Свещеник главен асистент д-р Людмил Малев
I. Исторически сведения по налагането на схизмата
С края на Второто българско царство (1396 година) престава да съществува и самостойното българско църковно управление. От началото на XV-ти век неканонично унищожената и понижена в ранг на митрополия Търновска патриаршия е включена в диоцеза на Константинополската църква. Охридската архиепископия, учредена от византийския император Василий II като продължителка на автокефалната Българска църква от Първото царство, продължава своето съществуване до 1767 година, когато също е неканонично унищожена и погълната от Цариградската вселенска патриаршия. По този начин християнското българско население, противно на волята си (което е видно от постоянните прояви на борба против гръцкия църковен гнет, съпътстващи борбите срещу османския поробител) е принудено да води религиозен живот под чуждо духовно ръководство, нескрито проявяващо претенции за народностна асимилация на българския етнос. В периода на Българското възраждане борбата за църковно обособяване придобива организиран характер и след близо едновековни драматични прояви е увенчана с частичен успех. На 28.11.1870 година българите се сдобиват с дълго чакания султански ферман, който предвижда учредяването на Българска екзархия, в диоцеза на Цариградската патриаршия, с автономно българско църковно управление.
Този акт на османската власт е приет от засегнатите страни с коренно противоположни разбирания за неговото прилагане. Българите виждат в него достатъчно солидно основание да се обособят в църковно-религиозно отношение, като зависимостта им от Фенер е само номинална.
Становището на Патриаршията, принудена да се съобрази със султанския указ, е, че териториите, населени с преобладаващо българско население, съставят един нов екзархат на Вселенския патриарх, с не особено широка автономия. Последвали спорове по устройването, управлението, вътрешноцърковния и междуцърковния живот на Българската екзархия. Две години след издаването на фермана отношенията между българи и гърци не само че не придобили по-ведър характер, но били доведени до прага на пълна враждебност. Най-спорните въпроси касаели епархиите в екзархийския диоцез и правото за избиране и поставяне на митрополити на отделните епархийски центрове. Тези спорове довели до прекъсване на българо-гръцките църковни връзки. Нещо повече – предизвикали предприемането на крайната и поради това изключително рядко прилагана санкция в православния свят – Цариградската патриаршия наложила схизма над Българската църква. С това не само българите, но и всички, които признавали и влизали в каноническо общение с българската църковна иерархия, се обявявали за схизматици.
Наред с църковните причини, за достигането на този печален за православния свят акт, спомогнал и сблъсъкът на политическите интереси на отделни представители на балканските страни и великите сили. Най-активна в полза на налагането на схизмата била Гърция. В българската църковна еманципация тя виждала окончателния провал на идеята за бъдещ политически и духовен монопол над балканските християни. Поради това не жалела сили и средства за промяната на новото църковно статукво на Балканите и връщането му към приемлива за Патриаршията и гръцката страна форма. Използвайки връзките си с Фенер и влиянието си над гръцкото духовенство, което съставяло огромното мнозинство от клира на Вселенската патриаршия, в началото на 1872 година правителството в Атина поставило пред патриарха в Цариград остро въпроса за налагането на схизма над Българската църква. Това всъщност не била крайната цел на Гърция. Схизмата като факт би отдалечила и дори би превърнала в непостижима цел посочената гръцка духовна и политическа идея. Очакваният резултат бил: българите да бъдат респектирани от възможността за отлъчване от православния свят (с всичките произтичащи от това последици) и да се смекчи тяхната неотстъпчивост в стремежа им към пълно църковно обособяване. В помощ на гръцката кауза бил впрегнат целият пропаганден потенциал на националистически настроените кръгове. С особен жар се експлоатирала идеята за опасността, която представлявало „войнстващото“ обединено славянство, подкрепяно от Русия, за гръко-езичния свят и европейските държави. Помощ за политиката на Атина оказали и дипломациите на Австрия и Англия, които с възможността си да влияят на турската политика осигурили изключително важната, макар и неофициална подкрепа на османската власт. На открития на 29.VII.1872 г. поместен събор в Цариград нарочен пратеник на великия везир Мидхат паша (открит русо-и славянофоб) обявил, че турската страна не би погледнала на евентуално налагане на схизма като противоречащо на политиката на турското правителство спрямо етносите в състава на империята. Това било и негласно насърчаване на намеренията на Вселенската патриаршия. Дни по-късно, на 16 септември същата година съборът провъзгласил Българската църква за схизматична.
II. Вътрешни последици от схизмата
По своята същност схизмата е отлъчване на определена църковна общност (в случая това е Българската екзархия) от каноническо общение с останалия православен свят. Това означава, че религиозният живот в тази общност е обявен за несъответстващ на догматите и каноните на Църквата, а на иерархическите лица се отрича правото да преподават Божията благодат. В подкрепа на това говори определението на събора, наложил схизмата. Според него Българската църква е „племенно сборище, устроено от люде из средата на българския народ, които внасят в Христовата църква ново учение – филетизъм (племенно различие), несъгласно с евангелското учение и каноните“ (Църковен вестник, 1945 брой 9-11). Съборът обявил „за чужди на едната света, съборна и апостолска Църква, сиреч за схизматици, всички (българи), които приемат филетизма, основали са свой особен жертвеник и са образували свое особено самочинно сборище – именно архиереите Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански, Антим Видински, Доротей Софийски, Партений Нишавски и Генадий Велешки,всички ръкоположени от тях архиереи, свещеници, дякони и всички духовници и миряни, които се намират в общение и единомислие с тях, съдействат или ги приемат като свещени и канонични и тяхното нечестиво благословение и свещенодействие“ (Пак там).
Това определение, дело на Цариградската патриаршия, било прието при участието на източните патриарси, кипърския архиепископ и присъстващите на събора епархийски архиереи. Единствен противник от предстоятелите на древните патриаршии бил Иерусалимският патриарх Кирил. Скоро след това обаче бил свален от престола и Синодът на свещения град се присъединил към подкрепящите схизмата. За прекратяване на общението с българите и тяхното осъждане с нарочно послание били уведомени и останалите поместни предстоятели. Всички те, придържайки се към принципа на единство и взаимно зачитане правото на автокефалните църкви да решават вътрешните си въпроси (какъвто де юре е спорът между Цариградската патриаршия и Българската екзархия), се присъединили към наложената схизма, но на практика не прекратили отношенията си с Българската църква.
В епархиите на Екзархията вестта за наложеното отлъчване не само не смутила българите, но била приета от мнозинството от тях с облекчение, като знак за пълно освобождаване от опеката на фенер. Схизмата не дала почти никакво отражение на вътрешния живот на Българската църква. Може да се приеме, че повечето миряни, с изключение на тези, които активно участвали в църковния живот, не почувствали резултатите от нейното налагане, а някои и не разбирали смисъла на наложеното им ограничение. Българите по традиция изповядвали вярата такава, каквато им била предадена от дедите им. Участвали в благодатния живот на Църквата чрез богослужението, тайнствата и обредите, без да знаят или не искайки да приемат, че свещената иерархия по смисъла на съборното решение от 16.IX.1872 година е канонически непризната. Нещо повече – ръководена от низвергнатото от фенер духовенство и от неговите приемници, Българската църква укрепвала, отстоявала и затвърждавала мястото си в младата държава и сред българското общество.
Макар да не давала почти никакво отражение върху религиозния живот на редовите миряни, схизмата играела негативна роля по отношение на Българската църква като институция. Това станало особено осезателно след Освобождението (1878 година) и по-специално след Берлинския договор от същата година. По силата на установените в него клаузи, границите на българската държава били стеснени значително спрямо определения с фермана от 1870 година екзархийски диоцез. Това от своя страна водело до трудности по осъществяването на българското църковно управление в останалите извън границите на България земи, населени с българи. До голяма степен препятствията произтичали от продължаващата схизма. От нея се възползвали както Цариградската патриаршия в претенциите си към епархиите извън Княжеството, така и турското правителство. При нежелание да удовлетвори определени искания от българска страна в областта на църковната политика, липсата на канонически статут на Българската екзархия бил сериозен аргумент.
Друг вътрешноцърковен проблем бил статутът и седалището на Българския екзарх. ферманът за учредяване на Екзархията не упоменава изрично къде трябва да пребивава постоянно българският църковен глава. Чл. 9 посочва, че българският метох заедно с българския храм в Цариград „ще зависят от българския екзарх и на последния ще е позволено да дохожда, колчем бъде потребно, в столицата ми и да пребивава в речения метох“. Този текст поражда две последици: първо – турската страна дава възможност на българите да определят седалището на българския екзарх; второ – българските църковни учреждения в Цариград са подведомствени на българското църковно управление и екзархът може да пребивава в столицата на Османската империя когато и колкото се налага, при съблюдаване на древните правила в патриаршеската столица.
Отначало установяването на Българския екзарх за постоянно в Цариград не създава особени проблеми, поради статута, определен му от фермана. Като подведомствен на Вселенския патриарх (Българската екзархия се учредява като автономна в ди- оцеза на Патриаршията), екзархът не нарушава каноническото изискване в едно селище да има само един автокефален църковен предстоятел. По смисъла на султанския документ той е един от епископата при Цариградската църква.
С усложняването на отношенията между двете страни и особено след налагането на схизмата обстоятелствата коренно се променили. Екзархът открито демонстрирал привързаността си към стремленията на българските църковни дейци за устройването на независима Църква, чието седалище българските интереси диктували да остане в Цариград. Това се налагало от предвидените във фермана клаузи. Чл. 5 позволявал на екзарха да влиза в преки отношения с османските власти на всички нива, а чл. 6 изисквал по религиозни дела той да се обръща към патриарха и неговия синод. С оглед на състоянието на комуникациите в Османската империя през втората половина на XIX-ти век, налице била нуждата седалището на българския църковен предстоятел да бъде именно в столицата. Канонически погледнато, след изострянето на отношенията между двете страни, патриархът имал право да изисква преместването на българския екзарх. От своя страна, българите не желаели да се лишат от възможността за постоянно присъствие в столицата. След споменатия Берлински договор оставането на екзарха в Цариград станало наложително, поради останалите извън пределите на Княжеството екзархийски епархии, чиито интереси най-добре можело да се отстояват именно в османската столица. С течение на времето, след като всички догматически и канонически обвинения към Българската църква от страна на Вселенската патриаршия постепенно отпаднали, сблъсъкът по въпроса за седалището на Българския екзарх останал на практика единственият съществен спорен момент в отношенията между двете църкви. Неговото отстраняване по-късно ще увенчае с успех опитите да се вдигне схизмата.
III. Междуцърковни последици от схизмата
След като поместните православни църкви (автокефални и автономни) били известени за решението от 16.IX.1872 година на събора в Цариград, схизмата над Българската екзархия станала реален факт в живота на вселенското Православие. По силата на наложената от Патриаршията санкция, Българската църква формално е изолирана от православната общност и е лишена от канонично и литургично общение с останалите църкви-сестри. В интерес на единството и църковната дисциплина, въпреки че част от тях (Руската, Сръбската, Румънската и други) не били съгласни с тежката и крайна мярка, те в различна степен спазвали произтичащите от това ограничения.
Най-общо външните последици от схизмата се изразявали в следното: 1. Българската църква не била и не можела да бъде причислена в състава на православната общност; 2. Като такава тя не била призната за пазителка и разпространителка на чистото църковно учение и традиции; 3. Свещената иерархия не била приемана като законна и правоправеща при богослуженията и тайнствата – следствие от това е евентуално поставяне под въпрос действеността на тайнствата, извършени от „незаконни“ свещенослужители и изобщо състоянието на християнството в България. 4. С оглед на всичко това, никое духовенство от православния свят не можело да влиза в канонически връзки и литургично общение с български иерархически лица.
Действителното положение обаче значително се различавало от посочените църковно-правни постановления. Строгите ограничения са наложени при липсата на фактическо нарушаване догматите и каноните от страна на Българската църква. Тук е необходимо да се изтъкне, че унищожаването на българската автокефалия в началото на XV-ти век е неканонично и църковното обособяване в края на XIX-ти век е възстановяване на подобаващия статут. Неофициалната реакция на негръкоезичните църкви принудила Патриаршията да преразгледа условията на схизмата. През 1879 година отпаднало определението, че българската йерархия е незаконна, а извършените от нея ръкоположения и тайнства са недействителни. Нещо повече – Екзархията продължавала да получава св. Миро именно от Цариград. Въпреки това отношенията продължавали да бъдат на нивото от налагането на схизмата, гръцката страна поддържала обвинението на българите във филетизъм и едва в началото на 30-те години на XX-ти век изоставила „догматическите“ причини за възстановяване общението между двете. Като единствено условие останало споменатото преместване на екзархийското седалище от Цариград.
Гръкоезичните автокефални църкви, които още от времето на Византия гравитирали около Константинополската патриаршия, се придържали към политиката на Фенер. В условията на османско господство в диоцезите им, за тях било трудно да отстояват самостоятелна позиция, независима от вселенския патриарх. Още повече, че значително мнозинство от епископата на тези църкви произхождал от гръцкия етнос и имал елинско образование и възпитание.
Въпреки това, в началото на XX-ти век сред духовенството се прокрадвало разбирането, че по отношение на Българската църква е наложено несправедливо осъждане и че е дошло времето за поправяне на грешката от 1872 година.
Важни за църковния живот в Екзархията били позициите на големите поместни автокефални църкви – Руска, Сръбска и Румънска, които със своя междуправославен авторитет можели да влияят върху развитието на българо-гръцкия църковен спор и да изиграят решаваща роля за окончателното му потушаване. Възможностите им за подкрепа на българската страна се изразявали в две направления: като демонстрират, макар и неофициално, несъобразяване с произтичащите от схизмата ограничения за българите; като съдействат по дипломатически път, оказвайки натиск върху Патриаршията за отмяната на осъдителния акт. В исторически план позициите и на трите претърпяват развитие в посока към сближаване с Българската църква. Непосредствено след налагането на схизмата те се съобразяват с правото на Вселенския патриарх да решава самостойно, заедно със Синода си, възникналите в диоцеза проблеми. Впоследствие предприемат политика към установяване на връзки с Екзархията.
IV. Дейността на Българската православна църква по вдигане на схизмата
В края на Втората световна война се създават условия, позволяващи на Българската православна църква да уреди благоприятно своето положение в семейството на поместните провославни християнски църкви. С тази цел в Истанбул, до седалището на Вселенската патриаршия, е изпратена българска църковна делегация, в която са включени Неврокопският митрополит Борис, Търновският митрополит Софроний и Величкият епископ Андрей[1]. По решение на Светия Синод тримата архиереи получават пълномощно (21.1.1945 година) „да водят преговори с представители на Св. Вселенска патриаршия за възстановяване на благодатното братско общение и създаване на редовни канонически връзки между Великата Цариградска църква и Българската православна църква. Те са упълномощени също да подпишат надлежните документи за постигнатото споразумение и да турят началото на богослужебното общение между двете православни сестри-църкви[2]“.
Пратеничеството (без епископ Андрей, който по това време се намира в Истанбул в качеството на временно управляващ Екзархийското заместничество) пристига в бившата столица на Османската империя на 3.II.1945 година, посрещнато възторжено от тамошната българска общност на гара Сиркеджи[3]. Традиционно недобрите отношения между Патриаршията и Българската църква и скептицизмът на местните църковни среди „са дебели ледове, които трябва да се разбият, докато се стигне до желаната цел[4]“. По думите на свещеник Благой Чифлянов, тогавашен екзархийски дякон, от тримата пратеници се изисква дълбока мъдрост, непоколебима сила и прозорливо отношение, за да могат да начертаят най-добрия план, да намерят съмишленици, да „рушат прегради и да напредват стъпка по стъпка към фенерската крепост[5]“.
В деня на пристигането си българското пратеничество съставя писмо на гръцки език до Патриарха, за да го уведоми, че вече е в неговата столица и моли за определяне на време за среща. Преди да изпратят писмото, тримата архиереи провеждат среща с патриаршеския преводач Александър Милидис, който в предишните си разговори с епископ Андрей демонстрира благоразположение и готовност да „съдейства, доколкото положението му позволява, в подготовката за разглеждането на този важен въпрос[6]“. От проведения неколкочасов разговор българите успяват предварително да разберат настроението на другата страна, макар Милидис да подчертава, че това е негово лично мнение. Всеобщо виждане е, по неговите думи, че БПЦ от всички православни църкви „е запазила най-добре всички характерни белези на Православието и че в това отношение тя стои най-близко до Цариградската църква[7]“, „че схизмата е един трън, който разделя двете църкви и че той трябва да бъде изтръгнат от тялото на единната Света Православна църква[8]“.
Въпреки обнадеждаващите изявления на патриаршеския преводач, пратениците разбират, че въпросът трудно ще намери благоприятно разрешение. Основание за това дават отрицателното отношение на част от членовете на Патриаршеския Синод, мнителността и враждебността на гръцките среди и немощта на патриарх Вениамин, от състоянието на когото в решителна степен зависи благоприятният изход.
Първата среща на българските синодални пратеници с Вселенския патриарх и неговия Синод е на 9.II.1945 година. Сутринта митрополит Софроний и останалите членове на делегацията на път от Екзархийския дом за Фенер се спират в историческия храм „Св. Стефан“. След обща молитва, архиереите се изправят „молитвено пред гробовете на нашите приснопаметни велики иерарси – митрополитите Авксентий Велешки, Паисий Пловдивски и Иларион Макариополски Търновски, които със себеотречение и преданост работиха и се бориха за Божията и народната правда и легнаха като основание на възстановяващата се Българска православна църква[9]“.
На входа на Патриаршията българските архиереи са посрещнати от патриаршеските архидякони, великия патриаршески протосингел архимандрит Максим и главния синодален патриаршески секретар архимандрит Максим, които ги въвеждат в протосингелията. Там са приветствани от четирима синодални архиереи и заедно се отправят на приема при Вселенския патриарх. След взаимно засвидетелстване на добри чувства, българското пратеничество заедно с членовете на патриаршеската комисия за преговорите в състав: Халкидонски митрополит Максим, председател, и членове: Сардикийски митрополит Герман, Иринополски митрополит Константин и Лаодикийски митрополит Доротей, се отправят в залата за заседания.
На това първо заседание митрополит Софроний изтъква добрите намерения на българската страна, като се подкрепя с два красноречиви факта: 1. На 21 януари същата година в София е избран нов предстоятел на Българската православна църква – Екзарх Стефан, със седалище в столицата на България, а не в Истанбул, както при бившите български екзарси Антим и Йосиф. 2. Противно на очакванията и желанието на българската общност в Истанбул, тримата архиереи се въздържат да служат в екзархийските храмове, преди да са се представили на Вселенския патриарх, понеже териториално те се намират в неговата столица и диоцез. В заключение митрополит Софроний заявява целта на българската страна в преговорите, още повече, че тя вече е била реалност: „Аз не виждам непреодолими пречки да се признае днес, съгласно свещените църковни канони, автокефалията на Българската православна църква със седалище в столицата на Българското царство – София, – както тя е била официално призната за автокефална Патриаршия в 927 година при благоверния Цар Петра в Преслав (Доростол) и както тя е била призната съборно (Лампсак) за автокефална Патриаршия в Търново през 1235 година при благоверния Цар Иван II[10].“
Във времето между заседанията на смесената комисия, българската делегация провежда редица важни срещи и посещения, на които изтъква основанията на исканията си. И убеждава факторите, от които зависи тяхното изпълнение в правотата си. В разговорите се дискутират детайлите, като този за приготвяне на св. миро от Българската православна църква. Отбиват се и атаките на недобронамерената преса и се правят опровержения на обвиненията срещу намеренията на българските пратеници.
Преговорите са доведени до успешен завършек. На 22.11.1945 година Вселенската патриаршия издава Томос за автокефалията на Българската църква, с който двете встъпват в пълно канонично общение. Следват съслужения, които потвърждават на практика този акт. На 25 февруари в Патриаршията във Фенер се отслужва историческа св. Литургия от Халкидонския митрополит Максим, заедно с българските архиереи и всички гръцки владици в града. Седмица по-късно – на 4 март (рождената дата на Българската православна църква – 870 година) – в желязната църква „Св. Стефан“ е отслужена нова съвместна св. Литургия. След официалните церемонии митрополитите Софроний и Борис се завръщат на 17 март в София, успешно завършили „възложената им историческа мисия[11]“. За приноса, който имат тримата архиереи за успешния завършек на преговорите, свидетелства писмото на Вселенския патриарх Вениамин до Екзарх Стефан. В него се изказва задоволство и удовлетворение от „благоразумието, деликатността и умението, с което уважаемите пратеници… митрополитите Неврокопски Борис и Търновски Софроний, както и Негово Преосвещенство Величкият епископ Андрей, схванаха и изпълниха високата мисия, която им бе поверена. Тяхното участие в завършеното историческо дело беше ценно и проявените от тяхна страна чувства към Майката Велика Христова църква, чувствата на дълбока преданост и синовно внимание, ще останат завинаги свързани със светостта и величието на тия дни[12]“.
Вдигането на схизмата е акт със съдбовно значение както за Българската църква, така и за цялото вселенско Православие**. С него се поправя една историческа неправда – резултат от негативизма в отношенията между българи и гърци в периода на османското владичество. Неслучайно съвременниците на каноничното възстановяване на общението между Патриаршията и Българската екзархия наричат този акт второ освобождение на българския народ. В следващите десетилетия, въпреки незавидната роля, която ѝ отрежда в обществото тоталитарната държава, Българската църква съумява да извоюва и утвърди подобаващото ѝ място в православната християнска общност.
Бележки
[1]. Държавен архив Велико Търново (ДА-ВТ), ф. 74 к, on. 1, а.е. 99, л. 4.
[2]. Пак там.
[3]. Благой Чифлянов. Вместо венец. ЦВ, бр. 19, 13 май 1961 година.
[4]. Пак там
[5]. Пак там.
[6]. ДА-ВТ, ф. 74к, оп. 1, а.е. 99, л. 6.
[7]. Пак там, л. 6 г.
[8]. Пак там.
[9]. ДА-ВТ, ф. 74к, оп. 1, а.е. 99, л. 8.
[10]. Пак там, л.10.
[11]. Пак там, л. 22 г. [12]. ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 73, л. 33 г.
______________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 2005, кн. 2, с. 17-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
**В края на месец февруари 2005 година Българската църква отбелязва паметна годишнина – 60 години от вдигането на схизмата, оказвала негативно влияние върху вътрешния и междуцърковния живот в продължение на 73 години.
Настоящата статия няма за цел да изследва задълбочено и в детайли живота на Църквата ни в посочените хронологически граници, а само да очертае основните моменти, свързани с този период от най-новата ни църковна история.
Изображение: авторът свещеник главен асистент д-р Людмил Малев. Източник Гугъл БГ. В днешно време същият е професор д-р.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-g9n