Венцислав Дуриданов


Съвременният атеист у нас може най-точно да бъде наречен антирелигиозно настроен човек, тъй като атеизмът в чист вид е по принцип твърде рядко явление в нашата съвременност. Антирелигиозно настроеният човек е такъв поради дезинформираност и пълна липса на интерес към религиозното знание и из­живяване. Той е възпитаван да отрича не­що, което не познава, да страни от това знание, защото му е внушено, че ако не вредно, то най-малкото е напълно безпо­лезно за „модерния човек”. Той живее със съзнателното, но най-често неосъзнато предубеждение, че религията е груба съв­купност от суеверия, намиращи почва в някаква, вероятно патологична настройка на психиката, лишени от целесъобразност и разумност и призвани единствено да ком­пенсират психичните дефицити на хора, неспособни по друг начин да се адаптират към нормалния социален живот. Това свое убеждение антирелигиозно настроеният човек изгражда, както вече казахме, не върху сериозни изследвания и наблюде­ния, нито върху добро познаване на въп­росната материя, а върху плуващите пя­съци на едно отрицателно емоционално внушение, прилагано върху него в продъл­жение на целия му разумен живот. Послед­ното е и единствената причина за демон­стративния „атеизъм”, който всъщност е много по-близо до суеверието и „бабините“ приказки, отколкото детските страхове, например.

Едно задълбочено социологично про­учване на група независими експерти сред градското население в България показа удивителни резултати в това отношение: 78% от всички анкетирани лица, заявя­ващи, че не се чувстват принадлежни към никое вероизповедание, са отговорили ут­върдително на въпроса: „Вярвате ли в съ­ществуването на разумни безтелесни (ду­ховни) същества?”; а 83% заявили, че ед­нократно или многократно са участвали в спиритически сеанси. От тях 75% твърдят, че си спомнят някои от ”предсказанията” на духовете и че някои от тези предсказа­ния впоследствие са се сбъднали. 64% от всички анкетирани твърдо вярват в „съ­ществуването на свръхестествени сили, чиито действия в реалния свят са видими и явни, но не могат да бъдат научно обяс­нени”. Всичко това още веднъж показва, че средностатистическият български гражда­нин не е безразличен към личните си кон­такти с нематериалните сили, които се про­явяват действено във видимия свят, но се задоволява или с обяснения, които му се предлагат наготово, или изобщо не търси такива. Същевременно, както показват дан­ни от същата анкета, той е убеден, че всичко това е без всякаква връзка с религията и религиозния опит и остава най-често на­пълно индиферентен към религиозното знание, въпреки че е „чувал”, че „тези не­ща” се обясняват „от религията“, но пред­почита да не знае нищо за това обяснение.

Тази статистически преобладаваща група хора обосновава своето отрицателно отношение към религията с няколко общи за всички мотивировки, които (като из­ключим някои несъществени модифика­ции), се явяват в следния вид:

1.Религията забранява някои обик­новени човешки действия и по този начин ограничава личната свобода.

2.Религията изисква от хората опре­делен начин на живот и поведение: да вър­шат неща, лишени от „здрав смисъл” и основание и, изобщо, да правят разни ра­боти, които само ненормален ще се съгласи да върши. А ако човекът не е съгласен да върши всичко това, ”религията го осъжда”, обявява го за грешник и „го заплашва с вечни мъки в ада” – някакво измислено място за мъчения, където отиват непослу­шните за вечни времена.

3.Като следствие от (1) и (2) става ясно, че религията е средство за потискане на свободната волеизява на разумния чо­век.

Всичко това щеше да бъде смешно, ако не беше тъжно и позорно. Тъжно, защото свидетелства за страшното невежес­тво, в което пребивава съвременният бълга­рин, и позорно, защото той не само приема да живее в това невежество, но и се гордее с него, позволява си най-безотговорно да осъжда и спори по въпроси, по които НЕ ЖЕЛАЕ да придобие и най-елементарни познания. Типичен пример в това отноше­ние е един от анкетираните, по професия математик, който разказва на анкетиращия „онази история с Иисус Христос” по след­ния начин: Иисус бил човек с големи при­родни заложби. Той прекарал 10 години в Индия, където изучил в тънкости йога и достигнал невероятни висоти в тази насока. Можел по желание да спира сърцето си и да прекарва в състояние на мнима смърт с месеци. Оттам той се върнал в Палестина, където проповядвал нещо, после бил раз­пънат на кръст, направил се на умрял, бил погребан, но една летяща чиния дошла от неясно къде и го телепортирала на борда си на третия ден, което неуките евреи възприели като възкресение, защото той впоследствие им се явявал и така нататък. След като анкетиращият изслушал всичко това, запитал човека: „А Вие чели ли сте Библията или поне Новия Завет?” „Не, разбира се! – отговорил онзи, – а трябва ли?“ Изумен от този отговор, анкетиращият, се заинтересувал как така анкетираният, без да е запознат със свидетелствата на библей­ските писатели, очевидци на събитията, се чувства в правото си да създава свои версии за тях, още повече, че е човек грамотен и с научно мислене. „Не ми е необходимо да чета глупости, след като мога да мисля“, бил отговорът. „Но това са исторически факти – настоявал анкетиращият, – вие как вярвате на Иосиф Флавий и Тацит, а отхвърляте библейските историци?” На което отговорът бил, че историята е научно доказана истина, а разните там описания на чудеса, възкресения, безсеменно заче­ване и прочие ненаучни неща не могат да бъдат приети с доверие от разумен човек. „Значи Вие считате, че Вашата история с телепортирането и извънземните е по-реа­листична и научно доказуема от библей­ската?“ – запитал анкетиращият. “Разбира се!“, отвърнал математикът и с това разго­ворът загубил всякакъв смисъл.

Следователно психологията на така наречения атеист днес у нас е формирана под действи­ето на две еднопосочно действащи сили. Първата условно ще наречем насилствено насаждане на антирелигиозен мироглед. Тук възпитателната работа е започнала още в невръстна възраст, когато всички внушения се възприемат безкритично и наслагват в подсъзнанието като емоционални пластове. Тези внушения са насочени към провокиране на най-първичния инстинкт – инстинктът за самосъхранение. Емоционалността, с която са заредени е един синдром на отвращение, активно из­бягване на всякаква информация, която има нещо общо с религията, умишлено пре­иначаване смисъла на ритуалите и обредите и прочее. Втората сила е стремежът на лич­ността да води начин на живот съобразно с така оформените разбирания. Тук основ­на роля играе желанието за постигане на стабилен психически стереотип, тоест нежеланието за вътрешна промяна, подкрепяно от илюзията за самодоволство. Всяко вед­нъж постигнато с толкова усилия психи­ческо равновесие следва да бъде запазено, защото личността съществува единствено в балансирана система от мотиви-стимули и цели-действия, адекватни на тях. Това е именно състоянието, описано майсторски от Алеко Константинов в „Пази Боже, сляпо да прогледа”. Неговата психологическа основа се корени в това, че човек не може да чувства липсата на нещо, което никога не е притежавал. Едно дете, израснало и разглезено в охолство далеч от простата, но изпълнена с любов и нежност ласка на грубата бащина ръка, никога няма да раз­бере какво е загубило. То никога няма да почувства липсата на тази ласка, защото е свикнало да живее без нея. С родител­ската обич то би живяло несравнимо по-щастливо, но то не знае това. И ако се опи­тате да му го обясните, най-вероятно ще ви се присмеят и ще ви изгонят. Малцина са съгласни да приемат, че са изживели целия си съзнателен живот, без дори да подози­рат, че в света съществува нещо прекрасно и величествено, което е останало за тях неизвестно и чуждо. Така в една цивили­зация на слепци виждащият би останал неразбран, би бил похулен, обявен за луд, за мутант, за вредител. Това е естествената реакция на обществото, доказало много­кратно в историята готовността си да изби­ва стотици и хиляди, за да съхрани своята психическа стабилност, да остане като щраус със заровена глава пред лицето дори на най-прекрасната и нужна промяна, само защото всяка промяна поражда страх и несигурност.

В личен план интерес представляват отношенията между антирелигиозно нас­троеният човек (който се радва на широко обществено разбиране и подкрепа) и рели­гиозният човек (който живее, в най-добрия случай, в рамките на тесен социален изолат от хора с неговия мироглед и начин на жи­вот). Въз основа на изложеното дотук мо­жем да предположим какви са възможните варианти за развитието на тези отношения.

Антирелигиозно възпитаната лич­ност не е в състояние без същностни промени в своя мироглед да разбере и да бъде съпричастна на интимния духовен живот на религиозния човек, най-вече поради това, че мотивацията на тези двама е коренно различна. В такава ситуация оптималният вариант на общуване би могъл да се форми­ра, най-общо казано, чрез делови контакти, основаващи се на взаимно доверие и ува­жение, взаимопомощ в преодоляването на чисто практически затруднения в бита и някаква форма на разбиране, за съжаление, предимно едностранно. Защото религи­озният човек най-често достига до своите възгледи за света в резултат на дългогодишно развитие в търсене на истината, като отхвърля безполезното и вредното и въз­приема целенасочено полезното и необ­ходимото, като го вгражда в своя мироглед, в своите мотиви и цели, променящи се син­хронно с него. Тъй че религиозният човек, най-общо казано, е надживял и преодолял успешно проблемите със смисъла на жи­вота си, които вълнуват антирелигиозно настроената личност, и би могъл да бъде съпричастен на нейните лутания. Но об­ратното е непостижимо. Антирелигиозно настроената личност, при цялото си уваже­ние към своя познат (приятел, съгражда­нин) – християнин, дори когато е в със­тояние да оцени в чисто практически план предимствата на християнския морал и начин на живот (които в тежките материални и мизерните духовни условия на нашата действителност се проявяват явно в поведението на християнина), не може да бъде съпричастна на самата религиозна мотивация. Поради това за нея остават напълно неясни някои, на пръв поглед от­делни черти в характера и нрава на хрис­тиянина, които са ѝ неприсъщи. При това антирелигиозно настроената личност се изправя пред логическа дилема. От една страна, тя оценява високо душевното рав­новесие, нравствената и практическата праволинейност, непоклатимата логика и непротиворечивост в цялостното поведение на християнина, с които последният без­спорно я превъзхожда. От друга страна, за нея остават необясними движещите сили и основания, които формират това пове­дение, както и някои наблюдения върху ежедневието на християнина: ограниченото общуване, избягването на светски развле­чения, на така наречената „занимателна” литература, филми и други подобни, на празните разго­вори; явната аполитичност, християнския възглед за семейството, който коренно се различава от така наречените модерни представи за междуполовото общуване и прочее. Напълно неразбираем за него остава църковният живот на християнина: огромното значе­ние, което той отдава на молитвата, поста, светите тайнства, редовното посещение на Божия храм и всичко останало, чрез което той се приобщава към живота на Църквата. По този начин най-важната, същностната страна от живота на християнина – познат, приятел и съгражданин, остава скрита и неразбрана от антирелигиозно настроената личност и тя се чувства раздвоена и неси­гурна в отношението си към този „мисте­риозен” човек. Вътрешният конфликт, из­живяван от антирелигиозно настроения човек в този контакт, е следствие от това, че той цени високо безспорните предимства на християнския обществен и личен живот, но начинът за тяхното придобиване, както християнинът го изповядва, му изглежда, меко казано, смущаващ, и антирелигиозно настроеният човек не желае да приеме този начин като рецепта, валидна и за него.

По този начин християнинът най-често влиза в личния живот на антирелигиозно настроената личност като смутител и рушител на нейното вътрешно равновесие и следователно – като заплаха за съществу­ването на самата личност. Но такава запла­ха не е лесно да се отстрани. Смутителят изобщо не е агресивен, той не изисква нищо за себе си във вече съществуващия контакт. С психическата си устойчивост, здравия си разум и житейските си успехи, със способността да посреща без страх всякакви съби­тия и промени в живота си, с откровената си приветливост и грижа за всеки, християнинът е едно огромно предизвикателство към всяка антирелигиозно настроена лич­ност. Достоен отпор на това предизвика­телство биха могли да дадат само доводите на разума. Но тъй като здравият разум е безсилен да се справи с тази задача, той започва да търси компрометиращи факти, да се стреми към изобличаване на ”смутителя“ в лицемерие, комплексираност, логическа несъстоятелност; опитва се съзнателно или несъзнателно да го охули, да го принизи и отхвърли като нещо недостойно за внимание. Това е естествената защитна реакция на антирелигиозно настроената личност, особено когато тя разполага с вече изградена защита от самоуважение и самолюбие. По този начин тя поставя другия пред голямото изпитание на своите свръхвисоки изисквания и хвърля върху  него една твърде тежка отговорност.

Горният анализ подсказва, че изграждането на пълноценни междуличностни отношения между антирелигиозно настроения човек и християнина трябва задължително да премине през един етап на пре­осмисляне на жизнените ценности от страна на първия и желание за разбиране и промяна, към които той би могъл да бъде под­тикнат преди всичко от много силни емоционални мотиви. Такива мотиви би могла да открие в себе си личност, която е способна обективно да оцени предимствата в начина на живот и социалното поведение на християнина и да признае тяхната дей­ствена сила. Това не би могъл да направи човек, който гради своята психическа за­щита върху самодоволното си сравняване с околните, върху своите социални и ма­териални преимущества пред тях, върху мита за своя „вечен” битов уют. Такъв човек е лишен от действени стимули за развитие и от мотив за вътрешна промяна. Статистическите изследвания обаче сочат, че този тип хора са преобладаващо мно­зинство (69%) сред антирелигиозно въз­питаните личности.

Прочетете още „Психологията на съвременния атеист у нас*“ →