Има люде, които твърдят, че религията носела душевно разстройство, спирала духовния растеж, водела към духовно израждане и общ упадък.
Вярно ли е туй ?
За да се отговори на този въпрос, трябва да се направи: 1) една практическа екскурзия из религиозния опит, мненията на психолози и психопатолози и из историята на народите и културата, с цел: да се чуе тяхното свидетелство за влиянието на религията, и 2) един теоретически психологически анализ на елементите на душевния живот, с оглед към туй: възпира ли религията някой от тях в проявата и развитието му, или обратно: цялата човешка душа, в структурата и стремежите си, трябва да бъде обявена – както църковният писател Тертулиан я обяви, – не само за религиозна, но и за християнка.
Поради ограниченото място, с което разполагам, аз тук ще направя само първото.
Но, и при неговото изпълнение, по изтъкнатата вече причина, налага се да бъда колкото се може по-кратък и да се задоволим с минимума, и то, главно – с цитати и авторитети.
Пристъпвам към самата практическа екскурзия.
1. Какво казва религиозният опит за влиянието на религията върху човека? – Интересно и от полза е да чуем изповеди за религиозни преживявания от представители на различни религии и при различни случаи. Но аз съм принуден да вървя по най-късия път, затуй минавам направо към нашия религиозен опит.
Нека всеки от нас лично си припомни своите религиозни преживявания, например, при: молитва, богослужения, изповеди, причащавания, религиозни празници (особено по Коледа и Великден)!
Едва ли ще се намери между нас такъв, който да твърди, че тия преживявания са му донасяли душевно разстройство, че са спирали духовния му растеж, че са го водили към духовно израждане и общ упадък.
Напротив, уверен съм, че всички единодушно ще заявим, че религиозните преживявания не само са ни носили покой и радост и не само са били за нас извор на сили и здраве, но са ни издигали високо и са правели да растем духовно и да се съвършенстваме, да живеем истински живот – в сила, красота и пълнота, обновявали са ни и са ни очовечавали.
Обръщайки поглед към авторитети, аз ще приведа само мисли за молитвата и преживявания при молитва от големия молитвеник на великата руска земя – отец Иоан Сергиев Кронщадтски, който е живял според апостолската поръка: „Непрестанно се молете[1]“
„Молитвата – казва отец Иоан, – е дишането на душата, молитвата е духовна храна и питие[2]“. „Молитвата е жива вода, с която душата утолява своята жажда[3]“. „Молитвата е освещаване на душата, предвкусване на бъдещото блаженство, небесен дъжд, който освежава, напоява и оплодотворява почвата на душата, сила и крепост за душата и тялото, очистване и освежаване на мисловия въздух, озаряване на лицето, веселие на духа, бодрост и мъжество при всички скърби и изкушения в живота, светилник на живота, успех в работите, … заякване на вярата, надеждата и любовта… Молитвата е изправяне на живота…, подбуда към делата на милосърдието… вместване в сърцето всички хора чрез любовта; сваляне на небето в душата[4]“. В молитвата има „светлина, животворен огън… покой и радост за сърцето, живот и блаженство[5].“
„Усещах аз хилядократно в моето сърце – заявява отец Иоан, – че:… след усърдна молитва… Господ, по молитвите на Владичицата, или самата Владичица, по благостта на Господа, ми даваха като че нова природа на духа: чиста, добра, величествена, светла, мъдра, благоуханна, вместо: нечистата, унилата и вялата, малодушната, мрачната, тъпата, злата. Аз мното пъти се изменявах с чудно, велико изменение за удивление на себе си, а често и на другите[6].“
„Обичам да се моля – продължава същият, – в храма Божи, особено в светия олтар, пред престола или пред жертвеника Божи, защото чудно се изменявам в храма чрез Божията благодат; в покайната и умилителна молитва падат от моята душа бодилите, оковите на страстите, и ми става така леко; … аз оживявам в Бога и за Бога и цял от Него се прониквам и ставам един дух с Него;… сърцето ми е пълно с пренебесен мир, душата се просвещава с небесна светлина; всичко виждаш светло, на всичко гледаш правилно, към всички чувстваш приятелство и обич[7]“…
Опитът показва, че тъкмо лишаването от религиозни преживявания, неудовлетворяването на религиозната потребност, неверието носи душевно разстройство, общ упадък и гибел.
Прочутият математик Огюстен Луи Коши, професор в Париж, веднъж бил наклеветен на майка му за неговото „прекалено“ благочестие. За да я успокои, той ѝ написва писмо. В него доказва, че в религията няма нещо такова, „което би могло да побърка някому главата, и че, ако се провери в лудниците, там биха се намерили повече лица, които вследствие на неверието, отколкото такива, които вследствие на религията, са се побъркали“… „Ако имам аз да измолвам нещо от Бога – пише Коши, – то е това: Той да засили и укрепи религиозното чувство, което е вложил в мене; все повече и повече да разпалва в сърцето ми любов към творенията и чрез това да го съединява със Себе Си; никога да не допуска да изгубя вярата, в която съм възпитан; Той да ми прости всички грехове и мене, след като ме е обсипал на земята със Своите милости, да ме приеме в Своето небесно наследие, в обществото на Своите светии. Аз не виждам във всичко това нещо, което би могло да ме умопобърка. Напротив, аз чувствам, че, ако бих изгубил светия дар на вярата, тогава би се случило това: че моята душа, като не би знаела вече на какво да се надява и от какво да се бои, неспокойна и невежа относно съществуването на бъдещ живот, напразно би се клатушкала от едно нещо към друго, без да намери в бъдещето някакво успокоение; и тази неспокойност на душата и несигурност на мислите е онова, което понякога причинява пресищане от живота, а последното пък може да доведе до самоубийство[8].“
Често безбожници чувстват, че, като са изгубили религията, изгубили са нещо съществено – „опорната точка“ – и преживяват вътрешна нестабилност, вътрешна разклатеност.
Бог не оставил в безпомощно състояние създадените от Него първи човеци Адам и Ева, след като те извършили най-големия грях, какъвто човек може да извърши по отношение към Бога – те пожелали да станат богове, да заемат мястото на своя Творец. Веднага след грехопадението Бог обещал на Адам и Ева, че ще им изпрати Спасител – Своя единороден Син, Който ще изкупи тях и тяхното потомство от греха, проклятието и смъртта, като принесе Себе Си в жертва, и Който ще съобщи на човешкия род възвишени истини на вярата и нравствеността, необходими за неговото духовно просвещение и спасение.
До идването на Спасителя Бог давал на избрания от Него израилски народ, от средата на който трябвало да произлезе Спасителят, наставления и нареждания за устройството на неговия живот. Тези наставления и нареждания, давани по свърхестествен начин по различни поводи и при различни обстоятелства, били записани от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Ветхия Завет.
Обещаният от Бога Спасител на съгрешилото в лицето на Адам и Ева човечество, Който Спасител бил Второто Лице на Света Троица – Единородният Син Божий, дошъл на земята преди близо две хиляди години, въплътен в лицето на Иисус Христос, и извършил изкуплението на човечеството, като му съобщил възвишени истини на вярата и нравствеността и като принесъл Себе си в жертва върху кръста. Една част от това, което Спасителят Иисус Христос съобщил относно вярата и нравствеността и което Той извършил за изкуплението на човека, е записано от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Новия Завет; друга част пък се съдържа в Свещеното Предание, пазено в основаната от Иисус Христос Църква. В края на своето евангелие, в което излага живота, дейността и учението на Иисус Христос, св. апостол Иоан Богослов пише: „има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (21:25). В названието на сборника, Свещено Писание на Новия Завет, е употребена думата „завет“ (на гръцки език διαθήκη), а на латински – testamentum), защото в съдържащите се в него книги, както и в книгите на сборника Свещено Писание на Ветхия Завет, е изложен заветът на Бога към човека, тоест изложено е в тях всичко това, което Бог завещавал – съобщавал, в различно време и по различен начин на човечеството относно истините на вярата и нравствеността и относно изкуплението и спасението.
Писатели на новозаветните свещени книги са осем души. Пет от тях – св. св. Матей, Иоан, Петър, Иаков Алфеев, наричан още брат Господен, и Иуда Иаковов, наричан също брат Господен,- са от числото на 12-те апостоли на Иисус Христос, двама – св. св. Лука и Марк, са непосредствени ученици и сътрудници на апостолите, и един – св. апостол Павел, е също апостол на Иисус Христос, само че избран след Неговото възнесение. Запазени са сведения в древната християнска писменост, че св. св. Лука и Марк са били също избрани апостоли на Иисус Христос; те са били от числото на Неговите 70 ученици-апостоли. След чудото със св. апостол Павел по пътя за Дамаск Сам Бог казал на Анания, когато го изпращал да излекува Павел от слепотата му: „иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15). Евангелистите Матей и Марк написали по едно евангелие; евангелист Лука написал едно евангелие и книгата Деяния на светите апостоли; евангелист Иоан – евангелие, три послания и книгата Апокалипсис-Откровение; апостол Петър – две послания; апостолите Иаков Алфеев и Иуда Иаковов написали по едно послание; апостол Павел написал 14 послания: до Римляните, две до Коринтяните, до Галатяните, до Ефесяните, до Филипийците, до Колосяните, две до Солуняните, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите. Всички новозаветни книги са значи 27 на брой.
Господ Иисус Христос се моли в Гетсиманската градина
Някои учени изказват мнението, че числото на тези книги в древност е било повече, и че някои от тях не са се запазили до нас. От думите на апостол Павел в 1 Коринтяни 5:9: „писах ви в писмото си – да нямате общение с блудници“, – и от думите му в Колосяни 4:16: „след като се прочете това послание у вас, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия (εκ Λαοδικείας) да прочетете и вие“, – споменатите учени извеждат заключението, че преди написването на първото си послание до Коринтяните апостол Павел бил написал друго послание до тях, незапазено до нас, и че той бил написал послание в град Лаодикия или пък до Лаодикийската църква, което също не се запазило до нас. Обаче в 1 Коринтяни 5:9 апостол Павел говори не за друго някое свое послание до тях, а указва на писаното от него за кръвосмесника в същата глава на това си послание, в няколко стиха по-горе – в стиховете 3-5; посланието, за което говори апостол Павел в Колосяни 4:16, не е негово послание, незапазено до нас, а е послание на Лаодикийската църква до него, което предстоятелят на тази църква – Епафрас, му занесъл, когато отишъл при него в град Рим.
Сам Иисус Христос не написал нищо през време на земната Си проповед. Известен е само един случай, когато Той писал – когато завели при Него жената, хваната в прелюбодейство. „А Иисус – повествува евангелист Иоан – се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях (на книжниците и фарисеите – бележка наша) внимание“ (Иоан 8:6). Защо Иисус Христос не проповядвал Своето спасително учение не само устно, но и писмено; защо Той не ни оставил нито една книга, написана от Него ? На този въпрос може да бъде даден следният отговор. Иисус Христос е искал да разпространи Своето учение, като първоначално го насади чрез устната Си проповед в душите и сърцата на Своите апостоли, и след това те, когато се появят необходимите обстоятелства, да изложат Неговото учение писмено, в книги. Устната проповед на Иисус Христос оказвала извънредно силно влияние върху Неговите слушатели. Като разказва за проповедта на Иисус Христос в град Капернаум, евангелист Лука пише: „и бяха смаяни от учението Mv, понеже словото Му беше с власт“ (Лука 4:32). Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да хванат Иисус Христос, като се върнали, без да Го били хванали, казали: „никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46). Когато Иисус Христос запитал дванадесетте Си ученици, дали и те няма да Го напуснат, както Го напуснали някои през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, апостол Петър отговорил от името на всички: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69).
И апостолите на Иисус Христос проповядвали отначало спасителното Му учение устно. Сам Той им поръчал да проповядват така Неговото учение, като в същото време им изтъкнал, че това, което те ще говорят в своята проповед, няма да бъде говорено от самите тях, а от Дух Свети. „Което ви говоря в тъмнина – съветвал ги Той, – кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите… Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас (Матей 10:27, 20). Също така и онова, което после апостолите написали в своите книги, било написано не от самите тях, а по вдъхновение от Дух Свети.
Със Своите думи към апостолите: „не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас“ (Матей 10:20), – Иисус Христос указва не само на това, че в устната си проповед апостолите ще говорят не от себе си, а по вдъхновение на Бога, на Дух Свети, но и на туй, че и при съставянето на своите книги, те ще пишат не от себе си, но по вдъхновение на Бога, на Дух Свети. И действително, новозаветните свещени книги, написани от апостоли на Иисус Христос и от техни непосредствени ученици, не са обикновени човешки произведения, а са боговдъхновени книги, написани по вдъхновението на Бога, на Дух Свети. При писането на своите книги по вдъхновението на Бога, новозаветните писатели запазвали своето съзнание, своята свобода и личните си свойства и качества. В самите новозаветни книги има ясни указания за туй, че те са боговдъхновени. В първото си послание до Коринтяните апостол Павел пише: „Нам Бог откри това (което се съдържа в свещените новозаветни книги – бележка наша) чрез Своя Дух… Ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго“ (2:10, 12, 13). За боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, а също тъй и на всички книги в Библията изобщо, говори и апостол Петър във второто си послание: никога по човешка воля – пише той – не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани (υπό Πνευματος Αγίου φερόμενοι) са говорили светите Божии човеци“ (1:21). Под „пророчество“ тук ще трябва да се разбира написаното в свещените библейски книги, а под „светите Божии човеци“ ще трябва да се разбират боговдъхновените писатели на тези книги. Като дока- зателство за туй, че така трябва да бъдат разбирани посочените думи на апостол Петър, ще приведем други негови думи, съдържащи се в същата глава на второто му послание: „Освен това – пише той – имаме по-достоверно нещо – пророческото слово (τόν προφητικόν λόγον), на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (1:19). Няма никакво съмнение, че тук под думите „пророческо слово“ ще трябва да се разбира „Божието слово“, съдържащо се в Свещеното Писание, което слово свети и просвещава душите и сърцата на вярващите християни. Още по-ясно говори за боговдъхновеността на книгите, съдържащи се в Свещеното Писание, апостол Павел във второто си послание до Тимотей: „всичкото Писание е боговдъхновено (πάσα γραφή θεόπνευστος) – пише той на Тимотей – и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело“ (3:16-17). Тъй като новозаветните книги, както и всички книги на Свещеното Писание изобщо, са написани по вдъхновение от Бога, те ще трябва да бъдат считани за слово Божие.
Свидетелства за боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, както и изобщо на всички книги на Свещеното Писание, могат да бъдат приведени от древната християнска книжнина. Св. Климент Римски (починал около 102 година), който е апостолски мъж, тоест ученик на апостолите, пише в посланието си до Коринтяните: „вие сте изследвали свещените писания, истинските, дадени чрез Светия Дух“ (45, 2). За боговдъхновеността на библейските свещени книги учи много ясно нашата Православна църква в осмия член от символа на вярата, който гласи: „вярвам, и в Духа Светаго, Господа животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците“. Тук под думата „пророци“ ще трябва да се разбират писателите на всички библейски свещени книги, чрез които писатели е говорил Дух Свети, и които, значи, са написали своите книги по вдъхновение от Бога, от Дух Свети. Ще трябва да се има предвид, че думата „пророк“ се употребява както в Свещеното Писание, така и в древното църковно предание и в древната християнска писменост, не само за обозначаване на лица, които предсказват бъдещето, но и за лица – учители, наставници, които наставляват и устно, и писмено. Сам Иисус Христос е наречен „пророк“ в смисъл на учител, наставник (Лука 24:19).
Господ Иисус Христос поучава в синагогата в Назарет
И самото Свещено Писание – Библията, със своето дълбоко и възвишено съдържание свидетелства за своята боговдъхновеност. Не е известна друга такава книга като Библията, която, подобно на нея, да учудва човека със своето съдържание, да задоволява напълно всички стремежи на човешкия дух. Мнозина видни учени, писатели и философи са изказвали във възторжени думи своето възхищение от Библията Ние считаме за достатъчно да приведем само думите на великия френски писател Жан Жак Русо: „Признавам – казва той, – че величието на Писанието ме изпълва с учудване. Светостта на Евангелието говори на моето сърце. Погледнете на философските книги с всичкия техен блясък и важност: колко малки изглеждат те при сравняването им с тази Книга. Възможно ли е, щото тъй възвишената и в същото време тъй проста Книга да бъде човешко слово? Възможно ли е, щото Този, за Когото тя разказва, да е бил само човек? Много естествено е да се допусне, че действително е съществувал Този, Който дал материал за тази Книга, отколкото да се предположи съгласието на няколко човека, за да я напишат“.
Да можех само един час да вървя с Него, само един час!… Бих желал да се заслушам в звука на Неговия глас, както са го слушали апостолите! Искам да се вгледам в дълбоките Му очи, както св. Йоан Го е гледал често! Бленувам да поговоря един или два часа с Него, както Никодим говорѝ нощем! Ах, да мога да бъда при Него, както бях при майка си като дете и се притисках до нейното сърце или до коленете ѝ! В кого ли не са възниквали всички тези желания, облечени в светлите „сватбени“ одеяния на копнежа? Кой от нас не би разкрил пред Него стотици свои мъчителни загадки на живота, разрешение на които може да даде само Той, Който всичко знае, ако бихме имали възможност да прекараме поне една-единствена блажена вечер в Неговото училище?!
Но уви! Той е вече недостъпен в Своя земнотелесен вид за нашите смъртни очи! Нямат възможност сетивата ни да почувстват цялото – неизразимо обаяние, което се е излъчвало от Него и за което съдим от някои евангелски места!
Трябва да е било действително дивно това очарование, което е заставяло с непреодолима сила човеците да Го следват. Ние знаем малко или собствено почти нищо не знаем за външния вид на Иисус от Назарет. Не знам дали слънцето е обгорило лицето Му при Неговите дълги пътешествия, дали вятърът е развявал светли или тъмни къдрици по челото Му, дали Неговите очи са били озарени от тиха светлина или са изразявали скрита меланхолия. Свещеното Писание ни дава само няколко кратки намеци за осанката на Иисус. Но от тях се вижда, че в цялото Му същество се е криело нещо, пленително. Той поглежда само един-единствен път в очите и през очите – в душата прости люде, които поради своята професия са чужди на всяка склонност към мечтания, произнася само три малки думи: „Вървете след Мене!“ – и тези, които не са Го виждали никога преди това, тръгват с Него и не се грижат вече за нищо от онуй, което досега е било съдържание на техния живот. — Но тази пленителна сила била съединена с царствена независимост и величие. Когато тълпа от Негови гонители застава пред вратата на Гетсимания, за да улови големия „Противник“ на синагогата и да Го заведе на съд, тогава Иисус излиза от сянката на маслинените дървета и пита: „Кого търсите ?“ И Неговото явяване действа в тоя момент така величествено, че враговете Му падат на земята, като че ли някой изплющява с невидим камшик над главите им, и те се сгромолясват. Още стоеше по лицето на Иисус дълбоката бледнина от смъртния ужас пред настъпващите страдания; още не бе се свърнал напълно Неговият поглед из далечината на предстоящата кръстна смърт, която зърна, – и все пак човеците залитат и падат пред Него, като че ли са озарени от прекомерно ослепителна светлина. Предава им беззащитните Си ръце, за да Го вържат, – и все пак Той стои пред тях „стопроцентов цар“, и никой не се осмелява за известно време да сложи ръка върху тази царствена осанка. – Обаче аз предполагам, че очите на Спасителя ще да са изпускали съвсем особена сила. Изглежда те са излъчвали всезнанието на Неговата душа, когато са се спирали на някой човек. Един поглед на тези очи, един-единствен поглед, непридружен от никаква дума из богочовешките уста, е бил достатъчен, за да превърне Петър от отрицател на Христа в разкаял се грешник, който с горчиви сълзи умива греховния позор от своята душа. Погледът на Иисус трябва да е притежавал истинска слънчева сила, която изнася на показ всичко, що се крие в най-тайните дипли на човешкото сърце.
И в Сина Човечески е кипял душевен живот, но – най-идеалният, който земята е видяла. Иисус е имал истинска, действителна човешка душа, – което не бива никога да забравяме заради вярата в Неговото Божество. И който се вдълбочи в главните черти на този душевен живот на Иисус, срещу него блясва съвършеният идеал на това, към което може и трябва да се стреми една човешка душа с вътрешно нравствено величие.
Той беше преди всичко вътрешно свободен. Не тегнеха върху Му никакви душевни бремена, под които ние грешните човеци пъшкаме. Никакви вериги, не Го обвързваха, които дрънкат тихо или шумно – при всяка наша стъпка. Не го теглеше копнежът, който ни принуждава да гледаме назад, назад към детството, към родния край, към блажените отминали дни. Той е бил в най-широкия смисъл на думата свободен от родина и дом. Тук ми идва на ум една малка подробност из живота на Наполеон I. В деня, когато бил коронясан за император, той, който се изкачил на най-високото стъпало на живота, бил блед като мрамор. Като полубог крачел бавно в коронното шествие, горд, недостъпен, почти мрачен. Обаче душата на властелина, когато вървял видимо твърдо, се намирала под закона, който бил по-силен от почти стихийно силния подем на този властен дух, под закона за копнежа по миналото, който напада почти всеки велик човек, когато се намира на висотата на своя живот. През време на коронното шествие Наполеон се обърнал към своя брат Йосиф с думите: „Йосифе, ако беше жив сега баща ни!“ По-добре може да се почувства, от- колкото с думи да се изрази онова, което се крие в туй единствено изречение. В него се таи звук от песента: „О, блажено, блажено е да бъдеш още дете!“ В него се таи звук от песента:. „Помогни ми да забравя бремето на живота, и нека отново да стана като дете!“ Това чувство е толкова човешко, толкова понятно, но Синът Човечески бе издигнат над него. Той изрече думи, които бяха резултат на продължително самовъзпитание на един истински човешки волев живот, макар никога не поддаващ се на слабости „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за Царството Божие“. Този, Който постави стоманеното изискване: „Не поглеждай назад, когато твоят дълг изисква настойчиво да вървиш напред!“,- Той сам изпълни това искане. Когато се повдигнаха първите преследвания против Него, тогава майка Му и роднините Му искаха да Го върнат отново вкъщи в тишината на град Назарет, обаче Той им отговори, че не познава родно място, и майка и братя, ако любовта към тях би Го спряла да върши волята на Своя Отец. Какво величие се крие в това! Всеки от нас, който има родно място и дом, знае какво обаяние те притежават. Той знае как от всички техни уютни кътчета и скрити пътеки пеят сладките гласове на приказното минало и викат и примамват: „Твоето щастие лежи само във възможността да се върнеш към детството, а в света и в твоята дейност се крие само твоето, никога не прекратявашо се, разочарование!“ Кое родно място и кой дом не са говорили така на човека, който след раздяла отново ги е виждал?
И към Марииния Син от Назарет родният край и дом отправи своя зов; това напълно трябва да го вярваме. Полските лилии Му викаха: „Остани, остани; Ти като дете почиваше в нас сякаш върху мека благоуханна коприна! Остани тук и не отивай при човеците, които не Те разбират!“ Но да остане там, това би значело да остави неизпълнена волята на Отца… И Той не остана: сложи ръката върху ралото и вече не погледна назад.
Но въпреки това Синът Човечески не беше беглец от родина и дом. Тъкмо поради Своята вътрешна свобода не биваше да стане такъв. Буда нощем и в мъгла избяга от жена и дете, за да не бъде победен от чара на родното място и домашното щастие. Обаче Иисус, Който каза: „Който изпълни волята на Моя Отец небесен, той Ми е брат и… майка“, въпреки това остана и добър брат, и добър син. Тъжеше за сънародниците Си и плака за Иерусалим, а едно от последните Му слова, висейки на кръста, беше израз на грижа за Майка Му.
И тази възвишена свобода, която стои над всяка сантименталност, Господ притежаваше по отношение на всички човешки обстоятелства. Той нямаше дом и чувстваше това, – че няма. Затуй и каза: „Лисиците имат леговище, и птиците небесни – гнезда, а Син Човечески няма где глава да подслони“. Има една картина към тоя текст: Спасителят върви в пороен дъжд из безлюдна степ. Една лисица префучава пред самотния пътник през друма и търси своята дупка, птиченцата се скриват от проливния дъжд в клоните на дърветата, обаче Синът Човечески трябва да върви нататък, без да намери закрилящ покрив. И тази картина несъмнено някога е била действителност. Но Синът Човечески никога не се оплаквал, че е бил лишен от удобствата на живота. Във всичката Своя бедност Той е бил приятел на врабчетата и на полските лилии. В душата Му не е имало място за онова настроение, на което Ницше е дал класически израз в своята песен „Самотният“, в която скърби: „Враните грачат и отлитат в шумен полет към града: скоро ще завали сняг – горко томува, който няма покрив!“
Господ Иисус Христос
И това е великото и свръхвеликото в Него, че Този, Който никога не почувства като горчива оскъдица лишението, което понасяше заради Своето призвание на Спасител, не отблъсна и никоя невинна и благородна радост, която нетърсена се приближаваше до Него. Неговите притчи са взети почти из всички области на природата и човешкия живот, и доказват, че Той е показвал извънредно наблюдателно око за всички реалности. Имаше божествено велика любов към всичко съществуващо. Той гладува и жадува и се задоволяваше с рибите, които Неговите ученици печеха на въглени, и с чаша вода от Якововия кладенец; но той прие и поканата за сватба или за гощавка, щом можеше там да послужи на Своята велика задача, и не отхвърли при това виното и гостбите, които Му поднасяха като на високопочтен Гост, приготвени сигурно не по ежедневните рецепти. И все пак от друга страна Той настави Своите ученици да ядат и да пият, каквото им предложат. Дрехата, която Господ носеше, изглежда да е била тъкана с особена любвеобилна старателност, може би от ръката на Неговата майка, която добре е познавала високия естетически усет на Своя Син. Той не презираше сивия прах на обгорелите от слънцето друмове на Палестина, който покриваше сандалите и краката Му, – обаче също позволи да потече по Неговите нозе и нардовото миро със своето рядко благоухание и не отритна обичта на бедната, каеща се жена, която по тоя начин искаше да Му засвидетелства своята смирена и благоговейна преданост.
*
Но всичко туй още не е най-вътрешното светилище на човешката душа на Иисус. Той стоеше над нещата и човеците на тази земя. Ако се вдълбочим в съзерцание на Спасителевия образ, винаги имаме чувството, че тук един Цар се е унизил до човеците не само, за да бъде приет от тях, но и да им даде от Своето изобилие; че тук дойде Един, Който остава еднакво в мир и величие, безразлично дали човеците идват при Него или се отдалечават от Него.
Казах: еднакво в мир и величие. Туй е една от най-характерните черти в живота на Иисус, че Той живееше винаги в чуден мир и вътрешна съсредоточеност, безразлично дали ликуването на масите Го заливаше от всички страни, или пък разочаровани Го оставяха самотен. Обаче и като аплодиран, и като самотник, неразбран, зле разбран, той оставаше вътрешно еднакво в мир и величие.
Иисус остана такъв при Своите успехи. Никога не смесваше буйно пламналото въодушевление с изправлението на онези, които са били въодушевени от Него. Два пъти Му предлагаха царска корона: след чудесното умножаване на хлебовете и при последния Му вход в Иерусалим. Той, Божият Син, несъмнено би могъл да насочи всяко народно движение според Своите планове, – обаче се отказа от всякакъв блясък, който би бил само външен… Той остана точно тъй в мир и величие и спрямо Своите неуспехи. Съветваше, предпазваше, заплашваше; обаче никога не стана дребнав и обезсърчен. Често дълбоко въздишаше, че се натъкваше на толкова тъмни души, които не бяха способни да разберат светлината, на толкова жестоки сърца, които не искаха да се отворят за Него, обаче вървеше винаги изпълнен в мир по Своя трънлив път.
Синът Човечески имаше приятели. Мнозина се привързваха към Него с дълбоко и въодушевено почитание. Обаче и спрямо тях остана всякога несмутим и непоколебим. Не се мамеше в това, че те бяха грешни човеци. Той ги прозираше чак в дълбините на душата им и – бих желал, коленичейки,- да напиша тези думи: въпреки това Иисус ги обичаше. Знаеше, че нито един от Неговите ученици не Го разбираше напълно, и все пак не ги отпрати от Себе Си. Знаеше предварително, че Петър ще се отрече от Него, че Юда ще Го предаде, и въпреки туй не се отвърна с презрение от тях. Той знаеше, че цялата Негова трудна, в буквалния смисъл кървава, спасителна дейност е напразна за мнозина човеци, и все пак я извърши, извърши я в непоколебим душевен мир, дори до най-последната въздишка на живота Си, най-тежката, която изобщо някога човек е изтръгвал: „Свърши се!“
6.„Тъмнина се разстилаше над бeздната“ (стих 26). Обикновено тези думи се изясняват в смисъл, че свещеният автор с тях доопределя хаоса като бездна. При досегашните научни познания това изглеждаше като единствено възможно: праматерията в нейното хаотично състояние е цяла безкрайна бездна. Тя не подлежи на описание. Поради това св. Василий, когато оборва твърдението на еретици, че тъмнината и бездната са зли сили[43a]“, твърде пестеливо обяснява, че бездната е водни маси, в чиято дълбочина не би могло да се проникне. Тя не е някакво множество противни сили, тъй като и тъмнината не е някаква първоначална зла сила. Нямат личностно битие, а при това „тази тъмнина не е съществувала като субстанция, но беше само едно състояние във въздуха, предизвикано от липсата на светлина[44]„.
Обогатена с нови познания в отговор на заложбите в образа Божи на човека и в изпълнение на поставените задачи от Твореца (Битие 1:27, 2:15, 19), съвременната космология предлага нови възможности за проникване по-дълбоко в смисъла на библейския текст. Както се отбеляза, и двете главни космологически теории в нашата съвременност имат свои слабости и затруднения. За да бъдат избегнати изследователските търсения, се стигна до една нова, необикновена теория, създадена и поддържана от известни учени. В 1962 година Robert Fuller и John A. Wheeler, съоткривател на водородната бомба, посочват, че отговорът на загадката е в съществуването на super-space (Superraum, суперкосмос, суперпространство). За съществуването му се съди само по признаци, но би трябвало навсякъде да има възможности за влизане и излизане от тази огромна област – също и в краищата на слънчевата система. Този сюпърспейс е вечен и дори служи като заден план при преминаването от един „илем“ в друг. Естеството му е неуловимо[45]. В него всички класически закони за пространство и време се разрушават, не съществуват повече[46]. През 1970 година, въз основа на уловени гравитационни вълни във вид на импулси от различни части на галактиката, Джозеф Уебър (Joseph Weber) достига до заключението, че са изчезнали звезди от космоса[47]. Ако това се случва ежедневно, то светът не е стар 150 милиарда години, както се приема, Млечният път (от който сме частица) е на 270 милиона години, а не на 10 милиарда, и земята също не е по-стара от 270 милиона години, а не е 4,5 милиарда[48]. В такъв случай изниква въпросът, би ли имало достатъчно време дори за развитието на динозаврите, да не говорим за еволюция до човека?
Съгласно сегашните разбирания във физиката и специално съобразно закона за съхраняване на материята, в света в различно време би трябвало да има приблизително същото количество материя. Изчезване на материя в черните дупки би нарушило това равновесие. Затова Робърт Хйелминг (Robert Hjellming) предлага да се приеме, че съществуват и „бели дупки“, през които влязлата вече материя в сюпърспейса би трябвало да излиза отново в нашия космос[49].Следователно би трябвало да има връзки, вход и изход от нашия космос в сюпърспейса и от сюпърспейса към нашия. Те се сравняват от поддръжниците на теорията образно с дупки от червеи и стените им са изградени от така наречените геони. Засега те не може да се видят, докоснат. Тук не е необходимо да се навлиза в подробности във връзка с проблема за геоните и техните свойства[50]. Нека се отбележи само, че „тяхната природа и държане са основата на модерна „геометродинамика“, геометрията на извитото „празно“ пространство или динамиката на самата геометрия[51]„.
Идваме и до една съществена черта на сюпърспейса, според Уйлър и неговите колеги. В сюпърспейса не съществува времето. Часовник не би измервал там никакво време. Всички събития в сюпърспейса стават едновременно. В него има, така да се каже, вечно съвремие. Определения като „преди“, „след“ и подобни загубват смисъла си[52]. И още нещо. В сюпърспейса би трябвало да има десетократно повече маса, отколкото в нашия космос. Следователно притежаващите маса тела остават „затворени“ в него. Но дали този сюпърспейс не прилича на оживена улица, в която се появяват хора и изчезват през странични улички[53], само че с идваща и излизаща материя и оставащото е константно? Наистина всичко е в границите на предположенията, но не е обикновена фантастика. Теорията е разработена въз основа на научни данни и от именити учени.
„Смазаната“ материя може да преминава в сюпърспейса, ако той действително съществува, както се твърди. Остава голям проблем, би ли могло в своите пътешествия човек да преминава един ден през сюпърспейса и се озовава бързо и ефикасно на съвсем далечни разстояния, както това става вече в редица филми. Би могло да се отбележи, че редица учени като Margaret Burbidge, Игор Д. Новиков, James М. Bardeen, откривателят на „омега-минус“ частиците Juval Ne’eman и други са изработили модели, според които колапсът на звездата не завършва със „смазване[54]“. От своя страна Томъс Гоулд счита, че съществува цяла система на свързани космоси[55]. Но след тези сведения „нека оставим външното на външните, които сами да спорят за това, а ние да се върнем към нашето църковно слово“, както казва св. Василий Велики във връзка с въпроса за съществуване на много небеса[56].
7. Във връзка с тази нова теория неволно се появяват асоциативно мисли относно казаното в Битие 1:2: „Тъмнина се разстилаше над бездната“. Изниква интересният въпрос, дали тук не се изтъква, например, че и сюпърспейсът е Божие творение? Не се ли визира с думите „тъмнина“ и „бездна“ онова, което съвременните ни физици и астрономи наричат „черна дупка? Положителният отговор на тези въпроси би бил в хармония с основното библейско схващане, че Бог е Творецът на всичко. В древност понятието „невидим“е било равнозначно на „духовен“. Днес след вековна употреба на микроскопи, включително напоследък и на електронни, и на най-усъвършенствани телескопи, и на сателитни сонди, напуснали дори границите на слънчевата система, понятието „невидим“ има вече и нова семантика. То означава не само „духовен“, но се употребява и за нещо, което има естество различно от онова на известната ни материя. С други думи изразът „тъмнина се разстилаше над бездната“ би утвърждавал, че и сюпърспейсът е действително Божие творение.
Иоан Екзарх, Шестоднев
8. „В начало Бог сътвори…“ Имайки пред очи изясненото дотук, нека се върнем при първите думи на битиеписателя. Кога е това начало? Колко време е изминало от него? В Стария Завет не е налице хронология, на каквато сме свикнали ние, тоест тъй наречената „абсолютна хронология“. Наистина, посочват се години от живота на библейски патриарси (срв. Битие 17:1), има дори родословна таблица, в която са отбелязани годините на отделните родоначалници. В нея са приведени дори годините на някои от тях, когато се ражда един или друг техен потомък (срв. Битие 11:10-32). В по-късно време се поместват датировки по изминали години от възцаряването на владетел (срв. 4 Царства 16:1; 12:6 и други), по известно по онова време земетресение (Амос 1:1) и други. Подобни са начините на датиране в онази далечна епоха и в другите близкоизточни страни. Затова изграждането на една хронология, отговаряща на съвременното ни научно ниво, е трудно. Нека бъде само припомнено, че бележитият вавилонски цар Хамурапи е поставян от асиролозите отначало в XXIII-ти век, впоследствие до около 1940 година – в XX-ти век, а след това – в XVIII-ти век преди Христа, като оставим настрана, че сред учените няма единство в датирането през XVIII-XVI-ти век[57].
Поради изтъкнатите причини в областта на библеистиката и в историята на древния Близък Изток числото на научните опити за реконструкцията на хронологията е голямо. Професор Николай Никанорович Глубоковски наброява до 200[58]. Но те обикновено включват в изчисленията си и системите си времето след приключване на Творението, тоест след появата на така наречения homo sapiens. Добре е известно, че според една еврейска система от Творението до Иисус Христос са изминали 4004 години, според александрийското (християнско) изчисление – 5500 години, а според византийското – 5508 години и че последното е било най-често в употреба у нас след покръстването на нашия народ.
Бележитият църковен отец, мислител и стълб на православното богословие св. Василий Велики е един от най-изтъкнатите тълкуватели на Свещеното Писание. За неговото задълбочено проникване в смисъла на библейския текст е спомогнало и широкото му и солидно образование. Още в Кесарийското училище той се проявява, по думите на св. Григорий Богослов, като „ритор сред риторите“ и „философ сред философите“[1].
Тази характеристика разкрива основната насока в интересите на бъдещия църковен отец, която се забелязва и при следването му във висшите школи в Константинопол и в Атина, с право наречена от св. Григорий „обител на науките[2]„. В нея св. Василий изучава философия, риторика, литература, математика, астрономия, геометрия и медицина[3]. Голямата част от този кръг науки се нарича в Елада εγκυκλιος παιδεία (тоест общобразователен), а в Рим – artesliberales (тоест „свободни изкуства“, науки за свободния човек). Теса в основата на факултетите по изкуства, които в Средновековието са въведителни за богословието, правото и медицината[4].
Многостранно надареният млад кападокиец с чистота, усърдие и задълбоченост овладява науките и достига върховете на тогавашните човешки познания. След петгодишно следване, около 356 година, св. Василий се завръща в родината си „натоварен като кораб с толкова ученост, колкото е възможно да вмести човешката природа[5]. Той избира пътя на всецяло служене на Бога и ближния и посвещава своята изключителна подготовка, големия си талант и любвеобилното си сърце на богословие и архипастирство
1. Екзегетическият метод в „Шестоднева“ на св. Василий
Плод на библейските трудове на св. Василий са забележителните му деветбеседи върху Творението, известни като „Шестоднев“ (Нехаеmeron)[6]. Той ги произнася преди 370 година. Стилното майсторство в тях е съчетано със задълбочена мисъл, благодарение на което светителят разкрива смисъла на библейския текст и осветлява Божието творческо дело сполучливо и привлекателно, особено за образованието. Св. Василий се спира при това критично на съвременните му натурфилософски виждания и гностически учения, като отхвърля всичко онова, което противоречи на здравия разум[7]. „Шестодневът“ е запазил своето голямо значение в много отношения до днес. Надживяването на времето от него се дължи в не малка степен и на екзегетическия метод на св. Василий.
Движеща сила за екзегета в „Шестоднева“ е дълбокото убеждение, че Бог, „това преславно и преблажено естество, извънмерна доброта, скъпото име, началото на всичко съществуващо, изворът на живота, светлината на разума, безкрайната премъдрост, несравнимият благ Творец, Той е сътворил небето и земята“[8].
Поради специфичната задача в настоящата работа се спира внимание на онези страни в екзегетическия метод на св. Василий, с които той най-вече се откроява сред светите отци и древни църковни писатели. Само за да не се остане с погрешни впечатления, се привеждат и някои точки от общовъзприетия светоотечески подход.
Св. Василий прилага успешно в труда си херменевтическото правило за двата етапа в екзегетическото осветление на текста: обективното схващане и излагане на разказаното от свещения автор (interpretatio) и съпоставката му с други събития и учения, намиращи се във връзка с тълкувания текст и критическото им анализиране, при което екзегетът дава и своето мнение (com- mentatio, explicatio)[9].
Общо светоотеческо направление е например и библейският текст да се взима като едно цяло и когато се разглежда и изяснява отделно място от него. Затова св. Василий правилно поставя разказа за Творението в широк контекст, като обръща сериозно внимание на единството на Стария Завет с Новия. Той прибягва често към Псалтира не само защото чувства, че поетическото преклонение пред Твореца ще подейства емоционално на слушателите. Той търси в псалмения текст също богооткровената истина, което ще му помогне за точно и всестранно изяснение на застъпеното в библейския разказ за Творението. Месианската перспектива намира трезво и точно своето място в „Шестоднева“, а евангелският високонравствен закон се включва в изясне- нията, за да се поучат вярващите за висшите цели и предназначение на човешкия род. В старозаветния текст св. Василий вижда и начално загатване на верови истини (като Троичността), които се разкриват в Новия Завет[10].
Св. Василий познава основно постиженията на езическата философия. Той знае както нейните сполуки, така и многото ѝ слаби страни. Добре са му известни блуждаенето, лутанията и противоречията в нея. Същевременно той реалистично оценява, че най-вече интелигентни негови съвременници се увличат от таланта на един или друг философ, от интересните подходи и обяснения в концепциите на една или друга философска школа. Затова св. Василий, след интерпретирането на даден израз или отделна дума на библейския автор, счита за свой дълг да влезе в дискусия с езически философи и да докаже несъстоятелността на техните твърдения или да приеме онова, което е основателно. Той съзира хипотетичното и използва противоречията, без да изпада в нихилизъм. В началните страници на беседите той казва: „Като размишлявам за това велико дело, дивя се и не зная как да започна… Елинските философи са говорили много за природата, но нито една тяхна дума не може да стои устойчиво неизменно и непоколебимо. Казаното от другия разрушава онова от (първия), тъй че не ни е (трудно) да ги изобличим. Защото достатъчно е те един друг да се опровергават“[11].
Въпреки че този подход изпсква голяма образованост, той се възприема от някои църковни автори, в това число от големия старобългарски книжовник Иоан Екзарх. При използването му той чувства нуждата да даде на старобългарския читател по-голяма информация. Затова например се обръща поименно към съответните философи, когато опровергава техните учения за материята и първопричината на всяко битие – например Парменид, Талес, Демокрит, Диоген[12],които считат един или друг елемент за базисен или дори първопричина. Иоан Екзарх се обръща към тях с думите: „Като ги виждате съединени, натрупани и преплетени…, защо вие приписвате на тези видими неща, противоречейки сами на себе си творческа сила и продължавате да говорите много за това?… Защо ти, о, човече, умуваш напразно и постъпваш неправилно? Ти твърдиш, че първопричина на всяко битие е водата, друг пък казва, че е огънят, трети пък – въздухът, след това земята, а друг пък казва, без да мисли, че те всички заедно (са първопричината). И не виждаш, че нито едно от тези неща няма разум, няма мисъл, нито душа, нито чувство. Как ти (можеш) да влагаш душа в бездушното, на което не са причастни нито ум, нито мисъл, нито слово… Как ти, Аристотеле, (можеш) небесното тяло, което е видимо и за най-малките живи същества и за нашите слаби очи и което е разделимо и измеримо, да поставиш наравно с невидимия, недоведомия и неописуем Бог и да говориш, че то е без начало и без край и че е вечно. Още повече, че ти, като казваш това, го провъзгласяваш за единствен бог и причина, и за господар“[13].
Това не е отричане на философията или на натурфилософското мислене и търсене. Както казва Иоан Екзарх, следвайки разбиранията на св. Василий, „на философията е присъщо да търси истината, да узнае какви са природата и произходът на всяко битие, необходимо е (философите) да се опитват (да узнаят) същността на другите твари и да разберат какъв е техният произход. Така те биха могли, след като най-напред са познали себе си, да разберат природата и на другите (неща)“[14]. За съжаление обаче те не са изпълнили тази своя задача и Иоан Екзарх посочва тяхната слабост: „Те не познаха собствената си природа, като разбраха колко над естествените закони е съставена тя, а как можеха (тогава) да разберат природата на небесното тяло или да го проумеят[15]?“ Все пак той отхвърля една или друга съществена точка от натурфилософските концепции и конкретно мотивирано.
Екзегетът е длъжен да познава и неправославните учения при изяснение на свещения текст и да ги взима под внимание, като ги анализира внимателно и след това посочва тяхната несъстоятелност. Това общоправославно херменевтическо правило, почиващо на голям опит относно еретическите изопачения, намира приложение и в „Шестоднева“ на св. Василий. Той споменава ересиарси, посочва учения и изяснява тяхната несъстоятелност (например, че тъмнината и бездната са зли сили и дава естествено-научни обяснения за тях[16]). Еретическото учение за тъмнината и бездната като зли сили е отглас от шумерски и вавилонски митове в манихейското учение, а оттам и в павликянското, и в богомилското. Поради това Иоан Екзарх включва целенасочено в труда си „Шестоднев“ въпросния пасаж от тълкуването на св. Василий. За да опровергае това еретическо твърдение, кападокийският светител изяснява, че тъмнината няма свое самостоятелно личностно съществуване, а физически погледнато тя е липса на светлина[17]. Опасността под езическо или еретическо влияние да се гледа светлината пък като живо същество налага св. Василий да даде изяснение и за нея. След като оборва твърдението, че тъмнината би могла да бъде причина да се появи светлината, св. Василий изтъква, че тази има своя субстанция, свое естество. Чрез нея всичко става видимо. Тя прониква в света по всички посоки. Самата тя е с прозрачно естество и е много фина. Водата става по-ясна чрез светлината и я отражава. Когато Бог определя светлината като добро нещо, това означава не само, че тя поражда приятни чувства, че има в себе си симетрия на частиците си. Тя е добра и тъй ще бъде в полза на човека, понеже в този момент човекът още не е бил сътворен и неговото око не се е наслаждавало на светлината[18]. Следователно тя е в услуга на човека.
В екзегетическото си осветление, пазейки правата вяра, св. Василий използва научните познания в различните области – не само астрономически, но и географски, ботанически, зоологически и така нататък. Той описва страни и реки, растения и риби, морски животни и сухоземни. Не е необходимо да бъдат привеждани съответни примери. Трябва само да се подчертае, че този начин на използване естествените науки при тълкуване на библейския текст възприема и Иоан Екзарх.
Както изглежда, по труд, в който са използвани данните в Аристотеловото съчинение Historia Animalium,[19]Иоан Екзарх включва в коментара си подробно описание на анатомията на човека, когато изяснява сътворяването на първите хора[20]. В него той се отнася с голямо внимание към разясненията на физиците и естествениците[21]. Възприема и мнението за кръговото движение на небесните тела[22], което за мнозина в онова време е странно, тъй като съществува и друго научно гледище – че „по природа има само праволинейно движение[23], което застъпват предимно неоплатониците“. Иоан Екзарх привежда също древни изчисления за обиколките и диаметрите на земята, луната и слънцето, като подчертава, че това са сведения на хора, задълбочено изучавали астрономия. Разбира се, за нашата съвременност твърдението, че „слънцето е многократно по-голямо от самата земя, а земното кълбо (кроугъ) е два пъти по-голямо от луната“[24]не е задоволително. Все пак за онази епоха то е връх на човешките постижения, отговаря на духовния ръст в нея, а и съответства на правилния път на научното придвижване.
В православната традиция са познати голям брой празници свързани с Христовите ученици. Някои от тях са посветени на всички апостоли, други на един или двама от тях. Паметта на двамата първовърховни апостоли Петър и Павел се чества на 29 юни. На следващия ден – 30 юни е празникът посветен на Събора на дванадесетте апостоли и прослава на св. апостол Павел. На 16 януари се извършва поклонение на честнѝте вериги на св. апостол Петър. На Запад съществуват и други празници, свързани с апостол Петър като датите 29 и 30 юни съвпадат, 18 януари е честване катедрата на светеца в Рим, 22 февруари – честване катедрата на св. апостол Петър в Антиохия, 1 август честване веригите на апостола. На Изток за честването на веригите се установява датата 16 януари; така е отбелязана в старите типици, като например този на Великата Константинополска църква (IX-X век) по ръкопис на Патмоската библиотека, в типика на Константинополския Евергетски манастир от XI-XII век ръкопис №788[1] и други. Култът към св. апостол Петър е бил голям, както приживе така и след мъченическата му смърт. Свещеното Писание ясно говори за това (Деяния на светите апостоли 5:13-5; Деяния на светите апостоли 5:26; Галатяни 2:1-9 и други). Св. Петър е от град Витсаида Галилейска. Според книгата Деяния на светите апостоли около 42-ра година е предприето гонение от император Ирод Агрипа, при което той е хванат и хвърлен в тъмница. Бил е окован с вериги (Деяния на светите апостоли12:6), но през нощта се явил ангел и освободил апостола. През 67-ма година светецът отново е окован във вериги от Нерон, който го осъдил на смърт.
Константинополският патриарх Фотий (820-891), доминираща фигура във византийския религиозен, обществен и политически живот, бил ”винаги готов да признае изтъкнатото положение на св. Петър сред апостолите[2]”. Често при кореспонденция, обръщения между него и други висши източни и западни свещенослужители и общественици се използват изрази подчертаващи особеното място и авторитет на св. Петър: „Все пак било, че искате да ви бъде ръкоположен патриарх, било архиепископ, било епископ, не можете да искате по-уместно от никого другиго такъв да ви бъде ръкоположен, освен от първосвещеника на престола на блажения Петър, от когото си е получило началото и епископството, и апостолството”[3] ”и блаженият Петър, който обитава своя престол и председателствува, дава на допитващите се истината на вярата[4]“. В писмото на българския цар Калоян до папа Инокентий III също се употребява подобен род словосъчетания и се подчертава апостолската приемственост на църквата. Настойчивото поддържане е с цел – представяне на една империя като Царство Небесно. Идеята, че една определена земна църква може да има „в пълния богословски смисъл по-голяма способност да запази вярата на Петър, е чужда на византийците[5]“. Престижът на Рим не се е оспорвал, но интерпретацията и настояването за авторитета на Вселенските събори е присъщо на Изтока. Предлагам един цитат на Йоан Майендорф, особено показателен за този случай. Това е едно обръщение на Николай Месарит към латинците от XIII век,”Вие се опитвате да представите Петър като учител единствено на Рим, докато божествените Отци говорят за обещанието, дадено му от Спасителя като за имащо католическо (съборно) значение и като отнасящо се до всички, които са вярвали и вярват, вие силом навлизате в тясна и лъжлива интерпретация, приписвайки го само на Рим…[6]”.
Част от литургичните чинове в Западната и Източна група носят имената на някои от апостолите или общо на апостолите, каквито са древната антиохийска литургия на светите апостоли превърнала се в основа на византийската литургия на св. Иоан Златоуст и етиопската литургия на светите апостоли.
По въпроса за така наречените апостолски литургии, трябва да споменем, че те са написани в духа на апостолското учение, което от своя страна е гаранция за тяхната приемственост. Тези литургии са минали през различни редакции, но въпреки това те носят белега на древността[7]. Истинските автори на тези литургии са неизвестни, тъй като ако те бяха излезли изпод перото на някои от апостолите, то щяха да намерят място в новозаветния канон.
Св. апостол Петър (1-67)
В “Беседа против богомилите” презвитер Козма дава следното много интересно свидетелство, за произхода на различните литургични чинове: ”Казвате, че не апостолите са установили литургиите и причастяването, а св. Иоан Златоуст; че от рождество Христово до Иоан са се изминали повече от триста години. Нима толкова години Божиите църкви са били без литургия и без причастяване? Та апостол Петър не създаде ли литургия, която и досега държат римляните[8]?” Очевидно презвитер Козма има предвид класическата римска литургия, а не латино-византийската, която е със същото име, защото е споменал само римляните. От това свидетелство се вижда, че представителите на Българската църква са познавали Литургията на св. Петър. По същото време тя вече е „официалната“ литургия в Римската църква. Заслужава внимание предположението на професор Смядовски: ”Козма има предвид в случая нещо, което е било прилагано някъде и някога по българските земи, а не само богослужението на славяните католици, хървати или чехи[9].”
До нас са достигнали три редакции на Литургията на св. апостол Петър.
Първата Литургия на св. апостол Петър е маронитска по произход. Известна е под наименованието „Sarar”[10]. По съдържание и структура тя е близка до източно-сирийските литургични чинове. Другата редакция на тази литургия е тази на Римската църква. В някои древни итало-гръцки молитвослови Римската литургия е написана като „литургия на св. Петър[11].” През VI-ти век св. Григорий (590) ревизира частите на литургията. Литургията на св. Петър е била използвана в Латинската църква до II-рия Вселенски събор (1969 година).
Радикалното отличие съдържащо се в основата на Римския канон е именно тази, че епиклезиса[12] предшества анамнезиса. Тази радикалност в литургическата наука се обяснява с две хипотези. Първата е на немския учен A. Baumstark изказана в 1904 година като в нея се предполага, че елемента на римската формула: епиклеза-анамнеза принадлежи на египетския вариант на традициите на св. Петър.
От фонда № 52к на академик Йордан Иванов, съхраняван в Научен архив на БАН, научаваме за интересите, които ученият е проявявал към събиране на етнографски, исторически и археологически сведения[1] от различни райони на страната.
Обект на разглеждане в този доклад ще бъдат данните, предоставени в архивни единици № 82, 83 и 197, които засягат темите за обичаите и нравите на българите, практикувани по нашите земи. Това са сведения от село Раждавица, Гърбино и село Лозно, които са събирани от учителя В. Паспалев от село Гърбино. Другите данни са от село Сеславци (Софийско), които са събирани от неизвестно лице във връзка с проучванията на академик Иванов върху св. Иван Рилски и Рилския манастир. Материалите в последната архивна единица № 197 са събирани от няколко лица, които са оставили своите имена върху отделните листове. В края на лист 16 научаваме, че през 1905 година данните са събрани и записани от Тр. Чолаков от кюстендилското село Еремия. В същата архивна единица 197 (на лист 7б) се съдържа и името на Георги Милчев от село Очуша. Сведения за празниците са оставени и от Христо и В. Стоеви от Кюстендилско (лист 8), а Атанас Митрев е писал песни за различни светци и празници, като например – св. Никола, св. Йоан и така нататък. Тези текстове също са предоставени на академик Иванов.
В сведенията от село Гърбино (архивна единица 82) са поместени по дати обичаите за празниците, започвайки от 1 януари. Описанието е за сурвакари, които, обикаляйки къщите и удряйки със сурвачки хората, изказват обичайните сурвакарски пожелания и накрая събират дадената им храна и пари. По-нататък документът продължава по календарния ред с 6 януари. За този ден (Богоявление) се споменава, че след като се ходи на черква, на връщане хората се къпят в коритата на чешмите си.
За празника Сретение Господне се споменава, че се раздава пшеница.
За Тодоровден се описва, че вечерта се излиза на служба с колаци, пшеница и вино, а след това младите невести играят хоро. На сутринта преди изгрев слънце се яздят конете със запалени свещи на самара и ги поят с вода, за да не ги лови болест (5 март).
За празника Св. 40 мъченици – 9 март, се споменава, че на този ден се събират по няколко души и ходят по къщите да ядат и пият, като пеят по обичая. Същото се прави и на празника 25 март Благовещение (Благовец).
За празниците Цветница и Великден се споменава, че се ходи на черква. Дните Велики четвъртък и събота преди Деня на св. Георги се отбелязват по начин, по който да се предпазят населението и посевите от градушки. На Велики четвъртък бабите, с решето в ръце, излизат преди изгрев слънце, обръщат се на запад или ако има облак, се обръщат към него, и баят. Думите са: „Джермана, Джермана, да дойдеш на Бъдни вечер, тогай съм сготвила тебе вечеря, тогай да вечераш, а сега да не дойдеш, сега да идеш у пуста гора, тамо дека нема говеда да реват, овце да блеят, човеци да думат, тамо дека нема нищо да чуеш. Наше е поле покрито със златен пояс, увито с бяла пелена покритаархивна единица[2]“. След тези думи бабите се връщат заднешком в къщите, така с този обичай се пропъждал облакът, който носел градушка.
Академик Йордан Иванов (1872-1947)
На Гергьовден се колят агнета за курбан и се пекат вън от селото. На овцете им се дава от свещеника така наречената молитвена сол. Тя се измесва с разни билки, които се берат от момичетата. Това са здравец, коприва и други, набрани преди изгрев слънце. Берат се също и върбови клончета, които слагат като пояси на кръста, за да не ги боли. Върбови клонки слагат и по вратите и прозорците. Изплита се венец от билките и върбите за ведрото, където овцете ще пият вода. Друг венец се изплита от треви и цветя, който се поставя на главата на овцата и стои там, докато се дои животното. Имало е обичай, според който по плешката на животното, принесено в жертва, се гадаело бъдещето на семейството. Ако костта е мътна, показва богатство, а ако е чиста, показва сиромашия.
За Атанасовден – 2 май, се споменава, че няколко души отиват от къща на къща и събират неща, които се сваряват в голям котел заедно с царевица. Останалото се продава и с парите се купува вино. Всички се събират с колаци и свещеникът чете молитва на колаците и пшеницата. След което всички сядат на обща трапеза. Същият обичай се прави и на 30 юни – събор на светите Апостоли (Павловден), заедно с това се прави и маслосвет, и водосвет.
През следващия месец юли, на Деня на св. Илия, се приготвят курбан ястия. По такъв начин се чества и празникът на св. Иван Рилски, само че животните се колят на оброчище, което носи същото име на празника. Това оброчище е в голяма пещера, където бил живял св. Иван Рилски. Свещеникът прави молитва на жертвата.
Интересно е описанието за 8 ноември – Архангеловден. Този празник се празнува, като се коли овца или овен. По-бедните купуват плешка от закланото за курбан животно. Вечерта се събират няколко души и отиват във всяка къща. Обичаят повелява да бъде приготвено през това време колак с пшеница и чаша вино. Запалва се свещ над колака и всички стоят, докато не изгори свещта. Един от домакините – обикновено най-възрастният, взема лопата с огън и тамян и кади всички. След това двама души – един от домашните и един от дошлите, разчупват погачата, като гледат в кого е по-голямата част. Този, у когото е по-голямото парче пита, показва, че е бил по-голям орач, и домакинът изрича думите: „Житото да бъде толкова високо и класът му толкова тежък, колкото тежи парчето от погачата“. По плешката изядено месо се предсказвало бъдещето на семейството. Ако по костта има спусната дълга черна линия, предсказвало някакво нещастие, а ако е бяла без петна – сиромашия. Когато костта е заградена с тъмни черти – на богатство. След всичко това гостите повтарят обичая в друго домакинство.
На Игнажден не се празнува, но според данните, оставени за сведение на академик Иванов, се разбира, че се гадаело на този ден по това, кой пръв ще дойде в дадена къща. Ако е от богато семейство, означавало, че тази година ще е богата за това домакинство, и така нататък.
За Бъдни вечер се съобщава, че на 23-ти вечерта се избира кой от дадено семейство ще бъде готвачът за този празник. Тогава определеното лице трябва да стане рано и да омеси тесто. От тестото трябва да се направят фигури на орач или животно – куче, овца и така нататък. Фигурите се поставят върху погачата и се изпича първа. Вътре в нея се поставя и пара – сребърна или медна, а също сламка и клечка. Всички тези дребни неща означавали богатство – с пари, едър или дребен добитък.
Всичко, което е приготвено през деня, се слага на трапезата (зелник, ошав, боб и други), като под нея се поставя сноп слама. Върху погачата се слага свещ и се запалва, през това време всички стоят, докато не изгори свещта. Домакинът кади с тамян всички, а за онези, които имали кошери с пчели, се изпълнявало следното: взема се вретено и се завързва на него от всеки член на семейството по една нишка и се пита: „Какво правим?“, отговорът, който трябвало да последва, бил: „На кошерите сграда“. Това се правело, с цел да се роят кошерите с пчели. След това домакинът излиза пред вратата с трапезата, която е наредена, и застава на прага, като с глас вика следното: „Джермане, Джермане сега съм направил много вечеря, да ми дойдеш на вечеря, няма да ти се посрама, а лятоска да не дождаш, защото лятоска няма сготвена вечеря[3]“ – тези думи са изричани няколко пъти. После се връща на мястото в стаята и се разчупва погачата. По това, на кой какво се падне от парчето хляб, се гадае какво ще му донесе новата година. На сутринта, преди изгрев слънце, домакинът взема снопа слама и отива при плодните дървета. Там той връзва по няколко сламки на всяко дърво. С този обред се цели раждането на повече плодове през годината.
Данните за Кюстендилския район, предоставени от Христо и В. Стоеви на академик Йордан Иванов, обхващат по-важните празници през годината, като се започва от Бъдни вечер. Местното наименование на този ден е бил „наядка“, защото на този празник децата са ходили по къщите и им дават неща за ядене. Ако е било женско, то се е смятало, че агнетата и говедата ще бъдат женски, и обратно. За това особено са се радвали на момичетата. Когато детето дойде в някоя къща, то домакините го карали веднага да яде и да се лакоми, защото и животните ще са такива. На този ден жените в дадено домакинство хранят кокошките 10 пъти, за да са сити, като по този начин кокошките през цялата година ще носят яйца. Когато хранели кокошките, тогава те не бива да бъдат привиквани, защото може да ги чуе някоя друга жена и ако каже: ,,На тебе кокошки, на мен яйца“, то се вярвало, че няма да има яйца в дома. На този ден към животните е имало особено внимание и на всички се е давало така наречената пресол – тоест сол, разтворена във вода, и в нея се слага тиква. Така се захранвали всички животни, за да бъдат здрави, а говедата да не хващат щръклица. На вечерта всички от домакинството сядали на трапезата и никой не трябвало да става, защото се вярвало, че така ще избягат пчелите, а ако някой му се налагало да стане, то е важно да се хване за кош, сложен в някой ъгъл на стаята, като по този начин и пчелите щели да се прибират в кошера си. Вечерта, преди да се сложи софрата, се слага под нея слама, а също и кръст, направен от слама. Те се оставят там цялата вечер, а на сутринта се взимат и с тях се прави следното: кръстът се хвърля на къщата, а другата слама се връзва на дърветата, за да раждат през годината. Което дърво не е раждало години наред, то домакинът взима секирата и отива заедно с някой от къщата и го заплашва, че ще го отсече, а другият с него го спира и отвръща „Не мой, оно че роди[4]“.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.