Христо Стоянов Христов

Зародила и разразила се с пълна сила в мистичния Изток, иконоборческата буря не пощадила и западните покрайнини на империята, в които властта на Византия не била достатъчно укрепнала. На Апенинския полуостров (днес Италия), който бил отвоюван от ръцете на остготите след кръвопролитни войни (534-555 година[167]),  по времето едва на император Юстиниан I Велики (527-565 година) византийците владеели само така наречения „Равенски екзархат[168]“.В него влизали централните области около градовете Равена и Рим, които се свързвали чрез тясна териториална ивица, преминаваща през Апенините и трудно защитавана от малобройните византийски гарнизони[169]. Обградени от вражески настроения и агресивни съседи – Лангобардското кралство[170], начело с талантливия пълководец крал Лиутпранд (712-744 година) и лангобардските херцогства Беневенто [171]  и Сполето[172]  – Равена, Рим и прилежащите към тях области трудно получавали, и то единствено по море, вести и помощ от централната власт в Константинопол. От тази явна безпомощност на империята да защитава своите поданици, местното население съвсем естествено било недоволно и на няколко пъти се вдигало на въстание, за да отхвърли номиналната власт на Византия[173].

При това стечение на обстоятелствата се въздигнал и укрепнал авторитетът на римските епископи, които разгърнали широка политическа дейност, често проявявали лоялност към официалната византийска власт, сдържали и обуздавали революционните елементи в страната, а в случаите на външна опасност запазвали населението от насилия и грабежи, като влизали в лични контакти и преговори с нападателите[174]. Зад гърба на папата стояла националната милиция на Рим, Равена и Пентаполис[175], в която влизали всички мъже от различните слоеве на градското население, годни да носят оръжие. Организирана за първи път около 685 година в Рим, тази нова военна сила си поставила за цел да брани папите и националните италиански интереси от домогванията на екзарха и византийската администрация и започнала да играе решаваща роля при конфликтите, които възникнали между императорите и римските епископи[176]. 

Същевременно отношенията между централната държавна власт и папите не били съвсем искрени и коректни. Византийските императори следели с неудоволствие разрастването на папското влияние, както и всяка проява на самостоятелност. От своя страна римските епископи добре познавали мнителността и не забравяли жестокостта на василевсите[177].  Затова те пазели императорските интереси само дотолкова, доколкото това не накърнявало популярността на папството сред народа, а номиналната византийска власт спомагала за утвърждаване принципите на папоцезаризма.

Недоразуменията между папа Григорий II (715-731 година) и император Лъв III (717-741) започнали още при встъпването на последния на престола. В Равенския екзархат незабавно признали властта на новия василевс, но в южните италиански области избухнал бунт и местното население си избрало свой император в лицето на Константинополския грък Василий (син на Григорий Ономагул), който приел името Тиберий[178].

С твърда ръка и решителни мерки император Лъв III бързо се справил със своя противник за престола. Наред с това той решил да засили авторитета на императорската власт в Италия, да възстанови правилното събиране на държавните данъци и да обогати с допълнителни тегоби императорската хазна. Изпратеният за целта хартулар[179] Павел обаче срещнал съпротивата на папа Григорий II, който осуетил провеждането на императорската разпоредба[180]. Не могли да помогнат дори репресивните мерки, защото изпратените от Равена византийски отряди срещнали съпротивата на градската римска милиция и войските на лангобардските херцогства Бенeвенто и Сполето, които се възправили в защита на епископа. На практика се оказало, че императорът трябвало да отстоява своите владетелски права над Италия срещу папата и лангобардите, които всеки момент могли да обединят усилията си за окончателното и пълно отхвърляне на чуждото иго.

Римлянин по произход, папа Григорий II водил самостоятелна църковна политика и само в случаите, когато стремежите на лангобардските крале съвпадали с римските интереси, се обявявал срещу императорското вмешателство, като въздигал принципа „Италия за италианците“. Същевременно обаче, когато териториалните завоевания на лангобардите започнали да стават опасни и застрашавали папските въжделения за независимост от политическата власт, той започнал да се труди за опазване единството между Италия и Византия и да търси съдействието на екзарха и императорските войски.

Вероятно от тази най-ранна епоха датирала тайната неприязън на иконоборческия импeратор Лъв III, който въпреки любезните си писма кроел планове за отстраняването на папата. Организиран бил заговор от дук Василий, хартулар Йордан и иподякон Йоан Дурион, но техните намерения да убият папа Григорий II били разкрити и разгневените римляни убили двама от тях, а Василий едва успял да се спаси, като потърсил убежище в един манастир[181].

Прекомерната ревност, с която византийската администрация се опитала да проведе и наложи иконоборчеството в Италия, задълбочила противоречията на императорите с папите, подготвила и ускорила отпадането на западните области от Византия.

Вестите за иконоборческите насилия в Константинопол се потвърдили и папа Григорий II лично получил императорския едикт срещу светите икони. Император Лъв III, след като не успял да прекърши волята на патриарх Герман, се опитал да спечели за своята кауза римския епископ. Самодържецът смятал, че е намерил съответно оръжие срещу всяко упорство – щедрите обещания, подплатени със скрити заплахи. Затова в писмото си до папата той съветвал последния да съдейства на иконоборчеството, за да си спечели милост при правителството. В случай обаче, че отново[182]  се възпротивел и попречел на изпълнението на иконоборческата програма, се отбелязвало по-нататък в писмото, папата трябвало да се прости окончателно с епископската си катедра[183].

Римският епископ решително отхвърлил иконоборческия едикт и, като се надявал да вразуми императора, изпратил до последния обстойно послание, в което убедително оборвал аргументите на иконоборците. Император Лъв III обаче не само не послушал папските наставления, а затънал още повече в своето зломислие. Той предписал на екзарх Павел в Равена стриктно да следи за изпълнението на иконоборческите разпоредби и да парира всеки опит за противодействие. По отношение на римския епископ той вероятно заповядал да бъде убит или заловен и изпратен в Константинопол за императорски съд[184].

Въпреки тези реални заплахи от страна на императора папа Григорий II отново категорично осъдил иконоборчеството и отказал да съдейства за прилагането на едикта. Той свикал в Рим събор (около 727/8 година), който отхвърлил императорските разпореждания като вмешателство на държавната власт в делата на Църквата[185]. Решенията на събора папата съобщил в обстойно послание до император Лъв III. В него той остро възразявал срещу претенциите на самодържеца да бъде „βασιλευς καί ίερεύς[186]“ като намек за римското езическо първосвещеничество, което се свързвало с императорската титла[187].Освен това папа Григорий II отчетливо подчертал разликата между светската и духовната власт и с решителния си тон показал, че не се бои от императорските закани, защото имал подкрепата на националната милиция и целия народ.

В Равена се развихрила ожесточена борба между привържениците на папата и официалната византийска власт. За своята прекалена ревност при прокарване иконоборческите разпореждания на императора в 727 година екзарх Павел бил убит, а византийските чиновници – прогонени от италианските градове. Техните места заели местни народни вождове и дори възникнала идеята за избор на собствен император, но намесата на папата осуетила тези планове. Римският епископ съвсем реално оценил, че все още не е настъпил моментът за окончателен разрив с Византия. От отслабването на императорската власт могли да се възползват лангобардите и техният крал Лиутпранд, който отдавна се стремял да обедини целия полуостров под своята егида. Това означавало обаче римският епископ да се превърне в обикновен лангобардски архиерей. Затова, като съзнавал, че въздигането на папството е възможно само при наличието на номинална, отдалечена от Рим държавна власт, Григорий II направил всичко възможно, за да успокои духовете и да запази византийското господство над Италия.

Опасенията на папата се оказали съвсем верни. Крал Лиутпранд се възползвал от размирията, настъпили след убийството на екзарх Павел, окупирал и завзел град Равена. След като поставил свои гарнизони в по-главните градове на екзархата, лангобардският крал се насочил с армията си към Рим.

В този решителен момент отново блеснал дипломатическият талант на римския епископ. Той влязъл в преговори с Лиутпранд и, като се възползвал от неговата искрена и чиста вяра, успял да го отклони от намерението му да завоюва Рим. Освен това папата получил от лангобардите в дар на св. Петър град Сутри, който се намирал на около 42 километра от Рим.

Не минало много време и крал Лиутпранд трябвало да съжалява за проявеното великодушие. Папа Григорий влязъл в тайни преговори с венецианците и византийците, които с обединени усилия нападнали по море Равена и я освободили от лангобардите. Изпратеният от императора нов екзарх на име Евтихий успял постепенно да успокои недоволните елементи и да затвърди византийската власт в страната. Въпреки многобройните си опити и всевъзможни лукавства обаче той не могъл да отслаби влиянието на римския епископ и да подготви почвата за приемане на иконоборчеството.

Вторият императорски едикт (730 година) набързо унищожил плодовете от дейността на екзарх Евтихий и отново възпламенил народното негодувание. Папа Григорий II отхвърлил като незаконен избора на Анастасий за Константинополски патриарх и заплашил както него, така и императора с отлъчване от Църквата, ако не се върнат към православната вяра[188].

Неочаквано обаче смъртта споходила папа Григорий II (11 февруари 731 година). За негов приемник бил избран презвитер Григорий Крисогоне, който под името папа Григорий III (731-741 година) продължил непримиримата спрямо иконоборчеството политика на своя предшественик[189].    

Отношенията между новия предстоятел на Римската църква и държавната власт окончателно се влошили и клонели към пълен разрив. Разгневен от упорството на папите и загубил надежда да ги приведе в подчинение, император Лъв III предприел решителни мерки. Той организирал наказателна експедиция срещу римския епископ, но цялата флота, която трябвало да пренесе войските му, потънала по неизвестни причини в дълбините на Адриатическо море[190]. След този пореден неуспех императорът замислил да лиши папството от всяка възможност да оказва въздействие и да настройва западните области против Византия. За целта той отнел, освободил грецизираните южноиталиански провинции Сицилия и Калабрия, както и диоцезите на Източния Илирик – Стари Епир с център град Никополис (днес в развалини при град Превеза, Гърция), Нови Епир с град Дирахиум (днес Дурес, Албания), Македония с град Тесалоники (в Гърция), Тесалия с град Лариса(в Гърция), Ахайя с град Коринт (в Гърция), Прибрежна и Средиземна Дакия с град Сардика (днес София, България), Мидия с град Марцианополис (днес Девня, България), Дардания с град Скупи (днес Скопие, Югославия) и Превалитания с град Скодра (днес Шкодра, Албания)[191] – от властта на папата и ги поставил под юрисдикцията на Константинополския патриарх [192]. Тези мерки на император Лъв III засегнали твърде тежко римския предстоятел и го превърнали в обикновен провинциален епископ, който не могъл вече да играе важна роля при решаването на догматически и църковни въпроси. Самодържецът обаче не се задоволил с постигнатото. Той увеличил с 1/3 поголовния данък на населението в Сицилия и Калабрия[193], а след това сложил ръка и върху доходите на римския престол от така наречените патримонии на св. Петър[194], които възлизали годишно на 25 хиляди солиди [195]. По този начин императорът обогатил държавната хазна и нанесъл последния, решителен удар върху папството, което се присъединило към националната революция и съдействало за окончателното отхвърляне на византийското господство над Рим и Северна Италия (751 година). В резултат следователно на иконоборческата политика на император Лъв III се извършило съдбовното изтласкване на Рим от гръцкия Изток и на Византия от латинския Запад, с което били унищожени последните останки от всемирната Византийска империя и погребани съкровените надежди на папството за първенство и надмощие в Едната Свята и Вселенска църква.

_______________________________________________________________________

*Из студията „Из историята на иконоборчеството”, ГДА, т. XXX, С., 1990, глава първа – „Начало и развой на иконоборчеството”, от проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Повече за него вж. Съдържание 1, в пост № 96.

Тази публикация се явява продължение на публикация № 1841 от 22 август 2025 година (виж Съдържание № 8, публикация № 1841) и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Същата се намира в ГДА, т. ХХХ, С., 1990, от с. 92 до с. 97 вкл.

[167]. Димитър Ангелов, пос. съч., с. 115-116.

[168]. Византийска провинция в Северна Италия, обособена в „Екзархат“ около 584 година от император Маврикий (582-602 година), който съсредоточил в ръцете на нейния упра­вител цялата гражданско-административна и военна власт и го превърнал в почти са­мостоятелен господар с титлата „екзарх“ (Lехikоn für Theologie und Kirche, hrsg. v. J. Höfer u. K. Rochner, 8. Bd., Freiburg in Breisgau, 1965, Sp. 1019-1020; Димитър Ангелов, пое. съч., c. 138).

[169]. Фьодор Иванович Уcпенcкий, пос. съч., c. 39.

[170]. История на средните векове, превод Я. Стоевски, т. I, С., 1974, с. 190.

[171]. Средновековно херцогство, създадено около 570 година от отряд лангобарди, кои­то завзели старинния град Беневенто. Първите херцози Цото (570-591) и Арихисе (591-641) присъединили големи части от Южна Италия и въздигнали извънредно много неговото значение (Советская историческая энциклопедия, т. II, М., 1962, кол. 328).

[172]. Независимо лангобардско херцогство, създадено около 570 година или 571 година (Советская…, т. XIII, М., 1971, кол. 753).

[173]. Еrich Сasраr, Geschichte des Papsttums, 2. Bd., Tübingen, 1933, S. 564 ff., 638 f.

[174]. Фьодор Иванович Уcпенcкий, пос. съч., c. 40-45.

[175]. Съюз от градовете Анкона, Сенигалия (днес Сена Галика), Фано, Пeсаро и Римини (vgl. Н. Jеdin, К. S. Latourette u. J.Mаrtin, a. a. O., S. 33 A C2, ЗЗВ C2, 33A Cl).

[176]. Фьодор Иванович Уcпенcкий, пос. съч., c. 40, 43; Erich Caspar, Geschichte… S. 643 f.

[177]. Красноречиво свидетелство за това били случаите на императорска самораз­права с римските епископи Вигилий (537-555) и Мартин I (649-653) – vgl. Еrich Сasраr, Geschichte…, S. 245 f., 569 ff.

[178]. J.Р.Мignе, P.G., t. 108, col. 804 B.

[179]. Хартуларът бил архивен и административен директор, който ръководил оп­ределен сектор от финансите или от императорската канцелария (Fr. Dölger, Beiträge zur byzantinischen Finanzverwaltung, besonders des 10. u. 11. Jhdts. – Byzantinisches Archiv, 9. Bd., Leipzig-Berlin, 1927, S. 24, 69).

[180]. По всяка вероятност смисълът на това разпореждане е бил да се направи опис на имущественото състояние на гражданите и въз основа на това те да бъдат об­ложени с данъци (cf. J.Р.Мignе, Р.G., t. 108, col. 804 В; J. D. Mansi, op. cit., t.12, Paris-Leipzig, 1902, p. 229 sqq.; C. J. v. Hefele, a. a. O., S. 389).

[181]. J. D. Mansi, op. cit., t. 12, p. 229.

[182]. Визирала се папската намеса срещу данъчното мероприятие на императора от 718 година (срв. бел. 181).

[183]. Еrich Сasраr, Papst Gregor II…, S. 72 ff.; Ders., Geschichte…, S. 651-652.

[184]. J. D. Mansi, op. cit., t. 12, p. 230; C. J. v. Hеfele, a. a. O., S. 386.

[185]. Ibid., S. 405; Фьодор Иванович Уcпенcкий, пос. съч., с. 42.

[186]. „Император и свещеник“ (Erich Caspar, Papst Gregor II…, S. 85).

[187]. Фьодор Иванович Уcпенcкий, пос. съч., с. 43.

[188]. J.Р.Мigne, Р.G., t. 108, col. 825 AB; Erich Caspar, Geschichte…, S.664.

[189]. Erich Caspar, Geschichte…, S. 664.   

[190]. J.P.Migne, P.G., t. 108, col. 828 A.

[191]. Н. Jеdiп, К. S. Latourette u. J. Маrtin. а. а. О., S. 20, А2, 20 В2, 20 ВЗ, 29В ЕЗ, ЗЗС ВЗ, 39С А/В2, 134А СЗ, 134С В2, 134С СЗ, 135D В2, 141D АЗ. 141D ВЗ.

[192]. Fr. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches von 565-1453, 1. Teil (565-1025), München-Berlin, 1924, Reg. 301

[193]. J.Р.Мigne, Р.G., t. 108, col. 828 A; Fr. Dölger, Regesten…, Reg. 300.

[194]. Обширни поземлени владения, които Римската църква получавала в дар или по завещание от държавни или частни лица.

[195]. J.Р.Мigne, Р.G., t. 108, col. 828 АВ; Erich Caspar, Geschichte…, S. 665.

Изображение: авторът Христо Стоянов Христов (1941-2000). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fYS