(Спомени за Света гора и Зограф от отец Атанас Иванов Илиев)

Д-р Христо Темелски

Света гора (или Атон) в продъл­жение на векове е била притегателен център не само за Христовите воини (иноците), но и за миряните-поклонници, сред които се прокрадвали и учени изследователи. Известни са десетки спомени или пътеписни бележки за чутовната монашеска република, която няма аналог другаде по света.

Преди известно време у мен спонтанно възникна идеята да събера по-интересните спомени и пътеписи от български учени и обикновени поклонници и да ги издам в отделен сборник. В процеса на издирванията си случайно попаднах и на едни необнародвани и малко известни спомени от Cвета гора, или по-точно за българския Зографски манастир. Техен автор е починалият през ноември 1990 г. ставрофорен иконом Атанас Иванов Илиев (или отец Атанас – Матросът) от с. Душево, Севлиевско.

С автора на тези спомени ме свързва отдавнашно познанство. Бях още дете, ученик в 4 клас на „Абаджийското“ основно училище в Севлиево, когато за първи път видях и се запознах с поп Атанас и неговото семейство. Така се случи, че живеехме на квартира у неговия тъст (бай Петко) и попът с попадията – презвитера Йордана и малката им дъщеря Тотка, често идваха от близкото с. Душево. Отец Атанас беше едър и внушителен свещено­служител, излъчващ респект, но с добро­душно и благо лице, с висок, чист и ясен глас. През пролетната ваканция ме взеха на Душево, където им гостувах десетина дни и така още от 1959 г. станах близък с това мило и благочестиво семейство.

През лятото на 1993 г. бях в отпуск със семейството си в родното си село Шумата, Севлиевско. Един ден с големия ми син Петър решихме да отидем с велосипеди до съседното село Душево и да видим леля Йорданка – попадията, която беше останала вдовица[1]. Речено-сторено. Заварихме я да бере в зеленчуковата градина домати и краставици за едно познато семейство от София. Посрещна ни много сърдечно и „заряза“ цялата си работа – нагости ни и 4-5 часа се отда­дохме на спомени, разговаряхме за близки и познати, за живи и мъртви… Разглеж­дахме стари албуми със снимки и така попаднах на записаните спомени на отец Атанас за Света гора и Зографския мана­стир. Прегледах ги набързо и изявих желание след като ги „поизгладя“, да ги публикувам. Презвитера Йорданка беше много любезна и без възражение ми ги предостави – „да правя каквото си искам с тях“.

Позволих си да ги преработя съвсем леко в стилистично отношение, като на места сложих и някои обяснителни и пояснителни бележки. Спомените на отец Атанас Илиев са от края на 1943 до лятото на 1945 г., когато той е бил послушник в Зографския манастир и е имал намерение да посвети живота си в служба на Бога. Обаче така се стекли обстоятелствата, че той и още двама монаси били интернирани от монашеската република и съдбата му отредила да стане енорийски свещеник в родното му село Душево. Макар на места неподредени хронологично и система­тично, спомените на отец Атанас пред­ставляват интерес, защото ни връщат повече от половин век назад, в едно смутно и повратно време, когато Великите сили си поделяли Балканите на сфери на влияние. В тези политически кроежи попаднала и монашеската република, която винаги през вековете е била стожер на правосла­вието. След точно 30 години отец Атанас имал отново щастието да посети люби­мата си Света гора и по този начин да доразшири спомените си.

Изповед на един Зографски послушник

Аз, най-малкият и млад член на братството от българската обител „Зографски манастир“ на Атон, Атанас Иванов Илиев, съм роден на 9 ноември 1926 г. в с. Душево, Севлиевско. Свако ми Найден Цонков Найденов от същото село е роден през 1887 г. и с него решихме да отидем в Зографския манастир и да приемем монашество.

Свако ми беше заможен и начетен човек. Участвал е в няколко войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата европейска. Бил е голям земе­делски поддръжник на Александър Стам­болийски и е стоял известно време кмет на селото. След преврата на 9 юни 1923 г. без малко да го екзекутират – само благодарение на свои приятели избягнал смъртта. Той и леля ми нямаха деца. Като много религиозни хора осиновили едно малко момиченце – сираче, отгледали го и когато то пораснало, вместо да се омъжи, пожелало и станало монахиня в Габровския манастир[2] с името София[3].

През 1932 г. свако ходил в Света гора на поклонение. Много му харесал религиозния живот в Атон, самата монашеска обстановка и прекрасната природа. След като се завърнал, споделил всичко с леля ми и си поставили за цел обновлението на селския храм. Старата църква трябвало да бъде съборена и на нейно място направена нова; леля ми да остане прислужница, като ѝ се направи една стая за живеене под навеса на църк­вата, а свако да отиде монах в Зографския манастир. За целта той поел касиерството на църквата в качеството си на църковен настоятел, една част от имота си подарил на бедни, а другата част продал за сметка на църквата, като около 10-15 дка оставил на леля да се прехранва от тях. Така с негово съдействие и с помощта на селя­ните бил построен нов храм „Св. Парас­кева“, който днес краси селото ни[4].

През пролетта на 1943 г. игуменът на Зографския манастир дядо архиман­дрит Владимир дойде в България по служба и свако отиде в Зографското подворие в София. Той се срещна с него и сподели желанието ни да станем и двамата монаси в Зографския манастир. Дядо архимандрит Владимир се зарадвал много и му казал да си подреди домашните работи, а той през това време ще уреди документите за нашето заминаване. По това време аз учех в овощарското (земе­делско) училище в сегашния гр. Априлци. Веднага прекъснах учението си, за да се подготвя за Света гора.

На 1 октомври 1943 г. двамата със свако отидохме при дядо Владимир в София. Той ме изпрати в Германския манастир[5], който беше имение на Зограф. Там беше игумен дядо йеромонах Теофан, родом от Санданските села, изпратен от Зографския манастир да управлява име­нието му. Негов помощник беше монах Антоний, родом от моето село, който бил градинар в Молдова до Зографското имение в Нямцу. След като се завърнал в България, той станал монах в Германския манастир, където преди няколко години умря и там е погребан. Друг монах беше Филарет, дошел от Оряховските села и тук се покалугерил.

Аз като малчуганин им прислугвах и помагах в земеделската работа: ходех на зеленчуковата градина и воденицата, които се намираха до рекичката, близо до с. Герман. Моето пребиваване в Герман­ския манастир ще запомня с дата 14 ноември 1943 г., когато англичаните бомбардираха София.

След като всички документи бяха оформени, свако дойде в София. Беше издал касиерството на храма и уредил домашните си работи. На 1 декември 1943 г. дядо игумен Владимир ни събра в Зографското подворие – мен, свако, монах Филарет от Германския манастир и монах Сергей от Зограф, който се намираше по това време на лечение в България. Игуме­нът ни каза, че утре, 2 декември, вечерта потегляме от гара София за град Кавала, където ще изчакаме пристигането на храните и провизиите от България и след като ги натоварим, ще ги придружим до Зографското пристанище. Каза ни също, че в Кавала има хотел на Зографския мана­стир и няма да плащаме за пренощуването.

На другия ден и четиримата потеглихме с влака и стигнахме до град Драма, понеже влак няма до Кавала. Спахме в Драма и на следващия ден с камион пристигнахме в Кавала, като се настанихме в хотела. Този хотел беше близко до римския водопровод, долният етаж от който беше кръчма и българските моряци (т. е. войници) всяка вечер пиеха, пееха и някой път се сбиваха, и аз от любопитство ги наблюдавах. На митни­цата на пристанището комендант беше капитан III ранг (майор) Митев, а негов помощник някой си Петров, който говореше отлично немски език. Двамата даваха команди за излизането и влизането на всякакви морски съдове. На приста­нището беше и рибната борса, а също имаше и консервна фабрика за риба. Тогава Беломорието беше българско и всички учреждения се управляваха от българи.

В Кавала стояхме 10 дена. След като пристигнаха храните в Кавала, които бяха предназначени за Зографския мана­стир, те бяха натоварени на една гръцка гемия (петдесеттонна), която имаше екипаж от четирима души, единият от които знаеше български. На пристани­щето ни изпратиха капитан Митев и Петров и ние потеглихме за Света Гора. Когато минахме покрай остров Тасос, капитанът на гемията ни каза, че ще отидем на естествено пристанище (лиман), защото ще има голямо вълнение. Ние го помолихме да ни обясни, как така ще има вълнение, след като морето е съвсем тихо. Той ни посочи едни едри риби, които плуваха след гемията. „Тези риби са акули (домус риба) – те са най-хищните. Когато времето започне да се разваля, те започват да се изхвърлят над водата.“

Тъкмо прекосихме Орфанския залив и морето започна да се вълнува. Едва стигнахме до лимана „Плати“, където зад един нос започва Хилендарското землище. На отсрещния южен бряг пък се намира селото Иерисо. Морето така силно се развълнува, че никакъв морски съд не можеше вече да пътува. Стояхме цели три дни, а морето не стихва. Хлябът ни се привърши, защото беше купонна система и от Кавала ни бяха дали толкова хляб, колкото да стигнем до Зограф. Наложи се свако и монах Филарет да слязат от гемията и по суша да отидат до Зограф и да ни донесат хляб и храна. Един член от екипажа ги упъти по една пряка пътека за Хилендарския манастир, а оттам до Зограф свако знаел пътя още от времето, когато е ходил на поклонение. По посоче­ната пътека те стигнали в манастира и обяснили какво е положението с нас и с гемията. На сутринта изпратили манас­тирския работник Драко с две мулета натоварени с хляб и храна, защото не знаели докога ще стоим в лимана. Обаче още същата сутрин морето се успокои и ние потеглихме за Зограф, като заобико­лихме връх Атон. Пристигнахме на светогорското пристанище Дафни и там нощувахме на гемията. На другия ден уредихме митническите документи и потеглихме за Зографското пристанище „Арсаната“. Пристигнахме около 11 часа и там ни посрещнаха по-младите монаси от Зограф и манастирските работници, които бяха дошли да разтоварят гемията. Този  ден   беше   19   декември, Никулден[6]. Монасите се зарадваха, че идват нови хора от България и желаят да останат в манастира. От „Арсаната“ отидохме в Зограф. Там ни дадоха отделни стаи и след няколко дни ни възложиха послушание – където стане нужда, да помагаме. Това продължи до месец март следващата година. Когато игуменът се завърна от България, на 10 март 1944 г. свако прие монашество с името Наум. На мен възложиха да давам хляб на монасите, да правя разни сметки и да съм в помощ на главния епитроп. Освен това ме задъл­жиха да изучавам църковнославянски език при йеромонах Прокопий и нотно пение при монах Евтимий, който беше голям протопсалт[7], с цел един ден да стана дякон в манастира. Наред с тези задължения (послушания) бях опре-делен да бъда в помощ на монах Теогност, който беше капитан на манастирските лодки. Където и да отидеше той по море, до Лонгос, Св. Никола, Трепети, Урано-полис, остров Амолени и на други места, аз ходех с него, защото обикнах морето. Също ходех да помагам, когато се беряха маслините, гроздето, лешниците и оре-хите, да жънем житото на „Паша конак“, да вършеем с мулетата на хармана, който се намираше на отсрещния хълм до училището, обущарницата   и   шивалнята[8].  Така протичаше моят живот в Зограф. На свако Наум му възложиха послушанието да дава вино на монасите на обяд и вечер. Монах Филарет стоя един месец, разболя се и го изпратиха в България. Той имаше собст­вена къща в Горубляне, близо до 9-и кило­метър. За съжаление, не съм го виждал и не знам дали е още жив или умрял.

Света Гора е откъсната от външния свят и всеки, който е отишъл там, си гледа послушанието и не го интересува какво става извън нейните предели. Когато дойдоха гръцките партизани (андарти), научихме, че българите се изтеглили от Беломорието. Гръцкото военно партизан­ско управление постави във всеки мана­стир по четирима полицаи, както е редът в Света Гора. С нас, българите, партиза­ните се държаха добре, като казваха, че „ние с българите сме заедно и една идея имаме“. Те поискаха от нашия манастир помощи – пари, зехтин, платове, вино и други неща. На няколко натоварени мулета монах Исидор ги отнесе в гр. Полигерово, където беше щабът на партизаните. След като предал всичко, се завърна с мулетата в манастира.

Така продължи няколко месеца. Обаче на власт дойде крал Георги, който след завладяването на Гърция от герман­ците беше забягнал с част от армията си в Африка (Каринайка), която беше англий­ско владение (колония). След изтеглянето на българите от Беломорието и Македо­ния и на германците от Гърция, те се завръщат, справят се с партизаните и заемат управлението, а също и Света Гора.

Дойде и злокобният и плачевен за нас месец юли 1945 г. Свако Наум, аз и отец Серафим (който беше дошъл преди нас в Зограф) бяхме извикани под конвой от двама полицаи в губернаторството в Карея. Фактически бяхме арестувани. Епистас[9] на Зографския манастир беше моят учител по пение дядо Евтимий. Той попита по какъв повод сме арестувани, а те му отговориха, че за 24 часа трябва да напуснем Света Гора.

На другия ден пак под конвой от двама полицаи пеша отидохме до пристанището в Дафни. От там с лодка минахме покрай Зографската „Арсана“. Там бяха дошли да ни изпратят всички монаси. Те и ние със сълзи на очи се разделихме и вече не се видяхме. От манастира ни дадоха документ, че ако се завърнем живи и здрави в България, аз да продължа образованието си в семинарията за сметка на Зограф, а свако Наум и отец Серафим да останат в Германския манастир или в Пловдив.

Потеглихме от „Арсаната“ с покрусени сърца и души и стигнахме до кейчето на Трепети, защото тогава нямаше път и пристанище в Уранополис. От Трепети пеша през нивите стигнахме до с. Иерисо и там пренощувахме при един грък, на име Янис, чийто баща беше писар в Зографския манастир. На сутринта потеглихме с едно малко рейсче от Иерисо за Солун. Закараха ни в „Обществената безопасност“, заключиха ни в една стая и там спахме, но не ни дадоха никаква храна. На другия ден ни изведоха и под конвой тръгнахме по улиците. От тротоарите гърците ни псуваха, като викаха „Мамка Ви старобългарска“. Заведоха ни в затвора „Еди-кули“ и ни поставиха в едно подземие, тясно и приличащо на тунел. Там имаше много затворници, партизани, македонци и гърци, които са били на българска и германска служба през окупацията.

Толкова много бяха затворниците, че през деня стоим седнали, а вечерта като сардели лягаме да спим на пода. Денем ни извеждаха по за 20 минути в едно дворче, широко около 3-4 метра и дълго не знам колко, и стоим прави, защото няма простор за разходка.   Беше  много задушно, както в подземието, така и в двора, защото през юли слънцето пече силно. Храна ни даваха по толкова, колкото да се каже, че са давали. Благо­дарение на партизаните (комунисти), които не бяха арестувани, оцеляхме, те под булото на „Червения кръст“ обхож­даха с камион магазините и пазарите и събираха хляб, дини, пъпеши, макарони, маслини, цигари и други храни и ни ги донасяха. Направи ми впечатление, че властите на затвора разрешаваха да се стоварват храни без ограничение, само проверяваха да няма оръжие; даже и игла да имаше, вземаха я. Тези храни се разпре­деляха по равно между затворниците. Макар че ние бяхме българи, от нищо не ни лишаваха и деляха всичко по братски. Така изминаха 17 дни, но на нас ни се видяха 17 години, защото никой нищо не ни казва – дали ще ни очистят от лицето на Земята или ще ни изпратят на някой остров, докато угаснем. На 17-ия ден сутринта ни заведоха при началника на затвора, който ни каза, че сме били с редовни документи и нямаме никаква вина, но се налага да напуснем Гърция. Взехме си довиждане с всички затворници и тръгнахме пак под конвой от двама полицаи – ние напред, а те с карабините отзад. Качиха ни на един камион пълен с месни консерви и хляб. Ние още не можем да проумеем какво ще става с нас – дали извън Солун ще ни теглят куршума или заминаване на някой остров на изгнание. Един от тези полицаи знаеше чист български – обясни ни, че е родом от с. Горни Воден (когато бил на 10 години баща му се преселил в Гърция). Той ни успокои, като ни каза, че ще ни придружат до Демир Хисар, а оттам ще ни изпратят за България. И понеже няма превоз, използват този камион, който кара храна за гръцките войници там.

Държаха се много добре с нас. В село Лахана спряхме да обядваме и ние искахме да платим, но те казаха: „Ние ще платим, и Вие сте хора като нас.“ Когато минахме река Струма и видяхме Бела­сица, се успокоихме, защото се завръщаме в България.

Пристигнахме в Демир Хисар и ни заведоха в полицейското управление. Предадоха ни на един полицай, който беше на пост, като му казаха да ни придружи до границата. Този полицай ме попита откъде съм и като разбра, че съм от България, напсува ме и ме взе на бой с нож. Благодарение на полицая от Солун, който знаеше български, успях да се спася. Той улови карабината му и каза: „Какво ти е направило момчето, че искаш да го убиваш! Ако те е бил някой българин през окупацията, то вина за това няма!“

Когато си спомня за Демир Хисар, мъка пробожда сърцето ми и сълзи наливат очите ми. Там видях една трога­телна и плачевна картина. Един грък отишъл в Германия като работник, оженил се за германка и имат дете на година и половина. Жена му я гонят от Гърция като германка, а той с детето остава. Те насила я качиха при нас в камиона за границата. Мъжът ѝ се държи за канатите, детето плаче, а тя иска да се хвърли от камиона -не иска да се раздели от детето и мъжа си. Полицаят от камиона насила дръпна мъжа й, щеше да му отреже ръцете с ножа. Камионът потегли за границата, тя пищи и плаче, а ние нажалени и смутени стоим като заковани.

Пристигнахме на Кулата. Границата беше затворена – бариерата спусната през средата на моста, който е построен на една река, приток на р. Струма. Гърците ни гонят, а българите не ни пускат. Наложи се да чакаме около два часа, докато се разберат двамата началници на българския и гръцкия гранични постове. Българският началник направил запитване по телефона до София, а оттам питали в село – дали има такива и такива хора в Гърция. След като отговорили, че има, чак тогава вдигнаха бариерата и ни въведоха в постовото помещение. Там пренощувахме и на сутринта под конвой от един милиционер ни заведоха в Петрич. Там имаше руски комендант, който ни разпитва какво сме видели от военните обекти, понеже с гръцката армия дойдоха и английски войски в Гърция.

Вечерта в Петрич се качихме на влака и под конвой пътувахме до София. Сутринта ни заведоха направо в „Обществената безопасност“. Там ни искаха щателни показания за какво сме отишли в Света Гора, къде сме видели английски войски, какви са летищата в Микря и Солун, за моста на Струма, за разни бункери и военни обекти и т. н. След разпита ни освободиха и ние взехме един файтон и право в Германския манастир. Първата ни работа беше да се освободим от осмоногите ни животинки, които завъдихме още в затвора в Солун. Те така се бяха размножили, че където се похванеш, все животинка ще намериш. Спомням си от книгата „Писма и изповеди на един четник“ на Христо Селянов -войвода-четник от Леринския край, написаното, че „когато се освободим от бойни действия, започваме борба с осмоногите животинки – въшките“. Така стана и с нас, справихме се отлично.

Свако Наум постоя известно време и замина за Пловдив, о. Серафим остана в Германския манастир, а аз се записах да уча в семинарията. През ваканциите помагах на старците в Пловдив, пеех в църквата, събирах наемите, ходех по покупки; което ми се възлагаше, всичко изпълнявах. След завършването на семинарията ме взеха войник, служих като матрос във Варна. Бях на такава служба, че можеше да достигна до голям военен чин, но моето желание и призвание беше да стана духовно лице. Затова станах свещеник в родното си село Душево. Свако Наум, след като починаха старците в Пловдив, дойде в Батошевския манастир[10], стана игумен и го стабили­зираха, но се разболя и почина през 1965 г. Там го и погребаха.

Света Гора и Зографският манастир 

За Света Гора и нейните манастири са писали много историци, изследователи и писатели. Но според думите, които сподели с мен проф. Атанас Божков: „Света Гора представлява един огромен лабиринт на исторически документи и ценности, които още не са открити в библиотеките и скривалищата на манасти­рите.“ Също така той сподели, че ние, българите, не знаем какво сме имали и имаме зад границите на България.

Българският Зографски манастир е бил едничкото учреждение на политичес­ката и духовна власт през време на османското робство. Там се пазел българ­ският национален дух, оттам са излизали просветени хора – таксидиоти, които просвещавали българския народ и запазвали неговата националност. Моят учител по литература Михаил Ковачев, който е бил студент на проф. Йордан Иванов – откривателя на Паисиевата история, бил натоварен от него с мисията да отиде в Зографския манастир и да продължи своите изследвания. Действи­телно Ковачев е открил много научни документи[11] и като разбра, че съм Зограф­ски възпитаник, изнасяше пред класа ни цели лекции за Света Гора и Зографския манастир. В моето съзнание се запечатаха думите му: „Зографският манастир съществува от цар Симеоново време чак до сега и манастирът е подкрепял материално и духовно българския народ за просвета и националност.“ Тогава аз като малчуган в манастира не съм проя­вявал интерес, защото мислех да остана там и с течение на времето може би щях да изуча поне отчасти ценностите на манастира. Колкото и да не съм проявявал интерес, все пак в моето детско съзнание се запечатаха много работи за Света Гора, за монасите и манастира. Затова, макар бегло, не мога да не напиша някой ред за Света Гора и Зографския манастир.

Света Гора е един от ръкавите на Халкидическия полуостров – левият, средният се казва Лонгос, а южният Касандра. Този ляв ръкав още го наричат Атонски полуостров – носещ името си от връх Атон. Света Гора започва от провлака, близо до с. Иерисо. Там започва от нулева надморска височина и посте­пенно се издига до височината Атон, връх, който е висок 2033 м и отвесно се спуска над морето. Полуостровът от северната и от южната страна се мие от водите на Бяло море. Дължината на полуострова е около 50 – 60 км, а ширината е между 8-10 км. В средната част се издигат хребети, които достигат до самия връх Атон. Северната и южната страни са наклонени към морето и са силно назъбени от много рекички. Западната и средната част до градчето Карея са обрасли с хубави борови, дафинови, кестенови, кипарисови и други дървета, а източната част и самият връх са почти каменисти, тук-таме се забелязват малки горички по склоновете. Има и разработени манастирски земи, които са засадени с маслинови, портокалови и лешникови дървета, има също и зеленчукови градини, изобилстват и лозята.

Според преданието от връх Атон са предавали сигнализации чрез огън – там се развивали бойните действия по време на Троянската война. Друго историческо предание говори, че под връх Атон, при силно морско вълнение била потопена персийската флота на адмирал Мардони, която отивала да се бие с гърците. Трето предание говори, че Александър Македонски бил идвал в Света Гора (в Карея) на лечение и почивка и там имал лична резиденция.

Целият полуостров е осеян с големи манастири – на брой двадесет; редица скитове – наподобяващи на манастирите, особено руския скит „Св. Андрей“, гдето се помещава духовната семинария (със своята монументална архитектура и коло-салност той стои като страж в карейската околност); има и над 600 келии, пръснати из манастирските землища и по склоно­вете на връх Атон. От северната страна на полуострова са манастирите: Хилендар, Есфигмен, Ватопед, Пантократор, Ставроникита, Кутлумуш, Ивер, Каракал, Филотей и Лаврата, а от южната страна са: Зограф, Костамонит, Дохиар, Ксенофонт, Пантелеймон, Ксиропотам, Симонопетър, Григориат, Дионисий и Павел.

Управлението на Света Гора се нарича „Кинотис“ (събор на антипросопите) и се състои от духовни лица. Всеки манастир си има свой представител, който участва в заседанията и има право да гласува с „да“ или „не“. Този Кинотис се грижи за духовното състояние на полуострова; следи за религиозния живот на монасите в манастирите, скитовете и келиите; контролира кой влиза и кога излиза; контролира различните нововъве­дения. В Света Гора има губернатор (граж­данско лице) и полиция, която се грижи за реда и спокойствието на манастирите.

Зографският манастир се намира на южната страна на полуострова, той е и първият манастир от запад на изток; разположен е на два и половина километра от морето навътре в сушата. Построен е в една малка котловина, осеяна в зеленина от кипарисови, дафинови, борови, орехови, маслинови и други дървета. Него­вата мащабност и височината на зданията му (корпусите) го наподобяват на някой средновековен замък. Например височи­ната на западното крило достига до 45 м. Негови основатели са били трима братя от Охрид – Мойсей, Арон и Иван-Селима, които живеели поотделно в сегашното Зографско землище. Най-после решили да се съберат и построили манастир, като го нарекли на името на Свети Георги (понеже сам се изографисал по чудесен начин на една чиста рендосана дъска – и до днес тази икона стои в централния манастирски храм).

Землището на манастира се прос­тира в следните граници: на североизток то граничи с това на манастира Ватопед; на югоизток – с манастира Костамонит; на юг – с морето; на запад – с манастира Хилендар, и на север – с манастира Есфиг-мент. Зографското землище е едно от най-богатите на гори, от които секат строите­лен материал и го продават. То е проря­зано с 5 рекички (долчини), които през лятото пресъхват. Равните места и котловините са разработени и засадени с маслинови дървета, портокали, лимони, орехи, лешници и най-много с лозя.

По-важните местности в землището на манастира Зограф са:

ИВАНИЦА, която на юг граничи с морето, а на запад с Хилендарското землище. Тази местност е почти равна, през нея минава рекичка и цялата е заса­дена с маслинови дървета (сред тях може би има вековни), също има и ливади. Там беше манастирското стопанство, в което отглеждаха и кокошки за яйца. Има хубави постройки и църква „Св. Спиридон“; има също и голяма и дълбока щерна за вода, изградена от камъни.

НЕРАНЖИТЕ – те са до самото море, между Иваница и Арсаната. Там има хубави гори и всред тях още от езическо време е останало училище и капище, на които още стърчат зидовете.

АРСАНАТА – това е пристанището на Зограф. Там има построени здания за живеене, складове за храни и хангар за манастирските лодки. Има и хубава църква, построена в чест и памет на св. Никола. До Арсаната се издига вятърна мелница, за която се говори, че е построе­на от отец Матей Преображенски, когато е бил в Зограф. Близо до самата Арсана е и зеленчуковата градина. По-нагоре по течението на реката се намира манастир­ската воденица, която използва водите на двете рекички. Първата идва откъм манастира, а другата от местността „Св. Апостоли“. Водите и на двете са събрани в голяма щерна и се използват за мелене на брашно и за поливане на зеленчуковата градина.

ТУМБАТА – разположена на запад от пътя, водещ от Арсаната за манастира. Тя е равна и там бяха централните лозя и доста смокини.

ПОТИРА – намира се по на север от Тумбата, по пътя за Зограф. Там има лозя и няколко постройки с църква. Там се приготвяха виното и ракията за манас­тира. След като започне гроздобера, гроздето, натоварено на мулета, се донася тук и отец Агатангел правеше виното, а отец Никифор – ракията. Тук се произвеж­даха с тонове бяло и червено вино и гроздова ракия.

ХЕРОВО – разположена пак по пътя за Зограф, но по на запад. Там също имаше постройка с църква; много хубави лозя, големи дървета орехи и смокини (послед­ните нямаше кой да ги бере и така се захаросваха по дърветата).

На запад от манастира е пещерата “Св. КОЗМА”, а по-нагоре е местността ИВАН СЕЛИМА – там имаше хубава нива, която я сееха с жито. Там още се виждат развалините на кулата на Иван-Селима.

ПАША КОНАК – разположена по на запад и на север, и граничи със земли­щето на Хилендарския манастир. Там има голяма и равна нива, която сееха с жито и ечемик за мулетата и воловете.

ЧЕРНИ ВИР[12] – разположена на север от манастира при хармана и граничи със землището на манастира Есфигмент. Местността е равна и се обработваше, като сееха бакла и нахут. Там има хубави постройки и църква с три престола. Тази келия е била руска, но след като в нея останали двама монаси, подарили я на Зограф, а те се прибрали в манастира си и там починали.

СВ. АПОСТОЛИ – разположена на юг от манастира и през нея преминава река. Има много равна нива и в нея всяка година сееха бакла и нахут. Там има стари и хубави постройки с църква в чест на Св. Апостоли. Тази келия е била гръцка, но я продали на Зограф.

ПАЛЬО – ПИРГО – намира се по-нагоре от Апостолската река, като на изток граничи със землището на манас­тира Костамонит. Има хубава равнина и с дядо Панарет ходехме да облагоро­дяваме крушови и ябълкови дървета. Там дядо Панарет беше направил една хубава овощна градина. От тази местност е хва­ната водата и чрез водопровод е докарана в манастира за пиене.

На запад от манастира през рекич­ката и под хармана има ябълкова и масли­нова градина, дело на монах Кесарий. На север от манастира, пак през рекичката, има друга маслинова градина. Под самия манастир на запад има хубава зеленчукова градина.

Между местностите „Иван-Селима“ и „Иваница“ има една красива местност с останки от стари постройки. Знае се, че там е живял и писал нашият български патриарх св. Евтимий.

Извън пределите на Света Гора Зографският манастир има следните имоти: в Солун две здания; в София и Пловдив по едно здание; манастирско стопанство при Германския манастир; воденица и зеленчукова градина при р. Искър. На полуостров Лонгос има метох с маслинова градина; също такива има и на остров Тасос.

КАЛА МАРИЯ – метох с много земя и различен домашен добитък на Халкидическия полуостров[13]. Оттам се задоволяваха нуждите на манастира с яйца, сирене, мляко и др.

Зографският манастир също е имал имоти в Молдавия – до град Нямц и в Бесарабия – Киприяновския манастир[14].

Пътища и пътеки

Път № 1 – водещ от провлака, Уранополис, Паша конак, Иван-Селима, пещерата “Св. Козма”, Зограф и за Карея.

Път № 2 – водещ от манастира, покрай Потира за Арсаната и морето.

Път № 3 – водещ от манастира до “Св. Апостоли”.

Път № 4 – водещ от манастира, Арсаната за Иваница.

Път № 5 – водещ от манастира до Херово.

Път № 6 – водещ от манастира до Черни вир[15].

Път № 7 – водещ от манастира до Василиевата килия, която се намира на един връх, близо до землището на Ватопедския манастир.

Път № 9 – водещ от кулата на Иван-Селима до Иваница.

Постройки

Извън манастира има следните постройки:

1.  Болница – когато се разболеят монасите от манастира, там ги преместват и се грижат за тях.

2. Помещение за машините, където се приготвя зехтинът и склад за дървен и железарски материал.

3. Помещения за полицията и работниците.

4. Обори за мулета и волове.

5. Сеновал.

6.  Пералня и ковачница за желе­зария.

7.  Фурна, гдето се печеше хлябът. Тя се намира до самото южно крило на манастира.

Самият манастир представлява, както казах вече, един голям четириъ­гълник, наподобяващ средновековен замък.

ИЗТОЧНО КРИЛО – в долния етаж имаше складове за дрехи и дърводелница. По горните етажи има стаи за живеене. В това крило се намират параклисите: “Св. Димитрий Солунски”, “Св. Йоан Кръстител” и “Св. Преображение”. Към него са изгра­дени часовниковата кула и камбанарията[16].

СЕВЕРНО КРИЛО – в неговото подземие е избата, където се съхранява виното. Над него са складовете за храни­телните продукти, а горните етажи са предназначени за живеене. Тук се помеща­ва и манастирската библиотека, където се съхраняват ценни исторически книги, документи и хрисовули още от основа­ването на манастира, та чак до сегашни времена. В това крило има параклис в чест и памет на Св. 26 Зографски мъченици. В северното крило е и главният вход за влизане и излизане от манастира. Портата е грамадна, изкована от желязо и като се затвори, само с оръдие може да се разбие, за да се влезе.

ЗАПАДНО КРИЛО – в подземието му се съхраняват зехтинът и маслините в големи пръстени и дървени съдове. На първия етаж беше складът за хляб, магер-ницата (кухнята) и трапезарията (която може да побере над 200 човека). На горния етаж е “Фандарика” – специална кухня за по-видни гости. На още по-горните етажи са спалните стаи за официалните гости и заседателната зала на манастирския събор. Тук има и стаи за живеене на монаси. В западното крило се намира величествената църква “Св. св. Кирил и Методий”, на която палех денонощно кандилата и се грижех за чистотата ѝ. По на юг в същото крило се намират параклисите Св. Архан­гел Михаил и Св. Козма Зографски.

ЮЖНО КРИЛО – в него се поме­щава игуменарницата, гдето живее игу­менът и клисарницата, гдето се замесваха и печаха просфорите. Също там се пригот­вяше всеки ден жито за службата. Има и някои помещения за живеене[17].

В манастирския двор се намира централният храм, издигнат в чест на Св. великомъченик Георги Победоносец. Църквата е солидна сграда, покрита е с олово, има изящна изография, великоле­пен иконостас, които веднага пленяват окото на посетителя, който изпада в недоу­мение – кой е направил изографията и дърворезбата. Това е изкуство, ненадми­нато за вечни времена. В този храм има четири чудотворни икони, три от тях с лика на св. Георги – самоизографисалата се, иконата, донесена от морето с мулето, и иконата, подарена от Молдовския вой­вода Стефан. Четвъртата икона е тази на Св. Богородица, тази, която заповядала на св. Козма да се оттегли от манастира и да отиде и да се отдаде на аскетизъм в пещерата, недалеч от манастира. В самия храм има скривалище на ценни книжа и документи.

На север от главния манастирски храм се намира църквата “Успение Бого­родично”. Тя е подобна на централната, също е изографисана изящно и има чудесна дърворезба. В двора се намира и кръщелницата, където се осветява водата на Св. Богоявление. Близо до самата кръщелна има издигнат паметник в чест на изгорелите монаси при нашествието на латинците[18].

Вън от манастира се намира парак­лисът “Св. Никола” – при гробищната църква “Св. Благовещение”. На запад от манастира на един хълм се намират постройките на скита Св. Георги – там се помещава училището, обущарницата и шивалнята. Там има построена много хубава църква в чест на “Св. Георги”. Близо до Карея Зографският манастир има келия с храм “Веех Святих”; при нея има и лешникова градина. В самата Карея манастирът е построил хубаво здание с църква, което е на три етажа и в него могат да се намерят много поклонници. То е едно от най-хубавите здания в Карея и в него живее Зографският представител (епистас).

Управление

Манастирът се управлява от събор, който се грижи за поддръжката на светата обител и цялото й имущество, вътре и вън от нея. Съборът се грижи и за манас­тирския ред и дисциплина. Той се състои от следните лица: игумена архимандрит Владимир, заместник-игумена йеромонах Евгений, главния епитроп монах Натанаил, втория епитроп монах Партений, третия епитроп монах Никанор и монасите – Агатангел, Панарет, Евтимий, Исидор и Лука. Съборът се събира всеки месец на заседание и решава манастирските работи

–  какво са направили досега и какво ще правят в бъдеще.

Ред и дисциплина

От манастирския събор се определя на всеки монах каква длъжност ще изпъл­нява, независимо дали живее в манастира или вън от него. Той е длъжен да прави послушание, независимо днес каква служба заема и утре какво ще му възло­жат. На всеки се определя службата според възрастта, здравословното състояние и способностите му.

Най-малкото непослушание се наказва от игумена – например монахът да тегли броеница, дълга около два метра, през време на ядене в трапезарията на обяд и вечеря, да прави поклони и да казва: “Господи, помилвай ме, мене, твоя грешен раб…” Според размера на вината му, той може да прави тези поклони един-два или повече дни. Когато монасите се нахранят и излязат от трапезарията, чак тогава той сяда да яде. Ако е по-голямо провине­нието, монахът се наказва за известно време на послушание да живее извън манастира или го изпращат в някой гръцки манастир за определено време, за да изкупи вината си. Без благословението на игумена никой монах няма право да излиза и до морето (Арсаната).

Извън пределите на Света Гора излизаха само игуменът и някои от съборните старци и то по служба или за уреждане на някои манастирски работи. Зографски монах излизаше извън Света Гора само по болест и ако се налага, за да се лекува в Солун или в България.

По принцип монасите след като са се замонашили, са се откъснали от външ­ния свят и си гледат само послушанието и душеспасението. Много от тях въобще не желаят да излизат от Света Гора.

Имаше един такъв случай с монах Тома, родом от Македония. Като дете той боледувал много и физически не се развивал. Като станал на седем години баща му го донесъл в манастира в едни дисаги на кон, подарил го на братството и казал: “Ако има от Бога дни да живее, нека остане и помага на манастира”. Действи­телно монах Тома оздравял, но беше висок само 1,20 м. Научил се да прави обувки в обущарницата при манастира, също се научил да чете по славянски и да пее по източни ноти – имаше много хубав глас (тенор). Той не познаваше друг свят, освен този в Света Гора. Не беше виждал какво е това жена, разни домашни животни, къщи, здания и т. н. Показваха му ги само на снимки и трябваше да му обясняват.

Животът в манастира е следният:

Вечер входната врата (портата) се затваря и портарят занася ключа на игуме­на. Сутринта отива да вземе благосло­вение от игумена и той му дава ключа да отвори портата. Отварянето и затварянето на портата става само в строго определен час. Веднъж затвори ли се тя, не се отваря – ако се отвори, имат го като престъп­ление, т. е. грях.

Монахът портар стои от сутрин до вечер при портата в специална стаичка и наблюдава кой влиза и кой излиза. Ако дойдат чужди хора, веднага обажда на началството и те ако разрешат, тогава ги пуска да влезат. Там при него стоеше една голяма кошница с хляб, друга с маслини и сардела риба. Когато някой пътник минава край манастира, той му дава от тази храна, за да има за из път.

Богослужението

Всеки ден в манастира се извършва служба. Сутрин специална камбана бие в 3,30 часа и в 4 часа всички монаси отиват в църквата на служба. Игуменът с поглед оглежда дали са дошли всички монаси, ако някой закъснее, си понася наказанието. Извинение има само за тези, които са болни. През обикновените дни службата трае 4 часа, през неделните и празничните дни – 6 часа, а на самия храмов празник достига до 11 – 12 часа.

През работните сезони, когато се беряха лозята, маслините, орехите и лешниците, когато имаше сено за съби­ране или да се жъне и вършее, монасите, които работеха, се освобождаваха от присъствие на богослужението. През обикновените дни богослужението се извършва в храма “Св. Богородица”. След като се извърши утринното правило за половин час монасите отиват по килиите си да починат, а чредният свещеник през това време споменава на проскомидията всички живи монаси от Зограф за здраве и спасение. Като удари отново камбанката, монасите идват отново и стоят докато свърши светата литургия.

Йеромонасите, които служеха в храма, бяха: Прокопий, Евгений, Акакий, Йоаким, Амфилий (той беше освободен от служба поради старост, но изпълняваше длъжността изповедник) и дякон Анатолий. Ръководител на певците на десния клир беше монах Агатангел, а освен него и Антоний, а на левия клир – монах Евти­мий и Панарет. И други помагаха, който можеше да пее. Четци бяха монах Калистрат, Йоан (който беше канонарх), Мартениан и Владимир. Старши клисар беше монах Корнилий, а негови помощници – монасите Никола, Андрей и Серафим.

Чредният свещеник по задължение служеше в църквата, а някои от останалите свещеници, които бяха свободни от чредство и който желаеше, след като свърши утринното правило, ходеше да служи в някой параклис из жилищните корпуси. Аз пък ходех да му чета и пея -това, което съм научил, там го прилагах.

Най-тържествена беше службата в неделен и празничен ден. Още предния ден следобед всички монаси, които живееха извън манастира, започваха да прииждат един по един за богослужението. Седейки на терасата при храма „Св. св. Кирил и Методий“, аз ги наблюдавах как вървят бавно и замислено с броеница в ръка. Като направят десетина крачки, спират се и се прекръстват. Ако има паднал камък или дърво на пътя им, навеждат се и го махат. Като пристигнат пред манастирската порта, спират се и застават благочинно, прекръстват се и чак тогава влизат в светата обител. Всеки си отива в своята килия (стая), почива си или се среща с някой монах, за да разменят по някоя дума. Манастирските камбани бяха няколко и техният мелодичен звън се разнасяше далеч от Зографските предели. Аз имах щастието да се науча да ги бия и срещу празник като по-млад се качвах на камбанарията и започвах да ги удрям.

Спре ли камбанният звън, всички монаси напускаха работата си в килиите и се озоваваха в централния храм „Св. Георги“ за вечерно богослужение. След свършване на вечерната служба всички се отправяха в трапезарията, за да вечерят. Като се нахранеха, отново отиваха в храма и присъстваха на службата „малое повечерие“. Това последование се извършва всеки ден след вечеря, независимо дали е празник или не. На тържественото бого­служение в неделните и празнични дни присъстват всички монаси, начело с игумена. Чредният свещеник служи, а певците със своите мелодични гласове те унасят до заспиване. Така стоиш няколко часа и не усещаш кога е минало времето. След свършване на службата отново забиват камбаните и игуменът, свещени­ците и монасите, предвождани от клисари с фенери, хоругви и икони, при пеене на тропара за деня, излизат от храма и се отправят за трапезарията на обяд.

Трапезарията, както споменах, е голяма, може да побере над 200 души. Всеки си сяда на определеното място, по старшинство. Масите са заредени с ястията, които са определени за деня. Освен това на всеки монах и присъстващ мирянин в трапезарията се дава обед и вечер по 300 грама вино в пръстени купички, а на по-големите празници допълнително има и по чаша бяло вино. Всички монаси застават пред масите благочинно, изпява се определена молит­ва, чредният свещеник благославя трапе­зата и всички започват да се хранят. През това време един от четците, застанал на едно специално високо място, чете житие­то на съответния светец. Игуменът някой път става от мястото си и прави проверка дали яденето се разсипва по равно на всички. Веднъж при разсипване на ядене­то, което беше яхния от бакла, попаднал повече зехтин в чинията на игумена. Той забеляза това, стана и обходи масите, и извика готвача. Попита го защо не е раз­сипал правилно зехтина. Взе чинията си и я даде на мене, а взе моята, като наказа готвача два дена да тегли броеница и да се моли пред иконата за прошка. След като се нахранят всички, почуква се едно малко звънче, монасите стават прави и се прочита молитва. Пак с хоругвите и фенерите се излиза от трапезарията и се внасят в храма. Чак тогава монасите се освобождават: едни отиват по килиите си, други излизат да се разхождат извън манастира, а трети се събират на приказка. Тези, които живеят извън манастира, след обяда си получаваха дажбите от храна, вино, хляб, зехтин и други продукти за цялата седмица, сбогуват се с монасите, живеещи в манастира, и се отправят за там, където са определени на послушание. Най-тържествен беше храмовият празник на Гергьовден. Камбаните бият, всички зографски монаси се прибират от скитовете и келиите. Идват и монаси от други манастири, скитове и келии и манас­тирският двор потъмнява от калугери. На този ден се събират повече от 300 монаси и миряни. Службата започва вечерта и продължава до другия ден. Въобще богослужението трае около 11-12 часа. Служи игументът с владишка мантия, свещениците и дяконът от Зограф и всички свещеници и дякони от другите манастири, скитове и келии: гърци, руси, румънци, сърби и др. Голямо впечатление ми направи на мене, малкия послушник, руската делегация от руския манастир „Св. Пантелеймон“, водена от дякон Агатангел. Той събра всички руски мона­си, дошли в нашия манастир, и образува един четиригласен хор. Като запяха братята руснаци, всички бяхме приковани на място. На празника беше дошъл и един руски дякон на име Маркиян, който живееше сам в една руска келия, нами­раща се през рекичката до морето, при нашата маслинова градина „Иваница“. Той имаше такъв басов глас, че когато започваше да казва ектениите, стъклата на прозорците трепереха и звъняха.

След като свърши богослужението, пак с биене на камбани, с фенери и хоругви се отправят всички за трапезарията. На този празник освен полагаемото се вино се дават допълнително и по две чаши бяло вино. Понеже посетителите бяха доста много, обядваше се на две смени. След приключване на обяда специален монах раздаваше по 500 грама зехтин на бедните монаси келиоти за благословение на манастира.

На другия ден след празника се извършва отново служба и след нея, начело с игумена и всички служили свеще­ници и дякони, облечени в свещенически одежди, следвани от останалите монаси, при пеене и биене на камбаните, се прави литийно шествие с чудотворната икона „Св. Георги“, която е донесена с мулето от морето. Литийното шествие отива до хълма, където е скитът „Св. Георги“. Тук донасят иконата в църквата и се прави молебен, и отново по същия път и начин се връщат в манастира. Това нещо се прави по същия начин и на втория ден на Великден.

На третия ден на Великден, след свършване на службата, йеромонах Йоаким, облечен в пълно одеяние, заедно с по-младите монаси и моя милост, придружавани от манастирските работ­ници, вземахме иконата на „Св. Богоро­дица“, хоругви и лампади и при тържест­веното биене на камбаните напускахме манастира. С песнопения от „Пасхалния канон“ тръгвахме по пътя за Св. Апостоли и там влизахме в храма. Правехме кратък молебен и продължавахме по пътя от св. Апостоли покрай реката и стигахме до пътя за Арсаната. Оттам се отправяхме

за манастира, пак с песнопения и молитви. В това време игуменът, облечен в мантия, заедно със свещениците и дякона, също в одежди, и останалите братя от манастира излизат да ни посрещнат при кръста, под самия манастир, където излиза пътят, водещ за Хилендарския манастир. След като се направи кратък молебен при кръста и при тържественото биене на камбаните се завръщаме отново в манастира, първо влизаме в храма, а оттам в трапезарията. Това литийно шествие се прави всяка година на Великден, в знак на благодарност към Св. Богородица, която е закрилница и пази-телка на Света Гора и Зограф.

В манастира има строг ред и дисциплина, но не диктаторски, а брато-любиви. Тук всички живеят братски – един за всички и всички за един. Всеки гледа да изпълни послушанието си, към което е определен. Разлика между монасите няма, само ги отличава един от друг длъжността, която изпълняват. Направи ми впечат­ление, че каквото расо и обувки носи игуменът, такова имат и готвачът и портарят. Всеки гледа да изпълни послу­шанието си предано към манастира; ако не го изпълни, много тъжи и търси прошка от игумена. Спомням си един такъв случай с отец Серафим. Веднъж отидохме работ­ниците и по-младите монаси на нивата при Св. Апостоли да окопаваме баклата. Глав­ният епитроп дал на о. Серафим един литър ракия да почерпи всички ни по чашка след привършване на работата. Отец Серафим ни почерпи по чашка, но в шишето остана малко ракия. Тогава някой от монасите изяви желание да не връщаме обратно ракията, а да се изпие от които желаят. Обаче о. Серафим им каза, че няма благословение от игумена и няма да им даде повече. Те ме накараха да взема шишето от ръцете му и я раздадох да я изпият, понеже бях много млад и игуме­нът нямаше да ме накаже. Но отец Серафим заплака, защото го беше страх, че е извършил грях, гдето няма да върне останалата ракия в манастира.

Така със своята дисциплина и ред, със своето братолюбие и послушание монасите от Зограф се славеха по цялата Света Гора. Много гръцки манастири, даже и от Кинотиса, настояваха монасите гърци от другите манастири да се поучават на ред, дисциплина и послушание от българските монаси на Зографския манастир.

Кратки биографични сведения за монасите

Когато отидохме в Зографския манастир, заварихме 51 души монаси, като с нас (мен и свако) станаха 53-има. В България от Зограф имаше 5-има монаси, така че през време на моето пребиваване в Зографския манастир братството му се състоеше от 58 монаси. Обширни сведе­ния за тях не мога да дам, защото тогава аз бях най-малкият и не проявявах инте­рес, като очаквах с течение на времето да изуча на всеки житието и битието. Обаче така се стекоха обстоятелствата, че трябваше да се разделя с братята от Зографския манастир и да се завърна в България. Тук ще се постарая, макар и вкратце, да напиша това, което съм чул и видял за всеки един от тях. Повечето монаси бяха родом от Македония и от Беломорието, а от България бяха твърде малко. Това е така, защото след Европей­ската война[19] гърците не разрешавали да идват хора от България и да стават монаси в Зограф.

1.Архимандрит ВЛАДИМИР – игумен на манастира, на възраст около 60 години, родом от Леринските села[20]. Става монах и след като го ръкополагат за йеромонах го изпращат в Беса­рабия, при имението „Киприян”. След револю­цията[21], заедно с останалите монаси се завръща в Зограф с огромна парична сума. Избират го за игумен и той поема управлението на манастира, като го прави образцов. Има големи заслуги за подобряване на стопанството и имението в Германския манастир – построява хубаво здание и манастирска воденица при река Искър, при която се намира и хубава зеленчукова градина. Също по негова инициатива се построява здание (хотел) на ул. „Г. Кирков“ и в Пловдив на ул. „Райко Даска­лов“. Наред със своята организаторска дейност той беше и добър стопански ръководител.

2.Иеромонах ЕВТИМИЙ – родом от Македония, около 58-годишен. Беше заместник-игумен и член на манастирския събор. Когато отсъстваше игуменът, той го заместваше. Служеше в храма по чредство и беше изповедник.

3.Иеромонах АМФИЛОХИЙ – родом от Македония, 70-годишен, мил и скромен старец; изпълняваше длъжността изповедник, но беше освободен да служи в храма поради старост.

4.Иеромонах ПРОКОПИЙ – родом от село Горно Броди, Серско, около 50-годишен[22]. Висок, строен и подвижен свещеник, добър певец и наред с чредничеството изпълняваше длъжността типи-кар – той подреждаше църковните служби. Аз бях негов ученик по славянски езици и много ме обичаше. След нашето заминаване станал игумен.

5.Иеромонах ЙОАКИМ – родом от Костурските села, беше около 25-годишен;[23]. племенник на монах Агатангел. Беше много мил и скромен човек, стана голям мой приятел, където и да ходеше по служба, все бяхме заедно.

6.Иеромонах АКАКИЙ – родом от Санданските села, около 50-годишен[24]; бавно-ходен, но разговорлив. Когато пристигнахме в манастира, беше дякон и след това го ръкопо­ложиха за йеромонах.

7.Дякон АНАТОЛИЙ – родом от Леринските села, млад, на 22 години[25]. Беше послушник на епистаса Кесарий в Карея, но го призоваха в манастира и го ръкоположиха за дякон.

8.Монах АГАТАНГЕЛ – вуйчо на йеромонах Йоаким, родом от Костурските села, на възраст около 55 години[26]. Ходил в Америка като работник и като се завърнал, дошел в Зограф и приел монашество. Беше начетен човек, отли­чаваше се с хубавия си глас и беше един от първите протопсалти в Света Гора – пееше и ръководеше десния клир; член на манастирския събор. Наред с певческите си и съборни задължения той пригот­вяше манастирското вино на „Потира”; въобще бе голям специалист по вината.

9.Монах ПАНАРЕТ – родом от Леринските села, 56-годишен[27]; мил, добродушен и религиозен старец беше, излишна дума от неговите уста не излизаше. Всичко понасяше со кротце и со благо, като на 24 часа спеше само 4. Останалото свободно време от послушанието си прекарваше в стаята в коленопреклонна молитва. Много хубаво пееше на левия клир. Беше член на събора и придружаваше дядо игумен до Солун и България. Ходеше да наглежда манастирските имоти в Лонгос и Тасос. Освен тези задължения изпълняваше и длъжността библиотекар. Той описа и номерира всички книги и документи в библиотеката.

10.Монах ЕВТИМИЙ – родом от Македо­ния, на възраст около 60 години, строен и начетен старец. Отличаваше се с хубавия си глас, ръководеше левия клир и беше член на събора. Преди да напуснем Света Гора беше епистас в Карея. Всред монасите се отличаваше с дългата си брада, която стигаше до коленете му. Бях негов послушник и ученик по пеене.

11.Монах АНТОНИЙ – българин от Бесарабия, около 50 -годишен. Дошел в манастира заедно с брат си и станали монаси. Той изпъл­няваше длъжността певец и четец на десния клир. Чудех се откъде този човек вземаше сили – с часове пееше, без да го смени някой.

12.Монах МАРТИНИЯН – родом от Македония, около 60-годишен[28]. Изпълняваше длъжността канонарх, беше нисък на ръст, но много подвижен.

13.Монах ЙОАН – родом от с. Крушево, прочуто с името на „Крушевската република“ през 1903 г., на възраст около 30 години. Станал монах в българския скит „Св. Богородица“, но се преместил в Зограф и изпълняваше длъжността четец.

14.Монах КАЛИСТРАТ – родом от Костурските села, млад – на 22-23 години[29];енергичен и подвижен, изпълняваше длъжността четец и певец.

15.Монах НАТАНАИЛ – родом от Костурските села[30]. Бил работник в Австралия, но умряла жена му и се завърнал на село. Построил си хубава къща, но я оставил на сина си, който го отглежда негова леля, а той идва в Света Гора и приема монашество в Зограф. Член на манас­тирския събор и изпълнява длъжността главен епитроп на манастира. Беше около 45-годишен и държеше всички ключове на стаи, складове и изби – изобщо много подвижен и енергичен. Отличаваше се с високия си национален български дух. След смъртта на монасите той спаси манастира да не го обсебят други националности, докато дойдат монаси от България и поемат управлението. Той не знаеше умора, раздаваше се в полза на манастира, но това се отрази на неговото здраве. След като застаря, разболя се и, изглежда, е получил удар. Вследствие на това пада газената му лампа и се подпалва стаята му и той изгаря. Заедно с него изгоря и южното крило на манастира, гдето се помещаваше клисарницата. Това се случи на 26 декември 1976 година[31].  Когато ходих с църковна делегация през 1975 г. в Зограф, само той беше останал жив от старците, всички други монаси бяха починали. Като ме видя и заплака. Заплаках и аз, а той с просълзени очи каза: „Ако не бяха те изго­нили гърците, сега да си игумен на манастира и нямаше да имам толкова неприятности при спасяването на манастира.“ За тази борба, която е водил за спасяването на манастира, е бил интерниран извън пределите на Света Гора, но това не пречупило неговия български борчески национален дух.

16.Монах ПАРТЕНИЙ – родом от Мелнишките села, но след Европейската война той останал да живее в границите на Гърция. Беше около 35-годишен, бързоходен и подвижен, член на събора. Изпълняваше длъжността втори епитроп, ръководеше манастирските работници при полските работи на манастира.

17.Монах КОРНИЛИЙ – родом от с. Смядово, Шуменско, на възраст около 55 години[32],мил и добродушен  старец.  Той  дошъл на поклонение в Света Гора като млад, харесал му религиозният живот и самата обстановка. След като се завърнал от поклонението, споделил желанието си със своята любима, че желае да остане в Света Гора. Тя му разрешила, оплела му няколко чифта чорапи и фланела в знак на уважение и благодарност. Любимата му и всички хора от селото излезли да го изпратят. Те били радостни и благодарни, че от тяхното село човек отива да става монах в далечния Зографски манастир.

Приема монашество в Зограф и съборът го изпраща на послушание извън Света Гора – в Кала Мария, където манастирът има голямо стопанство. Там пребивавал известно време, след което отново се завърнал. Заедно с монах Теогност са били капитани на манастирските лодки. Превозвали маслините от Лонгос и Тасос, храни и продукти от стопанството Кала Мария, които са ги товарили от кейчето на Св. Никола. Заварих го в манастира като старши клисар. Той се грижеше за чистотата на храма, палеше кандилата, лееше свещи, месеше просфорите за службата, вареше жито за празниците.

18. Монах НИКОЛА – родом от Серските села, на възраст около 30 години[33]. Той приел монашество в българската келия „Достойно ест”, но дошъл на послушание в Зограф и станал негов брат. Изпълняваше длъжността клисар, заедно с него биехме църковните камбани.

19. Монах АНДРЕЙ – родом от Македония, българин, на 23 години. Приел монашество в гръцкия манастир Филотей, но дошъл в Зограф и го приели за негов брат. Изпълняваше длъжността клисар.

20. Монах СЕРАФИМ – родом от Санданските села, на възраст около 22 години. Първо­начално бил послушник в Рилския манастир и оттам се отправил за Зограф, където приел монашество. Беше тих и скромен, и много религиозен. Най-напред му назначават послуша­нието да раздава вино на братята, а след това му възлагат клисарството. Но и него постигна същата участ – тримата бяхме изгонени от Света Гора. Изживя всичко, което и ние изживяхме, докато се приберем в България. Но Бог и св. Георги го удостоиха пак да се завърне в Зограф и да бъде пазител на българския дух в манастира.

21. Монах ТЕОГНОСТ – родом от Серските села, на възраст около 43 години[34]. Смирен, тих и услужлив монах, имаше понятие от техника. Той поддържаше водопровода на манастира, умееше да залива оловните и тенекеджийските повреди. Същевременно беше капитан на манастирските лодки. Когато пътуваше по морето, вземаше и мен за другар и ме научи как да боравя с греблата, с платната и с мотора. Голям познавач на морето беше той. От дългогодишната практика винаги познаваше кога ще се развълнува морето и кога ще утихне.

22. Монах ВАРСАНУФИЙ – брат на отец Теогност, на възраст около 55 години, мил и изпълнителен старец в послушанието си. Той беше отговорник и готвач в магерницата.

23. Монах  СЕРГИИ   –   родом  от  с. Патрешко, Троянско, на възраст около 45 години[35]. Той приел монашество в Троянския манастир и с големи трудности успял да дойде в Зограф и да стане член на братството. Отначало изпълнявал длъжността клисар, но се разболял и получил парализа в ръката и поради тази причина го назначават за портар на манастира.

24.   Монах ИЛАРИОН – родом от с. Патрешко, Троянско, на възраст около 60 години. Бил е градинар в Молдавия, но дошъл в Зограф и станал монах. Разбираше от техника; той пускаше мотора и пресите при извличането на зехтина, поправяше и се грижеше за часовника.

25. Монах ИСИДОР – родом от Македония, на възраст около 55 години, висок на ръст, добро­душен и разговорлив монах. Беше член на събора. Имаше технически познания, той поправяше и се грижеше за телефоните в манастира, на Арсаната и в Конака. Изпълняваше длъжността готвач на „Фандарика“, когато дойдат по-специални гости. Имаше  понятие  от медицина и  когато  се разболееше някой монах от простуда, слагаше му вендузи.

26. Монах ИГНАТИЙ – родом от селото на монах Партений (Мелнишките села), на възраст около 50 години[36]; среден на ръст, малко прегър­бен. Беше отличен в сметките си и изпълняваше длъжността „диохар“ – държеше склада със зехтина и маслините, а също ходеше да измерва дървения материал, който манастирът продаваше на гръцки търговци.

27. Монах САВА – родом от с. Доксат, Драмско, около 60-годишен[37]. Беше тих, скромен и изпълнителен монах. Когато отидох в Зограф, той беше отговорник на стопанството в „Иваница“, след това го повикаха в манастира и го направиха портар.

28. Монах МЕТОДИЙ – родом от с. Злокучен, Шуменско, на възраст около 60 години. Беше работлив и добър лозар, живееше на „Тумбата“   и   полагаше   големи   грижи   за централното манастирско лозе. Имаше срекме и ловеше риба от морето. Когато ходех при него, винаги ме гощаваше с прясна риба.

29. Монах БЕНЕАДИКТ – българин, родом от Молдавия, около 50-годишен, с нисък ръст. Той живееше на „Потира“ и се грижеше за тамошното манастирско лозе. През сезона, когато се правеше виното, помагаше на о. Агатангел. Също изпъл­няваше длъжността воденичар, мелеше житото на брашно, от което приготвяха хляба за монасите и работниците.

30. Монах АЛЕКСАНДЪР – родом от Македония, на възраст около 60 години, среден на ръст[38]. Беше слаб, но подвижен старец и живееше в зданието на Арсаната. Там пазеше манастирските складове, които бяха пълни със зърнени храни. Когато умствено се пренеса на Арсаната, винаги си спомням за този старец, който ни гощаваше с няколко вида прясна риба, когато ходехме с отец Йоаким да служим на празника „Св. Никола“.

31. Монах ПАВЕЛ – родом от Бесарабия, брат на отец Антоний, на възраст около 60 години. Беше слаб и висок, добродушен старец, обичаше виното и ракията. Изпълняваше длъжността хлебар – месваше и печеше хляба за монасите и работниците.

32. Монах МЕТОДИЙ – родом от Видин, на възраст около 70-75 години. Беше висок, снажен и мил старец, с висока култура. Много не разговаряше, гледаше си старините и беше освободен от всякакви задължения. Сведенията, които имам за него, са следните: бил послушник в Зограф, но напуснал манастира и се завърнал в България. Завършил художествено училище или академия, след което станал монах в Рилския манастир. Оттам отново отишъл в Зограф и станал член на братството. Беше голям художник, той нарисува иконата на св. Георги над входната манастирска врата. След нашето заминаване приел схима под името Мина.

33. Монах ЛУКА – родом от Македония, на възраст около 70 години. Беше среден на ръст, спретнат и подвижен, въпреки че накуцваше с единия си крак. Беше член на събора и изпъл­няваше много задължения и послушания. Като добър земеделски стопанин го изпратиха да управлява маслиновото имение на „Иваница“.

34. Монах ПАМФИЛИЙ – родом от Маке­дония, на възраст около 60 години. Тих, скромен и учтив, но беше много пълен и тази му пълнота го правеше бавно подвижен. Той се грижеше за стаите, които бяха определени за гости; също се грижеше за болния дякон Иринарх.

35.  Дякон ИРИНАРХ – родом от Македо­ния, около 65-годишен. Беше болен от парализа и не можеше да става от леглото. Преди това е бил член на събора и изпълнявал високи длъжности, като е бил и манастирски дякон.

36. Монах ДАНАИЛ – родом от Беломорието[39]; нисък на ръст, но блага душа имаше, със всекиго ще се заприказва и гледа на всекиго да помогне. Неговото послушание беше да сервира и подрежда масите в трапезарията.

37. Монах ЛАЗАР – родом от Македония, около 50-годишен[40]; нисък на ръст, много изпълни­телен и общителен монах. Беше помощник-готвач в магерницата.

38. Монах ТЕОКТИСТ – родом от Македо­ния, около 55-годишен. Той беше много пълен и едва се движеше. Освободен бе от всякакви задъл­жения и послушания, но някой път доброволно сменяше портаря на входната врата.

39. Монах МЕТОДИЙ – родом от Маке­дония, на възраст около 60-65 години. Беше затворен и мълчалив старец, изглежда, боледуваше душевно и не беше в ред с ума си, затова се хвърли от четвъртия етаж на западното крило и се преби (почина). Аз го заварих като отговорник на магерницата.

40. Монах ТЕОДОТ – родом от Македония, около 60-годишен, висок, тънък и бързоходен. Той беше отначало работник в манастира и ходеше с четири мулета да върши манастирски работи – по прибиране на маслините, гроздето, орехите, снопите и др. Прие монашество и стана член на братството. Послушанието му бе да ръководи работниците, които работеха с мулетата.

41. Монах СОФРОНИЙ – родом от Маке­дония, около 70-годишен. Беше висок и строен, но старостта вече се чувствуваше, ходеше бавно. Неговото послушание беше да стои един вид като пазач на църквата и постройките на „Черни вир“, северно от манастира.

42. Монах ЙОВ – родом от Беломорието, около 65-годишен[41]. На ръст беше нисък, винаги засмян и разговорлив, и винаги изпълнителен, Професията му беше шивач и неговото послу­шание се състоеше да шие дрехи и да изкърпва свещеническите одежди.

43. Монах КЕСАРИЙ – родом от Маке­дония, Леринските села, около 55-годишен, среден на ръст, малко пълничък, но се движеше бързо. Имаше замах в работата, която му възлагаха. Когато пристигнах в Зограф, той беше епистас в Карея. След това го отзоваха в манастира и изпълняваше друга служба, беше член на събора. Когато е бил по-млад, изпълнявал длъжността главен епитроп. Чрез негова инициатива и с негов физически труд са направени тераси, на които е посадил ябълкови и маслинови дръвчета. Тази хубава овощна градина се намира отвъд дерето, на запад от манастира.

44. Монах ТОМА – родом от Македония, около 50-годишен[42]. Беше нисък на ръст, слаб, но пъргав и подвижен. Научил се да прави обувки и живееше на хълмчето „Св, Георги“ и се грижеше за църквата и постройките. По-горе описах неговото житие и битие – как го донесли с дисагите и подарили на манастира.

45. Монах АВАКУМ  – родом от Македо­ния, на възраст около 60 години; слаб и висок, но изпълнителен в послушанието си. Той живееше в Зографската келия “Всех святих” при Карея. Неговото послушание беше да пази килията и да се грижи за лешниковите дървета. Когато узрееха лешниците, ние, по-младите, ходехме да ги берем.

46. Монах ВЛАДИМИР – родом от Скопските села, около 56-годишен. Той е бил брат на Хилендарския манастир; завършил богословско училище в Измир; върнал се в Хилендар, но понеже преобладавали сърбите, а българите били много малко, напуснал Хилендар. Пристигнал в България и стоял в няколко манастира, но най-вече в манастира “Седем престола” край гара Елисейна, където бил игумен и свещеник. Отново се завърнал в Света Гора и станал брат на Зографския манастир. Изпълнявал длъжността канонарх и четец, понеже съборът не му разрешил да служи като свещеник, защото си загубил документите за свещено­служител.

47. Монах НИЛ – родом от село Зърниво, Серско, около 65-годишен. Беше висок, слаб и приличаше на аскет от Катонакия, но по душа бе тих, скромен и учтив, и изпълняваше всяко послушание. Неговото задължение беше да помага в магерницата и да прислужва на болните, като им носи храна и почиства стаите им.

Той ми показа една снимка, на която много се радваше. През 1912 г. българската армия влязла в Солун и една българска рота войници, команд­вана от офицера Цветанов[43], била изпратена да охранява манастира Зограф. Войниците общували с монасите и послушниците, като си направили снимка с послушника Никола – по-късно станал монах под името Нил.

След като българи, сърби и гърци скъсали Балканския съюз, българската армия се изтеглила на старите си граници, а ротата останала в Зограф. Гръцкото военно командване предложило на офицера Цветанов да се предаде в плен, но той отказал, като помолил да пуснат ротата му да се завърне в България. Било му отказано и ротата се окупирала в манастира и не искала да се предаде. Тогава се събрали монаси: гърци, сърби и власи, и работници от манастири и келии, които, придружени от военни, блокирали манастира. Предложили на българските войници за последен път да се предадат. Ако не сторят това, ще разрушат манастира. Тогава войниците и манас­тирската управа се съвещавали и взели решение ротата да се предаде, за да се запази манастирът от разрушение, тази крепост на българския нацио­нален дух. Къде е отведена ротата, не се знае.

През 1942 г. в Зографския манастир дошъл един български офицер, който веднага познал послушника Никола (т. е. монах Нил). Този офицер е бил през 1912 г. най-младият войник в ротата, която е била в Зограф. След завръщането си в България той станал офицер и сега му се отдало възможност да посети Зограф и за негово щастие се видял с много монаси, които на времето били послушници.

49.  Монах ВИКТОР – родом от Сърбия, около 80-годишен. Той е Хилендарски монах, но напуска манастира и става брат на Зографския манастир. Изпълнявал е различни послушания, вътре и вън от манастира, но старостта си казваше своето – беше сляп и не виждаше.

50. Монах ГЕРАСИМ – по народност грък, около 50-годишен. Неговото послушание бе да пази църквата и постройките на „Херово“ и да обработва лозето.

51.  Монах ПОРФИРИЙ – по народност руснак, на възраст около 55 години. Изпълняваше послушанието лозар на „Тумбата“.

52.  Монах … – руснак по народност, на около 60 години, на когото съм забравил името. Беше лозар на „Тумбата“.

Зографски монаси в България:

53.  Архимандрит ТЕОФИЛ – българин от Бесарабия, около 70-годишен. Беше висок, строен и много мил старец. Изпратили го от Зограф да управлява имението в Германския манастир. След като построили в Пловдив зданието, станал негов управител и служил като свещеник в параклиса. Същевременно беше и като надзорник на хотела в София и на Германския манастир, т. е. на Зограф­ските имоти в България. Много ме обичаше и където и да ходеше в Пловдив – по служба или по гости, все заедно бяхме. Той ми даваше пари от Зографската каса, за да си платя таксата в семина­рията. Дядо Теофил е погребан в Пловдив.

54.  Архимандрит СЕРГИИ – родом от Македония, около 70-годишен; тих кротък, смирен и поучителен старец беше. Не знам по каква причина е напуснал Зограф и е дошъл в България. Служил като енорийски свещеник много години в с. Априлово, Габровско и издържал едно бедно момче да завърши семинарията. Това момче е сегашният археолог проф. Атанас Милчев, живеещ в София. Дядо Сергии е погребан в Пловдив.

55. Йеромонах ТЕОФАН – родом от Сан-данските села, около 65-годишен; среден на ръст, беловлас, скромен и тих монах беше. Изпратен беше от Зограф да управлява имението при

Германския манастир, но мисълта му беше все в Зограф и винаги, когато си спомняше за него, плачеше. След като починаха старците, дойде в Пловдив като управител на зданието. Почина в Пловдив и там е погребан.

56.  Монах АНТОНИЙ – за него съм дал сведения по-горе[44].

57. Йеромонах НАУМ – свако ми.

58.  Послушник АТАНАС – най-малкият брат на Зографския манастир[45].

Член на църковна делегация

След тридесетгодишно телесно, но не духовно и умствено отсъствие св. Георги ме удостои да стъпя отново на светогорска земя и в двора на Светата Зографска обител. То бе щастие и духовна радост, които не мога и нямам сили да опиша.

През 1975 г. бях включен в състава на една църковна делегация, която беше определена да посети Зографския манастир и да служи там на Великден и на храмовия празник. Делегацията се състоеше от 17 духовни лица и трима миряни и се ръководеше от епископ Николай.

На 1 май на гара София бяхме изпратени от представители на Св. Синод, Духовната академия и Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове към Министерството на външните работи. Влакът потегли в 9,30 часа от Централна гара София и вечерта в 20 часа при­стигнахме на Солунската гара. Посрещ­наха ни представител от българското консулство, Иван Желев – студент-богослов в Атина, и Христо, съдържател на хотела, собственост на Зографския манастир. Настанихме се в хотела и веднага отидохме в църквата „Св. София“, която се намира само на стотина метра от хотела. Там служеше викарният епис­коп на Солунския владика, който ни уведоми, че на другия ден (Разпети петък) сутринта ще служи митрополит Пантелеймон в храма „Св. Димитрий Солунски“ и там да отидем и да му се представим.

На сутринта в 8 часа отидохме в храма и заварихме митрополита да служи. Представихме му се и след отпуст на службата ни покани за закуска. Преди да се разделим, ни каза: „Довечера е Велики петък и след като сте тук, ще вземете участие в службата. Ръководител ще бъде епископ Николай, с него ще служи и моят протосингел, а аз ще служа в храма „Св. Григорий Палама“.

Вечерта в 19:30 часа нашата делегация пристигна в храма „Св. Димитър“, който беше препълнен с бого­молци. Всички очакваха нашето присти­гане и от входната врата до светия олтар направиха проход от около два метра, а отстрани стояха в шпалир ученици и ученички от гимназията. Поздравиха ни с добре дошли и хвърляха върху ни цветя. Когато влязохме в св. олтар, се покло­нихме и духовните лица облякоха одеж­дите, които им дадоха от храма. Всички останахме учудени, откъде вземаха толкова много еднообразни одежди.

Заедно с гръцкия протосингел, свещениците при храма и дякона, започнахме службата. Излязохме от олтара и се възкачихме на балдахина, където беше светата плащеница. През това време от двете страни застана войскова почетна рота – наподобяваща на нашите гвардейци. Започнахме опелото, ние пеем, а с нас и църковният хор от двата клира. Службата се предаваше директно по радиото и телевизията. Когато дойде време да обикаляме с плащеницата, започнахме да излизаме по старшинство, а пред нас имаше 60 – 70 деца иподякончета, които носеха кръстове, хоругви и лампади. Като излязохме от храма, флотската военна музика засвири специа­лен погребален марш. Носейки плащени­цата, започнахме да обикаляме улиците, музиката свири и хорът пее. След нас се образува шествие, като полицията поддър­жаше реда. Спирахме на няколко места и произнасяхме ектении – когато ги произ­насяме ние, гърците отговарят на славян­ски, а когато те, ние отговаряме на гръцки.

Голямо впечатление ни направи следната гледка. По които улици мина­вахме, хората стояха по прозорци и тераси със запалени свещи и кандилници в ръце. Мила и затрогваща до сълзи беше срещата ни на един кръстопът със свещениците от друга църква, които също обикаляха. Като ни видяха, оставиха тяхната плащеница, дойдоха при нас и се целунахме братски. След това те продължиха пътя си, а ние се завърнахме в храма. На края на служ­бата дядо епископ Николай произнесе проповед за празника на гръцки език. Всички присъстващи в храма ни благо­дариха за хубавата служба и проповед. След свършване на службата се приб­рахме в хотела.

На другия ден, в събота, потеглихме с автобус от Солун за Уранополис, а там се качихме на корабчето и заплувахме за Света Гора. Когато минахме покрай Зографското имение „Иваница“, очите ми се наляха със сълзи. Веднага си спомних прекараните тук хубави дни, когато събирахме сено и беряхме маслините. Корабчето спря на Зографското приста­нище Арсаната и ние слязохме, а то продължи пътя си за Светогорското пристанище Дафни. На пристанището ни посрещнаха с четири мулета. Там беше моят приятел Драко (Георги), който натовари багажа ни за манастира. Той ме гледа и аз го гледам, след това и двамата се просълзихме – цели тридесет години не бяхме се виждали.

Потеглихме за манастира. Аз вървя и оглеждам всяко кътче, където преди съм минавал, и така до самия манастир. Там ни посрещнаха братята монаси. Очите им се наляха със сълзи от радост, че идват хора от България. За мое щастие заварих жив само един монах на име Натанаил, всички други бяха починали. Настаниха ни в гостните стаи. За моя радост ми се падна същата стая, в която през 1943 г. спах за пръв път.

През нощта започна Пасхалната служба по реда, както е установен в манас­тира. През деня разгледахме библиоте­ката, църквите и другите забележител­ности. Вместо да си почина, аз обиколих всички места около манастира, където преди съм ходил. На втория ден на Великден посетихме Хилендарския манастир. Там ни посрещнаха много добре и ни сложиха обяд. Разгледахме всички забележителности и килията на преподоб­ния отец Паисий Хилендарски. Вечерта се прибрахме в манастира, за да започнем всенощно бдение, понеже третият ден от Великден съвпадна с храмовия празник – Гергьовден.

За наше щастие и радост за празника в Зограф беше пристигнала една руска делегация, ръководена от Суздалски митрополит Владимир – от родния град на прославения генерал Столетов. Русна­ците, ние и дошлите гърци взехме участие в службата, която продължи до 11 часа. След службата, както е установеният ред, направихме литийно шествие с чудотвор­ната икона „Св. Георги“. При тържестве­ното биене на камбаните ходихме на хълма „Св. Георги“, направихме молебен в храма и обратно се върнахме в манас­тирската църква. После всички влязохме в трапезарията на обяд.

На другия ден изпратихме руската делегация, а ние останахме в манастира да си поговорим с братята зографци. На 8 май се разделихме с нашите монаси и на Арсаната се качихме на корабчето за Дафни. Оттам отидохме в Карея, за да се представим на Кинотиса. Зографски епистас беше монах Йоан. Той ни пред­стави на председателя на Кинотиса йеро­монах Гавраил, който беше много любезен към нас. Той ни покани да вземем участие във вечерната служба в Протатския храм. Нашето пеене и държане учудиха всички присъстващи, които изказаха ласкави думи на благодарност към нас.

Вечерта спахме в нашия конак. На другия ден ходихме до келията “Достойно ест”, руския скит “Св. Антрей”, посетихме и иконописците “Йоасафите”, които са добри приятели на зографските братя. Разгледахме и други забележителности на Карея.

На 10 май напуснахме Карея и отидохме на пристанището Дафни. Оттам с една голяма лодка се отправихме за манастира „Великата лавра“. На приста­нището ни чакаха монаси, които с един камион ни извозиха до манастира им, където бяхме тържествено посрещнати. Дадоха ни официална вечеря. На другия ден взехме участие в службата. Отново се представихме добре и спечелихме благо­дарностите на лавърските братя. Разгле­дахме библиотеката, която е една от най-богатите в Света Гора. Там видяхме ризни­цата и одеждите на император Никифор Фока, а също посетихме и гроба на Йоан Кукузел.

С тържествено биене на камбаните монасите от Лаврата ни изпратиха и ние със същата лодка взехме курс за руския манастир „Св. Пантелеймон“. Братята руснаци ни посрещнаха с просълзени от радост и обич очи. Взехме участие във вечерната служба, а след това вечеряхме в трапезарията им. На другия ден разгле­дахме манастира, библиотеката и другите забележителности и с корабчето, идващо от Дафни, потеглихме за Уранополис.

Минавайки край Зографското при­станище Арсаната, видяхме братята от Зограф, които бяха дошли да ни изпратят. Аз пак с насълзени очи, с мъка и болка в гърдите оглеждам всичко Зографско: Арсаната, Неранжите, Тумбата, Иваница и хубавите Зографски гори. Гледах, докато всичко се скри от очите ми…

Аз, Зографският послушник, с нищо не мога да се отплатя на починалите мили старци, които със своята манастирска лепта ми отвориха очите да завърша семинарията. Те вече нямат нужда от материална подкрепа, а се нуждаят от молитви за душеспасение. Аз като свеще­ник съм задължен да се моля постоянно за тях и с чиста съвест изпълнявам това свое задължение, и ще го изпълнявам, докато съм жив и пребивавам на тази земя. Дано Бог, Св. Богородица – закрилницата на Света гора, и Св. Георги, ако съм им угоден, благоволят да бъда отново там, в светата българска обител „Св. Георги“ – Зографския манастир.

10 февруари 1987 година.

 Написал: иконом Атанас Иванов Илиев, с. Душево, Габровски окръг

_______________________________

*Материалът е предоставен от автора д-р Христо Темелски. За справки, тел. 359/2/987-44-83.

Бележки и пояснения:

[1]. Ставрофорен иконом Атанас Иванов Илиев почина внезапно на 20 ноември 1990 г. на 64-годишна възраст.

[2]. Габровски девически манастир „Благовещение Богородично“, основан през 1836 г. от архи­мандрит Йосиф Соколски, а разрушен варварски през лятото на 1959 г.

[3]. Вероятно е допусната грешка; става дума за монахиня Зиновия (светско име Руса Иванова Цанкова) от с. Душево, Севлиевско.

[4]. Основният камък на храма бил положен на 20 юни 1937 г., а освещаването му станало на 10 ноември 1940 г.

[5].  Германски манастир „Св. Иван Рилски“ при с. Герман, Софийско, предаден във владение на зографци по решение на Софийския епархийски съвет от юли 1928 г.

[6]. По стар стил, Никулден сега е на 6 декември.

[7]. Пръв или главен църковен певец.

[8].  Става дума за скита „Св. Георги“, намиращ се срещу манастира.

[9]. Т. е. член на Епистасия, която се конструира по следния начин. 20-те големи Атонски манастира се разделят на пет четворки, всяка една от които управлява автоматично след всеки пет години – от 1 юни до края на май. За тази цел се изпраща ежегодно от всеки манастир от дадена четворка по един монах, притежаващ качества, необходими за достойнството на епистас. Първият по ред от всяка четворка носи титлата протоепистас. Фактически той председателства Епистасията и държи бастуна, емблемата на първия. Всички епистаси са равни помежду си и имат равен глас, като се различават само по йерархическия ред на манастирите си.

[10]. Батошевски  мъжки манастир „Успение Богородично“, разположен на около 3 км южно от с. Батошево, Севлиевско.

[11]. Вж. ги публикувани у М. Ковачев, Зограф. Изследвания и документи, част I, С., 1942; Същият, Български ктитори в Света Гора. Исторически очерк, изследвания и документи, С., 1943.

[12]. Отец Ат. Илиев неправилно посочва „Сини вир“.

[13]. Този метох се е намирал на около 60 км югоизточно от Солун, недалеч от морския бряг. Бил е национализиран от гръцката държава, както всички останали манастирски светогорски имоти.

[14]. Този манастир се намира на 35 км западно от Кишинев, до малкия поток Ишновец. След Октомврийската революция през 1917 г. зографци са отстранени и имението им е отнето.

[15]. Погрешно посочено „Сини вир“.

[16].  Сега това крило е необитаемо и започва да пропада поради неподдържане.

[17]. Днес това крило е в руини, понеже беше опожарено на 21 декември 1975 г.

[18]. Както е известно, византийският император Михаил VIII Палеолог (1261 -1283) правил опити за сключване на уния с папата. Светогорските монаси били против тази уния и станали обект на нападения от страна на западните кръстоносци. На 10 октомври 1275 г. бил нападнат Зографският манастир. В отбранителната му кула се бил затворил игуменът Тома с още 21 монаси и 4 мирски лица. Нападателите подпалили кулата и в нея изгорели мъченически 26-имата зографци. До 1873 г. тази кула стояла в полуразвалини. Тогава я премахнали и на нейното място издигнали възпоменателен паметник на зографските мъченици.

[19]. Тоест Първата световна война (1914 – 1918).

[20]. Отец Атанас Илиев е допуснал много грешки относно възрастта и родните места на членовете на манастирското братство. Въз основа на един „Списък на монасите на Зографския манастир от 29 януари 1957 г.“ можем да изправим някои неточности. Така например архимандрит Владимир (светско име Васили Бъчваров) е роден през 1877 г. в с. Тиолища, Костурско. В Зограф е постъпил през 1898 г., а се е замонашил през 1900 г. – Вж. въпросния „Списък“ в Църковноисторически и архивен институт при Българската Патриаршия, ф. 2, оп. 4, а. е. 34. По-нататък всички имена са от този „Списък“.

[21].  Става дума за Октомврийската революция в Русия от 1917 г.

[22]. Светско име Петър Шкутов, роден през 1893 г., постъпил в манастира през 1911 г., а замонашен през 1914 г. След 1945 г. е възведен в архимандритско достойнство и става игумен.

[23].  Светско име Иван Аврамов, роден през 1916 г. в с. Кучкоене, Леринско; постъпил в манастира през 1935 г. и замонашен на следващата 1936 г.

[24]. Светско име Антоний п. Илиев, роден през 1891 г. в с. Манджово, Мелнишко; постъпил в манастира през 1913 г., а замонашен през 1916 г.

[25]. Йеродякон Анатолий (светско име Атанас Христов), роден в с. Нерет, Леринско; постъпил в манастира през 1934 г., а замонашен на следващата 1935 г.

[26].  Светско име Андон п. Атанасов, роден, през 1887 г. в с. Кучкоене, Леринско; постъпил в манастира през 1909 г., а замонашен през 1911 г.

[27]. Светско име Петър Джуров, роден през 1888 г. в с. Загоричене, Костурско; постъпил в манастира през 1909 г., а замонашен през 1911 г.

[28]. Светско име Иван Гулев, роден през 1876 г. в с. Загоричене, Костурско; постъпил в манастира през 1898 г., а замонашен през 1900 г.

[29]. Светско име Петър Кочов, роден през 1918 г. в с. Нерет, Леринско; постъпил в манастира през 1937 г. и на следващата 1938 г. замонашен.

[30]. Светско име Наум Грекинов, роден през 1900 г. в с. Бапчор, Костурско; постъпил в манастира през 1935 г. и замонашен на следващата 1936 г.

[31]. Пожарът е избухнал на 21 декември. Вж. това у Б. Милев-Огин и М. Берберов, Атон – легенда жива, С., 1981, с. 54.

[32]. Светско име Кръстю Макслимов, роден през 1877 г.; постъпил в манастира през 1911 г., а замонашен през 1913 г.

[33]. Светско име Костадин Къръджов, роден през 1912 г. в с. Старчища, Драмско; постъпил в Зограф през 1936 г., а замонашен неизвестно къде през 1933 г.

[34]. Светско име Тома Китков, роден през 1877 г. в с. Герман, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1911 г. а замонашен през 1913 г.

[35]. Светско име Станко Спасов, роден през 1903 г.; постъпил през 1927 г. в Зографския манастир, като на следващата 1928 г. бил замонашен. Посоченото от отец Атанас Илиев, че е замонашен в Троянския манастир, не отговаря на истината.

[36]. Светско име Иван Ласкаров, роден през 1890 г. в с. Сангелово, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1917 г., а замонашен през 1919 г.

[37]. Светско име Георги Калчев, роден през 1878 г. в с. Петруса, Драмско; постъпил в манастира през 1907 г., а замонашен през 1915 г.

[38]. Светско име Илия Попов, роден през 1876 г. в с. Кърчево, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1907 г., а замонашен през 1909 г.

[39]. По-точно Даниил (светско име Стефан Фовлев), роден през 1895 г. в с. Белево (дн. Белослав), Варненско; постъпил в Зограф през 1934 г., а замонашен неизвестно къде през 1915 г.

[40]. Светско име Димитър Коев, роден през 1901 г. в Банско; в манастира постъпил през 1925 г., а замонашен през 1930 г.

[41].  Светско име Иван Сайков, роден през 1875 г. в с. Тешово, Неврокопско; постъпил в манастира през 1893 г., а замонашен през 1895 г.

[42]. Светско име Тодор Смилянов, роден през 1888 г. в с. Елешница, Демирхисарско; постъпил в манастира през 1906 г., а замонашен през 1913 г.

[43]. Отец Атанас Илиев неточно посочва „Цвета­нов“. Фактически това е Георги Цветинов, който през 1918 г. издава книгата „Светогорският български манастир Зограф. Исторически очерк“.

[44].  Вж. бележка 11. Обаче по този начин отец Атанас Илиев е пропуснал един монах. Това е отец Ириней (светско име Йеремия Рангов), роден през 1875 г. в с. Ново село, Троянско. Постъпил като послушник в Зограф през 1895 г., а го замонашили през 1898 г. През 1957 г. е бил още жив и член на зографското братство.

[45].Тоест отец Атанас Илиев, авторът на спомените.

Изображение: Христо Темелски, източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-289

Христо Темелски

Десетилетните църковно-народни борби достигнали своя щастлив завър­шек на 27 февруари 1870 г., когато султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна в административно отношение българска църковна йерархия под формата на Българска екзархия, полузависима от Цариградската гръцка патриаршия[2]. Последната посрещнала с неприязън този акт на османската администрация и обявила, че в него има намеса на антиканоничност[3]. По същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на Вселенската патриаршия, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори[4]. Единствено десетият му член създавал известни „затруд­нения“ за приемането му от Цариградската патриаршия. Този член опреде­лял духовната юрисдикция на Българската екзархия, която обхващала 15 епархии, изброени поименно, а за областите със смесено население се пред­виждало провеждането на всенародно допитване. На практика чл. 10 от фер­мана отнемал от Цариградската вселенска патриаршия многомилионно бъл­гарско население, живеещо в богати църковни области, лишавал я от значи­телни финансови приходи (т. нар. „владичина“) и поставял бариера за гръц­кото влияние сред българската възрожденска нация[5]. Патриаршията не само пречела на изграждането на новата българска институция, но прибегнала и до тежко църковно наказание — обявила българския народ и неговата цър­ковна организация за схизматични (т. е. отлъчени от Православието)[6].

Тогава това изобщо не впечатлило българския народ, който горял от не­търпение да изгради своя независима църковна администрация, но схизмата като позорно петно тежала над нашата църква в продължение на цели 73 го­дини[7]. Независимо от всички обективни трудности и непрекъснати пречки, българското църковно дело започнало да укрепва от ден на ден. През 1873 г. били проведени т. нар. „плебисцити“ (допитвания) сред населението на Скопска и Охридска епархии и те били присъединени към екзархийския диоцез[8]. Резултатите от тези допитвания стреснали не само Патриаршията, но отчасти и Високата порта, която забранила провеждането на нови допитва­ния. От друга страна турското правителство протакало и бавело одобрение­то на Екзархийския устав, изработен и приет от Първия църковно-народен събор, който заседавал в Цариград през 1871 г.[9].  До Освобождението (1878 г.) в Македония имало екзархийски митрополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общини действали в Битоля, Прилеп, Струми­ца, Воден, Костур, Солун, Сяр, Одрин и др., които признавали Българската екзархия и под нейното ръководство изграждали църковно-просветното де­ло[10].

Руско-турската освободителна война и последвалият наскоро след това Берлински конгрес (1878 г.) довели до пълно разстройство на екзархийското дело. В самото начало на Освободителната война станала и промяна в екзар­хийското ръководство, начело на което застанал младият ловчански митро­полит Йосиф (в мире Лазар Йовчев),(1840—1915)[11]. Именно върху негови­те плещи легнала тежката и отговорна задача по възобновяването на екзар­хийското дело. Трудностите били многобройни и най-различни. Де факто екзархийският диоцез бил разделен на три отделни политически области: сво­бодното Княжество България, чийто сюзерен бил турският султан; Източна Румелия — автономна област, намираща се под пряката военна и политичес­ка власт на султана, и Македония и Одринска Тракия, оставащи в пределите на Османската империя. Някои екзархийски части като Нишка и Пиротска епархия преминали към Сръбската църква, а Северна Добруджа (Тулчански окръг) влязла във ведомството на Румънската църква. След кратко колеба­ние и превъзмогвайки руските искания, Екзарх Йосиф I трезво преценил, че истинските интереси на българския народ, взет в етническата си цялост, на­лагали седалището на Екзархията да остане в турската столица, понеже само оттам тя щяла да бъде в състояние да поддържа преки връзки с поробеното население от Македония и Одринска Тракия, пазейки го от произволите на властта и от покушения на чужди народностни (гръцка и сръбска) или вер­ски (преди всичко униатите) пропаганди[12].

На 9 януари 1880 г. Екзарх Йосиф I отпътувал от Пловдив, където прека­рал с известно прекъсване година и половина[13], за Цариград. Полагайки не­имоверни усилия, той започнал отново да изгражда разстроеното екзархий­ско управление. Трудностите били многобройни и от различно естество. Въпреки съборността на Църквата, застъпена доста обстойно в Екзархийс­кия устав от 1871 г., Високата порта не разрешила съставянето на Св. синод с владици, идващи от свободното Княжество, а такива във вилаетите нямало. Не били изградени и останалите управленски тела — Смесеният екзархийски съвет и Мирският екзархийски съвет[14]. От своя страна султанът и Високата порта трупали съмнения върху българите във вилаетите като непризнателни и склонни към бунтарство; съществували и основателни съмнения за вдига­нето на екзарха от Цариград и непризнаването на фермана от 1870 г. Обаче енергичните протести на българското население от Македония и Източна Румелия накарали Абдул Хамид II да се поразмисли и да промени курса на изо­лация на Екзарх Йосиф I. На 17 декември 1883 г. последният бил приет от султана и с блестящото си красноречие и правдивите си аргументи успял да разпръсне всички подозрения и да засвидетелства, че „поданиците му бълга­ри и всичкий български народ, който е в неговата държава, му е верен”[15]. Аб­дул Хамид уверил българския духовен водач, че валидността на фермана от 1870 г. ще продължи и занапред да се спазва, че седалището на Екзархията ще си остане в турската столица; дадено било и обещание, че църковно-народните права на българите във вилаетите ще бъдат зачитани и занапред[16].

Въпреки декларираното нормално функциониране на Българската екзархия, Йосиф I си останал едноличен управник, който бил подпомаган в управ­лението от екзархийската канцелария. Отначало тя била с доста ограничен брой служители, но с течение на времето се оформила като стабилен и мно­гофункционален управленски орган. През 1882/1883 г. било създадено т. нар. „Училищно попечителство“, което представлявало екзархийски комитет за ръководство на просветната дейност на Екзархията. Скоро то било транс­формирано в „Училищен отдел“ (1883/1884 г.), който в продължение на бли­зо 30 години играл ролята на Министерство на народното просвещение[17]. Лично Йосиф I следял цялата дейност на този отдел и сам назначавал него­вите началници[18]. Също към Екзархията бил изграден и Духовен отдел, кой­то се занимавал с духовните дела в целия екзархийски диоцез, намиращ се в пределите на Османската империя[19].

Интересното в случая е, че Българската екзархия в Цариград функциони­рала като официална османска институция, а финансово се издържала от Княжество България. Всяка година в българското Министерство на външни­те работи и изповеданията, а по-късно и в Св. синод в София бил изпращан проектобюджетът на Екзархията. Той бил разглеждан на няколко нива и след това гласуван в Народното събрание[20]. Отпусканите средства, набирани от българските данъкоплатци, били значителни и служели както за издръжката на екзарха и Екзархийското управление в Цариград, така и за заплати на учи­тели и свещеници, намиращи се под екзархийското ведомство. Това е твърде интересен парадокс, как друговерската османска власт разрешавала на Кня­жеството да финансира Българската екзархия, а последната да поддържа ши­рока мрежа от духовни и просветни огнища в Македония и Одринска Тра­кия[21].

Какви са били задачите и целите на Българската екзархия в Цариград, след като Църквата в свободното Княжество вървяла по друг път на разви­тие, като за целта през 1883 г. променила и приспособила за свои вътрешни нужди Екзархийския устав от 1871 г.?[22] „Задачата на Екзархията е — четем в едно твърде поверително изложение на Екзарх Йосиф I от 23 март 1900 г. до самоковския митрополит Доситей, председател на Св. синод в София — да приложи втората част на Императорския ферман от 1870 г., именно да при­добие ведомство в смесените епархии, които се оспоряват от Патриаршията. На Екзархията следователно предстои да оделотвори тежката историческа задача — да прибере под свое ведомство всички българи във вилаетите на Ев­ропейска Турция, да развие у тях съзнание и любов към народността и езика им и да култивира в тях всенародния идеал: всички българи проникнати от един дух, едни тежнения и една вяра, сплотени под крилото на праотеческата си Черква и образуващи едно здраво и жилаво тяло, способно да отстои и запази своята индивидуалност при всяка евентуалност в империята. Правото си Екзархията основава на историята, фермана и етнографията; за извоюва­нето на това право тя си служи с най-законните средства — мирна културна еволюция чрез черквите и училищата.“[23]

Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото бъл­гарско население, но особено да придобие „черковните права на Македо­ния“. Според него „Македония е населена от 8 части българи и една част гърци“. По население и по дух тя била „страна българска“ – в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи[24]. Тези негови твърдения били основани на ста­тистически данни, предоставени му от компетентни екзархийски органи, а също и на някои авторитетни изследвания. Още през 1883 г. екзархът отбеля­зал в своя план 13 епархии в Македония, 2 в Одринска Тракия и 3 в Източна Румелия. Според него от тези общо 18 епархии с около 300 000 венчила (т. е. семейства) можела да се състави самостоятелна екзархия (т. е. църковна об­ласт), способна да съществува независимо от Княжество България[25].

Този план обаче останал неосъществим, защото различни сили пречели и спъвали разрастването на екзархийския диоцез. Още през декември 1884 г. султанът обещал да се върнат Охридска и Скопска епархия, но това се про­точило цели 6 години. В Министерския съвет половината от министрите „ос­танаха при възгледа, че ферманът е даден в други времена и при други усло­вия и че не е в интереса на империята да се толерира Екзархията. Срещу от­стъпването на двете епархии протестира енергично и Патриаршията, срещу това отстъпване излязоха и сърбите, които пръв път се явиха противници и съперници на българите.“[26] Едва през лятото на 1890 г. с активната помощ на българския министър-председател Ст. Стамболов били получени султански­те берати за българските владици в Охрид и Скопие. Четири години по-къс­но във Велес и Неврокоп посрещнали своите канонически избрани митропо­лити. През 1897 г. същата привилегия и радост получили епархиотите от Би­толя, Струмица и Дебър. В дневника си Екзарх Йосиф I с болка отбелязал: „Колко мъчно се печелят берати и колко труд и енергия съм харчил аз в ми­налите си действия.“[27] Така за 20-годишно екзархуване (1877—1897), изпъл­нено с напрежение и нескончаеми борби, били спечелени 7 епархии с над един милион българи, 21 архиерейски наместничества, 20 църковно-училищни об­щини, 1180 черкви, 36 храма с поредно служене на екзархисти и патриаршисти, 89 параклиса и 43 манастира[28].

Тези успехи не задоволили Екзарх Йосиф I и той продължил упорито да разширява диоцеза си. До края на 1912 г. били устроени още 8 епархии в Ма­кедония и една в Одринско, управлявани от „екзархийски наместници“: Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. В така оформилия се обширен ек­зархийски диоцез влизали около 1600 храма и параклиса, 73 манастира и 1310 свещеници[29]. Интересното в случая е следното. Както сам посочва Ек­зарх Йосиф I, Екзархийският устав от 1871 г. въобще не бил одобрен от Ви­соката порта (в случая нямало никакъв отговор за него — нито положителен, нито отрицателен)[30]. Въпреки това „в епархиите, дето ферманът е приспосо­бен, Екзархийският устав е приложен изцяло, с изключение на третата му част за дажбите, които ще се събират от християните на венчило…“[31] В слу­чая Българската екзархия не събирала от българското християнско население т. нар. „владичина“ и нямала постоянни приходи. Фактически Екзархия­та в Цариград се издържала от финансовата помощ на Княжество България и въобще не пристъпила към събирането на „владичина“. Тази нейна финан­сова политика била продиктувана както от мудността на турската админист­рация по одобрението на Екзархийския устав, така и от борбата за влияние и спечелване на епархиоти. Конкуренти в тази борба били гръцката и сръбска­та пропаганди, а отчасти и действащите тук униати. Всяка от тези страни се стремяла да привлече към себе си македонските българи чрез парични и ма­териални облаги, с безплатна просвета и раздаване на литература и т. н. Именно поради тези причини Българската екзархия избягвала да търси как­вито и да било средства от местното християнско население. С право Екзарх Йосиф I заявява: „Най-силният аргумент за зрелостта на българите във вилае­тите ще бъде фактът, кога поемат да поддържат пастирите и учителите си.“[32]Той смятал, че „Опитът за събиране владичина трябва да се предшества от друг — населението да почне да поддържа само училищата си…“[33]

Откриваните и издържаните от Екзархията училища нараствали с всяка измината година. До Балканската война под нейното ведомство в Македо­ния и Одринска Тракия имало 1373 български училища (от които 13 гимна­зии и 87 прогимназии) с 2266 учители и 78 854 ученици. От всички препода­ватели само 19 били родени извън пределите на Европейска Турция[34]. Най-елитното учебно заведение била Цариградската духовна семинария, открита през 1891 г. чрез преместването на Одринското свещеническо училище. Неин патрон станал големият български светец Иван Рилски. От края на 1897 г. се­минарията се сдобила със собствени помещения и обширен парк-двор в сто­личния квартал Шишли, закупени със средства, отпуснати от княжеското правителство. Тази семинария, която се намирала под специалните грижи на Екзарх Йосиф I, дала много кадри на екзархийското дело — чиновници, учи­тели, възпитатели, свещеници, монаси, епископи и митрополити[35].

Неспокойният и несигурен живот във вилаетите карал мнозина екзархий­ски свещеници да се изселват в свободна България, оставяйки своите пасоми без духовни пастири. Възмутен от това Екзарх Йосиф I издал Окръжно № 3764 от 10 февруари 1912 г., в което забранил на митрополитите и управ­ляващите епархиите да разрешават на екзархийските свещеници да напускат енориите си и да се изселват в свободните български земи. „… Нарушителите ще се преследват и наказват според правилата и наредбите на Св. Църква, ко­ято строго порицава и осъжда наемничеството в пастирското служение.“[36]

Изпращането на чети от България в Македония и създаването и изграж­дането на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) били в разрез с мирната еволюционна политика на Българската ек­зархия. Възникнали редица противоречия между революционните дейци от организацията и самата Екзархия. Тези противоречия били противоречия по форма, а не по съдържание и нямали отношение към самата Екзархия като институция. Те се разграничавали в методите на борбата — еволюция и ре­волюция, легалност и нелегалност и т. н.[37] Силно притеснен от засилилата се революционна обстановка през пролетта на 1903 г., екзархът се обърнал към българския монарх с лична поверителна записка. В нея той посочил, че „по­литическото обединение е идеал, който пълни традиците, книжнината и сър­цата на освободени и неосвободени българи. Всички българи в Македония имат очите си в България и надеждите си в Господаря на България. Тия на­дежди особено наякнаха и закрепнаха от осем години насам, когато София стана средище на копнежите на македонските българи. Явиха се революционни апостоли…“, като според българския духовен глава „мизерията и отчаяни­ето“ били революционният титан-апостол. „Всички други апостоли вървят подир тоя титан, проповядват на озлочестения и отчаян народ революция и му обещават политическа автономия. Тия проповеди разколебават младежта и я отвръщат от духовната автономия, която е задача на Екзархията. Култур­ните плодове се намират мъчни и мудни. Форсират се събитията и се дава предимство на революцията пред мирната културна еволюция. Блазнени от перспективата на политическа автономия и увлечени от обещанията, давани отвсякъде, мнозина прегърнаха революцията. Екзархията не се поддаде на течението и с риск се държа и държи в позициите на лоялността. Ала мнози­на от нейните органи не устояха: тероризирани и незакриляни, маса учители и духовници се повлякоха от течението…“[38] Изплашен от бурното развитие на събитията, Йосиф I съветвал Фердинанд да не вкарва България във война с Турция, защото „една такава война ще бъде катастрофа за целокупния бъл­гарски народ. Моментът е съдбоносен и затова мерките трябва да бъдат ре­шителни и ефикасни…“[39]

След избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. екзархът употребил голямото си влияние и авторитета си пред Високата пор­та и западните дипломати, акредитирани в турската столица за спасяване на редица градове и села от разграбване и масови екзекуции. Неговите молби и ходатайства пред турското правителство нямали чет. Като истински достоен българин той искрено скърбял за разстроеното екзархийско дело, което бил градил десетки години. Пред своите подчинени той непрекъснато повтарял: „Не революцията ще спаси Македония, а еволюцията, просветата…“[40] Пет години по-късно, с поверително писмо № 77 от 20 август 1908 г. той съобщил на министъра на външните работи и изповеданията ген. Ст. Паприков, че „комитетско-четнишката политика тури в окови целия ни обществен и култу­рен живот“[41].

Неоснователни са обвиненията към българския духовен глава, че по вре­ме на революционните събития в Македония и Одринска Тракия по настоя­ване на турското правителство той изпращал окръжни до своите пасоми да запазят мир и спокойствие и да останат верни поданици на султана. Не тряб­ва да се забравя, че самата Екзархия е била турско учреждение, а Йосиф I – поданик на империята и висш османски служител[42]. Една погрешна стъпка от негова страна — и нямаше да съществува нито той като духовен глава, нито Българската екзархия като църковна институция на поробените българи от вилаетите. Екзархът е трябвало винаги да бъде лоялен към султана и Висока­та порта, за да запази екзархийското дело от пълен погром и православните българи във вилаетите от масово унищожение[43]. Някои тогавашни револю­ционни дейци не разбрали това и дори се стигнало дотам, че в началото на март 1909 г. в Цариград пристигнал Яне Сандански да накаже със смърт ек­зарха. Но когато се видял на 7 март с. г. с българския духовен глава, той бил запленен от големия дипломат и мъдрия политик и „стана негов най-горещ адмиратор и приятел“[44].

Покрай защитата на българското християнско население от вилаетите Ек­зарх Йосиф I нямал нито ден спокойствие. В продължение на близо 4 десетилетия той имал многобройни срещи и разговори със самия султан Абдул Хамид, с великите везири, с различните министри и висши държавни чиновни­ци, с политически, военни и религиозни дейци, с посланиците на всички ев­ропейски държави, акредитирани в турската столица, с журналисти и учени, и т. н. Той не знаел що е умора и постоянно сновял между Високата порта и чуждите посолства. Навред бил посрещан и изпращан с почит и уважение, като също бил посещаван от високи гости в Екзархийския дом[45].

Малко известно е обстоятелството, че Екзарх Йосиф I нито веднъж не е посещавал своите пасоми в Македония и Беломорска Тракия по причина на възбрана от страна на подозрителната Висока порта. Последната ясно е раз­бирала какво би представлявало едно посещение на екзарха в македонските епархии. Това би бил един изключителен триумф на екзархийското дело, ед­на внушителна манифестация на българщината, доминираща многократно над останалите народности. От спомени на съвременници ясно се вижда с каква голяма популярност се ползвал Йосиф I сред македонските българи[46]. Неговият фотопортрет висял във всички митрополии, архиерейски наместни­чества, канцеларии на екзархийски храмове, училища и читалища; за него са знаели и млади, и стари; неговото име се произнасяло като име на светец и древен пророк[47]. Въпреки тези пречки да посещава своето паство, екзархът приемал с отворени обятия всички българи, идващи в Цариград, и разговарял с тях по цели часове за положението и обстановката в родните им места; поддържал огромна лична и служебна кореспонденция с духовници, учители и първенци от Македония и Одринско; интересувал се ежедневно за положе­нието във вилаетите[48]. Това той правел по свое усмотрение и по убеждение, въпреки че имал възможността да се прибере в София и да председателства Св. Синод, като се радва на свободен живот и почит от страна на управляващи и пасоми.

В дейността си Българската екзархия срещала пречки не само от мудната османска администрация, от страна на Патриаршията и от гръцката и сръб­ската пропаганди, но дори и от руското посолство в Цариград, а също и от българските правителства. Фрапиращи са следните два случая. През 1892 г. министър-председателят Ст. Стамболов в угода на княз Фердинанд, който пожелал да създаде династия чрез брак с най-голямата дъщеря на бурбонско-пармския дук Мария-Луиза, предприел действия за изменение на чл. 38 от Търновската конституция. Понеже при изменението на чл. 38 от Търновска­та конституция бил игнориран Св. Синод, Българската православна църква предприела съпротива. Излизащият в Цариград екзархийски орган в. „Нови­ни“ открил рязка борба против българското правителство чрез редица хап­ливи уводни статии, почти всичките анонимни[49]. Тонът в тях бил даван от Екзарх Йосиф I, който веднага бил нападнат от в. „Свобода“. „Негово Бла­женство да не ни продава храброст и надут патриотизъм от турската столи­ца, защото от там всеки се храбри. Ние знаем, че за него е безразлично, че бил или не екзарх, защото и в Русия, и в Турция той все владика ще бъде, а в Ру­сия може би и на по-големи почести, задето е ратувал против княза.“[50] Екзар­хът отправил и редица протестни писма до българското Външно министер­ство и някои политически личности. Правителството криело тези писма и не им давало гласност, понеже княз Фердинанд „не споделял оптимизма на Стамболов и че борбата на Църквата го плашела“[51]. Тогава в. „Новини“ за­почнал да публикува в резюме някои писма и телеграми на Йосиф I до бъл­гарското правителство[52]. Това още повече вбесило издателите на в. „Свобо­да“, които публикували злостни клевети против българския духовен глава. Той бил обвинен, че води разгулен живот и живее в разврат. „Или Негово Блаженство мисли, че като занимава такова високо място, че ние ще го счи­таме за светец. Няма вече ахмаци хора на света.“[53]

Стамболовото правителство отново прибягнало до изпитаната мярка -да заплаши екзарха със спиране на субсидиите за Българската екзархия в Турско и с евентуално отделяне на Църквата в Княжеството. Освен това по­търсено било и съдействието на турското правителство в лицето на Великия везир. Последният предупредил Йосиф I, че ако не спре кампанията против българското правителство, ще забрани излизането на в. „Новини“[54]. В днев­ника си екзархът записал следното: „…заплаши ме (правителството — б. а., Х. Т.), че ще вземе мерки против вестника „Новини“, ако пише по тоя въп­рос, а мене казва, че ще ме затвори в манастир, ако следвам да обнародвам във вестника, що пиша на министерството. На мене. Екзархът, по един въп­рос, дето се излага вярата на народа в сериозна опасност, не се позволява да си изкажа мнението. Кой, прочее, ще може в България да изкаже мнението си или да гласоподава против правителството?“[55]  Поставен в безизходица, ек­зархът веднага прекратил атаките си срещу Стамболовото правителство и от края на декември 1892 г. по страниците на екзархийския орган вече не се спо­менавало нищо за промените в Конституцията. И не само това. Дори срам­ният и гнусен съдебен фарс срещу митрополит Климент изобщо не бил не са­мо отразен, но дори и загатнат по страниците на вестника.

Вторият случай е във връзка с т. нар. „Фирмилиянов въпрос“[56]. Под давление на руското посолство Високата порта дала съгласието си Цариградска­та патриаршия да постави сръбския архимандрит Фирмилиян на Скопската митрополитска катедра. Екзархията веднага реагирала срещу това посега­телство, тъй като Скопска епархия била екзархийска и съответно Портата била издала ферман за това. В тази борба екзархът почти останал сам, защо­то и българското правителство дало съгласието си за ръкополагането на Фирмилиян за Скопски митрополит. Последното станало на 14 юни 1901 г. от трима гръцки синодални архиереи в манастира при с. Чаушкьой, близо до гр. Енос[57].

Двете Балкански войни довели България до първата национална катаст­рофа. След сключването на Букурещкия мир от юли 1913 г. величавото екзар­хийско дело в Македония и Одринска Тракия било разрушено и потъпкано. Екзархийските митрополити в тези области били заставени да напуснат ка­тедрите си, а архимандрит Евлогий, управляващ Солунска епархия, бил уда­вен в морето[58]. При това положение Екзарх Йосиф I не можел повече да остане в турската столица и решил да премести седалището на Българската ек­зархия в София. Като мъдър и прозорлив дипломат той не затворил след се­бе си вратата, а я оставил открехната. В Цариград той оставил да функцио­нира т. нар. „Екзархийско заместничество“, управлявано до закриването му през 1945 г. от български архиереи[59]. Задачите на това заместничество били да продължи да се грижи за духовното и физическото оцеляване на българи­те християни в пределите на Османската империя, а по-късно и в Република Турция.

Когато на 28 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф пристигнал грохнал и съкру­шен на Софийската гара, той бил посрещнат от управляващия елит начело с монарха. В гаровия салон бил проведен интересен диалог между царя и ек­зарха, като последният открито и без всякакъв страх обвинил Фердинанд за виновен за националната катастрофа. „Ваше Величество, престанете да тър­сите виновниците за българската катастрофа вън от България, защото те са вътре в България. Те са в лицето на Ваше Величество, във Вашите бивши и сегашни съветници, па ако щете и в мое смирение. Те са в личния режим на В. Величество… От това тежко положение днес има един изход: Ваше Вели­чество да абдикирате и да оставите православния престолонаследник да гру­пира около себе си партии и народ и с Божия помощ, със съдействието на св. ни Църква ще се възвърне славата и величието на България… Вашето оста­ване на българския трон ще бъде фатално и за Ваше Величество, и за Бълга­рия по простата причина, че на Ваше Величество никой вече не вярва, сле­дователно и никой с Вас не може да води искрена политика. И аз, скромни­ят, смирен народен църковен служител не Ви вярвам, защото моята вяра във Вашите дипломатически способности и държавни похвати ми донесе неиз­разимо огорчение и разочарование; дързостта ми, решил съм да бъда откро­вен днес, аз съм вече ранен и сразен генерал, уви, без да бъде в сражение, аз съм свидетел на разорена и погубена Македония, на откъснатата Добруджа, поробена, окървавена Тракия, свидетел на обезчестена и обезславена Бълга­рия. Свидетел на трагичната смърт на най-идеалната българска рожба – Екзархията, без да бъде зачетена тя с мнение и решение, когато се слагаше въпросът за нейната съдба. Не мога, Ваше Величество, да остана хладнокръ­вен и примирен с факта, че Вие след злополуката на политиката Ви претен­дирате още за българския трон. Отстъпете го на Вашия син, това дете е дете на България, то ще ѝ донесе щастието на разумна и плодотворна политика. Княз Борис има условията да бъде заобиколен от искреност, доверие, преда­ност и обич. Повярвайте ми, че имам всичките основания, които ще Ви из­ложа подробно и аргументирано, ако се съгласите с предложението ми, че след Вашата абдикация България ще бъде освободена от тежестите на Буку­рещкия договор и че Лондонският протокол по отношение на Тракия ще бъ­де приложен…”[60]

^{________________________________________________________________________}

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. Така формулираната тема е твърде обширна и в рамките на една статия не може да бъде изчерпана. Затова на преден план са поставени и разгледани редица неразрешени и спорни въпроси, които ще бъдат от полза при по-нататъшното разработване на основна­та тема.

[2]. Четири члена от фермана (3, 4, 6 и 7) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Църквата-майка — Вселенската цариградска патриаршия и дори в известна зависимост от нея. Вж. Хр. Темелски, Султанският ферман от 27 фев­руари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. — Духовна кул­тура, 1995, №8, с. 21 сл.

[3]. Т. Събев, Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. С., 1973, с. 77.

[4]. В самия ферман бил залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка коми­сия от 1869 г. Хр. Темелски,  Цит. съч., 21—22.

[5].  Пак там, с. 22.

[6]. Това тежко наказание било наложено, защото българските църковни дейци били об­винени, че внесли в Църквата филетизма (т. е. племенното начало), чужд на църковното учение. Вж. С. Н. Миларов, История на българския народ 679—1877. Пловдив, 1885, с. 246 сл.

[7]. Схизмата била вдигната едва на 22 февруари 1945 г. Хр. Темелски, Цит. съч., с. 27.

[8]. Т. Събев, Цит. съч., с. 164.

[9]. Хр. Темелски, Църковно-народният събор от 1871 г. — Родина, 1996, №2, 84 — 99.

[10]. Т. Събев, Цит. съч., с. 173.

[11]. ЦДА, ф. 989к (Екзарх Йосиф I), оп. 2, а. е. 25, л. 13—15; Й. Митев, „Записката“ на митрополит Методий Старозагорски като извор за свалянето на екзарх Антим I. — ИИИ, т. 28 1985,236—252.

[12].  Български екзарх Йосиф I. Дневник. С., 1992, с. 72 сл. (по-нататък само Днев­ник); Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат. – Родина, 1996, № 3, с. 32.

[13].  Хр. Темелски, Екзарх Български Йосиф I — жизнен път и дело. — В: Екзарх Йо­сиф I в спомени на съвременници. С., 1995, с. 25 сл.

[14].  М. Арнаудов, Живот и дейност на екзарх Йосиф. С., 1965, с. 108.

[15].  Дневник, с. 126.

[16].   Пак там, с. 127.

[17]. Хр. Темелски, Строител на Българската църква. — Духовна култура, 1995, № 7, с. 8.

[18]. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 37.

[19].   Илиев, Ат. Спомени. С., 1926, с. 376.

[20].  Пак там, с. 384 сл.

[21].По този въпрос работя от няколко години и ще публикувам подробно изследване.

[22].През 1880 и 1881 г. в София било свикано архиерейско събрание на всички митро­полити от свободното Княжество. То се занимало с основния въпрос — как, по какви пра­вила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен бил законопроект, наре­чен „Екзархийски устав, приспособен в Княжеството“, като за основа послужил Екзар­хийският устав от 1871 г. На 4 февруари 1883 г. княз Александър Батенберг утвърдил то­зи църковноправен документ и той влязъл в сила. През 1890 и 1891 г. той бил допълван, като 4 години по-късно бил утвърден нов устав, който на свой ред бил допълван през 1897 и 1900 г. Вж. Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до нас­тояще време. — ГСУ, БФ, т. 16, 1939, № 6_Ь 134-138.

[23]. Пасков, Ил. Изложение на екзарх Йосиф I до Св. Синод на Българската църква за църковно-училищното дело в Македония и Одринско (1897-1900 ). – ИДА, 1990, № 59, с. 398.

[24]. Дневник, с. 72 сл.

[25].Темелски, Хр. Екзарх Български Йосиф I като политик и …, с. 28.

[26]. Пасков, Ил. Цит. съч., с. 400.

[27]. Дневник, с. 517.

[28]. Темелски, Хр. Строител на Българската църква…, с. 8.

[29]. Поверително писмо № 41 от 5 април 1912 г. на Екзарх Йосиф I до министър-предсе-дателя и министъра на външните работи и изповеданията Иван Евст. Гешов – ЦИАИ, инв. № 10978, с. 17.

[30]. Ето какво казва Екзарх Йосиф I за него през 1912 г.: „… уставът стоеше все още неутвърден от турското правителство и поради това без задължение и възможност за пълно приложение. Турското правителство беше издало един „Привременен правилник“, с кой­то утвърдяваше само някои парични разпоредби на всенародния устав, и тоя правилник имаше да служи вместо устава до окончателното одобрение на тоя подирния. Ала и правилникът оставаше неизпълнен, като не се спомагаше за събиране по него паричните при­носи на паството, нито се даваше на екзарха споменуваният в него Екзархийски съвет” (ЦИАИ, инв. № 10978, с. 13).

[31].Ил. Пасков, Цит. съч., с. 404.

[32]. Пак там.

[33]. Пак там.

[34]. Хр. Темелски, Екзарх Български Йосиф I — жизнен път и дело…, с. 31.

[35]. Хр. Темелски, Султанският ферман…, с. 26.

[36]. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1071, л. 20 – 22.

[37]. Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 42.

[38]. Освободителната борба на българите в Македония и Одринско 1902—1904 г. Дип­ломатически документи. С., 1978, с. 213 сл.

[39]. Пак там, с. 215.

[40]. Ив. Снегаров, Екзарх Йосиф като политик. — В: Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници. С., 1995, с. 399.

[41]. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 154, л. 33.

[42].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 41.

[43].  Ив. Снегаров, Цит. съч., с. 397 сл.

[44].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, 42-43.

[45].  Пак там, с. 40.

[46].  Хр. Ст. Попов, Кръщението на българското царче. С., 1936, с. 8 сл.

[47].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 41.

[48].  Екзархът познавал поименно всички семинаристи от втори курс нагоре на Цари­градската духовна семинария. С тях той често беседвал в семинарския парк, като се инте­ресувал за родители им, за първенците в родните им краища, за напредъка на екзархий­ското дело и пр. Вж. Хр. Темелски, Българската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ в Цариград. — Църковен вестник, № 12 , 21-27 март 1994 , с. 8.

[49]. Новини, № 19, 20, 21,22, 23 и др. от 24 и 27 ноем., 1, 4, 8, 15 дек. 1892 г.

[50]. Свобода, № 95 от 26 дек. 1892 г.

[51]. В. Т. Велчев, Принос към новата ни история. Стамболов и Фердинанд. Диктаторският режим и борбата против него. С., 1922,  с. 37.

[52]. Новини, № 22, 23 и 24 от 4, 8 и 14 дек. 1892 г.

[53]. Свобода, № 94 от 25 дек. 1892 г.

[54]. В. Т. Велчев, Цит. съч., с. 39.

[55]. Дневник, с. 318.

[56]. Вж. подробно за него у Хр. Темелски, Новооткрити документи по Фирмилияновия въпрос от 1902 — 1904 година. — ВИСб,  1993, № 5, 141-168.

[57].Дневник, с. 519.

[58]. Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 43.

[59]. Хр. Темелски, Цариградските българи и техните проблеми. – Български месеч­ник, 1997, № 1, с. 155.

[60]. Ц. Билярски, Ил. Пасков. Документи за някои страни от дейността на екзарх Йо­сиф I след 1901 г. – ИДА, 1983, № 46, 144-145.

Изображения: авторът Христо Темелски и екзарх Йосиф (1840-1915). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1Ps

(Опит за биографичен очерк)

Христо Темелски

Един от дейните съратници на Апостола в революционната му дейност в София и Софийско бил тогавашният игумен на Драгалевския манастир “Св. Богородица” йеромонах Генадий. За него се споменава често, но доста кратко в различни изследвания, посветени на революционното движение и на Васил Левски. През 1898 г. поборникът Филип Симидов започва да издава в Русе “Поборник-опълченец. Биографическо илюстровано списание за българските народни дейци, действовавши за освобождението на България”. В рубриката “Илюстровани биографий на борците за свободата на днешна българия” Симидов започва да печата обширен очерк за “Отец Генадий (“Скитникът”)” Според него “отец Генадий Скитникът е отчасти виновника да влезе Васил Дякона всецяло в бунтовното поприще”[1]. Очеркът е с продължение, но за съжаление такова липсва[2]. По-обширен, но непълен очерк написа за него и Л. Дойчев[3]. Същото направи и П. Чолов, но без съществен принос[4]. По случай 100-годишната на Априлското въстание, Л. Пеков се опита да го представи в подробен биографичен очерк, но за съжаление не разполагаше с всички известни сведения[5]. Няколко години по-късно архимандрит Николай (Кацарски) доразшири този очерк, но и неговите сведения се оказаха непълни[6]. Преди няколко години В. Гълъбова написа история на родния си град, като в нея отдели няколко страници на о. Генадий[7], но и тя не е успяла да го представи в пълнота.

Светското име на този патриот е Иван Стоянов Караиванов , който имал няколко прозвища – Ихтимански, Шияковски, Драгалевски, Драгалевският поп, Скитникът, Риза ефенди. Роден е около 1832 г. в Ихтиман[8]. Липсват всякакви сведения за семейството му, за детството му, къде е учил, с какво се е занимавал и пр. От много по-късни сведения научаваме, че рода му Караивановци, се наричал още и Палавейци; че имал брат, който след Освобождението живеел в Букурещ, Румъния, където бил женен за румънка, че имал и сестра Спаса, омъжена за общественик от Ихтиман (от тях имало наследници в Ихтиман и София)[9].

Неизвестно кога и как Иван Стоянов попаднал в Хилендарския манастир на Света гора, където станал послушник. Неизвестна е и годината, когато бил постриган за монах, но вероятно това е станало около 1847 г., защото сам той посочва в една анонимна дописка, че “съм покалугерен и аз на 15 годин…”[10]. А сведението на В. Гълъбова, че замонашването му станало ок. 1853 г. не почива на никаква документална основа[11]. След време бил ръкоположен за йеродякон, но също неизвестно кога. Около 1860 г. го намираме на послушание като дякон и помощник на архимандрит Виктор (Чолаков, роден в Калофер, а от 1872 г. Нишки екзархийски митрополит)[12], който по това време бил таксидиот в Ниш. Последният въртял търговия със своя духовен събрат в Карлово архимандрит хаджи Василий, вуйчото на Васил Левски. Генадий бил помощник на о. Виктор в търговската дейност, пренасял от Ниш в Карловско пиротски килими, а донасял обратно шаяк и гайтан[13].

Някои автори приемат, че о. Генадий публикувал дописка в бр. 45 от 8 август 1861 г. на  в. “Дунавски лебед”, подписвайки се с псевдонима “Един старопланинец с цървен подкапник”[14]. Във въпросната дописка са разкритикувани софийските първенци, Софийския митрополит Доротей (наречен подигравателно “Дорчо”), игумена на Драгалевския манастир йеромонах Теодосий Рилски като негов поддръжник и пр. За съжаление о. Генадий не е автор на тази дописка, по простата причина, че той не е бил запознат още със софийските порядки и неуредици[15].

Ето как е станало запознанството му с йеродякон Игнатий (В. Левски), който служел като певец и помощник на вуйчо си в Хилендарския метох в Карлово[16]. “… през 1860 година, служейки при Нишкия владика Виктора, при една случайност аз се запознах с бореца за нашата свобода дякона Левски в гр. Карлово, с когото като разменихме някои думи по нашето народно положение под турчина, додохме до съглашение и карловский метох бе свидетел на нашата клетва дадена за, че ще работим тайно и задружно за постигание идеяла – нашето освобождение”[17]. Двамата дякони посетили всички карловски забележителности, даже ходили и на Хисарските минерални бани[18]. Йеродякон Игнатий се оплакал от алчния си вуйчо и описал патилата си. Генадий също се оплакал от своя архимандрит, но той имал по-дълъг, както житейски, така и духовен стаж. Затова вдъхнал вяра и кураж на своя по-малък духовен събрат, обещавайки му, че ще му и помогне да се измъкне от това заплетено положение[19].

При посещението си в Карлово в началото на 1862 г. дякон Генадий уговорил своя духовен събрат, че е дошло времето да напусне вуйчо си и да подири свободен живот. Подпомогнал го даже материално с 200 гроша, за да си извади пътно тескере и се разбрали да се съберат заедно в Т.-Пазарджик[20]. През нощта на 3 март 1862 г. дякон Игнатий (Васил Левски) взел коня на вуйчо си и тайно напуснал светогорския метох в Карлово. Генадий останал още два дни, за да не падне вината върху него и станал свидетел на беснеенето на архимандрит хаджи Василий[21]. След това си заминал по живо, по здраво, минавайки през Т. Пазарджик. Там двамата дякони се събрали и поели заедно за Ниш, минавайки през София. В Ниш Генадий представил дякон Игнатий за свой братовчед и отседнали в тамошния светогорски метох[22]. Те решили да вземат парите на архимандрит Виктор и да заминат за Белград, където Раковски очаквал революционната младеж. Но от сръбския търговец Нигошенски узнали, че хилендарския таксидиот нямал свободни пари, защото бил накупил доста стока, най-вече пиротски килими. Тогава двамата дякони му поискали няколко денка шаяк и гайтан, които щели да продадат доста изгодно в Сърбия. Архим. Виктор се съгласил, а Нигошенски им извадил търговско тескере. Натоварили конете и преминали границата при с. Пандорало. В Княжевац разпродали стоката, а също и конете на сръбски офицери. Дякон Генадий се обръснал и подстригал и облякъл цивилни дрехи. Така пристигнали в Белград и постъпили като легионери в Първата българска легия[23].

След разтурянето на Легията двамата приятели се разделили и както е известно Васил Левски се завърнал отново в родния си град[24]. Следите на дякон Генадий се губят, като някои приемат, че се скитал из Влашко, Унгария и Банат[25]. Други пък пишат, че “дирите му намираме едва след десетилетие, през 1872 година”[26]. Най-правдоподобно е становището на В. Гълъбова, че се завърнал в поробеното си отечество и станал свещеник в Т. Пазарджик[27]. Ето какво сам е написал отец Генадий в едно свое прошение до Народното събрание: “След някой месец напуснах Сърбия и ся отправих за Т. Пазарджик, гдето свещенствувах…”[28] Но за да отиде там и да служи като свещеник, първо трябвало е да бъде ръкоположен в йеромошески сан. Къде е станало това, той не посочва, но напълно възможно да е станало в самия Белград[29]. И понеже бил Хилендарски духовник, вероятно е бил изпратен от манастирската управа за таксидиот в Т. Пазарджик, където вероятно са имали метох[30].

В Т. Пазарджик йеромонах Генадий останал верен на духовния си събрат дякон Игнатий и с подчертан интерес следял постъпките му. Впечатлен от неговото разкалугеряване, описал накратко положението му във възрожденската цариградска преса. В бр. 13 от 27 юни 1864 г. на в. “Съветник”, редактиран от Тодор Бурмов и Никола Михайловски е публикувана анонимна кореспонденция с дата 3 юни, Пловдивско. Обаче авторът загатва за своята самоличност с думите: “…аз съм калугер и съм покалугерен млад и зелен, когато още не можех да позная нито себе си, нито мирът, от който се отрекох, като приех монашески чин”. И той продължава, че като калугер обикалял и просел в полза на манастира си. Така попаднал и в Карлово, където го наскърбила “историята на едно калугерче”, което “било облечено в черни дрехи младо с измама, и то с измама не от някой чужд калугер, но от собственият му вуйка” [31]. От тези думи веднага става ясно, че той описва замонашването на Васил Левски[32]. И след като изрежда цялата орисия на “калугерчето”, съобщава, че на връх Великден тази година (1864), “хвърли калугерското облекло, а с него и калугерския си чин. И така то се облича в мирски дрехи с твърдо решение никога вече да се не калугери, но да служи Богу, както и повечето человеци, без да се отрича от мирът”[33]. И тук Генадий съобщава, че той бил замонашен още 15-годишен и може да му влезе в положението. И продължава, че “не мога да обвиня него, но никога не мога прости вината на оногози, който го е калугерил в такъвази зелена възраст, когато момчето не отбирало още нищо”[34]. В интерес на истината тази доскоро анонимна дописка за пръв път дава достоверно сведение за бъдещият Апостол на свободата.

В Т. Пазарджик отец Генадий останал до към края на 1867 г. Има податки, че при сформиране на Втората българска легия той и В. Левски отново се явили в редиците на доброволците[35]. Но и този път надеждите им да се сражават с вековния поробител пропаднали. Йеромонах Генадий се завърнал в поробеното си отечество, като този път се установил в Софийско.

През 1870-1871 година има сведение, че бил игумен на Шияковския манастир “Св. Архангел Михаил” край Костинброд[36]. Наскоро открих документално свидетелство, че о. Генадий е станал игумен по-рано, към 1868 г. Защото през пролетта на 1869 г. е записано в един тефтер, че внесъл две суми от 300 и 191 гроша като приход за Софийската църковна община. Там той е отбелязан като “Генадий Шияковски”[37]. Самият манастир бил разположен “в полето, половин час далеч от селото Шияковци…[38]Има две прости сгради и 40 овце; 10 глави едър добитък; до 10 рала земля и една коса ливади”[39].  По негова инициатива през 1871 г. в манастира пристигнал Левски, където с няколко души сложили началото на Тайния революционен комитет в Костинброд[40].

От Шияковския манастир отец Генадий се преместил в Драгалевския манастир “Св. Богородица”, където също станал игумен. По това време манастира бил беден и неугледен. В официален доклад от Софийската митрополия до Българската екзархия в Цариград е записано следното: “Църквата твърде малка; освен две стайки, всичките други (около 6-7) приличат на яхър и готови са на падание… Жива стока има около 500 глави кози и овци – малки и големи, до 60 глави едър добитък и до 10 коси ливади, и до 20 рала земля; малко горица около манастира и две воденици прости”[41]. Независимо от това състояние, вратите на светата обител били широко отворени както за Васил Левски, така и за други комитетски дейци. “Драгалевският поп” станал член на Софийския таен революционен комитет и както го охарактеризира Стоян Заимов, един от първите му биографи “Скитникът Генадий са наел с помощта на калугерското расо и с игуменската си патерица да въздейства върху умът и сърцето на шопското племе”[42].

Веднъж в Драгалевския манастир пристигнали Левски и Димитър Общи. Те гостували цяла седмица на о. Генадий, като ходели на лов из планината Витоша[43]. При други посещения на Апостола, йеромонах Генадий го придружавал из софийските села по комитетски дела. Има сведения, че са посетили селата Желява, Биримирци, Требич, Горубляне, Шияковци, Бучин проход, Мошино и др. Заедно посетили град Самоков и някои Софийски манастири – Кладнишкия “Св. Никола”, Горнобанския “Св. Крал”, Германския “Св. Иван Рилски”, Лозенския “Св. Спас” и други[44].

През месец май 1871 г., във връзка със сюннет-дююну (обрязването) на големия син на Софийския паша, в конака било дадено голямо угощение, на което били поканени и редица българи софийски първенци. Между поканените бил и игуменът на Драгалевския манастир о. Генадий. Както по-късно той споделил със Ст. Заимов, с него дошъл и Левски. Последният по това време се намирал в манастира и се преоблякъл с дрехите на един манастирски ратай. В качеството си на слуга той придружил игумена и се явил в конака на самото пиршество. Присъстващите там Христо Ковачев и Спас Тумпаров, учители и комитетски дейци, изтръпнали като видели Апостола сред многобройните гости. Софийският първенец Дим. Трайков, който бил член на мезлиша, също разпознал Левски и помолил о. Генадий да му каже да напусне конака, защото “полицията го търси под път и на кръстопът. Левски изслушал съветите на дяда Генадия, но останал, дорде свършило пируването”[45].

След злополучния обир на Арабаконашката поща, организиран и проведен от авантюриста Димитър Общи, били заловени редица комитетски дейци, в това число и самият организатор. Пред съдебните органи започнало масово разкритие на тайната комитетска организация. Издаден бил и о. Генадий, наричан “Драгалевският поп”. Димитър Общи дори съобщил комитетското му име – “Риза ефенди”[46]. Но както Апостолът останал до край подозрителен към помощника си Общи, такова било и отношението на отец Генадий към този балкански авантюрист. Само по такъв начин може да се обясни отказа му да приеме от него върнатия кон от В. Левски, а не поради страх да бъде заподозрян от турската власт. Тези неща Д. Общи съобщил при разпита си на 9 декември 1872 г. Той не премълчал и обстоятелството, че престоял два дни в Драгалевския манастир и че о. Генадий му дал два наполена за разноски[47].И други задържани съобщили при разпитите си, че “Драгалевския поп” е съпричастен на комитетското дело. Чорбаджи Тоне Иванов от с. Желява заявил пред следствената комисия, че Д. Общи донесъл в селото му три устава, единия от които трябвало да се предаде на игумена на Драгалевския манастир йеромонах Генадий чрез Димитър ножаря[48].

Научавайки тези сведения турската полиция изпратила няколко заптиета да арестуват непокорния игумен. Той обаче бил доста съобразителен и бърз – напуснал Драгалевския манастир преди да бъде задържан. Част от комитетската архива укрил, а друга взел със себе си. Поел с коня си направо през планината, като минал през Кладнишкия манастир “Св. Никола”. Затова научаваме от една приписка в един от църковните минеи: “Да се знае, кога мина игуменът на Драгалевския манастир “Св. Богородица” йеромонах Генадий, остави коня си с пребита нога и взема друг. Година 1872, 29 ноември.”[49]

Отец Генадий се озовал в Белград и се представил на войводата Панайот Хитов. Последният веднага написал писмо до БРЦК в Букурещ. В това писмо (без дата, но е от втората половина на месец ноември 1872 г.) войводата пише следното. “…От София доди един калугер, който е бил игумен на Драгалевския манастир (тоя манастир е близо до София един сахат). Тос калугер името му е Генадия, той каза, че е бил член на Софийския комитет и като са уловил Димитър Общи у Тетевен и го докарали у София, и исказал няколко хора от София и от селата. И пратили от София жандарми да уловят и игумена от манастира, а Генадия доспял, та се метнал на конет си и побегнал. И дошел у Сърбия и доди при мене и ми разказа за работата, какво се е случило и колкото е можал да узнае от издаването на работата…. Горе реченият Генадия ма пита да му кажа де е комитетът и иска да доди у Букурещ и да търси комитет. Но аз му казвам, че аз не зная нищо, както е и право, че не зная, както не съм познавал досега и речения Генадия игумен. Но със сичко, че не съм познавал до сега Генадия, сега виждам, че Генадия наистина е бил помесен у работата. Сега очаквам от Вас отговор що да правя със Генадия? Също питам и за мене, ако намервате Вий за нужно да дода при Вас, Вий ми пишете!”[50]

В края на писмото си войводата П. Хитов дава вербален портрет на о. Генадий. “Физиономията на реченият Генадия: години 40, възраст среден, снага омерена, коса черна, малко пробелела, лице червено, очи черни, лик валчест, нос омерен, коса гъста, на сарци здрав, разговор сръчен, има глед (вид) храбър”[51].

Външният вид на йеромонах Генадий, както е скициран от воеводата П. Хитов, напълно отговаря на известните днес две негови фотографии – едната от около 1879 г., а другата от двадесет години по-късно[52].

Какъв отговор е получил Панайот Хитов и какво е станало с о. Генадий, няма никакви сведения. Но в “Прошението” си до Народното събрание той съвсем кратко е споменал следното: “В Сърбия и Румъния не оставахме празни с известния дядо Ильо, а след години намерих по-сериозна работа – българската легия в Сръбско-турската война…”[53] По такъв начин йеромонах Генадий се отдал изцяло на революционна дейност и сновял непрекъснато ту в Сърбия, ту в Румъния.

При подготовката на Априлското въстание от 1876 г. о. Генадий взел дейно участие като доброволен куриер на Гюргевския революционен комитет, който под прикритието на расото и монашеския си сан е можел да обикаля безпрепятствено из цялата Османска империя. Има сведение, че през месец март 1876 г. се явил чак в Солун и пред тамошните дейци споделил, че “обиколил цяла България, ходил в Сърбия, Измир, Цариград и другаде”[54].Свещеник Петър Солунски му поверил какви приготовления са извършили в Солун и го накарал да се срещне и разговаря с тамошните патриоти. “В тези разговори отец Генадий им откри, че цяла България и Тракия са готови и през май ще вдигнат силни въстания”[55]. Поп Петър го завел и във Велес, където свикали събрание с местните революционни дейци. Обаче поради предателство събранието веднага било прекъснато и “отец Генадий се спаси от преследванията на турците само върху сръбска територия”[56]. Коте Попстоянов, сип на поп Стоян Разловски и един в участниците в първото македонско въстание, в спомените си дословно твърди, че друг “проповедник освен отец Генадия в Македония не е имало”[57].

След потушаването на Априлското въстание от 1876 г. о. Генадий продължил активната си революционна дейност. Както сам пише в споменато вече „Прошение” взел участие в Сръбско-турската война от лятото на 1876 г., а „по-после в Руско-турската от 1877/8 год., а най-сетне се завърнах в Отечеството си, което беше вече освободено”[58].

Съществуваха някои податки, че след Освобождението йеромонах Генадий отново се явил в Софийско и за кратко време бил игумен на Горнобанския манастир “Св. Кирил и Методий”, а след това, към 1881 г. отново поел игуменската длъжност на Драгалевския манастир. Там обаче останал около година. След това се приема, че бил изпратен в Рилския манастир, където проживял до смъртта си ок. 1900 г.[59]

Преглеждайки запазените църковни архиви на Св. Синод и Софийската митрополия се натъкнах на доста интересни факти за този в истинския смисъл на думата Скиталец!

След Освобождението той се върнал през Цариград в София и известно време бил игумен на Горнобанския манастир “Св. Кирил и Методий”, който наскоро се сдобил с нов храм[60]. Имал и “ 4 прости сгради…, около 100 рала земля; 80 глави дребен добитък и 30 едър”[61]. По спомени на магера на Драгалевския манастир Стефан Бонев о. Генадий към 1881 г. бил втори път игумен, но останал кратко време – може би година и половина[62]. Вероятно в началото на 1883 г. заминал за Габровския край и отседнал в “габровските манастири”[63]. Тези т. нар. Габровски манастири са само два – Соколският мъжки манастир “Успение Богородично” и Габровския девически манастир “Въведение Богородично”. Предполагам, че о. Генадий е отседнал в Соколския манастир, където игумен по това време бил йеромонах Висарион Теодосиев (също Хилендарски постриженик и приятел на Генадий) [64]. Не е известно колко време е останал тук, но вероятно около две години.

Веднага след Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885 г.) о. Генадий се прехвърлил оттатък Балкана и се озовал в Пловдив. Тук станал военен свещеник към І-ви Софийски пехотен полк, чийто командир бил капитан Христо Г. Попов. При започване на Сръбско-българската война полкът бил съсредоточен в района на Сливница и на 7 ноември 1885 г. станал ядрото на Брезнишко-Трънския отряд, с командващ капитан Попов[65].Военен свещеник на новия отряд станал йеромонах Генадий, който се изявил като доблестен и смел воин. При водените сражения винали бил с двамата ординарци, поручиците Македонски и Узунов, на първа бойна линия. На височината “Ерман” при с. Гълъбовци били убити два коня – на единия от ординарците, който бил и ранен, и този на полковия свещеник, който като по чудо останал невредим[66]. Едно от задължениета на военния свещеник било и погребението на убитите при сраженията войници. Отец Генадий като доблестен пастир се грижел и за погребването на противниковите войници, които също били християни[67]. След приключването на войната йеромонах Генадий бил представен за награждаване от своя полкови командир. За него капитан Хр. Попов записал: “Рядък свещенослужител, наставник, въодушивител на чиновете от полка с кръст в ръка във всички сражения; утешител на ранените и издихающите от загуба на кръв. В сраженията под “Балканский дол” и Пирот изпълнява със самоотвержение и самопожертвование доброволно службата на ординарец, когато останалите ординарци летяха по бойната линия. Примерен боец вери”[68].

След демобилизацията йеромонах Генадий отседнал в Сотирския манастир, близо до с. Сотиря, Сливенско. Този стар средновековен манастир бил в разруха до 1871 г., когато сливенската църковна община “Св. Димитър” купила мястото му и започнала разкопаването му. Била открита част от манастирския храм “Св. Петка” – голяма трикуполна базилика[69]. Били направени частични поправки и построена малка жилищна сграда, като първи игумен станал “отец Генадий Стоянов”[70]. В този нововъзобновен манастир йеромонах Генадий фактически се самонастанил и без разрешение от Сливенската митрополия започнал да свещенодейства в с. Сотиря. Това подразнило местното население, което се оплакало на гражданската власт в Сливен. Последната го призовала и довела в Митрополията, за да бъде разгледано поведението му от епархийския съвет. Отец Генадий обаче “вместо да се вразуми от наставленията на духовното си началство (митрополит Серафим), се одързостил да го обругае с думите, че не признава над себе си никакво началство, и се завърнал пак да свещенодейства в с. Сотир, против волята на самото население”[71]. Съгласно канона митрополит Серафим му наложил епитимия – т. е. забранил му да служи, без да поставя определен срок. Това вероятно е станало в самото начало на 1887 г., според по-късните признания на самия йеромонах Генадий[72]. Митрополията и гражданската власт в Сливен се оплакали от недостойното поведение на Генадий до Българската екзархия в Цариград. Но понеже Сливенска епархия вече влизала в пределите на Княжество България, то екзарх Йосиф І препратил тези оплаквания до Св. Синод в София, с молба да вземат становище. На заседание на Св. Синод от 23 февруари 1887 г., “като взе предвид непокорността и своеволията на йеромонах Генадий, определи: Да се поиска чрез Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ) щото йеромонах Генадий да се изпрати вън от границата, защото той е от братството на Хилендарската обител в Св. Гора”[73].

Държавната власт обаче оказала известно покровителство над “Скитникът Генадий”, заради миналите му заслуги по освобождението на Отечеството. МВРИ препоръчало на Сливенска митрополия да накаже смекчаващо провинилия се калугер. Последната го изпратила на “заточение” в Троянския манастир. Там той прекарал година и половина и непрекъсннато занимавал с положението си митрополит Натанаил, който управлявал Ловчанска епархия, като заместник на титуляра Йосиф І, който бил и екзарх. В крайна сметка Българската екзархия дала разрешение на о. Генадий да отиде в съседна Румъния при брат си, който живеел в Букурещ[74].

Там той стоял само два месеца, след което заминал за Видин. Но и тук не се задържал дълго и се отправил за София. Така в началото на 1889 г. той самоволно се настанил в познатия му вече Драгалевски манастир[75]. Светата обител нямала постоянен игумен и се управлявала от драгалевския свещеник Гълъб Вучков (родом от с. Суходол, но оженен за драгалевка)[76]. Последният се опитал да отстрани самонастанилия се йеромонах Генадий и станало голямо пререкание. Непокорният “Скитник” извадил пищов и изпъдил вън от манастира поп Гълъб, като му взел и ключовете[77]. Така в продължение на година той поел манастирското управление в свои ръце и останал глух на съобщенията от св. Софийска митрополия да се яви там, за даване на обяснения. Последната потърсила съдействие от МВРИ да се намеси, за да изгонят непокорния калугер от манастира. Обаче министерството отказало да се намеси и фактически покровителствало престоя на о. Генадий в Драгалевския манастир[78].

При това комплицирано положение Софийска митрополия се оплакала до Св. Синод, който по “политически причини” и по инициатива на Доростоло-Червенския митрополит Григорий провеждал извънредна сесия в град Русе[79]. На заседанието си от 12 юни 1890 г. Св. Синод разгледал “Преписка № 7”, внесена от Софийската митрополия и решил: да се замоли председателстващия митрополит Григорий да се срещне с правителствения делегат Петър Генчев и да разговаря с него за непристойното поведение на о. Генадий, който не зачитал духовното си началство и свещенодействал без разрешение, а имал и старо запрещение за това. Да се прекрати сегашното дело на Софийска митрополия срещу йеромонах Генадий и да се състави пълно и редовно дело срещу него, и след взимането на решение да информират Св. Синод[80].

На следващото заседание на Синода от 13 юни 1890 г. митрополит Григорий доложил, че се срещнал и разговарял с правителствения делегат. Последният заявил, че правителството било взело под внимание обстоятелството, че о. Генадий бил взел участие “в някои въстания преди войната” и временно било го изпратило в Драгалевския манастир, като му забранило да извършва каквито и да било църковни треби. П. Генчев споделил, че и самото МВРИ не било доволно от поведението на Генадий, който си позволявал често да слиза в столицата и да върши неприлични за званието му работи. Според сведения от самото Министерство, о. Генадий не бил служил, а само изповядвал някои богомолци. Правителственият делегат щял да пише до МВРИ в София, за да се внуши на Генадий да отиде в Троянския манастир и оттам да поиска от Св. Синод опрощение на престъпленията и непослушанието си[81].

През това време йеромонах Генадий си събрал багажа и на 24 юни 1890 г. напуснал Драгалевския манастир. От Княжево изпратил до екзарх Йосиф І в Цариград телеграма със следното съдържание: „Ваше Блаженство, най-покорно моля благословение! Прося да отида да си завърша моята старост в Рилския манастир. Драгалевски манастир, Генадий Стоянов.”[82]

На заседанието на Св. Синод от 4 юли 1890 г. били разгледани две писма по “делото на о. Генадий”. Първото било от екзарх Йосиф І, с дата 28 юни 1890 г., с което главата на Българската църква съобщавал, че о. Генадий му поискал разрешение да отиде да прекара старините си в Рилския манастир. Св. Синод решил да отговори телеграфически на екзарха, че той вече е определил Генадий да отиде в Троянския манастир, след като даде на Софийската митрополия някои сведения по направени от него нарушения на църковните правила. Второто писмо било от Софийска митрополия, с дата също от 28 юни 1890 г., че о. Генадий излязъл от Драгалевския манастир, но още не бил тръгнал за Троянската обител. За да станело съдебно дирене, то непременно Генадий трябвало да се яви в Митрополията и да даде показания. Затова питат дали да го привикат чрез гражданската власт да се яви на разпит в Митрополията. Св. Синод решил да се отговори телеграфически на Софийската митрополия, че о. Генадий ще замине за Троянския манастир, само след като бъде надлежно разследван от Митрополията за извършените от него “престъпления и нарушения на църковните правила”[83].

След дълги преписки между четири институции – Българската екзархия в Цариград, Св. Синод, временно заседаващ в Русе, Софийската митрополия и МВРИ най-сетне о. Генадий бил докаран на духовно дело в Софийската митрополия. Делото било разглеждано от Софийския епархийски съвет на 15 октомври 1890 г.[84] Тук о. Генадий подробно отговорил къде се бил скитал, кога пристигнал в Драгалевския манастир и как се настанил там. Когато му поискали да представи документи от Сливенска и Ловчанско митрополия за съответните наказания и разрешение за заминаване за Румъния, той отговорил, че не притежава никакви документи. Това поставило под съмнение, неговите твърдения, че законно пребивавал в Троянския манастир и законно заминал за Букурещ. На въпроса защо е изгонил временно управляващия Драгалевския манастир свещеник Гълъб Вучков, о. Генадий отговорил, че не бил го гонил, а той сам избягал и му хвърлил ключовете. На въпроса дали е служил в светата обител той отговорил, че след напускането на свещеника изпълнявал свещенически треби на посетителите. А когато го запитали, защо е свещенодействувал, след като е имал запрещение за това, той отговорил “Нуждата ме застави”. А на въпроса, защо не се е явил в Митрополията, когато го викали, той заявил, че не бил в манастира, а на обиколки по просия из Царибродско. Генадий си признал, че продал окосена трева за 15 наполеона, продал и две прасета за 150 лева и едно конче за 30 лева. Парите прибрал и изразходвал за храна на манастирския добитък[85].

След проведения разпит о. Генадий бил обвинен в следните престъпления: че без разрешение на духовната власт подир заминаването му зад граница се завърнал и живял в Софийска епархия без да представи надлежни документи, съгласно Екзархийския устав; че без позволение на Митрополията се самонастанил в Драгалевския манастир, където живял и се хранил; “със своето своенравно и буйно поведение е принудил настоятеля свещ. Гълъб Вучков да остави манастира, а той прибирал и разходвал манастирските доходи”; “съсипал до крайна степен материално манастира и злоупотребил с всичките му доходи”; през всичкото време на пребиваването си в манастира свещенодействал, без да е известно на Митрополията; че не се явил в св. Митрополия да даде обяснение, след като бил викан на два пъти. Духовният съд решил – отстранява го от Софийска епархия и му забранява да служи за в бъдеще. Горното решение било изпратено до заседаващия в Русе Св. Синод[86].

Отец Генадий отново се прибрал в Рилската света обител. Там го намерил през лятото на следващата 1891 г. Стоян Заимов. Както е известно, през периода 1888 – 1895 г. той бил учител в Кюстендил. Лятната ученическа ваканция на 1891 г. той прекарал в Рилския манастир. Ето какво е записал и публикувал на две места: “При многото ботанически и географски екскурзии по върховете и гърбовете на Рила планина, незабравихме да поразтършуваме и частните архиви на братята монаси в Рилската обител, т. е. направихме и няколко исторически екскурзии. В архивата на стареца Генадия намерихме: 1) цял вързоп комитетски квитанции, печатани в печатницата на БЦРК през 1869-70 год.; 2) няколко екземпляра от окръжното писмо”; 3) Мензулата на Левски. Тези неща са дадени на стареца от самого Левски, когато старецът бил игумен на Драгалевския манастир… Левски и отец Генадий били запознати още във време на дяконството им; запознали се на Карловските бани, помирисали се и се разбрали още при първата среща; след няколко години от първата им среща съдбата ги свързала и впрегнала в пропагандата за освобождението. Отец Генадий в качеството си таксилдар на Нишкия владика Кирил [погрешно!], сетне в качеството си игумен на Драгалевския манастир, бил една от сигурните ръце на Левски, с когото е водил делото на тайната организация в Нишко, Пиротско, Берковско и Софийско. Дядо Генадий е един от многото забравени труженици по делото на освобождението ни. Между бившите борци за свободата той е известен под името скитникът Генадий. И действително неговите патила и скитания нямат край. Той спада в онзи тип авантюристи-патриоти монаси, които се срещат в изобилие в историята на гръцкото освобождение. За сега той се намира в цветущо здраве, но без пара и без пул”.[87] Оплакването на отец Генадий, че бил оставен в безпаричие е под въпрос, защото той като че е забравил, че е монах и при пострига си е дал обет за нистежание, т. е. за бедност. Освен това живеел на упокой в манастира, където имал самостоятелна килия и се хранел на монашеската трапеза. За съжаление Заимов, въпреки че имал възможности, не е записал подробни биографични сведения за о. Генадий, а твърди че бил забравен!

В началото на 1893 г. отец Генадий решил да действа да му бъде отпусната поборническа пенсия. За целта трябвало да отиде по родния си град Ихтиман и до София, за да подготви нужните документи. Управата на Рилския манастир му издала удостоверение № 46 от 22 февруари 1893 г., че може да посети Ихтиман по свои лични дела[88].  На 5 октомври 1893 г. манастирската управа отново му разрешила да отиде до Ихтиман и София по лични дела[89].

На 30 октомври 1893 г. йеромонах Генадий Стоянов отправил “Прошение” до председателя на VІІ-то Обикновено народно събрание. В него описал по-важните си заслуги, които направил за 17 години по освобождението на отечеството си. Но след това прекалил с оплакванията си: “Аз с последни сили прекарах някои години в йеромонахство, но от 3-4 години, нито годините ми, нито измъченото ми тяло ми позволява да върша това, вследствие което пък, аз съм лишен от средства за прехрана; при това лишен от свои с положение при които да отида и прекарам малкото години, които ми остават. Аз прекарвам като скитник без средства за най-необходимите ми нужди за живот…. Излишен съм вече, това зная, но трябва да чакам волята на Тоя, който ма е създал, да ме прибере…. Изчерпани средства, изгубена надежда….”[90] Накрая завършва, че надеждата му е в парламента, който може “да избави и мене стареца от положението в което съм попаднал, като ми отпусне една пенсия, с която да мога да проживея и да ми послужи като първа и последна награда за цели 17-годишни, нищожни може би, трудове, полагани от мен за Отечеството си”[91]. Към въпросното “Прошение” о. Генадий приложил медицинско свидетелство, че е стар и немощен и три препоръки, че действително е бил поборник. Първата препоръка е от Ильо войвода и Ст. Заимов, втората от софийските първенци от изградения поборнически комитет, а третата от “общините” (но не е известно кои общини)[92]. Прави впечатление, че в “Прошение”-то е посочено, че отец Генадий е от Ихтиман, а “понастоящем живущ у София”[93]. След едногодишно протакане пенсия не била му отпусната, по простата причина, че е монах, без близки и може да преживява старините си в манастир. Документите му били върнати чрез Татарпазарджишкия окръжен управител, тъй като родния град на Генадий Ихтиман спадал към това окръжие. През средата на юли 1895 г. околийският началник на Ихтиман изпратил върнатите документите на отец Генадий в Рилския манастир. Манастирската управа му ги предала на 22 юли с. г.[94]

От Протокол № 41 от заседание на Св. Синод от 3 декември 1894 г. научаваме още новости за о. Генадий. На 20 август 1893 г. той изпратил свое прошение до екзарх Йосиф І в Цариград. По-късно, на 15 ноември 1894 г. отправил още две подобни прошения – едното до екзарха, а другото до Св. Синод. В тези прошения той излагал несносното си положение в Рилския манастир и молел да бъде вдигната най-сетне от него, наложената му още през 1887 г. епитимия, която му забранявала да служи като свещенослужител. Освен това той молел да му се позволи да излезе от Рилския манастир, за да си намери свободна енория в която да служи, за да може да се прехранва. Ако не му позволели това, то поне да го признаели за редовен брат на манастира, за да може да изпълнява различни послушания свързани с богослужебната дейност[95].

На същото заседание на Св. Синод било разгледано и писмо № 297 от 19 ноември 1894 г. на Рилския манастир. В него се посочвало “непристойното и нетърпимо поведение на йеромонах Генадий”, като молели “да се отстрани оттам, за да не внася съблазън помежду братството”. Св. Синод решил да се поискат чрез игумена на Рилския манастир писмени обяснения от о. Генадий  относно неговите прегрешения – пиянства ли, “теглил ли е револвер върху един брат вътре в манастира и хулил ли е всичко църковно?”[96]

В началото на 1895 г. йеромонах Генадий направил опити да се премести в Жабленския манастир. Той се намирал в околността на с. Жаблено, Радомирско и от десетина години в него нямало духовник, който да изповядва и причестява селяните. Затова те в началото на февруари 1895 г. подали молба до Св. Синод в София да им назначат „архимандрит” Генадий. Сам отец Генадий изпратил телеграма до Св. Синод с дата 27 февруари 1895 г., че желае да отиде в този манастир[97].

На 20 март 1895 г. на заседание на Св. Синод била разгледана телеграма от о. Генадий от 27 февруари 1895 г. Той молел да му се позволи да се оттегли в Жабленския манастир, защото животът му в Рилската света обител бил в опасност. Решението било: “Понеже ред дела касающи се до непристойното поведение и живота на проситела са на изучаване, Св. Синод реши да остане просбата му без последствие”[98].

На друго синодално заседание от 14 юли 1895 г. било разгледано писмо № 199 от 9 май 1895 г. на Рилския манастир. В него известявали, че на 2 април с. г. о. Генадий напуснал светата обител без ничие разрешение и заминал в неизвестна посока. “Предвид непоправимото и нетърпимо поведение на йеромонах Генадий, Св. Синод реши да се изпроводи на Софийската митрополия цялата преписка по делото му откак е изпроводен в Рилския манастир на изправление, с поръка да я разгледа и да се произнесе. Да се помоли МВРИ да разпореди потребното, за да се намери, където и да е йеромонах Генадий и да се предаде на светата Софийска митрополия, за да го съди”[99].

Засега не разполагам със сведения какво е станало с новото духовно дело срещу йеромонах Генадий. Но има податки, че повече от половин година след избягването му от Рилския манастир той бил все още в неизвестност. Обаче репресивната система била задействана и той бил издирван в пределите на цялото Княжество. За това се подразбира от писмо № 2183 от 28 октомври 1895 г. на Варненска и Преславска митрополия до Св. Синод. Митрополията се оплаква от престараването на Балчишкия околийски началник, който без да уведоми епархийското началство, изпратил на 15 октомври с. г. под строг полицейски конвой във Варна свещеник Генадий Стоянов от село Гурково, Балчишка околия. От прошението на свещеника до митрополит Симеон се вижда, че околийския началник помислил, че това бил търсеният от правителството избягал от Рилския манастир йеромонах Генадий Стоянов, затова го арестувал и изпратил под строг конвой в Митрополията във Варна[100]. В случая объркването е станало от съвпаденията на имената на двамата духовници. Даже по това време в Сливенска епархия имало още един йеромонах Генадий Стоянов (5 май 1845 г. – 26 април 1904 г.). Той бил ръкоположен за йеромонах на 11 май 1894 г. в столичния катедрален храм “Св. Крал” (“Св. Неделя”) от Софийския митрополит Партений[101].

Във връзка с издирването на отец Генадий и Дупнишкия Околийски началник на 13 декември 1895 г. телеграфически запитал манастирската управа на Рилския манастир там ли е въпросния духовник. Отговорът бил отрицателен – йеромонах Генадий липсвал[102].

Засега остава под въпрос по-нататъшната съдба на йеромонах Генадий Стоянов Ихтимански. Според някои сведения той починал в, или около 1900 г. в Рилския манастир[103]. Обаче в архива на Рилския манастир няма данни за това. Според внука на о. Генадий от сестра му Спаса – Методи Йорданов Кошев (роден през 1893 г. в Ихтиман), йеромонах Генадий Стоянов Ихтимански починал ок. 1903-1904 г. в София. За съжаление той не си спомня точната дата и къде са го погребали[104].

Надявам се след цялостно преглеждане на синодалната и митрополитската архива да се доизясни жизнения път и съдбата на този бивш революционер и духовник-авантюрист – Скиталец в истинския смисъл на думата!

^{__________________________________________}

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83

[1]. Отец Генадий (“Скитникът”). – сп. Поборник-опълченец, год. І, кн. 3, 1898, с. 1-2.

[2]. Липсата на продължение се обяснява с обстоятелството, че Симидов не е разполагал с биографични сведения за о. Генадий. От името на редакцията на списанието той помолил тогавашният игумен на Рилския манастир йеромонах Кирил “да ѝ яви истина ли е жив отец Генадий и дали не би било възможно той да даде някои бележки за “скитническия” си живот и пр.” Обаче редакцията не получила отговор нито от о. Генадий, нито от игумена о. Кирил. По този повод Ф. Симидов пише, че “ний познавами почтеннаго отца Кирила, и са чудим как е останал студен към молбата на нас, смирените негови чада во Христе”. – * , Отец Генадий (“Скитникът”)…., бел. под линия.

[3]. Л. Дойчев, Скътникът в расо. – В: Л. Дойчев, По пътеките на Апостола, С., 1971, с. 41-50.

[4]. П.Чолов, Скитникът Генадий. – В: П. Чолов, На Левски най-верни другари, С., 1965, с. 11-15.

[5]. Л. Пеков, Йеромонах Генадий Драгалевски. – В: Априлското въстание и Българската православна църква, С., 1977, с. 151-158.

[6]. Архимандрит Николай (Кацарски), Драгалевският манастир, С., 1982, с. 45-54.

[7]. Веселка Гълъбова, История на Ихтиман, т. І, С., 2007, с. 129-135.

[8].  Дори в “Прошение”-то си до Народното събрание през 1893 г. йеромонах Генадий не посочва рождената си дата. – ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 54-57.

[9]. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., сс. 46 и 54.

[10]. Вж. дописката в Сб. Левски във времето, С., 1987, с. 168. Въпросната дописка е анонимна и е от 3 юни 1864 г. и е поместена във в. “Съветник”. Посочено е, че е от Пловдивско. Безспорно неин автор е йеромонах Генадий, който по това време пребивавал в Т. Пазарджик като таксидиот на Хилендарския манастир.

[11].  В. Гълъбова, пос. съч., с. 130.

[12]. В “Прошение”-то си до Народното събрание през 1893 г. о. Генадий пише следното: “Млад още, в най-зрялата си възраст, през 1860 година, служейки при Нишкия владика Виктора…”. – ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 54-57. Тук обаче той не е пояснил, че тогава Виктор е само архимандрит и таксидиот на Хилендарския манастир в Ниш. Нишки владика става чак след създаването на Българската екзархия през 1872 г.

[13]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът. Кратка биография, написана по повод откриване на паметника, С., 1895, с. 22. Авторът е черпил сведения за живота на о. Генадий лично от него при срещата им в Рилския манастир през лятото на 1891 г.

[14]. Г. Вишневски (псевдоним на Г. Клисаров), Из героичното минало на окръга. Сподвижникът на Васил Левски. – в. Софийска правда, бр. 26 от 28. ІІ. 1967 г., с. 4.;  Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 46.; В. Гълъбова, пос. съч., с. 129.

[15]. Дописката е много обширна и подробна, което подсказва, че автора е местен човек, вероятно учител. Вж. цялата дописка у П. Динеков, София през ХІХ век до Освобождението на България, (Материали за история на София, кн. ІХ), С., 1937, с. 114-116.

[16]. Вж. подробно това у Хр. Темелски, Към въпроса за замонашването на Апостола на свободата. – В: Хр. Темелски, Из църковното ни минало, т. 2, С., 2009, с. 73 и сл.

[17].  ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 54.

[18]. Ст. Заимов, Три документа по въстанието. – СбНУНК, кн. ХІ, С., 1894, с. 768. Само че Заимов греши, като посочва “Карловските бани”, понеже в Карлово няма минерални извори.

[19]. Отец Генадий (“Скитникът”)…., с. 2.

[20]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 28.

[21]. П. Чолов, Скитникът Генадий…, с. 13.

[22]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 28. Даже някои приемат, че може би са били роднини по майчината линия на В. Левски, т. е. истински братовчеди. Вж. това у Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 47 и Веселка Гълъбова, пос. съч., с. 130.

[23].  Пак там, с. 29-31.

[24].  Ив. Унджиев, Васил Левски. Биография. Второ стереотипно издание,, С., 1993, с.94.

[25].  П. Чолов, пос. съч., с.14.

[26].  Л. Дойчев, Скътникът в расо…, с. 45.

[27].  В. Гълъбова, пос. съч., с. 132.

[28]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 55.

[29]. Съвсем неточно е сведението на Г. Клисаров, че за йеромонах бил ръкоположен, когато станал игумен на Шияковския манастир. – Вж. Г. Вишневски, пос. ст., с. 4.

[30].  Продължавам да издирвам негови следи в Пазарджик.

[31].  Вж. дописката в Сб. Левски във времето, С., 1987, с. 168.

[32]. За замонашването на В. Левски вж. подробно у Хр. Темелски, пос. съч., с. 73 и сл.

[33]. За размонашването на Дякона вж. подробно у Ив. Унджиев, Васил Левски. Биография, С., 1980, с. 60.

[34]. Сб. Левски във времето, С., 1987, с. 168.

[35]. Вж. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 48 и В. Гълъбова, пос. съч., с. 132.

[36]. Ал. Андреев и др., Неуловимият. (По стъпките на Левски), С., 1973, с. 70-71.; Ив. Унджиев, пос. съч., с. 345.

[37]. П. Динеков, пос. съч., с. 84.

[38]. Днес слято с гр. Костинброд.

[39]. Хр. Темелски, Интересни сведения за Софийските манастири от 1874 г. – сп. Духовна култура, кн. 1, 1995, с. 17.

[40]. В. Гълъбова, пос. съч., с. 132-133.

[41].  Хр. Темелски, Интересни сведения…, 15-16.

[42].  Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 89.

[43]. А. Монеджикова, София през вековете, част Първа, С., 1946, с. 109.

[44]. Ал. Андреев и др., пос. съч., с. 100.; П. Чолов, Скитникът Генадий…, с. 14.

[45]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 153.

[46]. Сб. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, С., 1952, с. 105.

[47]. Пак там, с. 105-106.

[48]. Пак там, с. 178-179.

[49].  Г. Вишневски, пос. ст., с. 4.

[50]. Д. Страшимиров, Васил Левски. Живот, дело, извори., С., 1929, с. 574.

[51]. Пак там.

[52]. Първата се намира в архива на д-р Константин Стоилов – ЦДА, ф. 600к, оп. 1, а. е. 1855, л. 9. Форматът на снимката е 10,8 х 18,5 см. Правена е в ателието на Анастас П. Белковски в София. Представен е духовник в цял ръст с нагръден кръст и 4 медала или ордена. С дясната си ръка се подпира на бастунче, а лявата му ръка е облегната върху аналой, с книга върху него. На гърба има надпис с виолетово мастило, навярно от фотографираното лице: “Въ знакъ на признателностъ на г-ну Стоилову, началникъ на кабинета на Негово Височество подарявамъ ликатъ си. Отъ Архимандрита Генадия, г. София, 28/8 1881 год.”

Втората снимка се съхранява в НБКМ-БИА, С ІІ 46. Тя е с формат 12 х 18 см. На нея е изобразен допоясно гологлав, възрастен духовник с побеляла брада и коса. Под самото изображение има печатен текст: “Кабинетъ-портретъ Димитаръ Младеновъ Германски, Самоковъ”. На гърба е писано с молив: “Отецъ Генадий игуменъ на Драгалев. Монастиръ, избягалъ презъ Сърбия въ Румъния въ 1872 г., когато уловили Левски съ когото работилъ, въ манастиря се събирали. Живъ е. Но где е сега? Въ монастиря Рила.” Под този текст има залепено листче с машинописен текст: “Отец Генадий игумен на Драгалевския монастир. Избегал през Сърбия в Ромъния в 1872 г., когато уловили Левски с когото работил. Събирали се [в] монастира”. Тази снимка е била притежание на Ф. Симидов, който я публикувал към началото на биографичния очерк на йеромонах Генадий. Вж. *, Отец Генадий (“Скитникът”). – сп. Поборник-опълченец, год. І, кн. 3, 1898, с. 1.

[53]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 55.

[54]. Коте Попстоянов, Тридесет години назад. Исторически записки по първото Македонска въстание през 1876 г., С., 1988, с. 46.

[55]. Пак там.

[56]. Пак там.

[57]. Пак там, с. 47.

[58]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 56.

[59]. П. Чолов, пос. съч., с.15.; Л. Дойчев, пос. съч., 47.; Л. Пеков, пос. съч., с. 157.

[60]. В. Ковачев, Драгалевският манастир “Св. Богородица Витошка” и неговите старини, С., 1940, с. 37, бел. 3 под линия.; Ел. Николова, Манастири в Софийско, С., (без дата), с. 54.

[61]. Хр. Темелски, Интересни сведения…, с. 18.

[62]. В. Ковачев, пос. съч., с. 50.

[63].  П. Чолов, пос. съч., с.15.

[64]. Хр. Темелски, Соколският манастир “Св. Успение Богородично” край Габрово, В. Търново, 2004, с. 62.

[65]. П. Г. Х. (Попов, Георгиев Христо), Горгулята – Брезник – Трън – пирот или Брезничко-Трънския отряд в Сърбско-българската война през 1885 година (Материали за описвание историята на Сърбско-българската война), Шумен, 1889, с. 36.

[66]. Пак там, с. 53.

[67]. Пак там, с. 181.

[68]. Цит. по В. Гълъбова, пос. съч., с. 187.

[69]. Вл. и К. Шкорпил, Някои бележки върху археол. и историческите изследвания в Тракия, Пловдив, 1885, с. 71.

[70]. (К. Шкорпил), Спомен на Сливен и манастирите му. Исторически бележки от Шкорпил, Сливен, 1886, с. 42.

[71]. Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 20  от 23 февруари 1887 г. – Църковноисторически и архивен институт при Българската Патриаршия (ЦИАИ), необработен фонд.

[72]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1,а. е. 1, л. 160.

[73]. Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 20…

[74]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1, а. е. 1, л.160.

[75]. Пак там, л. 97.

[76]. В. Ковачев, пос. съч., с. 50.

[77]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1,а. е. 1, л. 161.

[78]. Пак там.

[79]. Пак там.

[80].  Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 20…

[81]. Пак там, прот. № 21.

[82]. ЦДА, ф. 246, оп. 1, а. е. 60, л. 50.

[83]. Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 33.

[84]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1,а. е. 1, л.160.

[85]. Пак там, л. 161.

[86]. Пак там.

[87]. Ст. Заимов, Три документа по въстанието…, с. 787.; Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 153.

[88]. Вж. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 53.

[89]. Пак там.

[90]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 56.

[91].  Пак там, л. 56-57.

[92].  Пак там, л. 57.

[93].  Пак там, л.54.

[94].   Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 53.

[95].  Из протоколната книга на Св. Синод за 1894 г., прот. № 41.

[96].  Пак там.

[97]. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 53.

[98]. Из протоколната книга на Св. Синод за 1895 г., прот. № 28.

[99]. Пак там, прот. № 48.

[100]. Из протоколната книга на Св. Синод за 1896 г., прот. № 6.

[101].  ДА – Сливен, ф. 44к, оп. 1, а. е. 219, л. 140.

[102].  Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 54.

[103]. П. Чолов, пос. съч., с.15.; Г. Вишневски, пос. ст., с. 4.; Л. Дойчев, Скътникът в расо…, с. 49.; В. Гълъбова, пос. съч., с. 135.

[104].  Вж. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 54.

Изображения: авторът Христо Темелски и отец Генадий Ихтимански. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1ze

Христо Темелски

В Етрополския край някога са съществували няколко манастира от които днес е останал само “Св. Троица”, наричан още “Варовитец”. Дори в някои летописни бележки (приписки) е посочен и като “Големи Варовитец”. Това уточнение идва да покаже, че е имало и друг манастир, наричан “Малък Варовитец”, но за съжаление не се знае местоположението му. Според моите наблюдения това може би е манастира “Св. Атанас”, разположен край старо тракийско светилище на височината южно над Етрополе. Има сведения, че бил основан още от римляните и просъществувал до към нач. на ХІХ в. Изглежда е пострадал по време на кърджалийските размирици, когато бил ограбен и опожарен. Иманяри са копали в северната половина на олтарното пространство и са разкрили доста добре някои зидове. Според наблюденията ми манастирската църква е еднокорабна, едноапсидна и била с размери: дължина – 22,50 м и ширина – 7 м. Зидарията е от ломен камък, споен с хоросан. Дебелината на зидовете е 180 – 200 см. По всяка вероятност това е средновековен строеж, а не късноантичен, както говори преданието. Манастирът е построен върху скалисто чело, което се спуска почти отвесно на юг. Разстоянието от него до днешния манастир “Варовитец” по изоставен горски път е около 4 км.

Друг изчезвал манастир е Яковщица. За него споменава руският славист Полихроний Сирку, а също и старите краеведи на Етрополе. Според Ал. Тацов се е намирал в местн. “Робовица” и бил унищожен от турците около 1740 г. Някои съвременни изследователи отричат съществуването на такъв манастир в Етрополско, като се базират, че под името “Яковщица” е известен днешния Елешнишки манастир. Действително той се тарича така по името на рекичката, протичаща край него – Яковщица. Неговото име е “Успение Богородично”. Така се среща и в редица приписки, повечето от които върху етрополски ръкописи. Но има и приписки в които се спомена манастира “Яковщица”, но с патрон “Рождество Богородично”. От това уточнение става ясно, че е имало два манастира Яковщица – единият посветен на “Успение Богородично” – и това е сегашния Елешнишки манастир, а другият – “Рождество Богородично” и все още спорно къде се е намирал. Вече съм склонен да приема, че той е бил разположен в местн. “Манастирски ливади” под връх “Острома”, южно от с. Осиковица, Правешка община. При проведените археологически разкопки е разкрита еднокорабна църква, без притвор с размери: дължина – 10 м, ширина – 6 м и височина 4,50 м. Стените са с дебелина 60-90 см, а зидарията е от каменни блокчета с различни размери. Открити са парчета от вътрешната мадилка със следи от стенописи и някои славянски букви. Тази манастирска църква е от Второто българско царство и не е пострадала при османското нашествие в края на ХІV в. Продъществувала е до към средата на ХVІІІ в. Около църквата да открити множество фратменти от възрожденска гледжосана керамика от ХІХ-ХХ в., предимно съдове за вода. Местното население от незапомнени времена провежда събор с раздаване на курбан на празника Малка Богородица, т. е. 8 септември “Рождество Богородично”. Това показва, че след разрушаването на манастира Яковщица ок. 1740 г., той не е бил възобновен, но селяните от Осиковица и махалите са продължили да честват храмовия му празник на 8 септември, превръщайки го в събор на селото.

През своето многовековно съществуване Етрополският манастир “Св. Троица”, или  още “Варовитец” е имал десетки игумени – знайни и незнайни. За едни се знаят само имената им, за други много малко и само за отделни личности има по-подробни сведения. За йеромонах хаджи Хрисант, който игуменувал на границата на две исторически епохи се знае доста, защото сам той е оставил сведения по белите полета на различни ръкописни и старопечатни книги. Той е рядка възрожденска личност, съчетал в себе си духът на духовника, на грижовния стопанин, на революционера, на народния лечител, на пазителя на народните старини. За съжаление името му липсва в Енциклопедия “България”, а в Енциклопедия “Български възрожденски дейци” за него много пестеливо и почти телеграфно е записано: “Роден в Трявна. Игумен на метоха в Етрополе (1870 – 1896). Член на РК.” И нищо повече.

Йеромонах хаджи Хрисант не е родом от Етрополския край, но е балканджия и почти половин век проживява в манастира Варовитец. Той е роден на 19 декември 1833 г. в Тревненските колиби Поповци. Рожденото му име било Христо Недялков Узунов. Не е известно къде е получил елементарно килийно образование, но има податки, че това е станало в Трявна при даскал Димитър Самоводчанина. Някъде около 1848 г., едва 14-годишен той бил заведен за послушник в Мъглижкия манастир “Св. Никола”. Негов духовен старец станал йеромонах Викентий, когото той следвал неотклонно. Наскоро учителят и ученикът му се преместили в Килифаревския манастир “Св. Богородица”, но и там не останали трайно. След време се преместили чак в Черепишкия манастир, където останали до към 1856 г.

По времето на Ловчанския епископ Мелетий, към която епархия спадал Етрополския манастир, за игумен бил поставен гръцки духовник, извикан за целта чак от турската столица Цариград. Това бил йеромонах Мелхиседект Кипърчанин, който поел игуменството на 20 април 1846 г. Гръцкото влияние, което провеждал новия игумен, не се понравило на останалите монаси българи и скоро те се разпръснали. Към края на 1855 г. той продал тайно манастирските кози в Златица и с получените пари изчезнал. В светата обител, която силно западнала останал само някакъв старец мирянин в качеството на пазач. Вероятно по покана на етрополските първенци, които били разтревожени за състоянието на манастира, тук на 2 август 1856 г. пристигнал йеромонах Викентий със слугата си Христо Узунов. Първият поел управлението на западналия манастир, като основната им задача била възобновяването на старата манастирска църква. Последната била доста стара, пропукана през средата (от преди 300 години) и подпряна с дървени талпи. За майстори били привлечени опитните брациговски строители Иван Боянин и Георги. Те първо изработили макет на новия храм от 7 оки чист пчелен восък. Той бил одобрен от сформирана за целта смесена комисия в която участвали – игумена, етрополски първенци и турски чиновници от града. (Въпросният модел като интересен паметник на архитектурата се пазил грижливо в манастира. Но на един храмов празник поради липсата на восък за направата на свещи бил стопен.) За надзирател на постройката бил определен Иванчо Даскалчето, а настойници станали хаджи Пейо х. Христов и Павел Панчов, всичките етрополци.

Строителството на новия храм започнало на 15 април 1858 г. на чист терен – източно от старата манастирска църква. Игуменът йеромонах Висентий дарил всичките си спестявания, възлизащи на 16 000 гроша. А населението на Етрополе събрало и предало крупната сума от 50 000 гроша. Куно Иванов Парапанчев дарил железни греди и останалите метални изделия, необходими за постройката. Керемидите за покрива били изработени от майстор Георги Доров от Пирдоп, който се подписал на една керемида и поставил датата 28 август 1858 г. За направата на олтарните двери през 1860 г. 1000 гроша дарил йеромонах хаджи Поликарп, таксидиот на Рилския манастир в Етрополе. Външната украса на фасадата била направена също през 1860 г. от “писец Костадин Троянец”. Новата църква била кръстовидна трикорабна петкуполна базилика и погълнала всички събрани и дарени средства. Наложило се найстойниците на строежа да прибегнат и до капиталите на училището, църквите и някои еснафи в Етрополе, като всички “били употребени до шушка”.

По време на строежа на новия манастирски храм, Христо Узунов в качеството си на послушник и слуга на игумена изпълнявал многобройни задачи и постоянно бил в движенеие. И така до освещаването на храма, което по всяка вероятност е станало на храмовия празник през 1860 г. – тогава света Троица била на 24 май, неделя.

След освещаването започнали да събарят старият храм, за да разширят манастирския двор. Били намерени два надписа, написани на каменни плочи – едната стояла под престола, а другата в църковния долап. Тогавашният игумен архимандрит Викентий снел копия от тези надписи, а плочите с надписите били зазидани в основите на новия храм. За съжаление преписите на тези ценни надписи били загубени още навремето. В запазения манастирски поменик на 4 април 1884 г. игуменът йеромонах хаджи Хрисант записал, че при сабарянето на старата църква, било установено, че тя е от преди 700 години – тоест била строена около средата на ХІІ в.

След като новата църква била осветена и животът в светата обител се поуспокоил, послушникът Христо Узунов решил да приеме монашество. Това станало на празника Благовещение (25 март) 1862 г. Постригът бил извършен от неговия духовен старец, тогавашния игумен архимандрит х. Викентий. Христо приел новото духовно име Хрисант. Така след едно твърде дълго, 14-годишно послушничество той приел монашески постриг и посветил живота си в служба на Бога и св. православна Църква. Въпреки, че бил слабограмотен, монах Хрисант бил силно впечатлен от книжовното наследство на Етрополския манастир. В храма служели по стари ръкописни богослужебни книги, дело на книжовници от прочутата някога Етрополска книжовна школа. В една килия също имало стари ръкописи и младият монах обичал да ги разлиства, като в много от тях оставил интересни летописни бележки – за станали интересни събития, за своето духовно израстване, за природни явления, за посещения на видни гости в светата обител и пр.

На 8 ноември 1865 г. игуменството било поето от протосингела на Ловчанския епископ Иларион йеромонах Неофит, родом от с. Церова кория, Търновско. Тази информация ни дава една летописна бележка от Етрополския поменик. През 1867 г., без знанието на манастирското братство, монах Хрисант укрил в килията си няколко ранени четници от четата на Панайот Хитов, участвали в сражението при местността “Хаджийца”. Лекувал ги с разни билкови отвари и мехлеми, тъй като бил известен като народен лечител. Освен това бил и самоук “правач” или “чакракчия” – намествал изкълчени и навехнати крайници и счупени кости. За тези негови умения било разказвано, как успял да сглоби счупена стомна, поставена в торба. По-късно хаджи Хрисант предал опита си на народен лечител на етрополския свещеник Недялко Златанов, а той пък на своята дъщеря Мара Попова.

Апостолът на свободата Васил Левски посетил за първи път Етрополския манастир през 1869 г. облечен в расо, представяйки се за монах Прокопий от Сопотския манастир “Св. Спас”. Той гостувал в килията на духовния си събрат Хрисант, който бил готов да посвети живота си на освобождението на поробеното си Отечество. Втори път Апостолът посетил светата обител през 1870 г., този път представяйки се за търговец на кожи. По това време бил основаван и Етрополския революционен комитет. Монах Хрисант бил извикан в Етрополе в дома на видния етрополец Тодор Пеев и станал деен комитетски член. Той продължил да посреща в потайните манастирски килии Васил Левски. Дори под магерницата направил скривалище с таен подземен изход, водещ извън светата обител. След обесването на Левски монах Хрисант поръчал да му се отслужат няколко заупокойни литургии и затова бил викан в конака и бит по нареждане на мюдюрина.

След издаването на фермана за създаването на Българската екзархия (27 февруари 1870 г.) и изграждането на новата институция, Ловчанска епископия прераснала в митрополитска катедра. За пръв Ловчански екзархийски митрополит на 14 юни 1873 г. бил избран Дионисий Помаков, роден през 1840 г. в Берковица. На връх Нова година 1875 г. митрополит Дионисий посетил Етрополе и провел няколко служби в градския храм “Св. Архангел”. Още след първата празнична литургия на 1 януари 1875 г. Хрисант бил ръкоположен в йеродяконски чин. На 3 януари с. г., пак в същия храм владиката го ръсоположил в йеромонашески сан. След това митрополит Дионисий със свитата си се отправил през Балкана за град Пирдоп. Придружил го и новият йеромонах Хрисант, който взел участие в църковните служби в Пирдоп. На празника Богоявление (6 януари) 1875 г. в пирдопския храм “Успение Богородично” митрополит Дионисий удостоил с архимандритско достойнство Хрисант. Така този тих и скромен калугер в разстояние на една седмица в началото на 1875 г. израснал твърде бързо в духовно отношение. Това по всяка вероятност се дължало на обстоятелството, че етрополските първенци били много доволни от него и преданата му служба към любия им манастир и помолили владиката не само да го ръкоположи и издигне в духовната йерархия, но и да го назначи за игумен на Етрополската света обител. Така от началото на 1875 г. архимандрит Хрисант поел управлението на манастира и игуменувал  непрекъснато цели 30 години.

Ловчанският митрополит Дионисий бил болен от туберколоза и починал твърде млад на 29 май 1875 г. Поради различни затруднения Българската екзархия забавила избора за нов владика. Изборът му в Ловеч бил проведен чак на 18 януари 1876 г., а утвърждението и ръкополагането му от Екзархията станало на 2 февруари с. г. Това бил младият и амбициозен Йосиф І, бъдещият екзарх и бележит църковен дипломат. В Ловеч новият митрополит пристигнал на 2 май 1876 г. След като уредил работите в седалището си Ловеч, той предприел близо тримесечна обиколка на епархията си – от 27 юли до 15 ноември 1876 г. На 23 септември 1876 г. владиката пристигнал в Етрополе, тържестевено посрещнат от местното духовенство и цялото население на града и околните села. Сред посрещачите бил и новият игумен на Етрополския манастир архимандрит Хрисант.

По време на Руско-турската Освободителна война местната турска администрация предприела арести на видни граждани и заподозряни в революционното движение дейци. Така на 23 октомври 1877 г. архимандрит Хрисант бил арестуван заедно с 12 видни етрополци и изпратени в околийското управление в Орхание (дн. Ботевград). Там били малтретирани и прекарали в зандана 18 дни. След това ги преместили в София, където мъченията продължили още 42 дни. Паническото избягване на турците от София, след освобождението й от ген.-лейтенант Й. Вл. Гурко, заварило затворниците по килиите им. Една случайна жена влязля в затвора, взела оставените ключове и освободила всички арестанти. Това станало в петък, 23 декември 1877 г., според записките на етрополския хронист хаджи Цено Христов. Етрополските арестанти пристигнали в града си на връх Васильовден, 1 януари 1878 г. Архимандрит Хрисант бил полуоблечен, само по едно “касъче”, защото задигнали дрехите му. Той се завърнал в манастира си, където го очаквали проигумена архимандрит Викентий, йеромонах хаджи Поликарп и монасите Вениамин и Пахомий.

Има сведения, че Етрополския манастир бил посещаван от някои руски офицери, освободителите на Етрополе. Игуменът ги посрещал като скъпи гости и им правел безценни подаръци. Понеже в църквата и библиотеката имало доста славянски богослужебни ръкописни книги, тези които били излишни, той ги подарил. Така около десетина ръкописа били отнесени от руските офицери в Русия. (Задача на бъдещите изследователи е да проверят къде се намират сега тези ръкописи – дали  са предадени в библиотеки и архиви и съответно ако не са описани подробно, да ги проучат.)

По-късно архимандрит Хрисант предприел една доста благочестива постъпка, която го извисява като спасител на книжовното наследство на Етрополската книжовна школа. В ранната пролет на 1896 г. той съобщил писмено в Ловчанска митрополия, че в манастира продължават да служат по стари ценни славянски ръкописи, които трябва да бъдат запазени за поколенията, а за целта могат да им закупят и предадат печатни богослужебни книги. На първо време той предложил да бъдат извадени от употреба 12 ръкописни минеи и едно евангелие. В Митрополията възприели това предложение и отправило писмо № 873 от 20 април 1896 г. до Св. Синод в София. Те съобщили на синодалните старци какви ценности има в манастира “Варовитец” и изказали мнение, “че би било добре да се спре употреблението на тези книги като старина и молим Св. Синод, ако намери за добре да ги прибере в Синодалната библиотека, а срещу тях да отпусне на манастира други печатни, с които да се служи.” Писмото на Ловчанска митрополия било разгледано на заседание на Св. Синод на 1 юни 1896 г. Синодалните членове веднага одобрили това предложение и взели следното решение: “Да се откупят 12 минеи и евангелие и да се проводят в замяна на ръкописите, които да се запазят в Синодалната библиотека. При това с Окръжно да се приканят епархийските началства да издирят навред по църквите и манастирите стари ръкописни книги и като ги приберат да ги изпроводят на съхранение в Синодалната библиотека.”

В духа на взетото решение на 21 юни 1896 г. Св. Синод издал Окръжно № 932 до всички митрополити и игумени на ставропигиални манастири. В него се казвало: “Приканваме Ваше Високопреосвещенство да разпоредите потребното, грижливо да се подирят по църквите и манастирите в поверената Вам епархия стари ръкописни богослужебни книги и всички които се намерят, да се изпроводят в Св. Синод”. Така етрополският игумен архимандрит Хрисант се оказал инициатор на идеята за издирване и запазване на стари и ценни славянски богослужебни книги в диоцеза на БПЦ.

В началото на месец август същата 1896 г. той бил извикан да се яви в Св. Синод в София, за да предаде старите ръкописи на съхранение и да получи закупените печатни богослужебни книги. Паметна остава и до днес датата на предаването на ръкописите в библиотеката на Св. Синод 6 август. На няколко от ръкописите игуменът собственоръчно записал: “1896 год., август 6. Предава ягумина от Етрополский манастир “Св. Троица”: игумин йеромонах Хрисант”. По този начин отец Хрисант, който бил инициатор на историческото Окръжно № 932 на Св. Синод, първи го изпълнил, като се явил в Синодалната библиотека и предал 12 минеи и едно евангелие – ценни славянски ръкописи от прочутата на времето Етрополска книжовна школа.

Като игумен на Етрополския манастир архимандрит Хрисант извършил и доста стопански дейности. С големи усилия успял да върне заграбения от някои етрополци манастирски бостан, намираш се в околностите на Етрополе. Разширил обработваемата земя и стопанисвал добре притежаваните гори. От 27 април до 24 май 1892 г. с материалната подкрепа на кмета Д. П. Винаров, Георги х. Христов и Дино Христов били направени три стаи със салончета в манастирския двор. Общо за тях били изразходвани около хиляда лева. На 24 и 25 февруари 1894 г. етрополските свещеници Симеон Бенчев и Н. Златанов в съдружие със Сава Василев преговаряли с игумена да направят две съседни здания вътре в манастира. Определено било точното място на бъдещите постройки и “остана само да се почне незабавно да сече гора и да се почне правенето”.

На 13 май 1885 г. българският княз Александър Батенберг посетил Етрополе, тържествено посрещнат от духовенството и гражданството. Сред посрещачите бил и игуменът архимандрит Хрисант. Князът преспал в града в дома на Никола Арнаудов и на другия ден бил също така тържествено изпратен за Златица през Балкана. Сръбско-българската война от есента на 1885 г. развълнувала силно отец Хрисант. На една книга той записал с молив “Болгари, болгарская рат сос сарби 1885 месиц ноиврии 1 ден. Милан или проклетий поганъ братуубииц, но сос Божия воля и сос храбри вожд Александръ 1 Гази или победител, прогони наступника, но неминци проклети воспре. Подъписал Хрисанда игумин Узунов”. В тази война взели участие и много доброволци от Етрополе. След завръщането им от фронта някои от тях посетили на 4 януари 1886 г. манастира “Варовитец” и били гости на любезния игумен.

Твърдото и градивно игуменуване на архимандрит Хрисант не се понравило на някои етрополци, които имали стремеж да заграбят и стопанисват незаконно манастирска земя, пасища и гори. Интригите и сплетните се засили с остаряването на принципния игумен. Стигнало се до там, че на 22 март 1902 г. той си подал оставката и тя била приета от Ловчанска митрополия. Но само след малко по-вече от два месеца последвало повторното му назначаване, тъй като верни негови приятели се застъпили за завръщането му на поста. След кратко боледуване на 22 декември 1905 г. архимандрит Хрисант починал и на следващия ден бил погребан от южната страна на манастирския храм. За него проф. Л. Милетич още преживе бил написал, че това е “твърде разумен човек и добър познавач на народа в цялата околност”. А етрополци, живеещи в столицата, отпечатали следната жалейка в официоза на БПЦ “Църковен вестник”. “+ Етрополската дружба в ст. София  със скърб известява за голямата загуба, която претърпява градецът Етрополе със смъртта на игумена при Етрополския манастир “Св. Троица” отец Хрисанда, който на 22-ий того предаде Богу дух на 75 год. възраст. Покойникът е един от видните дейци на нашето политическо освобождение, като член на рев. комитет, действующ тогава в Етрополския район. Вечна памет на незабравимия труженик!”

След смъртта на архимандрит Хрисант Етрополския манастир бил управляван от или неопитни игумени, или от такива, обвързани с някои етрополски първенци, които си затваряли очите за различните злоупотреби и посегателства върху манастирското имущество. Подобна била и съдбата на останалите в манастира славянски ръкописни богослужебни книги. Те изчезвали една по една, присвоявани от различни хора. Интересно сведение за това ни е оставил видния наш историк проф. П. Мутафчиев, който през лятото на 1915 г. предприел едно пътуване по старопланинските манастири, започвайки от Искърското дефиле и достигайки до Троянския манастир. Резултатите от това му научно пътуване били публиквани още на времето. За книжовното богатство на Етрополския манастир той пише следното. “В манастира, в 1915 г., когато за пръв път го посетих, още се пазеха твърде много ръкописни книги, остатъци от някогашното му книжовно богатство. Тук давам къси бележки за тия от тях, които тогава успях да прегледам”. И той описва осем ръкописа и манастирския “поменик-кондика”. Петнадесет години по-късно картината коренно била променена. Ето неговото становище: “При повторното си посещение на манастира през миналото лято (т. е. през 1930 г.) не намерих в него нито една ръкописна книга. Липсва и кондиката и никой не знае какво е станало с тях. Едничката останала сега тук книга с приписка е Служебник, печатан в Москва в 1851 г.” Жалка и тъжна констатация направена не от кой да е, а от един учен и очевидец!

За наше щастие един етрополец успял да спаси от тотално изчезване доста етрополски ръкописи. Това бил Панчо Павлов Пръдльов, роден през 1887 г. в София. Коренът му е етрополски – прадядо му е видния чорбаджия Павле (Павел) Панчов Пръдльов (1805 – 9 май 1861 г.) виден табак и търговец. Баща му Павел Панчев (1865 – 1927) бил учител и директор на І и ІІ мъжки гимназии в София, а също така и окръжен управител. Самият Панчо Павлов израстнал и учил в столицата, завършил Софийския университет и специализирал във Виена. Бил е учител по латински едик във ІІ мъжка гимназия в София. Лятните ваканции прекарвал в Етрополе, където събирал сведения за миналото на града и околността. По този начин събрал огромен архив, който за съжаление не е предаден никъде и още се намира у негови съвременици. Покрай събирането на сведенията той събирал и стари ръкописи. Починал в София на 17 юли 1954 г. Две години по-късно, през 1956 г. неговите наследници продали на Народната библиотека в София общо 22 ръкописа за общата сума от 5100 лв. По този начин етрополските ръкописи в Народната библиотека станали около 35. Така до наши дни в различни хранилища са съхранени около 80 ръкописа, ценни произведения на Етрополската книжовна школа, чийто разцвет бил през ХVІІ в.

____________________________

* Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83

Изображения: 1. Авторът Христо Темелски. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Гугъл БГ.

2. Църквата на Етрополския манастир.

3. Църквата на Етрополския манастир.

4. Йеромонах хаджи Хрисант.

5. Водопадът Варовитец, намиращ се на 10-15 мин. от Етрополския манастир.

6. Същият водопад, друг изглед.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1pY

Христо Темелски

                                                                      (Предварителни бележки)

За историята на българската „Дървена църква” „Св. Стефан” (която просъществувала близо половин век) и нейния приемник „Желязната църква” е писано доста[1]. Но за духовенството (предстоятели, свещеници, дякони, певци, клисари и др.), което е служило през годините в нея няма никакво изследване. Настоящата кратка статия има за цел да се направи опит да се определят служителите (клирици и миряни) в този исторически български храм, който бил наречен още от съвременниците си „майка на българските църкви”[2].

                                                                                       ***

Но първо нека видим как е възникнала тази доста прочута на времето си „Дървена църква”. Към средата на XIX в. в тогавашната турска столица Истанбул (наричана от българите Цариград) живеели близо 50,000 българи[3]. Повечето от тях били занаятчии, търговци и аргати, временно пребиваващи, дошли тук за известен период от време, за да припечелят по някоя и друга пара. Малцина били тези, които живеели семейно и имали собствен дом. Именно поради тази причина българите не се заселили трайно и не образували свои махали и квартали, а пребивавали разпръснато из огромния милионен град. Така до средата на XIX век цариградските българи живеели доста изолирано и неорганизирано, нямали нито собствена църква, нито църковна община или някаква културно-просветна организация, дори и собствено училище. Голяма заслуга за тяхното пробуждане и раздвижване изиграл котленецът архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели, който пристигнал в турската столица през пролетта на 1839 година, за да работи по своята кандидатура за Търновски митрополит. Той се сприятелил с първомайстора на абаджиите в Хамбара Иван Спасов Фетваджиев и започнал да събира българите в една стая. В нея устроил импровизиран параклис и тук извършвал някои служби; разяснявал на абаджиите, че трябва всички цариградски българи да си построят свой храм в турската столица, и им изнасял беседи по родолюбие. “Тук – казвал той – трябва да се основе център и черква, тук трябва да бъдат дейците, пред очите на царя, и тука трябва да се порази фенерското духовенство, в самото гнездо на Патриаршията”[4].

Така от 40-те години на XIX в. цариградските българи активно се включили в движението за независима българска църква и конкретно заработили по въпроса за създаването на български храм в турската столица. Особена острота този въпрос получил в края на 40-те години, когато през есента на 1847 година в него се вкючил старозагорецът Александър Стоилов Бейоглу Екзарх и неговият пряк помощник габровският абаджия Никола Евтимов Сапунов[5]. През 1848 г. в този въпрос се намесил с целия си авторитет висшият султански чиновник княз Стефан Богориди, който през лятото на следващата 1849 г. решил да подпомогне всячески своите сънародници, като им подари старата си къща в квартал Фенер[6].

За да решат окончателно въпроса с Богоридиевото предложение, еснафите решили да свикат свое общо събрание. То било проведено на 23 юли 1849 година в голямата бахча на българина Иван Груев в квартал Балат. Присъствали 263 българи от по-дейните първомайстори и видни еснафи. Никола Евт. Сапунов подробно запознал присъстващите с перипетиите по търсенето и закупуването на място за строеж на български храм. Той изтъкнал, че само за мястото в Ун-капан трябвало да заплатят 330 000 гроша, а нямали никакви готови пари. Оказало се, че обещанието на Ал. Екзарх да помогне с парични средства “било само слово”. Накрая Сапунов съобщил за какво го бил викал княз Стефан Богориди: “… да ви събера и да ви кажа неговото желание. Какво князът има сърдечна склонност и подарява неговият палат между Фенер и Балат – да направим там църквата, защото каза: “На родът си не можах твърде да заслужа, защото времената не помагаха, затова днес пред Бога и человека подарявам моето притежание на Фенер, да се въздигне там един храм български и един метох”[7]. След редица разгорещени спорове приели предложението на княз Стефан Богориди. Въодушевени от направения им щедър подарък, еснафите радостно възклицавали: “Да живее султанът и негова Светлост нашият княз г. г. Стефан Богориди! Господ да им даде леки старини!” “Бог от нашите години да отнема и на князовете години да прибави!”[8].

Специална тричленна делегация, съставена от Никола Евт. Сапунов, Иванчо Бозвели и Константин Груев, още същата вечер се явила пред благодетеля и му съобщила народното желание. Зарадван, че най-сетне предложението му било прието от всички първенци, Ст. Богориди заявил: “Сега аз вярвам, че черква за българите ще стане, но попове да видите да се намерят”[9]. А като научил, че по щастлива случайност вече има и готови двама млади дякони, той се разпоредил още на следващия ден да стане предаването на ключовете на старата му къща, за да може там да се настанят духовниците.

На 29 юли 1849 г. Н. Евт. Сапунов завел дяконите при княз Богориди, за да ги види и да ги напъти в бъдещата им дейност. Това били рождените братя Теодосий и Кесарий Хорозовски, родом от Елена[10]. Зарадван, че нещата започнали бързо да се уреждат, князът, развълнуван казал: “Благодариме на промисълът Божий, защото аз, като са родих на света в България от чиста кръв и от род български, и ма кръстиха по български с “Господи, помилуй”… и погребението ми ще да стани по български с “Господи, помилуй”, а не с “Кирие елейсон![11].” И още същият ден братята дякони били заведени и настанени в подарените от княз Богориди къщи.

От 1 до 5 август 1849 г. Сапунов обикалял цариградските квартали и ханове, за да извести на първомайстори, търговци и по-видни граждани да се съберат на празника Преображение Господне на заседание в Богоридиевата къща. В уречения ден, 6 август, в празнично украсените салони на къщата се стекли много видни цариградски българи. Последен пристигнал княз Стефан Богориди с всичките си адютанти. Той довел със себе си и Кесарийският гръцки митрополит Паисий, член на Патриаршеския Св. Синод. Заседанието било ръководено от Богориди, който благодарил на всички присъстващи за доверието им към него и тържествено обявил, че подарява имота си на “българския народ и ще го припише върху народът като народно стопанство”. Желанията на дарителя били три. Първо, “да се направи един метох, който да служи като странноприемница за българските фамилии, които идат като поклонници за светите места. Второ, да се направи една малка временна церкова, която да се тъй размери, щото да служи, доде се направи (трето) голямата церкова”[12].

Присъстващите единодушно одобрили княжеските предложения. И понеже князът бил не само човек на обещанията и думите, но и на действията, веднага наредил на присъстващия архитект на султанските сгради Хаджи Стефан Калфа да премери дворното място и да се произнесе за направените предложения. След извършените измервания и предварителни изчисления Хаджи Стефан Калфа докладвал, че подареното място е доста просторно и няма да има проблеми за направата на трите постройки – метоха, временната и голямата църкви. Той предложил метохът да се направи в западния край на двора, точно върху старата византийска крепостна стена, която била запазена на няколко метра височина. Според него, голямата църква щяла да бъде противоположна на метоха, край брега на Златния рог. Импровизираното събрание му възложило по най-бързия начин да изготви трите плана, които да представи за преглед и одобрение в близките дни[13].

През следващите дни в подарената от Богориди къща непрекъснато идвали цариградски българи – бедни майстори и занаятчии, които с възхищение се любували на голямата народна придобивка. На 17 август същата година, сряда, пак в стария Богоридиев дом, се събрали цариградските българи, за да разгледат изготвените от архитекта планове. След като ги одобрили без всякакви възражения, гостуващият гръцки Кесарийски митрополит Паисий извършил тържествен водосвет. След това пристъпили към избора на църковно настоятелство. По предложение на видния калоферски търговец Христо Тъпчилещов присъстващите единодушно определили за пръв епитроп и ктитор княз Стефан Богориди. Последният с благодарност приел оказаната му чест, но понеже бил много зает, определил за свой пълномощник дейния първомайстор-абаджия Тома Стефанов, пловдивчанин. От страна на еснафите избрали шестима настоятели. На въпроса на архитекта от кого ще получава пари, Тома Стефанов изпреварил всички и заявил: “Пари от мене ще да дириш, аз ще съм отговорен за сичкото”. С това заседанието приключило, като по молба на княза митрополит Паисий завел членовете на настоятелството в Патриаршията (разположена само на 300 метра от стария му дом), за да бъдат представени и одобрени от самия цариградски патриарх[14].

На следващия ден, четвъртък, 18 август 1849 година, архитектът Хаджи Стефан Калфа довел работници и след водосвет и подобаваща молитва започнала усилена работа по изпъление на приетите планове[15].

Дарението на княз Стефан Богориди включвало стария му дом в квартал Фенер на брега на Златния рог (понеже той живеел в нова къща в квартал Арнауткьой на десния (европейския) бряг на Босфора). Това бил доста голям имот, състоящ се от обширен двор (ок. 5-6 дка) и няколко постройки. Първата, най-голямата постройка била бившият “прекрасен палат с многобройни камери (т. е. помещения), с просторни и светли зали, с високи кевгири”[16] в която фактически живял доста години Ст. Богориди с многобройната си фамилия. Имало и втори по-малък “палат”, в който живеела прислугата. Тези две къщи, наричани поради големината и здравината си от съвременниците “палати” или “конаци”, били масивни каменни постройки, с евентуален втори или трети етаж от дърво. Третата постройка била изцяло дървена и служела като пералня и яхър (конюшня). Тя също била двуетажна и се намирала на заден план в югозападния ъгъл на обширния двор, докато “палатите” били в близост до морския бряг, като пред тях имало цветна градина. При започването на строителните работи на 18 август 1849 г. фактически били съборени двете каменни къщи. Очевидецът Сапунов посочва съвсем точно – “почнахме да събаряме конаците и кевгирите”[17]. Строителните материали от тях били заделяни за направата на метоха. Третата сграда, паянтовата постройка не била съборена. Фактически бил преправен само долният й етаж, като премахнали всички вътрешните преградни стени. За стабилност поставили два успоредни реда правоъгълни масивни дървени колони, така че интериорът на параклиса заприличал на трикорабен храм, чиято олтарна абсида била ориентирана в югоизточна посока (изградената много по-късно Желязна църква била пък с ориентация североизток). Първомайстор бил някой си Димитър, под чието ръководство се трудели няколко десетки специализирани и общи работници[18]. Подът бил настлан с груби правоъгълни каменни плочи, а покрай левите и десните стени били поставени дървени тронове за сядане на по-знатните богомолци, направени от Никола Дограмаджи[19]. Иконостасът бил проста дървена преграда, с два реда икони – царските (6 на брой) на първия ред, а над тях – празничните (22 на брой). Една част от тях били изписани до началото на октомври 1849 г., а останалите били завършени до 20 март 1850 г. Иконописец бил един цариградски грък на име “зографа Андрикон”[20]. В олтарното помещение бил поставен престол – груба каменна маса, а при входната врата монтирали решетъчна дървена преграда – за женско отделение. Двата полилея и свещниците изработил някой си майстор Андон[21].

Към края на месец септември 1849 г. параклисът бил завършен и започнала вътрешната му украса. На 27 септември някой си “Мустафа наккаш” (стенописец-декоратор) го боядисал, като му били заплатени 600 гроша[22]. Поради самата конструкция полагането на стенна живопис било невъзможно, оставало самото оборудване на иконостаса. Редица икони, църковна утвар и богослужебна книжнина били осигурени чрез дарения от различни лица. Дарителят на имота княз Стефан Богориди заплатил на “зографа Андрикон” изписването на една голяма, красиво изработена икона “Св. Стефан”, която станала храмовата икона. Московският търговец Иван Денкоглу (родом от с. Балша, Софийско) изпратил позлатен сребърен потир за причастие, един кивот за причастие на болни с необходимите принадлежности и 35 лакти плат за ушиване на свещенически одежди на първите духовници в храма – двамата братя дякони Теодосий и Кесарий Хорозовски (родом от Елена). Йеромонах Йероним от руската посолска църква в Цариград подарил два стъклено-позлатени свещника и чифт покривки за причастния потир. Александър Екзарх донесъл комплект руски печатни богослужебни книги и един чифт свещенически одежди[23].

Първоначално освещаването на параклиса било насрочено за 2 октомври 1849 г., но поради довършителни работи го отложили с още една седмица. Дори се наложило да вземат за неопределено време някои икони от гръцки православни храмове от града и о-в Принкипо, само и само да осветят параклиса навреме. Така например  “от острова Принкипо от церковата дадоха ни 1 икона Св. Никола и 1 Св. Богородица; от Галата от церковата даде ни г. Захарош 1 икона Христос, 1 икона Св. Иван, 1 кръст-разпятие и купи са една икона Св. Стефан, подобна и князът подари…”[24]. През това време по-големият от братята дякони – хаджи Теодосий, бил ръкоположен в йеромонашески сан в една от гръцките църкви.

Тържественото освещаване на параклиса станало на 9 октомври 1849 година от Созоагатополския митрополит, който единствен от гръцките митрополити можел да служи по църковнославянски. В освещаването участвали и първите български свещенослужители – иеромонах Теодосий Хорозовски и брат му – иеродякон Кесарий. Водеща фигура в освещаването бил и архимандрит Онуфрий Попович Хилендарски, който по това време пребивавал в турската столица. Иеромонах Неофит Рилски, който тогава бил преподавател в Халкинското богословско училище, произнесъл вдъхновено слово в поучително-религиозен дух. Параклисът бил посветен на дарителя княз Стефан Богориди[25].

Паралелно с доизкарването на параклиса започнало и строителството на голямо църковно здание – Метох, в който да пренощуват поклонници и гости на параклиса и Цариград. За строежа му били използвани камъните от двете разрушени Богоридиеви къщи. Неговите основи били положени в самата стара (средновековна) крепостна стена, като лицето му било към залива Златния рог. Поради преминаващата улица, която фактически разделяла параклиса от Метоха, мястото се оказало доста тясно и затова по план сградата станала силно удължен правоъгълник. Членовете на първото църковно настоятелство работили енергично две седмици по строежа на Метоха, след което занемарили дейността си, тъй като обръщали по-голямо внимание на личните си дела. Това тяхно бездействие породило голямо негодувание сред еснафите, които поискали тяхната оставка[26].

За целта на 27 декември 1849 г. в църковните стаи над параклиса било проведено общо събрание на цариградските българи. Настоятелството било снето, а поверените му документи и църковния печат били иззети от еснафите и предадени на новоизбраните петима привременни настоятели. За помощници на това настоятелство били избрани дванадесет души, между които били и братя Никола и Стефан Сапунови[27].

Строителството на Метоха приключило на 23 април (тогава Гергьовден и Великден се паднали заедно) 1850 г. Той бил дълга (близо 40 м) триетажна сграда с 25 стаи. Под самия покрив по цялата дължина на фасадата бил изписан следният надпис:”Болгарский народний имот. Божием соизволением и споможением, царским же високим соизречением, во время величавшаго царя султана Абдул Меджида ефендимиз и патриарха Антима, се первая сограда “Метох болгарскиа церкве” от всеродолюбивий височайший княз Стефан Богориди пред Богом и человеки пресвято и подари сие място болгарскому народу, их же народним спомоществованием и иждивением всеобщим согради ся сей “Болгарский метох” и под надзирательством …(заличено). Совершися в лето 1850 …(заличено). Написа С. Н. С. Изворски. Болгарский народ”[28].

                           ***

Както вече беше посочено, първите духовници в Дървената църква били братята йеродякони Теодосий и Кесарий. Биографичните сведения за тях са твърде оскъдни и противоречиви. Те били родени в самото начало на 20-те години на ХІХ в. в семейството на имотния и именит еленчанин Недю Хорозов. Теодосий бил по-големият брат, роден през 1820 или 1821 година[29]. За Кесарий се знае, че се родил през 1823 година[30]. На корицата на една възрожденска книга е посочено, че е издадена „С иждивението на бр[атя] Хорозовски – йеромонах х. Теодосий и йеродякон х. Кесарий, еленчани, управители [на] Капиновския манастир, пострижени в монашество във Витлеем и преждебивши първослужители при Българската в Цариград народна църква”[31]. Неизвестно как през лятото на 1849 г. братята дякони се озовали в Цариград и още от 29 юли с. г. били привлечени за първи духовници към бъдещия български храм. Още на 1 август съборно им определили месечно възнаграждение от 500 гр. Но през октомври въпросното възнаграждение било увеличено на 800 гр. като църквата се задължила да ги и храни[32]. Навярно увеличението се дължало на обстоятелството, че на 8 октомври 1849 г. Теодосий бил ръкоположен за йеромонах, за да може да служи в новия храм[33].

По това време към църквата имало „щатни” двама певци и двама четци. Певците били „протопоп и первый певец… отец п. Петър (някъде се среща и Петко) Николаев” и „песнословейши вторый певец… г. Стефан Василев [или Вълков] от Жеравна. Четците били „церковный четец и свещежигател [т. е. свещогасител] г. Илиа Пейчинов от Самоков” и „словейши церковен четец г. Димитър Илиев от Берковица”[34]. От друг списък на спомоществователи става ясно, че четецът Димитър Илиев по професия е абаджия[35]. Същият бил шурей на Н. Евт. Сапунов – брат на жена му Стамата и бъдещ духовник Дионисий, за когото ще стане дума по-надолу.

Първият певец поп Петър или Петко понякога изпълнявал някои треби и тайнства в качеството си на свещеник. Ето какво срещаме записано за него под датата 20 април 1850 г. (тогава Велики четвъртък): „Поп Петко певец красти дете мъжко; име ему нарече Светослав, [син] на Никола Ефтим. Сапуновски габровица от енория Едрине капусу; кръстнико Теню Б. Бозвели от Казанлък”[36]. Бащата Н. Евт. Сапунов в едно свое писмо от 15 януари 1851 година до габровския първенец Петко х. Манафов пише, че сватбата му била „перва сватба болгарска в Цариград” и че първородния му син „са красти перви в новата церква на первото название Светослав”[37]. Сапунов обаче греши в последното си твърдение, синът му Светослав не е бъл кръстен първи в Дървената църква „Св. Стефан”, а втори. За първото кръстено дете е записано следното: „Ном[ер] 1-во. Поп [йеромонах] Теодосия [Хорозов] красти дите женско, именем Мария Петрова Черногориц от Балинос енория; крастнико Димитър Кундураджи от Елена, бабата Фаница. 1849, ноември 8”[38]. Година по-късно, на 29 октомври 1850 година, иеромонах Теодосий кръстил дъщерята на сръбския капукея при Високата порта Константин Николаевич Милица, като нейн кръстник бил Александър Пачич[39].

През 1850 г. в Цариград се появил и „поп хаджи Христо П. Теодоров, Оряховченец”, който потърсил подслон в Метоха и препитание към църквата[40].

Двамата братя Хорозови служили в Дървената църква близо две години. През пролетта на 1851 г. в Цариград пристигнали поп Стоян и хаджи Пешо х. Стоянов от Крива паланка. Те били опълномощени да търсят добър игумен за възобновяващия се край града им Осоговски манастир „Св. Йоаким Сарандапорски”[41]. След дълги увещания и предложения за по-високо заплащане те успели да склонят двамата братя духовници да отидат в Осоговския манастир. Понеже братята били извадени от Дървената църква в началото на юни 1851 г., кривопаланчани заплатили месечината им от 1000 гроша, а на тях обещали за две години сумата от 26 242 гроша[42].

Известно време в Дървената църква служил и архимандрит Онуфрий Попович Хилендарски, в качеството си на предстоятел на светогорските манастири в Цариград. Както вече беше посочено, той взел участие в освещаването на параклиса на 9 октомври 1849 г. След това се поболял и останал, като от църквата му давали помощи. Има сведение, че през декември 1849 г. били му отпуснати 32 гр. за баня и лекарство[43].

                          ***

Понеже всички православни храмове в Цариград имали за свой предстоятел някой архиерей (епископ), цариградските българи предвиждали за тоя пост йеромонасите Неофит Рилски, Иларион Стоянов или архимандрит Онуфрий Попович Хилендарски. Обаче Патриаршията отхвърлила тези кандидатури и препоръчала сръбският авантюрист архимандрит Стефан Ковачевич Рилски – една доста невзрачна и нестабилна личност. В дадения случай нейните съображения били доста прозрачни – да не поставя на такива високи постове активни дейци, които по-късно могат да се окажат нейни противници[44].

Почти всички цариградски българи посрещнали с неодобрение кандидатурата на сръбския архимандрит, считайки го за недостоен за този отговорен пост. Въпреки това Цариградската гръцка патриаршия била категорична (в случая тя имала подкрепата и на руския посланик В. П. Титов) и не отстъпила. Така църковните епитропи Георги Золотович, Павел Куртович, Гавриил А. Моравенов и Стоян Д. Каблешков били принудени да се съгласят и с писмо от 29 април 1851 г. предложили официално на архимандрит Стефан Ковачевич да стане архиерей на “народна българска церква”. Той отговорил на 2 май с. г., че е съгласен. Обаче от страна на епитропите му били поставени някои условия, които той приел в особен “Зговор”. Условията били да не иска от българската църква заплата; да не се меси в общите епитропски работи и при положение, че няма разбирателство, една от двете страни да се оттегли “без никаква противна реч”[45].

За да предадат необходимата официалност и законност на тези “уговорки”, на 14 август 1851 г. множество цариградски първенци, между които д-р Захари Струмски, Павел Куртович, Г. Моравенов, Н. Тъпчилещов, Стефан Гешов, Стоян Каблешков и др., посетили Патриаршията и се представили на патриарх Антим ІV. Те “народно просяха, на архиерейский чин г. Стефан Ковачевич, архимандрита Рилскаго, за болгарската церква да ся произведе”. Без всякакво възражение гръцкият патриарх дал необходимото разрешение и наредил хиротонията да се проведе още на следващия ден[46].

При това “благоприятно стечение на обстоятелствата” на 15 август 1851 г., на празника “Успение пресвятие Богородици” (или още Голяма Богородица), архимандрит Стефан Ковачевич бил тържествено хиротонисан за Лаодикийски епископ от Бошненския митрополит и от двама епископи – Тримитунския и Ерзерумския. На празничната служба, която се провела в гръцкия храм “Св. Никола” в квартал Джубалие, присъствали близо 5000 души. След хиротонията новият еископ Стефан, придружен от много българи, посетил патриарх Антим ІV и Бошненския митрополит. От Патриаршията се отправил за българската църква “Св. Стефан”, където бил посрещнат от множество българи, които скандирали “Бог царя да поживи!” Привечер Стефан Ковачевич посетил и 12-те члена на патриаршеския Св. Синод. В неделя, 2 септември и на празника Рождество Богородично (или Малка Богородица) – 8 септември, новият епископ служил в българската църква, където били надошли много цариградски българи, зарадвани от новата сполука. По този начин българската църква се сдобила със свой епископ-предстоятел, който много скоро показал безпътния си начин на живот[47].

Станало така, че през 1852 г. самата Патриаршия отстранила временно епископ Стефан Лаодикийски. Чрез съдействието на княз Ст. Богориди и по искане на цариградските българи за нов техен епископ бил хиротонисан архимандрит Поликарп (ок. 1790-1865) с титул Патарон (Патарски), който дълги години бил таксидиот на Синайския манастир, отначало в Цариград, а след това във Влашко. Същият бил “любороден болгарин”, родом от Котел, и според сведения на съвременници – бил сродник на самия Стефан Богориди. Епископската му хиротония била извършена през месец юли 1852 г. в Цариград от Кесарийския митрополит Паисий и от двама епископи – Кирил Миреон и Хапитон Давнисийски[48].

Едва през 1854 г. сръбският авантюрист епископ Стефан Ковачевич, който бил настоятел на българския храм, най-сетне бил отстранен и пратен на заточение в Трапезунд от самата Патриаршия. Настоятелството на храма “Св. Стефан” било поверено на Патарския епископ Поликарп, който рядко се задържал в турската столица и почти не развил народополезна дейност в Дървената църква. След две години бил принуден да напусне Цариград и се установил за владика на българите в Галац[49].

Йеромонах, а след това архимандрит Иларион Стоянов до 1858 г. живеел в Цариград като представител на светогорските манастири (след архим. Онуфрий Попович). Отдавна цариградските българи го желаели за свой църковен предстоятел, но Патриаршията все протакала хиротонията му. Чрез енергичното застъпничество на княз Стефан Богориди едва на 5 октомври 1858 г. Цариградската патриаршия се съгласила на отстъпки и го хиротонисала за Макариополски епископ, но без право да иска управление на епархия[50]. Той станал фактически предстоятел на българската „Дървена църква“, която била тясна и неудобна за непрекъснато увеличаващата се българска колония.

                          ***

След напускането на йеромонах х. Теодосий и брат му йеродякон х. Кесарий църковното настоятелство на Дървената църква потърсило постоянен свещеник. Такъв бил намерен в лицето на йеромонах Иларион, който бил казанлъчанин, а постриженик на Хилендарския манастир. През 1844 г. той бил изпратен от манастира си да се учи в Куручешменското гръцко училище в Цариград. Там се записал като спомоществовател за една книга под името „г. Иларион Т[еодосиев] свещеннодиакон”[51]. Неговият земляк д-р Христо Т. Стамболски го нарича „свещенноинок поп Иларион Факиркин”, но не дава никакви биографични сведения за него[52]. Неизвестно кога той бил ръкоположен в йеромонашески сан и през втората половина на 1851 г. бил условен за свещеник в българската църква. На 20 януари 1852 г. той кръстил някой си Теодор, син на каикчията Пандели. Кръстник бил Василий Анчов от Тетевен[53]. Вторият свещеник бил „хаджи поп Христо П. Теодосиев сакеларий из Ряховица, В. Търново”[54]. В църквата служил и „йеромонах х. Иларион Хилендарец” (бъдещият епископ Иларион Макариополски). Към църквата тогава бил и „свещенодякон х. Антония Хилендарца”, а певците били „Стефан Вълков из Жеравна” и „Георги Лазаров из Тетевен”[55]. През 1853 г. към църквата все още се числял „отец архим. Х. Онуфрий Хилендарец”[56].

В Дървената църква няколко години служил и архимандрит Партений Зографски. Той дошел в Цариград през 1853 г. и станал учител по славянски език в Богословското училище на о-в Халки, на мястото на напусналия йеромонах Неофит Рилски[57]. След две години се преместил към българската църква, където станал нещо като настоятел и управител на българското училище. Това продължило до хиротонията му за Полянински епископ на 29 октомври 1859 година[58].

Към средата на 50-те години на ХІХ в. в Цариград се появил поп Тодор Тошков. Той бил свещеник във Видин, но заради лекото поведение на попадията си, потърсил спасение от хорския срам чак в турската столица[59]. Тук той бил назначен за ефимерий при Дървената църква, където служил доста време – цели 18 години. По същото време тук дошел и станал певец и учител в българското училище казанлъченинът Иван Найденов[60].

През лятото на 1857 г. игумените на Капиновския и Килифаревския манастир (и двамата архимандрити и едноименници – Теодосиевци) били опълномощени от всички манастири от Търновска епархия да отидат в турската столица и да търсят в османските архиви документи за имотното им състояние[61]. Двамата духовници отседнали в Метоха и близо пет месеца стояли там, като през свободното си време и на празници служели в Дървената църква. Там те станали и спомоществователи на една книга. В списъка на спомоществователите на тази книга са упоменати всички лица, служещи при българската църква. Това били: „Н. Пр. Макариополский епископ Болгарския церкве г. г. Иларион,[62] Негово всепреподобие отец Иларион [казанлъчанин], Негово всепреподобие архим. Х. Теодосий [Хорозовски], игумен на Капиновския манастир, Негово всепредобие Теодосий, игумен на Килифаревския манастир, Благоговейни г. поп Теодор Тошков от Видин, Негово преподобие священнодиакон г. Паисий, Священнодиакон г. Мелетий Павлович от Дебър, Преподобни монах г. Даниил Цветков Хилендарец вранянец, Мусикословнейший оучител г. Иван Найденов от Казанлък первопевец, Мусикословнейший г. Лука И. Дрейков копривщенец, Мусикословнейший г. Теодораки Илиев от Сопот и Мусикословнейший г. Атанасий хаджи Минчев от Сопот”[63].

Новопоявилият се иеродякон Паисий бил българин от Асеновградските села, ръкоположен от Цариградската патриаршия и изпратен като нейн агент. Заради дръзкото му и скандално поведение бил изгонен на 6 януари 1859 г. от епископ Иларион Макариополски. Патриаршията побързала да го хиротониса и изпрати за управляващ Самоковска епархия, откъдето също бил позорно изгонен. Известен бил с прякора „Палисвет”[64].

От 23 април до 13 септември 1858 година към Дървената църква пребивавал еленчанинът поп Андрей Попдойнов Робовски. Той не се задържал, защото Патриаршията го заплашила със заточение[65]. Името му се среща в един списък на спомоществователи – „Благоговейни поп Андрей П. Дойнов Еленчанин”[66]. В този списък се среща и името на един нов духовник – „Г. Дионисий свящ-диакон Илиев”[67]. Това фактически е „словейши церковен четец г. Димитър Илиев от Берковица,” шурей на Никола Евт. Сапунов. Той приел монашество в Рилския манастир, където през март 1855 г. Софийският митрополит Гедеон го ръкоположил в йеродяконски чин. По късно бил хиротонисан за гръцки патриаршески митрополит в Зворник[68].

В историческата Великденска акция от 3 април 1860 г. взело участие цялото духовенство от Дървената църква. Само че тя била дело на младите цариградски българи, които насилствено (чрез заплахи от физическа саморазправа с дебели бастуни) накарали епископ Иларион Макариополски да не спомене в службата името на вселенския гръцки патриарх[69]. Извикан да отговаря за постъпката си в Патриаршията, епископ Иларион извършил народно предателство, като хвърлил вината върху миряните и решил да поправи грешката си. Той наредил на дежурния ефимерий поп Тодор Тошков да служи на Светли петък, 8 април 1860 г., като този път спомене името на патриарха. За да бъде избягнат конфликт с миряните, свещеникът бил посъветван да служи много рано, т. е. когато в църквата няма никакви богомолци. Послушният свещеник изпълнил владиковата заръка и когато хората заприиждали за празничната служба, той вече се преобличал в олтара. Щом богомолците разбрали каква е работата, поискали обяснение от поп Тодор и хукнали към близкия метох да търсят епископ Иларион за саморазправа. Претърсили и трите етажа, но не го открили, защото хитрият еленчанин много добре знаел какво го очаква и се бил укрил в покоите на един от живеещите наблизо гръцки епископи. Разярената тълпа изкарала яда си на поп Тодор Тошков, който публично бил пребит в двора на църквата[70].

Униатското движение в края на 1860 г. засегнало и българското духовенство от Дървената църква. По това време тук временно пребивавали архимандрит Йосиф Соколски, игумен на Соколския манастир край Габрово и дяконът му Висарион Теодосиев, които отивали за Русия[71]. Тук бил и архимандрит Макарий Савов Хилендарски, таксидиот на Хилендарския манастир в Самоков и йеродякон Рафаил поп Добрев, рилски постриженик, а дякон на бившия Велешки митрополит Авксентий и др.[72] Почти всички били поканени да се присъединят към готвената уния, но малцина поддали. Това били архимандрит Макарий, когото подлъгали с 2500 гроша месечно възнаграждение; поп Тодор Тошков, комуто обещали по 1000 гроша месечно; простодушният старец Йосиф Соколски, че ще стане български патриарх; дякон Висарион, който бил излъган от амбициозния Никола Евт. Сапунов и пр.[73]

Обаче успехът на българската уния бил кратковременен и тя още неукрепнала, започнала да се разпада. Още на 25 януари 1861 г. йеродякон Висарион Хилендарец подал декларация, че се отказва от унията[74]. Той веднага бил ръкоположен за йеромонах от епископ Иларион Макариополски и станал ефимерий при Дървената църква. Тук го виждаме още на 25 март 1861 г. да кръщава едно момче[75]. А след бягството на униятския архиепископ Йосиф Соколски и отвеждането му Русия разпадането на унията се ускорило. Напуснали я редица свещеници, в това число и поп Тодор Тошков[76]. Последният дълбоко се покаял пред църковното настоятелство и бил върнат отново в Дървената църква[77]. Това станало през втората половина на 1861 г., когато от страна на духовенството спира да се среща името на йеромонах Иларион Факиркин казанлъчанин[78].

Три години прекарал в Цариград, кратовският свещеник Георги  х. Поп Атанасов, живеейки в Метоха и помагайки в някои служби в Дървената църква. Той бил тук, за да се съди с бившия Кюстендилски митрополит Дионисий[79]. През лятото на 1865 г. се разболял от върлуващата чума и починал на 20 юли с. г.[80] Бил погребан в двора на болницата, където постъпил на лечение[81].

Кратовският младеж Ефрем Каранов учил в българското училище при Дървената църква в Цариград от септември 1864 г. до 6 януари 1867 г. В спомените си той пише, че в Метоха живеели следните духовници: поп Панарет със сина си Стефан Панаретов, тогава ученик във Фенерското българско училище, поп Тодор Тошков, поп Висарион, поп Георги Кратовски и дякон Григорий Немцов. Певец бил учителят Иван Найденов, а клисари копривщенеца Никола и някой си Митко[82]. Новопоявилият се йеродякон Григорий бил бъдещият Доростоло-Червенски екзархийски митрополит, който бил учител във Фенерското училище от 1863 до 1869 г. През това време той служил като дякон, а след това и като свещеник в Дървената църква[83]. На 6 януари 1868 г. архимандрит Григорий Хилендарец кръстил дъщерята на Никола Хр. Тъпчилещов Пена. Кръстник бил чичо й Никола Хр. Тъпчилещов[84].

Съратникът на епископ Иларион Макариополски Авксентий Велешки починал в Ортакьой (тогава село, сега предградие на Цариград) на 2 февруари 1865 г., а бил погребан на 4 същия месец. Тленните му останки били положени в гроб, изкопан вътре в църквата – отдясно на царските двери на иконостаса[85]. След седем години починал и другият Иларионов съратник митрополит Паисий Пловдивски. Погребението му било извършено на 27 февруари 1872 г., като тленните му останки били положени до тези на Авксентий[86].

След издаването на фермана и изграждането на Българската екзархия, настъпили някои промени в духовенството в Дървената църква. Предстоятелят й епископ Иларион Макариополски бил избран и ръкоположен за първи Търновски екзархийски митрополит през май 1872 г. и в началото на септември с. г. заминал за епархията си[87]. На негово място за предстоятел бил поставен Смоленския епископ Нил Изворов[88]. През 1873 г. след дългогодишно служение напуснали храма двама духовници. Първият бил йеромонах Висарион Теодосиев, който в началото на юли с. г. бил удостоен с архимандритско достойнство и заминал за Хилендарския манастир. Там не се бавил много и се върнал в родния си край – Габрово. През 1875 г. бил игумен на близкия Соколски манастир, след което се преместил в Дряновския манастир. Там прекарал старините, почивайки на 26 октомври 1890 г.[89] Вторият духовник бил свещеник Тодор Тошков, на когото следите просто се губят. Според някои сведение приел монашество и заминал за Рилския манастир, където живял до кончината си[90].

Според запазена църковна архива в нач. на 1875 г. служещи в Дървената църква били следните лица. Предстоятел бил Врачанският екзархийски митрополит Аверкий, който още на 9 ноември 1874 г. си подал оставката и се установил в Цариград[91]. Духовниците били: архимандритите Харитон, Мисаил и Теофилакт, поп Михаил и дяконите Венедикт и Акакий. Певци били Ив. Найденов, Д. Павлов и някой си Христо. На клисаря е посочено само личното име Атанас, а като капуджии (портари, вратари) са записани Михаил, Коста Тодоров, Димитър и Стоян[92]. През месец ноември с. г. се появяват още двама духовници – митрополит Дамаскин Велешки и архимандрит Кесарий[93]. От посочените четирима архимандрити първият е Харитон Ангелов Карпузов, родом от с. Либяхово, Неврокопско, който през 1873 г. бил предложен за Неврокопски митрополит. От Дървената църква заминал за архиерейски наместник в Берковица[94]. Вторият вероятно е Мисаил Байкушев от Трън. В продължение на 43 години (1837-1880 г.) той бил игумен на Мисловщичкия манастир ”Св. Богородица”, където починал през 1880 г.[95] Третият може би е игуменът на Тетевенския манастир „Св. пророк Илия”, упоменат като спомоществовател още през 1858 г. или е сгрешеното име на архимандрит Теофил Добринович[96]. Четвъртият е известният Кесарий Даскалов (Тревненец), който от 1875 до 1877 г. бил предстоятел на Дървената църква[97].

Както е известно Търновският митрополит Иларион (бивш Макариополски) починал внезапно на 4 юни 1875 г. в Цариград, където бил пристигнал като синодален член[98]. Погребението му било на 5 юни с. г., като тленните му останки били положени вътре в Дървената църквац[99]. Само след два месеца тук починал и митрополит Доротей, който бил погребан на 11 август 1875 г. вътре в църквата[100].

В един сметководен тефтер е отбелязано, че месечното заплащане за януари 1875 г. на свещеници, певци, клисари и капуджии в Дървената църква възлизало на 5, 105 гроша[101]. Пак там е записано, че за периода от 1 декември 1875 г. до 2 декември 1876 г. на служителите в храма – свещеници, дякони, певци, клисари и капуджии била заплатена сумата от 35,761 гроша[102].

В началото на 1876 г. служещи в църквата „Св. Стефан” били: архимандрит Кесарий, поп Михаил (или Михал), дякон Акакий, певците Христо и Георги Н. Шишерджиев, клисаря Георги и капуджията Георги[103]. На 7 февруари 1876 г. в Цариград починал Нишавския митрополит Партений (Зографски). Той бил опят и погребан в Дървената църква, като на десетимата носачи на ковчега му били платени 250 гроша[104]. Към края на 1876 г. служещите в храма били: архимандрит Кесарий, поповете Михал и Дамян, свещенодякон Йосиф, певците – Николай Шишеджиев – десен певец, Христо Зота (?) – ляв певец, свещенодякон Никифор – ляв певец и Тодор Македонски – също ляв певец; клисарите били двама, Георги и Кузман и портарите също двама – Георги и Коста[105].

През 1877 г. сред духовенството се появил поп (или йеромонах) Софроний и временно тук пребивавал Велешкия митрополит Дамаскин[106]. На 15 януари 1878 г. починал бившия Врачански митрополит Аверкий, който бил погребан в Дървената църква[107]. През април 1878 г. архимандрит Теофилакт отново се появил в църковните сметки[108]. А през втората половина на 1878 г. сред служащите се срещат имената на певеца Благой, портарите Лазар и Димитър, архимандрит Теодосий, поп Димитър, клисаря Данаил и свещеник Наум[109]. Последният духовник бил Наум поп Трайков (или Трайчев), родом от с. Мечкуево, Щипско. През 1878 г. бил ръкоположен от митрополит Синесий в Одрин[110]. Той служил в българската църква „Св. Стефан” най-дълго време – чак до края на 1903 г.[111] След това бил свещеник в Щип, а в началото на 1915 г. подал молба до Софийска митрополия да му се даде енория в границите на Софийска епархия. На заседание на Св. Синод от 5 март 1915 г. молбата му била удовлетворена – предложили му Жедненската вакантна енория, Радомирско[112].

През 1879 г. служители в Дървената църква били – поп Наум, певците Лазо и Ради, клисарите Димитър, Трайко и Стефан и портарите Димитър и Хараламби[113]. За 1880 г. липсват сведения, но се предполага да са пак същите. През 1881 г. на първо място фигурира отново поп Наум, дякон Климент, певците Лазар, Радо, Никола и Павли, клисар е Димитър, а църковен слуга Никола, капуджии Коста и Михал Ставров[114]. Този състав се запазил и през следващите няколко години. През 1887 г. протосингел на Българската екзархия станал поп Георги Тилев (или Хаджитилев), който понякога служил и в Дървената църква[115]. Затова заплащането му е твърде променливо – първоначално по 250 гроша, а в края на 1891 г. по 400 гроша[116].

На 18 март 1887 г. в дома на екзарх Йосиф І се случило голямо нещастие. При него живеели двете му сестри – Рада и Въла. Последната паднала от дървената стълба за втория етаж, ударила си лошо главата в слепоочието и след големи мъки починала след три часа[117]. Опелото и погребението й станало на другия ден 19 март 1887 г. Погребали я зад олтара на Дървената църква, до самата ограда на църковния двор[118].

През 1889-1890 г. в Дървената църква служили поп Наум Трайков, поп Георги Тилев, дякон Сарандов, клисарят Иван поп Георгиев и портара Стоян Личев[119]. През периода 1892-1894 г. се появили вторият портар Христо Велев, йеромонасите Иларион и Пантелеймон и дякон Горазд[120].

За периода от 1894 до 1898 г., т. е. последните години на Дървената църква, в нея служели: отец Наум Трайков, йеромонах хаджи Иларион, поп Иван, отец Методи Димитров, дяконите Горазд и Иларион, клисарите Иван и Пандо Андрееви,  певците Никола Наумов, Ради Тасев и Георги поп Симеонов и вратаря Христо Велев[121].

Още от есента на 1888 г. започнала подготовката за строителство на нова църква в двора на старата. Архитектурните планове били изготвени от арменския архитект Ховсеп (Йосиф) Азнавур, който предложил постройката да бъде от разглобяеми железни елементи, поради нездравия терен – стар насип. На 25 юни 1890 г. бил издаден височайш султански ферман, като основния камък бил положен на 26 април 1892 г. при тържествена обстановка[122].

Тържественото освещаване на новата Желязна църква станало на 8 септември 1898 г. Службата започналa рано сутринта в старата Дървена църква, която била покрита цялата в зеленина. Целият църковен двор и околните улици били запълнени от гости-богомолци. Към 8 часа и половина от старата църква излязла църковна процесия начело с екзарх Йосиф І и много архиереи, носейки хоругви, ковчеже със свети мощи и други църковни ценности. Процесията обиколила новия храм и влязла вътре, където започнало самото му освещаване. 40 дни след освещаването на Желязната църква, старата Дървена църква, която се намирала точно пред входа на първата, била разрушена и теренът разчистенц[123]. Така след 49 годишно съществуване изчезнала завинаги една истинска народна светиня, през която преминали десетки знайни и незнайни духовници и миряни служители. Бъдещата ни задача е да издирим и установим всички тях, за да не потъват в забравата на времето…

_______________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. Вж. тези изследвания у Хр. Темелски, Българската светиня на Златния рог (Второ преработено и допълнено издание), С., 2005, с. 185-187.

[2]. Вж. това у Хр. Темелски, Към въпроса за възникването и началната история на българския храм „Св. Стефан” в Цариград. – В: Международна конференция в чест на професор доктор Тотю Коев, В. Търново, 2005, с. 176.

[3]. За това вж. у Хр. Темелски, Българската светиня…, с.19.

[4]. М. Арнаудов, Неофит Хилендарски Бозвели. Живот, дело, епоха, т. 2, С., 1971, с. 125.

[5]. Вж. това у З. Маркова, Българският храм в Цариград (Начална история). – В: Сб. В памет на академик Михаил Димитров, С., 1974, с.249 и сл.

[6]. Никола Евт. Сапунов, Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград, В. Търново, 1999, с. 68 и сл.

[7]. Пак там, с. 93.

[8]. Пак там, с. 94.

[9]. Пак там, с. 95.

[10]. За тях ще говорим по-подробно по-надолу.

[11]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 98.

[12]. Пак там, с. 100.

[13]. Пак там, с. 100-101.

[14]. Пак там, с. 101-102.

[15]. Пак там, с. 102-103.

[16]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 97.

[17]. Пак там, с. 102-103.

[18]. Централен държавен архив (ЦДА), ф. 1459, оп. 1, а. е. 1, с. 1.

[19]. Пак там, а. е. 3, с. 16.

[20]. Пак там.

[21]. Пак там, с. 14.

[22]. Пак там, с. 11.

[23]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 39.

[24]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 104.

[25]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 39-40.

[26]. Пак там, с. 41.

[27]. Пак там, с. 42.

[28]. Пак там, с. 43-44.

[29]. Зв. Цонев посочва 1821 г., като в книгата му е допусната печатна грешка – отпечатана е годината 1721. – Вж. Зв. Цонев, Старини из българската земя, т. І, Пловдив, 1937, с. 46. Но на надгробната плоча на архимандрит Теодосий е посочено, че е починал на 1 декември 1864 г. на възраст 44 години – т. е. бил е роден през 1820 г. – Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски), Капиновският манастир „Свети Никола”. – ИБИД, кн. ХХХІV, 1982, с. 129 и с. 134.

[30]. На неговия надгробен паметник намиращ се в двора на Мерданския манастир „Св. Четиридесет мъченици” е посочено, че е роден „в гр. Елена на 1823 г.”

[31]. Иван Н. Момчилов, Описание на светыя град Иерусалим и изобщо на светыте места на изток, Виена, 1865.

[32]. ЦДА, ф. 246к, оп. 1, а. е. 12, с. 98.

[33]. Пак там, с. 43.

[34]. Така са записани като спомоществователи на „Огледало за болгарскыте училища…, преведена от … Стефана п. Николов Изворски Котлянец, Цариград, 1850”.

[35]. Вж. „Календар вечний … от Пенча Радова карловца, Цариград, 1850”.

[36]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 6 („Помяник на Бълг. Народ. Църква”), отделен хвърчащ лист. Вероятно той произхожда от същия фонд, но от а. е. 5, която е „1850. Кодик заради що са кращават в Славянобългарската церква „Светаго первомученика и архидякона Стефан” чадата на нашите единородни българи и прочии на Фенер”.

[37]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 176.

[38]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 6, отделен хвърчащ лист.

[39]. Пак там, а. е. 5, л. 2^б.

[40]. Името му срещаме в списъка на спомоществователите на „Наполеон Бонапарт… драма…., от сербски преведе Христаки Драганович…, Константинград, 1850”.

[41]. М. Лачев, Документи за историята на българските манастири от архива на Александър Екзарх. – МПр., кн. 4, 1992, с. 168-169.

[42]. Църковноисторически и архивен институт при Българската патриаршия (ЦИАИ), инв. № 9098.

[43]. ЦДА, ф. 246к, оп. 1, а. е. 12, с. 43.

[44]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 48.

[45]. Й. П. Георгиев, Принос към историята на българската църква в Цариград. – Архив на Министерството на народното просвещение, год. ІІІ, кн. І, 1911, с. 50-51.

[46]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 49.

[47]. Ст. Станимиров, Стефан Ковачевич, епископ Лаодикийски. – Изв. на Нар. етногр. музей, кн. 1 и 2, С., 1922, с. 37 и сл. Вж. и Цариградски вестник, бр. 48 от 18 август 1851 г.

[48]. Цариградски вестник, бр. 94 от 2 август 1852 г.

[49]. П. Р. Славейков, Съчинения, т. 3, С., 1979, с. 256.

[50]. М. Арнаудов, Иларион Макариополски и българският черковен въпрос. – В: Иларион Макариополски Митрополит Търновски (1812 – 1875). Биография, спомени и статии за петдесетгодишнината от смъртта му, С., 1925, с. 167-168.

[51]. Православное учение или сокращенно христианско богословие… от священноинока хилендарскаго Илариона Стоянова Еленчанина, Цариград, 1844.

[52]. Хр. Т. Стамболски, Автобиография, дневници и спомени, т. І, С., 1927, с. 32.

[53]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 3^б.

[54]. Така се е подписал в списъка на спомоществователите в „Книга нарицаемая Митарства, Цариград, 1853”.

[55]. Пак там.

[56]. Той се записал като спомоществовател за „Месецослов или Календар вечний… от Велка Радова Королеева, Цариград, 1853”.

[57]. Кирил, Патриарх Български, Екзарх Антим (1816-1888), С., 1956, с. 52-53.

[58]. Г. Константинов, Възраждане в Македония, С., 1943, с. 194-197.

[59]. Хр. Т. Стамболски, Пос. съч., с. 32.

[60]. Пак там, с. 336, бележка под линия.

[61]. Митрополит Климент, Лясковският манастир”Св. Петър и Павел”. – сп. Преглед, кн. ІІ, 1907, с.94.

[62]. Изглежда книгата била отпечатана по-късно от посочената 1857 г., защото Иларион бил хиротонисан едва на 5 октомври 1858 г.

[63]. Вж. „Ковчег цветособрания…., В Константинополе, 1857”.

[64]. Хр. Т. Стамболски, Пос. съч., с. 37 и 412.

[65]. М. Радивоев, Поп Андрей Робовски. – СпБАН, кн. 1, 1920, с. 38 и сл.

[66]. Вж. Францушко-българскы разговорник.., Цариград, 1858.

[67]. Пак там.

[68]. Вж. за него у Хр. Темелски, Никола Евтимов Сапунов и неговият дневник. – В: Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с.13-14.

[69]. Вж. това у Хр. Темелски, Двамата Иларионовци от Елена в църковната борба. – В: Христо Темелски, Из църковното ни минало, С., 2001, с. 97 и сл.

[70]. Пак там, с. 98.

[71]. Хр. Темелски, Архиепископ Йосиф Соколски в лоното на унията. – В: Българи в Италия и италианци в България. Приноси, С., 1997, с. 284 и сл.

[72].  Кирил, Патриарх Български, Пос.съч., с. 113.

[73].  Кирил, Патриарх Български, Католическата пропаганда сред българите през втората половина на ХІХ век, т. І (1859-1865), С., 1962, с. 211 и сл.

[74].  Вж. декларацията му публикувана в Цариградски вестник, бр. 5 от 28 януари 1861 г.

[75]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 7.

[76]. Кирил, Патриарх Български, Католическата пропаганда…, с. 269-270.

[77]. Т. Ст. Бурмов, Българо-гръцката църковна разпря, С., 1902, с. 233.

[78]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 7 и сл.

[79].  Е. Каранов, Спомени, С., 1979, с. 22.

[80].  ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 14^а.

[81]. Е. Каранов, Пос. съч., с. 53.

[82].Пак там, с. 22-42.

[83]. Вж. за него у Т. Билчев и Д. Костадинова, Митрополит Григорий Доростолски и Червенски. Живот и дейност (1828-1898), В. Търново, 2006, с. 14 и сл.

[84]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 12^б.

[85]. Е. Каранов, Пос. съч., с. 56.

[86]. Хр. Т. Стамболски, Пос. съч., т. ІІ, С., 1927, с. 188-189.

[87]. Хр. Темелски, Двамата Иларионовци…, с. 102.

[88]. Кирил, Патриарх Български, Екзарх Антим…, с. 534.

[89]. Хр. Темелски, Соколският манастир „Св. Успение Богородично” край Габрово, В. Търново, 2004, с. 62.

[90]. По сведения от покойния ми колега Митко Лачев, но за съжаление още не разполагам с достоверния източник.

[91]. Кирил, Патриарх Български, Екзарх Антим…, с. 610-611.

[92]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 12, с. 1.

[93]. Пак там, с. 18-19.

[94]. Ив. Марков, Дейци на националното Възраждане в Неврокоп и Неврокопско, С., 1979, с. 104 и сл.

[95]. Вж. за него у Н. Илиев, Мисловщичкия манастир „Св. Богородица”,С. 2001, с. 12-24.

[96]. Вж. Първа храна за здравия человечески ум…, Цариград, 1858 г. и По възпитанието на девойките. Превел А. П. Шопов, Цариград, 1874.

[97]. Вж. за него у Ив. Бонева, Архимандрит Кесарий (Кънчо Цонев Кънчев – Даскалов). – В: Годишник на музеите от Северна България, кн. VІІІ, Варна, 1982, с. 148.

[98]. М. Арнаудов, Пос. съч., с. 317. Авторът обаче греши, посочвайки, че Иларион бил погребан в двора на Дървената църква.

[99]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 12, с. 10.

[100]. Пак там, с. 13.

[101]. Пак там, с. 80.

[102]. Пак там, с. 81.

[103]. Пак там, с. 23-24.

[104]. Пак там, с. 82.

[105]. Пак там, а. е. 13, с. 9.

[106]. Пак там, с. 14.

[107]. Пак там, а. е. 14, с. 27.

[108]. Пак там, с. 29.

[109]. Пак там, с. 30-33.

[110]. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а. е. 31 (Из Протоколната книга на Св. Синод за 1915 г.), с. 46-47.

[111]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 29, с.26.

[112]. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а. е. 31, с. 47.

[113]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 14, с. 36-37.

[114]. Пак там, а. е. 16, с. 0 – 32.

[115]. Ив. Кепов, Въстанието в Перущица, Пловдив, 1931, с. 71-77.

[116]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 19, с. 7.

[117]. Български екзарх Йосиф І, Дневник (Текст, коментар и бележки Хр. Темелски), С., 1992, с. 199.

[118]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л.15.

[119]. Пак там, а. е. 19, с. 6-14.

[120]. Пак там, с. 23-29.

[121]. Пак там, а. е. 23, с. 15-27.

[122]. Хр. Темелски, Българската светиня…, с. 72-76.

[123]. Пак там, с. 83-85.

Изображениа: авторът Христо Темелски и княз Стефан Богориди (1775-1859). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1gP

(Църковно-народният събор от 1871 година. По случай 140 години от провеждането му)

Христо Темелски

Свиканият и проведен в Цариград през 1871 година Първи църковно-народен събор бил паметно събитие в обществено-политическия живот на възрожденска България. Неговите главни цели били две – изработването и приемането на “Устав за управлението на Българската екзархия” и избор на екзарх. Особено първата представлявала акт с изключителна стойност в новата българска история. За първи път след близо пет века безправно съществуване била създадена и официално призната от Високата порта една общонационална българска институция – Българската екзархия. Така българите били призвани самостоятелно да изградят структурата и управлението на своето духовно ведомство, което успели да извоюват след няколко десетилетна упорита борба.

1. Султанският ферман за учредяването на Българската екзархия.

Началото на църковно-народната борба, която по своята същност била обществено-политическо движение за признаване на българската нация, било белязано от няколко локални конфликта между населението и съответния патриаршески митрополит през 20-те и 30-те години на ХIХ век, между които особена острота имали конфликтите във Враца и Скопие. В края на 30-те години на ХIХ век църковният въпрос се превърнал в общонационален въпрос, в разрешаването на който взели участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество.

Църковно-народната борба, подобно и на движението за новобългарска просвета и култура, била легално движение, официално основано на издадените от турското правителство реформени актове – Хатишерифа (1839) и Хатихумаюна (1856). Легални били формите и методите на тази борба, затова тя с основание се нарича “мирен” етап на българската национална революция. Известно е, че идеолозите на революционното движение, възприемали борбата за църковна и политическа независимост като две страни на национално-освободителния процес. “Българският черковен въпрос, заявил организаторът и идеологът на българската национална революция Любен Каравелов, не е нито йерархически, нито икономически, а политически, защото с неговото решение ще да се признае и съществуването на българската народност, която доскоро не беше призната даже и от самото правителство.”

До 1870 година църковно-народната борба преминала през два ярки етапа: първият, бил движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и въвеждане на български, а вторият, бил по-труден и по-продължителен – изгонване на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. До Кримската война (1853-1856) борбата за независима Българска църква обхванала всички по-главни селища и техните райони в Централна и Северозападна България и в Северна Тракия. Съпричастни на това народно движение били и най-будните представители на българската емиграция в Румъния, Русия, Сърбия и други.

Не останали назад и българите от турската столица. Както е известно, в средата на ХV век (1453 година). Цариград паднал в ръцете на азиатските завоеватели и станал административен център на огромната Османска империя. От дълбока древност в този “царски” град живеели българи, но през възрожденската епоха техният брой се увеличил неимоверно бързо, за да достигне в средата на ХIХ век цифрата 50 хиляди. Повечето от българите били бекяри и се занимавали предимно със занаятчийска и търговска дейност, като постепенно се оформил и кръгът на културните дейци. През първата половина на ХIХ век главните средища на българите в турската столица са били големите ханове, като Балкапан, Куршум-хан, Зюмбюл-хан и други. По това време възникнала и идеята за създаването на български храм и тя принадлежала преди всичко на архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели, който заявил: “Тук трябва да се основе център и черква, тук трябва да бъдат дейците пред очите на царя и тука трябва да се порази фенерското духовенство в самото гнездо на Патриаршията.” Така в лицето на архимандрит Неофит Бозвели църковно-народната борба имала своя пламенен трибун, безкомпромисен и решителен ръководител, мъдър политик. Той и неговите сподвижници успели да възпламенят обществената енергия и борческото чувство, да ги насочат към реални цели, да изградят организацията и да обосноват програмата и тактиката на народната борба.

Издаденият след Кримската война султански реформен акт, наречен Хатихумаюн, дал на българите основа за легална дейност, която стимулирала църковно-народната борба. В продължение на 14 години цариградските българи били в кипежа на поредица от събития, които бавно, но сигурно подготвили почвата за извоюване на църковна независимост. Повратен момент била Великденската акция от 3 април 1860 година, когато в историческата Дървена църква „Св. Стефан“ епископ Иларион Макариополски под натиска на младите цариградски българи символично отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия и обявил самостоятелна българска църковна организация. Населението от стотици църковни общини подкрепило Великденската акция на цариградските българи и също отхвърлило властта на Патриаршията.

В Цариград бил образуван Смесен народен съвет от архиереи и епархийски представители от редица български градове, който подкрепил каузата за самостойна Църква. Засили своята дейност и различните “партийни” групировки. Най-силна и влиятелна била “партията” на националното действие с двамата големи водачи – епископ Иларион Макариополски и доктор Стоян Чомаков. Тя се ползвала с подкрепата на цялата нация, на всички общини, на радикално настроената българска интелигенция, на революционната демокрация. Останалите три групировки: на умереното действие (начело с проруски настроените дейци, като Найден Геров, Тодор Бурмов и други); на туркофилите (Гавриил Кръстевич, братя Тъпчилещови, х. Иванчо Хаджипенчович и други) и на западняците (Драган Цанков, доктор Георги Миркович, Тодор Икономов и други) имали обща характерна черта – обединявал ги българският патриотизъм, желанието да се реши църковният въпрос в интерес на българската нация.

След близо четири десетилетия от първите вълнения във Враца и Скопие, а по-късно и в Търново, през 1870 година българското църковно-народно движение достигнало своя щастлив завършек. На 27 февруари, петък, 1870 година султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, почти независима от Вселенската цариградска гръцка патриаршия. На следващия ден – 28 февруари, събота, Тодоровден, Великият везир Али паша извикал на Високата порта членовете на двустранната мирска българо-гръцка комисия и им връчил по един екземпляр от султанския ферман, с молба да го предадат на своите духовни архипастири. Българските представители Гавриил Кръстевич и хаджи Иванчо Хаджипенчович веднага се запътили за цариградското предградие Ортакьой, където се помещавал Привременния български Св. Синод. По пътя Гавриил Кръстевич се отбил буквално за секунди в редакцията на в. “Македония”, издаван от големия възрожденец Петко Рачов Славейков, да му съобщи радостната вест. Изкачвайки се по стълбите към стаята на главния редактор, той викал с все сила: “Славейков, Славейков! Ето фермана!” Когато Петко Рачов Славейков се появил и видял в ръцете на Гавриил Кръстевич така дългоочаквания документ, последният от средата на стълбите се върнал и продължил за дома на владиците. Там набързо им превели фермана член по член и “всички се зарадвали до уши, като узнали съдържанието му”.

По стечение на обстоятелствата дългоочакваният ферман се появил на бял свят точно в навечерието на 1000-годишнината от основаването на Българската православна църква (4 март 870 година). Малко известен е фактът, че заслугата за това се дължи на руския посланик в Цариград граф Н. П. Игнатиев. Последният положил много усилия, “за да помиря българите с Великата църква и да доведа ако не до едно основно решение на разпрата, поне до една спогодба, приемлива за двете страни…”. За да ускори издаването на фермана от тромавата османска администрация, при една среща с Великия везир Али паша, той прибягнал до дипломатически трик. “Говорих именно за хилядагодишнината на Българската национална църква, която щеше да бъде празнувана на 4 март в спомен на епохата, когато цар Борис, изпращайки своите делегати на Цариградския събор, скъса връзките, които го свързваха с Римския престол. Този празник, напомняйки на българите времена на слава и независимост, би дал, разбира се, повод за манифестации, които в интереса на турското правителство е да отклони… Али паша напълно прие умесността на моите съвети. Той ми обеща веднага да представи фермана на одобрението на султана и да се потруди своевременно да го получи обратно, за да може да го съобщи на българите преди въпросния празник”. Интересното в случая е, че от страна на възрожденските българи такова 1000-годишно честване въобще не е било готвено, нито пък свързани с него някакви протестни манифестации. Просто съвпадението на тази кръгла годишнина дало повод на руския дипломат да я използва като силен коз пред Великия везир, за да бъде издаден веднага дългоочаквания ферман. И както е известно този умел ход на граф Игнатиев успял.

Мълвата за издаването на фермана тутакси обиколила българското население в Цариград. В редакцията на вестник  “Македония” идвали много хора, за да се уверят в истинността на слуховете. След като продиктувал на словослагателите съобщение за издаването на фермана, Славейков отишъл с приятели в една гостилница “да се веселят и радват за великата сполука на българския народ”. Късно през нощта той се завърнал в квартирата си и легнал да спи. Обаче след около час се събудил и като седнал в леглото, написал стихотворението “Честит ден”, посветено на издаването на фермана. След това посред нощ отишъл в печатница и с помощта на един словослагател, който нощувал там, набрали стихотворението и го отпечатали на отделен лист като притурка на в. “Македония”.

“Ден тържествен! Празник всенароден!

Тържествувай българский народ!

Ти черковно вече си свободен,

Свободен си, на царский живот.”

На другия ден, 1 март 1870 година, Неделя на Православието, българската дървена църква и дворът ѝ на Златния рог били препълнени от радостни и възбудени богомолци. След божествената Литургия и благодарствения молебен епископ Иларион Макариополски произнесъл вдъхновено слово, като в края заявил: “… Трети април (1860 година – Българският Великден) бе славен и знаменит ден в който въпроса се роди и народното желание за народна йерархия изрази. Днес, Първи март 1870 година е още по-славен и знаменит, защото се изпълни народното желание. Тогава бе раждането на въпроса, днес е изпълнението на въпроса. Тогава бе едно просто желание за въпроса, днес въпроса се облича с царски закон. Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото, който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний чада, сеяхме на 1860 година, 3 април; жънем плода сега на Първи март 1870 година. Ето ви, чада, ферман, подаден вчера на българския народ от високославното правителство.” В този сюблимен момент председателят на българския архиерейски събор епископ Иларион Ловчански извадил от кожен калъф фермана и го разтворил, за да го видят всички. Радостта на цариградските българи била неописуема. Викове „Да живее султанът! Да живеят неговите министри! Да живее Иларион Макариополски! и продължителни ръкопляскания дълго се разнасяли недалеч от Вселенската патриаршия.

Веднага към всички по-големи български общини полетели възторжени телеграми: “Честита Ви българска народна иерархия! Черковният въпрос се реши и реши се за наша полза!” Навред настъпила всеобща радост и възбуда, организирани били спонтанни повсеместни тържества, ликували, пирували и съчинявали благодарствени адреси до султана и Високата порта.

Благодарение на султанския ферман от 27 февруари 1870 година било възможно възстановяването на изгубената в началото на ХV век българска църковна независимост. Неправилно някои изследователи посочват, че чрез фермана българите се сдобили с Църква “независима от Цариградската патриаршия”. Други пък  продължават да смятат, че по същество ферманът бил “самоуправство”, че Високата порта се опитала да реши един религиозно-богословски проблем, че по този начин българите се отцепили от Православието и не признавали върховенството на Вселенската Цариградска патриаршия. Тези обвинения се оказват обаче напълно неоснователни, като вземем под внимание предхождащите го събития в турската столица (по-точно периода 1856-1870 година) и като подложим фермана на подробен анализ като юридически документ. Именно след Хатихумаюна (1856) били водени многобройни преговори между българи и гърци, внасяни били десетки предложения за взаимно-уреждане на църковно-правното положение на онеправданите българи. И понеже църковният спор между двата съседни православни народа бил притеснен с национално-политически стремежи, турската власт се ангажирала “в случая като конституционен законодател, изпълнител на повеленията на естественото право, мандатьор на междунаридния колективитет…”. Или по-просто казано, както някога със султански акт било узаконено отнемането на църковната ни автономия, така и сега (през 1870 година) по същия начин били възстановени правата на българите и тяхната Църква.

Освен това във фермана няма никаква турска намеса на антиканоничност. Както е известно, в неговата основа е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 година, както и ревизираният пак от него проект на Смесената българо-гръцка мирска комисия от 1869 година. По същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на Вселенската Цариградска патриаршия, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори. Пет члена (3, 4, 6, 7 и 9) от общо 11 на фермана красноречиво говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската Майка-Църква и дори в известна зависимост от нея. Именно в духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви били съставени и останалите членове на фермана.

Единствено член 10 от фермана създавал известни “затруднения” за приемането му от Цариградската патриаршия. Това фактически е членът, който определял диоцеза на новата църковна област – Екзархията. Но докато в първичните проекти този диоцез е бил точно и поименно определен, то в официалния документ Високата порта заложила такъв текст, който да бъде постоянен източник на раздори между българи и гърци. Става дума за това, че във фермана били изброени поименно само 15 епархии, като за останалите, където живеело смесено население се предвиждало провеждането на всенародно допитване и ако 2/3 от православните пожелаели, можели да преминат към Екзархията. Това именно най-много подразнило Цариградската патриаршия, защото по такъв начин екзархийския диоцез оставал постоянно отворен и можел да се увеличава непрекъснато.

Това е било най-важната причина, за да откаже първоначално Патриаршията формалното получаване на фермана, а след това и неговото признаване, и съответно неговото приложение. Въпреки активната и масирана дейност на руското посолство в Цариград, което чрез граф Игнатиев се стремяло да изглади конфликтите и подобри двете спорещи страни (българи и гърци), Вселенската цариградска патриаршия проявила непростима непреклонност и отказала да признае валидността на султанския акт. Цели две години и половина (и 17 дни) продължила грубата и безпринципна игра “кой – кого”, докато се стигнало до фаталния 16 септември 1872 година, когато Патриаршията от позицията на силата прибягнала до срамния и позорен акт на обявяването на схизмата.

2. Привременен Смесен съвет на Екзархията.

Въпреки затрудненията, които създавала Патриаршията, българските дейци в Цариград пристъпили към изграждане на екзархийското ведомство. Преди всичко било необходимо да се състави привременно управително тяло, официално признато от Високата порта ( за разлика от съществуващия в момента Временен Св. Синод и Временен смесен съвет), което да състави проектоустава за духовното управление на Екзархията; да организира и свика събор за приемането на устава; да решава ежедневните въпроси и да поддържа връзка с турската власт.

На 13 март 1870 година в Екзархийския дом (наета под наем еврейска къща) в Ортакьой се събрали 39 видни цариградски българи, за да изберат членовете на Привременния смесен съвет. На избор подложили 30 лица, като било проведено тайно гласуване със (черни и бели) зърна на зрял боб. Избрани били десет миряни (Гавриил Кръстевич, Хаджи Иванчо Хаджипенчович, Георгаки Чалооглу, Хаджи Николи Минчоглу, доктор Стоян Чомаков, доктор Христо Стамболски, Христо Тъпчилещов, Димитър Гешов, Стефан Камбуров и Велю Милошев), които заедно с петимата архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски, Антим Видински и Иларион Макариополски), съставящи Временния Св. Синод, поели ръководството на Българската екзархия и изработването на проектоустава.

Така избраният Привременен смесен съвет бил утвърден със султанско ираде на 30 март 1870 година, като негов председател станал председателят на Временния Св. Синод епископ Иларион Ловчански. Писарската работа била поверена на архимандрит Мелетий (по-късно Софийски митрополит), като от средата на месец юли същата година привлекли за писар и младият амбициозен юрист Марко Д. Балабанов.

Привременният смесен съвет започнал работата си на 15 март 1870 година, като заседавал веднъж седмично, в петък. В продължение на седем месеца оживено разисквали над предложения от Гавриил Кръстевич проект за екзархийски устав. Обстоятелството, че разискванията протичали при закрити врати, дали повод на някои демократични среди да недоволствуват и да се отнасят с недоверие към работата на членовете на съвета (наричани комисари). Освен това били отправени и нападки към тези комисари, че в действителност те не са истински народни представители, понеже били избрани само от един доста тесен кръг цариградски българи. Наистина, че тези упреци са логични, но те биха били основателни само при една нормална обстановка; в конкретния случай всички избори и действия се явявали единствено разумните и правилните.

При разискванията на проектоустава за управлението на Българската екзархия без отговор останали някои важни и съществени въпроси – преди всичко тези за пожизненост или периодична сменяемост на екзарха и относно размера на приходите на архиереите. Още тук, в Привременния смесен съвет (а и навън сред дейците на българската национална революция) се сблъскали интересите на представителите на двете течения – консервативното (т. нар. “старите”) и демократично-либералното (“младите”). Консервативните дейци до голяма степен стриктно се придържали към постановките във фермана, като някои от тях били готови да пожертвуват националните интереси, заради своите лични. Рамките на принципния идеен диспут въобще не били спазвани и в него започнали да изкристализират лични амбиции и долни партизански страсти. Това било особено присъщо за така наречената “Търновска партия”, или групировката около Макариополския епископ Иларион. Този бележит борец за църковна независимост само за броени месеци през 1870 година успял в значителна степен да компрометира своите огромни заслуги към Църква и народ, и с “чорбаджийския си инат” разигравал членовете на Съвета и пречел на нормалната им дейност. Неговите съпартизани, водени от жаждата за лични материални изгоди и прекомерно честолюбие, не само го подкрепяли, но го и тласкали към необмислени и рисковани действия.

Част от консервативните дейци, като Гавриил Кръстевич, доктор Христо Стамболски, Хаджи Иванчо Хаджипенчович, митрополит Антим Видински и други, били склонни да приемат модерния принцип за съборност на Църквата, обаче смятали пожизнеността на екзарха и усложнената многостепенна избирателна система гаранции за стабилността на църковната институция.

Представителите на демократично-либералното течение (кръгът около доктор Ст. Чомаков) с лека ръка пренебрегвали каноничната страна на въпроса, ръководейки се единствено от обществени и национални интереси. Целта им била изграждането на по-либерална Църква, която в условията на робството и при явните и засилени аспирации на съседните балкански държави към българските земи да стабилизира националното единство и осигури възможност за известна вътрешна автономия и засилване на просветно-културното дело.

Същевременно проблемите за бъдещото църковно управление все повече занимавали българските възрожденци, които споделяли своите мнения в периодичния печат. Така например Петко Рачов Славейков, чрез исторически преглед на Западната и Източната църкви защитавал принципа за съборност и синодалност пред единоначалието. Той стигнал и до крайности, настоявайки за периодична подмяна на синодалните членове, за сменяемост и на членовете на Мирския съвет, който трябвало да има реално и активно участие в екзархийското управление, а не да бъде, а не да бъде безгласен придадък на Св. Синод, както било в Цариградската гръцка патриаршия. Той обосновавал необходимостта от широко участие на миряните при избора на ръководните църковни органи, както на екзархийско, така и на епархийско ниво, за да бъде Църквата “народна”, съобразно “положението в духа на времето”.

В разпалилата се дискусия се включил и Тодор Икономов – един от най-ярките и най-крайни привърженици за демократично и напредничаво църковно устройство. В конкретния случай възраженията на Икономов били против разделянето на църковната власт между Св. Синод и Мирския съвет, защото нямало преграда между духовните и светски дела. “Черквата не са само духовните, Черква е всичкото събрание на верните, всичкий народ”. В поредица от статии и документи той доразвил и обогатил тази своя идея. Според него Българската екзархия можела да бъде полезна за обществото само ако съдействала за неговия напредък, за духовно-просветното му и обществено-политическо съзряване, за националното му сплотяване и единство. А това би било възможно само при едно демократично устройство на църковната институция и пълноценно участие на миряните в нейното управление. Радикалните му призиви за връщане към принципите на ранното християнство, против напластенаната през вековното развитие догматика и сложна църковна иерархия, за демократично устройство в духа на ХІХ век и пр., солидно обобщени по-късно в „Една стъпка напред“, разкриват неговото реформаторско и просвещенско отношение към Църквата, заради което с право е получил характеристиката „революционер между черковниците“.

Интересното в случая е, че Тодор Икономов бил и подбудител на практически действия за ангажирането на по-широки обществени кръгове в защита на радикалните му принципи. По негова идея се ражда инициативата на Тулчанската църковна община за установяване единодействие на църковните общини от вътрешността на страната с цел да се наложат демократични и съборни с общонационалните интереси начала в изграждането на Българската екзархия. Близо месец след издаването на фермана църковната община в Тулча отправила до няколко подобни общини в Дунавския вилает писмо, в което ги приканвала да определят представители, които да работят във взаимно съгласие, ръководейки се от следните принципи: съобразно управление, смесени съвети с болшинство на мирските членове, периодична сменяемост на всички управителни органи, обществен контрол върху църковните приходи, висшегласие при решаване на всички дела и въпроси, избиране на архиереите от самите епархии и други. Този документ бил съставен от Икономов и публикуван във вестник“Македония“, се превърнал в програма на „младите“ и получил наименованието „Проект на Тулчанската община“. Въпросният проект изиграл голяма роля за мобилизиране на обществеността и станал причина миряните от редица български селища да изяснят и определят своите позиции.

Така в продължение на няколко месеца десетки църковни общини в Дунавския вилает разглеждали „Тулчанския проект“, като правели съкращения или допълнения. Свищовци дали конкретно предложение за свикване на събрание на представители от по-главните селища в Русе, на което да се избистрят позициите, които ще защитават впоследствие в турската столица. Една част от църковните общини се солидаризирали изцяло с тулчанци и свищовлии, други проявили известна колебливост. Възражението на видинци било, че изработването на проектоустава трябвало да стане от цариградските българи и да се разпрати до църковните общини за обсъждане. На същото мнение били и русенци, които тактично отхвърлили идеята за свикване на събрание в техния град, опасявайки се от затруднения от страна на османската власт. Единствено Търновската църковна община открито изявила несъгласие с тулчанското писмо. Според нея българското духовенство трябвало да бъде облечено със силна власт и да не е толкова зависимо от миряните.

Така идеята за събиране на народните представители в Русе се провалила и не се стигнало до съставянето на проектоустав “отдолу”, зад гърба на комисарите. Това допаснало на редакцията на вестник “Турция”, която се изказала доста остро срещу инициатора на тулчандсата акция Тодор Икономов, наричайки го “руски охраненик и руско мекере”.

Същевременно вестник “Македония” продължил да призовава за сменяем екзарх, за да не придобие той извънредно голяма власт – условие за деспотизъм, чужд на възрожденския дух. На остра критика била подложена и залегналата в проектоустава и в “Повода за избиране на представителите” за Църковно-народния събор двустепенна избирателна система, чрез която миряните на практика били еминирани от участие. Специално се наблягало върху отговорността на народните представители, които не трябвало да се ръководят от лични или поселищни интереси, а от интересите на нацията. Главното им задължение било да съдействат за постигане на национално обединение чрез присъединяване към Българската екзархия и на “спорните” по смисъла на член 10 от фермана епархии. Във връзка с това защитавана била идеята, че седалището на Екзархията твърдо трябва да бъде в Цариград. По страниците на вестника се прокрадва нуждата от висше богословско училище в турската столица, издържано от всички епархии. Въобще Славейковият вестник се превърнал в ярка трибуна за широко обсъждане на проектоустава и отпечатал десетки статии за демократизиране на Българската екзархия – насока, която представителите щели да спазват и по време на заседанията на събора. На същите позиции застанал и емигрантският печат, макар като цяло проблемите на екзархийското устройство да го занимавали отчасти.

B самото начало на месец октомври 1870 година проектоуставът бил окончателно завършен и решили да го дадат на Петко Рачов Славейков, “за да го печати в Македония”, но със задължение да го напечати без заплата и на брошура, като му заплатят само хартията. Неизвестно поради какви причини Славейков не отпечатал проектоустава, а това станало в печатницата на арменеца А. Минасиан, която имала български отдел и там като словослагатели работели няколко българи.

Веднага след завършването на проектоустава, Привременния смесен съвет, след предварително споразумение с Високата порта, изработил и разпратил по епархиите правилник за избиране на представителите за Първия църковно-народен събор. Този правилник, наречен “Повод”, бил съставен от 12 члена и детайлно посочвал начина за избирането на народните представители. Техният брой бил съразмерен с големината на епархиите, като само Търновска имала правото на 4-ма; Доростолска, Видинска, Нишка, Софийска, Кюстендилска, Самоковска и Пловдивска по двама, а останалите по един. Избраните представители били поканени да се явят в Цариград най-късно между 1 и 15 януари 1871 година, като се задължавали да носят редовно заверени и надлежно подпечатани избирателни писма. Освен това от тях се искало да представят подробни статистически сведения за броя на венчилата, църквите, манастирите, училищата, свещениците, монасите и учителите в съответната епархия.

Изборите по места протекли доста спонтанно, неорганизирано, а някъде и твърде формално. Не били спазени всички изисквания на “Повода”, както поради тяхната сложност, така и поради обективни затруднения, като например в македонските епархии (Пелагонийска, Струмишка, Воденска, Скопска и други).

Докато се провеждали изборите по места, Привременния смесен съвет ръководел текущите дела на Екзархията. От своя страна Цариградската патриаршия настоятелно искала съгласието на Високата порта за свикването на Вселенски събор, който да осъди фермана като антиканоничен. В изложение до Великия везир Али паша “комисарите” опровергали доводите на Патриаршията относно нуждата от свикването на подобен събор. Те аргументирано изтъкнали, че нямало никакво нарушение на догмите, че това били преди всичко въпроси от административен характер. Освен това, членовете на Съвета направили и някои опити за помирение с Патриаршията, но резултати не били постигнати.

Започналите да пристигат през месец януари 1871 година представители от епархиите, били допуснати да присъствуват на 41-то заседание на Привременния смесен съвет. На 5 февруари същата година било проведено поредното 42-ро заседание на Съвета, което по решение на участниците в него, прерастнало в Първо предготвително заседание на Църковно-народния събор.

Били проведени общо пет предготвителни заседания на които се обсъждали редица процесуални въпроси и приели правилник за работата на Събора. Доста оживени спорове се водили около въпроса, дали “комисарите” имат право да участвуват в заседанията на Събора, понеже не били специално избрани за тази цел. В края на краищата се наложило мнението, че понеже те изработили проектоустава, то трябвало да участвуват с пълни права за окончателното му изработване и приемане.

Разгорещени дебати възникнали и около законността и целесъобразността на участието на представителите от така наречените спорни епархии, които не били упоменати поименно в султанския ферман. Първоначално до тези епархии не била отправена покана за участие, което хвърлило в смут населението им. Едва на 1 януари 1871 година, под влияние на демократично настроените църковно-народни дейци в Цариград, Временният Св. Синод отправил призив към българските общини в тези спорни епархии, за да изпратят и те свои избраници на Събора.

На 3-то предготвително заседание (12 февруари 1871 година) бил поставен въпроса за тяхното участие в заседанията, понеже някои представители били вече пристигнали и чакали пред вратата. Част от представителите, главно тези от търновско-русенската група продължили да упорствуват против участието им, с цел да не се дразни правителството. Обаче след изслушване на прочувствените изказвания на Тодор Кусев (по-късно монах и висш духовник под името Методий) от Пелагонийска епархия и Гавриил Кръстевич за единството на целокупния български народ, мнозинството гласувало да участвуват всички заедно и пълноправно при решаването на екзархийските дела.

3. Първият Църковно-народен събор.

Тържественото откриване на Първия църковно-народен събор станало на 23 февруари 1871 година в Екзархийския дом в Ортакьой. Извършено било водоосвещение с участието на петимата български архиереи, двама свещеници и един дякон. След пристойна към Бога молитва, председателят на Събора епископ Иларион Ловчански произнесъл поздравително слово към всички участници. След него доктор Ст. Чомаков подробно описал историята на българския църковен въпрос през последното десетилетие. Прочувствено и с исторически обзор било и словото на Гавриил Кръстевич. Върху някои конкретни моменти от личното си участие в църковния въпрос, говорил и епископ Иларион Макариополски. Така в прочувствени слова и спомени преминало първото редовно заседание на Църковно-народния събор.

Редовните работни заседания на Събора се провеждали два пъти седмично – във вторник и петък и продължителността им траела по 5-6 часа. Протоколната книга се водела от писаря на Привременния смесен съвет М. Д. Балабанов, който бил и представител на Пловдивска епархия.

В Първия църковно-народен събор, който продължил цели пет месеца (до 24 юли 1871 година) взели участие общо 50 души – 15-те члена на Привременния смесен съвет (5 архиереи и 10 “комисари”) и 35 представители от епархиите. Част от последните не участвали обаче във всички заседания, а по ред причини (лични, семейни, служебни и други) пристигали и напускали по различно време Събора. Повечето от тях били заменени от редовно избрани по места заместници, а други от живеещи в Цариград българи, но някои от последните не били приети от Събора.

Представителите от епархиите в Събора били: Господин Хаджииванов от Варненска епархия; Костадин П. Шулев (заменен през месец юли 1871 година с Лазар Йовчев, но последния не бил приет) от Велешка епархия; Никола Първанов от Видинска епархия; Георги Гогов от Воденска епархия; Никола Занкин (заместен от 23 април 1871 година от архимандрит Дионисий) от Врачанска епархия; Димитраки Теодоров и Сава Хаджиилиев Доброплодни от Доростолска (Силистренска) епархия; Димитър Ангелов и иконом поп Апостол Поликарев от Кюстендилска епархия; Михаил (Мирю) Павлов от Ловчанска епархия; Костадин (Коста) Сарафов от Неврокопско; Петър Димитров и Коста Петров Даскалов от Нишавска (Пиротска) епархия; архимандрит Виктор от Нишка епархия; Яков Геров от Одринска епархия; Михаил Манчев от Охридска епархия; Тодор Йовчев Кусев от Пелагонийска Битолска епархия; Георги Груев и Марко Д. Балабанов от Пловдивска епархия; Хаджи Георги Бучков заменен от 9 април 1871 година с Костадин поп Гутов от Поленинска Дойранска епархия; Величко Христов от Преславска епархия; Захари Хаджигюров и Христо Димитров Тодоров от Самоковска епархия; Симеон Г. Груев (от 12 март 1871 година заменен от Стоян Костов) от Скопска епархия; Добри Чинтулов и Стефан П. Стефанов от Сливенска епархия; Хаджи Мано Стоянов и Христо Тодоров Стоянов от Софийска епархия; поп Тодор Илиев Тилков от Струмишка епархия; Кънчо Кесаров (през месец май 1871 година заменен с Кирил Попов, но последния не бил приет, понеже бил избран само от Търновска община), Петър Ангелов (през лятото на 1871 година заменен с Димитър Павлов Грозданов, но поради избора му само от Търновска община, не бил приет), Хаджи Господин Славов и Йордан Д. Николов (от 27 април 1871 година заменен от Никола Ст. Михайловски) от Търновска епархия и иконом Петър К. Арнаудов от Червенска (Русенска) епархия.

Интересен бил случаят с представителя на Берковската каза, архимандрит Дионисий Помаков (по-късно Ловешки митрополит), който не бил приет от Събора, понеже от Софийска епархия (към която спадала и Берковската каза) вече имало приети двама редовно избрани представители. Въпреки това той останал в Цариград и участвувал неофициално в редица заседания.

В Първия църковно-народен събор, както се вижда, взели участие все заслужили дейци по българския църковен въпрос от национален и местен мащаб, влиятелни първенци от Цариград и от епархийските центрове, учители, свещеници и членове на местното самоуправление. Прави впечатление, че около една пета от участниците в Събора били с висше образование (от тях трима юристи) и почти толкова били завършили духовни учебни заведения.

В почти всички заседания респектира професионалната компетентност (освен на петимата архиереи) на Гавриил Кръстевич, М. Д. Балабанов, доктор Ст. Чомаков, Хр. Т. Стоянов и някои други, които активно участвували във възникналите дискусии и изнесли на плещите си цялата делова работа на Събора. Някои представители са били само фигуранти и почти не вземали думата, а когато я взимали, то е било за да кажат, че са съгласни с мнението на някои от капацитетите. Безспорно най-деен бил Гавриил Кръстевич, който като автор на проектоустава много често и без ред взимал думата, за да поясни или защити допълнително едно или друго положение. Неслучайно Видинският представител Н. Първанов твърди, че той се държал като диктатор и не уважавал достатъчно мнението на останалите представители. Заседанията не протичали винаги делово и колегиално, а доминирали празнословия и пререкания, гарнирани понякога с обиди. Всичко това, гледано от позициите на развития парламентаризъм, говорело за незрялост, а в дадени моменти и за наивност. Но това било съвсем нормално и разбираемо за този пръв учредителен форум на поробените българи.

До известна степен деловият ход на заседанията на Събора бил провокиран и от създадената смесена българо-гръцка комисия, чиято цел била да балансира отношенията между Патриаршията и Екзархията. При пълна дискретност от българска страна в нея участвували Гавриил Кръстевич и Хаджи Иванчо Хаджипенчович. Въпреки това участниците в Църковно-народния събор научили за тази комисия и поискали подробни разяснения от двамата български представители. Естествено получили половинчати отговори и това довело до редица смущения и вълнения, до протакане на работата по проектоустава.

При обсъждането на последния бил възприет принципът на последователното и подробно разглеждане на член по член, като при възникване на проблемни въпроси се задействували работни групи или нарочни комисии. Разногласията били неизчерпаеми и те започнали още при обсъждането на първите въвеждащи членове. Петимата архиереи, подкрепяни от Гавриил Кръстевич, са били за “духовното начало” в Църквата, докато демократично-либералното течение държало за единство на мирското, “вещественото” и духовното. Този техен принцип бил охарактеризиран от Пловдивския митрополит Паисий като “протестантски” и “схизматичен”. Ето защо либералите били принудени да отстъпят и член 3 останал непроменен: “Съгласно с настоящия устав, Екзархията въобще, управлява се духовно от Св. Синод, а всяка епархия от митрополит”. Мнението си обаче те наложили по въпроса за епархийските съвети (член 12). В Проектоустава се настоявало за два отделни съвета – духовен и мирски. Това обаче било отхвърлено и гласували за един – смесен епархийски съвет, в който миряните доминирали. Също така бил увеличен и броят на светския елемент в Екзархийския смесен съвет – от 4 на 6 (член 8).

Бурни дебати се разгорели върху предвидената в Проектоустава двустепенна избирателна система. Либералите настоявали в една или друга степен за пряко гласоподаване на народа при избора на мирските членове в смесените епархийски съвети, на екзарха и на митрополитите. Архиереите, подкрепяни от Гавриил Кръстевич, проявили изключително упорство и заплашили, че ако това се приеме, Екзархията може да изпадне в положение на схизматична. На няколко пъти настъпвал голям смут и заседанията били прекъсвани. Архиереите проявявали изключителна упоритост – изборът на митрополити под влияние на миряни, според тях не бил каноничен. В крайна сметка тази двустепенна избирателна система се запазила, но се засилило участието на миряните при избора на епархийските архиереи.

Дебати били водени и по предложението за по-ограничени годишни доходи на епископите, митрополитите и екзарха. В края на краищата и двете страни били склонни на компромиси, като се стигнало до разделението на епархиите на три степени, а възнаграждението на митрополитите им било определено на 72, 54 и 45 хиляди гроша.

На 23-то заседание (14 май 1871 година) на Събора бил разглеждан въпроса за пожизненост или периодична сменяемост на екзарха. Възникнали ожесточени спорове, като становището на либералите за определен мандат упорито било защитавано от представителя на Софийска епархия Хр. Стоянов. Интересното в случая е, че мнението на архиереите по този въпрос се разделило и Иларион Ловчански, Панарет и Паисий Пловдивски споделили становището, че периодичната сменяемост на екзарха била “едно нововъведение в управленческата част на Черквата”, но че то не било антиканоническо. Словестният диспут бил разрешен от тайно гласуване – от присъствуващите 43 души, 28 гласували за периодичността на екзарха.

Така на 14 май 1871 година “Уставът за управлението на Българската екзархия” бил окончателно завършен и предложен на участниците в Събора за подписване. При полагането на подписа си Гавриил Кръстевич добавил: “Приемам цялото съдържание на Устава без периодичността на екзарха”. С подобна забележка се подписали и други консерватори: Хаджи Николи Минчоглу, Димитраки Теодоров и Никола Михайловски (Хаджи Иванчо Хаджипенчович отсъствал от заседанието). Това поведение на четиримата консервативни дейци противоречало на възприетия принцип на вишегласие “и предизвиква извънредно голямо възмущение и справедливо” сред останалите представители.

4. Устав за устройството и управлението на Българската екзархия.

Приетият и подписан устав съдържал общо 134 члена, разделени в три части. В първата част подробно било разгледано избирането на екзарха, на членовете на Св. Синод, на членовете на Екзархийския смесен съвет, на епархийските митрополити, на членовете на епархийските смесени съвети, на членовете на смесените съвети по кази и нахии; определянето на епархийските мирски и духовни избиратели и избирането на енорийските свещеници.

Във втората част обстойно били посочени правата и задълженията на централните и местни екзархийски органи. На Св. Синод и на съответните духовни лица принадлежала компетенцията по вероизповедните и по догматичните въпроси, и по правораздаването при нарушения в тези области (членове 93, 94 и 100). С основание на мирските членове се давало простор за народополезна дейност – грижа за училищата, за развитието на българския език и книжовност; въобще за “всякакви средства и мерки, полезни за развитието на образованието в българските епархии и за умствения и нравствения напредък на българите”; за направата на общополезни заведения, за състоянието на подведомственото на Екзархията имущество; контрол върху приходите и разходите; решаване на веществени спорове при развод, годеж, заверяване на завещания, дарения и пр. (член 98).

Последната трета част била посветена на църковните приходи и разходи. Впечатлява предвиденият строг контрол върху тях и заделянето на значителна част от приходите за издръжка на училищата и другите обществени заведения.

Според последният 134-ти член, висшият законодателен орган на Българската екзархия се явявал Църковно-народния събор (съставен от духовници и миряни), свикван периодично на всеки четири години. На него щял да се приема отчета на всички екзархийски сметки; при необходимост щели да се внасят изменения и допълнения към екзархийския устав и щял да се избира нов екзарх.

Съпоставен с Проектоустава, Уставът се отличавал с редица предимства. Той съдържал повече яснота, логичност, последователност и най-вече – доминирал с либерално-демократичен дух. Естествено този резултат бил дело на народната воля, упорито и принципно поддържана и прокарвана от епархийските представители.

За да се оцени по-пълно и по-точно българския църковен устав, несъмнено трябва да бъде сравнен и с основните закони на съседните православни църкви по онова време. От публикуваните протоколи на Събора ясно личи, че те са били взети предвид. Всеизвестно е, че залегналата в устава синодална форма на управление не била откритие на Българската екзархия. Тя била обичайна и за Еладската (Гръцката), Румънската, Сръбската и Руската православни църкви, но с тази съществена разлика, че при тях била характерна силната им зависимост от държавната власт. Всъщност държавата била тази, която изработвала законите за управлението на съответната църква. По принцип Св. Синод се явявал носител на върховната църковна власт, но де факто тя принадлежала на държавния глава (цар или крал) и правителството. По този начин Църквата фактически била превърната в обикновено държавно учреждение. Архиереят имал права само в догматическата и богослужебната област, а участието на редовните клирици и миряни в църковно-управленческата сфера било твърде ограничено.

Положението на Българската екзархия в този пункт било доста по-различно, защото тя била принудена да функционира при друговерска власт. От друга страна Екзархията се ползвала със значителна независимост при уреждането на вътрешните си работи – в духовната, просветната и културната си дейност. По този начин тя имала възможността да се устрои и да се превърне в националнообединяваща институция, която олицетворяла и провеждала частична гражданска автономия на българския народ.

Авторите на Екзархийския устав имали възможността да черпят готов опит от “Общите закони” за управлението на Вселенската цариградска патриаршия, приети от църковно-народен патриаршески събор, заседавал през 1858-1860 г. Но наред с редицата сходни моменти, налице били и някои съществени различия.

Безспорно демократично положение на българския църковен устав било изборното начало, според което никой в Църквата “от първия до последния” не се назначавал, а се избирал, включително и екзархийските чиновници. Чисто революционно нововъдение за практиката на Православната църква била периодичната (на 4 години) сменяемост на екзарха, което било един чисто републикански принцип. Тази периодична сменяемост ликвидирала възможността за установяване на силна еднолична власт в Църквата и гарантирала колективното начало в управлението. Освен това вече всеки архиерей имал правото да се кандидатира за екзаршеския престол. Принципът за съборност бил проведен много по-последователно, отколкото в уставите на всички споменати поместни православни църкви. Характерно било и периодичното свикване на всеки четири години на Църковно-народен събор с висши законодателни и контролни функции. Мястото на миряните в Църквата било разширено не само чрез ролята им в централното управление (както е при Цариградската патриаршия), но и чрез създаването на смесени епархийски, казалийски и нахийски съвети.

Изработеният и подписан Екзархийски устав бил даден веднага за превод на турски език, с цел да бъде представен на Високата порта за одобрение. Заседанията на Църковно-народния събор продължили, като обсъждали други належащи въпроси – териториалното преустройство на някои епархии (разрешен частично, поради възникнали конфликти); изработване и приемане на каталог с кандидатите за митрополитските катедри; текущата финансова издръжка на Екзархията и други. Освен това участниците в Събора напразно очаквали правителството да даде позволение за избирането на екзарх. Стигнало се до постепенното оредяване на представителите – многомесечната заседателна дейност нарушила семейния, стопанския и финансовия ритъм на мнозина от тях. Ето защо на 24 юли 1871 година било проведено последното, 37-мо заседание, на което взели решение за разпускането на Събора. “Това последно заседание на Народния събор стана на отворено място в градината на Екзархийския дом”, като правели някои поправки в почти преведения на турски език устав. В края на заседанието пристигнал поканен майстор-фотограф (вероятно Паскал Себах) и всички присъстващи се снимали за спомен, като по този начин увековечили този бележит общобългарски форум.

След закриването на Събора продължили заседанията на Привременния смесен съвет. В тях били допуснати да участват и останалите в Цариград епархийски представители. Преведеният на турски език Екзархийски устав бил връчен на Високата порта едва на 29 юли 1871 година от четиричленна делегация, съставена от Гавриил Кръстевич, х. Иванчо Хаджипенчович, доктор Ст. Чомаков и Георгаки Чалоглу. Правителството изобщо не бързало с одобрението на устава и по този начин бавело избирането на екзарха. Най-сетне на 11 февруари 1872 година било дадено позволение да се направи избор, въпреки че Екзархийския устав все още не бил одобрен. На 12 февруари 1871 година Привременния смесен съвет провел избор и избрал  епископ Иларион Ловчански за първи български екзарх. Обаче по внушение на външни сили той си дал оставката и на 16 февруари бил проведен нов избор.Този път единодушно избрали за екзарх Видинския митрополит Антим. Така Привременния смесен съвет дозавършил работата на Първия църковно-народен събор. В интерес на истината трябва да поясним, че Екзархийския устав изобщо не бил одобрен от Високата порта, но независимо от това седалището на Българската екзархия останало в Цариград до 27 ноември 1913 година, когато екзарх Йосиф I го преместил в София.

Първият църковно-народен събор от 1871 година в изключително трудна обстановка – в столицата на Османската империя и под носа на Цариградската патриаршия – успял да изработи устав за управлението на Българската екзархия. Този устав бил със сравнително напредничави и демократични принципи и правел чест на своите създатели и на българската общественост. Съборът станал причина за активизиране на общественото мнение и за избистряне на политическото мислене по съществени въпроси на националните институции и методи на управление. Натрупаният опит в общ и в по-тесен смисъл се оказал изключително полезен при работата на Търновското учредително събрание през 1879 година, което обсъдило и приело Първата българска конституция.

След Освобождението и създаването на Третата българска държава били създадени съвършено нови условия за развитието на Църквата. Ето защо след дълги перипетии се стигнало до друг “Екзархийски устав, приспособен в Княжеството, одобрен от Светия Синод, приет от Държавния съвет и Народното събрание и потвърден с Указ на Негово Височество Князът от 4 февруари 1883 година, под № 82”. Този устав претърпял частични изменения през 1890 и 1891 година, като се стигнало през 1895 година да се приеме нов устав, който от своя страна бил допълван през 1897 и 1900 година. Първообразът на Екзархийския устав останал само като далечен спомен – демократичните и прогресивните му придобивки постепенно били унищожени: периодичната сменяемост на екзарха била заменена с пожизненост; Екзархийският смесен съвет бил премахнат; епархийските съвети от смесени постепенно се превърнали в духовни; църковно-народен събор не бил свикван в продължение на половин век, тоест до 1922 година, когато бил изработен нов Екзархийски устав. Българското църковно самоуправление постепенно попаднало под силната зависимост на държавно-политическата власт. Така неумолимият ход на събитията неминуемо довел Българската екзархия до положение, сходно с това на поместните православни църкви в Русия, Гърция, Румъния и Сърбия.

_____________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

Използвана литература:

Бурмов, Т., Българо-гръцката църковна разпра, С., 1902.

Каравелов, Л., Събрани съчинения, т. 7, С., 1967.

Маркова, З., Българската екзархия 1870-1879, С., 1989.

Маркова, З., Църковно-народният събор 1871 г. – сп. Векове, кн. 3, 1981, с. 5-18.

Михайлов, Ап., Тридесет неизвестни писма на Видинския митрополит Антим. – Църковно-исторически архив, т. I, С., 1981, с. 51-75.

Мишев, Д., Църковен архив, кн. III, С., 1931.

Ников, П., Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С., 1971.

Протоколи на Българския народен събор в Цариград през 1871 г., С., 1911.

Сбирка от документи за уредбата и духовните правдини на Българската екзархия, Цариград, 1909.

Сб. 100 години от учредяването на Българската екзархия, С., 1971.

Събев, Т., Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г., С., 1973.

Темелски, Хр.. Ферманът – схизмата, Екзархията – Патриаршията и Османската държава. – В: Държава & Църква – Църква & Държава в българската история. Сб. по случай 135-годишнината от учредяването на Българската екзархия, С., 2006, с. 247-258.

Темелски, Хр.. Фотографията на Първия църковно-народен събор от 1871 г. – В: Темелски, Хр., Из църковното ни минало, С., 2001, с. 134 –148.

Темелски, Хр., Църковно-народният събор от 1871 г. – сп. Родина, кн. 2, 1996, с. 84-99.

Темелски, Хр., Църковно-народният събор от 1871 г. – В: Темелски, Хр., Из църковното ни минало, С., 2001, с. 116-133.

Христов, Величко, “Дневник на Църковно-народния събор”. – Ръкопис в Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия, инв. № 464.

Цанков, Ст., Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – ГСУ, БФ, т. ХVI, 6, 1939, с. 1-372.

Църковно-народният събор 1871 г. Документален сборник по случай 130-годишнината от Първия църковно-народен събор (сътавител Хр. Темелски), С., 2001.

Шопов, Ат., Първият български народен събор в Цариград (Материали за историята му). – сп. Библиотека, кн. 7, 8 и 10 от 1895 г. и кн. 11, 12 и 13 от 1896 г.

Първо изображение: авторът на статията, г-н Христо Темелски. Източник – Гугъл Бг.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1bB