Ренета Трифонова

Според българския богослов този опит – в религиозното преживяване на Бога святото да бъде отделено от нравственото, лишавайки Бога от битийност и признавайки Го само като „висша идеална ценност“ – е извършен под влиянието на Кант. „Вярно е, че в религиозния опит Бог се преживява като върховно благо, но този момент никога не е изолиран от преживяването на Бога като абсолютно битие (summum esse) и като нуминозна, света действителност[54]“. В тази връзка е и критиката на професор  Панчовски срещу Кант – заради неговото едностранчиво схващане на „нравствено-ценностния момент“ в религиозното преживяване, лишавайки го по този начин от онтология, което е край на религията. За Иван Панчовски доказателството, че религията и нравствеността са в онтологична връзка, е именно „наличността на нравствен момент в религията“, тоест че отношението религия-нравственост не е външно и случайно, а е онтологично и същностно, вътрешно, поради което не може никога да бъде отделено или напълно пренебрегнато[55]. „Няма религия, която да не съдържа нравствени предписания като разпореждания на Божеството и да не държи за тяхното най-строго изпълняване. Религията, когато разбира се е будна и жива в човешката душа, включва в себе си цялата нравственост и задоволява наред с религиозната и нравствената потребност на човека. Но религията си остава религия и не се превръща в нравственост; религиозният момент е меродавният, който слага своя печат и върху нравствения[56]“.

С разясняването на тази антиномия между святото и нравственото при Рудолф Ото проф. Иван Панчовски се опитва да „примири“ религията и нравствеността. В центъра на това отношение религия-нравственост е човекът като „нравствен оценител“ (което се забелязва и при Ото) – неговата духовна природа е такава, че той „не може да не чувства, оценява и постъпва нравствено[57]“ – на първо място е поставено отново чувството и оценката за него. То се проявява преди нравствения акт[58] и показва кое е добро и зло в съзнанието на човека, тоест човекът сам е оценител на доброто и злото според своето чувство или „емоционално a priori“. Богословът потвърждава това в извода си, че процесът на нравственото оценяване не е изцяло емоционално явление, тъй като нравствената оценка е задължаваща, когато придобие „нравствени“, „морални“ и „етични“ ценностни съждения чрез нравственото съзнание [59]. Затова нравствеността е възможна там, където има „оценяващо съзнание“, тоест където човекът е „оценител[60]“.

В тази връзка, във „Философия на морала“ Иван Панчовски изказва мнение, което може да се окаже ключово в неговата етика, а именно: съгласен е с Едмунд Хусерл, че ценностното априори прониква практическото съзнание на човека чрез чувството и цялото му схващане за живота, и чрез това ценностно априори човекът оценява всичко, което обхваща неговия кръгозор и се явява проява на съзнателната му и свободна дейност, придаваща смисъл на неговото съществуване[61]. Това негово мнение всъщност потвърждава и изводите, направени дотук относно влиянието, което „Идеята за святото“ на Рудолф Ото оказва върху богословските възгледи на самия Панчовски, и особено неговата теза, че чувството е преди нравствения акт и то показва кое е добро и кое – зло в съзнанието на човека, в контекста на „емоционалния априоризъм“ на тогавашната етика, която залага на „чувствения фактор[62]“.

Освен от Рудолф Ото, Иван Панчовски възприема тезата за априоризъм на чувството и от философа Николай Хартман (макар да подлага на критика неговите антиномии в отношението религия-етика), според когото наред с априоризма на мисленето и съждението, съществува и априоризъм на чувството, а до интелектуалното a priori се нарежда и самостоятелно и първоначално емоционално априори[63]. Панчовски смята, че Хартман определя най-точно съвременната етическа мисъл с тезата си, че ценностите могат да бъдат обхванати чрез вътрешно „съзерцание“, като идеите на Платон[64] – това материалната етика нарича ценностно чувстване[65] (но също така смята, че Хартман не е прав в твърдението си, че в същността на ценностите се съдържа антиномия що се отнася до тяхната осъщественост или неосъщественост[66]). Макс Шелер и Николай Хартман с „неоспорвана очевидност и достоверност“ показват, че чувството и влечението са най-мощния двигател на нравствения живот на човека, а етическата рефлексия е вторична и по-маловажна[67], още повече, че е съвсем естествено принципите на християнската етика да се намират в съгласие с чувството и със съзнанието[68].

Така при Панчовски чувството – като „емоционално априори“ – чрез съзнанието, посредством оценката на нравствените събития, придава смисъл и съдържание на нравствеността. По същия начин чрез заложените чувства и убеждения „религиозното a priori“ при Рудолф Ото се превръща в условие за възможността за проявите на нуминозното[69]. Чрез идеите на Ото, Панчовски придава на нравствеността качествата на категорията на святото, определена като априорна (a priori) и така „примирява“ святото и нравственото. Онтологичният момент той търси в основата на нравствеността и нравствения закон, заложен от Бога в човека.

2. Отношението религия-нравственост в контекста на нравственото чувство

Професор Панчовски задава нов антропологичен дискурс на християнската етика в България през отминалото столетие. Не само със своето твърдение за нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността, но и с твърдението си, че нравствената потребност не е възможна без функциониране на чувството, предшестващо нравствения акт на добро и зло[70], както и с идеята за извеждането на нравствения закон от идеята за святото. На сходно мнение е и професор Димитър Станков Киров, който определя нравственото чувство като онази първична интуиция, която интуитивно чувства нравствените ценности, оценява ги, различава добро от зло, както и различава характера на нравствения дълг. Това нравствено чувство обаче според него представлява една „… автономна духовна способност с огромен диапазон на проявяване, неподвластна на ума и волята[71]“, която той нарича „психологическа основа на нравствеността[72]“.

Това именно чувство професор Димитър Станков Киров свързва с модерната феноменологична философия на Едмунд Хусерл (1859-1938), установяваща съществуването на някакво емоционално априори, по силата на което нравственото поведение на човека се оценява от чувството (след което се изразява посредством логически определения), и което той определя като „първичният психически орган“, посредством който човекът предчувства знанието за нравствените ценности[73]. Така тук отново се „завръщаме“ към „емоционалното априори“, за което вече стана дума – за емоционалния априоризъм и функционирането на чувството, и също така към идеята за „вътрешното съзерцание“ на ценностите или „ценностното чувстване“ – „особен начин на съществуване“ на ценностите вътре в човека, според Николай Хартман, чието определение професор Иван Панчовски смята за най-вярно за съвременната нему етическа мисъл[74].

„Непосредственото нравствено чувство“ той нарича „много по-мощен двигател на моралния живот“, отколкото е съзнанието за дълг, тъй като последното, „… заедно с интелектуалните рефлекси, произтичащи от него, не могат да заменят първичните двигатели на моралния живот – нравствените чувства и естественото влечение към доброто[75]“. Той също така твърди, че нравствеността възниква тогава, когато ценностите се осъзнават като задължение и когато то се превърне чрез свободно искане и решение в нравствен дълг, което пак е свързано с нравственото чувство[76].

Тази теза помага на професор  Панчовски да изгради богословската си система на принципа за нравствената любов, който смята за най-удачен и обхващащ всички останали принципи за систематизация на нравственото богословие, на който той не само подчинява изследванията си. Включвайки този принцип в своята богословска система, професор Панчовски предлага схема, по която тя да бъде изградена, и разглежда накратко всички нейни части, една от които предлага да бъде „християнска индивидуална етика на любовта[77]“.

2.1. Нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността

Въпреки че трябва да се прави принципна разлика между религиозното и нравственото чувство, темата за нравственото чувство не може да не бъде разгледана тук, защото тя е естествено следствие от отношението религия-нравственост, от анализа, който професор Панчовски дава на религиозното преживяване и от определението за нравственост, в което богословът влага нравствени желания, воля и чувства. Субективната страна на нравствеността той определя с вътрешното разположение на човека, с неговото светоусещане, с „приятността“ и „неприятността“, съпровождащи човешките нравствени чувства, част от многообразието на емоционалните преживявания[78]. Намирайки основа за тези свои заключения в Свещеното Писание [79], Панчовски определя нравственото чувство като инстанция, която е независима от емпиричното ни „аз“[80], въз основа на което прави заключението, че нравствеността психологически се основава върху нравственото чувство[81].

Нуминозната реалност, която предизвиква в човека различни чувства, емоционални състояния и преживявания, страхопочитание пред Бога и пред Неговото величие, и особено – чувството на религиозно и психологическо преживяване на святото, е близка до идеите на Рудолф Ото, а неговите постановки имат определено място, принос и значение за развитието на българската богословска традиция на ХХ-ти век – пише и доцент Костадин Нушев, потвърждавайки нашия анализ и заключение[82]. Тезата за същността на нравствения закон в идеята за святото, както и за нравствеността, която при професор Иван Панчовски психологически се основава на нравственото чувство, имат своето основание в идеите на Рудолф Ото за религиозното чувство и във феноменологията на религиозното преживяване – тук Панчовски възприема напълно тезите на Ото[83], допълва доцент Нушев. Макар той да е принципно прав в забележката си, че идеите на Ото за същността на религиозното чувство следва да се тълкуват като принципно различни от нравствеността и нравственото чувство[84], тук се налага изводът, че тезата на професор Панчовски за нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността е следствие от търсенето на онтологичност в религиозното чувство и религиозното преживяване в контекста на „антиномията“ религия-нравственост. Защото тръгвайки от същността на религиозното чувство като основа на религиозния живот, чрез идеите на Рудолф Ото и феноменологията на религиозното преживяване и религиозния опит, посредством емоционалния априоризъм и функционирането на чувството, професор Панчовски достига до идеята за нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността.

2.2. Нравственият закон и нравственото чувство

Във „Философия на морала“ Иван Панчовски извежда априорната принадлежност на нравствения закон – който принадлежи към духовната ни природа – като норма на човешкото поведение. Този нравствен закон човекът чувства като свой собствен, тъй като той не му е наложен отвън, не му е чужд и противен. В същото време този нравствен закон принадлежи и към свръхестествената действителност, от която произхожда, тоест от Бога. Така човекът го чувства като свой закон, но го осъзнава и като независим от него – закон, който идва от друг, по-висш свят, Божи закон[85], а обективно-субективният му характер придобива метафизична основа.

Идеята за нравствения закон е близка на човека, той лесно я разбира, приема, и тя се схваща като изява на Божията воля за него, която пък, поради своето безусловно ценностно съдържание, изисква пълно и съзнателно, безусловно и свободно изпълнение. А безусловност притежава единствено тази ценност, не която е обявена за такава, а е такава в своята същност. По тази начин професор Панчовски извежда същността на нравствения закон от идеята за святото (на Рудолф Ото) като „… единствена ценност, която по съществото си притежава безусловен характер и която служи за метафизична основа на съдържанието на нравствения закон[86]“.

Тази идея той разглежда подробно и във връзка със състоянието на религиозното преживяване, свързвайки я също с любовта[87] и всички нейни прояви, с общението между Бога и човека, с момента на святост и тайнственост пред Бога като нуминозна реалност[88]. Този момент на святост, уточнен от Рудолф Ото с термина нуминозност, е валиден в преживяването на Бога, а не в нравствения момент[89].

2.3. Святото като основа на нравствения закон

При Рудолф Ото отношението убеждение-чувство се проявява като отношение рационално-ирационално и тогава, когато той тълкува момента на нуминозното и неговия мистичен аспект в понятието на Лутер за вярата и връзката ѝ с мистиката[90]. Вярата представлява пневматична сила на познание, мистично а priori в духа на човека, дейното, силното, активното „Нещо“ в нас, висш афект; тя поема всички функции, които от св. апостол Павел досега са приписвани винаги на духа (πνεύμα)[91].

Тук е уместно да се припомни отново, че под „рационално“ Рудолф Ото разбира онова, което ние можем да схванем и да разберем в границите на своите възможности за възприемане, а под „ирационално“ – „… дълбина, която се изплъзва от нашите понятия, но не и от нашите чувства, и в този смисъл ние я наричаме ирационалното[92]“.

Вероятно поради тълкуванието на „ирационалното“ в идеите на Ото, професор Панчовски допълва неговата идея за святото и едновременно с това се разграничава от нея в съдържанието и тълкуванието на свят и нравствен, като различни понятия, които не се припокриват (според Рудолф Ото), тъй като, според българския богослов, „… никой не може да е свят, без да е нравствен[93]“.

На това място си позволяваме да изкажем принципното си несъгласие с тази теза на професор Панчовски – най-малкото затова, защото евангелската сцена с благоразумния разбойник, както и много други евангелски епизоди показват точно обратното[94].

Професор Панчовски смята, че Рудолф Ото изпада в крайност, когато твърди, че категорията на светостта трябва да бъде изчистена от своето нравствено съдържание, за да може да бъдат изразени „специфично религиозното“ и преживяването на Бога[95].

„Кой би могъл да си представи и още повече да преживее като свето нещо, което е долно, низко, нечисто? Щом Рудолф Ото признава, че светото като абсолютно и безкрайно ценно е ирационалната първооснова и първоизворът на всички възможни обективни ценности, той вече с това е признал, че в него е наличен и един онтологичен нравствен момент. Нищо не може да произведе из себе си това, което не съдържа в себе си. Също така и Светото не би могло да е първооснова и първоизвор на нравственото, ако то не го съдържа в себе си[96]“.

Както споменахме, за професор Панчовски това превръщане на религиозното преживяване в само ценностно представлява едно лишаване на Бога от битийност, както и Негово признаване само като идеална ценност, което е станало под влияние на Кант[97], макар и някои съвременни изследователи да обясняват тънките граници в това влияние [98].

***

Професор Иван Панчовски е един от най-изтъкнатите учени богослови през ХХ-ти век в България, човек с широки познания в богословската наука и философията, който твори и изследва в областта на православното нравствено богословие и християнската етика в особено трудно време. Ученият е бил недолюбван от властта заради това, че е немски възпитаник, учил и защитил докторат в Йена, Германия[99]. Професор Панчовски има над 400 публикации в различни издания, творил не само в областта на етиката, но и на агиологията, философията, психологията, история на религиите, религиозната педагогика и християнската социология. Изследванията му върху идеята за святото на Рудолф Ото в „Психология на религията“ (1943) и „Въведение в нравственото богословие (1958) показват Иван Панчовски не просто като богослов, повлиян от немски философ, а добър християнски апологет, имащ подготовката и дръзновението да спори с учени като Николай Хартман и Рудолф Ото, както и твърдата убеденост, че може да докаже това, в което те грешат. Ото е не само протестантски богослов и изследовател на религиите, а учен с изключително мощно влияне през ХХ-ти век и с много последователи. Фактът, че Панчовски така подробно анализира възгледите на Ото, но е твърдо несъгласен с някои от тях, дава поредната възможност да се разбере за този учен, че макар и в трудно за Църквата и Богословския факултет време, професор Иван Панчовски е успял да стои на висота като богослов, учен и християнин.

______________________________________

*Публикувано в https://renetatrifonova.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[54]. Пак там, с. 29.

[55]. Пак там, с. 30.

[56]. Пак там, с. 35.

[57]. Пак там, с. 50.

[58]. Пак там, с. 51.

[59]. Пак там.

[60]. Пак там, с. 52.

[61]. Панчовски, И. Философия на морала…, с. 295.

[62]. Панчовски, И. Въведение…, с. 51. „… днешната етика е изоставила окончателно интелектуалния априоризъм на Кант и клони повече към един емоционален априоризъм, в който получава признание основната роля на непосредствения, интуитивния, чувствения фактор в областта на нравствените прояви… За нас тук е достатъчно само да установим, че задоволяването на нравствената потребност не е възможно без наличността и функционирането на чувството“.

[63]. Панчовски, И. Философия на морала…, с. 296.

[64]. В „Етическа автономия и религиозна теономия“ проф. Панчовски обстойно анализира и критикува тази теза на Николай Хартман. Вж. 4.3. Етическа автономия и религиозна теономия.

[65]. Панчовски, И. Философия на морала…, с. 306-307. „Крайният резултат на съвременната етическа мисъл може да бъде изразен най-вярно в следните думи на Николай Хартман: „Ценностите не произхождат нито от предметите (респ. от реалните отношения), нито от субекта. Нито реализмът, нито субективизмът обясняват техния особен начин на съществуване. Ценностите не са „формални“, безсъдържателни образувания, съдържания, „материи“, структури… И трето, те не само не са „измислени“, както често може да се чуе, но и не се поддават на пряко обхващане от мисленето; те могат да бъдат обхванати само чрез вътрешно „съзерцание“, както идеите на Платон. Платоновият мотив за „съзерцанието“ подхожда към това, което съвременната материална етика нарича „ценностно чувстване“, към това, което се документира в нравствените актове като вземане на становище, одобрение, настроение. Ценностното чувстване на човека е известяване битието на ценностите у субекта, и то именно в техния особен начин на съществуване. Априорността на знанието на ценностите не е интелектуална, рефлексивна, а емоционална, интуитивна“.

[66]. Пак там, с. 403. „Нима може нещо да е нравствено ценно, ако не съдържа в себе си тенденция и насоченост да определя поведението на хората съобразно със съдържанието си?“.

[67]. Пак там, с. 413. „Макс Шелер и Николай Хартман, показват с неоспорвана очевидност и достоверност, че първичният и най-мощен двигател на нравствения живот са чувството и влечението. В сравнение с тях етическата рефлексия е нещо вторично и несравнимо по-маловажно в нравствената практика. Както прекрасното не се измисля и не се създава чрез разумно разсъждение според правилата на естетиката, така не се създава и не се изпълнява доброто според правилата на етиката“.

[68]. Панчовски, И. Методология…, с. 31. „Естествено е принципите на християнската етика да се намират в съгласие с нравственото чувство и съзнание, доколкото то схваща и оценява правилно нравствените категории и прояви“.

[69]. Бачев, М. Феноменология на святото…, с. 144-145. „Кантовата идея за априорното, която има за главна цел да обедини рационализма и емпиризма, се използва от Ото в опитите му да приведе в единство рационалното и ирационалното в сферата на религията. За разлика от Кант обаче при аргументацията, че святото включва априорно познание, Ото освен критическия метод включва и така нареченото от него „самовглъбяване“. Тук този метод е напълно релевантен, защото самият предмет на анализ е достатъчно комплексен, за да бъде „проверяван“ и по такъв начин. Посредством тези два основни метода – трансцендентално-критическия и психолого-антропологичния, Ото открива, че в нуминозното има заложени определени чувства и убеждения, които отвеждат към един „извор на представи и чувства“, който се намира в душата – една сфера, надхвърляща чистия теоретически и практически разум на Кант. Ако разумът и разсъдъкът при Кант са онези дадености, чрез които се обяснява целият възможен опит, подобна същност, по отношение на духовното, която същевременно е основен трансцендентен фактор по отношение на проявите на свещеното, според Ото е „разумният дух“ (vernünftige Geist). По такъв начин религиозното a priori е условие за възможността за проявите на нуминозното. Тази „a priori емоционално съобразена идейна основа“ служи и като база за обяснение на много факти от древната религиозна история, където първичните представи за висши божества, несъмнено преплетени с нуминозното, в по-ново време се превръщат във важна предпоставка за възприемане на теистичните идеи“.

[70]. Панчовски, П. Въведение…, с. 51. „Многообразните прояви на нравственото чувство оставяме настрана. За нас тук е достатъчно само да установим, че задоволяването на нравствената потребност не е възможно без наличността и функционирането на чувството. В една или друга форма нравственото чувство предшества нравствения акт като непосредна „вест“ за това, що е добро и зло, придружава го като положителна или отрицателна реакция към него и продължава да звучи ту по-силно, ту по-слабо и след неговото завършване, докато споменът за него се намира в обсега на съзнанието“.

[71]. Панчовски, И., Киров, Д. Философия на морала…, с. 17.

[72]. Пак там.

[73]. Пак там, с. 16-17. „Съвременната феноменологична философия (Едмунд Хусерл) установява също съществуването и активността на емоционално априори. Нравственият опит и резултатите от аналитичното изследване на етическата действителност показват, че нравственото поведение на човека се оценява от чувството, а след това се изразява посредством логически определения (пророк Моисей, св. апостол Павел, Блез Паскал, Антоан дьо Сент Екзюпери, Фридрих Паулсен, Макс Шелер, Николай Хартман). Сериозните обективни занимания при изследването на тази тема доведоха до отслабване позициите на интелектуалния априоризъм в съвременната етика и до засилването на емоционалния априоризъм. Днес можем да мислим (за това свидетелства нашият личен опит!), че нравственото чувство е първичният психически орган, чрез който се заявява нравствената потребност, орган, посредством който човек предчувства (събужда) знанието си за универсалните нравствени ценности“.

[74]. Панчовски, И. Въведение…, с. 306-307.

[75]. Панчовски, И. Философия на морала…, с. 413.

[76]. Пак там, с. 408.

[77]. Панчовски, И. Методология…, с. 91. Във „Въведение в нравственото богословие“ той пише също така и свой анализ на любовта като основно начало на нравствеността чрез съдържанието на нравствения закон – ако това съдържание включва съзнателните и свободни прояви на човека, то трябва да се положи и неговото основно начало и висш принцип.

[78]. Панчовски, И. Философия на морала…, с. 298. „Основната противоположност – приятност и неприятност, която обхваща многообразието на емоционалните преживявания, е характерна и за нравственото чувство“.

[79]. Пак там, с. 299. Авторът посочва Псалом 31:1 и Псалом 37:9; Матей 5:3-11; Иаков 1:25; Римляни 7:22; Битие 3:8-10; 1 Царства 24:6.

[80]. Панчовски, И. Философия на морала…, с. 299. „Във функциите и проявите си нравственото чувство действа като автономна и неподкупна сила на нравствено ценното“, … поради обективно ценното си съдържание нравственото чувство се проявява като инстанция, която е независима от емпиричното ни „аз“ и която се издига по-високо от него. Ние не можем да диктуваме на нравственото чувство съдържанието му и не може да се разпореждаме с него произволно. Нравственото чувство се проявява като власт над нас както в предявяването на дълга на поведението ни, така и в оценката му. Нравственото чувство ни се заявява като сила, която идва от по-висша сфера, проникната у нас, предлага ни норми на живот и ни налага оценките и отсъдите си.“

[81]. Пак там, с. 300.

[82]. Нушев, К. Идеите на Рудолф Ото в областта на философията на религията и тяхното присъствие в българската богословска наука. // Святото във философията на религията, с. 92. К. Нушев посочва двете съчинения – „Идеята за святото“ (Das Hailige) и „Западно-източна мистика“ (West-Östliche Mystik), с. 96.

[83]. Пак там, с. 97.

[84]. Пак там, с. 93.

[85]. Панчовски, И. Философия на морала…, с. 307.

[86]. Пак там, с. 309.

[87]. Тук стигаме до принципа на изграждане на неговата богословска система – принципът на нравствената любов, която проф. Иван Панчовски свърза с нравственото чувство.

[88]. Вж. Панчовски, И. Психология на религията, с. 115-119.

[89]. Пак там, с. 196.

[90]. Ото, Р. Цит. съч., с. 132. При Лутер познанието, любовта и вярата остават постоянно във връзка с тайнственото чудо и тайнствената душевната сила на привързаността към Бога, която слива човека с Него. За Лутер вярата е скрито средоточие на душата, каквото е било за мистиците дъното на душата, където се осъществява сливането с Бога.

[91]. Пак там, с. 133. РудолфОто констатира, че ирационалните моменти в емоционалния свят на Лутер се съхраняват живи в западната мистика на почвата на римокатолицизма и протестантството.

[92]. Пак там, с. 79.

[93]. Панчовски, И. Въведение…, с. 24.

[94]. Вж. Трифонова, Р. Раят на разбойника и адът на фарисея. // Вяра и Дело, бр. 6 (38), год. VIII, ноември, 2022 г., с. 3-4. „Разбойникът на кръста не е бил като хананейката, самарянката или блудницата – той е извършил страшни грехове не само против себе си, но и против другите. Бил е не просто извън закона, а извън всяка човешка норма, извън общността. Престъпник, убиец, насилник. При това – осъден справедливо, както сам той признава. Сцената с него разкрива безумството на християнската нравственост, според която е възможно в рая да влезе човек, който цял живот е нарушавал Закона и е пренебрегвал Божиите заповеди. В същото време онези, които са били олицетворение на Закона, които са спазвали всички негови предписания и заповеди, се оказва, че са го нарушили по най-брутален и безобразен начин“.

[95]. Панчовски, И. Въведение…, с. 25.

[96]. Пак там, с. 26.

[97]. Пак там, с. 29.

[98]. Вж. Бачев, М. Феноменология на святото…, с. 168-169. „Според Рудолф Ото и рационалните, и ирационалните елементи на святото са априорни. Защото те са елементи на комплексната идея за святото, която е дадена a priroi в разумния дух. По такъв начин схемата при Ото също е априорна, както при Кант, нодокато при Кант тя свързва категориите на разсъдъкасъс сетивността, при Ото тя свързва два елемента,които са изцяло априорни и без каквато и да е връзкасъс сетивността. За Кант схемата е посредник междучистата категория и сетивността, а за Ото – междурационалното и свръхрационално-нуминозното в религията“.

[99]. Професор Иван Панчовски е интерниран от комунистическата власт със семейството си през 1949 г., заедно с други преподаватели от Богословския факултет, завършили в Германия и е заклеймен като антикомунистически автор.

Изображения: авторът Ренета Трифонова, професор Иван Панчовски (1913-1987) и Рудолф Ото (1869-1937). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eT5