Автор: Dragan Bachev

69 years old, born in Sofia, Bulgaria, graduated in theology from Sofia University, works at the Faculty of Theology at Sofia University

Чудесата Христови в стенописите от Новата митрополия в Несебър. Ролята на вярата за изцеленията (посветено на 420-годишнината от преизписването на храма)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Николинка Климукова

Темата за чудесата[1] притежава универсална актуалност във всички времена, включително и днес, защото те доказват Неговата божествена същност[2] и са прояви на любовта и милосърдието на Господ към човека. Бог извършва чудеса, за да укрепи вярата на първите християни. Но нима нямаме нужда днес да укрепим вярата си? Затова, като обръщаме поглед към Новата митрополия в Несебър, разпознаваме изографисани многобройни чудеса, интерпретиращи библейски текстове, които внушават важния извод: „Твоята вяра те спаси“ (Мк 5:34; Лк 8:48).

Най-ранните запазени паметници на живописта, които илюстрират евангелския разказ в два просторни цикъла на Чудесата и на Страстите (страданията) на Иисус Христос се намират в базиликата „Св. Аполинарий Нови“ в Равена[3] от VI век – времето на император Юстиниян, но ги намираме и в други представителни храмове на християнския свят – в Цариград, Палестина (Газа и Витлием), Сирия, Кападокия и дрги[4].  В доиконоборското изкуство, за доказателство на божествената същност на Спасителя Христовите чудеса се представят наравно с епизодите от Неговите страдания или Господските празници, но след победата на иконопочитателите те – ако изобщо са изобразени – заемат предимно страничните кораби в намален брой. Една от причините за това е, че базиликалния по план храм отстъпва място на куполната църква с план навписан кръст, поемаща по-малко изображения, които се прехвърлят в притворите или допълнителните параклиси[5].

Новата Митрополия в Несебър е трикорабна, триабсидна базилика, построена през XI век[6] и нейното пространство, както бе посочено по-горе, позволява включване на голям брой малки по размери изображения. Първоначално е посветена на Св. Богородица – Живоносен източник, което оправдава интереса към чудотворната тематика[7]. Католиконът на църквата, наречена през XVIII-XIX век „Св. Стефан“, е преизписан в 1599-та година, и тук е представен изключително пълен цикъл с Христовите чудеса за поствизантийската живопис от българските земи през XVI век.

Авторите, писали за Новата митрополия, посочват факта, че тук има значителен брой изобразени Христови чудеса и обвързват това с посвещението ѝ на Божията майка, но не разглеждат подробно целият цикъл. Изследователите на храма[8] оценяват високата художествена стойност на стенописите от 1599 година. Те посочват тематичната им обвързаност със Св. Богородица, на която първоначално е била посветена църквата. Преименуването ѝ на „Св. Стефан“ вероятно е станало в средата на по-миналия век, когато на източния бряг на острова е потънала едноименната църква и се е започнало строителство на нова Богородична църква, завършена през 1880 година. Многобройните сцени с чудесата на Иисус Христос, които са част от евангелския цикъл, подреден по стените на всички кораби, заемат предимно представителния и добре осветен централен кораб. Заедно с догматичните теми „Химн на Богородица[9]“ и „Богородица на трон с архангели“, символизиращи земната църква, чудотворните теми представляват идеята за посредничеството на Св. Богородица между хората и Бога[10]. Тука са изобразени почти всички познати от Евангелието чудеса: Христос изцелява слепи, хроми, сухоръки, паралитици, болни от воднянка, прокажени, душевно болни, възкресява мъртви, усмирява буря в морето. Чудотворният елемент е тясно свързан с култа към Св. Богородица, особено силен през XVI-XVII век[11]. Интерес представляват няколко сцени, които рядко се срещат през постпалеологовото изкуство, но ги има в Новата митрополия и в църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София. Една от тях е „Сватбата в Кана Галилейска[12]“.

Според Георги Геров[13] тематиката на иконографската програма е изключително богата и включва не само традиционното изписване на Великите празници и Страстите Христови, но и всички цикли, които показват дейността и чудесата Христови, описани в Цветния триод и неделните евангелия. Също виждаме сцени с Богородичното детство, Великите Богородични празници, старозаветни и новозаветни празници, литургически теми[14].

Църквата „Св. Стефан – Новата Митрополия“, стенопис „Изцеление на кръвоточивата“

Обикновено в научната литертура се разглеждат заедно Деянията и Чудесата Христови[15], като някои автори не правят разлика между тях и приравняват чудесата с другите деяния на Иисус Христос. Трябва да имаме предвид, че само част от Чудесата Христови, описани в евангелските текстове, намират място в иконографската програма на църквите. Темата започва да се изобразява още в раннохристиянското изкуство и продължава своето развитие в по-късните епохи. Цикълът преставя епизоди от земния живот на Христос. В повечето случаи те не следват хронологията на евангелските събития или последователността, посочена в зографските наръчници[16] и се съчетават с други евангелскисъбития. В различна степен на запазеност има сцени с Чудеса в храмовете от българските земи от периода XV-XVIII век в притворите нахрамовете в Роженския манастир „УспениеБогородично[17]“,Черепишкия манастир „Успение Богородично[18]“ в „Св. Георги“ във Велико Търново и други. Итересен е паралелът със зографията в църквата „Успение Богородично“ в Зерват, Албания[19]. Виждаме, че цикълът с Чудеста е предпочитан в църкви, посветени на Св. Богородица.

Чудесата Христови в Новата митрополия в Несебър са изографисани доста компактно и образуват ясно заявен цикъл, акцентиран като важен, чрез разполагането му в олтара и главния кораб на наоса. По принцип те не се поместват в централната част на храма, заради подчертаването на литургичната значимост на Евхаристията[20], но тук тък виждаме как Чудесата допълват и обогатяват евхаристийното внушение. Тяхното изографисване в Новата митрополия в Несебър можем съвсем условно да разделим на две групи за тяхното по-добро изучаване и систематизиране. Едната група, според по-голямата си значимост, е разположена в олтара, а другата – в наоса. Там е обособен обширния цикъл Чудеса, в тематична връзка със Св. Богородица, която го фланкира от две страни: на изток в олтарната апсида е Св. Богородица с Младенеца Иисус Христос на трон, а на запад е песнопението „О тебе радуется“. Трябва да се уточни, че разделението на изображенията в олтара и извън е него е символично, защото те са взаимно свързани и обословени в общото хармонично звучене на православното богослужение, чиито неразделни страни са зографията и песнопението. В олтара се редуват сцени с Чудесата с други литургически, догматически и исторически теми, но в централния кораб на наоса вървят една след друга в два регистъра, подкрепени от образите на четиримата евангелисти, от чиито текстове са илюстрирани чудесните събития. Предствени са отделно няколко чудеса – две в южния и едно в северния кораби на църквата.

Прочетете още „Чудесата Христови в стенописите от Новата митрополия в Несебър. Ролята на вярата за изцеленията (посветено на 420-годишнината от преизписването на храма)*“ →

Апостоличност на Църквата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Александър Александров

Броят на свойствата на Църквата няма край, понеже тя е тяло на самия Христос и по този начин носи свойствата на троичния Бог. Но светите отци от Втория Вселенски събор, водени от Светия Дух, са ги свели до четири: Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква. Тези свойства произлизат от самата същност на Църквата, като определят нейния характер, чрез който тя се различава от всяка човешка институция или общество. Ще спрем по-подробно нашето внимание на свойството апостоличност. Това е свойство, което отъждествява днешната Църква с тази, основана от Господ Иисус Христос и апостолите. Това е от голямо значение, понеже това е най-сигурният показател за истинността на Христовата Църква. В същността си това свойство съдържа останалите три – светостта, единството и съборността [1].

Терминът „апостолски“ или „апостоличен“ има изключително важна роля в историята на християнството. Този термин не е библейски, той е бил използван да дефинира идентичността и природата на Църквата в религиозно-плуралистичната Римска империя. Най-ранните богословски формулировки на апостоличността се отнасят предимно до отговора на Църквата към гностицизма. В този контекст той се е отнасял до последователността и непрекъснатостта на църковните учения, мисия и служение на апостолитe[2]. В същността си апостоличността е свързана с идентичността на Църквата като неин произход, учение, автентичен живот, богослужение, отношение към Христос и към Неговите апостоли, иерархия, свидетелство за Христос, служение и мисия в света[3].

През II-ри век, когато се увеличава броят на ересите и лъжеученията, основани най-вече на писменото Предание, излиза на преден план въпросът за това кой е критерият за апостоличност на тези писания. Редица ереси, като валентианите например, не съгласуват Писанието със старозаветната основа на апостолската проповед на Евангелието и нейната интерпретация на Писанието. Св. Ириней Лионски забелязва, че валентианите разбъркват вътрешния ред и взаимоотношения в Писанието, в „тялото на истината“[4]. По този начин те се отдалечават от контекста на Писанието, поставен от пророците и дошъл до нас чрез преданието на апостолите. Изглежда тези еретици-гностици говорят същото като християните, но го разбират по друг начин. Св. Ириней сравнява тяхното учение с мозайка, чиито камъчета са същите, но са подредени по различен начи, което променя цялостната картина. Той говори за „канон или правило на истината“. За същото говорят и Тертулиан, св. Иполит Римски, Климент Александрийски и други. Този „канон на истината“ се е разглеждал като ключ към тълкуването на Писанието. Според св. Ириней „канонът на истината“ е гарант за истинското разбиране на Писанието в неговата собствена традиция. В „Изложение на апостолската проповед“ св. Ириней разглежда точно съгласуваността между старозаветното Писание и апостолската проповед.Този канон, в контекста на Преданието, по-късно бива наричан Православие, тоест принадлежност към Христовата Църква в пълнотата на Евхаристията. В своето съчинение „Против ересите“ св. Ириней пише:

„Всеки, който непоклатимо пази у себе си канона на истината, възприет посредством кръщението, ще разпознае имената, изреченията и притчите на Писанието, а тяхната богохулна „хипотеза“ няма да възприеме. Защото, ако някой разпознае скъпоценностите, той не ще сметне образа на лисица за образ на цар. Той ще възстанови всеки от пасажите на неговото собствено място в изначалния му ред и устроил се в тялото на истината, той ще отхвърли техните измислици и ще покаже, че нямат основание[5]“ .

Св. апостол Петър

По-нататък св. Ириней ни дава изложение на християнската вяра, предадена от апостолите на техните ученици. То представлява съкратен вариант на учението, запазено в поместните църкви. Св. Ириней използва термина „канон на истината“, а Тертулиан, малко по-късно, го нарича „правило на вярата“. В първата си книга Против ересите св. Ириней отбелязва, че „Църквата, макар и да се простира из цялата вселена, дори до краищата на земята, е приела от апостолите и техните ученици“[6] една проповед и една и съща вяра. Тя е получена по предание, и, въпреки че условията са различни, никой от поместните презвитери и проповедници не би се отклонил от това предание, тъй като не стои над Господа[7].

„Канонът на истината“ (ο κανών τής άληθείας) не представлява извлечени от Писанията догмати, подредени систематично, нито пък е разказ за живота и делото на Иисус Христос. Той е по-скоро критерий на вътрешните връзки и закономерности в Писанието, който изразява основните елементи на Евангелието, проповядвано, пазено и защитавано от Църквата в един постоянно променящ се свят[8].

За св. Ириней в основата на Преданието е твърдението, че божественото Откровение ни е предадено чрез апостолите. Именно апостолската проповед е посредник между Бога и човека. Благодарение на църковното предание истината на тази проповед е достигнала до нас. Преданието на апостолската проповед е гарант, че една и съща животворна вяра е пазена и предадена от апостолско време до днес. Апостолите са онези, чрез които е дошло Божието Откровение в света, въпреки че тяхната истина е била вече разкрита в сборниците на Закона и Пророците. А написаното е станало на по-късен етап, в повечето случаи от техни ученици, за да стане апостолската проповед стълб и крепило на вярата, и истината в Църквата (срв. 1 Тимотей 3:15).

Прочетете още „Апостоличност на Църквата*“ →

Неделя Месопустна и „Страшният Съд“: типология на влиянията (предварителни наблюдения)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Татяна Иванова

“Страшният съд” е композицията, която претърпява най-дълго развитие в християнското изкуство. През XI-XII век се оформя нейната “класическа иконография” (обр. 1, 2), която представя една изработена в предходните векове византийска схема, съдържаща в отделни регистри учението на Православната църква за Божието домостроителство, Частния съд и Всеобщия Христов съд[1]. Още с появата си, този иконографски вариант се разпространява както чрез икони (в по-малка степен), така и в монументалната живопис (намира по-широка употреба). Възникването на “Страшния съд” в икона поставя един важен въпрос – за какви нужди и с каква цел се случва това. За разлика от стенописа, който освен догматическия и литургическия аспект на християнското изкуство, може да съдържа нравствено-поучителни или исторически сюжети, иконата е по-особен вид произведение на изкуството чрез, което се отдава чест и поклонение на първообраза[2]. Същевременно византийската иконография на Страшния съд няма характер на обект за поклонение. Представянето на ангели и дяволи, праведници и грешници, разделени отдясно и отляво на Иисус Христос, въздейства преди всичко с нравствено-поучителната си функция и не се нарежда на православния иконостас през XI-XII век, където достойно място заемат Иисус Христос, Св. Богородица, светии, празници.

Отговор на въпроса, защо подобна композиция се разпространява чрез икона ще потърся в нуждите на богослужебните ритуали. В настоящата статия предстои да бъде разяснено кой е празникът, посветен на Страшния съд, кога възниква, как се развива и каква е връзката му с иконографията на Второто Христово Пришествие. Материалът няма претенцията за изчерпателност, а по-скоро за извършването на първи стъпки от разработването на тази непроучена досега тема.

В съвременния православен календар празникът, който възпоменава Второто Христово Пришествие, е Неделя Месопустна[3], наречена още Неделя на Страшния съд – третата неделя от триседмичния подготвителен период преди светата Четиридесетница[4]. През този период богослужението започва да включва постепенно песнопения от Триода – книга, която съдържа службите от Неделя на митаря и фарисея, десета преди Пасха (Великден), до Велика събота. Цикълът от четири недели, в който влиза – Неделя на митаря и фарисея, Неделя на блудния син, Неделя Месопустна, Неделя Сиропустна, целѝ с химнографията си да подготви християните за предстоящия пост[5]. Празникът е предшестван от Събота Месопустна, когато се възпоменават починалите (или още събота на възкресението на мъртвите). Евангелското четиво на Неделята на Страшния съд е Матей 25:31-46, което е извор на алегоричния (редуциран) иконографски вариант на Второто Христово Пришествие (обр. 9). Днес традицията в Българската православна църква е да се поставя аналойна икона на Страшния съд за поклонение на Неделя Месопустна. Тази практика в България е следствие на силното руско влияние от началото на XX-ти век.

Откъде водят началото си химнографията и иконографията на Неделя Месопустна и в кой момент се свързват?

За основен текст, послужил при оформянето на “класическата византийска композиция” на Страшния съд, се определя Словото на св. Ефрем Сириец (+373) за Страшния съд[6]. В научните изследвания от и след средата на XX-ти век вече се говори за “Ефрем Сирийски” и “Ефрем Гръцки” – тоест съчинения за Страшния съд на сирийски и гръцки език, приписвани на св. Ефрем Сириец, като автентичността на вторите текстове е спорадично поставяна под съмнение[7]. Единственият със сигурност оригинален ръкопис за Второто Пришествие, излязъл под перото на св. Ефрем Сириец, е на сирийски език, текстът е кратък по съдържание, а основните елементи на композицията липсват[8]. Според Джон-Пол Химка обаче оригиналният “Ефрем Сирийски”, заляга в основата на химнографията на св. Роман Сладкопевец (+556) за Неделя Месопустна[9]. Както отбелязва Лазар Миркович: “ако е истина, че този кондак е на Роман Сладкопевец, значи, че с такова възпоменаване Неделя Месопустна се чествала още през VI-ти век.”[10]. Тоест химнографското описание, което съдържа подробно идеята за Второто Христово Пришествие, се развива по-рано от иконографията. Химните на Неделя Месопустна се сдобиват с нов вид през IX-ти век, в оформилата се в Студийския манастир “Св. Йоан Предтеча” първа редакция на Постния триод[11].

Предполага се, че от Константинополските литургични практики (VIII-IX-ти век) води произхода си навлезлия в руските служебници през XVII-ти век “Чин на Страшния съд”[12]. Описан накратко, Чинът се състои в следното[13]: на Неделя Месопустна в епископските центрове на Московска Русия се извършвал Чинът на Страшния съд. Той се отслужвал в Москва, Новгород и Вологда. В Москва бил оглавяван от самия Патриарх, често в присъствието на царя. Последованието на Страшния съд се извършвало основно в олтара (например в “Успенския събор” в Москва, и в Новгород – църквата “Йоаким и Ана”), а понякога в Москва – в наоса на самия храм. Два дни преди това (тоест преди Неделя Месопустна) свещеници или монаси, завеждащи църковното имущество (наречени “ключари”), подготвяли дървена основа, (тоест ракла, ковчег, сандък за основата), а след това я увивали с червено сукно. На приготвеното място ключарите от Архангелския катедрален храм донасяли иконата на Страшния съд и поставяли пред нея светилник. В Новгород изнасяли иконата на видението на пророк Даниил за Страшния съд. След това донасяли още маса, покрита с платно, сребърна чаша за водосвета, свещници, голям аналой, покрит с паволка (скъпоценен вносен плат в древна Русия) за иконата на Св. Богородица и Евангелието. Самият чин на Страшния съд се състоял в пеене на стихири, четене на паримии, водоосвещение, четене на Апостол и Евангелие, потапяне на кръста във вода от Патриарха, велика ектения и извършване на кръстен знак с предстоящия кръст. Център на последованието било четенето на Евангелие за Страшния съд (Матей 25:31-46). То се четяло по два начина: 1. На четири страни – Патриархът се обръщал с лице на Изток, срещу него стоял протодякона с лице на Запад, един дякон с лице, обърнато на Север, и друг – на Юг; 2. Патриархът (с лице на Изток), срещу него стоял протодякона (без останалите дякони).

Възможно е Чинът на Страшния съд да е повлиял на разглежданата иконография по няколко начина: първо – създаване на огромното количество икони (а не стенописи) на Страшния съд в Русия, за нуждите на описаното последование; второ – четивата от последованието: евангелски, пророчески, апостолски са използвани в различните видове произведения с композицията на Страшния съд – живописни (икони и стенописи), графични (щампи); текстови (ерминии); трето – на чисто образно ниво, отделни действия от Чина са интерпретирани в иконографията. Последните два аспекта са валидни както за Чина на Страшния съд в Русия, така и за последованието на Неделя Месопустна въобще.

Прочетете още „Неделя Месопустна и „Страшният Съд“: типология на влиянията (предварителни наблюдения)*“ →

Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Що се отнася до Матей 1:25, където е казано за праведния старец Иосиф и за отношението му към св. Дева Мария, че той не Я познавал, „докле (дондеже) Тя роди своя първороден Син“, трябва да подчертаем, че съюзът еоси (дондеже) означава за познавачите на гръцкия език чисто и просто, какво е било до момента, за който се говори, без да определя, какво е станало след това. Такова значение този съюз има и на други места в Библията, където той е употребен все в този ограничителен смисъл (Битие 8:7; Псалом 71:7; 1 Тимотей 4:13). Така тълкува например Матей 1:25 св. Иоан Златоуст, който казва: „Евангелистът употребил словото „дондеже“, за да удостовери, какво е било до рождението. А какво е било след рождението, това той предоставя на самия теб да разбереш…, тоест, че такъв праведник (какъвто е бил Иосиф) не е пожелал да познае Девата, след като толкова чудно Тя станала майка и се удостоила и да роди по нечуван начин и да произведе необикновен Плод. А ако той я беше познал и Я имал за жена, за какво Иисус Христос Я поверил на ученика Си като безмъжна, нямаща никого?Но ще кажат: А как Яков и други са наречени братя на Иисус Христос? Също тъй, както и сам Иосиф бил считан за мъж на Мария. С много завеси било скривано до известно време Христовото рождение. Затова и Иоан ги наричал братя, казвайки: „Защото нито братята Му вярваха в Него“ (Иоан 7:5)[21].

Протестантските богослови, като са скъсали със здравото Предание на Църквата, са скъсали и до голяма степен и с правилното тълкуване на Словото Божие, както явно личи между другото от казаното дотук. Те не признават, от пренебрежение към св. Богородица, даже законно дължимата почит към Нея (Лука 1:48). В своята крайност на отрицатели на всяко почитане на светците и на св. Дева Мария освен споменатите обяснения за възникването на култа към Майката Господня те търсят и други и ги намират.

Надценяването на аскетическия живот и особено на идеала на девството, според тях, допринесло в това отношение твърде много. Ние, православните, няма да отречем това поначало, като знаем, как светата Църква от край време е гледала на девството, ръководена и задължавана в това отношение от примера и думите на Иисус Христос (Матей 19:12), на св. апостол Павел (1 Коринтяни 7-ма глава) и на св. Иоан Богослов (Откровение 14:4-5), и като знаем, как тя е възпявала св. Богородица като „крепост на девите“ и „стълп на девството[22]“.

Утвърждаването на култа към мъчениците като ходатаи за обикновените християни също допринесло, според протестантските богослови, за засилване култа към св. Дева Мария. Тя застанала начело на мъчениците като Царица на небесния сонм… Взели да ѝ посвещават църкви, да ѝ въздигат олтари, да ѝ поставят икони. „Християнският Олимп изместил стария свят свят на боговете [23]“.

Странни са мариологичните съждения на рационалистичното протестантско богословие. Те издават пълно непознаване на здравото православно християнско благочестие, което е съвсем далеч от това да смесва езичеството с християнството и да замества боговете на елините с християнските светци. Тъкмо напротив, то разделя едното от другото с непрескочимата бездна на непримиримостта. Християнските светци, бидейки човеци, си остават човеци и се почитат като човеци, но не и като божества, какъвто е случаят с езичеството[24].

И все пак тия странни протестантски съждения са донякъде понятни, ако се разгледат като реакции срещу крайностите на римокатолическите неправилни увлечения, които издигат на практическа почва св. Дева Мария до ранга на богиня, приписвайки ѝ неучастие в първородния грях, лична безгрешност и достойнство на съизкупителка на човешкия род. Последната мисъл е прокарана и в римокатолическото жизнено писание на св. Дева Мария, издадено на български, където четем: „Чрез общността на страдания и на воля между Христос и Мария Тя заслужила да стане и станала съвършено достойна да бъде възстановителка на изгубения свят[25]“.

По-нататък мисълта продължава така: „Бог е благоволил цялото дело на спасението на света да зависи oт три воли: oт волята на Отец (на св. Троица); oт человеческата воля на Словото, станало плът; oт волята на Мария“(!)[26] Тук става вече съвсем ясно отстъплението на римокатоличеството oт изначалните позиции на Църквата чрез поставянето спасението на света в зависимост между другото и oт волята на един човек, какъвто е св. Дева Мария! Не значи ли това, че Тя, като се имат предвид всичките ѝ прерогативи, е откъсната oт принадлежността ѝ към човешкия род и отнесена към сферите на божествеността?!

Протестантството не е могло да гледа равнодушно на неокачествимата свобода, която си е позволило римокатолическото неправилно благочестие, като е пародирало например боговдъхновената старозаветна книга „Псалтир“ и е превърнало 150-те канонически псалми в „Psalterium Mariae magnum“, където в много псалми на мястото на името Божие е поставено името на св. Дева Мария, едно явно непозволено дело, свързано без достатъчно основание с името на Бонавентура[27].

Прочетете още „Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица – продължение и край*“ →

Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Въпросите, свързани със св. Богородица, се осветляват в двете известни със своите крайности западно християнски вероизповедания – римокатолическото и протестантското – по най-противоположен начин. Докато в римокатолическото богословие св. Дева Мария е издигната на шеметно опасна висота, в протестантството не ѝ се отделя почти никакво внимание.

Римокатолическите богослови приписват на св. Дева Мария следните прерогативи, които съставят основата на Нейната светост и прослава, а именно:

1. Непорочно зачатие,

2. лична безгрешност,

3. богомайчинство,

4. приснодевство и

5. възнесение на небето[1].

А протестантството, признавайки в ортодоксалните си фракции Нейното богомайчинство, отрича останалите ѝ прерогативи.

Православната Църква, основавайки се на свидетелствата на Свeщеното Писание и Свещеното Предание, признава като догмати на вярата два неотемлеми прерогатива на св. Дева Мария:

1. Нейното Богомайчинство, поради което я нарича theotokos, Богородица и

2. Нейното приснодевство, поради което я слави като aiparthenos, Приснодева [2].

Римокатоличеството в неправилното си увлечение да издига св. Богородица във всяко отношение колкото е възможно по-високо, отклонило се от истинското Предание на светата Вселенска Църква и трупайки върху него нови предания, стига дотам да приписва на св. Богородица качества и функции, каквито Тя, като потомък на Адам, няма и не може да има – например качествата да е зачената непорочно, без първородния грях, сама да е абсолютно чиста от всякакви лични грехове, и функцията на corredemptrix – съизкупителка на човешкия род наред с Иисус Христос[3].   

В това отношение римокатоличеството отива толкова далече, че чрез някои свои богослови не само смята св. Богородица за непорочно зачената и безгрешна в личния ѝ живот, но ѝ приписва и качеството на невъзможност да съгреши[4], което в собствен смисъл може да бъде поначало качество само на Бога. Чрез някои пък крайни богословски изводи, например извода, че за Нейното достойнство като Майка Божия е неприлично и неуместно Тя да бъде включена в обсега на първородния грях и да бъде поставена наред с другите люде като нуждаеща се от изкупление, някои римокатолически догматисти я откъсват от принадлежността ѝ към човешкия род и я пренасят в сферите на божествеността [5].

В противовес на римокатолицизма протестантството, отричайки поначало законното, апостолското Свещено Предание и признавайки като извор на вярата само Свещеното Писание, изпада в противоположни крайности. Желаейки да възкреси уж първичното християнство такова, каквото то е било според него в първия век[6], преди да са го били отрупали чужди на неговия дух наслоения, то отхвърля прибързано всяко почитане на св. Дева Мария и се стреми да намери по свой път удовлетворяващи критичния разум отговори на въпроса относно възрастващия през вековете култ към личността на св. Богородица. В това отношение то смята, че може да открие задоволителни обяснения не толкова във възникналите през IV-ти и V-ти векове христологически спорове, при които някак естествено в процеса на разкриването славата на Богочовека се хвърляли светли зари и върху образа на Неговата пречиста Майка, колкото в други фактори, имащи отрицателно естество. Между последните то изтъква особено обстоятелството, че след Константин Велики в Църквата нахлули много езичници, които „смесили своите обичайни представи с християнското учение[7]“. На Третия Вселенски събор в Ефес, тъкмо в града, където близо четиристотин години преди това Артемида Ефеска е била тъй страстно защищавана от жителите на града против апостол Павловата проповед (Деяния на светите апостоли 19-та глава), била обявена св. Дева Мария за Богородица. И това било доказателство, според някои протестантски богослови, колко много нещо от езическото учение за богините се пренесло върху християнското учение за Божията Майка?[8].

Удивително е, че това твърдение е изказано от протестантските богослови, застъпващи иначе не крайно рационалистичните направления в протестантството, а издаващи известни ортодоксални настроения. Те не съзнават противоречието, в което изпадат, когато от една страна признават Иисус Христос за Син Божи и Бог, а от друга страна се смущават от назоваването св. Дева Мария с името Богородица, откривайки  в това име езически елементи и остатъци от недоизживян идолопоклоннически мироглед.

Прочетете още „Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица*“ →

Жената и църковнопевческото дело през вековете. (Видни песнопойки и химнотворки в Православната църква)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Любомир Игнатов

За мястото на жената в живота на Църквата, за приносът ѝ в делото на Благовестието, и за значението ѝ в духовното укрепване на домашната църква не малко е казано и написано до наше време. Не е така е обаче по отношение за мястото ѝ в богослужебния живот на Църквата. Богословската книжнина в тази насока разбира се познава боговдъхновени изречения на свети мъже и мъдри размисли на видни църковни писатели, но въпреки това писменото наследство от вековете преди нас по този въпрос остава някак си недостатъчно изтълкувано и осветлено. Такова впечатление всъщност се създава, изхождайки и от неофициалните дискусии в съвремието ни по въпроса: с каква дейност женският пол може да участва в православното богослужение и какво църковните правила не ѝ позволяват, макар практиката днес, а дори и столетия назад, да показва, че този въпрос все пак е намерил своето практично решение. Съобразно онасловението на настоящия текст в следващите редове ще бъде разискана темата за възможността на жената да участва в едно от най-изявените служения в православното богослужение – църковното певчество. В това отношение податките в църковната история и литература са в достатъчност.

Едно от първите библейски свидетелства за прояви на духовно певчество, свързано с женския пол, е разказът за чудесното преминаване на Израилския народ през Червено море. Непосредствено след това събитие, Моисей и следващите го израилтяни запяли хвалебно-благодарствена песен – “Поимъ Господеви, слaвно бо прослaвися… Помощникъ и покровитель бысть мне во спасeние…” (Изход 15:1-19). Тази песен била изпълнена по начин, който векове по-късно бил възприет и от Новозаветната църква, и наречен “антифонно пение[1]”. Моисеевата сестра Мариам в същото време пригласяла на основната група певци с хор само от жени (Изход 15:20). Векове по-късно, но отново в рамките на Стария Завет, откриваме друго свидетелство за женско духовно певчество. Става дума за освободените от плен израилтяни от персийския цар Кир, сред които според библейското повествувание имало и певици: Цялото общество заедно се състоеше от четирийсет и две хиляди триста и шейсет души, освен слугите им и слугините им, които бяха седем хиляди триста трийсет и седем; и при тях – двеста певци и певици (I Ездра 2:64-65). В 41 стих на втора глава от същата книга се пояснява, че певците – синовете Асафови, били на брой 128, от което следва че певиците при Вавилонското преселение били общо 72 на брой[2].

Като старозаветна певица следва да бъде определена и майката на пророк Самуил – Ана. Излязлата из устата ѝ молитвена прослава и благодарение към Бога имат характеристиката на песнопение (I Царства 2:1-10). Неслучайно новозаветните химнографи избрали тази нейна ода за образец при съставянето на трета песен от последованието на канона.

В Старозаветната църква по всяка вероятност имало и други боговдъхновени певици, чиито имена не са достигнали до нас. Несъмнено в синагогалните общи псалмопения или при семейните песенни отбелязвания на годишните иудейски празници са участвали и жените, съдейки и по съвременната еврейска традиция в това отношение.

Християнското време донася още по-голяма духовно-певческа свобода на женския пол. Основание за това откриваме в някои изречения от апостолските послания[3]. Трудно е да си представим вечерите на любовта, така наречените агапи, без песенното молитвено участие на жените християнки. Всъщност първото свидетелство за жена, боговдъхновена певица ни отнася в древен Рим по време на гоненията. Това е св. Цецилия  (или Кикилия), пострадала за вярата около края на II-ри или първата половина на III-ти век[4]. Според преданието, св. Цецилия Римска (лат. Sancta Caecilia Romana) се молела на Бога и пеела духовни песнопения. Когато водели светицата към бракосъчетание с Валериан, а езичниците според обичая пеели своите си песни, св. Цецилия възпявала истинския Бог с псалми и духовни песнопения [5]. Тези нейни песенни прояви били мощно средство за просвещение в новата вяра[6].

Прочетете още „Жената и църковнопевческото дело през вековете. (Видни песнопойки и химнотворки в Православната църква)*“ →

Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през I, II и III век – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Камен Динков

II.

Възникнала в Иерусалим – важен религиозен, стопански и културен център за цяла Палестина, Христовата Църква скоро започнала да пръска лъчи на евангелска просвета и в други палестински селища и да печели нови последователи за Богочовека. Поради избухналото гонение срещу нея в  Иерусалим,  напусналите свещения град Христови следовници проповядвали Евангелието и основали нови християнски общини в близки до него палестински градове и села. Един от седемте мъже[1], Деяния на светите апостоли 8:31, избрани да прислужват при иерусалимските вечери на любовта[2], поради което по-късно били наречени дякони, Филип, попаднал в самарийски град, проповядвал Христовото учение и обърнал към Христос много мъже и жени[3]. Бил спечелен за Църквата дори някой си Симон, който се препоръчвал за “велик човек” и смайвал самаряните с магиите, които вършел[4]. Като се научили, че много самарийци повярвали и се кръстили в името на Господа, апостолите, които пребивавали в Иерусалим, изпратили Петър и Иоан, за да предадат на тях Светия Дух, понеже те били само кръстени и никой от тях не бил приел Светия Дух. След като се помолили, двамата апостоли възложили над тях ръце и те приели Светия Дух[5]. По този начин, според професор Иван Снегаров и професор Евсевий Попович, апостолите извършили над повярвалите и кръстилите се в името на Иисус Христос самарийци второто тайнство, тоест миропомазването[6]. На връщане за Иерусалим св. апостол Петър и Иоан проповядвали Евангелието и в много самарийски села[7]. Дали успели да спечелят нови членове за Църквата в тези села, авторът на книгата  Деяния  на светите апостоли не казва. Вероятно е обаче да е имало повярвали и там. Филип пък, пътувайки за град Газа, успял да обърне към Христос и кръсти един абисински велможа, който е заемал длъжността хазнопазител при двора на етиопската царица Кандакия[8]. Велможата-евнух (скопец) бил до това време прозелит[9]. Продължавайки пътя си, дякон Филип проповядвал и в крайбрежните средиземноморски градове от Азот до Кесария Палестинска[10]. В крайбрежните средиземноморски градове Лида и Иопия действително били основани християнски общини. Това личи от посещението, което им направил св. апостол Петър. Излекуването на болния Еней в Лида и възкресяването на умрялата Тавита (“ученичка   или   християнка”)   в   Иопия   затвърдили   вярата   на   Христовите последователи в тези градове и привели към Църквата нови членове. Повярвали не само “всички”, които живели в Лида и “мнозина в Иопия”, но се “обърнали към Господа” и жителите на Сарона[11]. От Иопия св. апостол Петър отишъл в Кесария, където покръстил римския стотник (офицер, обучаващ и управляващ сто войника) Корнилий с целия му дом и близките му приятели[12]. Мненията на някои от църковните историци относно  верската принадлежност на Корнилий се различават.  Едни от тях като Евсевий  Кесарийски[13], Евсевий  Попович[14], Франц Функ[15], Алоис Кньопфлер[16], Иван Снегаров[17] го смятат за езичник, но професор Михаил Емануилович Поснов го причислява към прозелитите[18]. Книгата Деяния на светите апостоли сочи недвусмислено, че Корнилий не е бил обрязан[19]. Ако Корнилий не е бил чист езичник, той най-много е бил прозелит на вратата, тоест той вярвал в единия, изповядван у юдеите Бог, но не е изпълнявал юдейските обреди, не бил обрязан[20]. Последните прозелити за юдеите били равни на чисти езичници. Поради това, когато вестта за покръстването на Корнилий стигнала в Иерусалим, тя предизвикала недоумение не само сред иерусалимските християни из средата на юдеите, но и всред апостолите, освен у Петър. Когато св. апостол Петър се върнал в Иерусалим, той бил упрекван от обрязаните, затова, че е ходил при необрязаните и е ял с тях, защото те смятали, че в Църквата Христова могат да влязат само обрязаните, тоест  юдеите и прозелитите на правдата. Св.  апостол  Петър отклонил недоумението им, като им обяснил, че той отишъл в дома на Корнилий по Божие указание и покръстил Корнилий, целия му дом и приятелите му и че Светия Дух слязъл   над   новопокръстените   тъй,   както   слязъл   над   самите   апостоли. Иерусалимските християни се успокоили, като се убедили, че Бог отворил вратите на Църквата и за езичниците[21]. Настъпилият, макар и временно, мир за Църквата в Иерусалим след убийството на св. архидякон Стефан – първия мъченик за Христовата вяра (35-37) – благоприятствал за разпространението на Евангелието в Палестина. “А църквите, четем в книгата Деяния на светите апостоли, по цяла Юдея, Галилея и Самария бяха в мир, назидаваха се и ходеха в страх Господен; и с утехата за Светия Дух се умножаваха[22]”. За църкви в  Юдея споменава и св. апостол Павел[23]. Ала растящото число на Христовите последователи в Палестина започнало да безпокои еврейските религиозни водачи, на които било забранено от римското правителство да издават и изпълняват смъртни присъди. Особено силно ще да е бил обезпокоен от този факт Ирод Агрипа (37-44), внук на Ирод Велики. Успял да се добере до властта и да стане господар на цяла Палестина, следователно и на  Юдея, Ирод Агрипа веднага предприел гонение срещу Църквата. Жертва на това гонение станал апостол Яков Зеведеев, който бил посечен с меч около 44-та година[24]. Като видял, че това се харесало на юдеите, той арестувал св. апостол Петър и го хвърлил в тъмница, където бил пазен от 16 войника. Ирод смятал да умъртви и този апостол, но не успял, защото през нощта срещу деня, в който той се готвел да го изведе пред народа, св. апостол Петър бил освободен от тъмницата по чуден начин[25]. След като уведомил за това свое премеждие събралите се в дома на Мария, майка на евангелист Марк, Христови последователи и поръчал да “обадят за това на  Яков и братята”, апостол Петър напуснал временно  Иерусалим[26]. Приема се, че и другите апостоли напуснали свещения град[27]. Скоро обаче Ирод Агрипа умрял в Кесария (44-та  година), където се установил  да  живее  след  излизането  на св. апостол Петър  от тъмницата  и погубването на стражарите, които го пазели[28]. Сега цялата свещена земя била обърната в римска провинция, управлявана от прокуратор, както по-рано била управлявана областта  Юдея с град  Иерусалим (6-41 година). За църквата в Палестина отново настъпили мирни времена. Римската власт всявала респект сред юдеите и те не смеели да предприемат гонение срещу Църквата. Петър и другите апостоли, укрили се вън от Иерусалим по време на гонението при Ирод Агрипа, се върнали в свещения град и поели пак управлението на Църквата. Петър, Иоан и Яков (братът на Господа), се смятали за стълбове на Църквата в Иерусалим. По това време дошли тука и апостолите Павел и Варнава, които били приети радушно от Петър, Иоан и Яков[29]. За авторитета, с който се ползвали Петър и Яков всред другите апостоли, презвитери и християни в  Иерусалим, свидетелства ръководната роля, която те играли на Апостолския събор, станал през 51-ва година в Иерусалим. Изглежда, че по време на Апостолския събор Павел и Варнава били определени за проповедници сред необрязаните, езичниците  и прозелитите  на вратата, а Петър и Иоан – за обрязаните юдеи и прозелити на вярата. Защото, отбелязвайки, че Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подали ръка за общуване  на него и на Варнава, св. апостол Павел добавя: “За да отидем ние при езичниците, а те при обрязаните”. Всъщност тогава било одобрено благовестническото дело на св. апостол Павел, който проповядвал на езичници и юдеи още преди идването си в Иерусалим[30]. Вероятно след Апостолския събор (51-ва година) в свещения град не останал вече нито един апостол. Те всички се пръснали на различни страни, за да разнесат Христовата блага вест всред всички народи. В Иерусалим останал само Яков (братът Господен[31]), който бил и първият епископ в  Иерусалимската църква[32]. Той не ще да е напускал никога свещения град. Когато св. апостол Павел дошъл след време в Иерусалим, той не намерил никого от апостолите, а само Яков, (братът Господен[33]). Развитата дейност от апостолите в Иерусалим след смъртта на Ирод Агрипа и голямото влияние, което имал Яков – първият иерусалимски    епископ,   силно    способствали    за разпространението и затвърдяването на “Словото Божие[34]”. Голямото си влияние първият епископ на Църквата в  Иерусалим дължал не само на онази  жар и убедителност, с която той проповядвал Христовото учение, но и на светия живот, който водил. Поради това той бил наречен от народа праведен[35]. По негово време повярвали в Христос голямо количество палестински  юдеи[36]. Между тях имало и много   еврейски  първенци.   Неповярвалите      юдеи,   книжници   и   фарисеи  били обхванати от тревога, поради опасността да повярва в Христос чрез Яков целият народ[37]. За да спрат бързото развитие на Църквата в цяла Палестина и особено в Иерусалим, те решили да повдигнат ново гонение срещу нея. Омразата им към Христовите последователи се засилила особено много, когато се убедили, че те не подкрепят и не  съчувстват  на  зародилото се революционно движение против римското правителство, защото знаели пророчеството на своя Божествен учител за разорението на Иерусалим[38], което свързвали с готвеното въстание. Иерусалимските християни   говорели,   че   те   имат   откровение   да   напуснат Иерусалим   преди избухването на въстанието и неговото жестоко потушаване от римските легиони и да бягат в малкия град Пела[39], областта Перея зад река Йордан. Според Иосиф Флавий, кесарят, като узнал за смъртта на Феста, изпратил за проконсул на Юдея – Албина. Преди още да пристигне новият проконсул и да заеме новия си пост, първосвещеник Анана, човек “със сприхав характер и принадлежащ към сектата на садукеите, които проявявали по-голяма жестокост от юдеите при правораздаването”, се възползвал от временно настъпилото безвластие и подхвърлил на преследване Църквата в Иерусалим. Били осъдени от Синедриона, свикан от Анана, за нарушение на закона и умъртвени Яков (братът  Господен)  и някои други християни[40]. Щом започнало революционното въстание на  юдеите (66-70), преди още да бъде обсаден  Иерусалим от римските войскови части, християните напуснали своя свещен град и се заселили в Пела, малък град в задйорданската област Перея[41]. В 70-та година юдейското революционно въстание било жестоко потушено от римския полководец Тит. Свещеният град на християни и юдеи бил напълно разорен и евреите претърпели грамадни загуби[42]. Избухналото еврейско въстание станало причина да се появи нов евреохристиянски център. Какво е било количеството на преселилите се в Пела евреохристияни не може да се установи поради липса на исторически известия. Не се знае какво количество  евреохристияни е наброявала изобщо Иерусалимската  църква. По свидетелството на Евсевий Кесарийски в Пела се преселили всички християни от Иерусалим[43]. Когато започнало възстановяването на разорения град, в него се заселили отново евреи. Върнали се и евреохристияни от Пела[44]. Макар числото на иерусалимските християни да се увеличило след време, и Иерусалимската църква да наброявала “безчислено множество от обрязани членове”, както ни уверява Евсевий Кесарийски[45], тя престанала   да играе предишната роля на ръководителка и попечителка на църквите в Палестина, въпреки че е била оглавявана от способни приемници на Яков (братът Господен), какъвто е бил епископ Симеон и други. Изглежда, че сега център на евреохристиянския живот станал град Пела. Оттук ще да е бил авторът на апокрифното “Евангелие според евреите”, написано на арамейски език. Палестински евреохристиянин бил и църковният историк от половината на втори век Хегезип[46]. Св. Епифаний Кипърски съобщава, че през време на войната между римляни и евреи евреохристияни се изселили не само от Иерусалим, но и от други населени места в Палестина. Една част от тези изселници евреохристияни се затвърдили в областите Перея, Келесирия и Декапол. През I-ви век евреохристияни се срещали и в областите Ватанея, Панея, Моавития и други. Изселилите се в Декапол, Келесирия и Перея евреохристияни принадлежали към назарянската ерес[47], а тези в областта Моавития, Набатия и някои в Перея – към ереста на елкезаитите или самсеите[48]. Тези християни из средата на юдеите бягали от юдейските центрове, защото били силно презирани от юдеите. Те търсили убежище в гръцките заселища – градове и села. Броят на тези еретици бил значителен. Заселили се главно в областта между река Йордан и Мъртво море, те просъществували чак до IV-ти век. За тях църковните писатели или не са запазили никакъв спомен или пък са запазили слаб такъв. Евсевий Кесарийски например много рядко споменава за тях, а блажени Иероним и св. Юстин Философ са запазили само по едно известие за тях. Сравнително повече известия за тези евреохристияни, извратили евангелското учение, се срещат у св. Епифаний и Ориген. Нито един обаче от тези църковни писатели не е оставил поне едно определено  известие   относно числеността  на  евреохристияните  в  Палестина. Спирайки се върху 144,000 Иисус Христови последователи, за които става дума в Апокалипсиса[49], според който те носили Божия печат, Ориген, имайки предвид числото на юдеохристияните по негово време, не е склонен да приеме, че последните са могли да наброяват такъв голям брой в цяла Палестина. Той е могъл да има сведения за числеността и местожителството на юдеохристияните в негово време, защото е предприемал пътешествия до Арабия (Бостра[50]). Някои факти от неговите произведения дават основание да се мисли, че той е бил осведомен по-добре от други църковни писатели какъв  брой юдеохристияни могло да има в Палестина през втората половина от III-ти век. Така например той ни е оставил сведения за броя на юдеохристиянските богослужебни места в Александрия и Долен Египет, за числото на самаряните, почитатели на Симон Вълхв и други. Според него Симоновите почитатели по негово време не наброявали повече от тридесет души по цялото земно кълбо, когато през втората половина на II-ри век всички самаряни го почитали като Бог. В Палестина почитателите на Симон били много малко, а на други места, където неговото име било известно от по-рано, сега той нямал никакви почитатели[51]. Слаб лъч от научна светлина върху положението на християните в Палестина хвърля политиката на император Веспасиан и император Домициан  към Давидовите потомци. Поради упоритостта, която проявявали юдеите по време на революционното въстание срещу римското правителство, Веспасиан предприел поголовно гонение на Давидовите потомци след падането на  Иерусалимската крепост[52]. В същата политика спрямо евреите се придържал и Домициан. Той смятал, че единственото средство за окончателното премахване на причините за еврейските вълнения и революционни движения за отхвърляне на римското владичество, е пълното изтребване на Давидовите потомци. Поради това, щом научил, че в Палестина има още Иисус Христови сродници, потомци на цар Давид, той наредил да бъдат издирени и доведени в Рим. Били изпратени при него само двама Давидови потомци. Това били двамата внука на  Юда  (братът  Господен). Според Евсевий Кесарийски, когато Домициан замислил да изтреби Давидовите потомци из средата на юдеите, еретици му посочвали като такива потомците на Юда, който бил по плът брат на Спасителя. Доведените при Домициан двама Юдови внуци били скоро освободени според Хегезип, щом императорът се убедил, че те са хора на черния земеделски труд, с крайно малко количество земя и най-важното, че Христовото царство, което те очаквали, било царство “не земно, а небесно, ангелско, което щяло да се открие при свършека на света, когато Той щял да съди живите и мъртвите и когато щял да въздаде всекиму според делата[53]”. “А освободените, свидетелства  Хегезип,  станали  предстоятели  на  църкви  като  изповедници  и родственици на Христос. Наслаждавайки се с мир, те доживели до времето на Траян” (98-117[54]).

Прочетете още „Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през I, II и III век – продължение и край*“ →