Петър Димитров

Subject of Christ’s apology – justification of the messianic dignity and Sonship with God (Messiah, Son of Man, Son of God)

Abstract

In Christian apologetics, a very important part is occupied by the question related to Christological problems. He has excited Christian apologists and holy fa thers and teachers of the Church, church writers. And today it remains relevant, because Jesus Christ continues to ex cite and attract people with His Divine light and presence. Therefore, we will try to look at His messianic dignity and His exaltation as the Messiah, the Son of Man and the Son of God. The Orthodox Church believes that Jesus Christ is ful ly human, that He is truly a man, but not „just a man,“ but the eternal, divine Son of God. God existed, without a beginning, in a way incomprehensible to man, completely beyond the boundaries of time and space. In this perfection of divine ex istence, God the Father always had with him his divine Son and the Holy Spirit.

Key words: Christian apologetics, Jesus Christ, Messiah, Son of God, Son of Man, argument

***

Увод

Кой е Господ Иисус Христос? Кой е Господ, който пострада и възкръсна за нас? Ние наричаме Иисус Христос Божия Син. Това е често срещан израз. Какво всъщност се разбира под това? Въпросът за личността на Иисус Христос е централен в цялото систематическо богословие. Най-голямата апология на християнството е свързана с апологията на Спасителя и се стреми да отговори на въпросите Кой е Той, какво са казвали съвременниците Му за Него, какво е говорил за Себе Си? Какво мислят днес хората за Иисус Христос? Мнозина признават само Неговата човешка страна, други я отричат, трети я смесват с полубожествена. Християнската апологетика дава отговор на тези и други въпроси, свързани с историческата достоверност на Иисус Христос. Основен въпрос в христологичната апология е защитата на христологичното учение от неправилните схващания. Най-добрата защита на Неговата личност идва не само от историческия контекст, в който тя се формира, но и от начина на излагане на аргументите.

Православната църква вярва, че Иисус Христос е напълно човек, че Той е наистина човек. Но, като православни християни, ние също вярваме, че Христос не е „просто човек“, а че Той е вечният, божествен Син Божий. С това имаме предвид, че от вечността, преди създаването на всичко съществуващо, Бог е съществувал, без начало, по непонятен за човека начин, напълно извън границите на времето и пространството. В това съвършенство на божественото съществуване Бог Отец винаги е имал със себе си своя божествен Син и Светия Дух. И Синът, и Светият Дух са точно това, което е Бог Отец, а именно съвършен, неизменен, вечно съществуващ, вечен, извън човешкото разбиране и така нататък. С една дума, това, което можем да кажем или да си представим за Бог Отец, може да бъде казано и разбрано и за Сина (наричан още Словото, Логосът, Мъдростта и Образът на Бог) и за Светия Дух. По този начин съществува божествена Троица и всяка от Личностите на Троицата е това, което са другите Лица, в съвършено единство и съвършено взаимно общение. Това са Отец и Синът и Светият Дух: Светата Троица. Ние вярваме, че той е предвечният, божествен и съвършен Син Божи и Този, който като човек е роден от Дева Мария и е живял на земята като Иисус от Назарет, Месията (Христос) на Израел и Спасител на света.

Православните, следователно, вярват, че Иисус Христос е завършен човек и завършен Бог; Божият Син и Човешкият Син, един и същ Син. Като уникална божествено-човешка личност, Христос спасява света, като учи на абсолютна божествена истина, прощава грехове на хората и целия свят, страда и умира на кръста като невинен, доброволен и не несправедливо – да бъде с онези, които страдат и умират, възкресявайки от мъртвите, издигайки нашето човечество до Бог, за да го направи божествено завинаги и винаги и изпращането на Светия Дух на хора, които вярват, за да могат да се стремят да учат и да вършат същите неща, които Самият Христос е учил и правил… за да могат те също да бъдат, с една дума, синове на Бог в Него.

Изложение

Още една тайна, която най-добрите християни се мъчат да разкрият, богослови и философи, е „благодатният синтез на Божественото и човешкото“ в богочовешката природа на Иисус Христос. „Иисус Христос е осъщественият план на Бога Създателя за човека. Той е алфата и омегата, началото и краят, съвършената реализация на идеалното битие. А това означава, че Въплъщението на Божия Син е централното събитие в човешката история“„ Великата тайна на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тимотей 3:16). Тези думи на светия апостол свидетелстват за факта, че чудото на въплъщението на Божия Син надхвърля разбирането на нашия ограничен ум. Наистина, можем да вярваме, но не можем да обясним събитието, случило се преди две хиляди години във Витлеем, когато в едно Лице на Исус Христос се съчетаха две толкова различни и по същество противоположни природи: свръхземната, вечната и безкрайната – Божествената, и едновременно с това материалната, ограничената и слабата – човешката. Църквата говори за Въплъщението на Бога, една от догмите на православната вяра. Четвъртият Вселенски събор през 451 година приема догма, която говори за съединението в Иисус Христос на две природи: човешка и божествена.

„И така, следвайки Светите Отци, всички ние единодушно учим, че нашият Господ Иисус Христос е един и същ Син, един и същ съвършен по Божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински Човек, един и същ, състоящ се от разумна (разумна) душа и тяло, единосъщен с Отца по Божество и единосъщен с нас по човечество, подобен на нас във всичко освен в греха; роден от Отца преди вековете по Божество, но Той се роди и в последните дни за нас и нашето спасение от Мария Дева и Богородица по човечество; един и същ Христос, Син, Господ, Единороден, познат в две природи (εν δύο φύσεσιν) неслети, неизменни, неразделни, неразделни; разликата в Неговите природи никога не изчезва от техния съюз, но свойствата на всяка от двете природи са съединени в едно лице и една ипостас (εις εν πρόσωπον και μίαν)“ υπόστασιν συντρεχούση), така че Той не е разрязан или разделен на две лица, а е един и същ Единороден Син, Бог Слово, Господ Иисус Христос; „точно както пророците от древността са говорили за Него и както Сам Иисус Христос ни е учил, и както ни е предал Символа на Отците“ – постановлението на Четвъртия Вселенски събор.

1. Месия

В Новия Завет името Месия е използвано толкова често, че се превръща в собствено име на Иисус. Но за Него се говори и като за Син Човешки и Син Божи едновременно (Марк 8:29, 31). В Стария Завет идеята за месианството е свързана пряко с идването на последните времена. Според старозаветните текстове настъпването на последните есхатологични времена се съпътства с очакване на дълбоки промени в историята. Светия Дух „ще излее” Своята благодат върху потомците на Иаков (Исаия 44:3-5) в края на времената и ще настъпи времето, в което Царят-Месия ще управлява справедливо и в мир (Исаия 32:18). Според Иезекииловото пророчество Бог ще оживотвори сухите кости със Светия Дух, ще им даде жили, плът и кожа и ще вложи в тях ново сърце и нов дух, за да изпълняват Неговата воля (36:27; 37:14). Същото обещание е записано и у пророк Иоил (2:28-32). Месия притежава особен статут в старозаветната институция. Той е помазаникът, избраният. Идеята за помазването обаче не е приложима единствено към Месия. В Стария Завет Бог помазва със Светия Дух владетели, царе или Свои служители при встъпване в сан. Помазването е сакрално действие, което се свързва с идеята за очистващо и лекуващо въздействие, при което на получателя се дава сила, власт и чест. Спецификата на помазването на Иисус Христос се изразява в това, че от началото до края на Своето служение Той не е Богопомазан в смисъл на избран и поставен от Бога да върши Неговата воля, но в помазанието на Спасителя участват и другите две лица на Света Троица: Бог Отец и Светия Дух. Такъв вид помазание в Стария Завет не се среща на друго място. Това е израз на приравняване по достойнство трите лица на Света Троица, в което действие Светия Дух дарява на Иисус Христос мъдрост, знание и сила. Той въздейства и върху хората, укрепва тяхната вяра и им помага да почувстват и да преживеят близките взаимоотношения между Бог Отец и Иисус Христос. Вероятно това е един от основните акценти, свързани с личността на Месия, който старозаветните израилтяни не разбират. Още повече това се открива в нееднаквото им очакване за Неговото идване. Идеята за идващия Месия не е еднородна и очакването за такъв Месия не е единно. Началото на месианската идея не се свързва пряко с появата на есхатологична личност, а със Самия Бог и очакването на Неговото царство. Постепенно акцентът се премества към личността на царя, който успоредно със свещениците и пророците се смята за помазан и за земен наместник на Яхве. По-късно кристализира идеята, че бъдещият Месия трябва да произлезе от царски род. Това за пръв път се среща в пророчеството на Натан (2 Царства 7:12-16): „Аз ще му бъда Баща, а Той ще Ми бъде Син”. Впоследствие тази идея се открива и в други пророчества. При св. пророк Исаия образът на Месия се идентифицира със страдащия раб Божи (42:1-7). Тъй като съществуват различни представи за бъдещия Месия, сред евреите по времето на Иисус Христос, много естествен е въпросът, който св. Иоан Кръстител отправя: „Ти ли Си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме” (Матей 11:3). Със Своята дейност и учение Спасителят се противопоставя на политическия месианизъм и открива, че Неговото Царство “не е от тоя свят” (Иоан 18:36; Псалом 109:1). Неговата есхатологична проповед за Царството, което “не е от тоя свят”, обаче предизвиква месиански надежди и месианско движение. Старозаветните пророци подчертават и царското достойнство на Месия. Учението за Него като Цар и за Неговото вечно Царство е поместено в откровението на цар Давид, но присъства и в много псалми (Псаломи 2, 44, 71 и 109, 44:7; 71:5, 7, 17). Картинно е описан неговият свръхестествен характер и идеалното вътрешно устройство; то е Царство на мира, правдата и благополучието, а Месия е Царят Ходатай пред Бога за всички хора (Битие 18:23, 32; Изход 32:31, 32). Едновременно с личността на Месия-Цар, в Стария Завет присъства и образът Му на невинен страдащ Праведник и Раб Господен. Този образ дава указание не само за историческата съдба на Израил, но за спасението и на езическите народи чрез Месия. Самото изкупително дело на Иисус Христос е тясно свързано с благовестието Му за Царството Божие. То се приближава към евреите, но те го отхвърлят и бедите, които изтърпяват са резултат от отхвърлянето на Царството. Те имат и дълбок есхатологичен контекст. За евреите те са знак за осъществяване на техните надежди за настъпване на Царството Божие, което е истинската цел на идването на Месия. Това, че Спасителят не претендира директно за името Месия, не означава, че няма съзнанието, че е Цар, но и раб Божи, служещ на мнозина. Неговото служение има духовен, а не политически характер, защото се съпътства с получаването на особена благодат от Бога, специално помазание: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме за да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на извършващ тайната на нашето спасение, прозира в образите на унизеността и изоставеността. „Съблякоха ризите Ми и Ме облякоха в багреница, наложиха на главата Ми венец от тръни и в дясната Ми ръка сложиха тръст, за да ги съкруша като глинени съдове”.

2. Син Човешки

Спасителят използва израза Син Човешки за Себе Си. Това наименование не конкретизира само определена човешка личност (Матей 12:28; Марк 10:45; Лука 17:26; Иоан 1:51), но е и есхатологичен образ за Месия от книгата на пророк Даниил (7-ма глава) и е със значение „като човек”. Син Човешки е равнозначно и на Божи Син, а в съвременната библеистика Син Човешки се отъждествява с Месия. Син Човешки като идиоматичен израз в арамейския език означава и Аз в един и същи контекст и вероятно Спасителят го предпочита, защото най-вярно изразява прикритото Му откриване в света. Понятието „Син Човешки” е типично еврейско понятие; то се среща най-рано в семитската традиция като общо понятие за „човек”. В синоптичните евангелия съществуват три комплекса говорене за Сина Човешки:

2.1.Във връзка със земния Му живот: разказа за опрощаване на греховете (Марк 2:10); нарушаване на заповедта и спазване на съботата (Марк 2:28); за сравняването на положението на Иисус Христос с птиците и лисиците (Матей 8:20); упрекът, че Той е многоядец и винопиец (Матей 11:19) и други. Всички те намекват за общуването Му с грешници, за скитнически начин на живот, но подходждат и на есхатологичния Му повик за покаяние и прощаване на греховете. Те кореспондират с пророчеството на пророк Иезекиил (2:2), според което Синът Човешки трябва да е изпълнен с Духа, да въдвори словото Божие сред народ, който не вижда и не чува.

Всичко това е казано, за да се подчертае, че Той трябва да изпита участта на човешкото битие, но Той самият е пратен от Бога, изпълнен е с Божия Дух и въпреки това е отхвърлен от хората.

2.2. Във втората група се говори за страдащия Син Човешки (Марк 8:31; 9:31), Който се прославя посредством унижението, страданието и смъртта Си.

2.3. Футуристично-апокалиптичните думи за Сина Човешки, Който идва в голяма сила и слава на небесни облаци в края на времената е третата група. Интересен е и фактът, че Иисус Христос говори за Сина Човешки в трето лице: „Който се срами от Мене и от думите Ми…, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца…” (Марк 8:38). В този цитат сякаш Tой не се отъждествява със Сина Човешки. Това не означава, че има трето лице, което Спасителя нарича „Син Човешки”, но това е един тайнствен начин, посредством който Той говори за Своята мисия в есхатологичното бъдеще. В православното богословие Син Човешки открива 1) Неговото човешко естество; 2) идването на Царството Божие посредством въплъщението Му. В първите години на ХХ-ти век някои богослови определят отчеството на Бог Отец като съществено в цялостното учението на Иисус Христос.„ Многопластовото и тайнствено говорене за Сина Човешки обозначава Иисус Христос като есхатологичния представител на Бога и Неговото Царство, както и като представителя на хората пред Бога”.

3. Син Божи

Наименованието „Син Божи” косвено се свързва с израза „Син Човешки” или „Син на Иосиф”, Който е потомък на цар Давид „по плът” (Римляни 1:3). „Син Човешки” присъства 83 пъти в Евангелията, изречено от Него Самия. Първоначалното схващане на израза „Син Божи” в старозаветните текстове притежава само иносказателен смисъл за лице, което е реален човек. В някои случаи този израз се употребява по отношение на ангели (срв. Иов 1:6; Иов 38:7; Псалом 88:7; Даниил 3:92), пророци, свещеници или праведни хора (Битие 6:2; Второзаконие 32:43; Псалом 28:1), както и по отношение на Божия народ (Премъдрост на Соломон 18:13). В езическата митология съществува такова наименование, но то е свързано с надарени хора, избрани от божеството, но родени от жени. В елинистичен смисъл извънредно харизматично надарените мъже (владетели, лекари, философи) са смятани за божии синове поради причастността им към единия логос. В Стария Завет „Божии синове” се наричат тези хора, които са станали такива не въз основа на своя произход или на някакво друго обстоятелство, а чрез избора им от Бога. Строго е изключена идеята за физически произход. Да бъдеш син на Бога означава да бъдеш осиновен от Него. В края на І-ви век обаче някои християни са се наричали „родени от Бога” (Иоан 1:12, 13), което е равнозначно на „Божии синове”. Това ново раждане е духовно, при което те придобиват богосиновството, „понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии”(Римляни 8:14). По отношение на Спасителя обаче „Син Божи” е синоним на Месия. Когато Спасителят говори, че миротворците „ще се нарекат синове Божии” (Матей 5:9) не допуска мисълта за физически произход на Божиите синове. Наименованието „Син Божи” се използва и в есхатологичен контекст. Единствено Божия Син може да дойде втори път на земята; Той е Месия, Който може да възкреси хората. По отношение на бъдещите събития в новозаветните книги се използва това наименование вместо „Син Човешки”. В богословието на апостол Павел чрез името Син Божи се подчертават Неговите качества, които не са присъщи на нито един човек. С това апостолът открива превъзходството Му и над ангелите, пророците и свещениците, както и над всички останали „Божии синове”. Иисус Христос като Божи Син е „сияние на славата и образ на Неговата ипостас” (Евреи 1:3), което означава, че по Своята природа Той е Син на Бога. Като такъв Той е непосредствен участник в делата на Бог Отец и съществува преди всяко начало (Иоан 1:1); Той не принадлежи на времето, но е негов творец. Божият Син е единосъщен на Своя Отец и подобно на Него е безначален и вечен. Иисус Христос не нарича Себе Си Син Божи, дори не се нарича и само „Син” на Бога. Той казва: „Моя Отец” (Марк 14:36), „вашия Отец” (Лука 6:36), но никога „нашия Отец”, като с този израз да посочи, че евреите и Самият Той имат един Баща. Изразът „Отче наш” от едноименната молитва не противоречи на това твърдение, защото в края на молитвата е записано „Така казвайте” (Лука 11:2), което означава, че Спасителя отнася тези думи към Своите ученици, без да включва и Себе Си към произнасящите я. Единствено чрез формулата „Моят Отец и вашият Отец” (20:17) може да ни въведе към мисълта, че „техния” Отец е Отец и на Иисус Христос, но по-скоро с израза „Моят Отец” Той разкрива богосиновните отношения между Бог Отец и Себе Си. „Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие” (Матей 11:27). В семитската езикова област изказването, че син и отец се познават взаимно е обичайно. Изразът „Син” следователно не е титул, а твърдение от опит и според някои трябва да се приеме, че тук съществува „обработка на автентичните думи на Иисус”. Това познаване не е чисто интелектуален процес, но многообхватно събитие на взаимна отнесеност, на определеност, на свързаност в любов. Може ли това събитие да бъде разбрано по аналогия с нашето отношение към Бога? Може ли да се говори и за някаква вяра у Иисус Христос? В Евреи 12:2 може да се говори за някаква вяра у Иисус; може да послужи за паралел и Марк 9:23: „И попита Иисус баща му: колко време има, откак му става това? Той отговори: от детинство; и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби; но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия”. Тук вярата е причастност към Божието всемогъщество и катотакава е способна да лекува. Самият Иисус Христос е вярващ, защото чрез Неговата вяра е възможно Той да лекува. Следователно битието на Спасителя като Божи Син е неотделимо от Неговата мисия и служение. Не може да се говори за Бог като за Отец, без да се говори за Неговия Син.

Извод

„Великата тайна на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тимотей 3:16). Тези думи на светия апостол свидетелстват за факта, че чудото на въплъщението на Божия Син надхвърля разбирането на нашия ограничен ум. Наистина, можем да вярваме, но не можем да обясним събитието, случило се преди две хиляди години във Витлеем, когато в едно Лице на Иисус Христос се съчетаха две толкова различни и по същество противоположни природи: свръхземната, вечната и безкрайната – Божествената, и едновременно с това материалната, ограничената и слабата – човешката.

Заключение

Месия, Синът Човешки, Синът Божи, макар подобен на всички нас е различен от нас. Въпросът за личността на Иисус Христос е централен в цялото систематическо богословие. Това е въпрос който вълнува всички нас. Отговорите на този въпрос ги намираме в християнската апологетика, а основен въпрос в христологичната апология е защитата на христологичното учение от неправилните схващания.

Използвана литература

Въведение в християнската апологетика на доц. д-р Ивелина Николова

https://www.pravmir.ru/syn-bozhij-i-syn chelovecheskij-velikaya-tajna/

https://podvorie-peredelkino.ru/patriarch/ views/bogoslovskie-vzglyady/iisus-khristos-syn bozhiy-i-syn-chelovecheskiy/

Freunde der Serbisch-Orthodoxen Kirchenge meinde Hl. Ap. Lukas in Dortmund

________________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, Пловдив, УИ Паисий Хилендарски, том 28 (33), нова серия, 2025, с. 105-112. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fDn