Тотю Коев

Църквата Христова, „стълб и кре­пило на истината“ (1 Тимотей 3:15), ревностно пази и вярно преподава на своите членове богооткровената истина, че Бог по Своята същност е един, а по Лица е троичен. Тази истина е засвидетелствана в Божественото Откровение, разкри­та е в светоотеческото богословие, формулирана е в древните символи и е получила окончателен словесен израз в чл. чл. 1, 2 и 8 на Никео-Цариградския символ на вярата. С нея живее всеки повярвал в Христа и станал жив член на Неговата Църк­ва.

Съгласно словото Божие, Бог ка­то абсолютно Същество е свободен от недостатъците на ограниченото битие. Той е самобитен (срв. Изход 3:14-15; Иоан 5:26; Римляни 11:36; Откровение 1:4, 8 и други), неизменяем (срв. Малахия 3:6; Числа 23:19; Евреи 6:17; Яков 1:17 и други), вечен (срв. Псалом 101:26-28, 89:3; 2 Петр. 3:8; Откровение 1:17 и други), всъдеприсъстващ (срв. Иеремия 23:24; Псалом 138:7-10; Ефесяни 4:6 и други). Като Същество духовно Бог има ум, чувство и воля, които у Него са в абсолютна степен: Той е всезнаещ (срв. Матей 11:27; 1 Коринтяни 2:11; Евреи 4:13 и други), премъдър (срв. Псалом 103:24;1 Коринтяни 2:7; Колосяни 2:3 и други), абсолют­но свободен (срв. Псалом 113:11; Даниил 4:32; Ефесяни 1:5, 11 и други),всемогъщ (срв. Битие 17:1; Матей 19:26; Лука 1:37 и други), всесвят(срв. Левит 19:2; Исаия 6:3; 1 Иоан 1:5; Яков 1:13 и други), всеправеден (срв. Псалом 110:3;Римляни 7:12; 2 Коринтяни 5:10;2 Тимотей 4:7-8 и други), всеблажен (срв. Иов 36:6-7; Псалом 15:11; 1 Тимотей 6:15 и други), всеблаг (срв. Псалом 144:9;Марк 10:18;Иоан 3:16; 1 Иоан 4:8,16 и други).

I

От истината за Бога като Съ­щество абсолютно, притежаващо впълнота изброените тук свойства, следва, че Той по Своята същност е един. Защото две и повече абсолютни няма и не може да има. Ако наред с Бога би имало и друг равен на Него, Той би престанал да бъде абсолютен: не би бил нито всемогъщ, нито всеправеден, нито всеблажен и така нататък. А това ще рече, че Той не би бил Бог. Защото ако Бог не е един и единствен, Той не може реално да съществува като Бог[1]. Следователно абсолютността на Бога е доказателство, че Той е един и единствен, че няма и не може да има друг като Него.

Единството на Бога следва да се разглежда както в числов сми­съл, така и в смисъл на най-пълно вътрешно единство.

1. В числов смисъл

Бог е Същество едно и единствено, не­повторимо. Няма друго същество, което да е съизмеримо с Бога, нито пък да е по-висше от Него. Бог е един не условно и относително. Той не е един от многото, както например е един всеки предмет от група пред­мети от същия род или вид. Той е един безусловно и безотносително[2].

Истината, че Бог е един в този числов смисъл, е изразена ясно в Стария Завет. Първата от десетте заповеди на Синайското законода­телство гласи: „Аз съм Господ, Бог твой…, да нямаш други богове, освен Мене“ (Изход 20:2-3). Тук думите да нямаш означават да не си създаваш в ми­сълта или въображението други бо­гове, каквито не съществуват, и като им се кланяш и им служиш, всъщ­ност да се кланяш и служиш на не­що, което не съществува; да ня­маш значи още да не бого­твориш предмети и стихии от окръжаващия те свят, защото те са творение и като творение нямат божествени свойства и сила; да не боготвориш  творението вместо Тво­реца. Моисей увещавал израилския народ да вярва в единия истински Бог: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един“ (Второзаконие 6:4). Псалмопевецът пък възклик­ва: „Ти си велик и вършиш чудеса, – Ти, Боже, едничък Ти!“ (Псалом 85:10). Тази истина възвестявали и пророците (срв. Исаия 43:10, 44:6, 46:9, 48:12; Иеремия 8:19,10:6-10; Осия 13:4; Михей5:13 и други)[3].

Старозаветното учение за единия и единствен Бог е намерило пълно разкритие в Новия Завет. На въпро­са на законника: „Коя е първата от всички заповеди?“ Спасителят от­говорил: „Първа от всички заповеди е: „слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ“ (Марк 12:28-29). Познаването и изповядването на единия истински Бог е предпостав­ка за вечен живот. В Първосвещеническата молитва Господ Иисус Христос казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога“ (Иоан 17:3). Следователно вярата в единия Бог има не само и не толкова теоретичен характер, но и сотириологичен, тоест тя е безуслов­на предпоставка за постигане на спа­сение и вечен живот. Св. апостол Павел навсякъде благовестял исти­ната за единия Бог (срв. Деяния на светите апостоли 14:8-18, 17:22-31, 19:26; 1 Коринтяни 8:4-6 и други)[4], ръководен от убедено­стта, че именно вярата в единия Бог удовлетворява религиозните потреб­ности на човека и го води към спасение във и чрез изкупителното дело на Иисус Христос.

Видни свети отци и учители като например св. Григорий Неокесарийски (210-270), св. Василий Велики (330-379), св. Софроний Иерусалимски (починал 638), св. Анастасий Синаит (починал 700) и други в своите вероизповедни формули са засвидетелствали с убедителна категоричност вярата си в единия и един­ствен Бог[5].

Тази вяра е намерила ярко отра­жение в кръщелните символи на древните поместни църкви: Римска, Кесарио-Палестинска, Антиохийска, Александрийска, Иерусалимска и Кипърска и накрая в Никео-Цариградския символ на вярата. Всеки от тези символи започва с „Вярваме в единия Бог…[6]“ Това е сторено, от една страна, за да се изтъкне бе­зусловната важност на вярата в единия Бог, а от друга – за да се предпазят християните от манихейския дуализъм, който признавал две начала в света – бог на доброто и бог на злото, воюващи непрекъсна­то помежду си. Продължение на манихейския дуализъм по-късно били павликянството и богомилството в средновековна България.

В полемиката си с представителите на дуализма и неговите разновидно­сти светите отци и учители изтъква­ли логическото противоречие в него: ако двата бога са еднакво силни, борбата им неминуемо би завърши­ла с унищожение и на доброто, и на злото; ако пък единият е по-силен, той ще унищожи по-слабия и в света ще има или само добро и бог на доброто, или само зло и бог на злото[7].

Интерес представляват разсъжде­нията на св. Атанасий Ве­лики (295-373). От факта, че съществува един материален свят, той стига до заключението, че има и един Творец. Симетрията, поря­дъкът и хармонията в света ни на­веждат на мисълта, че Бог е един. Той промисля и управлява света. Ако сътворяването, промислянето и управляването на света би било дело на много богове, а не на един и един­ствен Бог, неминуемо биха настъпи­ли безпорядък, хаос и анархия. Защото както многобожието е всъщ­ност безбожие, така и многоначалието е безначалие, анархия[8].

Като сумира постиженията на светоотеческото богословие относно вя­рата в единия Бог, св. Иоан Дамаскин (650 – около 750) пи­ше: „За вярващите в Божественото Писание е несъмнено, че Бог е един, а не са много (богове)… С тези пък, които не вярват на Божественото Писание, ние ще разсъждаваме та­ка: Бог е съвършен и няма недоста­тъци и по благодат, и по премъдро­ст, и по сила – (Той) е безначален, безкраен, всякога един и същ, не­ограничен или, казано накратко, съвършен във всичко. И тъй, ако допуснем много богове, ще е необ­ходимо да признаем различие между тях многото. Защото, ако между тях няма никакво различие, тогава е един (Бог), а не са много; ако пък има различие, тогава где е съвършенството? Ако не достигат съвършен­ства или по благост, или по сила, или по премъдрост, или по време, или по място, тогава няма да има и Бог. Тъждеството във всичко указ­ва по-скоро на единия Бог, а не на много. Освен това, ако би имало много богове, как би се запазила тяхната неописуемост? Защото гдето би бил един, там не би бил друг. По какъв начин би се управлявал светът от многото (богове), когато между управляващите би произляз­ла война? Понеже различието въ­вежда противоборство. Ако пък ня­кой каже, че всеки от тях управля­ва своята част, то какво би въвело такъв порядък и би направило меж­ду тях разпределение? Това соб­ствено би направил Бог. И тъй, един е Бог, съвършен, неописуем, Творец на всичко, Който държи и управ­лява (всичко), Който е по-високо и преди всяко съвършенство[9].“ От тези думи на св. Иоан Дамаскин следва, че освен чрез свидетелство­то на Божественото Откровение хри­стиянинът и по логически път стига до истината за единия и единствен Бог.

2.На второ място единството на Бога следва да се разбира в смисъл на най-пълно вътрешно един­ство

Наред с числовото единство Бог обладава и най-пълно вътреш­но единство. „Вътрешното единство Божие се изразява в несложността, простотата, съвършеното един­ство и тъждество на всички Негови сили и свойства[10].“ Като обусловено от несложността и неделимостта, въ­трешното Божие единство е несрав­нимо с никое друго единство. В све­та единството е образувано винаги от множество. Например единството на хората се изгражда от отделни лич­ности, изгражда се от множество; живият организъм е единство от множество елементи и органи. У Бога няма такова единство от множество, защото Той е една жива неделима духовна същност.

По Своята същност Бог е дух безпределен (Иоан 4:24). Ду­хът е живо, лично начало, той е личност. Бидейки дух, Бог е съ­щество разумно, живо и лично, както човекът, по подобие на Бога (Битие 1:26-27), е личност и при­тежава ум. Като безпределен Бог прониква във всичко, владее всичко, по-горе е от всичко съществу­ващо, несъизмерим е със света, Той е абсолютен. Макар че като Съще­ство духовно Бог е по-близо до нас, но като безпределен Той е несравним с нищо, в това число и с нас: Бог е по-високо от всяка наша мисъл. Той е необятен и неизразим.

Докато в Стария Завет е разкрита повече идеята за безпредел­ността на Бога, в Новия Завет е разкрита предимно истината за Неговата духовност. В Стария Завет са използвани на места пищ­ни образи и сравнения. „Кому ще уподобите Бога? и какво подобие ще Му намерите?“ (Исаия 40:18, 15). Пред Него „народите са като капка из ведро и се смятат като прашинка на къпони. Ето, островите Той подига като прашец“ (стих 15). „Цял свят е пред Тебе като залюлени къ­пони, или като капка утренна роса, що пада на земята“ (Премъдрост Соломонова 11:23). Идеята за превъзвишения Бог и Неговото величие е изразена в Стария Завет с названието Свети(срв. Левит 19:2; Исаия 5:16, 6:3, 40:25, 57:15; 1 Царства 2:2 и други). Светостта в нейната цялост и пълнота е присъща само на Бога като абсолютен дух.

Загатнатата в Стария Завет истина за духовността на Бога е засвидетелствана ясно в Новия Завет. Сам Господ Иисус Христос в беседата Си със самарянката казва: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с исти­на“ (Иоан 4:24)[11]. И св. апостол Па­вел изповядва, че Господ е дух (2 Коринтяни 3:17). Духът е неделим и ця­лостен.

Само в истината за Бога като Дух безпределен, като Същество живо и лично вярващият човек намира удо­влетворение за здравия си разум и за религиозните си копнежи. С уче­нието си за разумната Първопричина на всичко съществуващо и произти­чащия от нея порядък и хармония всвета християнството удовлетво­рява разума на вярващия. То удовлетворява не по-малко и религиоз­ното чувство, което търси общение със Същество най-съвършено, лич­но и живо. Същество, което остава глухо на нашите молитви, което е неспособно да ни откликне и разбе­ре, ни е чуждо, то не може да бъде предмет на нашите религиозни стре­межи. Поради това истинската рели­гия е немислима без жив, личен Бог, Който да е същество безпределно съвършено. Казано накратко, спо­ред християнското учение Бог по Своята духовност е Същество, с Кое­то човекът като разумно същество може да влиза в живо общение; по Своята безпределност пък Той е Същество, съдържащо в Себе Си в неизмерима пълнота и степен всичко, което е потребно на човека, за него­вото съвършенство и блаженство [12].Така по косвен път се утвърждава истината, че Бог като Същество ду­ховно и безпределно притежава най-пълно вътрешно единство.

II

Друг белег за несравнимостта на вътрешното Божие единство е, че Бог живее в три неразделни Лица или Ипостаси, че Той е троичен.

Единство и троичност! Тази не­достъпна за разума богооткровена истина е жизнено необходима за вярващото сърце. Ако все пак по логически път можем да стигнем до истината, че Бог е един и един­ствен, то по този път не бихме могли да стигнем до другата истина – че Той е троичен по Лица.

Догматът за троичността на Бога има подчертан ирационален харак­тер, който е изразен както в Свещеното Писание, така и в развитието на бо­гословската мисъл.

В Стария Завет истината за триипостасния Бог е само загатната в една или друга форма. Това личи от онези места, в които се говори за множественост на Лицата у Бога, без да се посочва Тяхното число. Така например: „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“ (Битие 1:26); „Ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло“ (Битие 3:22); „Нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго“ (Битие 11:7) и други. Тези и подобни на тях из­рази (например Битие 18:1-3; Исаия 6:3, 8; Премъдрост Соломонова 9:17) съдържат прикрито указание за троичността на Лицата у Бога. Повече от това не може да се очаква в Стария За­вет, който „има сянката на бъдещи­те блага“ (Евреи 10:1).

В Новия Завет, който има „са­мия образ на нещата“ (Евреи 10:1), тази истина е разкрита ясно както при кръщението на Иисус Христос в реката Йордан (срв. Матей 3:16-17; Марк 1:10-11; Лука 3:22), така и в Неговото учение и дейност (срв. Матей 28:19; Иоан 10:30, 14:16, 2; 6 и други), а също и в учението на Него­вите апостоли (срв. 1 Иоан 5:7-8; 1 Коринтяни 8:4-6; 2 Коринтяни 13:13 и други)[13].

Не ще бъде пресилено, ако се каже, че цялото Божествено Откровение чрез думи, символи и действия свидетелства за тайната над тайните – за Света Троица. Богооткровеното уче­ние за единството на Бога и Него­вите свойства е въвеждане към уче­нието за Света Троица като пълнота на истината и живота. Едното и другото са неделимо свързани. В Откровението учението за Бог Отец е неделимо от учението за Бог Син и от учението за Бог Дух Свети[14]. В богословието тази истина се изразява с думите Троичност и Триединство. Първа­та от тези думи указва предимно на разнообразие в един­ството у Бога, втората – предимно на единство в разнообразието на Божията същност. „Първата означава, че в единия Бог са три Ли­ца, а втората, че в трите Лица е един Бог[15].“ Да се мисли и разсъждава за Бога ще рече да се мисли и раз­съждава за Света Троица. Християн­ската вяра е вяра в Света Троица, и тази вяра е съвършена и неизменна[16],защото съдържа пълнотата на исти­ната. Св. Григорий Бого­слов (329/330-390) пише: „Ние видяхме и проповядваме кратко и непретоварено (просто) богословие на Троицата, от Светлината-Отец прие Светлината-Син и Светлината-Дух… Ако отначало е бил Един, били са Трима[17]“.

Божественото Откровение не за­бранява на човека да разсъждава върху догмата за триипостасния Бог. Да разсъждава – да, но не да пре­тендира, че е в състояние да го изясни с помощта на своя ум. Защото в нашия човешки опит няма ни­що сходно или близко до същността Божия и до отношението между бо­жествените Лица. Опитите на чо­вешкия ум сам и само със свои сред­ства да изясни непостижимия дог­мат за Света Троица са довеждали ви­наги до отричане същността на този догмат, а оттук – и до отричане същността на християнството. Църковната история познава три основни еретически движения, които са пра­вили опит по рационален път да изя­снят този догмат. Тук не е излишно да се споменат тези движения макар и накратко. Те са: 1. Савелианство, 2. Арианство и 3. Тритеизъм.

1.Савелианство – по име­то на своя основател Савелий (III-ти век), родом от Птолемаида Либий­ска в Пентаполис. Според Савелий Бог е едно Същество, Което е в съ­стояние на покой и мълчание. Но за да сътвори света и да промисля за него, Той излязъл от Своя покой и се проявил в три различни форми или модуси: в Стария Завет Бог се открива като Отец, Който дава на хората закона; в Новия Завет – като Син, Който ги спасява, и като Дух, Който ги освещава. Отец, Син и Дух не са отделни, самостоятелни лица, а само модуси, начини на проявление на единия Бог. Когато завърши Своето от­кровение, Бог отново ще се върне в състояние на покой и мълчание[18].

2.Арианство – по името на александрийския презвитер Арий, роден около 260 година в Либия. Под влияние на Аристотелевия рациона­лизъм и Оригеновия субординационизъм Арий изхожда от понятието за Бога като самозатворена монада, като същество, което обладава в пълнота всички идеални качества. Тази монада той нарича Бог Отец. Само Той е нероден, вечен, безначален и неизменен. Всичко друго, което съществува, по същност е чуждо на Бога. Логосът е създаден от нищо по волята на Отца, поради което Той е творение, каквото е и Дух Свети. Син и Дух Свети са само висши и първородни твари, необхо­дими посредници при сътворяване­то на света[19].

3.Тритеизъм – с главен представител александрийският епис­коп Иоан Филопон (VI-ти век). В своите богословски концепции Ио­ан Филопон развива мисълта, че природа и ипостас са едно и също. Той принася в тринитарната област учението на Аристотел за отноше­нието на общото към частното. Спо­ред него съществуват само индивидууми, които, ако са еднородни, се подвеждат под едно понятие, докато общата им природа или същност се мисли отделно. Трите Лица на Света Троица са отделни индивидууми и само доколкото имат обща природа са в единство. Това е същността на тритеизма[20].

На основата на тези три еретически движения са възникнали в древ­ност, пък на Запад и в по-ново вре­ме различни други течения[21]. В край­на сметка всички те, изхождайки от рационални предпоставки, от­ричат троичността на Бога. При тях разумът в своето сухо богословстване, лишено от топлотата на вярата, внася юдейски или езиче­ски елементи: или отхвърля троич­ността на Бога, или отрича Негово­то единство. Едното и другото про­тиворечи на Божественото Откровение, противоречи и на живата вяра която се гради върху това Откровение.

При опитите по спекулативно-умо­зрителен път да се изясни догматът за Света Троица проличава ясно без­силието на разума дори и тогава, когато той се ръководи само от чи­стия стремеж към истината[22]. Затова би било неправилно да се мисли, че създателите на еретически уче­ния са искали съзнателно да изо­пачат истината на вярата. При тях основно погрешен е бил методът им на богословстване, изграден, само върху основата на разума. Поради това и изводите, до които достигат, са погрешни и отричат по същество богооткровените истини и преди всичко истината за троичния Бог. Те забравят думите на Иисус, син Сирахов: „Не търси това, що е за тебе извънредно трудно, и не из­питвай (само с разума си, скоби мои) това, що е по-горе от твоите сили“ (3:21). Забравят също и казаното от св. апостол Павел: „Божието никой не знае, освен Божият Дух“ (1 Коринтяни 2:11).

Мнозина свети отци и учители на Църквата са разсъждавали върху догмата за Света Троица, а някои от тях, съобразно църковните нужди в дадена епоха, са посветили на то­зи догмат ценни богословски трактати. Всички те признават и изпо­вядват непостижимостта на тази превисша тайна. Но, изхождайки от словото Божие и от съзнанието на Вселенската църква относно троич­ността на Бога, наред с рационал­ните обосновки и дори преди тях сочат основания из областта на вя­рата. За тях, както изобщо за всеки християнин, „вяра (та) е жива пред­става на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не виж­да“ (Евреи 11:1), „понеже с вяра хо­дим, а не с виждане“ (2 Коринтяни 5:7).

От друга страна, като разглеж­дат могъществото и величието на Бога, отразени в сътворения от Него свят („Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръ­цете Му възвестява твърдта“ – Псалом 18:2), църковните мислители в древ­ност и сега търсят в този окръжаващ ни свят и в нас самите следи от троич­ността на Всевишния. Така се е дош­ло до създаването на аналогии, които, без да претендират, че могат да изчерпят същността на разглеж­дания проблем (иначе те не биха били аналогии), все пак частично онагледяват истината, че единият по същество Бог е троичен по Ли­ца. По своя предмет и съдържание тези аналогии са два вида: физически, тоест взети из областта на материалния свят, и психоло­гически, тоест из областта на духовното. Тук ще спомена някои от тях.

Физически аналогии: 1. из­вор, отверстие на извора и изтичаща от него вода. Тук трите компонента са в единство помежду си, но не се отъждествяват; 2. хармонично съ­звучие от три музикални тона. Все­ки тон е сам за себе си и същевремен­но е в хармония с другите два; 3. роза, цвят и ухание; 4. огън, раз­топен в него метал, и топлина; 5. равностранен триъгълник, всяка от страните на който, взета за основа, образува нов триъгълник. Всяка от тези аналогии е само блед опит да се открие единство в множественост, стигаща до троичност.

Психологически анало­гии с човека: 1. в човешката личност има ум, чувство и воля, но при все това личността си остава една; 2. като отделно същество човекът от­личава себе си от останалия свят; като личност се отличава от другите хора; по пътя на самосъзнанието от­личава душата от тялото си; 3. една от най-употребяваните в древност аналогии, която на Изток придоби­ла психофизическа форма, а на За­пад – психологическа, е след­ната: а) източната – мисъл, слово и дишане. Мисълта ражда словото, което е тъждествено с нея по съдържание. Тя го изразява външ­но с помощта на дишането, но не ди­шането въобще, а това дишане, кое­то е необходимо за говора. Словото и дишането са необходими едно на друго и се изразяват едновремен­но. В тази аналогия мисълта съответства на Отца, словото на Сина, а дишането на Светия Дух; б) западната – ум, самосъзнание и чув­ство на любов. Умът у човека съответства на Отца, самосъзнанието на Сина, а чувството на любов – на Светия Дух.

Заслужава по-особено внимание ед­на от древните аналогии – тази със слънцето, която има и библейска основа. Слънцето е едно, но от него чрез лъчите се ражда светлината и топлината. Лъчът, светлината и топлината се възприемат като живи­телна сила за цялото творение, както Отец, Син и Дух Свети се възприе­мат от вярващото съзнание като из­вор на живота и източник на духов­ни блага. Както слънцето не може да се гледа с обикновено око, така Свещеното Писание ни представя Бога под образа на непристъпна светли­на: „(Бог) е едничък безсмъртен и живее в непристъпна светлина, Ко­гото никой от човеците не е видял, нито може да види“ (1 Тимотей 6:16). „Бог е светлина“ (1 Иоан 1:5). „Вся­ко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините, у Когото няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иаков 1:17). Син е „сияние на славата и образ на Неговата (на Отца, скоби мои) ипостас“ (Евреи 1:3). Дух Свети се изо­бразява като сила, съгряваща, ос­вещаваща и животворяща (срв. Матей 3:11; Лука 3:16; Римляни 1:4, 15:16; 1 Петр. 1:2; Галатяни 6:8 и други).

Образната реч, респективно аналогията относно троичността на Бога е на­мерила отражение в древните сим­воли[23] и особено в Никео-Цариградския. В него е казано, че Син е „Свет­лина от Светлина“ (чл. 2), а Дух Свети е Господ, „Който животвори“ (чл. 8).

Следвайки формата на аналогията (светлината и огъня), главно по отношение на Светия Дух, можем да видим и в химните, особено на празника Петдесетница: „Светият Дух е винаги, и е, и ще бъде; долу започваме да минаваме долу, но винаги към Отца и към греха, и преброяваме: живота и животворящия: светлината, и дарителя светлина, себеблагото, и извора на доброто, чрез Когото се познава Отец, и Синът се прославя, и се познава от всички; една сила, един брой, едно поклонение на Светата Троица“, „Свети Дух, светлина и живот, и жив източник на разбиране: Духът на мъдростта, Духът на разума, добър, прав, интелигентен, притежаващ грехове: Бог и поклонник, огън, изхождащ от огъня: говори, делай, разделяй дара…, странно видение, огън, разделен на даряване на дарове[24]“. В тропар за Рождество Христово Божият Син се нарича „Slitse na pravity“: „Твоето Рождество, Христе Боже наш, издигна светлината на разума на света, защото в него служат на звездите; със звездата се уча да Ти се покланям на Слънцето на правдата, и на Теб познаваме от висините на Изтока: Господи, слава Ти.“ Идеята за Трисиателната или Трислчевата Троица е изразена и в текста за „Слава и Нин“ в ексапостолацията за утренята на празника Петдесетница: „Светлината на Отца, светлината на Словото, светлината и Светият Дух, Който е изпратен от Апостола на огнените езици и по този начин светът се просветява от Троицата да се поклони на Светия“.

Макар че никоя аналогия не раз­крива тайната на триипостасния Бог (другояче не би могло и да бъде), при все това именно по пътя на аналогиите тази непостижима тайна ста­ва по-близка до съзнанието на вяр­ващия. Върху нея христянинът гра­ди както своята вероизповед, така ирелигиозно-нравствения си живот.

На основата на Божественото От­кровение, на религиозния опит и на постиженията на богословската мисъл църковното съзнание е санкционирало в догматическа формули­ровка истината за единия по същес­тво и троичен по Лица Бог. Това е сторено най-пълно и най-точно вНикео-Цариградския символ на вя­рата. В тази догматическа формулировка, която е безусловно задължи­телна за всички християни, прави впечатление следното: 1. веровият елемент. – Както вся­ка богооткровена истина, така и тази се възприема чрез вяра. Затова първата дума, с която започва Сим­волът, е „Вярваме“; 2. точ­ността на богословската тер­минология. – В Символа всяка ду­ма е отмерена, прецизирана и поста­вена на своето място. Не е казано нищо излишно, нито пък нещо е про­пуснато. Тук всяко богословско по­нятие е точно и наситено с богато съдържание; 3. обемът на фор­мулировката за единството и троичността на Бога. – Осем от общо 12-те члена на Символа се отнасят до разглеждания тук проблем. Това не е случайно, а напълно закономерно явление. Вярно е, че за Бога един по същество и троичен по Лица се говори конкретно в членове 1,2 и 8. Но в казаното тук за всяко от Лицата на Света Троица (до осмия член включително), вътрешно се съ­държа и значението на този догмат.

В тази връзка следва да се подчер­тае, че измежду всички религиозни учения, които човешката история познава, християнството е единствено, което изповядва и проповяд­ва един Бог в три Лица. В тази исти­на е пълнотата на Божественото От­кровение. По думите на св. Атанасий Велики Църквата Хри­стова е основана върху вярата вСвета Троица и който отпадне от тази вяра, не може да се именува християнин[25]. Защото повярвалият в Христа става член на Неговата Църква чрез Кръщението в името на Отца и Сина и Светия Дух (Матей 28:19). Сле­дователно откреклият троичността на Бога, отрича и Църквата, в която всичко се дава от Отца чрез Сина в Духа Свети.

Важността на догмата за Света Трои­ца е засвидетелствана ясно и в чина на епископската хиротония в Православната църк­ва. Задължението на епископа е да пасе стадото Христово (Деяния на светите апостоли 20:28) и да го наставлява във вярата (Матей 28:19). Затова ръкополаганият за епископ изповядва гласно пред цялото православно изпълнение: „Вярвам в единия Бог в три Лица: Отец, Син и Дух Свети… Една и съща е всецялата Троица и всецяла Единица: Единица по същество и естество, Троица пък по лични свой­ства и по наименованията Отец, и Син, и Дух Свети… Вярвам също, че Отец е причина за Сина и за Ду­ха: за Сина чрез раждане, а за Духа Свети чрез изхождане… Отец все­цяло е в Сина и в Светия Дух: Син е всецяло в Отца и в Светия Дух; и Дух Свети е всецяло в Отца и в Сина. Защото (Те) са съединени разделно и са разделени единично…“[26]. Тази истина е основополагаща и не търпи изменение нито на йота. Тя е изразена недвусмислено и в така наречения Атанасиев символ, в който че­тем: „Вселенската вяра е тази: да почитаме единия Бог в Троица и Троица в Единица, като нито слива­ме Ипостасите, нито разделяме същността. Различна е ипостаста на От­ца, различна на Сина, различна и на Светия Дух… Какъвто е Отец, та­къв е и Син, такъв и Дух Свети… Така: Отец е Бог, Син е Бог и Дух Свети е Бог, обаче не са три Бога, а един Бог… Отец от никого не е сътворен, нито създаден, нито роден. Син е несътворен, несъздаден, а роден от Самия Отец. Дух Свети е несътворен, несъздаден, нероден, а изхожда от Отца… В тази Трои­ца нищо не е първо или последно; нищо не е по-голямо или по-малко, но трите Ипостаси са съвечни и рав­ни[27].“  

В светлината на догмата за троич­ността на Бога християнинът намира правилен отговор на редица въпроси, вълнуващи съзнанието му. Тук ще спомена два от тях.

1.Откровението ни учи, че Бог е дух (Иоан 4:24), че Той е живо, лично същество. А личността е не­мислима без дейност. В такъв слу­чай в какво се е изразявала дейно­стта на Бога преди да сътвори света? На този въпрос, както пише протоиерей Павел Яковлевич Светлов, едни с язвителност отговарят, че Бог рязал пръчки в гората, за да удря с тях тези, които задават подобни въпроси. Други пък предубедено казват, че Бог заплашвал с вечна мъка иска­щите да надзърнат в глъбините на непостижимите Му тайни[28]. Тези обя­снения не удовлетворяват вярващо­то съзнание. Правилният отговор трябва да търсим в истината за триипостасния Бог. „Преди“ е по­нятие приложимо във времето. Блажени Августин изповядва: „Когато аз го­воря за времето, говоря във време­то[29]“. Като абсолютен и вечен Бог е извън времето. За Него няма ми­нало и бъдеще, а има само вечно на­стояще. За Него „един ден е като хиляда години, и хиляда години – като един ден“ (2 Петр. 3:8). Следо­вателно дейността Божия от веч­ност е вътре в Неговата същност, във взаимообщението между Ли­цата на Света Троица, във взаимната любов, във вечните ипостасни от­ношения на раждане и изхождане[30].Външна изява на Божията дейност пък е сътворяването на света. Тази дейност продължава и в промислянето за създадения от Него свят (Иоан 5:17).

2.Християнството е религия на любовта. Без нея то е немислимо. Първоизточник и пълнота на любов­та е троичният Бог, Който Сам е любов (1 Иоан 4:9, 16). Любовта е дейно начало. Тя предполага субект, носител на любовта, и обект, към който да е насочена. Въпросът тук се свежда до това, може ли сътво­реният свят да бъде обект, изчерп­ващ напълно Божията любов? Аб­солютната любов – Бог, изисква рав­ностоен обект. Творението приема любовта Божия, но като относително то не може да бъде адекватен обект на тази любов. Адекватност се по­лучава в любовта между Лицата на Света Троица. Ще рече, че без учението за триединия Бог ние се лишава­ме от Бога на любовта, а заедно с това се лишаваме от цялото християн­ство[31], което проповядва именно та­зи любов.

Никак не е случайно, че Църква­та в учението, в благовестието и в богослужението, тоест в цялостния си живот акцентира върху догмата за Света Троица. Както от слънцето излизат лъчите и от тях зависи жи­вотът на земята, така от догмата за триединия Бог произтичат и от него се обуславят останалите догма­ти на християнската вяра. Тук ще се спра накратко само на два от тях (за Боговъплъщението и Изкуплението), които, струва ми се, са достатъчни да потвърдят тази мисъл.

1.Догматът за Боговъплъ­щението намира правилно изяс­нение и логическа обосновка във и чрез догмата за Света Троица. На любовта е присъщо не само да твори, но и да промисля за сътвореното. „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ казва Христос (Иоан 5:17). И пак Той свидетелства: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Именно чрез истината за троичността на Бога се възприема любовта на Отца, засвидетелствана чрез Сина при въ­плъщението Му и действаща чрез живеещия в нас Дух Свети (1 Коринтяни 6:19). Казано накратко, без Бого­въплъщението не бихме имали у нас Бога на любовта, не бихме имали Евангелието, не би съществувало християнството[32].

2.Във връзка с догмата за трие­диния Бог стои и догматът за Изкуплението. Всеблагият и всесвет Бог сътворил човека за нетление (Премъдрост Соломонова 2:23), призвал го към светост (Левит 19:2) и съвър­шенство (Матей 5:48). Но грехът про­никнал в човека и внесъл разтление в неговата природа (Римляни 5:12). Правдата Божия изисквала наказа­ние за греха, който е чужд на све­тостта, а любовта Божия изисквала прошка за човека, който е образ Божи (Битие 1:26). Като всеправеден и всесвет Бог наказал греха, а като всеблаг и вселюбещ простил на чо­века. И тук религиозно-нравствено­то съзнание на християнина намира успокоение в учението за Света Троица. Това учение ни дава възможност да разберем едновременното изискване на правдата и любовта, да възприемем въплътения Син Божи като наш Изкупител и Ходатай пред Бога (Иоан 2:1; Римляни 8:34;1 Тимотей 2:5), бидейки Сам Той Бог. Следователно християнското учение за Изкуплението има в основата си истината за триипостасния Бог, Който изисква изкупление, извършва го Сам и ни дава благодатни дарове за обнова и усъвършенстване.

Върху догмата за Света Троица в древност са се водили продължителни и остри спорове. Защитниците на православното учение са имали яс­ното съзнание и твърдата убеденост, че те, защищавайки единството и троичността на Бога, защищават Светая светих на християнството, защищават крайъгълния камък на християнската вяра, върху който се гради Църквата Христова (Ефесяни 2:21). За тях, както и за всички правил­но вярващи християни, тринитарният въпрос е бил и си остава преди всич­ко христологически и сотирологически въпрос – въпрос на жив и деен религиозен опит.

Догматът за единия по същество и троичен по Лица Бог удовлетво­рява религиозното съзнание, успо­коява разума и активизира волята в служение на истината.

„Прiидите, людiе, трiипостасному Божеству поклонимся, Сину во Отце, co Святым Духом: Отец бо без­летно роди Сина соприсносущна и сопрестольна, и Дух Святый бе во Отце, с Сином прославляем: едина сила, едино существо, едино Боже­ство. Емуже покланяющеся вси глаголем: Святый Боже, вся содеявый Сином, содейством Святаго Духа: Святый крепкiй, имже Отца познахом, и Дух Святый прiиде в мир: Святый безсмертный, утешительный Душе, от Отца исходяй, и в Сине почиваяй: Троице Святая, сла­ва Тебе[33]“.

____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1984, кн. 7, с. 1-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. проф. jepoм. д-р Jустин, Догматика православне Цркве, книга прва, Београд, 1980, с. 120 (Фототипско изданье са првог изданьа из 1932 године).

[2]. Срв. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кирилов Цоневски, Православно догмати­ческо богословие, второ издание, София, 1948, с. 60.

[3]. По-подробно вж. у доцент кандидат на богословието Слав­чо Вълчанов, Идеята за единия Бог в Стария Завет, списание Духовна, култура, кн. 5, 1984, с. 14 сл. сл.

[4]. По-подробно вж. у Иван Желев Димитров, Новозаветното учение за Бо­га – един по същество и троичен по Ли­ца, списание Духовна култура, кн. 6, 1984, с. 9 сл. сл.

[5]. Текста на тези вероизповедни форму­ли вж. у A. Hahn, G. L. Наhn, Bibliothek der Symbole und Glaubensregeln der Alten Kirche, Reprografischer Nachdruk der Ausgabe Breslau 1897, Hilde­sheim, 1962, S. 253-255, 266-270, 340-343; Anastasius Sinaita, Adversus acephalos; Migne, PG, t. 89, col. 35 sq. sq.

[6].По-подробно за тези символи вж. у професор кандидат на богословието Тотю Пенчев Коев, Древ­ните християнски символи и тяхното значе­ние, списание Духовна култура, кн. 1, 1983, с. 26 сл. сл. и посочената там литература.

[7].Срв. S. Irenaeus Lugdunensis, Adversus haereses, II, 1, 4; III, 25, 3; Migne, PG, t. 7, col. 711 sq.; 968 sq; S. Athanasius Alexandrinus, Contra gentes, 6, 7; Migne, PG, t. 25, col. 12 sq. Sq; S. Joannes Damascenus, De fide orthodoxa, IV, 20; Migne, PG, t. 94, col. 1196 sq.

[8].Cpв. Contra gentes, 39; Migne, PG, t. 25, col. 77B; 38, col. 76AB; S. Ir­enaeus Lugdunensis, Adver­sus haereses, II, 27, 2; Migne, PG, t. 7, col. 803BC; Origenes, Contra Celsum, I, 23; Migne, PG, t. 11, col, 700 sq.

[9]. De fide orthodoxa, I, 5; Migne, PG, t. 94, col. 800 sq.

[10]. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кирилов Цоневски, пос. съч. 60.

[11]. Срв. протоиерей Павел Яковлевич Светлов, Христiaнское вероученiе в апологетическом изложенiи, т. I, третье изданiе, Кiев, 1910, с. 350.

[12]. Пак там, с. 351.

[13]. По-подробно вж. у Иван Желев Димитров, пос. статия.

[14]. Срв. Д-р Jустин, пос. съч., с. 125.

[15]. Протоиерей Павел Яковлевич Светлов, пос. съч., с. 399.

[16]. Срв. S. Athanasius Alexan­drinus, Contra arianos, Oratio I, 18; Migne, PG, t. 26, col. 49B.

[17]. Cpв. Oratio 31,3; Migne, PG, t. 36, col. 136C.

[18]. Срв. Полный православный богословскiй энциклопедическiй словарь, т. II – б. г., кол. 1984.

[19]. Срв. Тотю Пенчев Коев, Догмати­ческите формулировки на първите чети­ри вселенски събори, София, 1968, с. 9, 18 сл. сл. и посочената там литература.

[20]. Срв. Сергей Викторович Троицкiй, Иоанн Фило­пон, в: Православная богословская энциклопедiя, т. VII, С. Петербург, 1906, кол. 4 сл.

[21]. Срв. Д-р Jустин, пос. съч., с. 181 сл. сл.

[22]. Срв. протоиерей Павел Яковлевич Светлов, пос. съч., с. 411.

[23]. Относно текстовете на тези символи вж. посочената литература в бел. 6.

[24]. Стихири на „Хвалите…“ на Петде­сетница. Отблясъци от аналогията със слънцето се срещат и в нашата старобъл­гарска литература. Така например в „Написание о правей вере“ св. Кирил-Константин Философ, като разсъждава върху догмата за Света Троица, казва: „Понеже един­ствено от Отца е възсиял и Раждащият се (Синът, скоби мои), и Изхождащият (Дух Све­ти, скоби мои), то затова над целия свят има една трилунна и трислънчева светлина“. (Вж. професор Тотю Пенчев Коев, „Написание о правеи вере“ на св. Кирил-Константин Философ, списание Духовна култура, кн. 5, 1984, с. 3).

[25]. Срв. Ad Serapionem, Epist. I, 28; Migne, PG, t. 26, col. 573AB.

[26]. Срв. Д-р Jуcтин, пос. съч., c. 127 сл. сл.

[27]. Пак там, с. 130.

[28]. Срв. протоиерей Павел Яковлевич Светлов, пос. съч., с. 416.

[29]. Confessiones, XI, 25.

[30]. Срв. протоиерей Павел Яковлевич Светлов, пос. съч., с. 415.

[31]. Пак там, с. 414. 

[32]. Пак там, с. 417.

[33]. „Слава и нине“ на „Господи, воззвах…“, велика вечерня на Петдесетница.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-f8i