Отец Паоло Кортези

“Eто основната цел, която трябва да преследва всеки мисионер в България: Не да обръща невярващите, не да проповядва за Исус Христос в джамиите, не да кръщава мохамеданите, а да съхранява безценния дар на вярата в сърцето на малкото християни, които са щастливи да го притежават.” (отец Масимо Ардуино, пасионист[1] 10 февруари 1842)

Миналата година, когато все още живеех в Милано (Италия), имах честта да присъствам на Божествена Литургия на Българската православна църква, отслужена от отец Ивалин Славов в една малка църква в центъра на града, отстъпена от амброзианската епархия. Срещайки тази малобройна общност в православната енория Св. Амброзий, се замислих как ли са се чувствали моите събратя – първите италиански пасионисти, пристигнали в България в края на 1700 година – незначителни, изгубени, насред огромното православно море, което, между другото, по онова време е било подчинено на мюсюлманските нашественици. А сега съм тук, точно като тях. Аз съм последният мисионер-пасионист, пристигнал в България през октомври 2010 година и потопил се в богатата бурна история на тези земи. Българската история като цяло, а в частност историческите събития, белязали християнските църкви (православната, католическата – от източен и западен обред, евангелската и всички останали) е сякаш напълно непозната за нас „западняците”.

Целта на този труд не е да даде оценка на работата им, задачата му е да ги представи, да разкрие местата, на които са били, дейността, която са извършвали и взаимоотношенията им с техните общности. Считам за нужно да подчертая, че мисионерите са действали според нагласите и разбиранията на епохата им, разполагали са с оскъдни ресурси, но са били изпълнени с добра воля и готовност за саможертва. За това, в началото е удачно да разгледаме и да се ръководим от документите, които са ни завещали, за да вникнем по-добре в историческите събития.

В тази публикация ще разгледам само началния период от пребиваването и работата на мисионерите-пасионисти в България, обхващащ епископатът на монсиньор Павел Дуванлия[2].

Започнах с цитат от отец Масимо Ардуино – мой събрат, италиански пасионист, покосен от тиф в Малчика, само на 52 години, 25 от които, с готовност дарени на българите – защото смятам, че обобщават и онагледяват точно мисионерското присъствие на пасионистите в България, а именно – в служба на вярата и малобройните католически български общности.

Мисионерите-пасионисти пристигат в България през 1782 година. Единственото по-задълбочено изследване, свързано с тях и обхващащо повече от две столетия, е дело на пасиониста отец Фабиано Джорджини, починал наскоро в Рим, на когото посвещавам този мой труд и от когото черпя по-голяма част от информацията, без да утежнявам текста с излишни бележки[3]. Зората на мисионерското присъствие в страната е проучено и отразено в докторската дисертация на холандския пасионист отец Станислас ван Мелис[4]. Голяма част от информацията и оригиналните документи-преписи на италиански, се съдържат в трилогията на Милетич. Кратка характеристика на мисията е включена, както в История на Пасионистите[5], така и в изследване на професор Ваташки[6].

Трябва да отбележим и две публикации на ръкописи от осемстотната година, дело на българския пасионист отец Иван Софранов – първият, посветен на първите години от дейността на мисионерите[7], а вторият е сборник от мисионерски писма за периода 1841-1842 година[8].

Освен това, за да се опознае католическата църковна действителност в България и Влахия, отбелязвам и съвременните публикации на румънския учен Якоб Иероним, и българския професор Жерков[9].

Накрая, в Централния Архив на Конгрегацията на пасионистите в Рим (AGCP), са съхранени петдесетина оригинални писма, по-голяма част – непубликувани, на първите двама мисионери-пасионисти в България, както и кореспонденция на монсеньор Дуванлия, на дон Матия Раздилович и други, които ще бъдат издадени през 2012 година.

Кратко въведение

Преди да се пристъпи към построяване хронологията на историческите събития, е нужно да се изяснят някои факти, които могат да се отразят върху целите ни.

Католическите мисионери-пасионисти не пристигат в България по собствена инициатива или за да реализират определен проект в рамките на младата Конгрегация на пасионистите, която до онзи момент е била разпространена само в Италия. Не са целели някаква експанзия, нито за пасионистите, нито за Католическата църква. Не е било и възможно, тъй като в онези времена България е била под турско робство, което практически е възпирало възможностите за развитие от всякакво естество.

Друга е причината, вдъхновила ги към тази мисия, както ще стане ясно след малко, тя има страничен характер, почива на желанието да се удовлетворят копнежите на католиците от Северна България за свещеническо присъствие, за да се отслужват тайнствата, и за да се осигури нужното възпитание и напътствие във вярата. Казано накратко – пасионистите са откликнали на зова за помощ на българите и са дошли, за да ги подкрепят, а всяко тяхно действие е било строго документирано.

Държа да отбележа този факт, защото повърхностният прочит на документите от онзи период и предвид актуалната ситуация, може да сформират погрешни възгледи, които да обвържат мотивите на пасионистите с „чист прозелитизъм” по отношение на православните, та дори и на мюсюлманите.

Със сигурност такива намерения и стремежи е имало в сърцето на много от мисионерите, което е напълно разбираемо, вземайки под внимание манталитета на времето, в което са живели (пост-съборния трентински събор, много преди Вторият Ватикански събор), но историческите обстоятелства и българската действителност са възпрепятствали каквато и да било дейност, подвластна на подобни желания и са провокирали до голяма степен неудовлетвореност у мисионерите, недоволство и редица разногласия. На тези експанзионистични мечти, устойчиви във времето, отец Ардино отговаря съвсем ясно, използвайки характерния за времето семпъл език: „Що се отнася до схизматиците и тяхното завръщане в лоното на истинната Църква, по-голямата част от хората, считат, че ще предизвика редица усложнения. Основните са свързани с безпределното им невежество, упоритата им привързаност към източните обреди, които смятат за основополагащи в религията, прекалената им гордост и непобедима омраза към католиците, най-вече към тези, от латински обред. Що се отнася до обръщането на мохамеданите, на този етап, то е невъзможно. Хубави идеи се раждат в Италия по отношение на мисионерите, живеещи сред турците, а още повече неща се казват срещу мисионерите, които не се занимават с обръщане във вярата на синовете на Мохамед. Всички тези идеи, обаче, са химера и провокират несправедливо отношение към мисионерите на Евангелието, за които е невъзможно дори да дръзнат обръщането на някой мюсюлманин. Ако дойдете да живеете тук, веднага ще започнете да говорите друго[10].”

Отец Карло Романо, друг мисионер, работил в Белене, отбелязва невъзможността от каквото и да било обръщане от ислям или православието: „Започвам да се убеждавам в истината, която не познавах преди да стана мисионер и, която на много мои приятели изглежда непонятна – обръщането на турците и отслабването на единството между гръцките схизматици може да се случи само с чудо[11]!”

За прозелитизма говори и отец Филипо Скуарча в писмо от 1843 година, озаглавено: „Отговор на жалбите и оплакванията срещу мисионерите в България[12]”.

Няма да продължавам по-нататък, защото историята не се реконструира на база намерения, а с факти и документи. Може, обаче, без съмнение да твърдим, че от историческа гледна точка, дейността на мисионерите-пасионисти в България, от началото досега, се характеризира с подкрепа и ръководене на малките католически общности, първоначално съсредоточени в павликянските села на Северна България, а впоследствие – разпространили се и в новоучредените населени места със завърнали се от Банат католици, като не бива да се забравя присъствието, било то и незначително, на католици в градове като Русе, Варна, Шумен и Велико Търново.

Началото (1781-1788)

През 1781 година броят на католиците от западен обред в Северна България е 2053 – около 300 семейства, концентрирани в седем населени места: 613 католици в Белене, 425 – в Лъжене (Малчика), 334 – в Ореш, 313 – в Трънчовица, 172 – във Варнополци, 166 – в Петокладенци, 30 – в Бутово. Освен тези общности, наследници на павликяните, обърнати във вярата от босненски францисканци в началото на XVII век, съществуват други по-малки групи католици с различен произход: в Русе, например, са известни шест католически семейства на търговци (28 души), дошли от Рагуза (Дубровник), а на други католици, все от Рагуза, е посветена специална капела във Велико Търново[13].

Никополският епископ, монсиньор Павел Дуванлия, разполага само с двама свещеници, за да обслужват всички тези български католици: мирския свещеник дон Никола Зилви[14] и конвентуалецът отец Феделе Роки[15], изявил желание да напусне. Ето защо, епископът настоява пред Конгреганция Propaganda Fide в Рим, отговаряща за Епархията, да изпрати няколко свещеника, които да гарантират на християнските общности минимален религиозен живот, тоест Литургия и вероучение.

Отсъствието на духовници е огромно затруднение през целия XVII век и присъства неизменно в докладите на римските визитатори. Този проблем се дължи както на намаленото присъствие на францисканците в България, така и на тежкия удар, нанесен на Католическата църква след погрома на въстанието в Чипровец (1688 година).

В онези години биват изпратени няколко млади българи в семинариите на „Пропаганда Фиде” в Рим и Анкона, а в средата на 1700-та в България пристигат мисионери от новата конгрегация на Св. Иоан Кръстител. Въпреки всичко, свещениците са малко и недостатъчни, за да гарантират постоянно присъствие във всяка една общност.

Настоятелността на монсиньор Дуванлия дава резултат – префектът на Пропаганда Фиде, кардинал Леонардо Антонели[16] се обръща към супериора на младата Конгрегация на отците пасионисти – Джамбатиста Горезио с молба да изпрати двама свещеници в България.

Молбата бива удовлетворена, тъй като е в унисон с някои от основополагащите елементи в харизмата на пасионистите – освен вярност към Църквата и папата, за тях, жизненоважни са проповядването и пастирската дейност сред бедните народи, лишени от свещеници.

Определени за мисията са отците Джакомо Сперандио и Франческо Мария Ферери, които, след успешно преминаване на учебния изпит пред специалната Комисия на Пропаганда Фиде, се отправят на път от Рим, на 28 юли 1781 година, с назначение ad tempus за седем години.

Двамата италианци заминават набързо, без да са подготвени, без багаж и разрешение да влязат в Османската империя[17].

Първата спирка, която ще се превърне в традиция за много мисионери след тях, е светилището Санта Каза в Лорето, където посвещават мисията си на Св. Божия Майка[18].

На 7 август отплават от Анкона към Дунав. След като пресичат Хърватия, Трансилвания и Влахия, пристигат в Букурещ към края на септември и остават за няколко месеца, за да получат разрешение за пребиваване в България. Възползват се от времето, за да учат български език[19].

Докато са в Румъния, се срещат няколко пъти с отец Феделе Роки и монсиньор Дуванлия, за да уточнят модела на пастирската работа: „Монсиньор епископът ни попита дали искаме да живеем заедно с него в Трънчовица. С удоволствие приех. Повери ни четири села, като последното е на осем часа път пеша по опасен маршрут. На празници, единият от нас ще остане вкъщи, а другият ще обикаля селата[20].”

С помощта на австрийския посланик в Константинопол, най-накрая пристига Ферманът на Султана, който разрешава влизането на „италиански търговец и френският му слуга”.

Важно свидетелство за първите дни на новата мисия са първите две писма, написани до Генералния супериор на пасионистите: едното – на отец Сперандио от 22 май 1782 година, а другото – на отец Ферери – от 1 юни 1782 година.

След двудневен път с каруца от Букурещ, стигат Дунав, а след още половин час път с лодка, за пръв път стъпват на българска земя в Свищов на 29 април 1782 година. Паметно е посрещането им от едно православно семейство: “Заведоха ни в къщата на един гръцки господин, който, въпреки че е с различна религия, с достойнство прие в къщата си католически мисионери. Цялото му семейство ни посрещна много сърдечно. Нагостиха ни и ни приютиха. На следващата сутрин, същия господин ни намери каруца, с която да тръгнем към Ореш – първото село от нашата Епархия[21].”.

В Ореш се срещат с дон Никола Зилви – единственият останал свещеник в епархията, който ги информира за положението на българите-католици. На следващия ден, 1 май, пристигат от Трънчовица четирима мъже с две каруци, които ги отвеждат в самото село.

“Когато пристигнахме в нашия дом, видяхме целия народ, събрал се да ни посрещне в двора. Всички искаха да целунат ръцете ни. След половин час ни помолиха да кажем вечернята, тоест броеницата. И аз, за да им се харесам, започнах веднага на български език, но, недоверявайки се на познанията ми, си взех и книжката, която писах в Букурещ. След молитвата вечеряхме – поне 24 души и всеки беше донесъл по нещо. Същото се повтори и следващата вечер. На сутринта ни доведоха две деца за кръщение – едното, родено предния ден, а другото – преди два дни. Кръстих ги незабавно… На Възнесение, според местните обичаи, отидох след Литургията с целия народ да благословя нивите, а отец Франческо отиде в другото село, за да направи същото. В осмината на Възнесение, посетихме и други две села, отново за да благословим нивите, а там, католиците ни очакваха нетърпеливо… Благодаря на Бог, започваме да се справяме с езика – ние разбираме тях, а те нас[22].”

Всяка вечер, заедно с верните молят броеницата, пеят литанията, провеждат кратко вероучение и завършват с благослов и целуване на Разпятието.

Двамата мисионери живеят в къща с три стаи – първата, пригодена за публична капела, втората – за кухня, а третата – за спално помещение. За да се изхранват, поддържат зеленчукова градина и отглеждат пилета. Пастирската им дейност включва отслужване на Литургия рано сутрин, за да не безпокоят турците, посещения по график на различните села и честване на Евхаристията в обори, проповеди, изповеди, вероучение, посещение на болните: “Нашите дейности са: всеки ден казваме литургия, на която винаги присъстват хора, всяка вечер – Броеница, а за край пеем песен на български. В неделя обясняваме Евангелието и се молим заедно, след което всички си тръгват, с изключение на девойките, които остават за вероучение. След обяд викаме за вероучение децата. Всяка неделя един от нас остава в селото, а другия посещава другите села, по едно всяка седмица…Освен в Трънчовица, във всички останали села, литургии се отслужват в оборите[23].”

В самото начало, турските власти не са обезпокоявали мисионерите, заради дейността им, и не се споменават никакви конфликти: “Тук, в Трънчовица няма турци, освен субашията, който управлява, но без да ни пречи – затваря очи и ни оставя на спокойствие да изпълняваме службата си[24].” “Досега, благодаря на Бог, никой не ни притеснява заради нашата служба. Все пак, трябва да сме нащрек, когато в селата идват представители на властта и най-вече, когато дойдат войниците на пашата – върховният управник на България. В тези моменти, е най-добре да си стоим мълчаливо вкъщи, тъй като нашите фермани са търговски и не ни позволяват да се занимаваме с друго. Ако внимаваме, няма да се изложим на опасност, въпреки че всички са наясно, кои сме всъщност ние[25].”

Седмичните посещения в различни села, освен че са изтощителни, са и опасни, заради многобройните престъпни банди, опериращи в зоната. Любопитни факти посочва отец Ферери за своя предшественик: “Моят предшественик отец Роки, конвентуалец, се придвижваше от едно място на друго, с оръжие в колана и винаги беше придружаван от помощник с кон, а ние сме въоръжени само с разпятието на гърдите си, под одеждите ни и нямаме никакво оръжие[26].” Преди Адвента, отец Джакомо беше в Петокладенци. Ненадейно се появили трима турци на коне, добре въоръжени и се опитали да го заловят, но тъй като присъствали много хора, които им се опълчили, го оставили на мира. Върна се у дома така изплашен, че сърцето му щеше да изкочи от гърдите[27].”

С доброта и желание се заемат да обучават децата и младежите, в по-голямата си част – неграмотни. Викат ги при нужда и за болнична помощ, заради остъствието на лекари. Самите те страдат и изпитват върху себе си последиците от лошите условия на живот. Разболяват се често: “Благодаря на Бог, че сме добре и в отлично здраве, въпреки, че преди време и аз, и отец Франческо изстрадахме някоя и друга болест, но дори без лекарства и лекари, успяхме да се възстановим напълно… Нашето жилище е под земята, влагата е голяма и не можем да запазим нищо. Колко нощи не сме спали, за да помагаме на болните, а когато отиваме по другите села, спим на земята, а всяко събуждане, събужда нова болежка – я рамо, я страна, я някоя друга част от тялото. Понякога е по-добре да станем и да се раздвижим, докато отмине болката[28].”

Голямо облекчение за монсиньор Дуванлия е идването на свещениците. Въпреки че са само двама, епископът открива в тяхно лице верни сътрудници. В писмо до Пропаганда Фиде, той споделя: “Когато през 1782 година дойдоха двамата отци-пасионисти, мои мисионери, ги приех като два ангела, изпратени от Рая, особено, когато ми довериха, че нямат намерение да си тръгнат, а ще останат в епархията – така нуждаеща се, така разрушена – през целия си живот. Не съм и мечтал за по-добри свещеници, благочестиви, ревностни, внимателни, милосърдни[29]”.

Двамата италиански мисионери също оценяват признателността на българския епископ към тях: “Срещаме бащина обич в лицето на нашия епископ, голяма е загрижеността и вниманието, с което ни обгрижва. Обича ни като истински негови чеда[30]”.

В някои от писмата си мисионерите изразяват похвала за добрите качества на българите: “Хората в селото са много обичливи и привързани към домина (така наричат свещеника), а ако желаем нещо, необходимо е само да отворим уста и вече го имаме[31]”. “По Божие благоволение сме доволни и в добро здраве, защото сме заобиколени от добри хора… Не познават богохулствата и лъжесвидетелството. Малко от тях заключват домовете си, никой не заключва житницата си, защото няма опасност да се открадне нещо[32]”.

Не липсват, естествено, някои проблеми, породени от привързаността към традициите, местните обичаи и ритуали, изискващи упоритост във възпитателното дело и последователност в течение на годините. Другите мисионери, дошли впоследствие, описват надълго и нашироко тези привички, които са от голямо значение за всички, които се интересуват от историята на павликяните[33].

Заинтригуващо е писмото на отец Джакомо от 25 юни 1783 година, в което разказва подробно брачните обичаи в католическите села. Въпросите, отнасящи се до венчавките са дискутирани и през следващите деситилетия, било то, защото са чести случаите на брак между кръвни роднини, заради практикуването на уговорени бракове между католиците от едно и също населено място, било то заради смесените бракове (между католици и православни), които провокират неразбиране, разпри и ред оплаквания.

В началото на октомври 1783 година отец Джакомо посещава монсиньор Дуванлия в Букурещ и го придружава по време на годишната му пастирска обиколка в епархията. Епископът, чул слуховете за размирици в България, решава да не замине и желае да задържи при себе си и пасиониста. В крайна сметка, обиколката е осъществена[34].

В годишния си доклад до Пропаганда Фиде, от края на 1783 година, монсиньор Дуванлия разказва за двамата мисионери: “В село Трънчовица останах една седмица при двамата отци пасионисти, които, въпреки че лятото са били болни, сега са в добро здраве, усъвършенстват българския език и често посещават поверените им села[35]”.

През 1786 година, със завръщането на дон Матия Раздович[36] от Виена и след решението на дон Стефано Лупи от Русе да се премести в едно от селата, монсиньор Дуванлия преразпределя назначенията в епархията: “По-големият брой мисионери в епархията, ме кара да преразпределя техните назначения по възможно най-добрия начин. В Трънчовица ще остане пасионистът отец Франческо Ферери, а към него ще се присъедини и дон Матия Раздилович, за да се грижат за Трънчовица, Лъжене (Малчика), Варнаполци и Бутово. Пасионистът отец Джакомо Сперандио ще отиде в Ореш, за да поеме както Ореш, така и Петокладенци, заедно с възрастния дон Стефано Лупи…Дон Никола Зилви ще остане в Белене, в дома на родителите си[37]”.

Епископът поверява на тях грижата за две малки християнски общности от българи, емигрирали отвъд Дунав, близо до Турну Магуреле – дванайсет семейства във Вишоара (днешен Viişoara) и седем семейства във Фламанда (с антично римско име Ciuperceni)[38].

В този период отец Ардоино удовлетворява молбата на монсиньор Дуванлия за допълнителни мисионери в помощ на бедната епархия, която му е поверена. Епископът настоява да му бъдат изпратени мисионери-пасионисти, но задаващата се война възпрепятства тяхното идване.“Монсиньор Дуванлия, доволен от сътрудниците си, така усърдни и ревностни, че успяха да съберат останките на това почти изоставено негово стадо, ликуваше от радост и затова написа заслужено свидетелство, подробен отчет за св. Конгрегация на Пропагандата, като посочи и искането си за други отци от същия орден, та да се увеличат евангелските работници, за да обработят по-лесно терена, който благодарение на ръцете им вече започва да дава изобилен плод[39].”

През януари 1788 година, подтикнати да напуснат България, чрез многобройни писма от епископа, заради войната, която Русия и Австрия са обявили на Турция и заради факта, че ферманът, с който разполагат не е валиден по време на война, свещениците преждевременно тръгват за Италия. Ако пътят им към България е бил дълъг и труден, то този наистина рискува да стане трагичен.

На 20 януари, неделя на Сетуагезима, двамата пасионисти се отправят към Белене, за да посетят болния дон Никола Зилви, а във вторник преминават Дунав с лодка и отиват във Фламанда, за да изповядват и да проведат вероучение. Следващата неделя са вече във Вишора, отново, за да изповядват и да обучават, а оттам, след тридневен път, пристигат в Букурещ. Градът е пълен с турски войници, но успяват да се срещнат с монсиньор Дуванлия, който е много болен и ги приканва да се завърнат в Италия. Тръгват от Букурещ заедно с други бежанци, но след четири дни път в мразовитата зима, в покрайнините на Питещи биват арестувани заедно с един францисканец и други единайсет души и отведени в една гостилница, която се превръща в техен затвор.

На 24 февруари, придружени от 14 войници, са преместени в квартал Дудещи в Букурещ. Опасенията и страховете на всички затворници са свързани с възможното им откарване в Турция и продаването им като роби. Благодарение на дипломатическия натиск от страна на Хабсбургската империя, всички затворници са освободени и на 23 март, ден след Възкресение Христово, керван от 420 души, между които и двамата пасионисти, разпределени в 180 каруци, потегля от Букурещ, а след 12 дни пристига в Кронщадт (днешен Брашов). След една седмица на 14 април отпътуват за Сибиу, а оттам – за Алба Юлия, където отсядат в манастира на францисканците, силно надявайки се в положителния изход на войната и възможността да се завърнат в България. Ситуацията не се развива, според техните очаквания и те, след разрешение от Пропаганда Фиде, през септември 1788 година се завръщат в Италия през Будапеща и Виена[40].

От 1788 до 1793 година няма представители на пасионистите в България.

Отец Франческо Ферери се завръща в България през 1793 година.

Отец Джакомо Сперандио остава в Италия като супериор в манастира в Сориано и в Генералния Дом „Св. Св. Иоан и Павел” в Рим. Остава там и след Наполеоновата забрана за религиозните институти от 1810 година. Умира на 24 януари 1811 година.

Втори период – до смъртта на монсиньор Дуванлия (1793-1804)

След мирния договор между турци и австрийци, подписан на 4 август 1791 година в Свищов, а след това и мирът с Русия от 9 януари 1792 година, Пропаганда Фиде отправя искане към Генералния супериор на пасионистите за двама свещеници-мисионери за период от 7 години.

През септември 1792 година отец Франческо Ферери и германецът отец Микеле Хиршенауер[41], тръгват от Рим и точно както първия път, отсядат в Букурещ в очакване на фермана. През март 1793 година идват в България.

Отец Франческо поема Ореш, а отец Микеле отива в Трънчовица при дон Матия Раздилович. Съжителството между пасионист и мирски свещеник е повече от показателно. Има както чисто практически предимства (изучаване на езика, близостта до местен свещеник), така е и икономически по-изгодно, както свидетелства самия монсиньор Дуванлия: “Отец Микеле и дон Матия живеят в съвършено общение. Бедният отец Микеле споделя с дон Матия, който се намира в крайна нужда и малкото, което получава като помощ от Св. Конгрегация[42]”.

В писмо от 1793 година до Пропаганда Фиде, отец Франческо описва нелеките си условия на живот в Ореш така: „няма дом, покривът на капелата е разрушен, царува повсевместен глад[43]”.

До 1797 година свещениците работят необезпокоявани. След 1797 година, започват нашествия на кърджалии, които подлагат на грабежи и нападат предимно католическите села: “Многобройните турски банди, нахлуват в стотици села, изпълнени с гняв, злоба, убийства и смърт. Където минат оставят след себе си отчаяние, разруха, кланета – като буйна река, която помита дигите, наводнява всичко и го разрушава. [44]”

Писмата на мисионерите говорят за насилени жени, мъчения, ампутирани носове, уши и ръце, опожарени къщи, убийства, плячкосване. Цели семейства търсят убежище по високите места и хълмовете, други бягат във Влахия.

Жертва на тези безчинства става отец Микеле – първият пасионист, който умира в България, само на 50 години. През март 1797 година, след поредното нахлуване на кърджалиите, отец Микеле избягва през нощта и се отправя към Ореш при отец Франческо: “Но да срещаш непрестанно по пътя си части от човешки тела, разчленени трупове сред езера от кръв, го ужаси и изплаши до такава степен, че разклати здравето му. Когато пристигна в Ореш легна болен и след няколко дни умря – на 31 март 1797 година[45]”.

В края на 1797 година отец Ферери, след два периода от по седем години, се завръща в Италия и бива назначен за Генерален прокуратор (Главен отговорник за мисиите в чужбина). На негово място са изпратени двама млади италиански пасионисти – отец Никола Отавиани, който отива в Ореш и отец Бонавентура Паолини – в Белене.

През цялата 1798 година те също са подложени на системен тормоз от страна на тези банди, често се налага да бягат, да се крият в горите, заедно с техните енориаши.

През ноември 1800 година, отец Бонавентура Паолини, тежко болен от август месец, бива преместен в Букурещ, за да се лекува. Вследствие на неговата болест, монсиньор Дуванлия пише на Пропаганда Фиде и на пасионистите с молба да бъдат изпратени други двама мисионери от Италия, за да може отец Паолини да остане да живее във Влахия, където климатът му се отразява по-добре.

През месец декември 1800 година, неочаквано, в Белене умира дон Никола Зилви: “Огромна е скръбта ни за дон Никола Зилви, Апостолически Екзарх на София: в очакване на отваряне на пътищата, завладени от кърджалиите, за да се отправи към новия си викариат, Господ го повика при себе си на 13 декември. Три дни преди това, в Белене неочаквано нахлуха 100 въоръжени турци и той се изплаши неимоверно много, скри се в хамбара. На следния ден се появи в селото, но се върна в дома си болен. Малко след това изгуби съзнание и по обяд духът му се върна при Създателя. На 14 беше погребан и целия народ плака за него[46].”

И така, в началото на новия век, в Северна България работят само двама свещеници: мирският – дон Матия Раздилович в Трънчовица и пасионистът отец Никола Отавиани в Белене.

Обстановката е размирна. През 1801 година кърджалиите нахлуват и плячкосват в село Трънчовица. Дон Матия успява да избяга в Свищов с няколко семейства, с намерението да се оттеглят във Влахия.

Същата съдба сполетява, само няколко месеца след това, отец Бонавентура, току-що завърнал се от Букурещ, след успешно оздравяване. През януари 1802 година кърджалийските банди плячкосват и опожаряват Ореш. Отец Бонавентура се мести в Свищов, където наема стая за една година, тъй като къщата и капелата в Ореш са унищожени. Той пише следното: “Преди имах четири ризи, а сега – две, защото другите две ми бяха откраднати[47]”.

След седем седмици, в началото на месец март, свещеникът посещава Ореш и Белене, за да оцени пораженията, нанесени от турските банди: “По-голяма част от жителите на Белене и Ореш са се върнали по домовете си. Други са останали в Свищов, защото е по-сигурно. Близките села – Деков, Стежерово и Петокладенци не съществуват вече. Татари е наполовина. Църквата и къщата в Ореш не са разрушени, но всичко е откраднато – печката, прозорците, мебелите. Всички домове в селото са изпразнени, четири къщи са опожарени, няколко – съборени… Това, което са преживели беленчани е нещо, което те кара да заплачеш, само при спомена за него. Има един удавен, няколко деца умрели при измръзване, тялото на баба, загубила се из полетата, беше намерено след месец, много хора  са били пребити[48]”.

Въпреки тези драматични събития, двамата свещеници правят и невъзможното, за да гарантират поне минимална църковна служба на християнската общност, разпръсната по селата, намерила убежище в града или Влахия. И точно по време на едно завръщане от Влахия, през следващата зима, отец Бонавентура заболява от тежка пневмония. На 27 декември 1803 година успява с огромни затруднения да прекоси Дунав и на края на силите си, отсяда в дома на православно семейство в Свищов. На следващия ден умира на 39-годишна възраст. Погребан е в Ореш, близо до отец Микеле Хиршенауер.

В края на 1803 година пристигат други двама пасионисти – отец Антонио Джордани[49] и отец Фортунато Ерколани[50]. Тяхна задача е да обслужват българите, намерили убежище във Влахия.

През юли 1804 година умира монсиньор Дуванлия.

В негова памет бих желал да публикувам част от едно от последните му писма, защото той е българския епископ, страдал безкрайно, както физически, така и духовно. В него той разкрива сърцето си. След като разяснява проблемите, с които се е сблъсквал в течение на 26 години, свързани с францисканците във Влахия и Трансилвания, той говори за пасионистите в България: “До днес съм имал петима мисионери пасионисти в моята Никополска епархия. Тези мисионери и добри работници за прибиране на реколтата ни Христова, никога не ми причиниха мъка, освен болката, която се раждаше от собственото ми човешко състрадание към тях, виждайки трудностите, които изпитваха при грижата им за душите в една страдалческа епархия. Не беше нужно да ги окуражавам, напротив, често ми се налагаше да ги възпирам, за да не се излагат на големи опасности и да рискуват живота си… Въздухът, който се усеща на местата, подвластни на неверието или ереста, е така де са каже безизвестен на тези, които не са имали възможността да го вдишат, а за онези, които са имали нещастието да дишат с пълни дробове от него, може да се каже само, че нямат богатство от вяра и милост с течение на времето и въпреки че не попадат под милостта на Бога, остават разтърсени. Вярващият народ, потопен в примери, напълно противоречащи на вярата и морала, съсредоточава погледа си само върху духовния си пастир. И ако в него не види нещо специално, а просто характерните за всеки християнин черти, естествено е да не тръгне по пътя, който води до живота и би било цяло чудо ако последва своя пастир, с бавни стъпки по равния път[51]”.

След смъртта му, в очакване определянето на новия епископ, за Апостолически викарий, е номиниран отец Антонио Джордани, който първоначално отсяда в Ореш, а вследствие на фалшиво обвинение, бива принуден да се оттегли първо в Букурещ, а след това и в Рим, за да избегне грозящия го затвор.

На 5 август 1805 година Светият престол издига в епископски сан пасиониста отец Франческо Ферери. Като се започне от него и се стигне до монсиньор Босилков (+1952), всички епископи на Никополската епархия са пасионисти. Монсиньор Ферери пристига в епархията на 20 януари 1806 година и отсяда в Белене. Може да разчита на съдействието на трима свещеници – мирския дон Матия Раздилович и двамата пасионисти – отец Фортунато Ерколани и наскоро пристигналия отец Бонавентура Федели[52].

Заключение

Цялостният поглед върху първите двайсет години от сътрудничеството на пасионистите с епископ монсиньор Дуванлия, ме кара да подчертая следното:

– Малкото на брой мисионери-пасионисти (само седем), работещи в Никополската епархия и Влахия не построяват нищо, не практикуват прозелитизъм, не постигат изключителни успехи в пастирската си дейност. Те съумяват по най-добрия начин, според възможностите си да задоволят потребността на една изстрадала епархия, лишена от свещеници. Погледът на някой историк би отразил веднага незначимостта и слабите резултати от дейността им в тогавашната огромна Османска империя. Но от гледна точка на вярващите, съсредоточили вниманието си върху Словото на нашия Господ в Евангелието, отец Джакомо, отец Франческо, отец Микеле, отец Никола, отец Бонавентура, отец Антонио и отец Фортунато са били малкото семе, зрънце мая, щипката сол за тази необятна земя.

– Всички те, въпреки трудностите на времето, са си сътрудничили в духа на взаимното уважение и смиреност, както с българския епископ, така и с малкото на брой български свещеници. Показали са, както казва апостол Павел, че няма значение дали си юдеин, грък, българин или италианец, защото всички сме едно в Христа.

– Не са имали взаимоотношения с Православната църква и православните вярващи, освен редките случаи, когато са били налице смесени бракове. Всичко това се дължи на факта, че католическите свещеници са живели и работили в общностите на така наречените „павликяни”, съсредоточени в няколко малки провинциални села, почти изцяло откъснати от православието, в отрязък от време, в който е липсвала всякаква форма на взаимно общуване.

– В първите страници на тази статия посочих броя на католиците в Северна България през 1781 година – около 2053. 25 години по-късно, броят им се е намалил с една четвърт – останали са около 1450: 569 – в Белене, 285 – в Малчика, 325 – в Ореш, 169 – в Трънчовица, 22 – във Варнаполци, 63 – в Петокладенци, 10 – в Бутово и 10 – в Свищов[53]. Разбира се, това „обедняване” не се дължи на свещениците, а на размирните събития от онова време.

Надявам се тази кратка публикация, чрез която отворих своеобразен прозорец към историческото българско минало, да е полезна на всеки, който я прочете. Въпреки че не съм историк, се опитах да разкажа за присъствието и дейността на моите събратя, обективно, осланяйки се на документите и свидетелствата, останали до наши дни. Мисля, че тяхното пребиваване и работа са били ценни и са обогатили не само малкото български католици, а и цяла тогавашна и сегашна България. Тяхната служба, незначителна и почти незабележима не е била устремена към слава или нещо друго, а към вярата, надеждата и милосърдието. Мисля, че това е най-важното нещо, което са ни завещали, ако наистина историята е все още наше училище за живот.

__________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 292-306. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Отец Масимо на св. Никола (Ардуино) е роден в Лигурия през 1813 година, става част от ордена на пасионистите през 1830 година. Пристига в Белене на 17 май 1841 година и се заселва в Малчика, където е енорийски свещеник до смъртта си – 19 май 1865 година.

[2]. Павел Гайдаджийски ( Дуванлията) е роден през 1734 година в Пловдив или Дуванлии. Родителите му са дуванлийци от рода Гайдаджийски. На 12-годишна възраст на 4 март 1746 година, той влиза в колежа на Пропагандата, където започва да учи граматика, после продължава с реторика, философия и завършва богословие през 1755 година, когато се завръща и в България. Тук той работи в католическите селища на Южна България. В 1773 година с папска грамота е избран за апостолически наместник за Софийско-Пловдивската епархия., а на 6 април 1777 година е избран за Никополски владика. Умира на 6 юли 1804 година на 70 години в Букурещ.

[3]. F. Giorgini, I Passionisti nella Chiesa di Bulgaria e di Valachia, Ricerche di Storia e Spiritualità Passionista (RSSP) 53, Roma, 1998.

[4]. S. van Melis, De Apostolische Werkzaamheid van de Paters Passionisten in Bulgarije en Wallachije 1781-1920, Roma, 1954.

[5]. C. A. Naselli, Storia della Congregazione della Passione di Gesù, Vol. II, Pescara, 1981, pp. 355-371.

[6]. Р. Ваташки, Българската православна църква и римокатолическите мисии в Северна България и Пиринска Македония (през 20-те и 30-те години на ХХ век), Шумен, 2004, с. 17-31.

[7]. I. Sofranov, La missione passionista di Bulgaria tra il 1789 e il 1825, RSSP 27, Roma, 1982.

[8]. I. Sofranov, La Bulgaria negli scritti dei missionari passionisti fino al 1841, RSSP 32, Roma, 1985.

[9]. I. Ieronim, Catolicii din Valahia şi Bulgaria de Nord în timpul episcopului Paul Dovanlia (1777-1804), PM 2004, 3, p. 42-81. J. Jerkov, Le relazioni delle visite apostoliche fra i Pauliciani bulgari del XVIII secolo, Ricerche Slavistiche (RS) 4 (2006), pp. 85-98; тази статия е своеобразно въведение към публикацията на горепосочените доклади, съхранени в Историческия архив на Пропаганда фиде в Рим; Вж. Relazioni delle visite apostoliche e altri documenti sui Pauliciani bulgari del XVIII secolo. Prima parte, RS 4 (2006), pp. 99-205; Seconda parte, RS 5 (2007), pp. 45-190.

[10]. Писмо на отец Масимо Ардуино от 10 февруари 1842 година.

[11]. Писмо на отец Карло Романо от 10 август1841 година.

[12]. Вж. L. Miletich, Nouveaux documents sur l’histoire des Bulgares-pauliciens, С., 1905, с. 151-155.

[13]. Вж. Доклад на монсиньор Дуванлия от месец октомври 1781 година, съхраняван в Архив Текстове, отнасящи се до Конгреси, България 7, рр. 134-137.

[14]. Българин, роден в Белене. Учи в Урбанския колеж на Пропаганда Фиде в Рим. На 29 април 1796 година е назначен за Апостолически викарий в София. Умира и бива погребан в родното си място на 13 декември 1800 година.

[15]. В AGCP се съхранява негов ръкописен дневник. О. Роки – с богат опит и ревностен в апостолата, след като работи във Влахия, България и Трансилвания, е назначен за Префект на Мисията в Молдова, Румъния, през 1784 година.

[16]. Префект на Пропаганда Фиде от 1780 до 1793.

[17]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери от 14 октомври 1781 година, където пише, че единственият им багаж е дрехата, която носят, че спят на земята и имат само една риза за смяна, както и малка сума пари от Пропаганда Фиде. По молба на монсеньор Дуванлия, отец Роки посреща двамата свещеници в Букурещ: „Не разполагаха с необходимите фермани, вижда се ясно, че папските служители са изпратени във варварските страни без да са снабдени с нужните разпоредби” Вж. Дневник на отец Феделе Роки, AGCP A 143, 1, f.17.

[18]. Докладът за пътуването на първите двама мисионери е публикувано в Annali della Congregazione della SS. Croce e Passione, Roma, 1967, pp. 357-359. Ivi, pp. 369-375; публикувано е и писмото им от 14 април 1782 година. Други писма на двамата свещеници са публикувани в: Л. Милетич. Nouveaux documents sur l’histoire des Bulgares-pauliciens, Sofia 1905, pp. 88-108.  За дейността им пише и отец Карло Романо в писмо от 10 август 1841 година, публикувано в RSSP 32, pp. 49-67.

[19]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери от 29 октомври 1781 година.

[20]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери от 15 април 1782 година.

[21]. Срв. Писмо на отец Франческо Ферери от 15 април 1782 година.

[22]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 22 май 1782 година.

[23]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 9 май 1783 година.

[24]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 1 юни 1782 година.

[25]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 6 март 1783 година.

[26]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 1 юни 1782 година.

[27]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 12 март 1786 година.

[28]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 8 декември 1784 година.

[29].Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия в APSR, Bulgaria 1773-1797, vol. 7, f. 372.

[30]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 1 април 1787 година.

[31]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 1 юни 1782 година.

[32]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 18 февруари 1784 година.

[33]. Интересен е списъкът и описанието на тези злоупотреби, съдържащ се в писмо на о. Матео Балдини от 25 февруари 1828 година, с което именно поверява възпитателно дело на първите двама мисионери.

[34]. Вж. писмо на о. Франческо Ферери от 18 февруари 1784 година.

[35]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 4 декември 1783 година, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, f. 153.

[36]. Българин, роден в Трънчовица, учил в колежа на Пропагандата в Рим.

[37]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 11декември 1786 година, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, ff. 192-193.

[38]. Вж. писмо на отец Филипо Скуарча в: L. Miletich, Les Bulgares-pauliciens, Sofia 1903, стр. 326.

[39]. Вж. писмо на отец Масимо Ардуино от 10 август 1841 година.

[40]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 16 април 1788 година; писмо на отец Джакомо Сперандио от 24 април 1788 година; писмо на отец Джакомо Сперандио от 8 септември 1788 година.

[41]. Отец Микеле, роден в Бавария на 17 септември 1747 година, влиза при пасионистите на 28 януари 1776 година. За да се отдаде на мисията в България, се отказва от престижното си назначение като супериор на Генералния дом на отците пасионисти в Рим. Умира в Ореш на 31 март 1797 година.

[42]. Вж. Доклад на монсиньор Павел Дуванлия  от 9 юли 1795 година, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, f. 368.

[43]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, f. 335.

[44]. Вж. Писмо на отец Масимо Романо от 18 септември 1841 година.

[45]. Пак там.

[46]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 24 март 1801 година.

[47]. Вж. писмо на отец Бонавентура Паолини от 30 януари 1802 година.

[48]. Вж. писмо на отец Бонавентура Паолини от 04 март 1802 година.

[49]. Отец Антонио Джордани е роден в Лигурия на 24 април 1774 година. Става пасионист през 1794 година. След смъртта на монсиньор Дуванлия е назначен за Апостолически викарий и отсяда в Ореш, но  вследствие на фалшиво обвинение, е принуден да бяга първо в Букурещ, а след това в Рим, за да избегне затвора. През 1809 година се оттегля от Конгрегацията.

[50]. Отец Фортунато Ерколани е роден в Лацио на 8 май 1775 година. Става пасионист през 1798 година. Епископ на Никополската Епархия от 1815 до 1820 година.

[51]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 18 юли 1803 година.

[52]. Ще се върне в Италия след 7 години, оттегляйки се от Конгрегацията на пасионистите.

[53].  Вж. писмо на дон Матия Раздилович до монсиньор Ферери от 26 юли 1806 година, публикувано в: L. Miletich, Nouveaux documents…, с. 120.

Изображение: авторът на статията, отец Паоло Кортези. Източник – http://catholicvt.net.

+ Левкийски епископ Партений

Освен тези главни догматически отстъпления на днешния католицизъм от църковната православна вяра могат да се наброят още множество: за св. Богородица, за светата Евхаристия, за свещенството, брака, поста и така нататък. И казаното дотук е достатъчно да убеди всекиго, че католицизмът е действително една съществено повредена християнска вяра или, с други думи – една ерес. Но понеже ”вярата без дела е мъртва[74]”, въпросът има и друга страна: има ли дела и какви дела има Католическата църква? Широкият свят, който „гледа на лице”, ще ни оглуши със своите реклами, че тъкмо Католическата църква има редки дела на просвета и благотворителност[75]! Това е така, обаче какво значи делото в този случай и смисъл? Всичко онова, което християнинът трябва да направи,  за да се лично приобщи към спасението в Христа Иисуса. Тук влизат не само и съвсем не на първо място благотворителността и просветата, каквито могат да имат на завидна висота и друговерците. Тук влизат преди всичко богообщението, добродетелта, молитвата, личният подвиг както на преподобното монашество, така и на честния брак. И докато канон на личната вяра е догматиката, канон на личното дело, в този широк смисъл, е мистиката. Има ли, прочее, Католическата църква здрава мистика при очевидната и доказана наличност на повредена вяра?Най-добре представят католическата мистика „Духовните упражнения” на Игнатий Лойола, основателя на иезуитския орден. По тези правила днес отбиват своите „екзерциции” ежегодно в манастири дори енорийските свещеници на Католическата църква, колко повече всички католически монаси[76] – толкова те са дълбоко проникнали в тамошния църковен дух и толкова меродавно го изразяват. Авторът им като че ли нарочно събрал само отрицателното и отреченото от древните изпитани благодатни подвижници на Христовата Църква, за да го препоръча като правило на духовен живот! Колко е прав приснопаметният руски подвижник и писател от миналия век, епископ Игнатий Брянчанинов, когато поставя неправилния духовен живот на еретиците в естествена логическа връзка с тяхното отстъпление от чистата верска истина: „Блуждаенето (в духовния живот) вече естествено се явява върху основата на богохулството, което е извратило догматическата вяра на еретиците[77]”!Християнството е истинската религия. В него реалното богочовешко взаимоотношение е възможно и даже задължително като крайна цел на всеки личен религиозен живот. Но при невнимание или неопитност това богообщение се поддава на имитация от психическо или тъмно мистическо естество[78]. За да има то винаги своята главна Първопричина вън от човешкото съзнание и по такъв начин да запази гарантирана своята обективна стойност на реално богообщение, древните изпитани подвижници са узаконили молитвата на християнина да бъде само покайна и „безòбразна” – без никакво участие на въображението и без никакво насилие върху му. В противен случай неминуемо се получава имитация, самоизлъгване или, казано на светоотечески език, „прелест”. Така големият подвижник и наставник на подвижничеството от VI век, св. Исаак Сирски, пише: „Съзерцанието на свръхестественото знание, което дава божествената сила, душата го приема… свръх очакванията[79].” Почти по същото време св. Нил Синайски пише: „Не желай чувствено да видиш ангели, или сили, или Христа, за да не загубиш ума си, като приемеш вълка за пастир и се поклониш на враговете демони”. „Когато се молиш, не придавай на Божеството какъвто и да било облик и не допускай умът ти да се преобразява в някакъв образ (самия себе си да представя под някакъв образ или в него да се отпечатва някакъв образ), но невеществено пристъпѝ към Невеществения и ще се срещнеш с Него[80]!” А учителят на св. Теодосий Търновски, св. Григорий Синаит, който в своя собствен подвижнически опит изпробвал всичко казано по науката на духовния живот преди него, пише: „Сам от себе си не строй въображения и не обръщай внимание на онези, които сами си се строят[81]!” Това изпитано учение на древните свети отци съхранява неизменно и преподава дори до днес св. Православна църква, което виждаме от следните кратки  и категорични думи на един от най-новите православни подвижници, епископ Теофан Затворник: „Ако допуснете образи, има опасност да се молите на своите мечти[82].”В какво отношение се намира католическата мистика към тази древнохристиянска православна доктрина? В диаметрална противо- положност! Там изобилните евтини съзерцания са само човешки психологически монтаж и резултат на явно самоизлъгване или „прелест”. Там не само че не се препоръчва да бъдат избягвани самостроежите на въображението, но се заповядва и насилие над последното. Така Игнатий Лойола съветва католическия подвижник преди всичко да си създаде тъмна обстановка: да затвори врати и прозорци, за да се лиши от всякаква светлина, да седне и „с очите на въображението” да се мъчи да види предмета на своето „съзерцание”. Така например, съзерцанието на Христовото царство, което е поставено във втората седмица на упражненията, става по следния начин: „Аз си представям пред очите един земен цар, който е избран от нашия Господ Бог и комуто оказват почит и послушание всички князе и всички християни. Аз внимавам, как този цар беседва със своите… Представям си, какво трябва да отговарят добрите поданици на един така благороден и човеколюбив цар”… По-нататък тази чисто фантастична картина е пренесена на темата и разработена най-подробно: католическият подвижник си представя „трите божествени Лица”, как наблюдават лицето на Земята да гъмжи от хора, които пропадат в ада; как решават Второто Лице да стане човек, за да спаси човешкия род; как изпращат Архангел Гавриил при светата Дева; после следват представите за рождеството на Господа, бягството в Египет и връщането оттам, животът в Назарет и случаят в Иерусалимския храм, отиването на Иордан и в пустинята, проповедта на планината, тържествения вход в Иерусалим, знамето на Христа в свещения град и знамето на Луцифер във Вавилон и пр. При цялата тази пребогата галерия от въображаеми сцени, Игнатий Лойола изрично задължава католическия подвижник да изнасилва своите „пет чувства на въображението” за пълна ориентация във въображаемата обстановка: с очите на въображението той трябва да вижда лицата, като подробно разглежда и обсъжда всички техни обстоятелства (трите божествени Лица върху царския трон на Тяхното божествено величество; светата Дева и архангела, който я поздравява, къщата и стаята в Назарет сред природата на Галилея; хората по лицето на Земята с техните облекла и поведение, бели или черни, в мир и война, да плачат и да се смеят, здрави или болни, как се раждат и как умират; пътя от Назарет до Витлеем, по дължина и ширина, дали е равен или минава през долини и височини; Витлеемската пещера, колко е голяма или малка, ниска или висока, как е наредена и пр.); той чува със слуха си какво говорят лицата или какво биха могли да говорят; той надушва с обонянието си и вкусва с вкуса си безкрайната сладост на Божеството, душата с нейните добродетели и другите неща според лицата, които биват третирани; той докосва с осезанието си, прегръща и целува местата, където са минали нозете на тези лица и така нататък и така нататък[83]. Всичките правила, цялата система на католическата мистика се характеризира с такова широко и погрешно използване на въображението, което компрометира съзерцанието и явно го превръща в халюцинация. Правилността на този стил мистика не може да бъде гарантирана нито от възторженото състояние на подвижника, нито от неговото постно въздържание, нито от неговото увлечение в други тежки подвизи: неправилността е исторически доказана и психологически очевидна. Напротив, докато на здравата православна мистика е присъща умереност във всичко и тихо изживяване на действително свръхестествените състояния, болната мистика тъкмо се отличава между другото и със своята възторженост и показност. Ето какво пише по това един такъв авторитет в аскетиката, като епископ Теофан Затворник: „Пази, Боже, от възторжени молитви! Възторзите, силните движения с вълнения са просто… движения на кръвта от възпалено въображение. За тях Игнатий Лойола написал много ръководства. Някои идват до такива възторзи и мислят, че са достигнали високи степени на молитва, когато това са мислени мехури: истинската молитва е тиха, спокойна и такава е тя на всички степени[84]”. А епископ Игнатий Брянчанинов с пълно право така характеризира въобще католическата мистика и католическите подвижници: „Поведението на подвижниците в латинството, обхванати от прелест, винаги е имало характер на изстъпление поради необикновеното им веществено страстно разгорещение. В такова състояние се намирал Игнатий Лойола, основателят на иезуитския орден. Неговото въображение било толкова разгорещено и изострено, щото, както сам той твърдял, достатъчно било само да поиска и да употреби известно напрежение, и пред погледа му се явявали по негово желание раят и адът… А известно е, че на истинските Божии светци виденията се дават само по благоволение Божие и чрез Божие действие, а не по волята на човека и не по негово собствено усилие[85].” А на друго място същият руски подвижник пише следното за друг един не по-малко меродавен учител на католическата аскетика: „Като образец на аскетическа книга, написана в състояние на духовна прелест… можем да посочим съчинението  на Тома Кемпийски под заглавие „За подражанието на Христа”. То е проникнато с изтънчено високоумие и тщеславие[86].” „Книгата води читателите си направо уж към общение с Бога, без да бъдат те предварително очистени чрез покаяние; поради това тя възбужда към себе си особено съчувствие у хора незапознати с пътя на покаянието, непредпазени от прелестта, ненаставени на правилен духовен живот от учението на светите отци на православната Църква[87].”И ето какви са плодовете на една такава заблуда по отношение законите на духовния живот. Франциск Асизки, почитан в католическия свят като един от най-великите негови светци, заявява, че веднъж през време на молитва той видял две светлини, в едната от които той познал Христа, а в другата – себе си; но не могъл да каже коя от тях е по-блестяща! И това не е единствен случай, когато той се сравнява с Христа: така например, той пращал като Христа своите ученици на проповед по двама и със същите поръчения според тези на Христа (Марк 6:7-11[88]). Със същото самосъзнание той си позволил на смъртния си одър да имитира тайната Христова вечеря, като заповядал да му четат евангелието от Иоан (от тринадесета глава нататък), след което благословил, преломил и раздал на учениците си хляб[89]! И предсмъртните му думи са в същия дух: „Ето, Бог ме призовава, и аз прощавам на всички мои братя, присъстващи и отсъстващи, техните обиди и заблуди, и отпущам греховете им, доколкото това е в моята власт[90].” Нито дума за своите собствени грехове към другите и никаква молба за прошка! При такава смърт на един католически светец от първа категория ние си припомняме множество случаи (да не кажем – всички случаи) на праведна кончина от житията на православните светци и особено на един от най-новите, преподобни Серафим Саровски. Предузнал с пророчески дух своя земен край, той не мислел да прощава другиму греховете, защото в неговата очистена съвест нито за миг не би могла да се задържи зла памет за чужди съгрешения, а сам обходил всички манастирски братя, пред всякого от тях направил дълбок земен поклон, с всички се простил и, причастен със светите Тайни, през нощта тихо починал в килията си през време на молитва[91]. Дори предубеденият ум не може да не види и признае, къде е християнската праведност и къде е заблудата[92].И така, Католическата църква е изопачила християнството като всецърковен догмат на вярата и като правило за истински благодатен живот, поради което Православната църква не може да има към нея друго отношение освен отрицателно. Наистина силно впечатление прави нейната мощна организация и дисциплина, и нейните многобройни и многолюдни работливи монашески ордени. Обаче каква стойност може да има всичко това от гледище на Господ Иисус Христос, когато Божието наследство там е така дълбоко изопачено в своята същина, при безспорния факт, че тя е нарушила канона на вярата и на живота, а от друга страна така страшно прогърмява в света категоричната присъда на Господа за подобни случаи: „Горко вам… задето обикаляте море и суша, за да придобиете един последовател, и когато сполучите това правите го син на геенната, дваж по-достоен от вас?[93].” Впрочем, бихме могли да видим образци на просветна, мисионерска и благотворителна дейност и в днешното състояние на Православната църква, а бихме могли да открием такива и в нейното близко и по-далечно минало: можем да се поучим на мисионерство от класическия в Църквата пример на светите апостоли и на техните приемници; по тази част през вековете, като св. Иоан Златоуст, св. св. Кирил и Методий, св. Стефан Пермски (XIV век), св. Инокентий Иркутски (XVIII век), св. Герман Аляскински (XVIII век), архиепископ Николай Японски (ХХ век[94]). Ако се заемем да присадим на своя духовна почва идеализма на монашеските богопросветени основоположници от свещената християнска древност, тогава ще имаме възможност да развием просветно дело, да проведем успешно мисионерство поне сред религиозно безразличните кръгове на своите собствени народи и да повдигнем на неуязвима просветна висота народното благочестие. Можем да се поучим на широка и жертвена благотворителност от множеството свои светци и особено от примера на св. Иоан Милостиви, който бил организирал дори църковна търговия с далечни страни, за да печели по този начин необходимите средства за своята църковна благотворителност. Можем да почерпим поука и от своето недалечно минало, когато по време на турското робство Църквата единствена поддържаше просвета сред нашия народ. Накрая, нека заслужено преценим и мисионерството на съвременната Руска православна църква, която има днес своите представителства почти по всички страни на света и, без да върши натрапничав прозелитизъм, със силата на своето благочестие и с рядката красота на своето богослужение тя привлича спасаеми от всички вероизповедания и религии.Освен това нека си дадем сметка за следното: характерна черта на католицизма като вероизповедание на която той до голяма степен дължи днес своите видими успехи, е фанатичното убеждение, системно внедрявано на всички негови вярващи – че само той е правото християнско вероизповедание, и че всички други християнски вероизповедания, включително и православното, са само една гибелна заблуда. В католическата догматика тази мисъл е формулирана от знаменития там богослов на XIII век, Тома Аквинат: „Nulla salus extra Eсclesiam” – “няма спасение вън от Църквата!”, –  при което „Църква” е само папската и никоя друга. Ако прочее се възхищаваме от широкосветските успехи на католицизма – плод до висша степен на конфесионалния му фанатизъм, – то не остава освен да подражаваме на тази му черта върху наша православна основа. Подражаваме ли обаче в това отношение на католицизма, ние би трябвало да го отречем като несъгласен с нашето православно вероизповедание, както там фанатично (макар и без основание) отричат това последното като несъгласно с тяхното.С католицизма ние сме заставени да водим борба, както поради неговата еретичност, така и поради неговата необуздана експанзия: при фанатичната заблуда, че само в общение с римския папа е възможно спасението на християнина (дори тогава, когато той в своето вероизповедание е по-правоверен от него), Ватиканът поддържа огромни мисии и похарчва огромни парични средства за привличане на папски поданици не само сред езическите народи. По правилата на безскрупулната иезуитска етика той с всички средства прави усилия да печели прозелити от средата на православието и да образува с тях своите унии. В това отношение той храни особени надежди на успех в бъдещето, поради което поддържа в наши дни нарочно учебно заведение в Рим Seminarium russicum, дето обучават в неистините на католицизма и в своеобразно изопачените истини на православието привлечени от разни православни страни младежи, за да може при първа възможност на по-благоприятни условия чрез тях да развие католическо мисионерство с максимални успехи сред разните православни народи. Трябва ли да ставаме доброволна или немарлива жертва на този неукротим напор? Естествено, не! Ние имаме задължението да браним своята православна вяра като единствено автентично християнство. Вярно е, че никой мислещ православен не може да не съжалява, задето Рим е отпаднал от общението с православния Изток поради своите многобройни ереси. Вярно е, че няма мислещ православен, който искрено да не желае възстановяването на църковното единство между християнския Изток и Запад. Обаче не „уния” с Рим по досегашните исторически образци, а възстановяване на догматическата и нравоучителна истина с критерия на Свещеното Писание, Седемте вселенски събори и неизопачените данни на историята: който е отстъпил от прахристиянския догмат на вярата и живота, той да се върне назад!

_________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 7-8, с. 4-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[74]. Яков 2:20.

[75]. Вж. едно най-ново оглушително самохвалство в този смисъл в статията на Mailleux (S. J.) – L’Union est-elle possible? (Nouvelle revue theologique, 1954, № 6, p. 659).

[76]. Fülop Miller, Macht und Geheimnis der Jesuiten, Берлин, 1929, с. 31-32.

[77]. Полное собранiе сочиненiи, т. I, СПб, 1905, с. 244.

[78]. 2 Коринтяни 11:14.

[79]. Добротолюбiе, т. II, изданiе II, с. 660.

[80]. Добротолюбiе, т. II, изданiе II, с. 221 и 215.

[81]. Пак там, т. V, с. 233.

[82]. Собранiе писемъ, выпускъ VII, письмо 1063, с. 25.

[83]. Ignatius von Loyola, Geistliche Übungen, übertragen von Al. Feder Regensburg, 1926, с. 59-90.

[84]. Письма о христiанской жизни, выпускъ I-II, Москва, 1900, с. 25.

[85]. Полное собранiе сочиненiи, т. I, СПб, 1905, с. 244.

[86]. Полное собранiе сочиненiи, т. V, СПб, 1905, с. 69.

[87]. Полное собранiе сочиненiи, т. I, СПб, 1905, с. 255.

[88]. М. В. Лодыженскiй, Светъ незримый, Спб, 1915, с. 120-121.

[89]. Пос. съч., с. 111-112.

[90]. Пос. съч., с. 132.

[91]. Н. Левитскiй, Житiе, подвиги, чудеса и прославленiе преподобнаго и богоноснаго отца нашего Серафима Саровскаго чудотворца, Москва, 1905, с. 454-455.

[92]. Това сравнение на католическия светец Франциск Асизки с православния св. Серафим Саровски представлява достатъчен отговор на иезуитския богослов Тишкевич – доколко Франциск Асизки може да бъде „разбиран и обичан” (Nouvelle revue theologique, 1954, № 6, p. 624) от богословски просветения православен християнин, и доколко православните светци „приличат” на католическите (ibidem, p. 626).

[93]. Матей 23:15.

[94]. Вж. за неговата дейност статията „Апостолът на Япония” в списание Православен мисионер, 1947, № 2.

Първо изображение: авторът, + Левкийски епископ Партений (1907-1982). Източник – http://dveri.bg.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Епископ Павлос Балестер-Конволие

Уводни думи от Иоан Санидопулос

Настоящият текст, автор на който е тогавашният иеродякон отец Павлос Балестер-Конволие, е публикуван в две части за първи път в списание „Кивот“ (юли 1953, стр. 285-291, и декември 1953, стр. 483–485).

Преди обръщането му към Православието и преди изпращането му в Мексико като епископ Павлос Назиански от Светия архидиоцез на Северна и Южна Америка, той е бил францискански монах. Но в Мексико този човек става жертва на мъченическа смърт. Новината за неговата смърт е отпечатана на първа страница на списание „Катемерини“ (4-ти февруари, 1984 година) и там се казва: „В Мексико е убит гръцкият православен епископ Павлос. От град Мексико получихме известие, че преди два дни е бил отнет животът на епископ Павлос Назиански от Гръцкия архидиоцез на Северна и Южна Америка. Той е бил убит от 70-годишен мексиканец, бивш военен, страдащ от психическо разстройство… Мексиканските власти не изключват възможността убиецът да е пристъпил към този акт вследствие на изблици на фанатизъм.“

Епископ Павлос е родом от Каталония, Барселона, освен това е възпитаник на семинариите в Атина и Халкидики. През 1953 година в Атина е ръкоположен за дякон, а през 1954 година – за свещеник. Започва служението си като свещеник най-напред в Константинопол (1954–1959), а след това – в православния Гръцки архидиоцез на Северна и Южна Америка. През 1970 година е ръкоположен за Епископ Назиански (в Ню-Йорк), който пребивава в митрополия в Мексико.

Неговото дело там като църковник, университетски професор и активен писател изпъквало със своите забележителни качества, но за съжаление завършило с преждевременната му смърт. Той бил убит през 1984 година в град Мексико, след края на отслужената света Литургия. Погребението му било проведено от архиепископ Яков, който се възхищавал от изключителната ревност и постоянство в делото на този епископ. Епископ Павлос Назиански не само доказал достойнството си за своето призвание, но чрез своята ужасна смърт като верен служител на Църквата станал и свидетел на Православието. През 2006 година, при своето посещение в Мексико, Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей нареди на митрополита на Мексико и Централна Америка Атинагор да пренесе в Константинопол мощите на покойния епископ Павлос Назиански и да ги положи при паметната плоча на епископа в предния двор на катедралния храм „Св. София“, издигнат от този паметен архиерей.

1. Откъде тръгна всичко

Моят духовен прелом в посока към Православието получи началото си един ден, докато пререждах каталозите в библиотеката на манастира, в който бях монах. Този манастир принадлежеше към Францисканския орден, основан в моята родна страна Испания. Докато подреждах някои стари текстове, засягащи Инквизицията, аз попаднах на един материал от 1647 година, който истински ме впечатли. Този текст представяше решение на Инквизицията, според което тя заклеймява като еретик всеки християнин, който има дързостта да вярва, приема или проповядва, че признава апостолската истинност на апостол Павел. Тази изумителна находка се оказа непоносима за моя ум. Веднага побързах да се успокоя с мисълта, че сигурно е някаква печатна грешка или вид фалшификация – нееднократно явление в Западната църква по времето на написването на тези текстове. Само че и смущението, и недоумението ми нараснаха още повече, когато направих проучване и се убедих, че решението на Инквизицията, споменато в онзи текст, е абсолютно неподправено. На практика два пъти преди това – конкретно през 1327 година и през 1331 година – папа Иоан ХХII и папа Климент VI са осъдили и заклеймили всеки, който дръзне да отрече, че през целия си апостолски живот апостол Павел е бил изцяло подчинен на църковната и монархическа власт на първия папа и властелин на Църквата, а именно – апостол Петър. Няколко столетия по-късно, през 1907 година – папа Пий Х, а през 1920 година – папа Бенедикт XV, са потвърдили тези анатеми и осъждания.  

Ето защо трябваше да изоставя всяка мисъл за евентуално неточно цитиране или фалшификация. Това обаче ме изправяше пред сериозно противоречие със собствената ми съвест.

Лично за мен беше немислимо да приема, че апостол Павел е бил зачеркнат и поставен под каквато и да било папска власт. За мен самостойното му апостолско дело сред народите, аналогично на което е апостолското дело на апостол Петър сред обрязаните, представляваше необорим факт, заявен пряко от Свещеното писание.

За мен нямаше съмнение какъв е той, тъй като екзегетическите писания на светите отци по този въпрос са ясни и категорични: „Павел, пише св. Иоан Златоуст, заявява своята равнопоставеност с другите апостоли и трябва да бъде сравняван не просто с останалите, а с първия сред тях в доказателство на това, че са равни по достойнство“. Отците категорично са единодушни, че „всички апостоли са като Петър, или по-точно – имали са дарени същите чест и достойнство“. Няма как някой от тях да е стоял по-горе от останалите, защото апостолското звание, дадено на всичките, е било „висше достойнство, връх на достойнствата“. Те всички са били пастири, а стадото – едно. И това стадо е било предвождано от апостолите в пълно съгласие помежду им. Ето защо за мен нещата бяха ясни и недвусмислени. При все това римокатолическото учение се противопоставяше на тези обстоятелства. Така аз за първи път в живота си бях изправен пред жестока дилема. Как трябваше да постъпя? От едната страна беше Библията и свещеното Предание, а от другата – учението на Църквата. Според римското богословие задължително условие за нашето спасение е да вярваме, че Църквата е истинска монархия и нейният монарх е папата. По такъв начин синодът на Ватикана, прегласувайки всички предишни постановления, е заявил официално, че „всеки, който заяви…, че Петър (считан за първия папа) не е получил от Христос първенство над апостолите и че не е видим глава на цялата Църква… да бъде анатема.“

2. Потърсих наставление от изповедника си

При този изблик на смущение в душата ми аз се обърнах към моя изповедник и му описах чистосърдечно цялата ситуация. Той беше един от най-известните свещеници в манастира. Първо се замисли известно време, защото очевидно му беше трудно да намери убедителен отговор, и накрая ми каза следните думи, които, да си призная, ме изпълниха с недоумение:

„Библията и отците са навредили на мисълта ти, чедо мое. Остави и едното, и другото настрана, съсредоточи се да следваш непогрешимото учение на Църквата и не позволявай да ставаш жертва на подобни мисли. Никога не позволявай сътворените от Бога, които и да са те, да смущават вярата ти в Бога и в Църквата.“

Той изрече своя отговор с много уверен тон и с това още повече увеличи моето объркване. Винаги съм бил убеден, че онова, което не може да бъде оставено настрана, е първо и преди всичко Словото Божие. Без дори да изчака реакция от моя страна, изповедникът ми продължи: „Вместо това ще ти дам списък с имената на някои прочути автори, в творчеството на които ще намериш успокоение и подкрепа за своята вяра.“ После ми зададе въпроса дали имам да го питам нещо „по-интересно“ и с това завършихме разговора си.

Няколко дни по-късно моят изповедник замина на проповедническа обиколка из църкви, основани от монашеския орден. Преди да тръгне, той ми остави списък с творби на споменатите автори и ме посъветва да ги прочета. Освен това поиска да му пиша, за да го осведомявам как се отразява върху мен прочетеното. При все че казаното от него изобщо не беше убедителен отговор за мен, аз все пак намерих тези книги и се заех да ги чета с максимално внимание и съсредоточеност. По-голямата част от книгите бяха богословски текстове и справочници за папски решения, както и за решения на Вселенските събори. Заех се с чистосърдечен интерес да проуча материалите, залагайки на Библията като мой единствен предводител: „Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми“ (срв. Псалом 118:105).

Колкото повече напредвах в прочита на тези книги, толкова по-ясна сметка си давах, че не съм имал ясна представа за естеството на моята Църква. Моето приемане в християнството и кръщението ми се осъществиха непосредствено след като завърших обучението си върху енцикликите, после се заех да изучавам философия, а по времето, за което ви разказвам тук, аз правех първите си стъпки в богословието. То ми откриваше една съвършено нова наука. Дотогава християнството и Римската църква бяха за мен една хомогенна смес, нещо абсолютно неделимо. В моя монашески живот аз бях съсредоточил вниманието си единствено върху външната страна на тези религиозни представи и не намирах повод да се вгледам задълбочено в базисните принципи, заложени във вътрешната структура на моята Църква.

3. Абсурдното учение за папата

Именно тогава, с този подбор от материали, предложени ми по мъдростта на моя духовен наставник, за мен започна да се разплита истинският образ и естеството на тази монархическа система, известна като Римска църква. Струва ми се, че и тук няма да бъде излишно да направя едно обобщено представяне на нейните основни характеристики.

На първо място, за римокатолиците християнската църква е „само една абсолютна монархия“, чийто монарх е папата, изпълняващ тази своя роля в цялата ѝ пълнота. На основата на папската монархия „се гради цялата власт и стабилитет на Църквата“, което иначе „би било невъзможно“. Папизмът е абсолютната опора на християнството. И още нещо – „папизмът е най-важното условие за съществуването на християнството“, тоест „той е негов връх и негова същина“.

Монархическата власт на папата като върховен предводител и видим глава, стълп и крепило на Църквата, всемирен и непогрешим наставник във вярата, наместник (викарий) на Бога на земята, пастир на пастирите и върховен архиерей, е изключително активна и господстваща, обхващаща всички учения и правомощия на Църквата. „Дадените от Бога права“ се простират общо над всички и над всеки един кръстен човек по света. Тази диктаторска власт може да бъде упражнявана по всяко време, навсякъде и спрямо всеки един християнин по света – независимо дали е от миряните, или от клира, – както и над всяка църква, от която и да било деноминация или националност, в зависимост от съображенията на папата в ролята му на първосвещеник на всички църковни диоцези по света.

Хората, които не приемат изцяло тази власт и отказват да се подчиняват сляпо, се явяват схизматици, еретици, неверници и нечестивци, а техните души още отсега са обречени на вечни мъки, защото за нашето спасение е задължително да вярваме в папската институция и да се подчиняваме на нея и на нейните представители. По такъв начин папата се явява въплъщение на въображаемия Предводител, пророкуван от Цицерон, който пише, че всички трябва да го признаят за свят.

Според римокатолическото учение трябва винаги „да приемаме, че папата има правото да се произнася по всякакви духовни въпроси на всеки един християнин, и нещо повече – той има същите права и по отношение на светските дела. Неговите права за отсъждане на положението не се свеждат единствено до налагане на духовни наказания и до лишаване от вечно спасение на тези, които отказват да му се подчиняват, но той има също така правото да упражнява в пълнота своята власт над верните. Защото Църквата има две оръжия, изобразяващи нейната власт, която е и духовна, и светска. Първото от тези две оръжия е притежание на клира, второто – на царе и воини, макар че те също са подчинени на волята на клира.“

Със своята позиция, че е наместник на Този, на Когото „царството не е от този свят“, на Този, Който забрани на апостолите да подражават на владетелите от този свят, които „налагат своята власт на народите“, папата представя себе си като световен монарх и по такъв начин се явява продължител на римския империализъм. През различни периоди от историята той е ставал владетел на огромни територии, поставял е началото на кървави войни срещу други християнски владетели, за да се сдобие с нови владения или просто за да насити ламтежа си за още богатства и власт. Той е притежавал огромен брой роби. В политическата история е заемал важно място и нерядко неговата роля е била от решаващо значение. Християнските владетели са имали задължението да отстъпват пред лицето на „владетеля с дадени от Бога права“, предавайки му своето царство и своя политико-църковен престол, „който бил създаден за прослава и опора на останалите престоли по света“. В наши дни световното седалище на папата е сведено до пределите на града Ватикан. Този град включва автономно население със свои дипломатически представителства и в двете полукълба на планетата, има собствена армия, въоръжение, полиция, затвори, валута и така нататък.

Като връх на папското всемогъщество, той притежава още една произтичаща от религията привилегия, която не биха могли да си представят дори най-примитивните идолопоклонници: правото на божествена непогрешимост, дадено според догмат, провъзгласен на Ватиканския събор през 1870 година. Оттогава насам „човечеството трябва да се обръща към него за всичко, за което се обръща към Господа: „твоите слова са слова на вечен живот“. Оттук нататък няма защо Светият Дух да води Църквата „в истина“. Не е потребно нито Свещеното Писание, нито Свещеното Предание, защото на Земята има бог, който стои на непогрешимостта. Папата е единственият авторитет на истината, който има правото да заема позиции, противоположни на останалата Църква, и да обявява нови догмати, които верните са задължени да приемат, за да не им бъде отнета от него възможността за спасение. „Неговата воля и неговите желания са определящи за всички произнесени от него съждения, които са свещени и неприкосновени в пределите на Църквата“, а декретите трябва да ги приемаме, признаваме и спазваме като „канонични послания“. Тъй като е папа непогрешим, той трябва да получава сляпо подчинение. Кардинал Белармин, провъзгласен за светец от Римската църква, обяснява това с прости думи: „Ако някой ден папата въведе грехове и наложи забрана върху добродетели, Църквата е длъжна да приеме, че тези грехове са нещо добро, а посочените добродетели – нещо лошо.“

4. Отговорът на моя изповедник

След като изчетох всички книги, аз се почувствах отчужден от моята Църква, защото нейната структурна уредба нямаше нищо общо с Църквата, създадена от Господа и организирана от апостолите и техните ученици, а също и отстоявана според представата на светите Отци. С това свое убеждение аз написах първото си писмо до моя духовен наставник: „Чета препоръчаните ми от вас книги. Не желая да престъпвам Божиите заповеди и да следвам човешки учения, които нямат нищо общо със Свещеното Писание. Подобни учения под формата на низ от глупости ни предлага папизмът. Естеството на Църквата ни се разкрива чрез това, което ни е предадено в Свещеното Писание, а не чрез човешки решения и възгледи. Единствен извор на истината за вярата е Свещеното Писание, както и Преданието на Църквата.“

Получих отговор бързо: „Вие не се вслушахте в съвета ми – укори ме моят наставник – и по такъв начин изложихте душата си на опасното въздействие на Свещеното Писание, а когато не грее, то като огън гори и изпепелява. Относно ситуации като вашата, папата е заявил, че е „позорно прегрешение човек да смята, че всички християни могат да четат Свещеното Писание“, а богословите са ни казали, че Свещеното Писание е „непроницаем облак“. „Вярата в просветителната сила и яснотата на Библията е един неправоверен догмат“, посочват нашите непогрешими предводители. Относно Преданието смятам за излишно да Ви напомням, че по въпросите на вярата ние трябва да следваме първо и преди всичко папата. В такива случаи позицията на папата е хилядократно по-стойностна от всичките му там августиновци, иеронимовци, григориевци, златоустовци…“.

Това писмо не промени, а окончателно затвърди моето виждане. За мен беше немислимо да поставя папата над Свещеното Писание. С нападките си спрямо Свещеното Писание моята Църква ми отнемаше всяка възможност да видя нещо достойно пред себе си и се съединяваше с еретиците, които, макар и „избраници според Писанието, ставаха негови врагове“. Това беше последното ми общуване с моя духовен наставник.

5. Папата е всичко, Църквата е нищо

Аз обаче не спрях дотам. Вече бях „тръгнал по релсите“ право напред към моята Църква. Бях поел по път, по който нямаше как да се спра, докато не намеря вярното решение.

Драматичното през онези дни беше в това, че макар да се бях отделил от папизма, аз още не бях открил за себе си друга църковна реалност. Православието и протестантизмът ми изглеждаха като някакви неясни схващания и не бях потърсил нито време, нито възможност да проверя дали мога да открия в тях нещо за облекчаване на моето тежко страдание.

Независимо от всичко, аз продължавах да обичам Църквата, която ме беше направила християнин, и не престанах да нося нейния символ. Нужно ми беше още време на задълбочен размисъл, докато бавно и постепенно, с тревога и скръб, стигнах до извода, че Църквата, която аз обичам, не е част от папската система.

Истината е, че на фона на цялата авторитарност на папата, властта на Църквата и на епископата не се явяват принадлежащи към структурната иерархичност. Защото според римокатолическото богословие „властта на Църквата е реална единствено когато е съгласувана и съобразена с волята на Папата. В противен случай тя е невалидна.“. По такъв начин се получава така, че е без значение дали папата ще има до себе си Църквата, или не – с други думи, папата е всичко, Църквата е нищо. Епископ Марен дава доста точно обяснение: „Ще бъде много по-правилно, ако при изричане на Веруюто римокатолиците казват „… и в единия папа“, вместо „и в едната… Църква“.

Ролята и функциите на епископите в Римската църква се свежда единствено до представители на папската власт, на която архиереите са предали себе си също както миряните. Те опитват да оправдаят наложения режим с 22-ра глава от Евангелието на Иоан, в която според римската интерпретация е описано, че „Господ поверява на апостол Петър, Първия папа, пастирството над Своите агънца и овци“, или по-конкретно – Той Го дарява да бъде Върховен пастир с изключителни права над всички верни, които се явяват агънцата, а останалите, апостоли и архиереи – овците.

Епископите от Римската църква обаче не се явяват приемници на апостолите, защото според нейните догмати: „Апостолите не са притежавали апостолска власт, която да предадат на своите приемници, епископите. Единствен Петър е притежавал папска власт, предадена от него именно на папите.“ По такъв начин епископите, тъй като не се явяват приемници на апостолска власт, имат само и единствено онази власт, която получават не от Бога, ами от върховния понтиф на Рим.

Римският първосвещеник е този, който единствен придава смисъл и на Вселенските събори, „защото те не са нищо друго освен християнски конференции, които се свикват според пълномощията и властта на папата“. Достатъчно е папата да излезе от залата на Събора и да каже: „Аз не желая повече да слушам това“, за да бъде прекъснат Съборът в същия този момент и това да го лиши от всякаква валидност. Но щом не е узаконен и ратифициран от папата, кой ще може да го представи като някакъв авторитет пред верните?

6. Смайващият отговор на един иезуит

През онзи период аз почти изоставих образованието си, предпочитайки да се възползвам от времето, предоставяно ми от Ордена, като се усамотявам в монашеската си килия, прекарвайки там по много часове в размисъл върху тежкото ми премеждие. Месеци наред бях проучвал – директно от апостолски и светоотечески източници – структурата и организацията на ранната Църква. Само че това мое занимание не успя да остане съвсем незабелязано. Тежката ми грижа беше погълнала цялото ми внимание, изцеждайки силите ми и променяйки значително начина ми на живот, което стана очевидно за всички. И извън границите на манастира аз не пропусках да се възползвам от всяка ситуация, която ми даваше възможност да хвърля известна светлина върху моя проблем. По такъв начин започнах да обсъждам темата с познати църковници, съобразявайки се със степента на доверие, която имах относно тяхната откритост и чистосърдечност. Това постоянно ми предоставяше мнения и коментари по въпроса, които за мен винаги бяха от значение и интерес.

Открих, че повечето от тези клирици са много по-фанатизирани, отколкото си представях. При все че си даваха ясна сметка за абсурдността на учението за папата, те бяха тежко залостени в идеята, че „необходимото подчинение на папата изисква сляпо единодушие помежду ни“, както и на максимата, въведена от основателя на иезуитите: „За да бъдем притежатели на истината и за да не изпадаме в заблуждения, ние сме длъжни винаги да залагаме на основополагащата и неотменима аксиома, че стига да ни е казано от архиереите на Църквата, то и белият цвят пред очите ни ще го видим на практика черен“. С тази невероятна измислица един иезуитски свещеник ми довери следното: „Признавам, че нещата, за които ти говориш, са много убедителни и ясно обосновани. Само че в деня на ръкополагането ние, иезуитите, освен традиционните три, даваме и четвърти обет. Той е много по-важен, отколкото обетите за целомъдрие, послушание и нестяжание. Това е обетът за безпрекословно подчинение на папата. Ето защо аз бих предпочел да отида в ада с папата, отколкото да ида в рая с тези твои истини.“.

7. „Преди няколко века светата Инквизиция щеше да те изгори на своите клади.“

По мнението на повечето от тях аз бях еретик. Ето какво ми написа по този повод един епископ: „Преди няколко века за такива идеи като твоите светата Инквизиция щеше да те сложи на своите клади.“ Но независимо от всичко това аз реших да не напускам манастира и да остана изцяло отдаден на духовен живот, приемайки мисълта, че отговорността за измамата и нейното отстраняване се полага на архиереите. Само че как ще може душата, търсеща спасение, да се чувства сигурно на пътя на един повърхностен живот, където своеволията на папата могат безконтролно да трупат нови догмати и измислени теории относно благочестието на Църквата? Нещо повече, щом чистотата на учението се градеше на измислици за папата, кой можеше да ми гарантира, че тази низост няма да се пренесе и върху други страни на евангелската вяра?

Ето защо няма нищо странно, че светците на Римската църква са прогласили с тревожен глас: „Кой знае дали тези недомислени средства за спасение, които ни заливат отвсякъде, не стават причина да забравим за Единия наш Спасител Иисус…? Днешният духовен живот прилича на дърво с толкова много клони и толкова много листа, че душите вече не виждат къде точно е стволът, на който се крепи всичко, нито къде са корените, които го подхранват.“.

Толкова много сме разкрасили и претоварили нашата религиозност, че сред тези „украси“ се е загубил образът на Този, Който е „същината на нещата“. Стигайки окончателно до убеждението, че духовният живот в лоното на Папската църква ще ме излага на рискове, аз реших да направя решителната крачка. Напуснах манастира и скоро след това заявих, че вече не съм член на Римската църква. Дотогава някои изглеждаха подготвени да ме последват, но в последния момент се оказа, че никой не е готов да се лиши напълно от положението си в Църквата, от вниманието и почестите, на които се радваше.

Така аз напуснах Римската църква, защото нейният предстоятел, забравяйки, че Царството на Божия Син „не е от този свят“ и че „всеки, който бива посочен за архиерейски сан, не се явява призван за по-големи привилегии и власт, а само за служение на цялата Църква“, беше станал подражател на онзи, който „пожела в гордостта си да бъде като Бога и загуби истинната слава, заменяйки я с лъжлива“, „за да седне като бог в Божия храм“ (срв. 2 Сол. 2:4). Бернар от Клерво е написал много точно относно папата: „Няма по-ужасна отрова, по-смъртоносен меч, отколкото неутолимата жажда за власт“. В изоставянето на папизма аз следвах гласа на съвестта си, тъй като това беше гласът Божи у мен. А този глас ми казваше: „Остави го… за да не ставаш участник в неговите грехове, да не споделяш и да не носиш неговите рани.“

8. В лоното на Православието

Моето напускане на папизма добиваше все по-широка известност в църковните среди и получаваше все по-ентусиазирана подкрепа от представители на испанските и френски протестантски кръгове, само че това ме излагаше на доста големи рискове в живота.

Сред писмата, които получавах, имаше и множество анонимни с оскърбления и заплахи. В тях ме обвиняваха, че прокарвам около себе си антипапистки настроения и с примера си подвеждам към „вероотстъпничество“ римокатолически духовници, които „все още не са стъпили на здрави догматически основи“, а това всъщност бяха моите открити съмишленици в случая.

Поради тези обстоятелства бях принуден да напусна Барселона и да се пренеса в Мадрид, където ме приеха и ми дадоха подслон, без изобщо да съм очаквал това, членове на Англиканската църква, а чрез тях установих връзки със Световния съвет на църквите. И там не останах незабелязан. След всяка проповед в различни англикански храмове, все повече хора проявяваха желание да се запознаем, за да обсъдят уверено с мен някои църковни въпроси. Така, без никакви усилия от моя страна, около мен започна да се сплотява все по-широк кръг от хора, повечето от които бяха антипаписти. Тази ситуация ме направи още по-неприятен на властите, защото тези доверителни срещи, в които се съгласявах да участвам, включваха присъствието и на римокатолически духовници, известни със своята „неукрепнала и отслабваща вяра във върховенството и непогрешимостта на Първосвещеника на Рим“.

Фанатизираната враждебност спрямо мен у някои паписти намери пълен израз и достигна своята кулминация в деня, когато дадох публичен отговор на един обстоен църковен трактат, изпратен до мен като последна стъпка за извеждането ми от „еретическия капан“, в който бях попаднал. Особено изразително беше заглавието на този апологетичен текст: „Папата, Наместник на нашия Господ на земята“. А заключението на доказателствената част гласеше следното: „Благодарение непогрешимостта на папата, в наши дни римокатолиците са единствените християни, които могат да се чувстват убедени в истинността на своята вяра“.

В едно португалско списание за критични анализи аз дадох следния отговор: „Истината е, че поради тази непогрешимост вие сте единствените християни, които не могат да бъдат сигурни в какво ще ги накарат да вярват в утрешния ден“. Финалното изречение на моята статия гласеше следното: „По пътя, по който сте тръгнали, скоро ще започнете да казвате, че Господ е наместникът на папата в небесата.“.

След като в Буенос Айрес публикувах и изследването си в три отделни издания, аз прекратих схватките си с папистите. В това изследване бях събрал всички клаузи от патристичната литература през първите четири столетия, които пряко или непряко засягаха клаузите за първенството (Матей 16:18-19; Иоан 21:15-17; Лука 22:31-32). Представях доказателства, че учението на папата е абсолютно несъобразено и несъвместимо с обяснението на светите отци по въпроса. А нашето правило за разбиране на Свещеното Писание трябва да бъдат именно тълкуванията на отците.

През същия този период, макар и в непреки ситуации, аз за първи път намерих връзка с Православието. Преди да продължа разказа си тук, първо ще споделя, че след началото на моята духовна одисея представите ми за Православието бяха претърпели значителна промяна. С група православни християни от Полша, които пътуваха през моята страна, бях провеждал дискусии по някои църковни въпроси, а информацията от Световния съвет на църквите относно наличието и живота на православни среди на Запад беше събудила у мен изключителен интерес. Освен това започнах да се сдобивам с книги на руски и гръцки, както и със списания от Лондон и Берлин, а също и с някои от известните творби, писани от архимандрит Бенедикт Катценавакис в Неапол, Италия. Всичко това подпомагаше интересът ми към Православието все повече да нараства.

По такъв начин аз бавно и постепенно започнах да се освобождавам от вътрешните си предубеждения срещу Православната църква. Според тези мои предразсъдъци Православието беше за мен едно схизматично, духовно мъртво, упадъчно множество от малки църкви, които нямат образа на истинната Църква Христова. А схизмата, довела до отделянето на православните, беше „направила дявола техен баща, а тяхна майка – патриарх Фотий“.

Ето защо, когато започнах да си кореспондирам с един достопочтен православен архиерей на Запад – по моя лична преценка обаче не смятам за редно да споменавам името му поради всички особени факти, които той сподели с мен, – аз се освободих окончателно от всякакви предубеждения срещу Православието и добих обективен духовен поглед. Не след дълго стигнах до заключението и това беше доста приятна изненада за мен, че моето отрицателно гледище относно папизма съвпадаше изцяло с църковните позиции на Православието. В своите писма досточтимият архиерей също се съгласи за наличието на подобно съвпадение, но се въздържа от по-подробни коментари, тъй като си даваше сметка, че живея в протестантско обкръжение.

Православните на Запад не са особено склонни да търсят нови привърженици за своята вяра. Едва когато нашата кореспонденция напредна в достатъчна степен, православният архиерей ме упъти да прочета изключителната книга на Сергей Булгаков „Православието“, а след това и не по-малко забележителния трактат със същото заглавие на митрополит Серафим. Междувременно аз вече бях изпратил свое писмо и конкретно до Вселенския патриарх.

В тези книги открих себе си. С всяка следваща страница съвестта ми се изпълваше с огромно облекчение. Това чувствах не само при прочита на тези книги, но и на всички други, които ми изпращаха с насърчителни писма – даже и от Гърция. За мен стана съвършено ясно, че Православното учение е изпълнено с дълбока мъдрост и чист евангелски дух, а православните са единствените християни, които носят вярата на християните от катакомбите и отците на Църквата от Златния век. Те единствени могат да изрекат със свято дръзновение отеческите слова: „Вярваме в наследеното от апостолите“.

През същия този период написах две книги: „Концепцията за Църквата според Западните отци“ и „Вашият Бог, нашият Бог и Бог“. Тези книги трябваше да бъдат издадени в Южна Америка, но се отказах от тяхното разпространение, за да не давам лесен и опасен материал за протестантска пропаганда.

От православна страна ме посъветваха да изоставя чисто отрицателните ми съждения срещу папизма, защото с тях омърсявах себе си, и да си оформя моето лично „Вярвам“ (моята лична вяра или верую), чрез което да преценят доколко съм се отдалечил от Англиканската църква и доколко съм се доближил до Православната.

Това беше нелека задача, за която аз използвах обобщения от рода на: „Вярвам във всичко, което е част от каноничните книги на Стария и Новия завет, съгласно тълкуванието на църковната Традиция, и по-конкретно – на Вселенските събори, които се явяват в пълна степен вселенски, както и на единното учение на светите отци, съборно утвърдени като такива“.

Оттам насетне започнах да виждам как благоразположението на протестантите към мен взе да се стопява – изключение правеха само англиканите, които залагаха на сравнително смислена опора. Едва тогава интересът от страна на православните, макар и позакъснял, както обикновено, започна да се проявява към мен и да ме привлича към Православието като „евентуален новопокръстен“.

Усилията от страна на един мой познат университетски професор от Полша затвърдиха убеждението ми, че Православието се гради върху дълбокомъдрите истини на християнството. Аз си дадох сметка, че във всички други вероизповедания християнинът трябва да жертва значителна част от истинната Вяра, за да се съгласува в пълнота с догматичните рамки, но това не е потребно единствено за православния християнин. Защото само той води живота си неизменно в естеството на християнството, на чистата и неподправена вяра на Откровението.

И така, вече не се чувствах самотен срещу всемогъщия римокатолицизъм и недружелюбното отношение на протестантите към мен. На Изток и по целия свят имаше общо 280 милиона членове на Православната църква, с които ме сближаваше вярата.

За мен вече звучеше безсмислено обвинението за теологичната закостенелост на Православието, защото бях разбрал, че това твърдо и неотклонно следване на истинното Православно учение е не духовна вкаменялост, а неспирен и жив поток, който, подобно на водопадна струя, изглежда постоянно един и същ, но на практика водите му неудържимо се леят.

Бавно и постепенно православните започнаха да ме приемат като един от тях. „Разговорите ни с този испанец относно Православието написа в свое писмо един известен архимандрит, не са за приобщаване към вярата.“. И те, и аз чувствахме, че вече съм слязъл на пристана на Православието и се радвам да дишам свободно в лоното на Църквата-майка. През този период, макар и да не го съзнавах напълно, аз живеех като православен и, подобно на учениците Христови, които вървели към Емаус редом до своя Небесен Водач, следвах пътя си редом до Православието, за да дойде накрая моментът, в който да открия съединяването си с Истината.

Когато у мен не остана нито капка съмнение, аз написах едно обстойно изложение относно моя случай и чрез църковното представителство на Гръцката църква го изпратих до Вселенската патриаршия и до Атинската архиепископия. Накрая вече не намирах никаква причина да остана в Испания – там и до днес няма православна общност, – при което реших да напусна моята страна и отидох във Франция, а там помолих да ме приемат за член на Православната църква, след като най-напред си дадох още малко време, за да се уверя в добрия плод на моята промяна. През тези дни се запознах още по-дълбоко с Православието и укрепих връзките си с православни архиереи. Когато окончателно се убедих в своята готовност, направих решителната крачка и бях официално приет за член на истинната Христова Църква. У мен се роди желание да разгърна на дело това велико събитие и отидох да уча богословие в Гърция, високо почитана православна страна. Получих отеческо посрещане от блажения архиепископ на Атина. Останах удивен от неговата благост и гостоприемство. Трябва да отбележа същото и за тогавашния главен секретар на Свещения архидиоцез и настоящ епископ Дионисий на Рогон, защото и той ме дари с отеческа любов. Ясно е, че в такава атмосфера на любов и сърдечност, Светият синод не се поколеба да одобри моето канонично приемане в лоното на Православната църква. По време на едно всенощно свето служение аз бях удостоен с името на Апостола на народите, след което ме приеха за монах в манастира „Св. Пендели“. Скоро след това светият епископ на Рогон ме ръкоположи за дякон.

Оттогава насам живея с любовта, състраданието и сърдечността на Гръцката църква и нейните пасоми. Прося техните молитви и тяхната духовна подкрепа, за да остана винаги достоен за благодатта, дарена ми от Господа.

Превод: Анжела Петрова

_____________________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, епископ Павлос Балестер-Конволие. Негов източник – http://www.pravoslavie.bg.