Ренета Трифонова

1. Отношението религия-нравственост в контекста на религиозното чувство

„Антиномичността“ религия-нравственост е основна за предмета на християнската етика и за философията на религията тема – актуална както преди, така и по времето, в което твори професор Иван Панчовски. Може да се каже, че отношението религия-нравственост слага отпечатък върху една голяма част от научната му дейност.

Основен акцент в тази антиномия е свободната воля на човека. При професор Панчовски тя се изразява като отношение автономия-хетерономия и религия-нравственост. В антиномията религия-нравственост той подлага на критичен анализ антиномичността в отношението святост-нравственост, придобило популярност чрез „Святото[1]“ на Рудолф Ото. Този немски богослов и философ на религията популяризира възгледа, че свещеното (святото) и моралът (нравственото) нямат връзка помежду си. Проблематизирайки върху философските размисли на Ото, професор Панчовски достига до заключението, че няма святост без нравственост и тази антиномия е изкуствена.

Антиномията религия-етика, преминаваща в отношението религия-нравственост при професор Иван Панчовски, се определя от централни идеи в етиката на този богослов. Първата е темата за религиозното чувство като център на религиозното преживяване и опит, чрез което човекът общува с Бога. „Онова, което не разбираме, все още го чувстваме“, пише Рудолф Ото [2]. Отношението убеждение-чувство (вяра-чувство) при немския философ, оказва силно влияние върху научната дейност на професор Панчовски в изследванията му за религиозното чувство.

Втората идея е темата за нравственото чувство. Професор Панчовски задълбочава анализите си за отношението религия-нравственост в тази посока, като заключава, че нравствеността психологически се основава на нравственото чувство и чрез него човекът постига първото интуитивно познание за добро и зло[3]. Чрез принципа на нравствената любов той изяснява и оборва не само наличието на антиномиите в етиката, но определя чувството и оценката като предпоставка за нравствените постъпки на човека[4]. Тази логика той следва и в определението, което дава за нравствеността – неин център са чувството и преживяването[5].

1.1. Същност на религиозното чувство при професор Иван Панчовски

Професор Иван Панчовски започва да пише върху същността на религиозното чувство още в началото на своята научна дейност. През 1941 година в списание „Духовна култура“ излиза от печат „Фактори за развитие на религиозното чувство“ – реферат, прочетен пред учителска конференция[6]. Година по-рано младият богослов вече е защитил докторат по философия в университета в град Йена (1940 година), завръща се в България, става учител и през следващите години публикува първите си богословски статии. През 40-те години на ХХ-ти век д-р Панчовски се занимава с въпросите в християнската етика, които засягат религията и психологията, и които по-късно ще развие, систематизира и издаде като апологетичен труд през 1943 година със заглавие „Психология на религията[7]“.

Още тогава той засяга темата за същността на религиозното чувство и го определя като основа на религиозния живот. Макар и анализирана в педагогически план и засягаща тенденциите в тогавашното религиозно образование (пробуждане и възпитание на религиозни чувства при децата, изграждане на „религиозно-национални олтари“ – като тенденция към създаване на благоприятни условия, които да възпитат вярващи деца), той вмъква темата за религиозното чувство и преживяване в целите и задачите на религиозната педагогика от това време.

Тази му статия би била полезна най-вече за педагозите и учителите по религия, но тя е ценна също и за изследователите на християнската етика в българската богословска традиция на ХХ-ти век с това, че очертава насоките, в които би могло да се предположи, че въпросната дисциплина ще се развива в следващите десетилетия. При професор Панчовски това важи с пълна сила – задачите, които си поставя като млад богослов в този изнесен реферат пред педагози, очертават основните тенденции, някои от които впоследствие той развива в „Психология на религията“:

– чувствата са център на религиозния живот според съвременната психология на религията;

– основа на религиозното чувство е непосредственото чувстване на Бога, усещането на Неговата близост и преживяването на Бога;

– религиозното чувство се проявява в съприкосновение с религиозната действителност;

– сред факторите за пробуждане и развиване на религиозното чувство е богослужението;

– природата, семейството и религиозното обучение са също фактори за пробуждане на религиозното чувство;

– същността на християнската религия се състои главно в любовта към ближния (заедно с делата на тази любов), която извира от религиозното чувство.

В това свое ранно изследване д-р Панчовски набелязва и основните насоки, към които ще се придържа и в изграждането на богословската си система по-късно, основана на нравствената любов. Всички фактори, които споменава авторът, са свързани с чувстването на Бога.

1.2. Отношението убеждение-чувство при Рудолф Ото и вяра-психология при Иван Панчовски в дискурса на отношението религия-нравственост

През 1943 година младият Панчовски издава „Психология на религията“ – един от основните трудове, допринесли за изграждането на цялостна визия и тенденции на богословската традиция в България през ХХ-ти век. Там четем: „Разрешението на всички религиозно-психологически проблеми се намира в тясна връзка, дори в непосредствена зависимост с анализа на религиозното преживяване“ – така авторът започва своята основна глава в „Психология на религията“ – „Анализ на религиозното преживяване [8]“.

Религиозното преживяване като религиозен опит – това е идеята на д-р Панчовски, която той развива в своя забележителен апологетичен труд. В него набелязва проблемите, отнасящи се към същността на отношението религия-нравственост, които по-късно ще доразвие във философско-богословски план във Въведение в нравственото богословие.

Как се появява религиозното преживяване и какви са началните му степени и психологически основи, ценността и обективната му валидност, мистиката и нейните опасности – тези са основните теми, които младият Панчовски изследва във връзка с религиозния опит на човека.

При изследването на отношението религия-нравственост се налага убеждението, че „задълбочаването“ на младия български богослов в „антиномията“ религия-етика, е свързано с идеята на Рудолф Ото за отношението убеждение-чувство. За Ото единствено чрез рационалното в религията е възможно вярата да се изразява с ясни понятия като убеждение, противоположно на „чувството[9]“. Тази противоположност идва оттам, че под „рационално“ в идеята за Бога се разбира това, „което можем да схванем ясно в границите на нашите възможности за възприемане, в сферата на познати, поддаващи се на дефиниране понятия“, както пише Рудолф Ото[10]. Под тази сфера на рационалното съществува „тъмна дълбина“, която не може да бъде дефинирана и обяснена и която се изплъзва от нашите понятия, но не и от нашите чувства – това ще наричаме „ирационално“, уточнява Ото[11]. Той е напълно съгласен с тезите на Клаус Хармс, че „онова, което ние наричаме рационално, той нарича разум; онова, което наричаме ирационално, той нарича мистично[12]“.

Това е всъщност идеята за святото като нуминозна действителност, която не може да бъде позната като ноумен, а се явява на човека като феномен и бива познавана не само чрез неговата вяра (убеждение), но и чрез неговите чувства. Панчовски обаче не приема безрезервно идеята на Ото, че святото не е свързано с нравственото – това е тезата за антиномията религия-нравственост, която българският богослов отхвърля. Основание за връзката убеждение (вяра) – чувство (психология ) той търси в:

– диспозиционната насоченост на душата – източник на религиозния живот и помагаща на човека да познае Бога като „присъстваща реалност“;

– онтологията чрез религиозното преживяване и опита, свързан с него, като основание за тази субективна връзка;

– смисъла на просителната жертва и нравствения момент в нея като доказателство за липсата на антиномия в отношението религия-нравственост.

По-късно професор Панчовски развива тезата за нравственото чувство като психологическа основа на християнската етика.

Влиянието на Рудолф Ото проличава още в началните страници на „Въведение в нравственото богословие“ – тук българският богослов излага опитния характер на религиозния акт по същия начин, по който Ото описва святото и нуминозното – чрез религиозното преживяване, което е божествено, като влияние на Бога върху душата на човека.

Опитното преживяване на религиозното въздействие на Бога върху човека професор Панчовски анализира като психологическо въздействие върху човешката душа. И тук отношението религия-нравственост предпоставя отношението убеждение-чувство (вяра-психология). Навлизайки в същността на религията, той се опитва да избегне крайностите на емпирическия религиозно-психологически и на спекулативния религиозно-философски метод, и зад психологическите корени и феноменологичните прояви да открие онтологичните ѝ основи [13]. Той се стреми да достигне до онтологията чрез вътрешното вглеждане на човека в себе си, по-точно в религията като лично преживяване, чрез „диспозиционната насоченост“ на душата, която (насоченост) идва от „човешкото аз“ и е отправена към абсолютното духовно битие, към Бога, „с Когото човек се чувства свързан в своя произход[14]“.

Според професор Панчовски наличието на религиозни преживявания на човека при връзката му с Бога подкрепя неговата позиция, че между религията и нравствеността няма антиномия и те са взаимно свързани. Цитирайки много учени изследователи в тази част, между които са Николай Хартман и Макс Шелер[15], той търси основи в онтологията за вътрешните нагласи и чувства на човека, на неговото „вътрешно аз[16]“ и определя отношението обект-субект като взаимодействие между Бога и човека през дискурса на отношението онтология-психология. Религиозният живот се изгражда на онтологични и психологични основи, и негов източник е диспозиционната насоченост на душата[17], която се стреми към Бога – своя Първообраз, с Когото търси постоянно общение [18], твърди Панчовски, уточнявайки, че ако в преживяването липсва религиозно отношение, то може да е всякакво друго, но не и религиозно преживяване[19].

1.3. Процесът на религиозното преживяване

Анализът на религиозното преживяване в „Психология на религията“ обхваща неговите степени, в които Панчовски не само пише за „чувството за тварност“, което Рудолф Ото описва в „Das Heilige“, но стига и до извода, че съществува междинна степен в религиозното преживяване, която може да се определи като „съзнание за дистанция[20]“ с предимно интелектуален характер[21] – една от формите на „чувството за тварност[22]“, което е основен постулат на християнската философия на религията и религиозната психология, откривана при такива мислители като Фридрих Шлайермахер, Николай Бердяев и Рудолф Ото[23].

Върху Ото влияние оказва Шлайермахер, според когото чувството е основа на всички религии[24]. Шлайермахер смята, че същността на религията е съзерцание и чувство[25] и тя не трябва да се търси в мисленето и действията на човека[26]. Доктор Мирослав Бачев анализира точно тази част, която хвърля светлина върху връзката между Ото и Панчовски чрез Шлайермахер:

„Освен метафизика и морал, има и трето отношение към света – това е реализацията на вечното съдържание на чувството; това е религията, съзерцаване на единното и цялото“[27]. Шлайермахер дори смята догматите и тезисите в богословието за производни на религията, без да бъдат нейно съдържание, както и че те са „абстракции на религиозни съзерцания, умозрения, произтичащи от първичното религиозно чувство[28]“.

Друг философ, оказал влияние върху Рудолф Ото и индиректно върху изследванията на професор Панчовски, е Уилям Джеймс[29], за когото в основата на религията стои чувството и поведението (волята), като те са едни и същи за всички религии и именно религията е основен двигател между тях, при което богословието и философията се явяват вторични спрямо чувството и преживяването[30].

1.4. Религиозният опит като лично дело

Един важен момент при религиозното преживяване е идеята за разбирането на вярата в Бога и търсенето на общение с Него като лично дело[31]. Професор Панчовски развива идеята за религиозното преживяване като религиозен опит, който е субективен, личен и не е субективна сигурност, а субективна убеденост[32] и най-вече – за религиозното преживяване като богочовешко отношение[33] и дар Божи. Това опитно познание той разглежда като изцяло субективно понятие и уточнява, че в религиозното преживяване Бог не е само верова действителност, а субективна сигурност в Божието съществуване[34].

Панчовски всъщност прави психологическо изследване на религиозното преживяване и  религиозния опит като лично дело – опит, основан на чувството и убеждението. В тази връзка той изследва и отношението вяра-чувство, което е така дълбоко основано в религиозната философия на Рудолф Ото и е непосредствено свързано с отношението религия-нравственост. Панчовски привежда и различни описания на религиозни преживявания на Бога като присъстваща действителност[35] – но не за Бога като идея, а като реалност, която оказва въздействие върху човешката душа[36]. Идеята за Бога и преживяването на Бога като присъстваща действителност той смята за съществен момент в религията, без значение дали човекът е християнин или има различна от християнската вяра[37].

Но ако според Рудолф Ото човекът вярва тогава, когато чувства, то при Панчовски чувството (преживяването) е религиозно, когато човекът има връзка с Бога, и в тази връзка спасява не вярата като рационална убеденост или философско преживяване, а вярата като лично преживяване на Бога, като ценност, която въздейства върху човека и определя поведението му[38].  И той представя тази връзка чрез размислите си за общението на човека с Бога в „Психология на религията[39]“, чрез религиозното преживяване и религиозния опит като свещен страх и трепет, като свещена боязън от „страшната тайна“ – Бога[40], и анализира религиозното преживяване, което лежи в основата на преклонението пред святото като ноумен, като условие за всеки религиозен опит, който се придобива тогава, „когато човек стои пред Бога като света (нуминозна) и тайнствена действителност и като „съвсем другото [41]“ – по Рудолф Ото.

Тази линия на отношението религия-нравственост при изследването на психологията на религиозното преживяване и религиозния опит професор Панчовски продължава и с изследване на жертвата, която човек прави пред Бога в резултат от свещения трепет и преклонение пред Неговото всемогъщество. Според Панчовски, именно жертвата Богу е едно от доказателствата за наличието на нравствен момент в религията, и за несъстоятелността на тезата за антиномията религия-нравственост. В контекста на този опит, както и на общото дело, каквото сама по себе си представлява благодарствената жертва за целия свят в Литургията, не можем да не засегнем темата за жертвата Богу (просителната жертва), така осезаемо присъстваща както в творчеството на Рудолф Ото, така и в изследванията на професор Иван Панчовски.

1.5. Просителната жертва като свидетелство за наличност на нравствен момент в религията и връзката ѝ с религиозното преживяване и религиозния опит

Една от особеностите на отношението религия-нравственост, която свидетелства за влиянието на немския философ Рудолф Ото върху етиката на професор Иван Панчовски е търсенето на нравствен момент и онтология в категорията на святото[42]. Според него наличието на просителна жертва в религията изобщо, не само в християнството, като общопризната форма на религиозен живот, е доказателство за наличност на нравствен момент в същността на религията[43]. Тя обаче (религията) може да се отдалечи от понятието за нравствеността, когато изгуби своята битийност (връзката си с онтологичното начало). Затова най-доброто свидетелство за липсата на антиномия в отношението религия-нравственост е жертвата, която човекът винаги е принасял и продължава да принася на Бога.

Жертвата е именно онзи момент, който най-пълно и най-цялостно показва, че човекът иска да откупи своя грях и падение. Така религиозната връзка (преживяване) с Бога винаги остава свързана с нравствеността и този нравствен момент Панчовски намира в жертвата като общопризната изразна форма на религиозния живот, която е признание за наличие на по-висша ценност и задължение на човека към Бога[44]. Затова ако Рудолф Ото смята, че святото е напълно различно от доброто, то Панчовски не е съгласен с него и посочва изводи от историята на религиите, от които се вижда, че почитаното божество винаги покровителства доброто и нравственото, а не безнравствеността[45].

Така Панчовски достига до разрешаване на антиномията религия-нравственост именно чрез онтологията, и търсенето на нравствен аспект в просителната жертва е отговор на този онтологичен дискурс. Тук можем да зададем и въпроса: възможно ли е той да избира любовта като принцип на своята богословска система, защото тя е свързана с религиозното преживяване и жертвата на човека пред Бога като присъстваща действителност? Защото дори и любовта Панчовски разглежда като нравствено чувство, което – като най-висш нравствен акт – изисква също жертва, самопожертвование – като най-висша проява на съвършенството, която може да бъде обяснена единствено чрез съществуването на Бога и чрез сътворяването на човека по Божи образ[46]. Отношението религия-нравственост се проявява и тук: любовта има религиозни основи и именно те се явяват основното начало на нравствеността.

1.6. Святото и нравственото в контекста на емоционалния априоризъм и функционирането на чувството

Влиянието на философа Рудолф Ото се открива още и в стремежа на професор Панчовски да придаде на нравствеността качествата на категорията на святото, която Ото определя като априорна (a priori). Още в началото на „Идеята за святото“ Ото пише, че невинаги доброто и нравственото е съизмеримо и равностойно на святото, че „… святото е преди всичко тълковна и оценъчна категория, която се появява в областта на религията само така, наистина, навлиза в други сфери, например етиката, без да произтича от тях[47]“.

Тъй като Ото смята, че категорията на святото се изплъзва от рационалното, и че употребата на думата „свят“ обикновено е не в прекия, а в преносния смисъл и се схваща като „абсолютна нравствена оценка, като нещо, което е съвършено добро[48]“, трябва да се намери нов езиков термин за святото, който да изключва неговия „нравствен момент“, и това е нуминозното. Ото пише: „Това, за което ще говорим и което ще се опитаме да откроим, а именно – да го доближим до нашето чувство, живее във всички религии като тяхна най-съкровена същност, и без него те изобщо не биха били религии[49]“.

Изследвайки проблема в тази плоскост, професор Панчовски се опитва да докаже, че нравственото принадлежи към категорията на „святото“, както и че винаги е принадлежало към нея – това доказва религиозният опит на човека, който признава Бога не само като една „въздействаща върху него свръхестествена действителност“, но и като абсолютна ценност и върховно благо[50]. За Панчовски Рудолф Ото вижда същността на религията в рамките на категорията на нуминозното, схванато като остатък от категорията на святото, след като от него е отстранен нравственият момент – той смята, че с това свое становище Ото се „противопоставя на опита да се схване същността на религията рационалистически“ и изпада в крайността да изключи от нея „всички рационални моменти, към които причислява и нравствения момент[51]“. Този възглед на Ото Панчовски смята за погрешен[52], защото всяка религия винаги е включвала нравствен момент в понятието свят и опитът да се изчисти святото от нравственото си съдържание е невъзможен, защото всяко религиозно преживяване на Бога като свят, е същевременно и „преживяване на Бога като добър[53]“.

Следва…(виж тук).

______________________________________

*Публикувано в https://renetatrifonova.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. На български език книгата е преведена и издадена през 2013 г. от УИ „Св. Климент Охридски“ със заглавие „Идеята за святото“.

[2]. Ото, Р. Идеята за святото. Част 2. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013, с. 131.

[3]. Панчовски, И., Киров, Д. Християнска етика. Т. 1. Философия на морала (част 1). С.: Йори-92, 1996, с. 300. „Нравствеността психологически се основава върху нравственото чувство. Посредством него човек се пробужда за нравствен живот и тръгва по творческия си път. Само чрез нравственото чувство се постига първото интуитивно познание за добро и зло“.

[4]. Панчовски, И. Философия на морала…, с. 299. „Изследването на етическата действителност и на нравствения опит показва, че нравствените прояви, преди да бъдат предмет на логическо обсъждане и на обхващане в точни понятия и съждения, намират по-цялостна оценка от чувството. Свещеното Писание определя сърцето (или чувството) – а не интелекта – като първичен психически орган, чрез който човек придобива нравствени послания, извършва оценки и взема нравствени решения“.

[5]. Панчовски, И. Методология на нравственото богословие. С.: Синодално издателство, 1962, с. 16. „Нравствеността е повече или по-малко устойчива вътрешна разположеност на човека, която се поражда и поддържа у него от замислянето и извършването на нещо съзнавано като ценно само по себе си и предизвиква приятни чувства на вътрешна задоволеност и осмисленост на живота“.

[6]. Панчовски, И. Фактори за развиване на религиозното чувство. // Духовна култура, кн. 3-4, 1941, с. 77-84.

[7]. Нушев, К. Една от крупните фигури на българската богословска наука. В памет на светлата личност на проф. д-р Иван Панчовски. // Църковен вестник, бр. 23, 2017.

[8]. Панчовски, И. Психология на религията. С.: Книпеграфъ, 1943, с. 72.

[9]. Ото, Р. Идеята за Святото. Част 2. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013, с. 9. „Поискаме ли да наречем един предмет, способен да бъде мислен ясно в понятия, рационален, трябва и описаната чрез тези предикати същност на божественото да се определи като рационална, и религията, която го признава и отстоява, да е рационална религия. Единствено чрез нея е възможно „вярата“ да се изрази с ясни понятия като убеждение, противоположно на „чувството“.

[10]. Пак там, с. 79.

[11]. Пак там.

[12]. Пак там, с. 81.

[13]. Вж. Панчовски, И. Въведение в нравственото богословие. С.: Синодално издателство, 1958, с. 17.

[14]. Пак там.

[15]. Николай Хартман „Das Problem des geistigen Seins“ („Проблемът за духовното битие“) и Макс Шелер „Die transzendentale und die psychologische Methode“ („Трансценденталният и психологическият метод“).

[16]. Панчовски, И. Въведение…, с. 19. Тук авторът цитира Макс Шелер: „Отношението на човека към Божественото чрез религиозния акт и чрез откриването на Божественото, е конститутивно за същността на човека“. Примерите, които дава, също водят до този извод – важно е вътрешното, интимно преживяване на човека.

[17]. Пак там, с. 20. „Диспозиционната насоченост на човешката душа към абсолютното духовно битие, към Бога, сама по себе си още не е религия, а само психична основа за появата и развитието на религията в даден индивид. Религиозната диспозиционна насоченост на човешката душа може да влезе във функция само тогава, когато религиозният субект се постави в отношение към религиозния обект, към Бога“.

[18]. Пак там, с. 19.

[19]. Пак там, с. 20.

[20]. Панчовски, И. Психология на религията, с. 80.

[21]. Пак там, с. 82.

[22]. Ото, Р. Цит. съч., с. 17.

[23]. Вж. Нушев, К. Богословското творчество на проф. Иван Панчовски, с. 115.

[24]. Бачев, М. Рудолф Ото – живот и дело. – В: Святото във философията на религията. Рудолф Ото. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2016, с. 78.

[25]. Ото не е съгласен с Шлайермахер, че тварното чувство е същината на религиозното чувство. Той смята чувството за тварност за субективен съпътстващ момент и въздействие, като сянка на друг емоционален момент, който се насочва към „нуминозния обект“ извън човека – numen (вж. Идеята за святото, с. 17-18).

[26]. Бачев, М. Въведение. – В: Святото във философията на религията, с. 9.

[27]. Пак там, с. 10.

[28]. Пак там. Проф. Панчовски обръща внимание върху тези въпроси в „Психология на религията“, в частта за психологията на религията и догматическото богословие (вж. с. 66-71).

[29]. На няколко места в своето Въведение в нравственото богословие професор Панчовски се обръща към Джеймс, особено в частта „Нравствени плодове на религиозното обръщане“, където пише за нравствените идеали, които чрез религиозното обръщане придобиват абсолютен характер: „Преживелият религиозно обръщане не се задоволява с минимума, с водене на порядъчен живот, а с всички сили се стреми към максимума, към пълно осъществяване на нравствения идеал и чрез него към светост. Той не иска да бъде само порядъчен, нравствен, добродетелен, добър човек, а иска да стане свет човек, да се доближи до Божията светост… Чрез тази нравственост, преминаваща в светост, светиите – според думите на В. Джеймс – се явяват велики факленосци, лъчи на светлината, които прорязват мрака, предтечи на нов живот“ (с. 324). Тук отново личи това отношение религия-нравственост, на което е подчинено цялото изследване на професор Панчовски. В „Психология на религията“, в „Отглас и въздействие на религиозното преживяване“, той също има много бележки върху Уилям Джеймс (с. 120-126).

[30]. Ото, Р. Цит. съч., с. 15.

[31]. Панчовски, И. Психология на религията, с. 85.

[32]. Пак там, с. 76.

[33]. Пак там, с. 85.

[34]. Пак там, с. 90.

[35]. Панчовски, И. Психология на религията, с. 82 сл.

[36]. Пак там, с. 84. „Докато за философията и богословието Бог е идея, понятие, принцип, постулат, за религията той е жива и непосредно [непосредствено] дадена действителност“.

[37]. Пак там, с. 97.

[38]. Пак там, с. 74.

[39]. Вж. Пак там, с. 98.

[40]. Пак там, с. 114.

[41]. Панчовски, И. Психология…, с. 115.

[42]. Панчовски, И. Въведение…, с. 26. „Щом Рудолф Ото признава, че светото като абсолютно и безкрайно ценно е ирационална първооснова и първоизворът на всички възможни обективни ценности, той вече с това е признал, че в него е наличен и един онтологичен нравствен момент. Нищо не може да произведе из себе си това, което не съдържа в себе си. Също така и Светото не би могло да е първооснова и първоизвор на нравственото, ако то не го съдържа в себе си. Именно поради необходимата принадлежност на нравственото към Бога като света действителност, няма нито една истинска и дълбока религиозност, която същевременно да не съдържа в себе си нравствените длъжности като изисквания на Божеството“.

[43]. Панчовски, И. Въведение…, с. 27. Както се изразява по-точно проф. Панчовски, „… анализът на жертвата показва, че тя като общопризната изразна форма на религиозния живот свидетелства за необходимата наличност на един нравствен момент в същността на религията, именно преживяването на Бога като висша ценност и като висше благо, което задължава човека да води съобразен с Него нравствен живот“.

[44]. Панчовски, И. Въведение…, с. 27. „Анализът на жертвата показва, че тя като общопризната изразна форма на религиозния живот свидетелства за необходимата наличност на един нравствен момент в същността на религията, именно преживяването на Бога като висша ценност и висше благо, което задължава човека да води съобразен с Него живот. Този момент се проявява и в другите изразни форми на религиозния живот. Едва ли може да се посочи каквото и да е елементарно религиозно преживяване, каквато и да е примитивна религиозна форма, в която да не е засвидетелствано някакво задължение на човека към Бога и следователно да не е даден израз на съкровената същност на Бога като нравствено-ценна личност“.

[45]. Панчовски, И. Въведение…, с. 28.

[46]. Панчовски, И. Въведение…, с. 141.

[47]. Ото, Р. Цит. съч., с. 12.

[48]. Пак там, с. 12-13.

[49]. Пак там, с. 13. Вж. също: Бачев, М. Феноменология на святото. От Имануел Кант до Рудолф Ото. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2016, , с. 26 и с. 132 (Априорното в „Идеята за святото“).

[50]. Панчовски, И. Въведение…, с. 28.

[51]. Пак там, с. 24.

[52]. Пак там, с. 25. „Поради това, Р. Ото е прав само дотолкова, доколкото противопоставяйки се на опитите за чисто етическо схващане на същността на религията, сочи, че предикатът „свет“ не трябва да се разбира „като абсолютно нравствен предикат, като съвършено добър“.

[53]. Пак там, с. 25.

Изображения: авторът Ренета Трифонова, проф. Иван Панчовски (1913-1987) и Рудолф Ото (1869-1937). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eSE