Клара Стаматова

Сред много философи е съществен въп­росът дали Блез Паскал е скептик[44], тъй като мислителят ясно посочва неспособността на човешкия разум да постигне истината: „Подчиняване и разсъждаване – ето в какво се състои истинското християнство[45]“; „Колко верен на себе си е умът, когато не вярва в собствените си сили![46]“; „…Величи­ето на човека е да остане в предначертаните му граници. Величието е не да излезеш, а да не излезеш от тях[47]“. „Скептицизмът“ на Паскал се състои в съгласието с твърде­нието, че човешкият разум често се заблуж­дава и не може сам да достигне до пълната истина. От друга страна обаче, мислителят признава, че на човешката природа са при­същи много вродени истини, които никакъв скептицизъм (пиронизъм) не е в състояние да отрече. По този начин Блез Паскал умело съчетава двете противоположни учения и показва, че е възможно да бъдеш човек на науката, без да измениш на вярата: „Всичко на този свят е отчасти вярно, отчасти невярно. Абсолютната истина не е така­ва: тя е съвсем чиста и безусловно истин­на. Всеки примеся петни и унищожава… На­шата истина и нашето добро са само от­части такива и са примесени със зло и лъ­жа[48].“ Архимандрит Серафим нарича Блез Паскал „нито скептик, нито догматист по­отделно, а, ако може тъй да се каже, и двете едновременно в един ограничен смисъл[49]“. „Каква химера е човекът? – заявява Блез Пас­кал. – Каква новост, каква уродливост, ка­къв хаос, какъв обект на противоречия, как­во чудо! Съдник за всичко, невзрачен земен червей; хранилище на истина, тресавище на несигурност и заблуждение; гордост и измет на вселената. Осъзнайте прочее, гор­деливецо, какъв парадокс сте за самите се­бе си. Смири се, безпомощен ум! Млъкни, тъ­па природо! Проумейте, че човек превъзхож­да безкрайно човека, и узнайте от повелителя си истинското си положение, за кое­то сте в неведение. Вслушайте се в Бога[50].“

Блез Паскал предупреждава да се избяг­ват крайностите – изключване на разума и допускане само на разума. Разумът е сляп за много истини, които са достъпни само на сърцето, тоест вярата е надразумна: „вярата действително разкрива онова, което сети­вата не разкриват, но и обратното на оно­ва, което те долавят. Тя стои над тях, но не им противоречи[51]“ Чрез посочване сла­бите места на неверието Блез Паскал разумно обосновава превъзходството на вярата, ко­ято според него обаче все още не е спаси­телна: „…Но хората, лишени от интуитив­на вяра, не могат да стигнат до нея освен чрез разсъждение, очаквайки Бог да им да­ри вяра по чувство, защото в противен слу­чай вярата е само земна и не може да доп­ринесе за вечното ни спасение[52].“ За мисли­теля вярата е дар Божи и Бог всажда рели­гията в духа чрез разумни основания, а в сър­цето – чрез благодат. Казано накратко, ме­тодът му е „с разума да докаже неразумността на „разумния“ атеизъм. Тъй Паскал до­вежда атеизма до познание на собствената му празнота, а вярата – до тържество[53]“.

Своеобразно примирение между скеп­тицизма и догматизма у Блез Паскал може да се открие и в популярния негов pari – облог за или против Бога, определян като най-сил­ното доказателство за значението на разу­ма във философията на религията[54]. Въпре­ки твърденията, че разумът не може да има решаваща роля в отговора на въпроса дали Бог съществува, облогът аргументира вяра­та с помощта на разума. Човек се обзалага: има ли Бог, или не. Ако Бог не съществува, какъвто и да е залогът, няма печалба; ако обаче Бог съществува, човек печели всич­ко, тоест той рискува своето ограничено вре­менно съществуване, за да придобие вечно­то небесно блаженство: „Ако спечелите, пе­челите всичко, ако загубите, не губите ни­що. Обзаложете се прочее без никакво коле­бание, че има Бог… Уверявам ви, че и в този живот ще спечелите, на всяка крачка по то­зи път ще се убеждавате в сигурността на печалбата и в нищожеството на риска, докато накрая признаете, че сте се обзало­жили за нещо сигурно, вечно, без да пожер­твате каквото и да било[55].“

Независимо че облогът на Блез Паскал е обект на много спорове, всички опоненти се обединяват около безспорния факт, че той символизира свободата на човешкия избор и изразява стремежа към истина и щастие чрез Бога.

Човекът според Блез Паскал

За Блез Паскал човекът е най-важният обект на познанието – познавайки човека, ние получаваме възможност за познание на всичко, което е достъпно за разума. Въпро­сът за смисъла на човешкото съществуване винаги е занимавал философите, които Блез Паскал, основавайки се на ученията на Епиктет (50-138) и Монтен (1533-1592), разделя на две групи – стоици[56] и скепти­ци[57]. Според него стоиците възвеличават чо­века, приписват му безгранично всемогъщ разум и го поставят по-високо от всичко. Скептиците пък изпадат в другата крайност – за тях човекът е само принизено, безпо­мощно и жалко създание, което малко се различава от животните[58]. „Може да изглеж­да – пише Блез Паскал, – че съчетаването на тези две системи може да създаде съвърше­ния морал. Но не е така: Те взаимно се из­ключват и унищожават, за да отстъпят мяс­то на истината на Евангелието[59].“

Какъв е човекът според Паскал? В онтологичен смисъл той, от една страна, е „вледенен“ от космическото си нищожест­во: „Когато мисля за мимолетния си жи­вот, погълнат от вечността преди и след мен, за нищожното пространство, което заемам и виждам изгубено в необятните безкрайни простори, напълно непознати за мен, както и аз за тях, ужасявам се и се удивлявам, защото няма никакво основание да живея на това място, а не другаде, сега, а не в друга епоха. Кой ме е поставил тук? По чий почин и повеля ми е било отредено точно това място и време[60]?“ От друга страна обаче, освен този безкрайно голям свят съществува и друг – на безкрайно мал­кото, който също има своите бездни – неиз­броимите светове на атомите, в сравнение с които човек е истински колос. Това също е изумително чудо[61]. Така според Блез Паскал човек открива себе си между две бездни – на безкрайно голямото и на безкрайно мал­кото, той е „нищо в сравнение с безкрайно­то, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности, целта на явле­нията и техните първоначала са за него неп­реодолимо скрити в непроницаем мрак; за него са еднакво непостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща[62]“.

В гносеологичен смисъл според мисли­теля човек също е средина: „Нашето поз­нание заема в областта на познаваемото същото място, каквото и тялото ни в необятността на природата[63].“

Срединното положение на човека опре­деля и загадъчността на съществуването му – той се страхува от света и неизвестността, потиснат е от безкрайността. Със своя диалектически подход обаче Блез Паскал доказ­ва и противоположното: човек може да об­хване всемира чрез мисълта: „…Колкото и земи да владея, няма да стана по-богат: чрез пространството природата ме обхва­ща и поглъща като точка, докато чрез ми­сълта си аз обхващам вселената[64].“

Човек е едновременно велик и жалък – тази е основната мисъл на Блез Паскал, която той развива по различни начини и чрез раз­лични подходи и разсъждения: „Човек е са­мо тръстика, най-крехкото нещо в приро­дата, но той е мислеща тръстика. Не е нуж­но цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъч­ни, за да го убият. Но дори когато природа­та го смазва, човек пак ще надвишава оно­ва, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато самата тя няма никаква предста­ва за това. И така цялото ни достойнст­во се свежда до мисълта ни. Само чрез нея можем да се възвисим, а не чрез пространс­твото и времето, в които се загубваме. Да усъвършенстваме мисълта си – ето осно­вата на морала[65].“ Блез Паскал обаче не пре­увеличава значението на мисълта – за него тя е велика по своята природа и едновре­менно с това ниска по своите недостатъци[66].

Под „мисъл“ той има предвид самосъзнани­ето на човека, което го води към разбира­нето, че е слаб и немощен да познае дейст­вителността напълно.

                                                               Етиката на Блез Паскал

В нравствено отношение човекът за Блез Паскал също е средина: „Човек е само чо­век, тоест годен за малко и за много, за всичко и за нищо: нито ангел, нито звяр, а човек[67].“ Това напомня възгледа на Арис­тотел (384-322 година преди Христа) за добродетел­та, според който добродетелта е доброде­тел, доколкото се различава и противопос­тавя на крайностите. Според Блез Паскал оба­че крайностите са не само злини и пороци, но също блага и добродетели, тоест среди­ната не се противопоставя на крайностите: „Не изчерпваме величието, ако постигнем едната крайност, а ако постигнем и двете, запълвайки цялото пространство помежду им[68].“

Мислителят отделя голямо внимание на човешката неспособност да определи какво е справедливостта. Според него тя е неясно понятие за народите, а човешките об­щества се ръководят от обичаите, които са наследили, или от законите, затвърдени от силата, удобството и навика. Непосилно е за хората сами да намерят справедливост­та.

Като не открива щастието у себе си, чо­век започва да го търси навън и не може да остане сам, тъй като му липсва вътрешното доволство: “Нищо не е по-непоносимо за чо­века от пълния покой, без страсти, без ра­бота, без развлечения, без занимания. Тога­ва той осъзнава своето нищожество, изоставеност, несъвършенство, зависимост, безпомощност, пустота. Мигом от дълби­ните на душата му ще изплуват отегчени­ето, унинието, огорчението, озлоблението, отчаянието[69].“ Според Блез Паскал щастие­то не може да бъде намерено по пътя на развлеченията, тъй като хората са загубили ис­тинското си щастие, което нищо не е в със­тояние да замени и „скуката ще започне да извира от неговото сърце, където тя има ес­тествени корени, и ще почне да отравя духа му със своята горчилка… Тъй ние тичаме, казва Паскал, безгрижно към пропастта, след като сме поставили нещо пред себе си, което да ни пречи да я виждаме… По-трагично от това описание на човека едва ли може да има… Паскал свлича всички маски на човека и го поставя разсъблечен, гол пред нас. Неговата цел е да доведе човека до туй да се ужаси от себе си и да потърси истина­та за себе си[70]“.

Доброто преминава в зло според мис­лителя – „Човек не е нито ангел, нито жи­вотно и за нещастие в стремежа си да пос­тъпва като ангел той се държи като жи­вотно.“ Всички ние се стремим към щас­тие, а намираме само горест и смърт, жаду­ваме за истина, а сме неспособни за увере­ност[71].“

Представяйки непредубедено човека с всичките му слабости, мислителят го опре­деля едновременно като велик и жалък. По естествен начин Блез Паскал намира отгово­ра на неразрешимата загадка, посочвайки единствения истински път – стремежа на чо­вешката душа към Бога, тоест чрез религия­та: „Тъй като човешкото величие и нищо­жество са съвсем очевидни, истинската ре­лигия непременно трябва да изтъкне, че в човека са заложени едно велико и едно ни­щожно начало. Тя трябва да обясни това удивително противоречие. За да направи чо­века щастлив, тя трябва да му докаже, че има Бог, че той е длъжен да Го обича, че единственото ни блаженство е да живеем в Него; тя трябва да признае, че сме изпъл­нени с мрак, който ни пречи да Го познаем и обикнем. И тъй като дългът ни повелява да обичаме Бога, а страстите ни отдале­чават от Него, ние сме изпълнени с греховност. Трябва да ни обясни защо се проти­вопоставяме на Бога и на собственото си добро. Трябва да ни посочи лек срещу слабостите ни и как да се сдобием с него. Изу­чете всички религии в света и вижте дали някоя друга освен християнската отгова­ря на това изискване[72]. “

Първородният грях

Според Блез Паскал християнската рели­гия дава ключа за разрешаване на загадка­та „човек“ именно чрез учението за първо­родния грях. „Загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах не яж от него, – прок­лета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земя­та, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Битие 3:17-19).

Човек някога е имал истината, справед­ливостта и щастието, твърди мислителят, и след като ги е загубил, жадува за тях. „Коп­неем за истина, а съзираме в себе си само неувереност. Стремим се към щастие, а на­мираме само горест и смърт. Не можем да не жадуваме за истина и щастие, а сме неспособни както за увереност, така и за щастие. Този копнеж е останал у нас не са­мо за наказание, но и за да осъзнаем колко ниско сме паднали[73]“ Загубвайки и Бога, чо­век се опитва да Го замести с всичко, което го обкръжава. Вместо обаче да се стреми към богоуподобяване, е станал равен на жи­вотните. Блез Паскал пита реторично: „…кой освен сваления крал би се чувствал нещас­тен, ако не е вече крал?[74]“, тоест човек дъл­боко у себе си чувства, че е отпаднал от ня­когашната си висота, от която са му оста­нали само незадоволените амбиции и мъ­чителното съзнание за нищожество[75]. „Ето в какво състояние са хората днес – пише Блез Паскал. – Остава им смътен инстинкт за щастливата им първична природа и тънат в злочестината, заслепени и разкъсвани от алчността, станала тяхна втора приро­да[76].“ Следователно според мислителя ни­щожеството на човека не е първично, а е наказание. Човек се стреми да надмогне се­бе си, търсейки величието, което някога е имал, тоест „жалката и паднала човешка при­рода превъзхожда себе си чрез безкрайния първичен стремеж у човека за себенадмогване и постигане богоподобие[77]“.

Блез Паскал обвързва въпроса за човека с този за неговата отговорност за греха, из­вършен някога от Адам. Мислителят стига до извода, че един просветен от вярата ра­зум съзерцава смирено божествената исти­на: „Безспорно в християнското учение ни­що друго не ни шокира по-силно… без тази тайна по-мъчно можем да си обясним чо­века, отколкото той може да обясни нея. Това ни навежда на мисълта, че в желание­то си да не ни даде възможност да проуме­ем тайната на битието ни, Бог е скрил раз­гадката ѝ толкова високо или, по-точно ка­зано, толкова ниско, че да не сме в състоя­ние да я достигнем. Затова не с гордите възприемания на ума ни, а със смиреното му подчинение можем действително да поз­наем себе cu[78].“

Първородният грях според Блез Паскал е абсурден за хората, но този абсурд е по-смислен от цялата човешка мъдрост: „Защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците“ (1 Коринтяни 1:25). Следователно раз­решението на загадката „човек“ е поднесено по свръхестествен начин и всеки сам следва да носи своя кръст.

Богооткровената религия

Блез Паскал твърдо вярва, че християнс­ката религия е тази, която разрешава загад­ката на най-ниските и най-високите стреме­жи на човека чрез учението за първородния грях. Тя разкрива пътищата за постигане на богоприближението: „Отличителен белег на истинската религия трябва да бъде за­дължението да се обича нейният Бог. Това е съвсем правилно и все пак никоя друга религия не го повелява; християнската рели­гия изисква това. Истинската религия трябва също да познава похотта и безси­лието на човека… тя е длъжна да сочи и средствата за тяхното преодоляване; ед­но от тях е молитвата[79]”.

За основните недъзи на обществото, ко­ито мислителят нарича болести на човечес­твото, четем: „Истинската религия сочи за­дълженията и недостатъците ни: гордост и похот, както и средствата за борба про­тив тях: смирение и самоунижение[80].“Единствено християнската религия, свобод­на от заблуждения и пороци, е способна да учи и лекува хората, и в този смисъл е обоб­щението на Блез Паскал, че „няма по-щаст­лив, по-разумен, по-добродетелен и по-при­ятен човек от истинския християнин[81]“.

Познанието на Бога

За писателя Бог е жив и личен, а не от­влечено философско понятие. Познанието за Бога, както и познанието за човешкото падение и величие, е възможно само чрез и във личността на Иисус Христос, в Когото откриваме и човека, и Бога: „Познанието на Бога без съзерцание за собствената нищета поражда гордост. Познаването на собстве­ната нищета без познаване на Бога пораж­да отчаяние. Познаването на Иисус Христос помирява тези две крайности, защото в Не­го намираме и Бога, и нищетата си[82].“ Па­дението на човека е несъмнено, но несъмне­но е и обновлението и спасението на вярва­щите чрез изкуплението на Спасителя. Блез Паскал привежда различни доказателства за личността на Иисус Христос като Месия, което определя мислителя и като богослов, стремящ се да потвърди истинността на богооткровената религия. „…Тогава Иисус Христос идва да каже на хората, че те един­ствени са врагове на себе си – пише Блез Пас­кал, – че страстите им ги отделят от Бо­га и Той идва, за да унищожи тия страсти и да дари на хората Своята благодат, за да ги обедини в свята църква, да въведе в нея и евреите, и езичниците, и да разруши идолите на едните и суеверието на други­те[83]..!

Архимандрит Серафим основателно подчертава направената от Блез Паскал важ­на връзка между съвременното състояние на човека и познанието на Бога: Бог не е напълно открит, нито напълно скрит. Той не е напълно открит, защото хората не са достойни за това заради грехопадението си, а не е напълно скрит, защото сме запазили от първичната си природа някаква способ­ност да Го познаем[84]. „Ако Бог никога с ни­що не се показваше – пише Блез Паскал, – веч­ното Му отсъствие би имало двояк смисъл и би могло да означава или че изобщо няма Бог, или че хората са недостойни да Го поз­наят. Но фактът, че понякога, а не винаги Той се показва, премахва всяка двусмисленост. Показал ли се е веднъж, значи вечно присъства. Следователно можем да зак­лючим само едно: има Бог и хората са не­достойни за Него[85].“

И така, въз основа на посоченото мо­жем да направим следните изводи за учени­ето на Блез Паскал за човека и Бога:

1.Блез Паскал предлага разрешение на за­гадката „човек“ (неговата двойственост от ве­личие и нищожество) чрез богооткровената религия с учението за първородния грях. Християнската религия определя смисъла на човешкия живот – богоуподобяването.

2.Според мислителя познанието на Бо­га е невъзможно без личността на Спаси­теля, Който като Богочовек разгада двете тайни, определящи съдбата на човечество­то: грехопадението и изкуплението.

3. За Блез Паскал гордостта и нравстве­ната поквара са най-големите човешки по­роци, които трябва да бъдат преодолявани чрез смирение.

4. Блез Паскал убедително доказва, че от скритостта на Бога не следва да се правят заключения за Неговото несъществуване, а за нашето човешко недостойнство.

Бележки

[44]. Скептицизъм – философско течение, което подлага на съмнение възможността да бъде позната обективната действителност. Представители: Пирон (360-270 преди Христа), Секст Емпирик (II-III век преди Христа) и други.

[45]. Мисли, с. 145 [269].

[46]. Пак там, с. 145 [272].

[47]. Пак там, с. 176 [378].

[48]. Пак там, с. 177-178 [385].

[49]. Монах д-р Серафим. Пос. съч., с. 31.

[50]. Мисли, с. 196 [434].

[51]. Мисли, с. 144 [265].

[52]. Пак там, с. 148 [282].

[53]. Монах д-р Серафим. Пос. съч., с. 34.

[54]. Повече у Паси, Исак. Встъпителна сту­дия „Мисли за човека“ към Паскал, Блез. Мис­ли. С., 1987., с. 21.

[55]. Мисли, с. 132 [233].

[56]. Стоицизъм – философско учение; въз­никва през IV век преди Рождество Христово в Древна Гърция – Зенон от Китион (336-262 година преди Христа) и Хризип (280-207) и други, разпространено и в Дре­вен Рим – Сенека (4 година преди Христа – 65 година след Христа), Марк Аврелий (12-180) и други. Стоицизмът разделя философията на физика (въпроси на натурфилософията), логика (реторика и диалекти­ка) и етика (потискане на прекомерните же­лания и твърдост на духа).

[57]. Отношението към тях Блез Паскал изло­жил в беседа с игумена на Пор Роял Дьо Саси, продължила повече от два часа. В този разго­вор са синтезирани философските възгледи на Паскал (повече у Кляус, Е. М. и други. Пос. съч., с. 184).

[58]. Някои изследователи обръщат особе­но внимание на така наречения „полемически метод“ на Блез Паскал – отстоявайки пламенно своята гледна точка в полемиките с противниците си, той винаги отдавал дължимото на силни­те страни на техните възгледи; дълбоко вяр­ващ християнин, той умеел да се вслушва в доводите и на атеистите. Без да му пречи разномислието, той търсел истината и умеел да извлича поука от всякаква гледна точка, като отстоявал единствено своята (повече у Стрельцова, Галина Яковлевна. Пос. съч., с. 69-70).

[59]. Пак там.

[60]. Мисли, 125 [205].

[61]. Повече у Паси, Исак. Пос. съч., с. 15.

[62]. Мисли, с. 71 [72].

[63]. Пак там, с. 73 [72].

[64]. Пак там, с. 168 [348].

[65]. Пак там, с. 168 [347].

[66]. Недостатъците на мисълта могат да бъдат тълкувани както като ограниченост на човешкия разум, така и от нравствена гледна точка – човек не се стреми да познае себе си, а мисли за развлечения.

[67]. Мисли, с. 103 [140].

[68]. Паси, Исак. Пос. съч., с. 19.

[69]. Мисли, с. 96 [131].

[70]. Монах д-р Серафим. Пос. съч., с. 44.

[71]. По-подробно у Паси, Исак. Пос. съч., с. 44.

[72]. Мисли, с. 189 [430].

[73]. Пак там, с. 199-200 [437].

[74]. Пак там, с. 183 [409].

[75]. Монах д-р Серафим. Пос. съч., с. 45.

[76]. Мисли, с. 190 [430].

[77]. Монах д-р Серафим. Пос. съч., с. 53.

[78]. Мисли, с. 197 [434].

[79]. Пак там, с. 214-215 [491].

[80]. Пак там, с. 215 [493].

[81]. Пак там, с. 227 [541].

[82]. Пак там, с. 224 [527].

[83]. Пак там, с. 332-333 [783].

[84]. Монах д-р Серафим. Пос. съч., с. 56.

[85]. Мисли, с. 239 [559].

________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2005, кн. 1, с. 3-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Клара Стаматова и Блез Паскал (1623-1662). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gj2