Венцислав Дуриданов


Съвременният атеист у нас може най-точно да бъде наречен антирелигиозно настроен човек, тъй като атеизмът в чист вид е по принцип твърде рядко явление в нашата съвременност. Антирелигиозно настроеният човек е такъв поради дезинформираност и пълна липса на интерес към религиозното знание и из­живяване. Той е възпитаван да отрича не­що, което не познава, да страни от това знание, защото му е внушено, че ако не вредно, то най-малкото е напълно безпо­лезно за „модерния човек”. Той живее със съзнателното, но най-често неосъзнато предубеждение, че религията е груба съв­купност от суеверия, намиращи почва в някаква, вероятно патологична настройка на психиката, лишени от целесъобразност и разумност и призвани единствено да ком­пенсират психичните дефицити на хора, неспособни по друг начин да се адаптират към нормалния социален живот. Това свое убеждение антирелигиозно настроеният човек изгражда, както вече казахме, не върху сериозни изследвания и наблюде­ния, нито върху добро познаване на въп­росната материя, а върху плуващите пя­съци на едно отрицателно емоционално внушение, прилагано върху него в продъл­жение на целия му разумен живот. Послед­ното е и единствената причина за демон­стративния „атеизъм”, който всъщност е много по-близо до суеверието и „бабините“ приказки, отколкото детските страхове, например.

Едно задълбочено социологично про­учване на група независими експерти сред градското население в България показа удивителни резултати в това отношение: 78% от всички анкетирани лица, заявя­ващи, че не се чувстват принадлежни към никое вероизповедание, са отговорили ут­върдително на въпроса: „Вярвате ли в съ­ществуването на разумни безтелесни (ду­ховни) същества?”; а 83% заявили, че ед­нократно или многократно са участвали в спиритически сеанси. От тях 75% твърдят, че си спомнят някои от ”предсказанията” на духовете и че някои от тези предсказа­ния впоследствие са се сбъднали. 64% от всички анкетирани твърдо вярват в „съ­ществуването на свръхестествени сили, чиито действия в реалния свят са видими и явни, но не могат да бъдат научно обяс­нени”. Всичко това още веднъж показва, че средностатистическият български гражда­нин не е безразличен към личните си кон­такти с нематериалните сили, които се про­явяват действено във видимия свят, но се задоволява или с обяснения, които му се предлагат наготово, или изобщо не търси такива. Същевременно, както показват дан­ни от същата анкета, той е убеден, че всичко това е без всякаква връзка с религията и религиозния опит и остава най-често на­пълно индиферентен към религиозното знание, въпреки че е „чувал”, че „тези не­ща” се обясняват „от религията“, но пред­почита да не знае нищо за това обяснение.

Тази статистически преобладаваща група хора обосновава своето отрицателно отношение към религията с няколко общи за всички мотивировки, които (като из­ключим някои несъществени модифика­ции), се явяват в следния вид:

1.Религията забранява някои обик­новени човешки действия и по този начин ограничава личната свобода.

2.Религията изисква от хората опре­делен начин на живот и поведение: да вър­шат неща, лишени от „здрав смисъл” и основание и, изобщо, да правят разни ра­боти, които само ненормален ще се съгласи да върши. А ако човекът не е съгласен да върши всичко това, ”религията го осъжда”, обявява го за грешник и „го заплашва с вечни мъки в ада” – някакво измислено място за мъчения, където отиват непослу­шните за вечни времена.

3.Като следствие от (1) и (2) става ясно, че религията е средство за потискане на свободната волеизява на разумния чо­век.

Всичко това щеше да бъде смешно, ако не беше тъжно и позорно. Тъжно, защото свидетелства за страшното невежес­тво, в което пребивава съвременният бълга­рин, и позорно, защото той не само приема да живее в това невежество, но и се гордее с него, позволява си най-безотговорно да осъжда и спори по въпроси, по които НЕ ЖЕЛАЕ да придобие и най-елементарни познания. Типичен пример в това отноше­ние е един от анкетираните, по професия математик, който разказва на анкетиращия „онази история с Иисус Христос” по след­ния начин: Иисус бил човек с големи при­родни заложби. Той прекарал 10 години в Индия, където изучил в тънкости йога и достигнал невероятни висоти в тази насока. Можел по желание да спира сърцето си и да прекарва в състояние на мнима смърт с месеци. Оттам той се върнал в Палестина, където проповядвал нещо, после бил раз­пънат на кръст, направил се на умрял, бил погребан, но една летяща чиния дошла от неясно къде и го телепортирала на борда си на третия ден, което неуките евреи възприели като възкресение, защото той впоследствие им се явявал и така нататък. След като анкетиращият изслушал всичко това, запитал човека: „А Вие чели ли сте Библията или поне Новия Завет?” „Не, разбира се! – отговорил онзи, – а трябва ли?“ Изумен от този отговор, анкетиращият, се заинтересувал как така анкетираният, без да е запознат със свидетелствата на библей­ските писатели, очевидци на събитията, се чувства в правото си да създава свои версии за тях, още повече, че е човек грамотен и с научно мислене. „Не ми е необходимо да чета глупости, след като мога да мисля“, бил отговорът. „Но това са исторически факти – настоявал анкетиращият, – вие как вярвате на Иосиф Флавий и Тацит, а отхвърляте библейските историци?” На което отговорът бил, че историята е научно доказана истина, а разните там описания на чудеса, възкресения, безсеменно заче­ване и прочие ненаучни неща не могат да бъдат приети с доверие от разумен човек. „Значи Вие считате, че Вашата история с телепортирането и извънземните е по-реа­листична и научно доказуема от библей­ската?“ – запитал анкетиращият. “Разбира се!“, отвърнал математикът и с това разго­ворът загубил всякакъв смисъл.

Следователно психологията на така наречения атеист днес у нас е формирана под действи­ето на две еднопосочно действащи сили. Първата условно ще наречем насилствено насаждане на антирелигиозен мироглед. Тук възпитателната работа е започнала още в невръстна възраст, когато всички внушения се възприемат безкритично и наслагват в подсъзнанието като емоционални пластове. Тези внушения са насочени към провокиране на най-първичния инстинкт – инстинктът за самосъхранение. Емоционалността, с която са заредени е един синдром на отвращение, активно из­бягване на всякаква информация, която има нещо общо с религията, умишлено пре­иначаване смисъла на ритуалите и обредите и прочее. Втората сила е стремежът на лич­ността да води начин на живот съобразно с така оформените разбирания. Тук основ­на роля играе желанието за постигане на стабилен психически стереотип, тоест нежеланието за вътрешна промяна, подкрепяно от илюзията за самодоволство. Всяко вед­нъж постигнато с толкова усилия психи­ческо равновесие следва да бъде запазено, защото личността съществува единствено в балансирана система от мотиви-стимули и цели-действия, адекватни на тях. Това е именно състоянието, описано майсторски от Алеко Константинов в „Пази Боже, сляпо да прогледа”. Неговата психологическа основа се корени в това, че човек не може да чувства липсата на нещо, което никога не е притежавал. Едно дете, израснало и разглезено в охолство далеч от простата, но изпълнена с любов и нежност ласка на грубата бащина ръка, никога няма да раз­бере какво е загубило. То никога няма да почувства липсата на тази ласка, защото е свикнало да живее без нея. С родител­ската обич то би живяло несравнимо по-щастливо, но то не знае това. И ако се опи­тате да му го обясните, най-вероятно ще ви се присмеят и ще ви изгонят. Малцина са съгласни да приемат, че са изживели целия си съзнателен живот, без дори да подози­рат, че в света съществува нещо прекрасно и величествено, което е останало за тях неизвестно и чуждо. Така в една цивили­зация на слепци виждащият би останал неразбран, би бил похулен, обявен за луд, за мутант, за вредител. Това е естествената реакция на обществото, доказало много­кратно в историята готовността си да изби­ва стотици и хиляди, за да съхрани своята психическа стабилност, да остане като щраус със заровена глава пред лицето дори на най-прекрасната и нужна промяна, само защото всяка промяна поражда страх и несигурност.

В личен план интерес представляват отношенията между антирелигиозно нас­троеният човек (който се радва на широко обществено разбиране и подкрепа) и рели­гиозният човек (който живее, в най-добрия случай, в рамките на тесен социален изолат от хора с неговия мироглед и начин на жи­вот). Въз основа на изложеното дотук мо­жем да предположим какви са възможните варианти за развитието на тези отношения.

Антирелигиозно възпитаната лич­ност не е в състояние без същностни промени в своя мироглед да разбере и да бъде съпричастна на интимния духовен живот на религиозния човек, най-вече поради това, че мотивацията на тези двама е коренно различна. В такава ситуация оптималният вариант на общуване би могъл да се форми­ра, най-общо казано, чрез делови контакти, основаващи се на взаимно доверие и ува­жение, взаимопомощ в преодоляването на чисто практически затруднения в бита и някаква форма на разбиране, за съжаление, предимно едностранно. Защото религи­озният човек най-често достига до своите възгледи за света в резултат на дългогодишно развитие в търсене на истината, като отхвърля безполезното и вредното и въз­приема целенасочено полезното и необ­ходимото, като го вгражда в своя мироглед, в своите мотиви и цели, променящи се син­хронно с него. Тъй че религиозният човек, най-общо казано, е надживял и преодолял успешно проблемите със смисъла на жи­вота си, които вълнуват антирелигиозно настроената личност, и би могъл да бъде съпричастен на нейните лутания. Но об­ратното е непостижимо. Антирелигиозно настроената личност, при цялото си уваже­ние към своя познат (приятел, съгражда­нин) – християнин, дори когато е в със­тояние да оцени в чисто практически план предимствата на християнския морал и начин на живот (които в тежките материални и мизерните духовни условия на нашата действителност се проявяват явно в поведението на християнина), не може да бъде съпричастна на самата религиозна мотивация. Поради това за нея остават напълно неясни някои, на пръв поглед от­делни черти в характера и нрава на хрис­тиянина, които са ѝ неприсъщи. При това антирелигиозно настроената личност се изправя пред логическа дилема. От една страна, тя оценява високо душевното рав­новесие, нравствената и практическата праволинейност, непоклатимата логика и непротиворечивост в цялостното поведение на християнина, с които последният без­спорно я превъзхожда. От друга страна, за нея остават необясними движещите сили и основания, които формират това пове­дение, както и някои наблюдения върху ежедневието на християнина: ограниченото общуване, избягването на светски развле­чения, на така наречената „занимателна” литература, филми и други подобни, на празните разго­вори; явната аполитичност, християнския възглед за семейството, който коренно се различава от така наречените модерни представи за междуполовото общуване и прочее. Напълно неразбираем за него остава църковният живот на християнина: огромното значе­ние, което той отдава на молитвата, поста, светите тайнства, редовното посещение на Божия храм и всичко останало, чрез което той се приобщава към живота на Църквата. По този начин най-важната, същностната страна от живота на християнина – познат, приятел и съгражданин, остава скрита и неразбрана от антирелигиозно настроената личност и тя се чувства раздвоена и неси­гурна в отношението си към този „мисте­риозен” човек. Вътрешният конфликт, из­живяван от антирелигиозно настроения човек в този контакт, е следствие от това, че той цени високо безспорните предимства на християнския обществен и личен живот, но начинът за тяхното придобиване, както християнинът го изповядва, му изглежда, меко казано, смущаващ, и антирелигиозно настроеният човек не желае да приеме този начин като рецепта, валидна и за него.

По този начин християнинът най-често влиза в личния живот на антирелигиозно настроената личност като смутител и рушител на нейното вътрешно равновесие и следователно – като заплаха за съществу­ването на самата личност. Но такава запла­ха не е лесно да се отстрани. Смутителят изобщо не е агресивен, той не изисква нищо за себе си във вече съществуващия контакт. С психическата си устойчивост, здравия си разум и житейските си успехи, със способността да посреща без страх всякакви съби­тия и промени в живота си, с откровената си приветливост и грижа за всеки, християнинът е едно огромно предизвикателство към всяка антирелигиозно настроена лич­ност. Достоен отпор на това предизвика­телство биха могли да дадат само доводите на разума. Но тъй като здравият разум е безсилен да се справи с тази задача, той започва да търси компрометиращи факти, да се стреми към изобличаване на ”смутителя“ в лицемерие, комплексираност, логическа несъстоятелност; опитва се съзнателно или несъзнателно да го охули, да го принизи и отхвърли като нещо недостойно за внимание. Това е естествената защитна реакция на антирелигиозно настроената личност, особено когато тя разполага с вече изградена защита от самоуважение и самолюбие. По този начин тя поставя другия пред голямото изпитание на своите свръхвисоки изисквания и хвърля върху  него една твърде тежка отговорност.

Горният анализ подсказва, че изграждането на пълноценни междуличностни отношения между антирелигиозно настроения човек и християнина трябва задължително да премине през един етап на пре­осмисляне на жизнените ценности от страна на първия и желание за разбиране и промяна, към които той би могъл да бъде под­тикнат преди всичко от много силни емоционални мотиви. Такива мотиви би могла да открие в себе си личност, която е способна обективно да оцени предимствата в начина на живот и социалното поведение на християнина и да признае тяхната дей­ствена сила. Това не би могъл да направи човек, който гради своята психическа за­щита върху самодоволното си сравняване с околните, върху своите социални и ма­териални преимущества пред тях, върху мита за своя „вечен” битов уют. Такъв човек е лишен от действени стимули за развитие и от мотив за вътрешна промяна. Статистическите изследвания обаче сочат, че този тип хора са преобладаващо мно­зинство (69%) сред антирелигиозно въз­питаните личности.

Казаното дотук очертава една тре­вожна картина: състоянието на социално разслоение по същностен признак – моти­вация и цел – в съвременното българско общество. За пръв път в историята на сво­бодна държава са налице обективни при­чини за социална изолация на малцинство, обединено от своята религиозна мотивация и мироглед от мнозинството, което не же­лае да разбере, а още по-малко – да приеме този мироглед. Тази ситуация поставя във фокуса на вниманието на психолози и со­циолози въпроса за възможните прояви на религиозна нетърпимост в условията на зараждащото се гражданско общество у нас.

Началото на нашия век бе ознаме­нувано с едно потресаващо масово убийство – през 1900 година в Китай бяха избити 30,000 християни заради вярата им. Хитлеризмът и комунизмът шестваха десетилетия в Европа под знака на омразата към Хрис­товата църква. Десетки хиляди духовници и миряни бяха заточени и избити за това, че не приеха да похулят своя Бог и да слу­жат на човеконенавистната власт. Това са факти, които нямат аналог в по-ранните векове след като християнството през IV-ти век стана официална религия в Римската империя. Но това е само върхът на айс­берга. Истинското положение на нещата ще се разкрие, ако поставим въпроса по друг начин: какво е днес отношението между религиозността на личността и верската търпимост в обществото.

Нека си припомним първите христи­янски векове. Църквата бе безмилостно преследвана, вярващите бяха изтезавани, за да се откажат от вярата си и хиляди видяха края на земния си път сред пламъ­ците на клади и острието на мечовете. Защо бе необходимо това зверство? Защото ця­лата култура на тогавашния цивилизован свят, а и светската власт, се крепяха на религиозността в обществения бит, на твърдата убеденост в божественото основание за съществуването на обществения и правов ред. Езичниците виждаха в разпространението на новото учение не само краха на своя религиозен мироглед, но и заплаха за обществената стабилност, кре­пяща се върху него.

Като политическа и правна структура теократичната държава съществува и днес в някои страни от Близкия изток и Африка и, знае се, че отношението на властта в тези страни към иноверците, в частност към християнството е същото, каквото бе в на­чалото на нашата ера. Самата история сви­детелства, че всестранното проникване на религиозността в обществения живот и структурите на властта е несъвместимо с проявите на така наречената веротърпимост. Но въп­реки еднозначните отношения, които се забелязват между религиозната нагласа на личността в дадено общество и верската търпимост на същото към друговерци, тези отношения трябва задължително да се изследват от две съществено различни принципни позиции. Първата позиция е тази на правдивостта, на абсолютната и извънвременна истина за Бога, възприе­мана чрез вярата и Божието Откровение и отразена в живата връзка между човека и Бога. Онзи, който вярва в Бога като Тво­рец, Промислител и Спасител на човечес­твото, е длъжен да се съобразява с логич­ното последствие от това – Бог е Този, Кой­то определя пътя на хората към Себе Си, начина, по който богообщението става дос­тъпно за всеки човек. Затова, ако човекът се опита да намери друг път към Бога, какъвто на него му се харесва, това непре­менно ще го доведе до богохулство. Сам Господ Иисус Христос казва: „Аз съм пътят, и истината и животът. Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“(Иоан 14:6). Пътят към Бога, следова­телно, е един и това е път на Истината и Живота. Но след като едната истина е тази, то най-естественият израз на Божията лю­бов е да възвести тази истина на всеки чо­век, а от него се очаква да направи правил­ния избор. В този смисъл са и Христовите думи към светите апостоли: „Идете и пропо­вядвайте Евангелието на всички твари“(Марк 16:15). Бог призовава грешниците към покаяние и им дарява Своя единствен спасителен път, съобщава им Своята спа-сяваща истина. Следователно, когато се говори за веротърпимост от гледна точка на вярата в Христа-Спасителя, трябва да помним, че тя категорично отхвърля вся­какво примирение с лъжата и заблудата. Св. апостол Павел съветва вярващите непре­менно да изобличават нечестивците (Ефесяни 5:11). Това е и сърцевината на христи­янската любов към ближния. Библията недвусмислено посочва кои са всъщност враговете на човешкото щастие и спасение: „Нашата борба не е против плът и кръв, а против светоуправниците на тъмни­ната от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Ефесяни 6:12). ’’Божието всеоръжие” в тази съдбоносна бран, чийто резултат се проектира във вечността, е ясно и конкретно: „Препашете си кръста с ис­тина и се облечете в бронята на правдата, и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира: а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия: вземете и шлема на спасението и духовния меч, кой­то е Божието слово” (Ефесяни 6:14-17). Само­то Христово учение за любовта, бидейки съвършено Божие Откровение, свидетел­ства за непостижимото за ума величие на Божията любов, защото Сам Бог е любов, „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен (Матей 9:44-45), съветва Христос учени­ците Си. Следвайки препоръката Му, християните се молят с думите: „Господи Иисусе Христе, моля Те усърдно, бъди милостив към онези, които ме ненавиждат и враждуват против мене, които ме обиждат, хулят и клеветят. Ти изпит­ваш дълбочината на човешкото сърце и знаеш, че не съм без вина. Затова подкре­пи ме да подобря сърцето си, да умножа делата на любовта към моите ближни и с нищо никого да не огорчавам. На враго­вете ми прости по Твоето неизказано милосърдие, вразуми ги, озари ги с Твоята истина, за да не се разпалва ожесточе­нието им против мене, грешния, и да не се случи нещо лошо с тях заради мене (Молитвеник, Синод, изд., София, 1991, стр. 318).

Свободната човешка воля е силата, която под ръководството на разума, с трудолюбие и търпение довежда естествено търсещия човешки дух до вратите на исти­ната и пътя на спасението. А истината сама свидетелства за себе си чрез разума. Затова веротърпимостта, разбирана като ком­промис между истина и заблуда, няма място в религията. Християнството намери свои възторжени изповедници из целия свят не защото проповядва „веротърпи­мост”, а тъкмо обратното – защото изповядва истината за Бога-Спасител, дошъл в плът, за да изкупи греховете на всички хора. И тази истина се оказа неоспорима за разума, но и надразумна и затова – въз­приемана само чрез вярата.

След Христовото Възкресение фарисеите изпадат в смут от бързото разраства­не на Църквата. Те замислят да се изпра­вят със сила срещу новото учение, но Гамалиил, най-таченият сред тях книжник, им казал: „Оставете се от тия човеци и не ги закачайте; защото ако това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци” (Де­яния на светите апостоли 5:38-39). И това е едно мъдро разсъж­дение, което обосновава безсмислието на всяко насилие срещу човешката воля, ус­тремена в търсене на смисъла и целта на битието.

Когато хората отхвърлят Божието Откровение и пътя, който Сам Бог е опре­делил за постигане на общение между Себе Си и хората, и се опитват да измислят свой, удобен за всеки начин на спасение, те се лишават напълно от богообщение и изпадат в тежка заблуда. Развитието на тази за­блуда в система от религиозни възгледи резултира в мироглед, който е в явно про­тиворечие с очевидни истини. Затова, ко­гато религиозността почива на нелогични, нетърпящи критиката на разума предпо­ставки и изопачено възприемане на дей­ствителността, тя е състояние, което може да бъде поддържано единствено със стиму­ли, действени на подразумово (сетивно) ниво. Това са стимулите на страстите, кои­то превръщат „религиозността” в така наречения религиозен фанатизъм. Затова и пропо­ведниците на лъже-религиите не могат да се надяват, че по пътя на свободното кри­тично търсене на истината ще си спечелят последователи. Затова те разчитат преди всичко на насилието. Така е било при мохамеданството, така е при комунизма, така е в Рим през I-II век след Христа, в средно­вековна римокатолическа Европа, в целия езически свят. Това е същността на втората разумова сфера на проблема за веротър­пимостта – борбата срещу истината. Раз­глеждането на тези две сфери показва, че се касае за коренно противоположни яв­ления: непоносимостта спрямо свободата на човешката волеизява в търсене на исти­ната, от една страна, и нетърпимостта към заблужденията и лъжата – от друга. И в двата случая обаче се касае за религиозна нагласа на личността. (И това е естествено, защото всеки човек има вроден стремеж към богопознание).

Векове наред псевдорелигиозният фа­натизъм е бил (а и до днес е) идеологи­чески крепител на светската власт. И днес, както и преди, такова обединение е дело на жалки амбиции за световно господство и нищо повече, защото живата връзка с Бога е възможна само за тези, които не се задо­воляват с нищо по-малко от нея.

В нашата съвременност се наблюдава едно качествено различно състояние на общественото настроение. Това е духът на атеизма. И няма нищо чудно в това, че ате­измът проповядва „веротърпимост“ – след като няма Бог, всеки бог е приемлив и поно­сим. След като няма една абсолютна исти­на, всяка лъжа може да свърши работа, като се обяви за относителна истина, а и всеки неин привърженик има естественото човешко право на лично мнение. Този софизъм отстои на една крачка от заключение­то, че всеки, който не отстъпва от истината за единия Бог в нейната неподправена пъл­нота, както Сам Богочовекът Иисус Хрис­тос я е изявил в света, такъв проповядва веронетърпимост. Така назоваващите себе си атеисти обвиняват Църквата във веро­нетърпимост, а самите те се хвалят с толерантността си към всяка човешка заблуда. С тази логика си служи и антирелигиозно настроената личност в стремежа да се самооправдае за невежеството си, като по този начин се превръща в един войнстващ съвре­менен езичник. Неслучайно Енгелс твър­дял, че атеизмът е форма на религиозен мироглед. Този, който отрича Бога, прави това, говорейки за Него. А не е лесно да опровергаваш очевидни неща. Веротър­пимостта се превръща в пълно отрицание на Бога само тогава, когато не я съпоставят с никаква форма на веронетърпимост, ко­гато въпросът за Бога престане изобщо да се задава. Това е безбожието в пълния смисъл на тази дума.

Антирелигиозно настроената личност в нашето съвременно общество определено не е безбожна. Тя обаче лесно може да се превърне в такава, когато е лишена от кон­такти с православни християни, на чиито възгледи несъзнателно да противопоставя аргументите на един разум, търсещ оправ­дание пред съвестта. Безбожието неусетно се настанява там, където от религията е останала само външната обвивка: призова­ването на Бога на думи и отхвърлянето Му на дело. Това е почва, върху която живата връзка с Бога умира, а сурогатите, предла­гани в замяна, се отхвърлят от човека като недействени и безсмислени. И човекът просто забравя за Бога, като замества нуж­дата от вяра със самообожествяване. По този механизъм в римокатолическа и про­тестантска Европа преди 3 века получи завършен вид идеологията на безбожието – рационализмът. Той въздигна в култ чо­вешкия разум, спекулирайки с понятията за хуманизъм, толерантност и свобода. Националистическият „хуманизъм“ не се до­косва до истините на вярата и ги премъл­чава под предлог, че всеки е прав за себе си. Именно идеолозите на рационализма създадоха съвременната представа за веро­търпимост, подменяйки това понятие с из­раза „суверенно човешко право за свобода на мисълта”, като под това се разбира пъл­ната свобода на всеки да се задоволява с всякакъв род полу-”истини” като разчита само на своите сетива, без да се опитва да научи нещо повече от онова, което масовата култура му предлага в сдъвкан вид. Затова и съвременният масов вариант на „веро­търпимостта” има за основа стремежа към мързеливо, самодоволно пребиваване в за­блуда и се състои в елементарно бягство от основните, съдбоносни въпроси на би­тието.

Общественият живот днес създава чудесни условия за подобен вид безразличие. В непрестанната конкурентна надпре­вара не е трудно да се направи една тотална подмяна на ценностите: целта се подменя с пътя към нея, стремежът към абсолют­ното блаженство – със стремеж към облагодетелстване в рамките на възможното, ко­ето обществото предоставя, свободата в търсенето на истината – със свободата на публична изява и така нататък. В условията на едно материално проспериращо общество това е най-краткият път към безбожието. Това е и причината, поради която у нас този мироглед все още не се е обобществил,не е придобил характер на обществено мнение. Друга причина за това е дълбоката рели­гиозна и културна традиция на православието по нашите земи. Затова у нас все още може да се говори за антирелигиозно нас­троената личност като преобладаващ об­ществен тип. Именно поради своята агре­сивност спрямо изобличителната сила на християнския начин на живот, антирелигиозно настроената личност в съвременното българско общество е една активна, търсе­ща натура, поддаваща се на развитие в много по-голяма степен, отколкото нейният безразличен към тази проблематика „за­паден” събрат. Проявите на нейната „веро­нетърпимост” са насочени към определени личности от нейното обкръжение (когато -стр. 31-наоколо има християни), но не и към прин­ципа на религиозността. Тя е по-агресивна към себе си, защото съвестта ѝ е неин осно­вен противник. И докато има кой да прово­кира тази съвест, докато има кой да помни и изпълнява Христовия съвет: ”Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Матей 5:16), антирелигиозно настроените хора няма да се превърнат в безбожници. Сега всеки от тях е сам с проблемите си. Лошото идва тогава, когато всички са заедно в безпроблемността на вътрешното си мълчание, в съгласие с онзи среден интелектуален и морален стандарт, който всяка власт има интерес да толерира.

Съвременната идеологическа обста­новка у нас обаче привлече в светлината на обществения интерес голям брой религиоз­но-философски учения и съпътстващите ги култове, създадени за да бъдат примамка именно за неориентирани, но търсещи умо­ве, жадни за какъв да е духовен живот пос­ред ширналата се бездуховност. От всички тези човешки учения, търсещи удобен и лек „път към Бога”, винаги ще се намери поне едно по вкуса на безпросветно търсещия. Най-изкусени от тях както винаги са мла­дежите, защото те търсят преди всичко социална реализация в „отбрано” общес­тво, сред което да се чувстват свободно и да бъдат приемани без уговорки и предраз­съдъци. Днешните сектантски сборища им дават много от това. Всяко от тях претен­дира, че в него именно обитава в пълнота последната истина за спасението и на тази основа се старае да привлича следовници, без обаче да забравя и сигурно действа­щите материални стимули.

Качествено различен и определено много по-успешен подход в лова на души използва така наречената „обединителна теология“ – една осъвременена квинтесенция на идеите, заложени в хуманистичните идеологии и доктрините на масонството. „Обедини­телната теология“ се опира на твърдението, че Бог е един за всички хора (всички са създадени от Него) и следователно е без значение как хората наричат Бога и какъв път избират към Него. Главното е, че чове­кът е висшето създание на Твореца (Негов образ и подобие) и достатъчно е да се осъз­нае това, за да се прекратят всички „рели­гиозни” и етнически вражди и да настъпи вечен мир в света. В „храмовете” на „обединителната религия” всеки се моли както си знае и изповядва каквото си иска. Дос­татъчно е да знае това, което и бесовете знаят – че Бог е един. За разлика обаче от бесовете, които „вярват и треперят” (Иаков 2:19), изповедниците на „обединителната религия” са обединени от чувството за ве­личие и богопризваност на човешкия род и страхът от Бога сред тях не е на почит. Казаното дотук илюстрира добре не само пълното безумие на подобна идеология, но и нейната богохулна същност. Някои от самите „обединени теолози“ открито про­повядват, че „Иисус не е Бог”. В техните храмове няма тайнства, нито клир. Опреде­лено сатанинският произход на това гран­диозно по размера си „просветно начина­ние” се потвърждава и от факта, че акти­вистите му очакват пришествието на бога в плът, за да обяви той началото на новата ера – ера на единение на всички, които вяр­ват, че има Бог, в така нареченото „общество на светиите”. Тази открито рекламираща при­шествието на антихриста кампания едва ли би се забелязала сред днешния обществен безпорядък у нас, ако се надяваше само на голи фрази. „Обединителната теология обаче прониква неумолимо сред нас чрез разнообразните си „просветни” и „кул­турни“ дейности, финансирани с огромни средства. Откриването на училища, спонсо­рирането на стипендианти за обучение в утвърдени задгранични центрове за този вид „религиозно“ възпитание, организирането на конференции на издръжка на Международната религиозна фондация и така нататък дават широк достъп на сатанинската проповед до широки обществени слоеве.

При така създадените обстоятелства в съвременното българско общество – от една страна, безразличието на голяма част от хората към въпросите на вярата или просто неверие, а от друга, настъплението на ереси, секти, проповедници на веротър­пимост и всякакви ловци на търсещи и незапознати със светото Православие души – социално-психологическите последици, ко­ито биха могли да се предвидят, вече са налице. Все повече хора загубват и без това вялия си интерес за вникване в същината на православния християнски живот, мно­зина от тях – примамени от човекоугодни учения, които обещават сигурен вход в Царството Божие за всички, чужди на светата Православна църква. Тази атмосфера на модерно монотеистично езичество е харак­теристичен белег на духовните тежнения на родния ни съвременник – атеист. Нейното налагане в нашия обществен живот е твърде тревожен факт, над който следва да се за­мисли всеки християнин. А най-обезпокоени би трябвало да са тези, които съвсем съзнателно и доброволно са поели върху себе си тежкото, но благо иго не само да се наричат, но преди всичко да бъдат апос­толски приемници и архипастири на Хрис­товото стадо.

__________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1992, кн. 12, с. 23-32. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображението -Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gGo