Андрей Десницкий

Често може да се чуе, че християнското Писание е било повредено: уж оригиналът не е достигнал до нас, Иисус навремето проповядвал едно, а учениците Му (преди всичко Павел) прибавили към проповедта Му нещо свое, различно. А и в пресата периодично се появяват съобщения за откриването на някакъв пореден „сензационен“ документ, представящ евангелската история в съвсем различна светлина… Та имаме ли ние автентичния текст на Свещеното Писание?

Оригинал или копия?

Оригиналите на библейските книги, тоест ръкописите, написани собственоръчно от пророк Моисей или апостол Павел, разбира се, не са достигнали до нас. Материалът за писане по онова време е бил папирусът – широки дълги листове, изработени от стъблата на растение, разпространено в делтата на Нил и на някои други заблатени места в Близкия Изток, или, много по-рядко, пергамент – специално обработена животинска кожа. Но пергаментът бил твърде скъп, а папирусът – твърде нетраен: рядко някоя папирусна книга се запазвала по-дълго от половин век.

По същество всички достигнали до нас оригинали на древни ръкописи са откъси от лична кореспонденция и делови документи, някога изхвърлени на египетските бунища (само в Египет сухият климат е позволил те да се запазят), както и надписи върху твърди повърхности (глинени плочки, камък). Всички древни литературни произведения обаче са достигнали до нас в по-късни преписи. Първите известни копия на поемите на Омир са направени не по-рано от пет века след смъртта на техния създател. До нас са достигнали малко повече от шестстотин ръкописа на „Илиада“ – най-четеното и най-почитано произведение в Древна Гърция, около триста ръкописа на трагедиите на Еврипид, а шестте първи книги на „Анали“ на римския историк Тацит са се запазили само в един-единствен препис от IX-ти век.

За сравнение: днес са известни повече от пет хиляди ръкописа, съдържащи различни части от Новия Завет. Най-ранните от тях са направени на папируси в Египет на границата между I-ви и II-ри век след Христа, само няколко десетилетия след смъртта на апостолите. Те, по-специално, съдържат откъси от Евангелието според Иоан, написано в самия край на I-ви век.

Но откъде всъщност е известно, че даден ръкопис наистина съдържа оригиналния текст на омировите поеми или на Библията? В наше време една фалшификация сравнително лесно може да бъде разкрита. Ръкописите се изследват и съпоставят – що се отнася до Новия Завет, с това се занимава цял научен институт в германския град Мюнстер. Освен това, фалшифицирани могат да се окажат няколко ръкописа, но не и хиляда.

Дори в случаите, когато древен текст е достигнал до нас само в едно-две копия, неговата автентичност може да бъде потвърдена или отхвърлена въз основа на множество данни. Дали авторът не се обърква в историческите подробности на периода, който описва? Добре ли познава географията на мястото, където се развива действието? На какъв език пише, какви думи използва? Потвърждават ли се свидетелствата му от независими източници? Цитира ли се книгата му от други автори, известна ли е на читателите от по-късно време? Така че да се различи фалшификат съвсем не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед.

В петте хиляди достигнали до нас ръкописа на Новия Завет се срещат някои различия (по-подробно за това ще разкажем по-нататък), но в тях не се съдържа никаква друга вест, освен евангелската. В нито един от тях не е написано, че Иисус не е бил Божи Син или че не е умрял на Кръста. Ако всичко това е резултат от дейността на някаква огромна банда фалшификатори, работили по целия Средиземноморски свят не по-късно от началото на II-ри век след Христа, то тогава, очевидно, в този свят изобщо не е било възможно да се създаде каквато и да било правдоподобна история.

Библията – книга на Църквата

Библията говори не само за Христос, но и за самата себе си по начин, който е принципно различен, например, от Корана. Това е една от онези очевидни баналности, които хората са склонни да забравят. Мюсюлманите вярват, че Коранът е Божие откровение, изпратено на един-единствен човек – Мохамед, който го е записал „по диктовка“ от Бога, без да прибави нито една дума от себе си. Затова за тях всеки земен текст на Корана е само копие на небесния Коран – истинското Божие Слово, над което на земята няма, не е имало и никога няма да има нищо по-висше. Първо е бил Коранът, а от него е произлязъл ислямът. Затова, между другото, Коранът, от гледна точка на исляма, е непреводим: всички негови преводи са само спомагателни средства, а за автентичен може да се смята единствено арабският текст.

За християнина обаче слязлото на земята Божие Слово е преди всичко не книга, а Личност, Иисус Христос, Който е съществувал предвечно и е основал на земята Своята Църква. Разказват, че веднъж един православен свещеник в САЩ се срещнал с уличен проповедник от една протестантска конфесия. „Искате ли да ви разкажа за църквата, която е основана на Библията?“, радостно му предложил проповедникът. „А искате ли аз да ви разкажа за Църквата, която е написала Библията?“, отвърнал му свещеникът.

И той е бил прав, защото Самият Христос не ни е оставил никакви писмени текстове. Дори Евангелието първоначално се е предавало като устен разказ, а посланията са били написани от различни апостоли (преди всичко от Павел) като пастирски наставления по конкретни поводи. И към времето, когато е била завършена последната книга на Новия Завет, Евангелието според Иоан, християнската Църква вече е съществувала повече от половин век… Затова, ако искаме да разберем Библията, трябва да се обърнем към християнската Църква, защото първична е именно тя.

Откъде произлиза библейският канон?

Но на какво основание изобщо смятаме, че Библията е Свещено Писание? Може би тя е просто един от многото сборници с древни предания? През всички времена е имало хора, които са се наричали пророци, пратеници, претендирали са да са Христос – та нима трябва на всеки да вярваме и да признаем писанията на всекиго за Писание?

Една книга може да стане Писание само в общността на вярващите, които признават нейния авторитет, определят нейния канон (точния състав), тълкуват я и, накрая, я преписват. Християните вярват, че всичко това е ставало не без участието на Светия Дух, Който е говорил чрез авторите на библейските книги и Чиято помощ е необходима и днес, за да можем правилно да разбираме тази книга. Но Духът не отменя човешката личност – напротив, Той ѝ позволява да се разкрие в пълнотата си.

А понеже този процес се развива в историята, на християнството е чуждо разбирането за едно веднъж и завинаги дадено Откровение, което всички следващи поколения могат единствено да изпълняват. Не, но както Христос е въплътеният Син Божи, така и самото християнство се въплъщава в нашата земна история, запазвайки вътрешното си единство, но придобивайки нови черти и особености във всяко поколение и във всеки народ.

Затова и новозаветният канон – списъкът на книгите, които съставляват Новия Завет, не се е оформил веднага. Така например, на Изток дълго време са се отнасяли с известно недоверие към книгата Откровение, вероятно заради нейния мистичен характер, а на Запад – към Посланието на апостол Павел до евреите, понеже по стил и съдържание то се различава осезаемо от другите му послания (макар и да не им противоречи). Впрочем, както добавяли християнските богослови, дори и ако той не е писал това послание, то във всеки случай е било написано от самата Църква.

Що се отнася до Евангелията, тук всичко е просто. От самото начало Църквата е познавала онези четири Евангелия, които в крайна сметка влизат в канона на Новия Завет, и нито в един от достигналите до нас списъци не се срещат други. Именно в тях Църквата е виждала познатия и възлюбен лик на Христа – и нищо друго не ѝ е било нужно.

Ориген още в началото на III-ти век изброява тези четири Евангелия, „които единствено и безусловно се приемат в Божията Църква“. А през IV-ти век св. Кирил Иерусалимски отбелязва: „В Новия Завет влизат само четирите Евангелия, а останалите носят лъжливи имена и са вредоносни. Манихеите написаха Евангелието от Тома, което, опетнявайки благостта на името „Евангелие“, погубва душите на простодушните. Приемайте също и Деянията на дванадесетте апостоли, заедно със седемте съборни послания – на Яков, Петър, Йоан и Юда; и като печат върху всички тях и върху последните трудове на учениците – четиринадесетте послания на Павел.“

Разбира се, ранните християни понякога почитали наред с тях и някои други книги, написани почти по същото време и продължаващи апостолската традиция, например „Пастир“ на Ерм или посланията на Климент Римски. Днес такива книги, които не са включени в Библията, но се намират сякаш на нейната граница, обичайно се наричат апокрифи. Те напълно съответстват на Новия Завет и изобщо не претендират да представят някаква сензационна версия на евангелската история.

Окончателно новозаветният канон се оформя едва към края на IV-ти век и вече седемнадесет века съдържа едни и същи 27 книги практически във всички християнски църкви. Този въпрос никога и никъде не е бил предмет на спор (единственото по-особено изключение е Етиопската църква, която е добавила към него няколко ранни апокрифа). По какви критерии именно тези книги са били признати за канонични? Та нали сам апостол Павел, например, е написал и Послание до лаодикийците, а някои отхвърлени от Църквата Евангелия носят имената на апостолите Петър, Тома и Юда (не Искариот) – защо те не са били включени в канона? И защо, напротив, в него са влезли Евангелието според Лука и Деянията на светите апостоли, макар техният автор изобщо да не е бил свидетел на земния живот на Христа?

Работата е там, че статутът на дадена книга изобщо не зависи от статута на нейния предполагаем автор. В древността към „авторското право“ изобщо са се отнасяли по-просто, като са давали на книги, написани след смъртта на известни личности, техните знаменити имена. Така един от най-ранните сборници с християнски химни се нарича „Оди на Соломон“, макар че, естествено, никой не е мислел, че сам цар Соломон би могъл да ги напише. Следователно Евангелията, носещи имената на апостоли, всъщност може да са били написани от други хора. Не в авторството е въпросът – Църквата е признавала за Свещено Писание онези книги, в които е разпознавала като в огледало най-пълното и вярно изразяване на своята вяра. И никакви външни критерии не могат да обяснят този избор.

А със Стария Завет положението е по-сложно. Неговият канон се различава при различните християнски общности. Така Руската православна църква признава 50 книги – приблизително толкова (с незначителни различия) броят и другите православни и католици, които следват традицията на ранната Църква. А юдеите, чийто канон окончателно се оформя към края на I-ви век след Христа, вече след разделянето им с християнството, имат в Танаха (така те наричат Библията) 39 книги.

Протестантите, още от времето на Реформацията, следват по отношение на Стария Завет именно юдейския канон, затова в техните издания на Библията не се включват „Премъдрост на Сирах“, „Товит“, „Юдит“, „Макавейски книги“ и някои други, които обаче напълно съответстват по съдържание на останалите книги на Стария Завет. Католиците наричат тези книги второканонични, протестантите – апокрифни, а православните – неканонични. Въпреки това, в православните издания на Библията те задължително се включват, тъй като древните християни са ги признавали за част от Свещеното Писание.

Сензационни находки?

Книги, в които се излагала различна версия на библейската история и се проповядвала друга вяра, съществували отдавна – и никой не е криел това. Но Църквата последователно ги е обявявала за лъжливи или поне съмнителни и не ги е включвала в състава на Библията. Освен апокрифите, които стоят като че ли „на границата“ на Свещеното Писание и напълно съответстват на него (като посланията на Климент Римски или Игнатий Антиохийски – по-млади съвременници на апостолите), още от първите векове на християнството съществували „алтернативни свещени истории“, които често противоречели не само на Библията, но и една на друга. Така че Дан Браун (авторът на нашумелия „Шифърът на Леонардо“) съвсем не е първият.

Каноничните Евангелия, например, почти нищо не разказват за детството на Иисус, само Лука описва един епизод, когато родителите Го изгубили в Иерусалим и след това Го намерили в Храма. Но нима не е интересно какво се е случвало с Него от раждането Му до момента, когато излиза на проповед? Така възниква „Евангелието на детството“, приписвано на апостол Тома. Ето откъси от него:

„След това Той отново минаваше през едно селище, и едно момче се приближи и Го бутна по рамото. Иисус се разгневи и му каза: „Няма да продължиш повече напред“ – и детето веднага падна и умря… Учителят написа азбуката и дълго Го пита за нея, но Той не отговаряше. Тогава Иисус каза на учителя: „Ако си истински учител и добре познаваш буквите, кажи ми какво е „алфа“, а аз ще ти кажа какво е „бета“. Учителят се разгневи и Го удари по главата. И Момчето усети болка, прокле го – и той падна на земята бездиханен. А Момчето се върна в дома на Иосиф. И Иосиф се натъжи и каза на майка Му: „Не Го пускай навън, защото всеки, който Го разгневи, умира.“

Прилича ли този „Иисус“ на Онзи, Който убеждаваше, а не наказваше, Който изцеляваше и възкресяваше, а не убиваше, Който търпеше побои, а не поразяваше враговете Си? По-скоро пред нас стои един не особено добър магьосник, който не търпи никакви възражения. Не е чудно, че Църквата не разпозна в такъв образ Христос и отхвърли книгата като недостоверна.

Такива текстове е имало немалко в древността; тях продължават да откриват или дори да измислят и днес (включително и Дан Браун). При това често новите произведения просто повтарят старите идеи – например днешните теософи често заимстват мотиви от старинните трактати на гностиците. Някога тези книги може и да са били популярни, но, за разлика от Библията или Корана, никога не са станали Свещено Писание на каквато и да било жизнеспособна общност. Дори и временно да са привличали вниманието на хората, те неизбежно са потъвали в забрава.

Разбира се, каноничните Евангелия не съдържат всички изречения и подробности от живота на Иисус. Дори „Деяния на апостолите“ (Деян. 20:35) цитират едно Негово изречение, което липсва в Евангелията: „По-блажено е да даваш, отколкото да получаваш.“ Несъмнено в някои апокрифни книги също има отделни напълно достоверни подробности. Но ако тези книги като цяло не отразяват онзи образ на Христос, който познава Църквата, трудно е да им се има доверие дори и в отделните им части.

Какво да се прави, хората твърде лесно се поддават на изкушението да използват Благата вест за моментни пропагандни цели. Но Евангелието остава живо и действено въпреки всички тези опити и винаги ще остане такова, защото то е истинното Божие Слово.

Библейският канон. Границите  на Писанието

Библията стои на рафта с книги – можеш да я вземеш в ръце и да погледнеш съдържанието. Но се оказва, че в различните издания списъкът на книгите, които влизат в Библията, не е съвсем еднакъв. Защо е така? И откъде изобщо се е появил този списък (който понякога наричат и „канон“)? Какво означава включването на дадена книга в този списък?

Самата дума канон е от гръцки произход и означава „правило, мярка, образец“. В Църквата тя се използва доста широко – така могат да се нарекат, по същество, всякакви норми на църковния живот: иконописните канони определят техниката на иконописта, каноническото право определя юридическите въпроси. Но тук ще говорим само за Библейския канон, тоест за списъка на книгите, които съставят Свещеното Писание.

Днес за нас е лесно да отворим Библията и да видим какво е отпечатано под нейната корица, но невинаги е било винаги. Преди изобретяването на книгопечатането пълната Библия е била голяма рядкост: книгите са били изключително скъпи, а при тогавашната технология един том е излизал много обемен и тежък. Затова най-често се преписвали отделни книги или сборници, необходими за богослужението.

Например прочутото Остромирово евангелие (славянски текст от XI-ти век от Новгород) съвсем не е това, което сме свикнали да виждаме в съвременните издания – то представлява богослужебен сборник с евангелски четива за различни недели и празници, започвайки от Пасха. Подобни книги през Средновековието били много по-разпространени от пълните издания на библейските текстове, защото нуждата от тях била по-голяма. Наистина, в традиционното общество Писанието съществувало преди всичко в контекста на църковния живот, а онези, които се обръщали към него „в свободното си време“, били съвсем малко – най-малкото поради огромната цена на книгите.

Горе-долу така стояли нещата и в Палестина по времето на земния живот на Христос: единственият път, когато Го виждаме със свитък на Писанието в ръце, е в съботния ден, когато чете пророк Исаия в синагогата.

Но и обикновените хора се обръщали към библейския текст: те можели да го четат или слушат по време на богослужение и често го цитирали (нерядко неточно). Христос в проповедите Си постоянно напомня: както е писано, те имат Закона и Пророците – това, разбира се, са препратки към Писанието. Но Христос никога не уточнява кои книги влизат в това Писание. Той разглежда много други спорни въпроси, но само не и този. Оттук можем да заключим, че по Негово време не е съществувал никакъв съществен спор относно състава на Писанието.

Апостолите, които влизали в спорове с езичници, с първите еретици и с юдеи, които не признавали Христос, постоянно се позовават на авторитета на Писанието – и никъде не определят неговите граници. Даже нещо повече – апостол Юда, брат на Яков, в 9-тия стих от своето послание дори преразказва епизод от апокрифната книга „Възнесението на Моисей“, която не е част от Писанието. И това е най-очевидната, но съвсем не единствената връзка на новозаветните текстове с апокрифите от онова време. Оказва се, че апостолите са използвали в проповедта си и книги, които днес не влизат в състава на Свещеното Писание.

Чужди книги

Съществувал ли е по времето на земния живот на Христос и на първите Му ученици ясно определен канон? Очевидно не. Хората четели едни и същи книги, но техният авторитет, изглежда, бил различен: едно нещо е Законът, тоест Петокнижието, върху което се основавал целият живот на общността, а съвсем друго – предание като Възнесението на Моисей, което никога не би заемало централно място.

През средата на XX-ти век в пещерите край Мъртво море, най-вече на едно място, наречено Кумран, бяха открити много ръкописи, скрити там около 70-та година след Христа, по време на неуспешното въстание на юдеите срещу римското владичество. Книгите в това събрание били най-разнообразни. В един свитък можели да се срещнат както псалмите, които познаваме от Библията, така и други, подобни на тях. Разбира се, това е твърде малко, за да говорим за някакъв особен „кумрански канон“ – в края на краищата и днес се издават сборници с текстове и молитвеници, където канонични псалми съжителстват с други молитви и химни. Освен това самите кумрански жители вероятно са стояли встрани от главното течение на юдаизма по онова време, представено от фарисеите и садукеите, така че техният пример не е особено показателен.

Кога всъщност се появява канонът?

Разбира се, първо е трябвало да се оформи списъкът на книгите от Стария Завет. Според юдейското предание, което се споделя и от много християни, това се е случило веднага след завръщането на израилтяните от вавилонския плен, по времето на книжника Ездра. Но е трудно да се повярва в това, защото твърде голям период от време отделя Ездра от първите известни списъци на каноничните книги.

Освен това разполагаме със Септуагинта, древногръцкия превод на Библията, в който са включени книги, отсъстващи в съвременния еврейски канон: Товит, Юдит, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус, син Сирахов, Макавейски книги и други. Някои от тях били написани направо на гръцки, но други са съществували и на еврейски – голяма част от еврейския оригинал на книгата на Иисус, син Сирахов, е открита вече в наше време.

Изглежда разумно да се направи следният извод: основните свещени книги били едни и същи за всички юдейски общини, но „допълнителният списък“ можел да се различава донякъде в различните общности. Това, изглежда, устройвало всички, но само до края на I-ви век след Христа. Именно тогава Иерусалимският храм бил разрушен, книгите станали, по същество, главната светиня на юдеите, а от друга страна, настъпил и окончателният разрив между юдеите и християните. Макар и едните, и другите да имали общ Закон и пророци, християните прибавили към тях свои собствени свещени книги, които юдеите категорично отказали да признаят.

Именно на границата между I-ви и II-ри век юдейският канон окончателно се оформя, а от всички съществували варианти на текста е избран един, който днес наричаме Масоретски текст. Доколкото можем да съдим, той е бил най-разпространеният в Палестина, но все пак не и единственият.

Юдеите разделят Стария Завет на три части: „Закон“ (на древноеврейски Тора), „Пророци“ (Невиим) и „Писания“ (Кетувим). Името на цялата Библия – Танах, е образувано от първите букви на тези три названия (крайната „к“ от Кетувим се произнася като „х“). В същото време юдейското вътрешно деление на книгите в канона не съвпада с християнското: към Пророците се отнасят и ранните исторически книги, а Даниил се включва в Писанията, вероятно защото тази книга е била написана, когато съставът на Пророците вече е бил напълно установен и към него не можело да се добавя нищо ново.

Какво да се чете в Църквата?

Първите християни, както е лесно да се предположи, нямали нищо общо с решенията на равините, затова в I-ви век все още е рано да се говори за християнски канон на Писанието. Собственото желание да се състави списък на библейските книги възниква по-късно, по-точно същата причина, поради която юдеите създали своя: започнали да се появяват различни секти и ереси, които предлагали свои „свещени“ книги, и вярващите трябвало да бъдат предпазени от тях. Ето защо се наложило да се съставят списъци.

Но всеки, който започне да сравнява помежду им списъците на библейските книги, съставени от християните през първите векове след Рождество Христово, по-скоро ще изпита недоумение: защо тези списъци се различават толкова забележимо и защо самите отци на Църквата сякаш не обръщат внимание на тези разлики?

Би било разбираемо, ако един богослов заявеше: „Аз смятам посланията на Климент Римски за част от Новия Завет“, а друг му възразеше: „Не, в никакъв случай, те не са част от него, както и Откровението на Иоан Богослов.“ Но такива спорове не е имало, просто едни включвали тези книги, а други не.

Така например, западните списъци често пропускали Посланието до евреите, което не прилича на останалите новозаветни послания, а източните пропускат Откровението на Иоан Богослов, понеже то било твърде трудно за разбиране от обикновените вярващи.

Що се отнася до Стария Завет, и тук не е имало пълно единство: едни предлагали съкратен списък, съвпадащ с юдейския канон, а други – пълен, включващ всички или поне някои от книгите на Септуагинта.

Очевидно е, че Отците на Църквата са се стремили не толкова да дадат еднозначно и окончателно правило за всички времена, колкото да покажат на своето паство кои книги трябва да се приемат като свещени, а кои – не. Например, през IV-ти век свети Атанасий Александрийски в своето 39-то пасхално послание изброява книгите, които са „канонизирани“ (това е първото споменаване в християнската литература на канона като списък на свещени книги), и онези, които са „неканонизирани, но препоръчани от Отците за четене“. В първата категория той включва всички книги от еврейския канон, с изключение на книгата Естир, както и 27-те книги на Новия Завет, познати ни днес. Във втората група поставя Естир, Премъдрост Соломонова, Премъдрост Сирахова, Товит, Юдит, а също и книги, свързани с новозаветния корпус, като Дидахе и Пастирът на Ерм. Всички останали книги, казва свети Атанасий, не трябва да се четат, но не дава конкретен списък на тези „ненужни“ книги. Дали това означава, че той е отхвърлял Макавейските книги? Не задължително. Възможно е просто на това място и по онова време тези книги да не са били налични, затова не е имало нужда да се споменават.

Интересно е, че сред ръкописите от Мъртво море няма нито един екземпляр от книгата Естир, единствената от всички библейски книги, която липсва там. Това може да е просто случайност, но е възможно още тогава някои хора да са се смущавали от нея – прекалено много омраза към враговете има в нея. Все пак можем само да гадаем.

В резултат на всички тези процеси, до IV–V век всички християнски общности се съгласяват да признават в Новия Завет 27 книги – същите, които и днес присъстват във всяка Библия, освен в етиопската, където канонът е по-широк.

Има ли граница между Писанието и Преданието?

И така, Новият Завет съдържа практически едни и същи 27 книги при всички християни, но що се отнася до Стария Завет, тук пълно единство няма. Руската православна църква признава 50 книги, приблизително толкова (с незначителни различия) броят и другите православни и католиците. Протестантите обаче признават за библейски само онези 39 книги, които влизат в юдейския канон – може да се каже, че просто са го заимствали. Но защо се е получила такава ситуация у католиците и православните?

Обикновено се смята, че всички най-важни решения са били вземани на Църковните събори. Във връзка с библейския канон обикновено се споменават Лаодикийският събор на Изток (около 360 година) и Третият Картагенски събор на Запад (397 година). Но в действителност постановленията на тези събори далеч не дават окончателно разрешение на всички въпроси.

Постановленията на Лаодикийския събор са достигнали до нас в няколко различни списъка. В някои от тях има 60-то, последно правило, което съдържа списък на библейските книги; в други списъци то липсва и сборникът завършва с 59-то правило. Това поражда съмнение в автентичността на 60-то правило, което изброява „книгите, които трябва да се четат“ – кратък списък на книгите от Стария Завет с прибавени книгите на Варух и Посланието на Иеремия, както и 26 книги на Новия Завет, но без Откровението на Иоан.

47-то правило на Третия Картагенски събор постановява, че „освен каноническите Писания, нищо не бива да се чете в църквата под името Божествени Писания“ и изброява пълния списък на Стария Завет, познат ни днес, както и 27-те книги на Новия Завет.

Много дълго време това разногласие не пречело на никого. Когато през 691-692 година на Трулския събор епископите се заели със събирането и кодифицирането на решенията на предишните събори, те потвърдили авторитета както на Лаодикийския, така и на Картагенския събор, но не уточнили кой от двата списъка на книгите трябва да се следва. Освен това, те се позовават и на текст, наречен „Апостолски постановления“. В 85-то (също последно) правило на този сборник е даден списък на каноническите книги, където Новият Завет е представен без Откровението, но с двете послания на Климент Римски.

Създава се впечатлението, че точният състав на Библията не е бил за Отците първостепенна грижа, и те дори не са се стремили особено да премахнат очевидните различия между отделните списъци: просто нямало е особена практическа необходимост от подобен строго определен канон. Правилата на Лаодикийския и Картагенския събор не прокарват ясна граница между истински и еретически книги – те само уточняват кои книги могат да се четат в църквата като Писание. Ако в една църква четат Откровението на Иоан Богослов, а в друга не го четат, това не е било смятано за проблем – важното е било неговото място да не бъде заето от еретическо произведение.

Истински ожесточени спорове по този въпрос избухват на Запад по време на Реформацията, и то само относно Стария Завет. Всъщност тези спорове засягали не само точния състав на библейския канон, но и неговия смисъл и авторитет. Протестантите твърдели, че единствено Писанието има изключителен авторитет, който по същество се различава от всички други книги. Този принцип получил латинското име Sola Scriptura и гласял, че „само Писанието“ може да служи като основа на вярата на Църквата. Ако това е така, тогава въпросът кои книги принадлежат към Писанието, а кои – не, придобива жизненоважно значение.

Например, католическите богослови в подкрепа на учението за чистилището (и изобщо за идеята, че земната Църква може да повлияе върху съдбата на душите след смъртта) привеждали разказа от Втора книга Макавейска (12:39-45), където се говори за очистителна жертва, принесена от Юда Макавей за починалите му съратници. За католиците тази книга е част от Свещеното Писание, следователно молитвата за мъртвите е библейска заповед. Но според протестантите тази книга не е библейска, и дори да е добра и интересна, твърденията на нейния автор нямат богословски авторитет.

Православният свят не познава такива мащабни и принципни спорове относно достойнството на книги като Товит, Юдит и други. В резултат се е оформила ситуация, при която православните, следвайки решенията на Лаодикийския събор, признават за канонични същите книги, както и протестантите, но при това включват в своите издания на Библията и неканонични книги, както правят католиците. Така се получава, че библейският канон е по-малък от самата Библия! Това може да изглежда странно само в контекста на Реформацията, но не и на Изток, където никога не е стояла задачата да се отдели Писанието от Преданието. Православните богослови понякога изобразяват това съотношение под формата на концентрични кръгове: в самия център е Евангелието, по-нататък – другите библейски книги (ясно е, че Посланията на апостол Павел са по-важни за нас от, например, Левит), след това – определенията на Вселенските събори, творенията на Отците и други елементи на Преданието, чак до благочестивите обичаи на отделните енории. Периферията трябва задължително да бъде в съгласие с центъра, да се проверява чрез него – но не е толкова важно къде точно свършва Писанието и започва Преданието, или към коя категория да се отнесат, например, Макавейските книги или Посланията на Климент Римски. По-важно е да се определи степента на техния авторитет по отношение на останалите книги и църковни обичаи.

Границите между истината и лъжата, между вярата и суеверието, между църковността и ереста са много по-важни от границите между Писанието и Преданието, които, както и много други неща в Църквата, свидетелстват за действието на един и същи Дух (срв.1 Коринтяни  1:10).

___________________________________________________________

*Публикувано в https://bible.dveri.bg/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Андрей Сергеевич Десницкий. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ggV