„Историкът е обречен да гледа на миналото от настоящето” отец Георги Флоровски

Павел Павлов

Abstract

The Drama of the Bulgarian Academic Theologian. The article analyses the specific challenges faced by academic theologians in Bulgarian society during the Pro-Soviet regime.

Keywords: Modern Orthodox Theology, Communist Regime, Academic Theology, Ecumenism, WCC, Church History

***

Въведение

Разбира се, историкът желае да знае миналото, но да го знае от перспективата на настоящето и дори на бъдещето. Това, което е било бъдеще за хората от миналото, вече е минало за историка. В този смисъл историците знаят за миналото повече от хората, които са живели в него. Няма история без поглед назад. Днес честваме двама преподаватели, допринесли всеки според силите си за продължаването на богословската традиция в България. Нито единият, нито другият са били мои преподаватели и лично не ги чувствам за мои учители (като г-н Ганчо Велев или професор Христо Стоянов например). Това ми дава възможност за един по-свободен и надявам се по-обективен поглед. Смятам че всяко лицемерие, дори твърде характерното академично лицемерие, което някои издигат в основен модел на поведение и подражание, е вредно за богословието.

Преди години Георги Каприев издаде том с най-доброто от творчеството на професор Богдан Филов и озаглави предговора към тази книга „Драмата на един академичен интелектуалец в България[2]“. Думите ми, посветени на паметта на епископ д-р Николай и на скоро отминалия си от нас професор Събев, са в подобен контекст, именно: Драмата на българския академичен богослов.

Второто поколение и другите

Дълго разсъждавах за това как най-полезно би могъл да се използва днешният повод, за да започне разговорът за българското богословие през ХХ-ти век. Далеч съм от мисълта да съдя и да поругавам памети на отминали от живота хора. От друга страна, смятам че най-добрият начин да почетеш паметта на някого е да поговориш честно за нещата, които са го вълнували и… да се помолиш за него. Тези въпроси имат екзистенциален смисъл. Отдавна търся ключ към отговора – какви хора са били нашите предшественици, които е трябвало да живеят в този най-бурен век. Поколението на двамата днес чествани носи морала и консерватизма на провинциалния българин, човек жилав, патологично трудолюбив, понякога дребнав, понякога сантиментален, но много жизнен и адаптивен – оцеляващият човек. Все добродетели и недостатъци, изграждани през вековете в българската провинция.

Какво различава българското богословие на ХХ-ти век от съседните богословия и изобщо от другите православни школи? Очевидна е липсата на образци, на съборни личности. Богословието винаги е космополитно. Може би Макариополският епископ д-р Николай и отец Стефан Цанков са най-известните богословски имена извън нашето твърде ограничено пространство. Другото известно име е на професор Събев, но по-скоро като църковен „политик“ и дипломат, като участник в икуменическото движение и Световния съвет на църквите. Ние си нямаме нито св. Николай Велимирович, нито отец Юстин Попович, нито отец Димитру Станилое, нито гръцките духовници и богослови от това време. Да не говорим за великите руски богослови в емиграция. Всички тях, подвластни на националния ни и провинциален комплекс, обикновено омаловажаваме или направо се държим все едно, че не съществуват. Нямаме и харизматични старци-космополити, които биха повели българина към висотите на Божието Царство още тук на земята. Днес нямаме духовник от мащаба на един отец Юстин Първу[3], който е духовният отец, молитвеник и лечител на румънското общество. Без тези неща обаче не може да има и здраво монашество, което да стабилизира формалната институция на Църквата. Очевидно отговорността на българското богословие е твърде голяма за всичко това, което се е случило и се случва. Да си скриваме главите като щрауси е глупаво и безсмислено. Независимо дали е осъзната или не, отговорността си остава.

Академична кариера

Витрината на всеки изследовател са неговите произведения. Витрината на професор Събев е голяма. Неговите текстове са създавани в продължение на повече от 50 години. Ние всички познаваме добре тези текстове. Знаем дори повече от самото послание на текста. Знаем защо са написани. Знаем дори как са написани. Но това пак не е достатъчно, често по-интересното е това, което не е можело да бъде написано. Християнството винаги е персоналистично. Важна е личността, тя е много повече от текста. Намирам твърде безсмислено критичното разглеждане под лупа на тези текстове в търсене на възможности за разобличаване. Текстовете носят белега на своето време. Като всяка витрина обаче всеки текст показва по-скоро желани образи, а не реалните образи на своите създатели.

Не очаквайте да говоря за професор Събев като за герой на социалистическия труд, заслужил деятел на културата или член на Съюза на научните работници в социалистическа България. Твърде много уважавам човека и пътя на Тодор Събев Тодоров – от селото, през Семинарията, Богословския факултет, Историческия факултет и нататък, за да си позволя подобно карикатуризиране. Когато говорим за професора е правилно, смятам, да потърсим човека. Как го постига, в какъв контекст живее и така нататък. Това, което веднага прави впечатление, е неговата академична кариера, която е най-бързата и най-лъскаво изглеждаща в новото българско богословие. На 27 години защитава дисертация, на 31 години вече е доцент, а на 38 професор. На 51 години той е избран за зам. Генерален секретар на Световния съвет на Църквите и отива на работа … в Женева, Швейцария. Годината е 1979-та. Проличава талант и умение за ориентация. Какво стои зад всичко това? Това ли е българската богословска мечта обаче, която се опитват да следват по-младите му колеги и следващото поколение богослови в Духовната академия, та чак и до днес? И какво следва? Какво означава да си професор по богословие? Това мисия ли е или функционерство? А след това? Животът стълбица ли е, по която можеш да се изкачваш до безкрайност или докато те търпят и конюнктурата ти позволява? Дали това не е драмата на всеки един от нас? За разлика от здравия консерватизъм на професор Събев обаче следващите поколения, продукт на развратения късен комсомол, нямат толкова силни инстинкти за самосъхранение.

Изворите

Във всичките си изследвания професор Събев държи на изворите, на тази изключително важна и тънко професионална работа на историка с архивите и изворовите текстове. По този почин, а и за да не се поддавам на характерното за нашите среди приповдигнато честване, реших да прегледам като извор за моя доклад протоколите на Духовната академия за периода от 1961 година (годината, в която доцент Събев е възстановен в нея) до учебната 1981/82 година, когато професорът вече окончателно напуска академията, за да се отдаде изцяло на икуменическото поприще. Още в протокол №1 от 2.09.1961 година доцент Събев е приветстван от Ректора Макариополски епископ Николай като нововъзстановен член на академичната общност и ръководител на катедрата по Църковна история (Писмо № 5780 от 22.07.1961 година). Избирам този период от протоколите и заради дядо Николай, който в този период е Ректор на Духовната академия[4].

В протокол №3 от 26.09.1962 година прави впечатление дългото изказване на доцент Събев в подкрепа на отец Николай Шиваров в конкурса за доцент по Свещено Писание на Стария Завет. Изказването е по-дълго от всички останали, взети заедно. А в протокол №4 от прочутото заседание на 24.10.1962 година, продължило пет часа и половина за избор на доценти по Догматическо богословие и Пастирско богословие, доцент Събев прави изказване „от висшия пилотаж”, което би трябвало да се публикува, за да служи за пример на неколегиалност. Там той нито подкрепя, нито отхвърля кандидата отец Серафим (Алексиев), а прехвърля отговорността за това на Светия Синод. На другия полюс е изказването на отец професор Радко Поптодоров и то ще остане паметно за всеки преподавател и изследовател, който реши да се зарови в старите протоколи от времето на академията.

През пролетта на 1963 година професор Събев заминава на специализация в Нюшател, Швейцария до пролетта на 1964 година. В заседанието на 29.05.1964 година Ректорът подканя професор Събев и отец Нанков да подготвят кратки доклади за командировките им, които да представят на следващото заседание. Такива са представени на заседанието от 27.06.1964 година. Изказана е благодарност „на Народната власт, която в лицето на Председателя и сътрудниците в Комитета по въпросите на Българската православна църква показа пълно разбиране за нуждите на Българската православна църква от икуменически връзки и отдаване възможност на научни работници от академията да бъдат изпращани на научна командировка в чужбина”. През юни същата година професорът отново е в чужбина. Прави впечатление, че само няколко месеца по-късно, още през септември в Академията гостува деканът на Нюшателския богословски факултет Жан Жак фон Алмен, който чете три лекции. Това означава, че доцент Събев си е свършил перфектно работата.

В този период професорът започва своето следване в специалността История на Държавния университет. През пролетта на 1966 година Академичният съвет, начело с Ректора на няколко пъти напомня на Светия Синод, че е дошло време да бъдат повишени в звание наличните доценти в Духовната академия. С най-дълъг стаж са Тодор Събев (7 години) и отец Радко Поптодоров (5 години). В тази връзка, след полученото одобрение от Светия Синод, на заседанието на Академическия съвет от 25.10.1966 година (Протокол №4) се провежда процедура за повишаване в звание на последните. Рецензии върху трудовете на доцент Събев представят професорите Илия Цоневски и Васил Пандурски. В последвалата дискусия се изказват всички присъстващи (отсъстват Ректорът и Пандурски, но те са дали своето писмено съгласие за повишение). Изказванията са формално-положителни и се отнасят както към трудовете, така и към църковно-обществената му дейност. Всичките 13 присъстващи са „за“. Въз основа на това обсъждане Светият Синод, с писмо №8308 от 15.11.1966 година повишава в звание професор кандидатът на богословието Тодор Събев, считано от 1.11. същата година (Протокол №6 от 16.11.1966 година).

Прави впечатление, че за първи път професор Събев участва в работата на комисиите в Духовната академия чак през есента на 1967 година (Библиотечна комисия). Никога не е бил курсов ръководител. Във връзка с новите разпоредби на Светия Синод от началото на 1968 година всички преподаватели да се включат във възпитателната работа на студентите на професор Събев са разпределени 7 студента от ІІ курс (Ангел Марков, Борис Беров, Иван Желев, Иван Касабов, Иван Босаков, Иван Попов и Георги Галев/Гавриил). Изключително активно е участието на професора в общонародните чествания – годишнини от Освобождението, Ден на народната просвета, годишнини на възрожденци и годишнини от установяването на социалистическата власт в България (например комисия в състав: Панчовски, Пенов и Събев подготвя честването на 25-годишнината от 9 септември през 1969 година – вж. протокол №10 от 14.01.1969 година). По случай Рождество Христово и Нова година професор Събев изпраща поздравителна картичка от … Ню-Йорк. Липсва няколко месеца в края на 1968-ма и началото на 1969 година. Тържествата по  случай 25-годишнината се провеждат на 19 септември по решение на Светия Синод (вместо на 25 май, както предлага Академичният съвет), а професор Събев чете пленарния доклад: Успехите на нашата страна през 25-те години на социалистическо строителство.

В края на 60-те години професор Събев е член на комитета за стипендии при Световния съвет на църквите. По тази причина професорът е обичайният отсъстващ по „уважителни причини”. Например за учебната 1968/69 година при проведени 22 заседания той отсъства от 9 заседания. През следващата учебна година отсъства от 7 заседания. Във време, в което е трудно да се припари дори до граничната зона в България, професор Събев непрекъснато пътува по света. Макар и в твърде светска перспектива, но той успява да се възползва от открилата се възможност в най-висока степен.

Темите. Светът и Църквата

Може би най-ясно проличават търсенията на един научен работник, когато прегледаме темите за дипломни работи, които той, като преподавател сам определя и представя пред Академичния съвет за одобрение и избор от страна на студентите. Темите, които предлага професор Събев, са свързани главно с патриотичната дейност на духовници от късновъзрожденския период, история на епархийски манастири, българо-руски, българо-сръбски, българо-румънски връзки, отношение между църква и държава в НРБ от 1944 до 1953 година и други. Това са все теми, които предизвиква и налага новото социалистическо общество.

Тук обаче намираме и най-голямото противоречие – богословието е гласът на Църквата, а Църквата не е от мира сего. Всяко подчиняване на конюнктурата на времето убива вечността на богословското търсене. В кръщелното изповедание християните се отричат от този свят с цялата му суета. В първите векове тази неотмирност е силно подчертана в Посланието до Диогнет. Църквата е ясно разграничена от Империята. Когато Империята обаче става християнска, християните са раздвоени: една значителна част от тях са много предпазливи и то основателно – св. Василий, св. Иоан Златоуст, монашеството и така нататък. Но тогава Империята е християнска и то най-християнската в цялата история, а какво да се прави, когато държавата е войнствено-атеистична и целенасочено унищожава институцията на Църквата? Църквата, която утвърждава себе си в света, винаги е изложена на изкушението от едно прекомерно приспособяване към околната среда, от това, което обикновено се нарича „осветскостяване“. Църквата, която отделя себе си от света, с чувство за своята радикална „неотмирност“, е изложена на обратната опасност, опасността от прекомерната обособеност. Съществува обаче и трета опасност, която вероятно е главната опасност в християнската история. Това е опасността от двойните стандарти. Духът на компромиса се промъква в християнската дейност, когато официално се разрешава и дори поощрява доброто, вместо най-доброто. Този компромис може и да е неизбежен, но той честно трябва да се признава като компромис[5].

Въпросът за обвързаността на българското богословие с темите, които налага конюнктурата на светското общество, е свързан и с въпроса за липсата на школа в конкретния случай и изобщо в българското богословие. Липсва ясно очертана приемственост между професор Снегаров и професор Събев, както и насетне. Днешният политически нихилизъм като че ли дава малко повече шансове за свободен избор. Това обаче очевидно е една от драмите на българския Homo Academicus изобщо.

Прави впечатление, че след смяната на Ректора през 1973 година[6] основните теми, които се обсъждат в Академичния съвет са икуменизмът, бригадите и списъците на непричастилите се студенти на Въведение Богородично, като за непричастяване дори се лишават студенти от стипендия за два месеца (Протокол №7/04.12.1975 година). Също така се приема петилетъчен план (1976-1981 година) за научноизследователската работа на преподавателите (Протокол №14/13.04.1976), който е толкова по социалистически амбициозен, че ако беше изпълнен и на 50%, ние сега нямаше какво да правим. Говори се не за академична общност а за колектив, студентите са другари. Зачестяват дисциплинарните разследвания и репресии, които отдалечават още повече академията от академичността, която се изразява най-вече в свободата. Създава се Възпитателски съвет, който има преди всичко репресивни функции. Известен е и подчертаният интерес на службите към Духовната Академия през този период. С преместването на професор Събев и пенсионирането на професорите (Цоневски, Пиперов, Николов, Тодор Поптодоров, Панчовски, Пандурски и Царев) в началото на 1981 година, както и с промяната в ръководството Духовната академия навлиза в нов етап на разпад и контрол. Постепенно в преподавателската колегия влизат външни лица (небогослови), както и богослови без утвърден църковен дух – този така характерен за предното поколение здрав консерватизъм. Започват внушенията за „подчертаване и изтъкване на национално-патриотичните моменти в преподаването“ (Протокол №10/05.02.1981 година).

Заключение. Поуката от историята

„За какво служи историята[7]?” – пита видният изследовател Марк Блок. Дали познаването и разказването на историята е достатъчно или е по-важно нейното разбиране и осмисляне? Дали непрекъснато трябва да приемаме историята като поле на противопоставяне или сблъсък? Или историята има и друга страна – среща, свързване на миналото и бъдещето[8]. Вероятно това е имал предвид френският историк, когато казва, че „християнството е религия на историци[9].”

В стремежа си да подчертае задължителната връзка между богословието и историята в работата на църковния историк отец Георги Флоровски пише: Църковният историк е неизбежно и богослов. Той непременно проявява своя личен избор и поема отговорност. Анахроничният език трябва старателно да се избягва. Всяка епоха трябва да се разисква според своите собствени условия[10]“.

Професор Събев е част от българската църковна парадигма на втората половина от ХХ-ти век. Неговата задача в Световния съвет на църквите е изключително отговорна. Той трябва да представя по подобаващ начин църковната ситуация у нас. Икуменическото движение от 60-те години изживява кризисен период. То се превръща в арена за представяне на всякакви (миротворчески, идеологически, политически, социални), но все по-малко богословски въпроси. Освен това Българската православна църква през 90-те години излиза от Световния съвет на църквите, с което работата на професора в тази институция в продължение на две десетилетия се обезсмисля, или може би е имала временен, конюнктурен или политически характер.

Православната църква в България преминава през критична фаза и ако не се покаже нужната грижа от страна на „народа Божий“ и клира, може скоро да се стигне до тежка криза на институцията, с непредвидими последици. Много пъти е казано, но като че ли малко е разбрано, че същността на християнството и на Църквата трябва да се търси в самата личност на Господ Иисус Христос, личност, върху която е основана Църквата. Православието не трябва да се превръща в идеология или мироглед – суха система от религиозни знания и етически правила, като се забравя, че то е преди всичко Църква. Тази тежка ситуация обаче не трябва да се разглежда като трагедия, а по-скоро като предизвикателство за по-голяма мисионерска дейност и просветителска активност.

Историята е най-добрият учител за бъдещето. Но само тогава, когато обществото научава истината – и красивата, и грозната. Когато тайните са разбулени, когато се следват поуките от миналото[11].

И накрая пак отец Георги Флоровски: „Внимавайте, защото ретроспекцията крие своите опасности. Тя ни прави уязвими за оптическите илюзии. От определена гледна точка дадени аспекти от миналото могат да бъдат видени в преувеличен и изопачен вид[12]“.

______________________________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2016, бр. 1, с. 57-67. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Доклад, изнесен в Аулата на Богословския факултет на 16 декември 2008 година, във връзка с честването на паметта на българските богослови Макариополски епископ Николай (Кожухаров) и професор Тодор Събев. https://dveri.bg/component/com_content/Itemid, 32/catid,18/id,7820/view,article/ (27.08.2009).

[2]. Вж. Богдан Филов, Софийската църква „Света София“ и софийската църква „Свети Георги“, София, 2004.

[3]. Архимандрит Юстин (Първу) е роден в румънска Молдова през 1919 година. Отрано се посвещава на монашеския живот. По времето на комунизма прекарва дълги години в трудови лагери и затвори, и едва оцелява във време, в което повечето умират от лишенията или убийство. След промените в Румъния, през 1991 година създава комплекса от манастири в Петру Вода (във високата част на източните Карпати) със стотици монаси, негови духовни чеда. До кончината си през 2013 година е като последна надежда и утеха за стотици хиляди румънци.

[4]. Протоколите от заседанията на Факултетния (Академичния) съвет се съхраняват в архива на Богословския факултет и представляват ценен изворов материал за живота на факултета в различните периоди.

[5]. За това често пише отец Георги Флоровски на много места в своето творчество. Тук съм взел за илюстрация някои места от неговия твърде харизматичен текст от Американския период на отеца, публикуван през 1957 г.: „Антиномии на християнската история: Империя и Пустиня“ (превод М. Паскова-Павлова), Християнство и култура, София: Православен калейдоскоп, с. 113 сл. По-нататък за този среден път доста ще говори и отец Александър Шмеман.

[6]. 65-годишният Макариополски епископ Николай (1908-1981) е пенсиониран, а на негово място е поставен Драговитийският епископ Йоан (1925-2005). Тази промяна е свързана и с новия климат в Българската православна църква след смъртта на патриарх Кирил.

[7]. Марк Блок, Апология на историята или занаятът на историка, София, 1977, с. 5 сл.

[8]. Разглеждане на миналото в една есхатологична перспектива като в иконопочитанието, където време и вечност са обединени в иконата. Срв. Георгиос Мандзаридис, Време и човек, Београд, 2003, с. 123 сл.

[9]. Марк Блок, цит. съч., с. 5 сл.

[10]. Георги Флоровски, „Авторитетът на древните събори и преданието на светите отци“, Библия, Църква, Предание, София, 2003, с. 119.

[11]. От заглавната страница на официалния сайт на КОМИСИЯ ЗА РАЗКРИВАНЕ НА ДОКУМЕНТИТЕ И ЗА ОБЯВЯВАНЕ НА ПРИНАДЛЕЖНОСТ НА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ КЪМ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ И РАЗУЗНАВАТЕЛНИТЕ СЛУЖБИ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА АРМИЯ.

[12]. Георги Флоровски, „Затрудненията на християнина историк“ (превод Борис Маринов), Християнство и култура, София: Православен калейдоскоп, 2006, с. 55-56.

Изображения: авторът Павел Павлов и професор Тодор Събев (1928-2008). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fEW