Тотю Коев
Църквата Христова, „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15), ревностно пази и вярно преподава на своите членове богооткровената истина, че Бог по Своята същност е един, а по Лица е троичен. Тази истина е засвидетелствана в Божественото Откровение, разкрита е в светоотеческото богословие, формулирана е в древните символи и е получила окончателен словесен израз в чл. чл. 1, 2 и 8 на Никео-Цариградския символ на вярата. С нея живее всеки повярвал в Христа и станал жив член на Неговата Църква.
Съгласно словото Божие, Бог като абсолютно Същество е свободен от недостатъците на ограниченото битие. Той е самобитен (срв. Изход 3:14-15; Иоан 5:26; Римляни 11:36; Откровение 1:4, 8 и други), неизменяем (срв. Малахия 3:6; Числа 23:19; Евреи 6:17; Яков 1:17 и други), вечен (срв. Псалом 101:26-28, 89:3; 2 Петр. 3:8; Откровение 1:17 и други), всъдеприсъстващ (срв. Иеремия 23:24; Псалом 138:7-10; Ефесяни 4:6 и други). Като Същество духовно Бог има ум, чувство и воля, които у Него са в абсолютна степен: Той е всезнаещ (срв. Матей 11:27; 1 Коринтяни 2:11; Евреи 4:13 и други), премъдър (срв. Псалом 103:24;1 Коринтяни 2:7; Колосяни 2:3 и други), абсолютно свободен (срв. Псалом 113:11; Даниил 4:32; Ефесяни 1:5, 11 и други),всемогъщ (срв. Битие 17:1; Матей 19:26; Лука 1:37 и други), всесвят(срв. Левит 19:2; Исаия 6:3; 1 Иоан 1:5; Яков 1:13 и други), всеправеден (срв. Псалом 110:3;Римляни 7:12; 2 Коринтяни 5:10;2 Тимотей 4:7-8 и други), всеблажен (срв. Иов 36:6-7; Псалом 15:11; 1 Тимотей 6:15 и други), всеблаг (срв. Псалом 144:9;Марк 10:18;Иоан 3:16; 1 Иоан 4:8,16 и други).
I
От истината за Бога като Същество абсолютно, притежаващо впълнота изброените тук свойства, следва, че Той по Своята същност е един. Защото две и повече абсолютни няма и не може да има. Ако наред с Бога би имало и друг равен на Него, Той би престанал да бъде абсолютен: не би бил нито всемогъщ, нито всеправеден, нито всеблажен и така нататък. А това ще рече, че Той не би бил Бог. Защото ако Бог не е един и единствен, Той не може реално да съществува като Бог[1]. Следователно абсолютността на Бога е доказателство, че Той е един и единствен, че няма и не може да има друг като Него.
Единството на Бога следва да се разглежда както в числов смисъл, така и в смисъл на най-пълно вътрешно единство.
1. В числов смисъл
Бог е Същество едно и единствено, неповторимо. Няма друго същество, което да е съизмеримо с Бога, нито пък да е по-висше от Него. Бог е един не условно и относително. Той не е един от многото, както например е един всеки предмет от група предмети от същия род или вид. Той е един безусловно и безотносително[2].
Истината, че Бог е един в този числов смисъл, е изразена ясно в Стария Завет. Първата от десетте заповеди на Синайското законодателство гласи: „Аз съм Господ, Бог твой…, да нямаш други богове, освен Мене“ (Изход 20:2-3). Тук думите да нямаш означават да не си създаваш в мисълта или въображението други богове, каквито не съществуват, и като им се кланяш и им служиш, всъщност да се кланяш и служиш на нещо, което не съществува; да нямаш значи още да не боготвориш предмети и стихии от окръжаващия те свят, защото те са творение и като творение нямат божествени свойства и сила; да не боготвориш творението вместо Твореца. Моисей увещавал израилския народ да вярва в единия истински Бог: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един“ (Второзаконие 6:4). Псалмопевецът пък възкликва: „Ти си велик и вършиш чудеса, – Ти, Боже, едничък Ти!“ (Псалом 85:10). Тази истина възвестявали и пророците (срв. Исаия 43:10, 44:6, 46:9, 48:12; Иеремия 8:19,10:6-10; Осия 13:4; Михей5:13 и други)[3].
Старозаветното учение за единия и единствен Бог е намерило пълно разкритие в Новия Завет. На въпроса на законника: „Коя е първата от всички заповеди?“ Спасителят отговорил: „Първа от всички заповеди е: „слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ“ (Марк 12:28-29). Познаването и изповядването на единия истински Бог е предпоставка за вечен живот. В Първосвещеническата молитва Господ Иисус Христос казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога“ (Иоан 17:3). Следователно вярата в единия Бог има не само и не толкова теоретичен характер, но и сотириологичен, тоест тя е безусловна предпоставка за постигане на спасение и вечен живот. Св. апостол Павел навсякъде благовестял истината за единия Бог (срв. Деяния на светите апостоли 14:8-18, 17:22-31, 19:26; 1 Коринтяни 8:4-6 и други)[4], ръководен от убедеността, че именно вярата в единия Бог удовлетворява религиозните потребности на човека и го води към спасение във и чрез изкупителното дело на Иисус Христос.
Видни свети отци и учители като например св. Григорий Неокесарийски (210-270), св. Василий Велики (330-379), св. Софроний Иерусалимски (починал 638), св. Анастасий Синаит (починал 700) и други в своите вероизповедни формули са засвидетелствали с убедителна категоричност вярата си в единия и единствен Бог[5].
Тази вяра е намерила ярко отражение в кръщелните символи на древните поместни църкви: Римска, Кесарио-Палестинска, Антиохийска, Александрийска, Иерусалимска и Кипърска и накрая в Никео-Цариградския символ на вярата. Всеки от тези символи започва с „Вярваме в единия Бог…[6]“ Това е сторено, от една страна, за да се изтъкне безусловната важност на вярата в единия Бог, а от друга – за да се предпазят християните от манихейския дуализъм, който признавал две начала в света – бог на доброто и бог на злото, воюващи непрекъснато помежду си. Продължение на манихейския дуализъм по-късно били павликянството и богомилството в средновековна България.
В полемиката си с представителите на дуализма и неговите разновидности светите отци и учители изтъквали логическото противоречие в него: ако двата бога са еднакво силни, борбата им неминуемо би завършила с унищожение и на доброто, и на злото; ако пък единият е по-силен, той ще унищожи по-слабия и в света ще има или само добро и бог на доброто, или само зло и бог на злото[7].
Интерес представляват разсъжденията на св. Атанасий Велики (295-373). От факта, че съществува един материален свят, той стига до заключението, че има и един Творец. Симетрията, порядъкът и хармонията в света ни навеждат на мисълта, че Бог е един. Той промисля и управлява света. Ако сътворяването, промислянето и управляването на света би било дело на много богове, а не на един и единствен Бог, неминуемо биха настъпили безпорядък, хаос и анархия. Защото както многобожието е всъщност безбожие, така и многоначалието е безначалие, анархия[8].
Като сумира постиженията на светоотеческото богословие относно вярата в единия Бог, св. Иоан Дамаскин (650 – около 750) пише: „За вярващите в Божественото Писание е несъмнено, че Бог е един, а не са много (богове)… С тези пък, които не вярват на Божественото Писание, ние ще разсъждаваме така: Бог е съвършен и няма недостатъци и по благодат, и по премъдрост, и по сила – (Той) е безначален, безкраен, всякога един и същ, неограничен или, казано накратко, съвършен във всичко. И тъй, ако допуснем много богове, ще е необходимо да признаем различие между тях многото. Защото, ако между тях няма никакво различие, тогава е един (Бог), а не са много; ако пък има различие, тогава где е съвършенството? Ако не достигат съвършенства или по благост, или по сила, или по премъдрост, или по време, или по място, тогава няма да има и Бог. Тъждеството във всичко указва по-скоро на единия Бог, а не на много. Освен това, ако би имало много богове, как би се запазила тяхната неописуемост? Защото гдето би бил един, там не би бил друг. По какъв начин би се управлявал светът от многото (богове), когато между управляващите би произлязла война? Понеже различието въвежда противоборство. Ако пък някой каже, че всеки от тях управлява своята част, то какво би въвело такъв порядък и би направило между тях разпределение? Това собствено би направил Бог. И тъй, един е Бог, съвършен, неописуем, Творец на всичко, Който държи и управлява (всичко), Който е по-високо и преди всяко съвършенство[9].“ От тези думи на св. Иоан Дамаскин следва, че освен чрез свидетелството на Божественото Откровение християнинът и по логически път стига до истината за единия и единствен Бог.
2.На второ място единството на Бога следва да се разбира в смисъл на най-пълно вътрешно единство
Наред с числовото единство Бог обладава и най-пълно вътрешно единство. „Вътрешното единство Божие се изразява в несложността, простотата, съвършеното единство и тъждество на всички Негови сили и свойства[10].“ Като обусловено от несложността и неделимостта, вътрешното Божие единство е несравнимо с никое друго единство. В света единството е образувано винаги от множество. Например единството на хората се изгражда от отделни личности, изгражда се от множество; живият организъм е единство от множество елементи и органи. У Бога няма такова единство от множество, защото Той е една жива неделима духовна същност.
По Своята същност Бог е дух безпределен (Иоан 4:24). Духът е живо, лично начало, той е личност. Бидейки дух, Бог е същество разумно, живо и лично, както човекът, по подобие на Бога (Битие 1:26-27), е личност и притежава ум. Като безпределен Бог прониква във всичко, владее всичко, по-горе е от всичко съществуващо, несъизмерим е със света, Той е абсолютен. Макар че като Същество духовно Бог е по-близо до нас, но като безпределен Той е несравним с нищо, в това число и с нас: Бог е по-високо от всяка наша мисъл. Той е необятен и неизразим.
Докато в Стария Завет е разкрита повече идеята за безпределността на Бога, в Новия Завет е разкрита предимно истината за Неговата духовност. В Стария Завет са използвани на места пищни образи и сравнения. „Кому ще уподобите Бога? и какво подобие ще Му намерите?“ (Исаия 40:18, 15). Пред Него „народите са като капка из ведро и се смятат като прашинка на къпони. Ето, островите Той подига като прашец“ (стих 15). „Цял свят е пред Тебе като залюлени къпони, или като капка утренна роса, що пада на земята“ (Премъдрост Соломонова 11:23). Идеята за превъзвишения Бог и Неговото величие е изразена в Стария Завет с названието Свети(срв. Левит 19:2; Исаия 5:16, 6:3, 40:25, 57:15; 1 Царства 2:2 и други). Светостта в нейната цялост и пълнота е присъща само на Бога като абсолютен дух.
Загатнатата в Стария Завет истина за духовността на Бога е засвидетелствана ясно в Новия Завет. Сам Господ Иисус Христос в беседата Си със самарянката казва: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:24)[11]. И св. апостол Павел изповядва, че Господ е дух (2 Коринтяни 3:17). Духът е неделим и цялостен.
Само в истината за Бога като Дух безпределен, като Същество живо и лично вярващият човек намира удовлетворение за здравия си разум и за религиозните си копнежи. С учението си за разумната Първопричина на всичко съществуващо и произтичащия от нея порядък и хармония всвета християнството удовлетворява разума на вярващия. То удовлетворява не по-малко и религиозното чувство, което търси общение със Същество най-съвършено, лично и живо. Същество, което остава глухо на нашите молитви, което е неспособно да ни откликне и разбере, ни е чуждо, то не може да бъде предмет на нашите религиозни стремежи. Поради това истинската религия е немислима без жив, личен Бог, Който да е същество безпределно съвършено. Казано накратко, според християнското учение Бог по Своята духовност е Същество, с Което човекът като разумно същество може да влиза в живо общение; по Своята безпределност пък Той е Същество, съдържащо в Себе Си в неизмерима пълнота и степен всичко, което е потребно на човека, за неговото съвършенство и блаженство [12].Така по косвен път се утвърждава истината, че Бог като Същество духовно и безпределно притежава най-пълно вътрешно единство.
II
Друг белег за несравнимостта на вътрешното Божие единство е, че Бог живее в три неразделни Лица или Ипостаси, че Той е троичен.
Единство и троичност! Тази недостъпна за разума богооткровена истина е жизнено необходима за вярващото сърце. Ако все пак по логически път можем да стигнем до истината, че Бог е един и единствен, то по този път не бихме могли да стигнем до другата истина – че Той е троичен по Лица.
Догматът за троичността на Бога има подчертан ирационален характер, който е изразен както в Свещеното Писание, така и в развитието на богословската мисъл.
В Стария Завет истината за триипостасния Бог е само загатната в една или друга форма. Това личи от онези места, в които се говори за множественост на Лицата у Бога, без да се посочва Тяхното число. Така например: „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“ (Битие 1:26); „Ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло“ (Битие 3:22); „Нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго“ (Битие 11:7) и други. Тези и подобни на тях изрази (например Битие 18:1-3; Исаия 6:3, 8; Премъдрост Соломонова 9:17) съдържат прикрито указание за троичността на Лицата у Бога. Повече от това не може да се очаква в Стария Завет, който „има сянката на бъдещите блага“ (Евреи 10:1).
В Новия Завет, който има „самия образ на нещата“ (Евреи 10:1), тази истина е разкрита ясно както при кръщението на Иисус Христос в реката Йордан (срв. Матей 3:16-17; Марк 1:10-11; Лука 3:22), така и в Неговото учение и дейност (срв. Матей 28:19; Иоан 10:30, 14:16, 2; 6 и други), а също и в учението на Неговите апостоли (срв. 1 Иоан 5:7-8; 1 Коринтяни 8:4-6; 2 Коринтяни 13:13 и други)[13].
Не ще бъде пресилено, ако се каже, че цялото Божествено Откровение чрез думи, символи и действия свидетелства за тайната над тайните – за Света Троица. Богооткровеното учение за единството на Бога и Неговите свойства е въвеждане към учението за Света Троица като пълнота на истината и живота. Едното и другото са неделимо свързани. В Откровението учението за Бог Отец е неделимо от учението за Бог Син и от учението за Бог Дух Свети[14]. В богословието тази истина се изразява с думите Троичност и Триединство. Първата от тези думи указва предимно на разнообразие в единството у Бога, втората – предимно на единство в разнообразието на Божията същност. „Първата означава, че в единия Бог са три Лица, а втората, че в трите Лица е един Бог[15].“ Да се мисли и разсъждава за Бога ще рече да се мисли и разсъждава за Света Троица. Християнската вяра е вяра в Света Троица, и тази вяра е съвършена и неизменна[16],защото съдържа пълнотата на истината. Св. Григорий Богослов (329/330-390) пише: „Ние видяхме и проповядваме кратко и непретоварено (просто) богословие на Троицата, от Светлината-Отец прие Светлината-Син и Светлината-Дух… Ако отначало е бил Един, били са Трима[17]“.
Божественото Откровение не забранява на човека да разсъждава върху догмата за триипостасния Бог. Да разсъждава – да, но не да претендира, че е в състояние да го изясни с помощта на своя ум. Защото в нашия човешки опит няма нищо сходно или близко до същността Божия и до отношението между божествените Лица. Опитите на човешкия ум сам и само със свои средства да изясни непостижимия догмат за Света Троица са довеждали винаги до отричане същността на този догмат, а оттук – и до отричане същността на християнството. Църковната история познава три основни еретически движения, които са правили опит по рационален път да изяснят този догмат. Тук не е излишно да се споменат тези движения макар и накратко. Те са: 1. Савелианство, 2. Арианство и 3. Тритеизъм.
1.Савелианство – по името на своя основател Савелий (III-ти век), родом от Птолемаида Либийска в Пентаполис. Според Савелий Бог е едно Същество, Което е в състояние на покой и мълчание. Но за да сътвори света и да промисля за него, Той излязъл от Своя покой и се проявил в три различни форми или модуси: в Стария Завет Бог се открива като Отец, Който дава на хората закона; в Новия Завет – като Син, Който ги спасява, и като Дух, Който ги освещава. Отец, Син и Дух не са отделни, самостоятелни лица, а само модуси, начини на проявление на единия Бог. Когато завърши Своето откровение, Бог отново ще се върне в състояние на покой и мълчание[18].
2.Арианство – по името на александрийския презвитер Арий, роден около 260 година в Либия. Под влияние на Аристотелевия рационализъм и Оригеновия субординационизъм Арий изхожда от понятието за Бога като самозатворена монада, като същество, което обладава в пълнота всички идеални качества. Тази монада той нарича Бог Отец. Само Той е нероден, вечен, безначален и неизменен. Всичко друго, което съществува, по същност е чуждо на Бога. Логосът е създаден от нищо по волята на Отца, поради което Той е творение, каквото е и Дух Свети. Син и Дух Свети са само висши и първородни твари, необходими посредници при сътворяването на света[19].
3.Тритеизъм – с главен представител александрийският епископ Иоан Филопон (VI-ти век). В своите богословски концепции Иоан Филопон развива мисълта, че природа и ипостас са едно и също. Той принася в тринитарната област учението на Аристотел за отношението на общото към частното. Според него съществуват само индивидууми, които, ако са еднородни, се подвеждат под едно понятие, докато общата им природа или същност се мисли отделно. Трите Лица на Света Троица са отделни индивидууми и само доколкото имат обща природа са в единство. Това е същността на тритеизма[20].
На основата на тези три еретически движения са възникнали в древност, пък на Запад и в по-ново време различни други течения[21]. В крайна сметка всички те, изхождайки от рационални предпоставки, отричат троичността на Бога. При тях разумът в своето сухо богословстване, лишено от топлотата на вярата, внася юдейски или езически елементи: или отхвърля троичността на Бога, или отрича Неговото единство. Едното и другото противоречи на Божественото Откровение, противоречи и на живата вяра която се гради върху това Откровение.
При опитите по спекулативно-умозрителен път да се изясни догматът за Света Троица проличава ясно безсилието на разума дори и тогава, когато той се ръководи само от чистия стремеж към истината[22]. Затова би било неправилно да се мисли, че създателите на еретически учения са искали съзнателно да изопачат истината на вярата. При тях основно погрешен е бил методът им на богословстване, изграден, само върху основата на разума. Поради това и изводите, до които достигат, са погрешни и отричат по същество богооткровените истини и преди всичко истината за троичния Бог. Те забравят думите на Иисус, син Сирахов: „Не търси това, що е за тебе извънредно трудно, и не изпитвай (само с разума си, скоби мои) това, що е по-горе от твоите сили“ (3:21). Забравят също и казаното от св. апостол Павел: „Божието никой не знае, освен Божият Дух“ (1 Коринтяни 2:11).
Мнозина свети отци и учители на Църквата са разсъждавали върху догмата за Света Троица, а някои от тях, съобразно църковните нужди в дадена епоха, са посветили на този догмат ценни богословски трактати. Всички те признават и изповядват непостижимостта на тази превисша тайна. Но, изхождайки от словото Божие и от съзнанието на Вселенската църква относно троичността на Бога, наред с рационалните обосновки и дори преди тях сочат основания из областта на вярата. За тях, както изобщо за всеки християнин, „вяра (та) е жива представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1), „понеже с вяра ходим, а не с виждане“ (2 Коринтяни 5:7).
От друга страна, като разглеждат могъществото и величието на Бога, отразени в сътворения от Него свят („Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ – Псалом 18:2), църковните мислители в древност и сега търсят в този окръжаващ ни свят и в нас самите следи от троичността на Всевишния. Така се е дошло до създаването на аналогии, които, без да претендират, че могат да изчерпят същността на разглеждания проблем (иначе те не биха били аналогии), все пак частично онагледяват истината, че единият по същество Бог е троичен по Лица. По своя предмет и съдържание тези аналогии са два вида: физически, тоест взети из областта на материалния свят, и психологически, тоест из областта на духовното. Тук ще спомена някои от тях.
Физически аналогии: 1. извор, отверстие на извора и изтичаща от него вода. Тук трите компонента са в единство помежду си, но не се отъждествяват; 2. хармонично съзвучие от три музикални тона. Всеки тон е сам за себе си и същевременно е в хармония с другите два; 3. роза, цвят и ухание; 4. огън, разтопен в него метал, и топлина; 5. равностранен триъгълник, всяка от страните на който, взета за основа, образува нов триъгълник. Всяка от тези аналогии е само блед опит да се открие единство в множественост, стигаща до троичност.
Психологически аналогии с човека: 1. в човешката личност има ум, чувство и воля, но при все това личността си остава една; 2. като отделно същество човекът отличава себе си от останалия свят; като личност се отличава от другите хора; по пътя на самосъзнанието отличава душата от тялото си; 3. една от най-употребяваните в древност аналогии, която на Изток придобила психофизическа форма, а на Запад – психологическа, е следната: а) източната – мисъл, слово и дишане. Мисълта ражда словото, което е тъждествено с нея по съдържание. Тя го изразява външно с помощта на дишането, но не дишането въобще, а това дишане, което е необходимо за говора. Словото и дишането са необходими едно на друго и се изразяват едновременно. В тази аналогия мисълта съответства на Отца, словото на Сина, а дишането на Светия Дух; б) западната – ум, самосъзнание и чувство на любов. Умът у човека съответства на Отца, самосъзнанието на Сина, а чувството на любов – на Светия Дух.
Заслужава по-особено внимание една от древните аналогии – тази със слънцето, която има и библейска основа. Слънцето е едно, но от него чрез лъчите се ражда светлината и топлината. Лъчът, светлината и топлината се възприемат като живителна сила за цялото творение, както Отец, Син и Дух Свети се възприемат от вярващото съзнание като извор на живота и източник на духовни блага. Както слънцето не може да се гледа с обикновено око, така Свещеното Писание ни представя Бога под образа на непристъпна светлина: „(Бог) е едничък безсмъртен и живее в непристъпна светлина, Когото никой от човеците не е видял, нито може да види“ (1 Тимотей 6:16). „Бог е светлина“ (1 Иоан 1:5). „Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините, у Когото няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иаков 1:17). Син е „сияние на славата и образ на Неговата (на Отца, скоби мои) ипостас“ (Евреи 1:3). Дух Свети се изобразява като сила, съгряваща, освещаваща и животворяща (срв. Матей 3:11; Лука 3:16; Римляни 1:4, 15:16; 1 Петр. 1:2; Галатяни 6:8 и други).
Образната реч, респективно аналогията относно троичността на Бога е намерила отражение в древните символи[23] и особено в Никео-Цариградския. В него е казано, че Син е „Светлина от Светлина“ (чл. 2), а Дух Свети е Господ, „Който животвори“ (чл. 8).
Следвайки формата на аналогията (светлината и огъня), главно по отношение на Светия Дух, можем да видим и в химните, особено на празника Петдесетница: „Светият Дух е винаги, и е, и ще бъде; долу започваме да минаваме долу, но винаги към Отца и към греха, и преброяваме: живота и животворящия: светлината, и дарителя светлина, себеблагото, и извора на доброто, чрез Когото се познава Отец, и Синът се прославя, и се познава от всички; една сила, един брой, едно поклонение на Светата Троица“, „Свети Дух, светлина и живот, и жив източник на разбиране: Духът на мъдростта, Духът на разума, добър, прав, интелигентен, притежаващ грехове: Бог и поклонник, огън, изхождащ от огъня: говори, делай, разделяй дара…, странно видение, огън, разделен на даряване на дарове[24]“. В тропар за Рождество Христово Божият Син се нарича „Slitse na pravity“: „Твоето Рождество, Христе Боже наш, издигна светлината на разума на света, защото в него служат на звездите; със звездата се уча да Ти се покланям на Слънцето на правдата, и на Теб познаваме от висините на Изтока: Господи, слава Ти.“ Идеята за Трисиателната или Трислчевата Троица е изразена и в текста за „Слава и Нин“ в ексапостолацията за утренята на празника Петдесетница: „Светлината на Отца, светлината на Словото, светлината и Светият Дух, Който е изпратен от Апостола на огнените езици и по този начин светът се просветява от Троицата да се поклони на Светия“.
Макар че никоя аналогия не разкрива тайната на триипостасния Бог (другояче не би могло и да бъде), при все това именно по пътя на аналогиите тази непостижима тайна става по-близка до съзнанието на вярващия. Върху нея христянинът гради както своята вероизповед, така ирелигиозно-нравствения си живот.
На основата на Божественото Откровение, на религиозния опит и на постиженията на богословската мисъл църковното съзнание е санкционирало в догматическа формулировка истината за единия по същество и троичен по Лица Бог. Това е сторено най-пълно и най-точно вНикео-Цариградския символ на вярата. В тази догматическа формулировка, която е безусловно задължителна за всички християни, прави впечатление следното: 1. веровият елемент. – Както всяка богооткровена истина, така и тази се възприема чрез вяра. Затова първата дума, с която започва Символът, е „Вярваме“; 2. точността на богословската терминология. – В Символа всяка дума е отмерена, прецизирана и поставена на своето място. Не е казано нищо излишно, нито пък нещо е пропуснато. Тук всяко богословско понятие е точно и наситено с богато съдържание; 3. обемът на формулировката за единството и троичността на Бога. – Осем от общо 12-те члена на Символа се отнасят до разглеждания тук проблем. Това не е случайно, а напълно закономерно явление. Вярно е, че за Бога един по същество и троичен по Лица се говори конкретно в членове 1,2 и 8. Но в казаното тук за всяко от Лицата на Света Троица (до осмия член включително), вътрешно се съдържа и значението на този догмат.
В тази връзка следва да се подчертае, че измежду всички религиозни учения, които човешката история познава, християнството е единствено, което изповядва и проповядва един Бог в три Лица. В тази истина е пълнотата на Божественото Откровение. По думите на св. Атанасий Велики Църквата Христова е основана върху вярата вСвета Троица и който отпадне от тази вяра, не може да се именува християнин[25]. Защото повярвалият в Христа става член на Неговата Църква чрез Кръщението в името на Отца и Сина и Светия Дух (Матей 28:19). Следователно откреклият троичността на Бога, отрича и Църквата, в която всичко се дава от Отца чрез Сина в Духа Свети.

Важността на догмата за Света Троица е засвидетелствана ясно и в чина на епископската хиротония в Православната църква. Задължението на епископа е да пасе стадото Христово (Деяния на светите апостоли 20:28) и да го наставлява във вярата (Матей 28:19). Затова ръкополаганият за епископ изповядва гласно пред цялото православно изпълнение: „Вярвам в единия Бог в три Лица: Отец, Син и Дух Свети… Една и съща е всецялата Троица и всецяла Единица: Единица по същество и естество, Троица пък по лични свойства и по наименованията Отец, и Син, и Дух Свети… Вярвам също, че Отец е причина за Сина и за Духа: за Сина чрез раждане, а за Духа Свети чрез изхождане… Отец всецяло е в Сина и в Светия Дух: Син е всецяло в Отца и в Светия Дух; и Дух Свети е всецяло в Отца и в Сина. Защото (Те) са съединени разделно и са разделени единично…“[26]. Тази истина е основополагаща и не търпи изменение нито на йота. Тя е изразена недвусмислено и в така наречения Атанасиев символ, в който четем: „Вселенската вяра е тази: да почитаме единия Бог в Троица и Троица в Единица, като нито сливаме Ипостасите, нито разделяме същността. Различна е ипостаста на Отца, различна на Сина, различна и на Светия Дух… Какъвто е Отец, такъв е и Син, такъв и Дух Свети… Така: Отец е Бог, Син е Бог и Дух Свети е Бог, обаче не са три Бога, а един Бог… Отец от никого не е сътворен, нито създаден, нито роден. Син е несътворен, несъздаден, а роден от Самия Отец. Дух Свети е несътворен, несъздаден, нероден, а изхожда от Отца… В тази Троица нищо не е първо или последно; нищо не е по-голямо или по-малко, но трите Ипостаси са съвечни и равни[27].“
В светлината на догмата за троичността на Бога християнинът намира правилен отговор на редица въпроси, вълнуващи съзнанието му. Тук ще спомена два от тях.
1.Откровението ни учи, че Бог е дух (Иоан 4:24), че Той е живо, лично същество. А личността е немислима без дейност. В такъв случай в какво се е изразявала дейността на Бога преди да сътвори света? На този въпрос, както пише протоиерей Павел Яковлевич Светлов, едни с язвителност отговарят, че Бог рязал пръчки в гората, за да удря с тях тези, които задават подобни въпроси. Други пък предубедено казват, че Бог заплашвал с вечна мъка искащите да надзърнат в глъбините на непостижимите Му тайни[28]. Тези обяснения не удовлетворяват вярващото съзнание. Правилният отговор трябва да търсим в истината за триипостасния Бог. „Преди“ е понятие приложимо във времето. Блажени Августин изповядва: „Когато аз говоря за времето, говоря във времето[29]“. Като абсолютен и вечен Бог е извън времето. За Него няма минало и бъдеще, а има само вечно настояще. За Него „един ден е като хиляда години, и хиляда години – като един ден“ (2 Петр. 3:8). Следователно дейността Божия от вечност е вътре в Неговата същност, във взаимообщението между Лицата на Света Троица, във взаимната любов, във вечните ипостасни отношения на раждане и изхождане[30].Външна изява на Божията дейност пък е сътворяването на света. Тази дейност продължава и в промислянето за създадения от Него свят (Иоан 5:17).
2.Християнството е религия на любовта. Без нея то е немислимо. Първоизточник и пълнота на любовта е троичният Бог, Който Сам е любов (1 Иоан 4:9, 16). Любовта е дейно начало. Тя предполага субект, носител на любовта, и обект, към който да е насочена. Въпросът тук се свежда до това, може ли сътвореният свят да бъде обект, изчерпващ напълно Божията любов? Абсолютната любов – Бог, изисква равностоен обект. Творението приема любовта Божия, но като относително то не може да бъде адекватен обект на тази любов. Адекватност се получава в любовта между Лицата на Света Троица. Ще рече, че без учението за триединия Бог ние се лишаваме от Бога на любовта, а заедно с това се лишаваме от цялото християнство[31], което проповядва именно тази любов.
Никак не е случайно, че Църквата в учението, в благовестието и в богослужението, тоест в цялостния си живот акцентира върху догмата за Света Троица. Както от слънцето излизат лъчите и от тях зависи животът на земята, така от догмата за триединия Бог произтичат и от него се обуславят останалите догмати на християнската вяра. Тук ще се спра накратко само на два от тях (за Боговъплъщението и Изкуплението), които, струва ми се, са достатъчни да потвърдят тази мисъл.
1.Догматът за Боговъплъщението намира правилно изяснение и логическа обосновка във и чрез догмата за Света Троица. На любовта е присъщо не само да твори, но и да промисля за сътвореното. „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ казва Христос (Иоан 5:17). И пак Той свидетелства: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Именно чрез истината за троичността на Бога се възприема любовта на Отца, засвидетелствана чрез Сина при въплъщението Му и действаща чрез живеещия в нас Дух Свети (1 Коринтяни 6:19). Казано накратко, без Боговъплъщението не бихме имали у нас Бога на любовта, не бихме имали Евангелието, не би съществувало християнството[32].
2.Във връзка с догмата за триединия Бог стои и догматът за Изкуплението. Всеблагият и всесвет Бог сътворил човека за нетление (Премъдрост Соломонова 2:23), призвал го към светост (Левит 19:2) и съвършенство (Матей 5:48). Но грехът проникнал в човека и внесъл разтление в неговата природа (Римляни 5:12). Правдата Божия изисквала наказание за греха, който е чужд на светостта, а любовта Божия изисквала прошка за човека, който е образ Божи (Битие 1:26). Като всеправеден и всесвет Бог наказал греха, а като всеблаг и вселюбещ простил на човека. И тук религиозно-нравственото съзнание на християнина намира успокоение в учението за Света Троица. Това учение ни дава възможност да разберем едновременното изискване на правдата и любовта, да възприемем въплътения Син Божи като наш Изкупител и Ходатай пред Бога (Иоан 2:1; Римляни 8:34;1 Тимотей 2:5), бидейки Сам Той Бог. Следователно християнското учение за Изкуплението има в основата си истината за триипостасния Бог, Който изисква изкупление, извършва го Сам и ни дава благодатни дарове за обнова и усъвършенстване.
Върху догмата за Света Троица в древност са се водили продължителни и остри спорове. Защитниците на православното учение са имали ясното съзнание и твърдата убеденост, че те, защищавайки единството и троичността на Бога, защищават Светая светих на християнството, защищават крайъгълния камък на християнската вяра, върху който се гради Църквата Христова (Ефесяни 2:21). За тях, както и за всички правилно вярващи християни, тринитарният въпрос е бил и си остава преди всичко христологически и сотирологически въпрос – въпрос на жив и деен религиозен опит.
Догматът за единия по същество и троичен по Лица Бог удовлетворява религиозното съзнание, успокоява разума и активизира волята в служение на истината.
„Прiидите, людiе, трiипостасному Божеству поклонимся, Сину во Отце, co Святым Духом: Отец бо безлетно роди Сина соприсносущна и сопрестольна, и Дух Святый бе во Отце, с Сином прославляем: едина сила, едино существо, едино Божество. Емуже покланяющеся вси глаголем: Святый Боже, вся содеявый Сином, содейством Святаго Духа: Святый крепкiй, имже Отца познахом, и Дух Святый прiиде в мир: Святый безсмертный, утешительный Душе, от Отца исходяй, и в Сине почиваяй: Троице Святая, слава Тебе[33]“.
____________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1984, кн. 7, с. 1-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Срв. проф. jepoм. д-р Jустин, Догматика православне Цркве, книга прва, Београд, 1980, с. 120 (Фототипско изданье са првог изданьа из 1932 године).
[2]. Срв. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кирилов Цоневски, Православно догматическо богословие, второ издание, София, 1948, с. 60.
[3]. По-подробно вж. у доцент кандидат на богословието Славчо Вълчанов, Идеята за единия Бог в Стария Завет, списание Духовна, култура, кн. 5, 1984, с. 14 сл. сл.
[4]. По-подробно вж. у Иван Желев Димитров, Новозаветното учение за Бога – един по същество и троичен по Лица, списание Духовна култура, кн. 6, 1984, с. 9 сл. сл.
[5]. Текста на тези вероизповедни формули вж. у A. Hahn, G. L. Наhn, Bibliothek der Symbole und Glaubensregeln der Alten Kirche, Reprografischer Nachdruk der Ausgabe Breslau 1897, Hildesheim, 1962, S. 253-255, 266-270, 340-343; Anastasius Sinaita, Adversus acephalos; Migne, PG, t. 89, col. 35 sq. sq.
[6].По-подробно за тези символи вж. у професор кандидат на богословието Тотю Пенчев Коев, Древните християнски символи и тяхното значение, списание Духовна култура, кн. 1, 1983, с. 26 сл. сл. и посочената там литература.
[7].Срв. S. Irenaeus Lugdunensis, Adversus haereses, II, 1, 4; III, 25, 3; Migne, PG, t. 7, col. 711 sq.; 968 sq; S. Athanasius Alexandrinus, Contra gentes, 6, 7; Migne, PG, t. 25, col. 12 sq. Sq; S. Joannes Damascenus, De fide orthodoxa, IV, 20; Migne, PG, t. 94, col. 1196 sq.
[8].Cpв. Contra gentes, 39; Migne, PG, t. 25, col. 77B; 38, col. 76AB; S. Irenaeus Lugdunensis, Adversus haereses, II, 27, 2; Migne, PG, t. 7, col. 803BC; Origenes, Contra Celsum, I, 23; Migne, PG, t. 11, col, 700 sq.
[9]. De fide orthodoxa, I, 5; Migne, PG, t. 94, col. 800 sq.
[10]. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кирилов Цоневски, пос. съч. 60.
[11]. Срв. протоиерей Павел Яковлевич Светлов, Христiaнское вероученiе в апологетическом изложенiи, т. I, третье изданiе, Кiев, 1910, с. 350.
[12]. Пак там, с. 351.
[13]. По-подробно вж. у Иван Желев Димитров, пос. статия.
[14]. Срв. Д-р Jустин, пос. съч., с. 125.
[15]. Протоиерей Павел Яковлевич Светлов, пос. съч., с. 399.
[16]. Срв. S. Athanasius Alexandrinus, Contra arianos, Oratio I, 18; Migne, PG, t. 26, col. 49B.
[17]. Cpв. Oratio 31,3; Migne, PG, t. 36, col. 136C.
[18]. Срв. Полный православный богословскiй энциклопедическiй словарь, т. II – б. г., кол. 1984.
[19]. Срв. Тотю Пенчев Коев, Догматическите формулировки на първите четири вселенски събори, София, 1968, с. 9, 18 сл. сл. и посочената там литература.
[20]. Срв. Сергей Викторович Троицкiй, Иоанн Филопон, в: Православная богословская энциклопедiя, т. VII, С. Петербург, 1906, кол. 4 сл.
[21]. Срв. Д-р Jустин, пос. съч., с. 181 сл. сл.
[22]. Срв. протоиерей Павел Яковлевич Светлов, пос. съч., с. 411.
[23]. Относно текстовете на тези символи вж. посочената литература в бел. 6.
[24]. Стихири на „Хвалите…“ на Петдесетница. Отблясъци от аналогията със слънцето се срещат и в нашата старобългарска литература. Така например в „Написание о правей вере“ св. Кирил-Константин Философ, като разсъждава върху догмата за Света Троица, казва: „Понеже единствено от Отца е възсиял и Раждащият се (Синът, скоби мои), и Изхождащият (Дух Свети, скоби мои), то затова над целия свят има една трилунна и трислънчева светлина“. (Вж. професор Тотю Пенчев Коев, „Написание о правеи вере“ на св. Кирил-Константин Философ, списание Духовна култура, кн. 5, 1984, с. 3).
[25]. Срв. Ad Serapionem, Epist. I, 28; Migne, PG, t. 26, col. 573AB.
[26]. Срв. Д-р Jуcтин, пос. съч., c. 127 сл. сл.
[27]. Пак там, с. 130.
[28]. Срв. протоиерей Павел Яковлевич Светлов, пос. съч., с. 416.
[29]. Confessiones, XI, 25.
[30]. Срв. протоиерей Павел Яковлевич Светлов, пос. съч., с. 415.
[31]. Пак там, с. 414.
[32]. Пак там, с. 417.
[33]. „Слава и нине“ на „Господи, воззвах…“, велика вечерня на Петдесетница.
Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-f8i