Венцислав Дуриданов
Съвременният атеист у нас може най-точно да бъде наречен антирелигиозно настроен човек, тъй като атеизмът в чист вид е по принцип твърде рядко явление в нашата съвременност. Антирелигиозно настроеният човек е такъв поради дезинформираност и пълна липса на интерес към религиозното знание и изживяване. Той е възпитаван да отрича нещо, което не познава, да страни от това знание, защото му е внушено, че ако не вредно, то най-малкото е напълно безполезно за „модерния човек”. Той живее със съзнателното, но най-често неосъзнато предубеждение, че религията е груба съвкупност от суеверия, намиращи почва в някаква, вероятно патологична настройка на психиката, лишени от целесъобразност и разумност и призвани единствено да компенсират психичните дефицити на хора, неспособни по друг начин да се адаптират към нормалния социален живот. Това свое убеждение антирелигиозно настроеният човек изгражда, както вече казахме, не върху сериозни изследвания и наблюдения, нито върху добро познаване на въпросната материя, а върху плуващите пясъци на едно отрицателно емоционално внушение, прилагано върху него в продължение на целия му разумен живот. Последното е и единствената причина за демонстративния „атеизъм”, който всъщност е много по-близо до суеверието и „бабините“ приказки, отколкото детските страхове, например.
Едно задълбочено социологично проучване на група независими експерти сред градското население в България показа удивителни резултати в това отношение: 78% от всички анкетирани лица, заявяващи, че не се чувстват принадлежни към никое вероизповедание, са отговорили утвърдително на въпроса: „Вярвате ли в съществуването на разумни безтелесни (духовни) същества?”; а 83% заявили, че еднократно или многократно са участвали в спиритически сеанси. От тях 75% твърдят, че си спомнят някои от ”предсказанията” на духовете и че някои от тези предсказания впоследствие са се сбъднали. 64% от всички анкетирани твърдо вярват в „съществуването на свръхестествени сили, чиито действия в реалния свят са видими и явни, но не могат да бъдат научно обяснени”. Всичко това още веднъж показва, че средностатистическият български гражданин не е безразличен към личните си контакти с нематериалните сили, които се проявяват действено във видимия свят, но се задоволява или с обяснения, които му се предлагат наготово, или изобщо не търси такива. Същевременно, както показват данни от същата анкета, той е убеден, че всичко това е без всякаква връзка с религията и религиозния опит и остава най-често напълно индиферентен към религиозното знание, въпреки че е „чувал”, че „тези неща” се обясняват „от религията“, но предпочита да не знае нищо за това обяснение.
Тази статистически преобладаваща група хора обосновава своето отрицателно отношение към религията с няколко общи за всички мотивировки, които (като изключим някои несъществени модификации), се явяват в следния вид:
1.Религията забранява някои обикновени човешки действия и по този начин ограничава личната свобода.
2.Религията изисква от хората определен начин на живот и поведение: да вършат неща, лишени от „здрав смисъл” и основание и, изобщо, да правят разни работи, които само ненормален ще се съгласи да върши. А ако човекът не е съгласен да върши всичко това, ”религията го осъжда”, обявява го за грешник и „го заплашва с вечни мъки в ада” – някакво измислено място за мъчения, където отиват непослушните за вечни времена.
3.Като следствие от (1) и (2) става ясно, че религията е средство за потискане на свободната волеизява на разумния човек.

Всичко това щеше да бъде смешно, ако не беше тъжно и позорно. Тъжно, защото свидетелства за страшното невежество, в което пребивава съвременният българин, и позорно, защото той не само приема да живее в това невежество, но и се гордее с него, позволява си най-безотговорно да осъжда и спори по въпроси, по които НЕ ЖЕЛАЕ да придобие и най-елементарни познания. Типичен пример в това отношение е един от анкетираните, по професия математик, който разказва на анкетиращия „онази история с Иисус Христос” по следния начин: Иисус бил човек с големи природни заложби. Той прекарал 10 години в Индия, където изучил в тънкости йога и достигнал невероятни висоти в тази насока. Можел по желание да спира сърцето си и да прекарва в състояние на мнима смърт с месеци. Оттам той се върнал в Палестина, където проповядвал нещо, после бил разпънат на кръст, направил се на умрял, бил погребан, но една летяща чиния дошла от неясно къде и го телепортирала на борда си на третия ден, което неуките евреи възприели като възкресение, защото той впоследствие им се явявал и така нататък. След като анкетиращият изслушал всичко това, запитал човека: „А Вие чели ли сте Библията или поне Новия Завет?” „Не, разбира се! – отговорил онзи, – а трябва ли?“ Изумен от този отговор, анкетиращият, се заинтересувал как така анкетираният, без да е запознат със свидетелствата на библейските писатели, очевидци на събитията, се чувства в правото си да създава свои версии за тях, още повече, че е човек грамотен и с научно мислене. „Не ми е необходимо да чета глупости, след като мога да мисля“, бил отговорът. „Но това са исторически факти – настоявал анкетиращият, – вие как вярвате на Иосиф Флавий и Тацит, а отхвърляте библейските историци?” На което отговорът бил, че историята е научно доказана истина, а разните там описания на чудеса, възкресения, безсеменно зачеване и прочие ненаучни неща не могат да бъдат приети с доверие от разумен човек. „Значи Вие считате, че Вашата история с телепортирането и извънземните е по-реалистична и научно доказуема от библейската?“ – запитал анкетиращият. “Разбира се!“, отвърнал математикът и с това разговорът загубил всякакъв смисъл.
Следователно психологията на така наречения атеист днес у нас е формирана под действието на две еднопосочно действащи сили. Първата условно ще наречем насилствено насаждане на антирелигиозен мироглед. Тук възпитателната работа е започнала още в невръстна възраст, когато всички внушения се възприемат безкритично и наслагват в подсъзнанието като емоционални пластове. Тези внушения са насочени към провокиране на най-първичния инстинкт – инстинктът за самосъхранение. Емоционалността, с която са заредени е един синдром на отвращение, активно избягване на всякаква информация, която има нещо общо с религията, умишлено преиначаване смисъла на ритуалите и обредите и прочее. Втората сила е стремежът на личността да води начин на живот съобразно с така оформените разбирания. Тук основна роля играе желанието за постигане на стабилен психически стереотип, тоест нежеланието за вътрешна промяна, подкрепяно от илюзията за самодоволство. Всяко веднъж постигнато с толкова усилия психическо равновесие следва да бъде запазено, защото личността съществува единствено в балансирана система от мотиви-стимули и цели-действия, адекватни на тях. Това е именно състоянието, описано майсторски от Алеко Константинов в „Пази Боже, сляпо да прогледа”. Неговата психологическа основа се корени в това, че човек не може да чувства липсата на нещо, което никога не е притежавал. Едно дете, израснало и разглезено в охолство далеч от простата, но изпълнена с любов и нежност ласка на грубата бащина ръка, никога няма да разбере какво е загубило. То никога няма да почувства липсата на тази ласка, защото е свикнало да живее без нея. С родителската обич то би живяло несравнимо по-щастливо, но то не знае това. И ако се опитате да му го обясните, най-вероятно ще ви се присмеят и ще ви изгонят. Малцина са съгласни да приемат, че са изживели целия си съзнателен живот, без дори да подозират, че в света съществува нещо прекрасно и величествено, което е останало за тях неизвестно и чуждо. Така в една цивилизация на слепци виждащият би останал неразбран, би бил похулен, обявен за луд, за мутант, за вредител. Това е естествената реакция на обществото, доказало многократно в историята готовността си да избива стотици и хиляди, за да съхрани своята психическа стабилност, да остане като щраус със заровена глава пред лицето дори на най-прекрасната и нужна промяна, само защото всяка промяна поражда страх и несигурност.
В личен план интерес представляват отношенията между антирелигиозно настроеният човек (който се радва на широко обществено разбиране и подкрепа) и религиозният човек (който живее, в най-добрия случай, в рамките на тесен социален изолат от хора с неговия мироглед и начин на живот). Въз основа на изложеното дотук можем да предположим какви са възможните варианти за развитието на тези отношения.
Антирелигиозно възпитаната личност не е в състояние без същностни промени в своя мироглед да разбере и да бъде съпричастна на интимния духовен живот на религиозния човек, най-вече поради това, че мотивацията на тези двама е коренно различна. В такава ситуация оптималният вариант на общуване би могъл да се формира, най-общо казано, чрез делови контакти, основаващи се на взаимно доверие и уважение, взаимопомощ в преодоляването на чисто практически затруднения в бита и някаква форма на разбиране, за съжаление, предимно едностранно. Защото религиозният човек най-често достига до своите възгледи за света в резултат на дългогодишно развитие в търсене на истината, като отхвърля безполезното и вредното и възприема целенасочено полезното и необходимото, като го вгражда в своя мироглед, в своите мотиви и цели, променящи се синхронно с него. Тъй че религиозният човек, най-общо казано, е надживял и преодолял успешно проблемите със смисъла на живота си, които вълнуват антирелигиозно настроената личност, и би могъл да бъде съпричастен на нейните лутания. Но обратното е непостижимо. Антирелигиозно настроената личност, при цялото си уважение към своя познат (приятел, съгражданин) – християнин, дори когато е в състояние да оцени в чисто практически план предимствата на християнския морал и начин на живот (които в тежките материални и мизерните духовни условия на нашата действителност се проявяват явно в поведението на християнина), не може да бъде съпричастна на самата религиозна мотивация. Поради това за нея остават напълно неясни някои, на пръв поглед отделни черти в характера и нрава на християнина, които са ѝ неприсъщи. При това антирелигиозно настроената личност се изправя пред логическа дилема. От една страна, тя оценява високо душевното равновесие, нравствената и практическата праволинейност, непоклатимата логика и непротиворечивост в цялостното поведение на християнина, с които последният безспорно я превъзхожда. От друга страна, за нея остават необясними движещите сили и основания, които формират това поведение, както и някои наблюдения върху ежедневието на християнина: ограниченото общуване, избягването на светски развлечения, на така наречената „занимателна” литература, филми и други подобни, на празните разговори; явната аполитичност, християнския възглед за семейството, който коренно се различава от така наречените модерни представи за междуполовото общуване и прочее. Напълно неразбираем за него остава църковният живот на християнина: огромното значение, което той отдава на молитвата, поста, светите тайнства, редовното посещение на Божия храм и всичко останало, чрез което той се приобщава към живота на Църквата. По този начин най-важната, същностната страна от живота на християнина – познат, приятел и съгражданин, остава скрита и неразбрана от антирелигиозно настроената личност и тя се чувства раздвоена и несигурна в отношението си към този „мистериозен” човек. Вътрешният конфликт, изживяван от антирелигиозно настроения човек в този контакт, е следствие от това, че той цени високо безспорните предимства на християнския обществен и личен живот, но начинът за тяхното придобиване, както християнинът го изповядва, му изглежда, меко казано, смущаващ, и антирелигиозно настроеният човек не желае да приеме този начин като рецепта, валидна и за него.
По този начин християнинът най-често влиза в личния живот на антирелигиозно настроената личност като смутител и рушител на нейното вътрешно равновесие и следователно – като заплаха за съществуването на самата личност. Но такава заплаха не е лесно да се отстрани. Смутителят изобщо не е агресивен, той не изисква нищо за себе си във вече съществуващия контакт. С психическата си устойчивост, здравия си разум и житейските си успехи, със способността да посреща без страх всякакви събития и промени в живота си, с откровената си приветливост и грижа за всеки, християнинът е едно огромно предизвикателство към всяка антирелигиозно настроена личност. Достоен отпор на това предизвикателство биха могли да дадат само доводите на разума. Но тъй като здравият разум е безсилен да се справи с тази задача, той започва да търси компрометиращи факти, да се стреми към изобличаване на ”смутителя“ в лицемерие, комплексираност, логическа несъстоятелност; опитва се съзнателно или несъзнателно да го охули, да го принизи и отхвърли като нещо недостойно за внимание. Това е естествената защитна реакция на антирелигиозно настроената личност, особено когато тя разполага с вече изградена защита от самоуважение и самолюбие. По този начин тя поставя другия пред голямото изпитание на своите свръхвисоки изисквания и хвърля върху него една твърде тежка отговорност.
Горният анализ подсказва, че изграждането на пълноценни междуличностни отношения между антирелигиозно настроения човек и християнина трябва задължително да премине през един етап на преосмисляне на жизнените ценности от страна на първия и желание за разбиране и промяна, към които той би могъл да бъде подтикнат преди всичко от много силни емоционални мотиви. Такива мотиви би могла да открие в себе си личност, която е способна обективно да оцени предимствата в начина на живот и социалното поведение на християнина и да признае тяхната действена сила. Това не би могъл да направи човек, който гради своята психическа защита върху самодоволното си сравняване с околните, върху своите социални и материални преимущества пред тях, върху мита за своя „вечен” битов уют. Такъв човек е лишен от действени стимули за развитие и от мотив за вътрешна промяна. Статистическите изследвания обаче сочат, че този тип хора са преобладаващо мнозинство (69%) сред антирелигиозно възпитаните личности.
Прочетете още „Психологията на съвременния атеист у нас*“
Трябва да влезете, за да коментирате.