Категория: Анализи
БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА И НАСЛЕДСТВОТО НА КОМУНИЗМА*
Доц. Костадин Нушев
Проблематиката за отношенията между Българската православна църква (БПЦ) и държавата по време на тоталитарния комунистически режим продължава да бъде актуална независимо от дистанцията на времето. Това е така, защото основният кръг от въпроси, свързани с тази проблематика, не носят само чисто исторически характер и значение, а продължават да рефлектират върху актуалните проблеми, с които се сблъскват Църквата и православните християни в съвременното българско общество. Все още има твърде много съвременни актуални и трудни въпроси на църковния живот, които вълнуват гражданите, тревожат съзнанието и християнската съвест на вярващите и поставят сериозни морални дилеми пред служителите на Православната църква в България, чиито корени са унаследени от комунистическото минало.
Наследството на комунизма и неговите проекции в днешно време
Ако се вгледаме внимателно в съвременните актуални проблеми, пред които е изправена Българската православна църква, ние лесно ще установим че повечето от тях са или унаследени от миналото или техният генезис следва да се търси именно в порочната система и практика на вмешателство в църковния живот от страна на външни за Църквата светски, политически и идеологически фактори. Голяма част от днешните проблеми пред БПЦ също така са плод на подривната дейност, извършвана от агентурните мрежи на тези извънцърковни фактори, които продължават под една или друга форма да работят активно и в днешно време.
Излишно е да аргументираме допълнително и подробно гореизложените тези. Достатъчно е само да поставим набелязаните въпроси в светлината на скорошното разсекретяване на досиетата на секретните сътрудници на комунистическите тайни служби, внедрени в църковните среди, и всеки би се убедил в сериозността и актуалността на поставената тема. Вероятно много от основните въпроси в областта на проблематиката на отношенията между Църквата и държавните власти по времето на комунизма ще бъдат поставени по нов начин или разглеждани в нова светлина на базата на архивните и документални свидетелства на тези доскоро секретни досиета. Възможно е също така в близко бъдеще някои от основните въпроси да бъдат сериозно преразгледани и преосмислени в определена светлина. Преди да бъде затворена окончателно, обаче, тази страница от нашето близко минало тя трябва да бъде много внимателно прочетена и добре проучена. Необходимо е фактите да бъдат коректно оповестявани и задълбочено осмислени в контекста на историческите обстоятелства, за да можем да извлечем истинско и полезно знание от историята на Църквата, духовна полза и поука от смелото християнско изповедничество на вярата и житейска мъдрост не само по отношение на миналото, но също така и за настоящето и бъдещето на Църквата в България.
По отношение на християнското съзнание за историческата истина, а и в духа на православното разбиране за преданието – за общата памет и духовна идентичност на християнската общност, ние сме длъжни да познаваме добре историческите факти и да помним истината за близкото минало на Църквата. Длъжни сме да познаваме и възпоменаваме както достойните и смели дела на мъченичество и изповедничество на вярата, така и да не забравяме срамните и позорни дела на отстъпничество, предателство и богоборчески антихристиянски натиск върху свободата на съвестта и вероизповеданието, които тоталитарните власти са упражнявали върху нашите съграждани. Тук ще бъдат само маркирани накратко някои по-важни проблеми, които имат отношение към близкото историческо минало на сложните и противоречиви отношения между комунистическата диктатура и Българската православна църква. Тези проблеми, обаче, не са затворени само в отминалото историческо пространство и време, а също така се отнасят до голяма степен и към някои от по-важните актуални проблеми на Православието в България и днес.
Институционална и правна уредба на отношенията между БПЦ и държавата по времето на комунизма
Като традиционно за България вероизповедание Източното православие, към което принадлежат мнозинството от българските граждани, е носител в най-голяма степен на националната традиция в областта на отношенията между религиозните институции и държавата. Ето защо и именно Българската православна църква е засегната най-тежко от репресиите на комунистическата диктатура. Тя е обект на сериозен натиск и ограничения посредством подмолните форми на вмешателство в духовния живот през десетилетията по време на тоталитарния режим[1].
Основните промени в отношенията между Българската църква и държавата по времето на комунизма са свързани с премахването на нейния статут на основно и „господстващо“ (според Търновската конституция) държавно вероизповедание в страната и прокарването на принципа за отделяне между държавата и религиозните институции. Този принцип за разделение между църквата и държавата е въведен в конституционната уредба на държавата след премахването на монархическата форма на държавно устройство и е закрепен в новата републиканска конституция на България. Успоредно с този процес на промяна на институционалния статут на БПЦ са прокарани и други мерки за секуларизация като премахване на института на църковния брак и въвеждане на граждански брак, премахване на религиозното образование от публичната училищна система за общо образование и отнемане на социалните функции и благотворителни институции на Българската църква[2].
По този начин е създадена една нова институционална и правна рамка за отношенията между Църквата и държавата, при която е въведен нов чисто секуларен модел, който замества по-стария конфесионален модел за отношения между Българската екзархия и Третото българско царство. В предходния период Българската екзархия е с църковен диоцез както на територията на българската държава, така и с епрхии извън държавните територии, а до 1915 година даже седалището ѝ се намира в Истанбул. След смъртта на последния Български екзарх Иосиф през 1915 година, както е известно, не е избран нов предстоятел на Българската църква и тя има само Синодално управление. През 1945 година Софийският митрополит Стефан е избран за нов Български екзарх и е премахната схизмата с Цариградската патриаршия като диоцеза на Българската църква е ограничен само до държавната територия на Република България.
Нормативната уредба за вероизповеданията в Република България, освен в рамките на основните конституционни разпоредби, е разписана и в приетия през 1949 година „Закон за изповеданията“, в който е записана и формулата, че „Източното православие е традиционно вероизповедание за българския народ“. През 1950 година е приет или по-скоро наложен на Църквата нов „Устав на Българската православна църква“, който замества стария „Екзархийски устав“, създанен при учредяването на Българската екзархия през 1871 година и адаптиран за нейния църковен диоцез в рамките на държавните граници на Българското княжество след Освобождението на България през 1878 година[3]. В този нов устав е заложено че Българската православна църква се въздига в ранг на Патриаршия, а това възстановяване на Патриаршеския статус се утвърждава през 1953 година на Патриаршеския избирателен събор с избора и интронизацията на Пловдивския митрополит Кирил за Български патриарх[4].
Цялата тази нова канонична и институционална уредба на Българската църква – премахването на схизмата и избора на екзарх след 30-годишен период на синодално управление, възстановяването на патриаршеския статут и избора на патриарх, което води до нормализация и регулиране на междуцърковното и международното положение на Българската православна църква, е съпроводено и с паралелните опити от страна на комунистическите власти да се изолира Църквата от обществения живот и да се ограничи нейния достъп до духовното образование и възпитание на подрастващите.
Софийската семинария е изнесена извън столицата и е заточена в Черепишкия манастир, а Богословският факултет е изваден от академичната структура на Софийския университет през 1950 година и е обособен като Духовна академия, която е подчинена на Светия Синод на Българската православна църква. Всички тези промени създават нова институционална рамка и нова обществена ситуация, при която Българската църква е до голяма степен изолирана и марганализирана от обществения живот[5].
Идеологически и репресивни елементи на държавната политика по отношение на религията.
Успоредно с въвеждането на новата институционална и правна уредба на отношенията между държавата и религиозните институции в България по времето на комунизма се правят и системни опити да се отчуждава българския народ от християнските духовни традиции и да се ограничи достъпа му до богослужебния и молитвения живот на Църквата. В българската обществена и църковна действителност по времето на комунизма се пренасят и прилагат някои вече изработени и апробирани модели за държавен контрол, политически репресии и идеологическа борба срещу християнството и Църквата, които са изобретени и въведени в политическата практика от болшевиките след революцията в Русия, а по-късно са усъвършенствани в тяхното приложение и доведени до тяхната безчовечна и брутална форма по времето на сталинизма[6].
Още в началото на политическите промени в България след държавния преврат на 9.IХ.1944 година, който комунистическата пропаганда и идеологическа историография нарича „социалистическа революция“ или „народно-демократична революция“, става ясно, че един от основните идеологически и обществени опоненти на новата власт е Българската църква. Комунистическата идеология идентифицира Църквата като враг и пазител на устоите на буржоазното общество и предприема систематична борба и подривна дейност срещу нея. Макар че самата Българска екзархия по това време се държи изключително отговорно и конструктивно като не се противопоставя открито на премахването на монархическата форма на държавно устройство и въвеждането на републиканска форма на управление, и официално приема резултатите от проведения референдум за промяна на държавното устройство. От страна на новите управници на България, обаче, поради тясно-партийни и идеологически причини християнството и Църквата са заклеймени като подръжници на стария „монархо-фашистки режим“ или като анахроничен остатък от стария буржоазно-капиталистически обществен строй. По силата на тези идеологически догми и политически пристрастия цялата държавна политика по отношение на религията и Църквата в България започва да се характеризира с едностранчиво отрицателно и негативно отношение и придобива или грубо репресивен, или по-мек но строго рестриктивен характер[7].
След репресиите срещу свещениците в началото на комунистическия период и последвалите рестриктивни мерки срещу духовенството по отношение на пълнотата на неговото учителско и социлно служение, новият светски и антирелигиозен комунистически режим в страната постепенно придобива формата на една класическа комунистическа диктатура. Новите управници предприемат системна политика, и прилагат на практика дългосрочна стратегия, за принудителна секуларизация, която се извършва в условията на идеологическа антирелигиозна пропаганда и открита антихристиянска агитация[8].
Репресивната дейност на комунистическите тайни служби, наример, по отношение на духовенството и вярващите християни, и в частност подривната и деструктивна дейност срещу Българската православна църква като религиозна общност и духовна институция, могат да се разглеждат от няколко основни аспекта – исторически, политически, психологически и религиозен.
Историчеки погледнато репресивната дейност и антирелигиозната политика и практика на комунистическите власти се развива постоянно и се задълбочава по своя обхват като преминава през няколко основни етапа.
1.В началото тя започва със стихийните репресии срещу свещеници, монаси и епископи, проведени непосредствено след 9.IХ.1944 година, които по своята бруталност и политическа мотивировка са издържани изцяло в духа на сталинистките чистки срещу духовенството и редовите вярващи християни. Отчасти мотивирани от реваншизъм или лични пристрастия на местни политически и партийни деятели, репресиите срещу свещениците се движат в рамките на цялостната политика на изтребление на духовния и интелектуален елит на българската нация в края на Втората световна война и имат за цел подмяна на елита и въвеждането на духовна система за контрол върху съзнанието и потискане на съвестта на гражданите.
2.През следващите десетилетия гоненията и репресиите постепенно преминават към по-меките форми на репресия, вмешателство и контрол от времето на 60-те години (т. нар. Хрушчови гонения), като се изразяват също така в практиката за вербуване и манипулация на представители на клира и вярващите, което се засилва и разраства като модел на политическо влияние и в по-късните етапи от развитието на „зрелия социализъм“ през 70-те години[9].
3.Идеологическият и политически модел за антицърковна дейност на комунистическия режим завършва с агентурната и подмолна активност на секретната мрежа от сътрудници на Трети отдел на прословутото идеологическо Шесто управление на ДС, насочена директно срещу духовенството, църковните учреждения и институции, а също така и срещу свободата на вероизповедание и духовен живот в Църквата. Тази практика на агентурна дейност и доносничество се разпространява и през последното десетилетие на 80-те години като достига своя логичен завършек във времето преди края на тоталитарния режим.
Овладяването на църковната институция или „подчиняването на църквата“, както се изразява проф. Спас Райкин, в началото на комунистическия период се осъществява чрез методите, моделите и практиките за контрол върху иерархията, които са изработени и въведени от болшевиките в Съветска Русия. Този политически модел за контрол върху църковната институция води постепенно до обособяване на един ограничен кръг от високопоставени служители на висшия клир, посредством чието манипулиране и притискане ефективно се установява контрол и върху цялата институция на Църквата. Това се реализира след физическите репресии чрез подмяна на неудобни архиереи и избор на политически удобни и лоялни митрополити, а след това и чрез постепенното привличане и включване на определени „благонадеждни“ представители на клира в международната дейност и политическите мероприятия на „народната власт“.
Селекцията на висшия клир се осъществява по линията на разграничението между неблагонадеждни, контрареволюционни, „буржоазни“ и назадничави църковни служители и „прогресивни“, напредничави и идеологически верни народно-демократични църковни „кадри“. Този кадрови подбор е изработен и наложен успешно през първите десетилетия на комунистическото управление в България като постепенно почти изцяло висшия църковен клир е привлечен и активно инкорпориран в орбитата и структурите на комунистическите явни и тайни служби[10].
Прилагането на очертания подход за овладяване и контрол върху институцията на Църквата изисква и следването на политика за разединяване и противопоставяне между клира и миряните, което отслабва силите на Църквата, накърнява нейното единство и разгражда нейните автентични канонични традиции и морална сила като духовна общност. Отчуждаването на вярващия народ от Църквата и ограничаването на достъпа до богослужебния живот, забраните и загражденията, които възпрепятстват участието в църковните тайнства, в молитвения живот и религиозните обреди, и най-вече системните опити за обособяване на клира като едно затворено и изолирано професионално религиозно съсловие, води до накърняване на единството и съборността на Църквата като духовна общност. Този външен натиск и наложен от държавата модел за управление на Църквата води до създаването на един особен и нетипичен за Православието едностранчив клерикализъм, който е единствено политически изгоден и удобен за целите на държавно-репресивния контрол върху православното вероизповедание и неговата общност, но е разрушителен за Църквата. Този деформиран модел на неправославен клерикализъм, при който Църквата се ограничава и отъждествява само със съсловието на клира като се пренебрегва пълнотата на „църковното изпъление“ – съборното цяло на вярващия Божи народ, води като крайна последица до уродливите форми на един нехристиянски клерократизъм, а в днешно време неговите прояви са пагубни и разрушителни за духовната общност и единството на вярващите християни в Църквата.
Превъзмогването на деформациите в църковния живот, които са плод на наследството на комунизма, преминава през съборното прославяне на мъчениците и изповедниците за вярата, загинали в гоненията срещу Църквата от безбожните комунистически власти и възстановяване на съборността и пълнотата на духовния живот в рамките на автентичната канонична и литургична традиция на Православието.
________________________
*Източник – http://pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Проф. Спас Райкин, Българската православна църква под комунистическия режим. – В: Проблеми на Българската православна църква. С., 1993, с. 19-61.
[2]. Киров, Д., Нушев, К., Социалната мисия на Българската православна църква. С., 2007, с. 97-109.
[3]. Проф. Спас Райкин, Църква и държава в България от Освобождението до наше време. – В: Проблеми на Българската православна църква. С., 1993, с. 134-143.
[4]. Проф. Радко Поптодоров, Положението на Българската православна църква в Народна република България. – Църковен вестник, 1969, бр.17, с.2-5.
[5]. Проф. Спас Райкин, Българският църковен въпрос. Факти и документи. – В: Проблеми на Българската православна църква. С., 1993, с. 62-72.
[6]. Срв. Рупърт Бътлър, Инструментите на Сталинския терор. Репресивните методи на руските служби за държавна сигурност, С., 2010, с. 35-47.
[7]. Срв. Любомир Огнянов, Българската православна църква и религиозната политика на държавата (1950-1956). – в: Сб. Българската православна църква. Традиции и настояще. С., 2009, с. 222-231.
[8]. Срв. Проф. Спас Райкин, Българската православна църква в условията на червения терор. – В: Проблеми на Българската православна църква. С., 1993, с. 73-82.
[9]. Срв. Прот. Димитрий Константинов, Гонимая церковь, М., 1999, с. 260-297.
[10]. Срв. Момчил Методиев, Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 г.), С., 2010, с. 107-222.
Изображение – авторът на статията, доц. Костадин Нушев. Източник ТВ СКАТ.
Митът за „предателството“ на поп Кръстю*
Не лъжесвидетелствай против ближния си (Изход 20:16)
Георги Тодоров
В последно време наново се възбуди общественият интерес към темата за „предаването” на Васил Левски. Излязоха няколко книги, които доказват, че поп Кръстю Никифоров не е предал Левски. Те обаче все още не са в състояние да обърнат общественото мнение, което продължава да вярва в мита за „предателството”, утвърден в произведенията на такива авторитети като Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Димитър Страшимиров, Антон Страшимиров, Александър Бурмов, Иван Унджиев, Константин Илиев и други.
Всъщност истинските митотворци са първите трима. След Каравелов, Вазов и Захари Стоянов митът за „предателя” поп Кръстю е напълно изграден. Мисленето на последващите историци, изследователи и литератори е предварително формирано от този мит и в своите творби те само го утвърждават и надграждат.
Любен Каравелов и „предателството”
„Кръстникът” на обвинението в предателство срещу отец Кръстю Никифоров е Любен Каравелов. До Освобождението той е единственият, който публикува версии за „предаването” на Васил Левски. Прави го чрез няколко публикации в различни броеве на вестник „Независимост” в периода 1873-1874 година.
Първата публикация е от юни 1873 година: „Научаваме се из достоверен източник, че покойния Васил Левски е предаден от двама Ловчелие. Един из тях, по име Добре, е механджия; а другият, по име Пано Петков, е обявлен чапкънин. Това известие се потвърдява с множество факти. Тук е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известени до колко е голямо неговото предателство”.
Тази публикация е изключително странна и не е получила достатъчно внимание от страна на изследователите. В нея редакторът Каравелов, цитирайки „достоверен източник” и потвърждение „с множество факти”, пряко обвинява поименно двама души в предателство. Публикацията излиза близо половин година след залавянето на Левски. Без съмнение през тези месеци съзнанието на Каравелов е било изцяло обзето от станалата трагедия, която предизвиква прелом в неговия живот. По всякакъв начин той е търсил да се добере до истината как се е случил провалът. И когато излиза с публикация по този въпрос, тя се оказва клеветническа. Двама души, независимо от техните други грехове, са публично и поименно лъжливо обвинени в нещо, което не са извършили.
И тъй митът за предателството е заченат в безспорна лъжа. Предателството се предпоставя, а тепърва се търси някой, на когото то да се припише. Обикновено тази дописка се прескача като нещо недостоверно и несериозно, но тя е извънредно важна. В нея виждаме в зародиш всичко, което ще ни се поднесе по-нататък – и „достоверни източници”, и „множество факти”, и самата тема за „предателството”, и „помешването” на „един поп”…
Публикацията не е безобидна клюка. Тя е престъпление. Извършено е с умисъл. Лъжата за предателството на Добре механджията и Пано Петков е преднамерено съчинена от някой, който знае, че не е истина. Каравелов не е нейният автор, но той съзнателно стана неин съучастник. Никога впоследствие той не отпечатва извинение спрямо несправедливо обвинените.
Втората версия за „предателството” е публикувана през август 1873 година пак от Каравелов в „Независимост”: „Позитивно вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя. Васил е дал на тоя поп малко парици и някои други неща да ги скрие, а тия парици и тия неща са били най-главната причина, която е накарала черковния служител да продаде една християнска душа на турските джелати…”
Защо Каравелов има нужда от предателството?
Идеята за предателството съхранява свръхчовешкия статус на Левски. Ако не е имало предателство, значи „Демонът на империята” се е оставил аджамийски да бъде заловен жив от уж некадърните провинциални турски заптиета при рутинно изпълнение на техните служебни задължения. Уловен е при нулеви предпазни мерки и при смущаващо слаба съпротива. Очакваме Демонът или да измисли нещо свръххитро и да се измъкне като невидим фантом, или поне геройски да избие половин дузина нападатели. Той не успява да убие и един от тях.
За Каравелов настава „мрак по пладне”, защото той е заложил всичко на Левски, вярвайки в неговите свръхчовешки способности. Ако неговият герой не е могъл интелектуално и физически да се справи с толкова стандартна ситуация, имал ли е качествата да се справи с далеч по-тежката отговорност на едно всенародно въстание? Ако не е имал такива качества, тогава Каравелов ще трябва да понесе отговорността за погрешния си избор и сляпата си вяра в този човек.
Несправянето на Левски означава тотален личен провал за Каравелов.
И тук идва на помощ версията за „предателството”, която психологически върши три неща:
1.Съхранява донякъде геройския статус: героят не се е провалил в стандартна ситуация; срещу него се е действало подло, не по правилата.
2.Каравелов, както по-късно и априлските въстаници, навсякъде твърди, че Османската империя е прогнила и че турците са некадърни. И днес в нашето съзнание турското заптие е карикатурен образ; то бива въртяно на пръст от хитроумния Левски, а почне ли стрелбата, то бяга от страх или пада сразено.Версията за „предателството” крепи представата за малоценност на турците.
3.„Предателството” пренасочва отрицателните чувства, породени от провала (включително екзистенциалната депресия у Каравелов) не към провалилите се Левски и Каравелов, а към трето лице – „предателя”.
Със залавянето на Левски рухва цялата организация, а заедно с нея и мечтата на Каравелов. Митът за „предателството” му служи, за да съхрани вярата си във възможността на тази мечта и в своята правота.
Вазов и митът за „предателството”
Иван Вазов е човекът, който е оказал най-голямо въздействие върху възпитанието и светогледа на българския народ през последните векове. Най-влиятелната му стихосбирка е „Епопея на забравените”, която започва именно с одата „Левски”, една от най-ярките и разтърсващи поетични творби на народния поет. В нея той заявява:
Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй петно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и Божи служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълна с яд и злост,
изреваха подло: „Фанете тогоз!”
На кого ръката не благословия,
а издайство свърши, и гръм не строши я,
и чието име аз не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверня,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда,
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!
Никога в българската поезия и проза на всички времена не е изричана по-вдъхновена, по-злословна, многоречива, изрична, поетична и незабравима хула спрямо един човек.
Ясно е защо Вазов има нужда от мита за предателството. Причините са художествени. Нужна му е драматургия, нужна му е антитеза, за да подчертае тезата, нужно му е черно, за да подчертае бялото. Той изгражда художествен образ на свръхчовек, а свръхчовекът не може да бъде хванат жив при обикновена полицейска хайка и само десет реда след като поетът вече ни е заявил, че турската власт:
обсаждаше двайсет града изведнъж
да улови тоя демон вездесъщ
Одата „Левски” е публикувана в стихосбирката „Гусла”. Предисловието на книгата носи дата 2 октомври 1881 година. Единадесет дни преди това, на 21 септември 1881 година, поп Кръстю вече е бил предал Богу дух.
Преди да напише тези убийствени редове, Вазов не е направил опит да установи истината. Ако беше отишъл до Ловеч и беше говорил със смъртноболния по това време поп Кръстю, подобни стихове нямаше да бъдат написани. Народният поет е приел за чиста монета вече създадения мит, пришпорил е въображението си и е изваял истински шедьовър на клеветническото изкуство.
Народната приказка за „лошата дума” съдържа съзнание за огромната сила на словото. Великата словесна дарба, която поетът е имал, не е била съпроводена, уви, със също така велико съзнание за отговорност при боравене със словото.
Вече се доказва, че всички тези думи са вдъхновени от една лъжа. Но една лъжа, когато е повторена чрез четене и рецитация милиони пъти, замества истината. Какво се прави оттук нататък? Не можем да отменим омразата и презрението, които, заедно с поета, милиони българи са изпитвали към „предателя” поп.
Със силата на какъв талант ще изтрием срама, който е тегнал върху паметта на този човек? А на неговите потомци? И ще можем ли след това още да вярваме на народния поет в другите му писания?
Захари Стоянов и митът за „предателството”
Можем ли впрочем да вярваме на Захари Стоянов? През 1883 година той публикува своята книга „Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му”. Тук под формата на историческо биографично изследване той надгражда върху създадения вече мит, като внася и свой принос. Дописката в „Независимост” говореше за „малко парици и някои други неща”. Стоянов наддава: „У него имало дебели комитетски суми, които нему щели да останат след предателството на Левски.”
Но с какво да си обясним тази безкритичност на автора към мита за „предателството”? От една страна, и тук имаме художествени причини. В края на книгата авторът нарича себе си „горещ обожател” на Левски, а в самото ѝ начало той обявява целите си, продиктувани от „национален егоизъм”. Като коментира почестите, които се оказват след Освободителната война на „чуждите гробове и величия”, Стоянов възкликва „А нима нашите собствени братя, нашите херои (каквито и да са те), най-после нашата гордост не заслужават горните почести?” Той не е търсач на истината, а целенасочено изгражда образ на свръхчовек.
Изследвания показват, че Захари Стоянов необяснимо защо не е използвал Ловчанския архив, който му е бил даден от Никола Цветков за писането на биографията. А в нея изрично се оплаква от липсата на архиви.
Както и в други свои творби, авторът смесва достоверните исторически факти със свои измислици, които изопачават истината или поне я „доукрасяват” в желаната от него посока.
От писанията на Захари Стоянов личи неговата неприязън към Църквата и църковниците (освен духовниците-революционери). Тази неприязън със сигурност се е увеличила след Освобождението, когато той влиза в първата българска масонска ложа „Балканска звезда” в Русе, просъществувала от март 1880 година поне до края на 1882 година, а може би и до пролетта на 1883 година. Точно това е времето, когато Захари Стоянов събира материалите за своята биография на Левски, обмисля книгата и работи по нея. Антиправославната идеология на масонството несъмнено е мотивирала допълнително автора в изграждането на клеветническия мит срещу поп Кръстю. Примерите за това са безброй, като например определението за „примките на предателя, примки, които се състояли от патрахил, от черна капа и от черковен требник.”
Истината
Истината е, че по мнението на всички сериозни съвременни изследователи няма доказателства, че Левски е бил предаден от поп Кръстю. Налице са само косвени улики, някои от които са доказано изфабрикувани. Относно самото залавяне на Левски фактите говорят, че то не се дължи на предателство, а на поредица от грешки…
Съществуват сериозни основания да се смята, че поп Кръстю е жертва на съзнателна кампания за оклеветяване от страна на участници в комитетската дейност, главно в Ловеч и Плевен.
Почтеният историк, както и почтеният човек е длъжен да приеме, че отец Кръстю Никифоров е невинен по тези обвинения – до доказване на противното.
Впрочем все още липсва фундаментално научно изследване по този въпрос, което да обобщи всичко постигнато от науката на настоящия етап. Може би най-полезната част от това изследване би било да се проучат движещите сили на клеветата и личната отговорност на всеки от участниците в тази вече 130-годишна драма на българската съвест.
От друга страна, едва ли имат основание опитите за героизиране на поп Кръстю. Нямаме сведения той да е велик духовник или мъченик за вярата, а е бил по-скоро жертва на велика несправедливост. Не е толкова забележителен с това, което е направил, колкото с това, което са му направили другите. Ловчанският свещеник е най-ярката жертва на клевета в цялата българска история. Идеята да му се издигне паметник е по-скоро търсене на психологическа компенсация за 130-годишното му очерняне. Самият той няма нужда от възвеличаване, а от реабилитация по отношение на несправедливите обвинения и очистване на името му.
Верният път към това очистване е починът, получил благословията на Ловчанския митрополит Гавриил, който постави паметна плоча на храма „Успение Богородично” в Ловеч с надпис: „В този храм служи поп Кръстю Тотев Никифоров, живял: 1838-1881 година, борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата му памет бе помрачавана 120 години.”
Нравственото и духовното здраве на България изисква от нас да продължим работата си по тази тема. Но целта на нашите действия и изследвания не бива да бъде предпоставеното оправдаване или обвиняване на когото и да било, а само една – истината. Защото казано е: „И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” (Иоан 6:32).
__________________________________________________________
*Публикувано във вестник Ловеч глас, бр. 74 от 24 октомври 2011, с. 5
Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения: отец Кръстю Тотев Никифоров (1838-1881). Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2wi
Проповед за послушната риба*
Д-р Ивайло Найденов
Големият християнски празник Никулден е посветен на св. Николай Мирликийски Чудотворец, чието житие свидетелства: „Светителят извършил много чудеса чрез Божията благодат. Той спасил от буря пътуващи по море и след това, като забелязал в тях грешни наклонности, довел ги чрез своите думи до разкаяние и изправяне”[1]. Тази е и причината, поради която Мирликийският чудотворец се приема за покровител на морските народи, на рибарите и моряците, укротител на морските бури и стихии. Една малко позната история разказва, как докато Светителят пътувал в морето с лодка, връхлетяла буря и в лодката се появила пробойна. Една риба запушила с тялото си пробойната и предотвратила потъването на лодката, с което спасила св. Николай.
Доста ме заинтригува тази история, вероятно поради сюжетната ѝ близост с любимата ми вече библейска история на пророк Иона, спасен от огромната морска риба. За религиозната статистика – двама Божии избраници спасени от морска риба. Интересно?! Когато четем такива чудновати истории, си задаваме въпроса, кой стои зад всичко това – чистата случайност, голямото желание и вяра на спасените, инстинктът на рибата или Някой, Който подрежда Световните съдбини и управлява творението Си.
Всъщност, защо ли се питаме? Та не сме ли известèни чрез устата на св. пророк Михей: „О, човече, казано ти е, що е добро и какво иска от теб Господ…” (Михей 6:8). Наистина ни е казано, но ако не искаме да го чуем? Тогава в Божието послание до нас – Библията и в Преданието на Църквата – ще открием малко история, малко археология, малко екзотика, малко интересен наратив, но няма да открием Бог и няма да разберем какво Той ни е казал. Колко тъжно! Подвластното ни творение, което според Божия благослов след творческия акт трябва да управляваме: „…господарувайте над морските риби…” (Битие 1:28), разбра и изпълни Божията воля, а ние – не. Рибата бе послушна, а ние – не. Остава ни може би лъжовното успокоение, че и другите са като нас, че старозаветният Иона, един Божий избраник, библейски герой, също не разбра Неговата воля.
Божиите пътища са по-възвишени, отколкото нашите мисли могат да си го представят. И тогава, когато с нашето познание и житейски опит сме стигнали докрай, то в Него има още хиляди възможности. В момента, когато за Иона няма повече никакъв изход, тогава, когато лодката на Мирликийския епископ е пробита и заплашва да потъне, Бог започва Своята спасителна акция. Предпоставките за това са положени предварително. Божият план функционира безгрешно. Всяка подробност е предвидена, подготвена и изчислена. Бог действа: „И заповяда Господ на един голям кит да глътне Иона…” Думата „заповяда” според синодалния превод на Библията е използвана в масоретския текст в особено граматично построение и би било редно да се преведе като „определям, назовавам, поръчвам”. Тази дума великолепно описва Божието всемогъщество, превъзходството на Твореца над творението и възможността Му да го използва като оръдие на Своя промислителен план. Словосъчетанието се среща още три пъти в малката книжчица на пророк Иона и навсякъде показва как Бог прави възможно определено действие на определено място при определени условия, без да се съобразява с нашите ограничени човешки възможности и представи. Когато ние поръчваме нещо и в крайна сметка го получаваме, то невинаги отговаря на нашата представа, доставеното не е точно по нашето желание и предварителна настройка. Но това, което Бог поръчва, то винаги и в пълнота изпълнява Неговите желания и намерения.
Безполезно е да се разсъждава какви са тези чудновати риби, спасили Божиите угодници. Нека приемем Божието слово така, както ни е дадено. За Бога няма невъзможни неща. Той е Творецът и има власт над цялото си творение. Той може да създаде риба и да я използва за предвидени от Него цели, в случая да глътне Иона и да го изплюе на сушата или да запуши пробойната на една лодка. Двете риби са толкова големи, колкото трябва, и толкова съобразителни, колкото се налага.
Къде точно заповедта на Повелителя достига рибата? Може би точно там, където Иона е изхвърлен от кораба в морето или където се подмята пробитата лодка на св. Николай. В това време, вероятно в същото това море е имало и други в беда, имало е и други корабокрушенци и удавници, но подготвеното спасение е само за Иона и за Мирликийския чудотворец. Това е Неговото решение и Бог винаги постига Своя “прецизен план”, за което свидетелства Писанието. Св. апостол Павел и неговите придружители искат да проповядват на различни места в Мала Азия светото Евангелие, но са принудени да заминат за Македония, в един конкретен град Филипи, в едно определено от Бога време, за да приведат хората там към вярата в Спасителя Христос (Деяния на светите апостоли 16-та глава). Самият Господ минава през Самария, защото там, на едно конкретно място, на една определена жена трябва да разкрие Своето учение и мисия (Иоан 4:1-42). Идването на Сина Божий на този свят и Неговият път до Голгота е една „прецизна” работа според Божествения план: „Но когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син, Който се роди от жена и се подчини на закона…” (Галатяни 4:4). Сам Бог се грижи за това, Неговият Син да преодолее гонението на Ирод и смъртната заплаха. Господ Иисус Христос извървява Своя земен път под закрилата на Своя Небесен Отец. Неговите врагове искат да Го хванат, накажат, умъртвят, но всичко това е невъзможно, докато не дойде времето, определено от Небесния Отец.
Бог е Този, Който действа. И тогава, когато човек мисли, че е способен да измести Бога и да вземе инициативата, получава послание. А то, посланието, е категорично – Всемогъщият е Този, който ръководи световните съдбини и човешките съдби.
Често се говори за случайност. Запазването в опасна ситуцаия или успех в начинание приписваме на случайността, добрия късмет и други наши си категории. Заблуда! Християнинът знае, че всичко се ръководи от Бог и въпреки това все забравя да обърне внимание на Неговите точни решения, разумни планове и напътствия.
Непослушният Иона трябва да остане три дни и три нощи в утробата на добрата и послушна риба. Това е времето, което Бог щедро дава – на Иона, за да анализира случилото се с него, а на рибата да се наслади на изпълнената си мисия. Иона си взема поука. Реакцията е еднозначна – започва да се моли, нещо, което до този момент категорично отказва да стори, въпреки ясните Божии свидетелства за желание и общуване. И е чут. А голямата риба довършва своята спасителна акция и краят е успешен. Тя се приближава до брега, водена от Създателя си, намира подходящо място и изхвърля непослушния, но вече поне молещ се пророк на сушата. Каква прецизна работа?! Послушната риба свърши своето, а непослушният пророк е отново на прага на своята мисия – проповедта пред ниневийците, която обаче в крайна сметка изпълнява.
Другата послушна риба също изпълни мисията си. Вероятно с цената на живота си тя остана в пробойната на лодката, разкъсана от ударите на подводните камъни и морската стихия, за да спаси светеца, който бе избран от Бог за спасителна мисия, която изпълни и свидетелство за това е днешният празник.
Бог е Бог на послушните и непослушните, на човеците и животните, на морето и неговите обитатели, на небето и неговите звезди. Всички те са призвани да Му служат. Според нашите представи, тези, които го правят доброволно, са послушни, а тези, които го правят винаги под Неговия контрол и настояване, са непослушни. Въпрос на светоусещане е дали искаме да сме от едните или от другите, дали да сме послушни или не, важното е да изпълним своята мисия и предназначение.
Отче Николае, бъди наш пример! Амин!
____________________________________________________
*Публикувано в Библията и морето, С., 2009, с. 113-116. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Жития на светците, Синодално издателство, С., 1991.
Първо изображение: авторът д-р Ивайло Найденов.
Източник на изображенията Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-U6
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.