Клара Стаматова

Днес сме свидетели на значими обществено-политически съ­бития и на социално-икономи­чески промени, станали през 90-те години на ХХ-ти век, които очертават па­раметрите на една глобална революция, тоест основни промени в рамките на целия свят. Съвременното политическо мисле­не, заявките за нов световен ред в иконо­миката и провалът на социализма от „съ­ветски тип“ са от съществено значение за световния прогрес. Отдавна вече е обя­вен краят на Студената война, който спо­ред американския политолог Франсис Фукуяма предхожда този на човешката история. В своята статия „Краят на историята“ той излага мнението, че Хегел (1770-1831 г.) има основание да обяви приключването на историята през 1806 година, тъй като не се наблюдава значим прогрес, надхвърлящ принципите на френската революция[1]. Обаче днес, в началото на XXI-ви век, не същес­твуват признаци за настъпващ „край на ис­торията“, както предрича Хегел във „фи­лософия на изкуството“ или пък Франсис Фукуяма в своите политически размишле­ния. Независимо че посочената статия е предмет на сериозни анализи и критични оценки от различни изследователи (например X. Кюнг, С. Хънтингтън, У. Алтермат)[2], една теза от нея би могла да се приеме за основателна: краят на историята не може да бъде обявен, докато не станем свидете­ли на края на науката.

Безспорно развитието на естествени­те науки и на технологиите, които те по­раждат, е един от основните двигатели на историята. От друга страна обаче, имен­но науките и технологиите, които се свър­зват с процеса на модернизиране, пред­ставляват „ахилесовата пета“ на съвре­менната цивилизация. Разбира се, въз­можно е технологиите да се окажат не толкова могъщи, колкото ни изглеждат, или пък самите ние да бъдем достатъчно внимателни и предпазливи спрямо тяхно­то въздействие. За съжаление една от при­чините, която отрезвява прекомерния оп­тимизъм, е, че биотехнологиите в сравне­ние с други научни открития (например пер­соналните компютри и интернет[3]) съче­тават в себе си както неоспорими ползи, така и труднозабележими поражения.

Атомното оръжие и атомната енер­гия например се определят като заплаха, поради което са обект на засилен конт­рол. След взривяването на първата атом­на бомба за всеки здравомислещ човек е ясно, че е създадено средство за масово унищожение. Именно поради това от са­мото начало ядреното оръжие е поставе­но под строг политически контрол: хора­та нямат право да разработват ядрени тех­нологии, както и да търгуват с елементи, необходими за създаването им. Държави­те, подписали през 1968 година Декларацията за неразпространение на ядреното оръ­жие, изразяват съгласие за осъществява­не на контрол над международната тър­говия с ядрени технологии. Подобно на атомното оръжие има и биотехнологично (например новите вируси или генетично модифицираните храни, предизвикващи токсични и генетични реакции), които в известна степен подлежат на сравнител­но лесен контрол, защото е достатъчно определянето им като опасни.

Най-сериозните предизвикателства, свързани с биотехнологиите, са тези, пред които ще бъдем изправени само след ня­колко години. Развитието на науката е та­ка неудържимо, че само след десетиле­тие светът вероятно ще изглежда по съв­сем различен начин, а ние ще бъдем изку­шени от възможността за „спазаряване с дявола“: лечение, което размива граница­та между това, което постигаме сами и онова, което постигаме с помощта на съ­ответното равнище на лекарствени пре­парати в нашия мозък; медикаментозно удължен живот, но с отслабени умствени способности; избор между терапията и на­деждите за генно подобрение и други. Основ­ното назначение на медицината обаче е да лекува болните, а не да превръща здра­вите в свръхчовеци. Сериозен е морални­ят избор, пред който сме поставени днес. Той е свързан с неприкосновеността на генетичната информация, клонирането на хора, селекцията на ембриони и степен­та, в която медицинските технологии мо­гат да бъдат използвани не с терапевтич­на цел, а за генно усъвършенстване.

Много от съвременните дискусии вър­ху биотехнологиите са поляризирани между научната общност и тази на рели­гиозните хора. Настоящата статия е опит от православна християнска позиция да се участва в този дебат, дори и само за да се обезсили примиренческата нагласа спрямо развитието на технологиите, спо­ред която, след като не сме в състояние да преустановим или поне правилно да на­сочим нежелани от нас процеси, не след­ва да се опитваме да го правим. Защото именно социалните решения, които ще се имат предвид и богословските позиции, които предстои да изразим през следва­щите няколко години по отношение на биотехнологиите, ще обуславят както бъ­дещето на човечеството, така и възмож­ната морална бездна, пред която то ще бъ­де изправено.

Манипулиране на човешките емоции и поведение

Пишейки за биотехнологичната рево­люция, следва да имаме предвид, че гово­рим за нещо с далеч по-голям обсег от генното инженерство. Съвременници сме не само на технологически възход – например възможността да се декодира и манипу­лира ДНК, но и на прогрес в цялата наука биология. Тази научна революция се ос­новава на постижения в редица близки об­ласти. Освен молекулярната биология то­ва са още когнитивната невронаука, популационната генетика, поведенческата генетика, психологията, антропологията, еволюционната биология и неврофармакологията. Всички тези научни сфери съ­държат в себе си скрити социални и по­литически последици, защото увеличават познанието ни за мозъка като източник на човешкото поведение, а оттук и въз­можностите за въздействие и манипула­ции върху него. Много преди генното ин­женерство да се превърне в реалност, зна­нията за химията на мозъка и начините за неговото манипулиране ще се окажат съ­ществен източник на контрол върху чо­вешкото поведение.

Към края на миналия век еволюцията в неврофармакологията създава ново по­коление медикаменти, като прозак и риталин, чието социално въздействие започ­нахме да разбираме отскоро. Антидепресантът прозак спира реабсорбирането на серотонина от нервните клетки и пови­шавайки ефикасно нивото му в мозъка, пряко въздейства върху усещанията за благополучие и самоуважение. Обратно – ниското равнище на серотонина пред­полага слаб контрол над импулсите, во­дещ към страх, агресия, депресии и само­убийства. Следователно не е учудващо, че прозак и близките до него лекарства се оказват своеобразен социален феномен в края на ХХ-ти и началото на ХХI-ви век, доказател­ство за което е фактът, че днес една десе­та от цялото население на САЩ например употребява този антидепресант[4].Макар и недостатъчно, все пак е успокояващо, че разпространението на подобни меди­каменти предизвиква яростни спорове защото за прозак са характерни много стра­нични ефекти, като драстично отслабва­не, тикове, загуба на паметта, сексуални дисфункции, склонност към самоубийст­во, агресия и мозъчни разстройства.

В съвременния глобализиращ се свят милиони са хората, които се чувстват де­пресирани и чиято лична самооценка и самоуважение са значително по-ниски от необходимото. За тях прозак и подобните му лекарства са своеобразен „дар от бо­говете“, който влияе върху основната со­циална емоция – чувството за собствена стойност, което препраща към желание­то за получаване на признание.Единстве­ният морално приемлив път за преодоля­ване на ниското самочувствие е религи­озната вяра (която дава представа за чо­вешката личност и нейното високо наз­начение), упоритият труд и готовността понякога да бъдат понасяни болезнени из­питания и саможертви. Ако самоуваже­нието например се свързва само с определена титла, която всеки желае да притежава, без оглед дали я заслужава – логично е то да бъде обезценено и да превърне стреме­жа към постигането му в самопротиворечив процес.

Докато прозак може да бъде опреде­лен като вид „хапче на блаженството“, то медикаментът риталин несъмнено е сред­ство, което предоставя възможност за со­циален контрол. Риталинът е стимулатор на централната нервна система, който е химически сроден с такива вещества ка­то кокаина и метамфетамина (така наречената улич­на дрога, позната през 60-те години на ХХ-ти век като „дрога на щастието“), фармацев­тичните му ефекти са сходни с тези на по­сочените два наркотика: нарастване на об­хвата на вниманието, чувство на еуфория, краткотрайно повишаване на енергичността и постигане на по-добра концент­рация.

Прозакът и риталинът са едва първо­то поколение медикаменти, стимулира­щи или потискащи психичната дейност. В бъдеще почти всичко, за което ще мис­лим, че е дело на генното инженерство, най-вероятно ще бъде постигнато предим­но чрез неврофармакологията. Това, кое­то би трябвало сериозно да ни притесня­ва, е употребата на психотропни медика­менти не за лечение на наистина нуждае­щи се болни, а за целите на „козметична­та фармакология“ (за стимулиране на ед­но иначе нормално поведение) или за под­мяна на едно нормално поведение за смет­ка на друго, което някой ще определя ка­то социално приемливо. Като пример мо­же да се посочи екстази (популярното на­именование на метилен-диоксиметамфетамин), който е един от най-бързо наби­ращите известност наркотици от края на ХХ-ти век. От години този стимулант се употре­бява и в България (широко разпростра­нен е в дискотеките например) и води до бърза промяна не само на настроението, но и на цялата личност. Психологическите проб­леми, които екстази предизвиква, са обър­каност, депресия, безсъние, наркотичен глад, силна тревожност и параноя, а фи­зическите симптоми се изразяват в нап­регнатост на мускулите, гадене, влоша­ване на зрението, извънмерно изпотява­не, неволно стискане на челюстта и други[5].

Не може да се изразява благосклон­ност към медикаменти, в чиято употреба няма ясна терапевтична цел и чийто един­ствен ефект е, че „помагат“ на хората да се чувстват по-добре. Използването на те­зи медикаменти, от една страна, недвус­мислено подчертава обеднелите ни мис­ловни и етически категории, чрез които започнахме да разбираме сътворения по Божи образ човек, а от друга, е предвестие за това, какво би могло да се случи, когато генното инженерство с неговите значително по-големи възможности за манипулиране на човешките емоции и по­ведение стане леснодостъпно. Може би подобно на хомосексуалистите, които по­сочват наличието на някакъв „ген на гея“ като причина и оправдание за сексуална­та си ориентация, ние ще желаем да се освободим от личната отговорност за постъпките си, „медикализирайки“ въз­можно най-голяма част от своето пове­дение.

Не е необходимо да чакаме следващо­то откритие в генното инженерство, за да си представим време, в което чрез меди­каменти ще е възможно да се повишават интелигентността, паметта, емоционална­та чувствителност и сексуалността. Проб­лемът вече съществува и той се състои именно в настоящото поколение от пси­хотропни лекарства, над които следва да се осъществява социален контрол, упраж­няван от институции, които са различни от държавата – например семейството, учи­лищните системи, Църквата и други.

Биотехнологиите в сферата на геронтологията

Несъмнено едно от най-значимите ме­дицински постижения на ХХ-ти век е повиша­ването на средната продължителност на човешкия живот. Според съществуващи­те днес данни за драстично намаляване на раждаемостта в повечето развити страни за сметка на високата смъртност, светът след 40-50 години ще бъде коренно раз­личен от настоящия. Една от областите, която е значително повлияна от развити­ето на молекулярната биология, е герон­тологията – науката за стареенето. Съ­ществуват различни мнения по въпроса защо остаряваме и умираме, а според во­дещата теория отговорът е в натрупване­то на случайни генетични увреждания в процеса на клетъчна репликация[6].

Не е посилно да се прогнозира дали биотехнологичната индустрия ще бъде в състояние да открие начин за удължаване на живота например с 20 или 30 години. Но дори това никога да не стане, е осно­вателно да се предполага, че развиващите се днес изследвания след време ще дове­дат до увеличаване на средната продъл­жителност на живота. Ако само някои от прогнозите на биотехнологиите в област­та на геронтологията се осъществят, това ще означава, че половината от населени­ето в развитите страни към този предпо­лагаем момент ще бъде около или малко над възрастта за пенсиониране. Днес те­мата за застаряването се разглежда пре­димно в контекста на проблемите, които то ще предизвика в пенсионното дело. На­лице са обаче и други сериозни последи­ци, които са свързани както с междуна­родните отношения, така и с вътрешните структури на обществата. Докато някои развиващи се страни успяват до настиг­нат модерния свят по показателите за на­маляване на демографския растеж, мно­го от по-бедните региони в света, вклю­чително страните от Близкия изток, про­дължават да имат високи стойности на де­мографски растеж[7]. Това според Франсис Фукуяма означава, че след 30 години разде­лителната линия „ще се свързва не прос­то с доходи и култура, но и с възрастови различия, като Европа, Япония и някои части от Северна Америка ще имат сред­на възраст около 60 години, а по-малко разви­тите ни съседи ще имат средна възраст ня­къде около 20-те“[8]. Логично е да се очак­ва, че населението, което гласува в разви­тия свят, ще бъде значително феминизирано, тъй като, от една страна, жените жи­веят по-дълго от мъжете, а от друга – на­лице е устойчивата социологическа тен­денция към засилено участие на жени в политиката. Възрастните мъже, в още по-голяма степен това се отнася за жените, са последните, които могат да бъдат при­зовани на военна служба, така че маща­бът на наличната военна мощ ще нама­лее. Наред с това склонността на хората в подобни общества да приемат пожертването на младежи във военни конфликти също ще отслабне. Следователно възмож­но е светът да се окаже разделен на две части, като в едната част политиката ще се определя от възрастни жени, а в друга­та – от свръхактивни млади мъже[9]. Това ще наложи политиците да работят и да се съобразяват с параметрите, които са за­дадени от базисните демографски данни.

Удължаването на човешкия живот чрез биотехнологиите значително ще въз­действа и върху вътрешните структури на обществата, предизвиквайки безредие в повечето съществуващи днес възрастови иерархии. По принцип подобни иерархии се характеризират с пирамидална струк­тура (поради повишена смъртност сред възрастното население и настъпването на пенсионна възраст), но ако човешкият живот бъде удължен, логично е хората да работят на 60, 70, 80 и дори на 90 години. Следователно закономерният процес ед­но поколение да отстъпва, давайки път на следващото, ще бъде заменен от едновре­менното съществуване на повече от четири-пет поколения. Ще се наложи възраст­ните хора да низхождат по социалната стълбица не само за да се преквалифици­рат, но и за да отстъпят място на идващи­те след тях нови поколения. Разбира се, нерядко възрастните са подложени на дис­криминация, но също така има основания да се приеме, че поколенческата прием­ственост е нещо разумно.

Другите социални последици от евен­туално биотехнологично удължаване на живота зависят от това, дали хората ще останат физически и умствено активни през удължените жизнени периоди, или способностите им ще отслабват и те все повече ще се приближават към детското състояние на зависимост[10]. Отдавна пре­минали репродуктивните си години, об­щуващи главно със своите предшествени­ци и потомци, дали хората ще се „впият“ в живота, „дарен“ им от биотехнологиите, или пък ще размислят за това, колко ли­шен от смисъл е той? Логично е да настъ­пи и промяна в отношението на възраст­ните хора към смъртта, която ще се прие­ма не като естествен преход към вечност­та, а като зло, което може да бъде отло­жено.

Трудно е за млад човек с недостатъч­но житейски опит да размисля върху бъ­дещето на стареенето, защото в известна степен той се чувства длъжен да бъде оп­тимистичен в своите прогнози. Тази труд­ност може да бъде преодоляна, ако към темата се подхожда от християнската по­зиция, според която „вярата в Бога е сил­на противоотрова на страха от старостта и нейните прояви. А този всеобщ страх от старостта свидетелства за слабата ни вя­ра и липсата на кураж да живеем за Бо­га[11].“

Генно инженерство

„Генното инженерство е съвкупност от техники, нужни за изменения в струк­турата на клетката на едно живо същест­во на част от генната информация, каквато не е имало досега[12].“ Доскоро генно­то инженерство се използваше предимно в растителните биотехнологии за произ­водство на генетично променени организ­ми. Следващ етап ще е прилагането на те­зи технологии върху човешки същества. Генното инженерство, използвано в ху­манната медицина, предоставя пряка въз­можност за нов вид евгеника[13] с всички морални последствия от това. След раз­критията за политиката на нацистите (ко­ято включва умъртвяването на хора и из­вършването на медицински експеримен­ти върху тях) се вярваше, че за континен­тална Европа възраждането на евгениката е немислимо. Но как, освен като евгеника (макар и „по-рафинирана“), да бъде определена пренаталната генетична диаг­ностика и сканиране на ембриона, целя­ща да установи дали бебето е засегнато от малформации или болест, която би мог­ла да повлияе отрицателно върху бъдещия му живот? Още повече, че един положи­телен резултат открива възможност за увеличаване на броя на селективните аборти. Независимо дали целта на генното инженерство е евгенична или терапев­тична, манипулациите над ембриона са не­допустими, защото той, по думите на Дж. Брек, „си остава генетично неповторимо и индивидуално обособено същество, а от­тук – носител на Божия образ и обект на Божията любов[14].“

Проблемът за експериментирането с хора е сериозно, но за съжаление не и неп­реодолимо препятствие пред генното ин­женерство. Както и при тестването на ме­дикаменти, животните първи поемат те­жестта. За да бъде клонирана овцата Доли (през 1997 година), преди това са направени 270 несполучливи опита[15]. И макар мно­го от неуспехите да са станали в предимплантационния стадий, около 30 % от всички клонирани след това животни са родени със сериозни аномалии.

Днес изследователите се състезават кой от тях пръв ще създаде човешки клонинг. Настоящата статия няма за цел да информира за процеса и методите на клониране[16], а да подтикне към размисъл за неговите сериозни последствия и за многото нелеки въпроси, които то поставя:

– Къде остава Бог в процеса на безпо­лово репродуциране?

– Ако двама човека имат еднакъв ге­нотип, това означава ли, че те са еднакви човешки същества?

– Дали човешките клонинги имат ду­ша?

– Морално ли е човек да бъде клониран без неговото знание?

– Как ще се чувства клонинг, създа­ден да бъде донор на органи?

– Клонирането не е ли грубо вмеша­телство в наследственото многообразие на човешката популация?

– Няма ли клонирането като неестес­твена форма на възпроизводство да пре­дизвика също толкова неестествени отно­шения между родители и деца, защото ед­но клонирано дете всъщност би имало не­съответни отношения със своите родите­ли? То ще бъде както дете, така и близнак на родителя, на когото дължи гените си, но няма да бъде генетично свързано с дру­гия родител. От своя страна пък, необвър­заният с детето родител ще отглежда и възпитава по-младо копие на съпруга или съпругата си. Какво ще е отношението на родителя към клонинга, когато той или тя достигне полова зрялост?

– Дали в „прекрасния свят“, обещан от генното инженерство, ще са ни необ­ходими мъжете, щом при безполовото репродуциране няма да има нужда от мъжки партньор, тоест на практика всеки продукт, получен при клониране, ще е женски?

– Какво ще е нашето отношение към съпружеска двойка от две жени-лесбий­ки, които чрез неестественото възпроиз­водство ще имат свое генетично потомс­тво? Или пък към използването на яйце­клетки от нероден женски ембрион за съз­даване на дете, чиято майка обаче никога не се е раждала?

Всички тези въпроси са свързани с християнското разбиране, според което клонирането сериозно застрашава както човешкото достойнство, така и уникал­ността на личността и нейната неприкос­новеност.

Достойнството и правата на човешката личност

Не е особено трудно да се води дебат, свързан с утилитаристките основания „за“ или „против“ биотехнологиите. Но тези доводи, свързани със стремежа да се из­влича от всичко непосредствена полза и облага, имат съществено ограничение, което нерядко се оказва сериозен недос­татък. Изчисляваните ползи и вреди в го­ляма или в по-малка степен са конкретни и обикновено преводими или в пари, или в лесноустановимо физическо поражение за тялото. Рядко обаче се имат предвид онези невидими с телесните ни очи вреди, които не могат да бъдат така лесно „ос­четоводени“, защото са свързани с душа­та на човека, а не с тялото му. Несъмнено много са доводите да се притесняваме от непредвидените последици или от преко­мерните разходи, свързани с биотехнологиите, но съвсем не утилитаристка е ос­новната ни тревога: страхът, че чрез тях ще загубим човешкия си облик. Незави­симо че изглеждаме различно, принадле­жим на различни раси и етноси, имаме различен пол и сме част от различни кул­тури, ние, човеците, сме сътворени по Бо­жи образ и подобие и носим върху себе си Божието благословение: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:27). Според християнската антро­пология със своя телесен организъм чо­век принадлежи към природния свят и е природно същество. Същевременно оба­че у него има елементи, които, превиша­вайки в ценностно отношение материал­ния свят, издигат човека и го възвисяват в сферата на духа. Следователно той е не само биологичен индивид, но и духовно-нравствена личност, „която е върховна ценност, обект и субект на всички общес­твени дела[17].“ Немислимо е човешкият индивид да бъде употребяван като пред­мет, той е личност – ценност сам по себе си. Със своя интелект и воля човекът е в състояние да осъществява с ближните си отношения на любов, съпричастност и се­беотдаване. Именно поради богообразността на цялостната човешка личност тя притежава такова достойнство и в своето тяло.

Човешката личност и нейното дос­тойнство е онова, което трябва да предпа­зим от предстоящото развитие на биотехнологиите. Да защитим цялата съвкуп­ност на нашата природа от опитите за самомодифициране, които биха разстрои­ли както нейното единство и приемстве­ност, така и основаните на нея човешки права[18].

Не е лесно да се изрази еднозначна оценка за предизвикателствата на биотехнологиите поради факта, че в тях доброто и злото сякаш са тясно преплетени. Когато съществува вероятност едно дете да бъ­де излекувано, е трудно да позволим тре­вогите и съмненията ни да възпрепятстват развитието на тези технологии. Не е труд­но обаче да се постави разделителна ли­ния между технологическия напредък, който съдейства за постигане на човешко благоденствие, от онзи прогрес, който но­си опасност за човешкото достойнство и добруване. Представата за човешката лич­ност и нейното достойнство следва да бъ­де отстоявана не само от Църквата, бо­гословите и редовите вярващи хора, но и в реалния свят на политиката, чрез из­граждането на такива жизнени институ­ции, които да гарантират тяхната защита.

Написаното дотук закономерно на­сочва към следните изводи:

1.Учените, извършващи спорни от нравствено гледище изследвания, често обосновават своите постъпки с постанов­ката, че медицинските ползи от тяхната дейност ще имат превес над възможните поражения. Друго тяхно твърдение е, че само научната общност е тази, която има правото да преценява щетите и благата от биомедицинските технологии. Подо­бен възглед в известна степен е спорен, тъй като сама по себе си науката не би могла да определи целите, за които е пред­назначена. Тя е в състояние както да от­крива ваксини и медикаменти срещу раз­лични заболявания, така и да създава при­чинители на зараза. Основателно е да се мисли, че единствено богословието (до­някъде и философията) може да установи целите на науката и на създаваната от нея технология и да отсъди дали тези цели са нещо добро или зло.

2.Учените следва да бъдат съпричаст­ни към процеса на установяване на опре­делени нравствени принципи, свързани с тяхното професионално поведение. Те обаче могат да правят това не толкова от позицията си на учени, а от тази на науч­но-компетентни членове, които са част от широката общественост.

3.„Срещата“ между науката и вярата, осъществявана чрез посредничеството на разума, поражда необходимостта от бо­гословско-етичен размисъл дори и в об­ласти като медицина и биология. Плод именно на такъв размисъл е появата на биоетиката, установила се като самосто­ятелна научна област в края на 60-те и на­чалото на 70-те години на ХХ-ти век и изследва­ща нравствените проблеми, свързани с развитието на биомедицинските науки[19].

4.Наред със своеобразния „консен­сус“ между вяра и наука е необходимо и постигането на международно съгласие по въпроса за контрол над биомедицин­ските технологии. То обаче не може да бъде осъществено без сериозните и це­ленасочени усилия на международната общност. В тази връзка православните християни следва да изразяват своята по­зиция и тя да достигне не само до науч­ните среди, но и до цялата обществе­ност[20].

5.Наивно е да се мисли, че развитие­то на биотехнологиите може да бъде спря­но. Именно поради това човечеството трябва да намери разумната средина меж­ду неизбежния прогрес и запазването на човешката личност и достойнство. Без­действието във време на стремглава тех­нологична промяна е равнозначно на по­ведение, което, легитимирайки я, пораж­да сериозната опасност – човекът от гос­подар на технологиите да се превърне в техен слуга.

Бележки

[1]. Фукуяма, Франсис. Конец истории? – Вопросы философии, 3/1990, с. 124-148.

[2]. Срв. Кюнг, X. Проект за световен етос. Б.м., 2003, с. 35; Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С., 2002, с. 34 сл.; Алтермат, У. Етнона- ционализмът в Европа. С., 1998, с. 203 сл.

[3]. Трудно могат да се открият отрицателни страни на информационната революция. Евен­туална нейна слабост е нееднаквият достъп до информационната технология и заплахата за личната неприкосновеност.

[4]. Glenmullen, J. Prozac Backlash: Overcom­ing the Dangers of Prozac, Zoloft, Paxil and Other Antidepressants with Safe, Effective Alternatives. New-York, 2000, p. 15.

[5]. Изказвам благодарност на доц. Ангел Маринов (токсиколог), на д-р Елена Динчева (психиатър) и на Пламен Иванов (психолог) от Клиниката по токсикология към ИСМП „Н. И. Пирогов“ за полезната консултация относ­но психотропните медикаменти.

[6]. Kirkwood, Т. Time of Our Lives: Why Ag­ing Is Neither Inevitable nor Necessary. London, 1999,p. 99-117.

[7]. Срв. Уат, Дж. Индия в опасност. Нас­тъплението на исляма. С., 2001, с. 42-43, където авторът посочва, че за последните 50 години „мюсюлманите са се увеличавали средно 1,5 пъти по-бързо от индусите и са имали също толкова повече деца от индусите“.

[8]. Фукуяма, Франсис. Нашето постчовешко бъ­деще. С., 2002, с. 91.

[9]. Пак там, с. 92-93.

[10]. Вж. у Киров, Димитър. Богословие на обществе­ния живот. С, 2002, с. 121, където авторът посоч­ва, че „според статистика в Англия около 50% от мъжете между 60-65 години и 40 % от жените могат да бъдат причислени към групата на умст­вено нормалните, а у останалите се забелязва по-малко или по-голямо отклонение от нормално­то състояние“.

[11]. Пак там, с. 129.

[12]. Сгречча, Ел., В. Тамбоне. Наръчник по биоетика. Пловдив, 2003, с. 146.

[13]. Евгеника – наука за подобряване на ка­чествата на род или вид чрез специален под­бор на родителите (б. а.).

[14]. Брек, Дж. Човешкото клониране – ми­тове и реалност (предизвикателствата на гене- тиката). Списание Богословска мисъл, 4/2002, с. 27.

[15]. Kolata, G. Clone: The Rode to Dolly and the Path Ahead. New-York, 1998, p. 27.

[16]. Вж. повече у Живкова, Хр. Клонирането. С., 2002.

[17]. Киров, Димитър. Трите аспекта на етиката. I. Антропология. С., 2001, с. 76; вж. също Киров, Димитър. Религиозно-нравствен аспект на човешката богообразност. – Във: Вяра и живот (Сборник материали по Патрология, Догматика и Ети­ка), Т. Коев, Ив. Пешев, Д. Киров – автори. В. Т.,1994, с. 520.

[18]. Повече за значението на правата, които човек има не само като личност, но и като ин­дивид, вж. у Перишич, протоиерей. Вл. Личност и природа: Богословски размисъл за правата на човека. – В: Изтокът и Западът за личността и обществото (богословски перспективи). В. Т., 2001, с. 114-124.

[19]. По-подробно за предметната област на биоетиката и за актуалните проблеми пред нея вж. у Христова, Cт. Биоетика. Списание Философс­ки форум, 1/1998, с. 162-168; Георгиев, В. Актуални проблеми на съвременната биоетика. Списание Духовна култура, 3/2002, с. 27-31.

[20]. Срв. интервюто със светогорския монах архимандрит Николаос Хаджиниколау (защи­тил докторат по биомедицинска технология в Харвард и по богословие в Солунския универ­ситет), публикувано в списание „Християнство и кул­тура“, 4/2003, с. 96-102.

_____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2005, кн. 3, с. 10-18. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Клара Стаматова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eAZ