Изчезналите църкви на град София*

Публикувано на 20.06.202424.06.2024 от Dragan Bachev

Галя Господинова

За град София в Житие на мъченик Николай Нови Софийски, писано от Матей Граматик (XVI-ти век), се казва следното:

„В планините около този град имало твърде много манастири, а в самия град имало твърде много бележити храмове, които поради пазените в тях свети мощи привличали мнозина от православните българи. В църковно отношение град Средец бил не по-малко бележит. Нека напомним, че в този именно град в 343-344 година бил свикан известният Сардикийски поместен събор, главната цел на който било окончателното осъждане ереста на Ария. В София в XVI-ти век имало архиереи, истински пастири на словесното стадо; достойни свещеници и дякони и отлични четци и певци църковни. А и самите градски жители се отличавали по благочестието си и искрената си вяра[1].”

В това изследване ще бъдат разгледани част от духовните светини, които е притежавала нашата столица, а именно: средновековните църкви „Св. Богородица Пречиста” ; „Св. Иван Рилски”; „Св. Архангел”; „Св. Марина”; „Св. Никола Глаголеми”,“Св. Никола Мали”, както и църквите „Св. Лука”; „Св. Спас“ и „Св. Димитър”. По данни на различни изследователи и архивни материали ще се спрем на всяка една от тях поотделно. Като част от духовното и културно наследство на София, храмовете са изпълнявали изконната си цел – да са обект, на духовни средища, но векове след това, те се превръщат в спънка за преодоляване и придобиване на други ценности.

Необходимо е да се спомене, че в Научния архив на БАН се съдържа фонд № 132, оп. 1, а. е. 264, където се съдържа списък на паметниците, които имат археологическо, историческо и художествено значение, обявени за народни старини в Държавен вестник (бр. № 69 и № 221 от 1927 година и бр. № 89 от 1928 година) и в този списък не фигурират изброените църкви, за които ще стане дума в следващите редове. Знае се, че някои от тези църкви са съхранявали ценни ръкописи, икони, стенописи, утвари и така нататък, но по една или друга причина те не попадат във въпросния списък.

Средновековната църква „Св. Иван Рилски”

Този храм е бил построен в Средец (София) след 967 година и преди 1018 година – тоест преди превземането на София от византийците и падането на Първото българско царство. Правдиви изглеждат твърденията на Ст. Станимиров, относно това, че храмът бил манастирски и не е от времето на цар Мануил. (Станимиров, 1931: 3). Според най-старото свидетелство – „Житие на Иван Рилски“ от Георги Скилица – се твърди, че храмът е бил съграден в близост до стените на града. Предположенията за местонахождението на този храм са: намирал се е на юг от днешните Централни хали и по-точно срещу старото ковчежничество, на улица „Пиротска” до хотел „Метропол” (старото кино „Македония“). По предания на софиянци, Константин Иречек споменава, че храмът бил съборен от турците и на негово място била изградена джамия – при голямата баня на улица „Мария Луиза”. Авторът Ст. Станимиров, прави същото заключение (вж. Станимиров, 1931: 11-12). След Освобождението тя е била склад за кожи на евреин. Според Хаджи Янков имала е висок таван и зографисани стени (Иширков, 1912: 27). Окончателното ѝ заличаване от картата на столицата е станало при кмета Димитър Петков и прокарването на новия градоустройствен план на града.

Средновековната митрополитска църква „Св. Марина”

Тя се е намирала в двора на старата Софийска митрополия на улица „Цар Калоян” . За нея се говори в Житието на св. мъченик Георги Нови Софийски. Житието се съдържа в препис № 86 „Сборник жития и слова“, съхраняван в Научния архив – БАН (Сбирка X), където на лист 6а – се говори, че светецът е бил погребан в митрополитската църква „Св. Марина“ по време на Селимовото царство, тоест това е времето на първия султан-халиф – Селим І Явуш (1512-1520 година). През XVI-ти век книжовникът Матей Граматик в „Житие на Николай нови Софийски”, посочва следното: „Нека отбележим, че от този злобен старец (стар турчин) твърде много е пострадала Христовата църква в София: той всеки ден преследвал християните и той бил причина за разрушаването до основи на някои храмове. Той бил причина и за смъртта на многострадалния Георгия нови Софийски мъченик (от София), който след страшни мъки пред очите на майка му бил обесен”.

От препис № 86, (лист 6а) научаваме, че мощите на св. Георги Софийски са пренесени от свещеник Иоан в църквата на великомъченица Марина, след което са се събрали всички от свещения клир, заедно с митрополитите и панагратите, и с псалми и песни погребали мъченика във великата митрополитска църква „Св. Марина[2]”. Това събитие станало на 11 февруари 1515 година, а по това време митрополит на столицата бил Панкратий. Към тази църква е имало училище, където са се били подготвяли духовни лица (вж. Темелски: 2015: 5).

Позовавайки се на описаното от Герлах, професор Анастас Иширков, споменава, че през 1578 година тази черква все още е била митрополитска (Иширков 1912: 24). Между 1455-1469 година мощите на св. Стефан Урош II Милутин, които идват от град Трепче (на север от Прищина), били първоначално положени в ротондата „Св. Георги“ и когато я превръщат в джамия те били пренесени в тази черква (Темелски 2015:5).

Двамата изследователи – Константин Иречек и Анастас Иширков твърдят, че църквата била срината от земетресение около 1585 година (Иширков 1912:24-25). Според други историци църквата била съборена няколко години преди 1670 година „от един паша или бейлербей” (вж. Темелски 2015:7). Църковния историк доц. д-р Христо Темелски определя, че „след събарянето на „Св. Марина“ временна митрополитска църква станала „Въведение Богородично” (или още „Св. Пречиста” ) (Темелски 2015: 7).

Храм „Св. Спас“ – трийсетте години на ХХ-ти век. Източник: https://offnews.bg/

През 1879-1884 година Константин Иречек съобщава, че за пръв път е присъствал в православна църква в България на 5 декември в двора на митрополитската църква „Св. Стефан’’ („Св. Неделя”), където имало литургия за спасяването на руския цар – тоест по това време митрополитска църква била вече „Св. Стефан” (Иречек 1995а: 62-63).

Църквата „Св. Богородица Пречиста”

Наречена още „Пресветая“ и известна още като „Въведение на св. Богородица”. Нейното местоположение е било на север от „Св. Неделя“ („Св. Крал“) (36/977: 1) тоест между нея и „Св. Параскева“ (почти на ъгъла на бул. „Дондуков“ и „Мария Луиза”). Тя е съборена на 22 май 1889 година по нареждане на градоначалника Димитър Петков[3]. За него Георги Тодоров отбелязва: „Неговото кметуване формално трае от 29 август 1888 година до 7 октомври 1893 година, но може да се предположи, че реалната власт в общинския съвет е била в ръцете на Петков още по времето, когато е бил помощник-кмет – от 30 октомври 1887 година. Дори изборът му за градоначалник става в отсъствието на кмета Никола Даскалов[4]„.

При строежа на метростанция „Сердика“ бяха намерени основите на църквата. Но поради ниското място под трамвайния път, основите бяха изместени на около 120 метра източно и сега могат да се видят в Ларгото.

Църквата „Св. Никола Глаголеми“

Намирала се е срещу Софийска митрополия, в близост до църквата „Св. Марина” и „Св. Петка Стара”. По данни на професор Анастас Иширков (в „Град София през XVII-ти век”) и представения план на София от 1887-1912 година тази църква е била заобиколена от ул. „Търговска”, бул. „Мария Луиза” и бул. „Дондуков”. Била е малка църква, но няколко пъти е била достроявана и разширявана.

Евтим Спространов се натъкнал на бележка в Пентикостар, където е отбелязана датата 1148 година. Според автора в XII-ти век бил направен кервансарай[5] и веднага или после бил подарен на черквата „Св. Никола“. Още в 1901 година изследователят твърди, че от нея само олтарът е в първоначалния си вид (36/977: 5). От 1923 година била отстъпена от митрополит Стефан на руските емигранти, за да се черкуват в нея. През пролетта на 1944 година при бомбардировките над София църквата била срината до основи. По времето на патриарх Кирил, тя е била възстановена с големи трудности, но вече като патриаршески параклис.

Прочетете още „Изчезналите църкви на град София*“ →

Ползването на новозаветния текст в защитата на православната вяра от св. Атанасий Велики*

Публикувано на 19.06.202424.01.2025 от Dragan Bachev

Проф. д-р Иван Желев Димитров

Светата Православна църква е определила през месец януари в два последователни дни да се чества паметта на двама съвременници и сънародници. Това са египетските светци отшелникът Антоний и Александрийският архиепископ Атанасий. Най-напред е денят на св. Антоний който бил и по-стар от св. Атанасий.

Не се знае точно каква образованост е имал св. Антоний (251-17 януари 356 година) – в някои жития го определят като неграмотен. Той се подвизавал в тишината и усамотението на така наречената Източната пустиня. Заради примерния си живот по Бога и отеческата грижа за стотици монаси и хиляди миряни, които били негови духовни чеда, той пръв е заслужил определението Велики.

С такова определение е удостоен и неговият биограф, много потрудилият се за защитата на православната вяра богослов св. Атанасий (298-373 година). Това показва, че в преценката на Църквата, която е движена от Божия Дух, за светостта като плод на същия Свети Дух външните и условни особености не съставят пречка. Защото, както пише св. апостол Павел, „има различни дабри (и различни служби), ала Духът е един и същ“ (1 Кор. 12:4-5)[1].

При това Църквата е установила двукратно честване на св. Атанасий Велики: в деня на смъртта му, 2 май, и на 18 януари, когато го почитаме съвместно с друг богослов и Александрийски архиепископ, св. Кирил, заради изключителната заслуга на двамата александрийски светители за опазването на православното учение от арианската и после от несторианската ерес.

Началото на клирическото служение на св. Атанасий съвпаднало с първите организирани усилия на православието против арианството като опасна и бързо разпространяваща се ерес. Ученият александрийски презвитер и убедителен проповедник Арий (256-336 година) много скоро намерил фанатични привърженици сред епископата и останалите клирици, а по-късно и в императорския двор. Все пак православно мислещите и учещите епископи и богослови се противопоставили на коварното и гибелно лъжеучение. Според свидетелството на църковния историк Сократ[2] още на Първия вселенски събор високата образованост и пламенната привързаност на младия клирик Атанасий към православното учение го направили най-силния борец срещу арианите, но и бързо си спечелил врагове. Преди събора той вече написал два важни богословски трактака, известни с определението „слова” (λόγοι): „Против езичниците“ и „За въплъщението на Логоса[3]“. Като човек с будна християнска съвест, с искрена вяра, с големи интелектуални дарования и с чувство за неотменен пастирски дълг той вложил цялата си творческа енергия в борбата срещу еретическите заблуди на Арий и неговите съидейници[4].

В научната си подготовка младият още Атанасий включил не само задължителното за всеки интелектуалец от епохата изучаване на древната философия и безусловното запознаване със съчиненията на светите отци и на църковните писатели, творили през 2 и 3 век. Но, както подчертава св. Григорий Богослов, от всичко най-добре Атанасий познавал Свещеното Писание: „Изучил всички книги на Стария и Новия Завет така, както друг не е изучил поне една от тях[5].“ Дълбокото му проникновение в истините на вярата и умението да използва винаги и успешно Свещеното Писание го издигнали над другите църковни писатели. Затова колкото впечатляващи, толкова и истинни са и следните думи на св. Кирил Александрийски († 444 година) за св. Атанасий: „Нашият отец със славна памет Атанасий украси престола на Александрийската църква за цели четиридесет и шест години и, като противопостави на измислиците на нечестивите еретици една необорима и апостолска мъдрост, той силно радваше цялата земя[6] със своите писания като с някакво най-благоуханно миро, признаван от всички заради правилността и благочестието на учението си,… заслужаващ доверие мъж, на когото можеш да се позовеш, защото не е казал нищо, което не е в съгласие със Свещените Словеса[7]“.

Ползването на свещения текст на Библията и особено на Новия Завет е conditio sine qua non за всяка християнска богословска дейност. В най-голяма степен това е в сила при заниманията с основоположните въпроси на християнската вяра от самото начало на тези занимания – като се започне от самите свети апостоли и се мине през различните исторически етапи на развитие на християнското богословие в Църквата, та се стигне до наши дни. Защото само Иисус Христос, въплътеният Божи Син, е могъл да каже за Себе Си „Аз съм това, което ви и говоря отначало“ (Йоан 8:25). Всички други имаме нужда при богословските си разсъждения да се опрем на нещо, което е безспорен авторитет в Църквата за нейната, съответно за нашата вяра. Дори Иисус Христос, за да бъдат Неговите доводи приети от юдеите като безспорни, посочва авторитета на Свещеното Писание (тогава все още само на Стария Завет), макар Той лично да няма нужда от такъв авторитет, защото Писанието, бидейки Божие слово, е тъкмо Негово слово, слово на Словото, на въплътения Божи Син. След това и апостолите, авторите на новозаветните книги, се позовават преди всичко на Неговотослово – на живото Му слово, изречено пред тях самите по време на живота и проповедта Му на земята, но също и на записаното в старозаветните Писания Божие слово. От самите новозаветни книги се вижда също, че апостолите дори започват да се позовават и на записаното в новозаветните текстове, които вече са били „публикувани[8]“ до момента на тяхната жива или писмена проповед[9]. Но в следващото поколение християнски автори, това на апостолските мъже, става правило позоваването и на новозаветните текстове. Защото освен думите на Иисус Христос основен авторитет за целите на богословските съждения, твърдения и формулирани учения става именно Свещеното Писание – еднакво и на Стария, и на Новия Завет.

Така и св. Атанасий Александрийски през 4 век твори своите богословски трудове, здраво стъпил преди всичко на Свещеното Писание. Всеки, който се зачете в неговите съчинения, лесно установява, че вярата у него стои по-високо от всичко и е по-важна от всичко. Но по неговото убеждение между истините на вярата, дадени в Откровението, и резултатите от собствените изследвания, които прави човешкият ум, съществува единство: вярата не противоречи на знанието, а също и знанието не може да противоречи на вярата. Това е главната причина, поради която св. Атанасий настоява на тъждеството на философското понятие за Логоса с богооткровената истина за Христос. Съдържанието на първото е резултат от човешкото умозрение, а съдържанието на второто е дадено в Откровението. В съчетаването на двете се заключава връзката на умозрението с Откровението, на философията с богословието, макар първите (умозрението и конкретно философията) винаги да са подчинени на вторите (Откровението и богословието)[10].

Достиженията в развитието на християнската богословска мисъл до времето на Първия вселенски събор (325 година) дали възможност на св. Атанасий да направи голяма крачка напред и да внесе нов елемент в доникейското богословие на Църквата [11]. Необходимостта от противопоставяне на лъжеучението на Арий, известен като отличен познавач на Свещеното Писание[12], е станала причина св. Атанасий да се задълбочи в изучаването на библейските книги на Стария и Новия Завет, така че да остане в историята на Църквата като първия богослов, който е успял да изработи ясни догматически формулировки за библейското учение. Той наистина става най-представителният църковен отец, достигнал високи триадологични и христологични понятия, тълкувайки Свещеното Писание[13]. Св. Атанасий е признат днес като един от най-значителните богослови, повлияли решително върху формирането на библейското тълкуване и богословие на църковните отци след него и особено на кападокийците[14].

Той пръв съчетал в неразривна връзка идеята за Логоса като Творец с идеята за Него като Изкупител. При все това огромното значение и ценният принос на светителя в развитието на богословската мисъл се състоят, според изследователите на историята на догматическото учение на Църквата, не толкова в неговата теоретична постановка на христологическия въпрос, колкото в постоянно прокарваната от него идея, че въплътилият се Логос е истински Син Божи, истински Бог[15].

Като разкрива целта на боговъплъщението, св. Атанасий продължава по-нататък и разкрива смисъла на кръстните страдания, смъртта, възкресението и възнесението на Иисус Христос. Той изтъква, че кръстните страдания и смърт, наред с боговъплъщението, са необходима предпоставка в делото на изкуплението. Чрез кръстните страдания на Христос ние се избавяме от страданията, причинени ни от греха, а чрез кръстната Му смърт получаваме безсмъртие, защото чрез кръста е унищожен грехът, победена е смъртта, тялото е избавено от тление, а духът е възведен към Бога. Чрез кръста са помирени всички хора – както юдеите, така и елините, тоест езичниците[16]. Така те всички заедно се съграждат в жилище Божие чрез Духа, както пише св. апостол Павел (Ефес. 2:22).

Св. Атанасий умеел да оборва доводите на арианите с превъзходната си аргументация, забележителна по проницателност и сила. А където спорът се свеждал до областта на Свещеното Писание и Свещеното Предание, там той още по-лесно удържал победа над противниците на православното учение, като ги „лишавал от всякаква опора, ограждайки църковното учение от всички страни с твърдата защита, произтичаща от авторитета на Библията [17]“. Защото сред своите съвременници св. Атанасий бил неподражаем по подготвеност познавач на Свещеното Писание. Същото може да се каже и за познанията му в областта на Свещеното Предание[18].

Трябва да се обърне внимание и на един важен факт, който изследователите на творчеството на св. Атанасий отдавна са установили. А той е следният: при цялата му начетеност в Свещеното Писание и при безспорно богатото му и много умело ползване на библейски текстове, съвсем очевидно е, че самото тълкуване на свещения текст (като специфично занимание) не е било основно направление в неговото богословие[19]. При това всеки опит за анализ на тълкувателните трудове (техните предмет, методи, достойнства и прочее) се сблъсква с дискусията за автентичността на съчиненията, дошли до нас под негово име. В наше време сякаш все повече намира почва гледището, че на св. Атанасий не принадлежи нито едно от известните под негово име тълкувателни съчинения. Ето един пример в тази насока.

Най-известното от тези съчинения е озаглавено „Тълкувания на псалмите[20]“ и съдържа кратки коментари върху всеки псалом. То видимо е изградено в характерния за представителите на александрийското тълкувателно направление алегорически метод на тълкуване. Но все пак в неговия текст изследователи са установили наличието на интерполации от Дидим Слепец и св. Кирил Александрийски (следователно, то може да се датира не по-рано от 5 век), както и някои разминавания с характерната за св. Атанасий терминология[21].

Сред беседите с всепризнато негово авторство за най-значима се смята беседата върху думите на Иисус Христос „Всичко Ми е предадено от Моя Отец[22]“ (Матей 11:27), насочена срещу арианското тълкуване на това място. В тази беседа светителят доказва единството по същност между Бог Отец и Бог Син на основата на Христовите думи „Всичко, що има Отец, е Мое[23]“ (Йоан 16:15). Освен това са запазени кратки тълкувателни фрагменти от творения на св. Атанасий, съхранили се в катени (върху цитати от книгите Йов, Исайя, Варух, Даниил, Песен на песните, Матей, Марк, Лука, Йоан, Деяния апостолски, Първо послание до коринтяни). Но тези откъслечни свидетелства за тълкуване на определени стихове или само на изрази не са доказателство за системно тълкуване на библейския текст от светителя, защото те са извлечени от други (обикновено догматически или апологетически) негови съчинения.

Заслужава да се отбележи начинът на цитиране на библейския текст. Поради добрата начетеност на църковните писатели, която те предполагат и у своите читатели[24], много често авторите не посочват изрично книгата, от която цитират една дума, един израз, изречение или по-голям откъс. А дори и да посочат книгата, съответно автора ѝ, не уточняват повече, защото по онова време още не е било направено разделението на текста на глави и стихове[25], както днес е прието да се цитира. Тъкмо затова прави впечатление, че св. Атанасий, когато цитира текст от Псалтира, с последователност посочва номера на съответния псалом, тоест сочи онова деление на книга Псалтир, което е съществувало изначално. Ето някои примери: ἐν ἑβδομηκοστῷ πρώτῳ ψαλμῷ[26], ἐν τῷ ὀγδοηκοστῷ ἑβδόμῳ ψαλμῷ[27], ἐν τῷ ἑκατοστῷ τριακοστῷ ἑβδόμῳ (ψαλμῷ)[28] и други.

При цитиране от книгите на Стария Завет авторът по обичая си сочи книгата кратко: ἐν Παροιμίαις λέγει[29] или λέγει Ἰερεμίας[30]. Но авторът винаги подхожда отговорно и при посочването на текст от пророк Йеремия, например, понякога има уточнение по кой гръцки превод е цитатът: κατὰ τὴν τῶν Ἑβδομήκοντα ἑρμηνευτῶν ἔκδοσιν[31] или съответно κατὰ δὲ τὸν Ἀκύλαν[32]. Св. Атанасий работи с гръцкия превод на старозаветните книги и не ползва оригиналния еврейски. А по негово време преводът на Седемдесетте не е бил единственият ползван старозаветен гръцки текст, особено в Александрия, където е бил на почит и текстът на Исихиевата или Александрийска рецензия на превода на Седемдесетте[33]. Затова ученият светител сверява текстовете, които използва за своите богословски трудове, и добросъвестно сочи варианта на старозаветния гръцки текст, който тълкува. Защото е известно, че има значителна разликата между по-свободния и на места тълкувателен превод на Седемдесетте и близкия до еврейския оригинал гръцки превод на Акила[34].

Когато цитира от някое от посланията на св. апостол Павел, св. Атанасий изписва само името на апостола, но не посочва посланието, например: ὡς φησὶν ὁ Παῦλος[35].

Ако цитира от евангелията думи на Иисус Христос, св. Атанасий отбелязва кратко: λέγει (или φησὶν, или εἶπεν) ὁ Κύριος[36] без да уточнява евангелието. Но много често посочва името на евангелиста, например: ὁ Μαθθαῖός φησι[37].

Прочетете още „Ползването на новозаветния текст в защитата на православната вяра от св. Атанасий Велики*“ →

Фондове на учени богослови, съхранявани в научния архив на БАН – продължение и край*

Публикувано на 13.06.202414.06.2024 от Dragan Bachev

Галя Господинова

В раздела Материали от творческата дейност е класиран един от най-значимите трудове на митрополит Симеон „Писма на Охридския архиепископ Теофилакт“. Любенова отбелязва, че по поръчка на Васил Златарски той е започнал да работи върху писмата на Теофилакт, които медиевистът му подбира и изпраща периодично[28]. Наред със статиите на митрополит Симеон съществуват и работни материали, между които изпъкват темите относно „Чин за ръкоположение на епископ[29]„, „Изложение върху положението на българщината в Македония и Тракия през 1904 година[30]“ и други. Интерес предизвикват отделни статии по въпросите за схизмата[31]; бележки по синодални въпроси, правилата на светите и всехвални апостоли[32], бележки за църковните речи и други. Сред кореспонденцията на Варненския и Преславски митрополит са копирни книги с писма на митрополит Симеон до екзарх Антим, Българската екзархия и екзарх Иосиф, както и кореспонденция водена между други лица. От личните писма на владиката се разбира, че е изпращал пари на различни хора. Търсило се е неговото застъпничество пред архиерейския събор, за разрешаване въпросите на Екзархията. Често към него са отправяни молби, за да съдейства и подкрепи различни духовници.

Към личния фонд на митрополит Симеон са присъединени и писма на Антим I до различни лица. Писмата, които са на гръцки език са анотирани от външен сътрудник. Те са важен източник за църковно-националните борби на българския народ. Особена ценност представляват документите отпреди Освобождението, които разкриват живота на Екзархията и облика на духовниците. Личната кореспонденция на митрополит Симеон е обширна – около 700 архивни единици.

Друг особено значим личен фонд на наш богослов е този на Васил Друмев[33] (фонд 54к). Той е роден в Шумен през 1841 година. Завършва Духовната семинария в Одеса и академията в Киев. Васил Друмев напуска тайно Семинарията, след което заминава за сръбските земи, където негови другари са Васил Левски, Стефан Караджа и Иван Касабов[34]. След неуспеха на легията, той отново е приет в Семинарията, където успешно взима изпитите си за пропуснатото полугодие[35]. Той е един от основателите и първите действителни членове на Българското книжовно дружество. Още като студент Васил Друмев обмисля как да се създаде едно Книжовно-просветително дружество, което да работи за духовното повдигане на българската нация[36]. Бил е негов председател през периода 1869-1873 година. През 1873 година приема духовен сан под името Климент, след което става епископ на Доростоло-Червенската епархия (1874-1884 година). През 1893 година е бил заточен в Пертопавловския и Гложенски манастири и е лишен от правото да служи като духовно лице заради проруските си възгледи.

Първото постъпление на документи на Васил Друмев в Научния архив към Българската академия на науките е от май 1950 година. Документите са предадени от Стефан Пашев и през същата година са представени за откупване. Няколко години след това са предложени още материали за откупване от Теодора Петрова Станкова и Дора Друмева. Деветнадесет години по-късно документите са оценени и откупени за сумата от 3000 лева. От тези частични постъпления в Научния архив се оформя и впоследствие е обработен архивния фонд на Васил Друмев.

Стефан Стамболов (1854-1895)

Документалното наследство на митрополит Климент обхваща периода от средата на XIX-ти век до 1925-1930 година. В раздела биографски материали са класирани студентските му курсови работи и биографичните очерци и спомени за него.

В раздела творчески материали са организирани повести, исторически драми, съчинения, разкази, статии, откъси от исторически и нравствено духовни трудове (като например съхранява се чернова на Студия за история на християнската църква[37], биография на Иосиф Соколски[38], лекции, отзив, рецензии и бележки. Кореспонденцията, водена от фондообразувателя се отнася до въпроси, засягащи църковната общност. Срещат се интересни данни за Българското книжовно дружество[39], за Доростоло-Червенската епархия[40], Пертопавловския манастир[41], Търновската епархия[42] и други. Кореспонденцията на Васил Друмев е ценен извор и за политическия живот в страната след Освобождението. В личния фонд на Васил Друмев се съхранява и Устав на българската църква[43], съставен от самия него. Интерес представляват всички оцелели литературни ръкописи на Друмев, като „Цар Иван Александър“, „Цар Тодор-Светославов“, „Ученик и благодетели или чуждото си е все чуждо“ и други. Насоките, които дава Друмев в своите творби са от нравствено-християнска гледна точка.

Рачо Михов Каролев[44] е роден на 15 февруари 1846 година в Габрово. Първоначално завършва Киевската духовна семинария, а след това и Академията (1871 година). Бил е инспектор на народните училища в Русенска губерния. Представител е в Учредителното народно събрание в Търново за изработване конституцията на Българското княжество. Рачо Каролев е бил министър на Народната просвета в кабинета на Петко Каравелов, а също и народен представител на IV-тото Обикновено народно събрание. Член е на Българското книжовно дружество.

Прочетете още „Фондове на учени богослови, съхранявани в научния архив на БАН – продължение и край*“ →

Фондове на учени богослови, съхранявани в Научния архив на БАН*

Публикувано на 12.06.202414.06.2024 от Dragan Bachev

Галя Господинова

Научният архив към Българската академия на науките (НА на БАН) съхранява общо 12 лични архива на изтъкнати учени богослови като академик Марин Дринов, академик Иван Снегаров, академик Иван Гошев, митрополит академик Симеон Варненски и Преславски и други. Всички тези лични фондове обогатяват националното документално наследство. Повечето от тези учени богослови са основоположници на различни научни организации като Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) и института Ботев-Левски (впоследствие съединен с Институт за исторически изследвания), а също на катедри, на архива на Църковно-исторически и архивен институт (ЦИАИ) и така нататък.

Сред документите от тези фондове могат да се открият биографични данни както за фондообразователите, така и за техните близки, а също и писма, материали от творческата, служебната и обществена дейност, документи, свързани с техните интереси извън научната сфера и други. Ценността на това документално наследство се дължи на факта, че тези академици са в основата за развитието на духовното образование в страната.

Неофит Рилски[1] е една от най-значимите фигури през епохата на Възраждането. Неговият фонд се открива под №12к в Научният архив към Българската академия на науките.

Светското му име е Никола п. Петров Бенин. Той е роден в Банско през 1793 година. Първоначално учи в Рилския манастир, а след това в Мелник. Бил е учител в Самоков, Рилския манастир и Копривщица. През 1834 година е изпратен в Букурещ да усвои Бел-Ланкастърската метода (взаимоучителен метод), след което се завръща и открива първото взаимно училище в Габрово. Неофит Рилски е преподавал църковно-славянски език на остров Халки (1848-1852 година).

Академик Марин Дринов (1838-1906)

В делото на фонд №12к е отбелязано, че част от фонда, съставляваща ръкописи и писма, постъпват в Министерството на народното просвещение (МНП) и са предоставени на Иван Шишманов, който ги публикува в Сборник за народни умотворения[2]. В 1901 година, когато Сборник за народни умотворения минава към Българското книжовно дружество, редакцията на сборника предава тези писма на Българското книжовно дружество. В 1926 година Шишманов при работата си над своя труд „Нови студии за българското възраждане[3]“ сам издирва в Рилския манастир 5 свезки с писма от кореспонденцията на Неофит. Всичко остава у него и постъпва с архива му в Научния архив към Българската академия на науките[4]. Друга част от архива на Неофит е била предадена на Архива на Възраждането при Етнографския музей, който преминал по-късно към Народната библиотека. Повечето материали били доставени от отец Игнатий Рилски и Илия Янулов[5]. През 1946-1947 година академик Иван Снегаров посещава Рилския манастир след сигнал на библиотекаря Климент, който година преди това открива нови документи, свързани с монаха Неофит. Тези документи са издадени от академик Снегаров в „Принос към биографията на Неофит Рилски[6]„. Така събраното и описано архивно наследство от фонд № 12к възлиза на 128 архивни единици. От биографските материали в архивния фонд научаваме какви са били разходите за новопостроените килии в Рилския манастир (1839 година), докосваме се до дневника му, съставен от 80 листа, научаваме също, че на 26 март 1830 година Неофит Рилски е направил дарение от 500 гроша за църквата „Св. Стефан“ в Цариград и така нататък. Във втори раздел са поставени материалите от книжовната и служебна дейност на Неофит. Тук преобладават документите, свързани с изготвянето на българо-гръцки словар, допълнения към българска граматика, разни бележки за исторически събития и лица, стихотворение в памет на убития самоковски митрополит Игнатий и други. Останалата част от архивния фонд на рилския монах съдържа кореспонденция и материали на други лица. В писмата се откриват теми, които са свързани както със светския, така и с монашеския живот на Неофит. В последния раздел на класификационната схема са поставени материали, които се свързват с фондообразувателя, а също и такива, чиито автор първоначално не е установен и след това е поставено името на Неофит Рилски[7].

В архивен фонд № 43к се съхраняват документите на Драган Цанков[8]. Той е роден през 1828 година в Свищов. През 1845 година учи в Одеската семинария, а след това продължава образованието си в Киевския университет. Почетен член е на Българското книжовно дружество. В края на 1860 година е създадено мирско униатско движение, оглавявано от Драган Цанков. Това е радикално крило в българските църковно-национални борби за самостоятелна духовна иерархия. С оттеглянето на Цанков през 1863 година се свързва и провала на унията. Заема длъжности в османската администрация – през 1868 година е помощник-управител в Ниш, а на следващата година е преместен на същата длъжност във Видинския санджак. Той е един от водачите на Либералната партия в Учредителното събрание след Освобождението. Два пъти е бил министър-председател на България (7 април до 10 декември 1880 година; 19 септември 1883 година до 11 юли 1884).

Архивното наследство на Драган Цанков постъпва в Научния архив към Българската академия на науките на 15 септември 1952 година. Обособени са общо 60 архивни единици. Архивът е описан през месец септември 1973 година. Не се открива класификационна схема, по която са класирани документите. Липсва и хронологична подредба. Сред по-важните документи, разкриващи бурния обществен живот на Цанков са писмата, указите и програмата на Либералната партия; реч, произнесена пред Народното събрание (3.11.1901 година); бележки, направени от него относно конституцията на България; проект за изменение на избирателния закон и други. Документите в този фонд обхващат периода 1828-1911 година. За съжаление изследователят не открива фотографии и материали на други лица свързани с фондообразователя. Като цяло фондът се състои от писма, проектодокументи, възвания и речи. Открива се също негова биография, няколко покани и изрезки от вестници, свързани с живота и дейността му.

Прочетете още „Фондове на учени богослови, съхранявани в Научния архив на БАН*“ →

Протоевангелие на Яков – продължение и край*

Публикувано на 07.06.202408.06.2024 от Dragan Bachev

Христо Гяуров**

Имало нужда от завеса за храма. По заповедта на свещеника били повикани чистите девици от Давидовия род, за да я изработят. Тъй като Дева Мария била от Давидовия род и тя била повикана. На нея се паднало да преде пурпур. Когато веднъж отишла със съд за вода, чула глас, който казвал: “Радвай се благодатна, Господ е с тебе, благословена си ти между жените[17]“. Като не виждала, кой ѝ говори, връща се тя изпълнена от страх вкъщи. Там ѝ се явява ангел, който казва: “Не се бой, Мария, защото си намерила милост у Всемогъщия и ще заченеш от Неговото слово[18]”. Тези думи породили съмнение у Дева Мария и тя запитала: “Нима аз ще зачена от живия Бог и ще родя, както ражда всяка жена”? Казва ѝ ангелът: “Не така, Мария, защото силата на Господа ще те осени; поради това, светото, което се роди от тебе, Син на Всевишния ще се нарече[19]. И ти ще наречеш името My Иисус; защото Той ще спаси своя народ от неговите грехове[20]”. И отговори Мария: „Ето, аз съм Господнята рабиня пред Него; нека стане с мене, както той каза[21]”.

След като Дева Мария изпрела пурпура, занесла го в храма и свещеникът я благословил, като казал: “Мария, Бог Господ е направил велико твоето име, и ти ще бъдеш благословена у всички родове на земята[22]! След това тя отива при своята родственица Елисавета, която я поздравила и казала: “Откъде ми е това, че майката на моя Господ иде при мен[23]? Защото ето, детето в мене играе и те поздравява[24]”. Дева Мария не съобщила за заченатото в нея. Това било в 16-тата година на Дева Мария.

Когато Йосиф узнал за състоянието на Дева Мария, уплашил се и искал да я напусне. И ето, ангел Господен му се явява насън и казва: “Не се бой за девицата, защото това, което е в нея, е от Дух Свети и тя ще роди син, чието име ще наречеш Иисус, защото Той ще спаси своя народ от неговите грехове[25]”. Йосиф станал от сън и хвалил Бога, задето му указал такава милост и взел девицата под своето покровителство.

Книжникът Ана и свещениците узнали за случилото се с Дева Мария и я повикали заедно с Йосиф на съд. Но тя и Йосиф доказали по чудесен начин своята невинност и чистота. И двамата пили от дадената им вода за познаване и останали невредими. Виновните умирали от тази вода.

Дошла заповед от царя Август, че всички, които живеели във Витлеем, да се запишат. Йосиф узнал за заповедта и си казал: аз ще запиша моите синове, но какво ще правя с девицата? Не мога да я запиша нито като жена, нито като дъщеря. Най-подир той предоставил разрешението на този въпрос на Бога. Оседлал своето магаре, възкачил на него Дева Мария, и заедно със синовете си се отправил на път за Витлеем. По пътя, около три километра до Витлеем, той забелязал, че Дева Мария ту се радва, ту тъжи. Запитал я за това и тя му отговорила: “Два народа виждам аз със своите очи[26]: единият народ пълен с плач и жалба, а другият пълен с радост и веселие”.

Близо до Витлеем се изпълнило времето на Дева Мария и те се отбили в една пещера. Йосиф оставил Дева Мария в пещерата и отишъл в околността на Витлеем да търси жена, която да ѝ помогне. И вижда чудо Йосиф. Всичко в природата престанало да действа. Птиците не летели, а били като замръзнали във въздуха, работниците както ядели, така и останали: едни седнали, други прави, трети с ръце към устата; стадата не се движели; животните, които се били навели да пият вода, запазили неподвижно положението си. И всичко след малко пак тръгнало по своя път. И ето, Йосиф среща една жена, която слизала от планината и заедно с нея отива в пещерата. И виждат там те, че един светъл облак е осенил пещерата, а след това силна светлина я изпълнила. Когато светлината отслабнала, те видели новороденото дете. Жената излиза от пещерата, среща Саломия и ѝ разказва за видяното че една девица родила и пак си останала девица, което е нещо свръхестествено. Саломия не повярвала и искала да се увери. И тя се уверила, но зле била наказана за своето неверие.

Когато Йосиф се приготвил да напусне Юдея, настанало смущение във Витлеем. Дошли влъхви, които питали: “Къде е новороденият цар на юдеите? Защото ние видяхме неговата звезда на Изток и дойдохме да му се поклоним[27]”. Когато Ирод чул, уплашил се, изпратил служители до влъхвите, повикал първосвещениците, изследвал ги и питал: “Как е написано за Месия, къде е той роден[28]” Те му казали: “Във Витлеем, в Юдея, защото така стои написано[29]”. След като изследвал Ирод и влъхвите, казал им: “Идете и търсете детето, и ако го намерите, покажете ми го, че и аз да ида да му се поклоня” [30]. Влъхвите тръгнали, и ето, звездата, която те видели на Изток, вървяла пред тях, докато дошли до пещерата и застанала право над нея. И видели влъхвите детенцето с неговата майка и му поднесли подаръци: злато, ливан и смирна. Явил им се след това ангел и им казал да не се връщат по същия път за своята страна, а по друг.

Когато Ирод узнал, че бил излъган, заповядал да бъдат избити всички деца от две години и надолу. Св. Дева Мария чула, че избиват децата, изплашила се, повила детето в пелени и го поставила в яслите.

Елисавета, като узнала, че търсят Иоан, взела го, възкачила се на една планина и извикала: “Планина на Бога, вземи майката и детето!” И разтворила се планината и взела Елисавета. Там ангел Господен се грижел за нея и детето. Ирод изпратил служители до Захарий да го питат, къде е неговият син Иоан, защото мислел, че той иска да стане цар. Захарий отговорил, че не знае, къде е синът му. Втори път пратил служители до него Ирод, като го заплашвал с убийство. Захарий отговорил: “Аз ще бъда мъченик на Бога, ако ти пролееш моята кръв. Бог ще вземе моя дух[31], защото ти проливаш невинна кръв в преддверието на Божия храм”. На другия ден Захарий бил убит и свещениците намерили пролятата му кръв в светилището при олтара, превърната на камък. Тялото му обаче не могли да намерят. Свещениците раздрали дрехите си отгоре до долу и съобщили на народа: “Захарий е убит”. И чули това всички колена Израилеви и тъжили три дни и три нощи.

След три дни направили съвет свещениците кого да поставят на мястото на Захарий и жребият се паднал на Симеон, защото той бил, за когото Дух Свети бил открил, че няма да види смърт, докато не види Христос в плът.

Протоевангелието завършва със следните думи на автора: “Аз пък Яков, който написах този разказ, отправих се, когато в Иерусалим при смъртта на Ирод се появи смущение, в пустинята, докато смущението в Иерусалим утихна, изпълнен с хвала към Господа Повелителя, който ми даде мъдростта, този разказ да напиша”.

От изложеното съдържание на Протоевангелието на Яков може да се види, че то се състои от три главни части:

І. Рождение на Дева Мария и животът ѝ в храма (глави 1-9);

ІІ. Благовестие на Дева Мария за зачеването на Спасителя и раждането на Христос (глави 10-20);

III. Поклонение на влъхвите и убийството на Захарий (глави 21–25).

Прочетете още „Протоевангелие на Яков – продължение и край*“ →

Протоевангелие на Яков*

Публикувано на 06.06.202408.06.2024 от Dragan Bachev

Христо Гяуров**

Апокрифната християнска литература, както старозаветна, така и новозаветна, е слабо разработена у нас православните. Малко внимание се е обръщало досега върху нея. Ние нямаме не само обстойни системни трудове върху нея, но даже и достатъчно количество монографични изследвания. Нямаме също така и превод на някои важни древни християнски апокрифи. Малко внимание се обръща върху апокрифната литература, също така и у католиците. Противоположно отношение към тази литература намираме у протестантите. В последно време те са обърнали особено внимание върху нея. От средата на миналото столетие протестантските богослови са ни дали не само критични издания на текста на апокрифните произведения, но постоянно печатат все по-нови системни и монографични изследвания върху тях. Но трябва ли изобщо да се обръща по-голямо внимание на апокрифните произведения? На този въпрос ще трябва да се отговори положително. Макар по-голямата част от съдържанието на апокрифните произведения и да е запълнена с разнообразни фантастични разкази и измислици, макар в повечето от тях и да се прокарват еретични мисли и възгледи, все пак в тях могат да се намерят много исторически, догматични, канонични и от друг характер сведения, които са ценни за богословската наука. Често пъти тези сведения спомагат за разрешението на някои трудни въпроси из областта на християнската древност. Като се оставят настрана каноничните книги на Св. Писание на Новия Завет, много малко са древните исторически писмени паметници, които хвърлят светлина върху първите времена на християнството. Поради това ще трябва да се ценят историческите сведения, които ни дават древните апокрифни произведения. Ето, например, как още в древността знаменитият църковен писател Ориген се е произнасял за апокрифните произведения.“Според общото правило, казва той, ние не трябва да отхвърляме изведнъж това, от което можем да извлечем някоя полза за обяснението на нашите Писания. Признак на мъдър дух е да се постига и прилага божественото правило: изпитвайте всичко, задържайте доброто[1]”. Има и друго едно обстоятелство, което заставя нас православните да се заемем с обстойното изследване на апокрифните произведения. Често пъти протестантските богослови, за потвърждение на своите отклонения от православната вяра или на своите разнообразни рационалистични възгледи, привеждат доказателства из областта на апокрифната литература. Някои пък протестантски богослови изказват възгледа, че много от древните апокрифни произведения са послужили като източници за съставянето на някои новозаветни канонични книги. Така например протестантският богослов L. Conrady в няколко свои изследвания[2] се старае да докаже, че Протоевангелието на Яков е послужило не само като източник при съставянето на евангелията от Матей и Лука, но даже и на евангелието от апостол Йоан. За да можем ние, православните, да оборим доказателствата на протестантските богослови из областта на апокрифната литература и възгледа им за някои древни апокрифни произведения, като източници на новозаветните канонични книги, ще трябва да изследваме по-обстойно апокрифната книжнина, особено новозаветната.

Кои книги се наричат апокрифи или кои писмени произведения изобщо могат да бъдат отнесени към областта на апокрифната книжнина? За да дадем правилен отговор на този въпрос, ще трябва предварително да си изясним филологически понятието апокриф. Прилагателното apokruyov (от глагола apokrutw= скривам), значи скрит, таен. Но не може да се каже, че понятието апокриф има по съдържание гръцки произход. В гръцката книжнина то е заимствано от еврейската. Гръцката дума apokruyov отговаря на еврейската ganus, която също така значи скрит. В еврейската писменост с думата ganus се наричали книги, които не трябвало да имат всеобща известност или употреба поради следните три обстоятелства: 1) поради това, че имат високо съдържание, което не е достъпно за простия народ; 2) че могат да послужат за съблазън на народа и 3) че съдържат неприлични и неотговарящи на действителността разкази. но изобщо казано, в еврейската писменост апокрифи се наричали книгите, които не влизали в кръга на библейските книги. В древната християнска писменост думата апокриф се употребявала в следните две главни значения:

1.С тази дума се наричали книгите, които трябвало да бъдат скрити, извадени от всеобща употреба, поради различни обстоятелства. Такива едни книги не можело да се четат и употребяват през време на богослужение и на събранията. В това свое значение думата апокриф е противоположна на думите: открит, обществен – ysanerov, koinov, dedhmeumenov= ojedhmosieumenov, manifestus publicus, vulgatus. С такова значение употребяват думата апокриф Ориген[3], Дидим Александрийски[4], Евсевий Кесарийски[5] и други.

2.Названието апокриф се давало още на книги, произходът на които бил неизвестен, скрит. Апокрифи се наричали не само тези книги, които нямали автор, но също така и тези, които били написани под чуждо име. С такова значение употребявал думата апокриф блажени Августин[6], св. Атанасий Велики[7] и други. Това значение се среща също така и у Ориген. “Ние знаем, казва той, че много от тези тайни писания били съставени от нечестивци – тези именно, в които особено се проявява тяхното безчестие, и еретиците се ползват много от тези измислици – такива са учениците на Василид. Ние знаем по-нататък, че други от тези апокрифи, издадени под името на светиите, са съставени от юдеи, може би с цел да разрушат истината на нашите Писания и да затвърдят лъжливи учения[8]”. По-късно в християнската писменост апокрифи започнали да наричат произведенията, които били писани по образеца на каноничните библейски книги, като се преработвал техния предмет или по-нататък разкривал, без автор или под чуждо име, обикновено под името на библейските писатели или на видни лица в библейската история, главно с цел да им придадат по-голям авторитет и да могат да влязат в числото на каноничните книги на Стария и Новия Завет, и които съдържали разни нелепости и измислици. Тази употреба на понятието апокриф е запазена и в сегашно време. У протестантите употребата на понятието апокриф в някои отношения e неточно. Те наричат апокрифи и неканоничните книги в Библията и Стария Завет, които липсват в еврейската Библия, но се намират в гръцката и латинската. В последно време някои протестантски богослови[9] неоснователно поставят в числото на новозаветните апокрифи чисто исторически произведения, каквито са например посланието на св. Климент Римски до коринтяните, автентичните послания на св. Игнатий Богоносец и други. Апокрифните произведения се делят на старозаветни и новозаветни. Новозаветните от своя страна се делят на апокрифни евангелия, апокрифни деяния апостолски, апокрифни послания и апокрифни апокалипсиси.

Ние тук ще спрем своето внимание за кратко върху апокрифните евангелия. В сегашно време има сведения за около 50 апокрифни евангелия. Една част от тези евангелия са запазени до нас в своята цялост, от друга част до нас са стигнали само откъси, а от по-голямата част нищо не се е запазило. В началото на своето евангелие, евангелист Лука пише, че мнозина в негово време били съчинили разкази за живота и дейността на Иисус Христос, но за съжаление, от тези разкази нито един не се е запазил до нас. Има запазен само незначителен остатък в един папирусен фрагмент в град Faijum, в Среден Египет и произхождащ от III-ти век. Този остатък се състои само от 7 реда, които в началото и в края са повредени. Апокрифните евангелия са били писани с различна цел. Повечето от тях са били писани от еретици, главно гностици, които искали да прокарат в тях свои учения. Такива са например евангелията на Петър, Василид и Маркион. Други пък са били писани от православни и неправославни с цел за да допълнят четирите канонични евангелия. В каноничните евангелия много малко се говори за живота на Христос до кръщението Му и за дейността Му след възкресението. Поради това тези два периода от живота на Христос най-много се разработват в апокрифните евангелия. В едно от апокрифните евангелия, в които се говори за детството на Иисус Христос, за неговото рождение, за рождението и живота на Неговата майка, е така нареченото Протоевангелие на Яков.

Протоевангелието на Яков има различни названия. Пръв нарекъл това евангелие “Протоевангелие на Яков” френският хуманист Guillaume Postel (починал 1581), който донесъл от Изток един гръцки ръкопис на това евангелие. Според Postel така било наричано това евангелие на Изток.

Същото заглавие запазил и Michael Neander в своето издание на евангелието. Сам авторът нарича своето евангелие на края “разказ” – istoria. В ръкописите то носи различни заглавия: разказ – istoria, повест – dihghsiv, istoria kai dihghsiv повествователно слово – logov istorikov; в древния сирски превод то се нарича “рождение на нашия Господ и на Дева Мария”. Ориген го нарича “книга на Яков” – h biblov Iakbou[10]. Названието “Протоевангелие” указва не на това, че това евангелие е първо, написано най-рано от всички евангелия, а указва на обстоятелството, че в него се разказва за първото благовестие – евангелие, именно за раждането и живота на Пресвета Дева Мария и за раждането на Иисус Христос. Като се вземе под внимание последното обстоятелство, заглавието “Протоевангелие” трябва да бъде признато за сполучливо.

Прочетете още „Протоевангелие на Яков*“ →

Въведение. Понятие за пророците изобщо и за пророчествата*

Публикувано на 05.06.202404.06.2024 от Dragan Bachev

Христо Попов

Думата пророк – на гръцки προφήτης (предсказвач, предвещател), а на еврейски “наби” (говорещ от името на някого, от името на Бог), “роех” (ясновидец, прозорливец) и “цофе” (стража) – означава:

1)Човек, който говори и действа под непосредственото влияние на по-високо лице, особено, на Бог. Така например, Аарон, който говори и прави чудеса пред египетския фараон по волята и пълномощието от Моисей, нарича се “пророк” Моисеев, като тълкувател на Моисеевите мисли и изразител на неговата воля (Изход 7:1-2); Авраам в книга Битие (20:7) се нарича пророк, като такъв, който непосредствено получавал от Бога откровения и ги съобщавал на другите.

2)Човек, който, по вдъхновение от Светия Дух, предсказва бъдещето. В такова значение това название употребява пророк Иеремия: “пророците, които отдавна бяха преди мене и преди тебе – казва пророкът на събралия се в иерусалимския храм народ, – предсказаха на много земи и големи царства война, бедствие и мор. Ако някой пророк предсказвал мир, то само тогава бивал признат за пророк, наистина изпратен от Господ, когато се е сбъдвала думата на този пророк” (Иеремия 28:8-9).

3)По значението на еврейската дума “цофе” (стража) – означава човек, който е поставен да следи нравствеността на народа, тоест, който учи хората на благочестие, застъпва се за правдата, изобличава пороците и беззаконията и подканя грешниците да се покаят. Такава именно длъжност Бог възлага на пророк Иезекиил (3:17; 33:7).

Съединявайки всички тези значения на думата “пророк”, ние ще получим следното понятие: Пророк е избрано от Бога лице, за да извести Неговата воля и откровения на хората (безразлично – към настояще, минало или бъдеще време се отнасят тези откровения) и за да поддържа нравствеността между тях.

За да ни стане още по-ясно понятието за пророците ние трябва да правим разлика между тяхното служение и служението на първосвещениците и царете, които също така били органи на старозаветната теокрация (Божие управление на народа). Първосвещениците и царете били така също стража на народа; първите чрез “урим” и “тумим” получавали откровения от Бога и известявали Божията воля на народа. Обаче, пророческото служение съществено се отличава от първосвещеническото и царското.

Първосвещениците питали Господ чрез “урим” и “тумим” само тогава, когато еврейският народ се намирал в трудни обстоятелства, а чрез пророците Сам Господ известявал Своята воля, когато това влизало в плана на Божието промишляване за хората. Първосвещениците и свещениците изпълнявали обредите на закона, принасяли жертви и учели народа и закона, но това тяхно учение се ограничавало само в простото знаене наредбите на закона и тяхното разбиране в кръга на човешкия разум. А пророците разкривали духа и същността на наредбите на закона, който имал за своя цел да приготви хората да приемат Месия (Галатяни 3:24), изяснявали духовното значение на обредите и жертвите, като възвестявали, че техният смисъл се заключава в тайните на бъдещото царство на Месия, недостъпни за непросветения от благодатта на Светия Дух човешки ум и постепенно разкривали основите на месианското царство. Първосвещениците и свещениците следели религията и нравствеността на народа, но и сами нерядко отстъпвали от закона; пророците в този случай се явявали не само техни учители и на народа, но и изобличители и предвъзвестители на Божия съд, за отклонение, и на Божията милост в бъдеще, в случай на изправяне. Царете били длъжни да управляват народа на теократически начала; а орган на теокрацията били пророците. Тяхната дума имала значение на божествената воля по отношение към царете, те указвали правилното прилагане на закона към живота и в случай на нужда, давали нови указания, отсъстващи в закона. Когато царската власт се отклонявала от основите на теокрацията те се явявяли нейни изобличители и съдии. Така както благоденствието на еврейския народ и неговото политическо спокойствие зависели от изпълняване законите на Йехова и от верността Нему, то пророците ръководели и политическия живот на еврейския народ, както и взаимните отношения между последния и езическите народи.

Отличавайки се от първосвещениците и царете по своята дейност, пророците се отличавали от тях и по условията за встъпване в служение. Първосвещениците и свещениците произлизали от Аароновия род, царете – от Давидовия дом, а пророческото служение не било свързано нито с род (Иезекиил и Иеремия били от свещенически род, Исаия – от царски, Амос – от Юдиното коляно и така нататък), нито с обществено положение (Елисей бил земеделец, Захарий – свещеник, Авакум – левит, Амос – овчар), нито с пол (или и пророчици – Девора, Олдама), то не било и наследствено (1 Царства 10:12), за встъпване в него не се искало и особена подготовка (Елисей от плуга бил повикан за пророк, Амос – от стадото). Единственото условие за встъпване в тази длъжност било призоваване от Господ и получаване откровения от Него.

Въз основа на казаното дотук, понятието за пророците по-ясно може да се изрази така:

Пророците са извънредни Божии пратеници, които непосредствено получавали откровение от Бога, за да бъдат ръководители на религиозния, нравствения и политическия живот на богоизбрания народ, а чрез него и на езичниците. Оттук, пророчество е – предаване получените от Бога откровения на хората. Понеже Божиите откровения се касаели до бъдещи събития и особено, до царството на Месия, то, по-частно, под пророчества се разбират – предсказанията за бъдещето, особено, за Месия и Неговото царство, по вдъхновение от Светия Дух.

Цел на пророческото служение

Целта на пророческото служение е указана в думите на Бога към пророк Иезекиил: Сыне человечь, стража дах тя дому Исраилеву, да слышиши слово от устъ Моихъ и воспретиши им от Мене или проповеси им от Мене (Иезекиил 3:17; 33:7). Това значи, че пророците, подобно на стражарите, които в старо време били поставяни на градските кули, за да предупреждават гражданите при опасност от страна на врага (Иезекиил 32:2-7), имали за цел да предпазят Божия народ от онези опасности, на които той се подхвърлял, като се отклонявал от начертания в Божия закон път на живота. Оттук, пророците били длъжни: 1) да поддържат в народа истинската вяра и благочестие, да обуздават пороците и да пробуждат разкаяние всред такива обстоятелства, когато били недостатъчни и безсилни наставленията на свещениците и левитите; 2) да поддържат в еврейския народ вярата в неговото високо нравствено-религиозно предназначение – да бъде пазител на истинското боговедение и носител на идеята за идващия Изкупител на човешкия род; 3) да подготвят самия еврейски норд за приемането на Месия чрез унищожение на идолопоклонството, разяснение на Моисеевия закон и предсказание за Месия и Неговото цраство и 4) да известят на езичниците, че и те, по Божия план за спасението, ще встъпят в царството на Месия и да им укажат условията за получаване на спасение.

Общо съдържание на пророческите книги и главен предмет на пророчествата

Съдържанието на пророческите книги, съответно с целта на пророческото служение, се състои в разясняване духа и същността на Моисеевия закон, в изобличаване религиозните заблуди и господстващите пороци, в повикване народа към разкаяние и изправяне на живота, в изясняване назначението на еврейския народ по отношение към другите народи и изобразяване неговата съдба в бъдеще. В пророческите книги с такава особена ясност е начертан планът на Божието домостроителство (разпоредба) за човешкото спасение, че всеки евреин, вниквайки в съдържанието им, имал възможност ясно и безпогрешно да разбира чудната съдба на своето отечество в миналото, своите длъжности в настоящето и назначението на своето отечество в бъдещето. Също така той могъл да оцени положението и значението на съвременните нему цъфтящи съседни езически царства, за да не се увлича и заслепява от техните временни успехи, понеже всички народи, по указанието на пророците, са оръдие в ръцете на Промисъла за наказване и вразумяване на заблудените, за изтребване на развалените и неспособните към покаяние и за подготвяне пътищата към разпространение на истинското богознание. В повечето от пророческите книги се съдържат изобличителни речи, обърнати и към езическите народи, които тънели в нечестие. Тези речи, твърде застрашителни били предизвикани от враждебното отношение и особено, от развращаващото религиозно влияние, което съседните езически народи указвали върху евреите. Пророческите речи и към евреите, и към езичниците съдържат или изобличение, или утешение, в зависимост от религиозно-нравственото състояние на съвременниците: пророците или ги застрашават с Божи съд за грехове и нечестие, или, в случай на разкаяние, предсказват им изпращане на блага и спасение от Бога.

При всичкото разнообразно съдържание на пророческите книги, техният главен предмет е един – обетованият Месия, съсредоточие и цел на целия стар завет и Неговото царство, за встъпване в което пророците подготвяли хората. Всички пророци говорят за Месия и за спасението на човечеството, което ще бъде извършено чрез Него. За това спасение – казва апостол Петър – направиха издирвания и изследвания пророците, които предсказаха за дадената вам (тоест на християните) благодат (1 Петр. 1:10). Не при всички пророци еднакво ясно и подробно се изобразява тази християнска благодат, но при всички тях месианската идея вътрешно присъства в пророческите речи и движи убежденията на пророците. Миналата и настоящата история на народите, нарисувана в пророческите книги, не съставя същност на пророчествата, а има значение само по своето положително или отрицателно отношение към бъдещето, тоест по това – доколко тя хармонира или не с встъпването на хората в царството на Месия и с живота в това царство. За да дадат възможност на своите съвременници вярващи по-живо да си представят Христос Месия, и на бъдещите съвременници на Христос вярно да Го узнаят и да бъдат достойни и готови да встъпят в Неговото царство, пророците изобразяват и частните черти от живота на Месия, които характеризират Неговата личност, описват характера на Неговото царство и духовните свойства на членовете от това царство. За съвременниците именно на Христос, по свидетелството на апостол Петър, пророците грижливо “изследваха, кое и какво време е посочвал Христовият Дух, що беше в тях, когато Той е предвестявал Христовите страдания и идещата след тях слава” (1 Петр. 1:11). Така, пророците предсказали за произхода на Христос от Давид (Исаия 11:1-3, 10; Иеремия 33:15-16; Иезекиил 34:23-24), рождението Му от Дева (Исаия 7:14) във Витлеем (Михей 5:2), откриването на царството Му след седемдесет седмици (490) години от възстановяването на Иерусалим след вавилонския плен (Даниил 2:25-27), за началото и успеха на Неговата проповед в Галилея (Исаия 9:1-2), Неговите чудеса (Исаия 35:3-6), влизането Му в Иерусалим на жребче (Захария 9:9), предаването Му за 30 сребърника (Захария 11:12-13), страданията, смъртта, възкресението Му (Исаия 53:4-8, 12; 63:1-6; Иона 2:1, срв. Матей 12:39-40) и прочее.

Прочетете още „Въведение. Понятие за пророците изобщо и за пророчествата*“ →