Свещеник главен асистент д-р Людмил Малев                                          

I. Исторически сведения по налагането на схизмата    

С края на Второто българско царство (1396 година) престава да съществува и самос­тойното българско църковно управление. От началото на XV-ти век неканонично унищо­жената и понижена в ранг на митрополия Търновска патриаршия е включена в диоцеза на Константинополската църква. Охридската архиепископия, учредена от визан­тийския император Василий II като продължителка на автокефалната Българска цър­ква от Първото царство, продължава свое­то съществуване до 1767 година, когато също е неканонично унищожена и погълната от Цариградската вселенска патриаршия. По този начин християнското българско население, противно на волята си (което е вид­но от постоянните прояви на борба против гръцкия църковен гнет, съпътстващи бор­бите срещу османския поробител) е прину­дено да води религиозен живот под чуждо духовно ръководство, нескрито проявява­що претенции за народностна асимилация на българския етнос. В периода на Българ­ското възраждане борбата за църковно обо­собяване придобива организиран характер и след близо едновековни драматични прояви е увенчана с частичен успех. На 28.11.1870 година българите се сдобиват с дълго чакания султански ферман, който предвиж­да учредяването на Българска екзархия, в диоцеза на Цариградската патриаршия, с автономно българско църковно управле­ние. 

Този акт на османската власт е приет от засегнатите страни с коренно противо­положни разбирания за неговото прилага­не. Българите виждат в него достатъчно со­лидно основание да се обособят в църков­но-религиозно отношение, като зависи­мостта им от Фенер е само номинална.

Становището на Патриаршията, прину­дена да се съобрази със султанския указ, е, че териториите, населени с преобладаващо българско население, съставят един нов ек­зархат на Вселенския патриарх, с не особе­но широка автономия. Последвали споро­ве по устройването, управлението, вътрешноцърковния и междуцърковния живот на Българската екзархия. Две години след из­даването на фермана отношенията между българи и гърци не само че не придобили по-ведър характер, но били доведени до пра­га на пълна враждебност. Най-спорните въпроси касаели епархиите в екзархийския диоцез и правото за избиране и поставяне на митрополити на отделните епархийски центрове. Тези спорове довели до прекъс­ване на българо-гръцките църковни връз­ки. Нещо повече – предизвикали предприе­мането на крайната и поради това изклю­чително рядко прилагана санкция в правос­лавния свят – Цариградската патриаршия наложила схизма над Българската църква. С това не само българите, но и всички, ко­ито признавали и влизали в каноническо общение с българската църковна иерархия, се обявявали за схизматици.

Наред с църковните причини, за дос­тигането на този печален за православния свят акт, спомогнал и сблъсъкът на поли­тическите интереси на отделни представи­тели на балканските страни и великите си­ли. Най-активна в полза на налагането на схизмата била Гърция. В българската цър­ковна еманципация тя виждала окончател­ния провал на идеята за бъдещ политичес­ки и духовен монопол над балканските християни. Поради това не жалела сили и средства за промяната на новото църковно статукво на Балканите и връщането му към приемлива за Патриаршията и гръцката страна форма. Използвайки връзките си с Фенер и влиянието си над гръцкото духо­венство, което съставяло огромното мно­зинство от клира на Вселенската патриар­шия, в началото на 1872  година правителството в Атина поставило пред патриарха в Цариг­рад остро въпроса за налагането на схизма над Българската църква. Това всъщност не била крайната цел на Гърция. Схизмата ка­то факт би отдалечила и дори би превърна­ла в непостижима цел посочената гръцка духовна и политическа идея. Очакваният резултат бил: българите да бъдат респектирани от възможността за отлъчване от православния свят (с всичките произтича­щи от това последици) и да се смекчи тях­ната неотстъпчивост в стремежа им към пълно църковно обособяване. В помощ на гръцката кауза бил впрегнат целият про­паганден потенциал на националистически настроените кръгове. С особен жар се екс­плоатирала идеята за опасността, която представлявало „войнстващото“ обединено славянство, подкрепяно от Русия, за гръко-езичния свят и европейските държави. По­мощ за политиката на Атина оказали и дип­ломациите на Австрия и Англия, които с възможността си да влияят на турската по­литика осигурили изключително важната, макар и неофициална подкрепа на османс­ката власт. На открития на 29.VII.1872 г. поместен събор в Цариград нарочен прате­ник на великия везир Мидхат паша (отк­рит русо-и славянофоб) обявил, че турска­та страна не би погледнала на евентуално налагане на схизма като противоречащо на политиката на турското правителство спря­мо етносите в състава на империята. Това било и негласно насърчаване на намерени­ята на Вселенската патриаршия. Дни по-късно, на 16 септември същата година съборът про­възгласил Българската църква за схизматична.

 II. Вътрешни последици от схизмата

По своята същност схизмата е отлъч­ване на определена църковна общност (в случая това е Българската екзархия) от ка­ноническо общение с останалия правосла­вен свят. Това означава, че религиозният живот в тази общност е обявен за несъответстващ на догматите и каноните на Цър­квата, а на иерархическите лица се отрича правото да преподават Божията благодат. В подкрепа на това говори определението на събора, наложил схизмата. Според него Българската църква е „племенно сборище, устроено от люде из средата на българския народ, които внасят в Христовата църква ново учение – филетизъм (племенно разли­чие), несъгласно с евангелското учение и каноните“ (Църковен вестник, 1945 брой 9-11). Съборът обя­вил „за чужди на едната света, съборна и апостолска Църква, сиреч за схизматици, всички (българи), които приемат филетизма, основали са свой особен жертвеник и са образували свое особено самочинно сбо­рище – именно архиереите Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански, Антим Видински, Доротей Со­фийски, Партений Нишавски и Генадий Велешки,всички ръкоположени от тях ар­хиереи, свещеници, дякони и всички ду­ховници и миряни, които се намират в общение и единомислие с тях, съдействат или ги приемат като свещени и канонич­ни и тяхното нечестиво благословение и свещенодействие“ (Пак там).

Това определение, дело на Цариградс­ката патриаршия, било прието при участие­то на източните патриарси, кипърския ар­хиепископ и присъстващите на събора епар­хийски архиереи. Единствен противник от предстоятелите на древните патриаршии бил Иерусалимският патриарх Кирил. Скоро след това обаче бил свален от престола и Си­нодът на свещения град се присъединил към подкрепящите схизмата. За прекратяване на общението с българите и тяхното осъждане с нарочно послание били уведомени и оста­налите поместни предстоятели. Всички те, придържайки се към принципа на единство и взаимно зачитане правото на автокефал­ните църкви да решават вътрешните си въп­роси (какъвто де юре е спорът между Ца­риградската патриаршия и Българската ек­зархия), се присъединили към наложената схизма, но на практика не прекратили отно­шенията си с Българската църква.

В епархиите на Екзархията вестта за на­ложеното отлъчване не само не смутила българите, но била приета от мнозинство­то от тях с облекчение, като знак за пълно освобождаване от опеката на фенер. Схизмата не дала почти никакво отраже­ние на вътрешния живот на Българската църква. Може да се приеме, че повечето ми­ряни, с изключение на тези, които активно участвали в църковния живот, не почувст­вали резултатите от нейното налагане, а ня­кои и не разбирали смисъла на наложено­то им ограничение. Българите по традиция изповядвали вярата такава, каквато им би­ла предадена от дедите им. Участвали в бла­годатния живот на Църквата чрез богослу­жението, тайнствата и обредите, без да зна­ят или не искайки да приемат, че свещена­та иерархия по смисъла на съборното ре­шение от 16.IX.1872 година е канонически не­призната. Нещо повече – ръководена от низвергнатото от фенер духовенство и от неговите приемници, Българската църква укрепвала, отстоявала и затвърждавала мястото си в младата държава и сред бъл­гарското общество.

Макар да не давала почти никакво от­ражение върху религиозния живот на ре­довите миряни, схизмата играела негатив­на роля по отношение на Българската цър­ква като институция. Това станало особено осезателно след Освобождението (1878 година) и по-специално след Берлинския договор от същата година. По силата на установените в него клаузи, границите на българската държава били стеснени значително спрямо определения с фермана от 1870 година екзархийс­ки диоцез. Това от своя страна водело до трудности по осъществяването на българ­ското църковно управление в останалите извън границите на България земи, насе­лени с българи. До голяма степен препятс­твията произтичали от продължаващата схизма. От нея се възползвали както Ца­риградската патриаршия в претенциите си към епархиите извън Княжеството, така и турското правителство. При нежелание да удовлетвори определени искания от българ­ска страна в областта на църковната поли­тика, липсата на канонически статут на Българската екзархия бил сериозен аргу­мент.

Друг вътрешноцърковен проблем бил статутът и седалището на Българския ек­зарх. ферманът за учредяване на Екзархи­ята не упоменава изрично къде трябва да пребивава постоянно българският цър­ковен глава. Чл. 9 посочва, че българският метох заедно с българския храм в Цариг­рад „ще зависят от българския екзарх и на последния ще е позволено да дохожда, кол­чем бъде потребно, в столицата ми и да пре­бивава в речения метох“. Този текст пораж­да две последици: първо – турската страна дава възможност на българите да опреде­лят седалището на българския екзарх; вто­ро – българските църковни учреждения в Цариград са подведомствени на българско­то църковно управление и екзархът може да пребивава в столицата на Османската империя когато и колкото се налага, при съблюдаване на древните правила в патри­аршеската столица.

Отначало установяването на Българс­кия екзарх за постоянно в Цариград не съз­дава особени проблеми, поради статута, оп­ределен му от фермана. Като подведомст­вен на Вселенския патриарх (Българската екзархия се учредява като автономна в ди- оцеза на Патриаршията), екзархът не на­рушава каноническото изискване в едно се­лище да има само един автокефален цър­ковен предстоятел. По смисъла на султан­ския документ той е един от епископата при Цариградската църква.

С усложняването на отношенията меж­ду двете страни и особено след налагането на схизмата обстоятелствата коренно се променили. Екзархът открито демонстри­рал привързаността си към стремленията на българските църковни дейци за устрой­ването на независима Църква, чието седа­лище българските интереси диктували да остане в Цариград. Това се налагало от предвидените във фермана клаузи. Чл. 5 позволявал на екзарха да влиза в преки от­ношения с османските власти на всички ни­ва, а чл. 6 изисквал по религиозни дела той да се обръща към патриарха и неговия си­нод. С оглед на състоянието на комуника­циите в Османската империя през втората половина на XIX-ти век, налице била нуждата седалището на българския църковен пред­стоятел да бъде именно в столицата. Кано­нически погледнато, след изострянето на отношенията между двете страни, патри­архът имал право да изисква преместване­то на българския екзарх. От своя страна, българите не желаели да се лишат от въз­можността за постоянно присъствие в сто­лицата. След споменатия Берлински дого­вор оставането на екзарха в Цариград ста­нало наложително, поради останалите из­вън пределите на Княжеството екзархийс­ки епархии, чиито интереси най-добре можело да се отстояват именно в османската столица. С течение на времето, след като всички догматически и канонически обви­нения към Българската църква от страна на Вселенската патриаршия постепенно от­паднали, сблъсъкът по въпроса за седали­щето на Българския екзарх останал на практика единственият съществен спорен момент в отношенията между двете църк­ви. Неговото отстраняване по-късно ще увенчае с успех опитите да се вдигне схиз­мата.

III. Междуцърковни последици от схизмата

След като поместните православни църкви (автокефални и автономни) били известени за решението от 16.IX.1872 година на събора в Цариград, схизмата над Българс­ката екзархия станала реален факт в живо­та на вселенското Православие. По силата на наложената от Патриаршията санкция, Българската църква формално е изолира­на от православната общност и е лишена от канонично и литургично общение с ос­таналите църкви-сестри. В интерес на един­ството и църковната дисциплина, въпреки че част от тях (Руската, Сръбската, Румън­ската и други) не били съгласни с тежката и крайна мярка, те в различна степен спазва­ли произтичащите от това ограничения.

Най-общо външните последици от схиз­мата се изразявали в следното: 1. Българс­ката църква не била и не можела да бъде причислена в състава на православната об­щност; 2. Като такава тя не била призната за пазителка и разпространителка на чис­тото църковно учение и традиции; 3. Све­щената иерархия не била приемана като за­конна и правоправеща при богослужения­та и тайнствата – следствие от това е евен­туално поставяне под въпрос действеността на тайнствата, извършени от „незаконни“ свещенослужители и изобщо състояни­ето на християнството в България. 4. С ог­лед на всичко това, никое духовенство от православния свят не можело да влиза в ка­нонически връзки и литургично общение с български иерархически лица.

Действителното положение обаче зна­чително се различавало от посочените цър­ковно-правни постановления. Строгите ог­раничения са наложени при липсата на фак­тическо нарушаване догматите и каноните от страна на Българската църква. Тук е не­обходимо да се изтъкне, че унищожаване­то на българската автокефалия в началото на XV-ти век е неканонично и църковното обо­собяване в края на XIX-ти век е възстановяване на подобаващия статут. Неофициалната ре­акция на негръкоезичните църкви прину­дила Патриаршията да преразгледа усло­вията на схизмата. През 1879 година отпаднало определението, че българската йерархия е незаконна, а извършените от нея ръкопо­ложения и тайнства са недействителни. Не­що повече – Екзархията продължавала да получава св. Миро именно от Цариград. Въпреки това отношенията продължавали да бъдат на нивото от налагането на схиз­мата, гръцката страна поддържала обвине­нието на българите във филетизъм и едва в началото на 30-те години на XX-ти век изос­тавила „догматическите“ причини за въз­становяване общението между двете. Ка­то единствено условие останало спомена­тото преместване на екзархийското седа­лище от Цариград.

Гръкоезичните автокефални църкви, които още от времето на Византия грави­тирали около Константинополската патри­аршия, се придържали към политиката на Фенер. В условията на османско господст­во в диоцезите им, за тях било трудно да отстояват самостоятелна позиция, незави­сима от вселенския патриарх. Още повече, че значително мнозинство от епископата на тези църкви произхождал от гръцкия етнос и имал елинско образование и възпитание.

Въпреки това, в началото на XX-ти век сред духовенството се прокрадвало разбиране­то, че по отношение на Българската църк­ва е наложено несправедливо осъждане и че е дошло времето за поправяне на греш­ката от 1872 година.

Важни за църковния живот в Екзархи­ята били позициите на големите поместни автокефални църкви – Руска, Сръбска и Ру­мънска, които със своя междуправославен авторитет можели да влияят върху разви­тието на българо-гръцкия църковен спор и да изиграят решаваща роля за окончател­ното му потушаване. Възможностите им за подкрепа на българската страна се изразя­вали в две направления: като демонстри­рат, макар и неофициално, несъобразяване с произтичащите от схизмата ограничения за българите; като съдействат по диплома­тически път, оказвайки натиск върху Пат­риаршията за отмяната на осъдителния акт. В исторически план позициите и на трите претърпяват развитие в посока към сбли­жаване с Българската църква. Непосредс­твено след налагането на схизмата те се съ­образяват с правото на Вселенския патри­арх да решава самостойно, заедно със Си­нода си, възникналите в диоцеза проблеми. Впоследствие предприемат политика към установяване на връзки с Екзархията.

                 IV. Дейността на Българската православна църква по вдигане на схизмата

В края на Втората световна война се създават условия, позволяващи на Българ­ската православна църква да уреди благо­приятно своето положение в семейството на поместните провославни християнски църкви. С тази цел в Истанбул, до седали­щето на Вселенската патриаршия, е изпра­тена българска църковна делегация, в коя­то са включени Неврокопският митропо­лит Борис, Търновският митрополит Соф­роний и Величкият епископ Андрей[1]. По решение на Светия Синод тримата архиереи получават пълномощно (21.1.1945 година) „да водят преговори с представители на Св. Вселенска патриаршия за възстановяване на благодатното братско общение и съз­даване на редовни канонически връзки между Великата Цариградска църква и Българската православна църква. Те са упълномощени също да подпишат надлеж­ните документи за постигнатото споразу­мение и да турят началото на богослужеб­ното общение между двете православни сестри-църкви[2]“.

Пратеничеството (без епископ Андрей, който по това време се намира в Истанбул в качеството на временно управляващ Ек­зархийското заместничество) пристига в бившата столица на Османската империя на 3.II.1945 година, посрещнато възторжено от тамошната българска общност на гара Сиркеджи[3]. Традиционно недобрите отношения между Патриаршията и Българската цър­ква и скептицизмът на местните църковни среди „са дебели ледове, които трябва да се разбият, докато се стигне до желаната цел[4]“. По думите на свещеник Благой Чифлянов, тогавашен екзархийски дякон, от три­мата пратеници се изисква дълбока мъд­рост, непоколебима сила и прозорливо от­ношение, за да могат да начертаят най-доб­рия план, да намерят съмишленици, да „ру­шат прегради и да напредват стъпка по стъпка към фенерската крепост[5]“.

В деня на пристигането си българско­то пратеничество съставя писмо на гръцки език до Патриарха, за да го уведоми, че ве­че е в неговата столица и моли за опреде­ляне на време за среща. Преди да изпратят писмото, тримата архиереи провеждат сре­ща с патриаршеския преводач Александър Милидис, който в предишните си разгово­ри с епископ Андрей демонстрира благо­разположение и готовност да „съдейства, доколкото положението му позволява, в подготовката за разглеждането на този ва­жен въпрос[6]“. От проведения неколкочасов разговор българите успяват предварител­но да разберат настроението на другата страна, макар Милидис да подчертава, че това е негово лично мнение. Всеобщо виж­дане е, по неговите думи, че БПЦ от всич­ки православни църкви „е запазила най-добре всички характерни белези на Пра­вославието и че в това отношение тя стои най-близко до Цариградската църква[7]“, „че схизмата е един трън, който разделя двете църкви и че той трябва да бъде изтръгнат от тялото на единната Света Православна църква[8]“.

Въпреки обнадеждаващите изявления на патриаршеския преводач, пратениците разбират, че въпросът трудно ще намери благоприятно разрешение. Основание за то­ва дават отрицателното отношение на част от членовете на Патриаршеския Синод, мнителността и враждебността на гръцки­те среди и немощта на патриарх Вениамин, от състоянието на когото в решителна сте­пен зависи благоприятният изход.

Първата среща на българските сино­дални пратеници с Вселенския патриарх и неговия Синод е на 9.II.1945 година. Сутринта митрополит Софроний и останалите члено­ве на делегацията на път от Екзархийския дом за Фенер се спират в историческия храм „Св. Стефан“. След обща молитва, архиереите се изправят „молитвено пред гробовете на нашите приснопаметни вели­ки иерарси – митрополитите Авксентий Велешки, Паисий Пловдивски и Иларион Макариополски Търновски, които със себеотречение и преданост работиха и се бо­риха за Божията и народната правда и лег­наха като основание на възстановяващата се Българска православна църква[9]“.

На входа на Патриаршията българс­ките архиереи са посрещнати от патриар­шеските архидякони, великия патриаршес­ки протосингел архимандрит Максим и главния синодален патриаршески секретар архимандрит Максим, които ги въвеждат в протосингелията. Там са приветствани от четирима синодални архиереи и заед­но се отправят на приема при Вселенския патриарх. След взаимно засвидетелства­не на добри чувства, българското пратеничество заедно с членовете на патриар­шеската комисия за преговорите в със­тав: Халкидонски митрополит Максим, председател, и членове: Сардикийски митрополит Герман, Иринополски мит­рополит Константин и Лаодикийски мит­рополит Доротей, се отправят в залата за заседания.

На това първо заседание митрополит Софроний изтъква добрите намерения на българската страна, като се подкрепя с два красноречиви факта: 1. На 21 януари същата година в София е избран нов предстоятел на Българската православна църква – Екзарх Стефан, със седалище в столица­та на България, а не в Истанбул, както при бившите български екзарси Антим и Йо­сиф. 2. Противно на очакванията и жела­нието на българската общност в Истанбул, тримата архиереи се въздържат да служат в екзархийските храмове, преди да са се представили на Вселенския патриарх, по­неже териториално те се намират в него­вата столица и диоцез. В заключение мит­рополит Софроний заявява целта на бъл­гарската страна в преговорите, още пове­че, че тя вече е била реалност: „Аз не виж­дам непреодолими пречки да се признае днес, съгласно свещените църковни кано­ни, автокефалията на Българската правос­лавна църква със седалище в столицата на Българското царство – София, – както тя е била официално призната за автокефал­на Патриаршия в 927 година при благоверния Цар Петра в Преслав (Доростол) и както тя е била призната съборно (Лампсак) за автокефална Патриаршия в Тър­ново през 1235 година при благоверния Цар Иван II[10].“

Във времето между заседанията на смесената комисия, българската делега­ция провежда редица важни срещи и посе­щения, на които изтъква основанията на исканията си. И убеждава факторите, от ко­ито зависи тяхното изпълнение в правотата си. В разговорите се дискутират детай­лите, като този за приготвяне на св. миро от Българската православна църква. От­биват се и атаките на недобронамерената преса и се правят опровержения на обви­ненията срещу намеренията на български­те пратеници.

Преговорите са доведени до успешен завършек. На 22.11.1945 година Вселенската пат­риаршия издава Томос за автокефалията на Българската църква, с който двете встъпват в пълно канонично общение. Следват съслужения, които потвърждават на практика този акт. На 25 февруари в Патриаршията във Фенер се отслужва ис­торическа св. Литургия от Халкидонския митрополит Максим, заедно с български­те архиереи и всички гръцки владици в гра­да. Седмица по-късно – на 4 март (рожде­ната дата на Българската православна църква – 870 година) – в желязната църква „Св. Стефан“ е отслужена нова съв­местна св. Литургия. След официалните церемонии митрополитите Софроний и Борис се завръщат на 17 март в София, ус­пешно завършили „възложената им исто­рическа мисия[11]“. За приноса, който имат тримата архиереи за успешния завършек на преговорите, свидетелства писмото на Вселенския патриарх Вениамин до Екзарх Стефан. В него се изказва задоволство и удовлетворение от „благоразумието, дели­катността и умението, с което уважаемите пратеници… митрополитите Неврокопски Борис и Търновски Софроний, както и Не­гово Преосвещенство Величкият епископ Андрей, схванаха и изпълниха високата ми­сия, която им бе поверена. Тяхното учас­тие в завършеното историческо дело беше ценно и проявените от тяхна страна чувст­ва към Майката Велика Христова църква, чувствата на дълбока преданост и синовно внимание, ще останат завинаги свързани със светостта и величието на тия дни[12]“.

Вдигането на схизмата е акт със съдбовно значение както за Българската църква, така и за цялото вселенско Пра­вославие**. С него се поправя една истори­ческа неправда – резултат от негативизма в отношенията между българи и гърци в периода на османското владичество. Неслучайно съвременниците на канонично­то възстановяване на общението между Патриаршията и Българската екзархия наричат този акт второ освобождение на българския народ. В следващите десети­летия, въпреки незавидната роля, която ѝ отрежда в обществото тоталитарната държава, Българската църква съумява да извоюва и утвърди подобаващото ѝ място в православната християнска общност.   

Бележки

[1]. Държавен архив Велико Търново (ДА-ВТ), ф. 74 к, on. 1, а.е. 99, л. 4.

[2]. Пак там.

[3]. Благой Чифлянов. Вместо венец. ЦВ, бр. 19, 13 май 1961 година.

[4]. Пак там

[5]. Пак там. 

[6]. ДА-ВТ, ф. 74к, оп. 1, а.е. 99, л. 6. 

[7]. Пак там, л. 6 ^г. 

[8]. Пак там.

[9]. ДА-ВТ, ф. 74к, оп. 1, а.е. 99, л. 8.  

[10]. Пак там, л.10. 

[11]. Пак там, л. 22 ^г.                                                                                                                                                                                                                 [12]. ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 73, л. 33 ^г.                                                  

______________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2005, кн. 2, с. 17-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.                                                                   

**В края на месец февруари 2005 година Българска­та църква отбелязва паметна годишнина – 60 години от вдигането на схизмата, оказвала нега­тивно влияние върху вътрешния и междуцърковния живот в продължение на 73 години.

Настоящата статия няма за цел да изследва задълбочено и в детайли живота на Църквата ни в посочените хро­нологически граници, а само да очертае основните моменти, свързани с този период от най-новата ни църковна история.                                    

Изображение: авторът свещеник главен асистент д-р Людмил Малев. Източник Гугъл БГ.  В днешно време същият е професор д-р.                      

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-g9n