(Кратък историко-доктринален анализ във връзка с учението на
Свидетелите на Иехова по темата)

Мартин Ралчевски

Настоящата статия има за цел да представи две основни положе­ния. Първо, да осветли поста­вения въпрос по един донякъде нетрадиционен начин, като направи опит да го разгледа, доколкото това изобщо е възможно, в неговия психологически път през призмата на историята. И второ, да представи на читателите конкретно теза­та на Свидетелите на Иехова (един по­пулярен съвременен култ със силно при­съствие и влияние по целия свят) по въп­роса, като след това посочи и разкрие и православната позиция по същия въпрос.

Погледнато през призмата на църков­ната история, всеки средностатистически читател не може да не отбележи трудния исторически път на християнството, осо­бено през първите три века. Това христи­янство, което познаваме днес, е отдавна из­градено в доктринално отношение. През периода IV-VIII век, когато към него има много атаки, предимно от веров и доктринален характер, то сформира и развива уче­нието си в опита си да се защити от напад­ките предимно от страна на заблудили се християни, които организират и повеждат религиозни движения за „чисто“ христи­янство. Защитата на православната вяра става основно чрез свикването на Вселен­ските събори, на които след дълги обсъж­дания, разисквания и молитви се достига до изготвянето на формули и символи на вярата, някои от които скоро след това ста­ват общоприети и неизменни дори до бук­ва. Такъв неизменен до буква и до днес ос­тава Никео-Цариградският символ на вя­рата, изготвен в Никея и Константинопол, съответно през 325 година и 381 година. От богослов­ско и психологическо гледище в Символа на вярата има три важни елемента: веров, изповеден и есхатологичен[1], с които той отговаря на всички търсения на вярващо­то сърце и е в състояние да задоволи и най-изтънченото религиозно чувство. В Хрис­товата църква, продължителка в истори­чески и веров план на която днес се явява Православната църква, няма място за но­ви доктрини и развитие; въпреки че в пос­ледното понятие се влага обикновено по­ложителен смисъл, Православната църк­ва няма какво повече да привнесе към Христовото учение, защото всички спор­ни богословски въпроси около божестве­ните истини са били успешно и окончател­но разрешени през вековете с провежда­нето на Вселенските събори.

Към християнството обаче като докт­рина предизвикателствата продължават през цялата негова история. В края на XIX-ти век нападките ескалират, както никога до това време. Те стават по-радикални от вся­кога, като често започват да придобиват дори брутални измерения. Тук няма да раз­глеждаме интереса на западното общест­во през този период към източните фило­софии и религии, само ще отбележим, че този интерес има своето място и принос за формирането на мисленето на част от за­падните народи срещу християнските ис­тини. Ако трябва да бъдем обачеобектив­ни и безпристрастни, трябва да търсим ос­новната вина за дехристиянизирането на християнските общества и безпрепятстве­ното допускане на сцената на сектите и кул­товете предимно в либералното протес­тантство. Тълкувайки свободно и дори произволно християнските доктрини, мно­зинството от протестантите всъщност не­волно дават пример за подражание на за­даващите се след тях нови религиозни дви­жения и култове. Те се отдават свободно на почти всички приумици, като рациона­лизират вярата в Бога и се впускат без кон­трол в стихията на ирационалното. Запад­ните култове, част от които са и Свидете­лите на Иехова, са резултат именно на реакцията на тези либерални протестант­ски общества срещу превръщането на вя­рата в лишена от живот философско-бо­гословска система, наречена религия.

Протестантизмът още от самото си по­явяване допуска грешка по отношение на внасянето на рационализма в религията. Защото богословието не е наука в прекия смисъл на думата. То не е нито доказуемо точна наука, нито развиваща се наука по отношение на веровия си фундамент. Бо­гословите още от първите векове на хрис­тиянството са знаели и са разбирали, че личното богопознание е възможно само в пълнотата на църковния живот. Протес­тантизмът по-късно сякаш забравя това и се опитва да отстрани грешките на римокатолическото богословие. Исторически и богословски погледнато, протестантиз­мът не само че не успява да поправи греш­ките и заблудите на римокатолицизма, но изпада в още по-дълбоки и опасни такива. Причината е, че първите реформатори не са познавали духа и сърцевината на пра­вославния духовен живот. Те не извърш­ват преценка на схоластическата онтоло­гия и гносеология на римокатолицизма. Даже напротив, дава се право според пре­ценката на собствения си разум всеки сам да тълкува Свещеното Писание. Силно изя­веният папоцентризъм при католиците се заменя много бързо с доминиращ антропоцентризъм при протестантите. Всеки е в състояние и зависи само от собственото си желание да владее пълната истина за Бо­га и спасението на душата си. Така посте­пенно се стига до едно хуманистично хрис­тиянство, при което определено липсва ду­ховната, „вертикалната“ връзка с Бога. Чо­векът няма с кого да се съизмерва, освен със самия себе си. Това на свой ред може да доведе и довежда, макар и в отделни слу­чаи, до нихилизъм или дори до самообожествяване. Тъй като всеки може да тъл­кува сам със собствени сили и интуиция Свещеното Писание, всеки е прав за себе си и никой няма право да оспорва това. Въ­веденият от протестантизма принцип на плурализма се стоварва като бумеранг вър­ху самия него, защото посредством плура­лизма пътят към сектите и стотиците ре­лигиозни движения е вече открит. Това раз­бират още първите реформатори, но про­цесът вече не може да бъде спрян, колело­то се е завъртяло необратимо.

От казаното дотук би следвало да въз­никне логично следният въпрос – защо по-голямата част от протестантите са излез­ли извън доктриналните рамки на истини­те в християнството? Отговорът трябва да се търси именно в либералния произход на протестантството към завещаните от Иисус Христос и Неговите апостоли уче­ние и традиции. Пренебрегвайки древните истини и духовния живот на Църквата, то прави опит да обясни Божествените исти­ни чрез наукообразни схеми, които „авто­матично“ биха направили човека по-духо­вен. Тази духовност най-често се разбира в груб прагматичен смисъл – християнинът да има конкретна полза, да не боледува, да бъде богат и така нататък. На благодатта Божия се гледа като на енергиен източник, от който могат да се черпят сили, както от другите природни енергийни източници, без сми­рение, без страхопочитание и благогове­ние, без необходимост от екзистенциална промяна и без желание за лична среща с личностния Бог. Този подход към тайните на Божия промисъл и благодат е рефлек­сия от оформилия се през XVII-ти и XVIII-ти век деистичен мироглед[2].

Заключението, което неминуемо мо­же да се направи в исторически план, е следното – погрешната политика на Римокатолическата църква е спомогнала невол­но за появата на протестантизма, а послед­ният е допринесъл за появата на култове­те. Тъй като според известната мисъл на Хомяков, че протестантизмът е непокор­но, но законно чедо на католицизма, има немалко интересни мнения от страна на редица богослови, според които, ако ка­толицизмът се трансформира прекалено много (на което сме свидетели през пос­ледните 30-40 години) и почти загуби ве­ковния си облик на световен стожер, то и протестантството ще загуби същността си и дори може да изчезне[3]. Но дори да пред­положим, че това стане (което към насто­ящия момент е в сферата на нереалното и немислимото), това на свой ред едва ли ще доведе логически и до изчезването на кул­товете. Икономическият и политически­ят климат на земята постоянно се проме­нят, което неминуемо влияе и върху разви­тието и разпространението на култовете, но исторически те да изчезнат си остава само едно благопожелание, при цялото ни уважение към подобни богословски мне­ния на различни учени.

Ако човек не е запознат с църковната история и следва само причинно-следст­вената връзка, правдоподобно и логично изглежда да се обвинява Църквата за поя­вата на култовете. Това обаче, макар и да изглежда на пръв поглед логично само по себе си, не само че не е правилно, но е и дълбоко погрешно и като теза, и като пос­тановка. Съвсем накратко трябва да при­помним, че отделянето на Западната цър­ква през 1054 година от единствената дотогава Църква (условно наричана Източна и За­падна) не е по вина на Източната църква, защото тя не е променяла нито веровите си позиции, нито обществените си задъл­жения и изисквания и не е привнесла нищо ново във вярата извън решенията на Все­ленските събори, нещо което е направила именно Римокатолическата църква от XI-ти век насетне с приемането на нововъведе­ните от нея догмати за Филиокве, за Не­погрешимост на папата и други. Оттук следва, че вината за разделянето на едната вселенска и апостолска Църква през 1054 година е предимно на Западната църква, която пос­тепенно променя вековните вярвания в Бо­га и в Църквата на населението в обшир­ните си енории чрез самочинното приема­не на новите догмати. Затова думите на протестантския теолог Ван Баален, че кул­товете са неплатените дългове на Църква­та[4], са неправилни по своята същност. Те­зи думи трябва да бъдат отнесени към про­тестантизма. Но дори и да искаме да от­крием вина извън него (протестантизма), бихме могли да отнесем въпросните думи в известна степен до римокатолицизма, който се явява предпоставка за възниква­нето на протестантизма, но не и до Пра­вославната църква. Сами по себе си кул­товете в своята същност са чужди на всич­ки, и на православните, и на католиците, и на протестантите, което не дава основание обаче последните да приписват отговор­ността за тяхното съществуване на първи­те. Закономерно те (култовете) се явяват законни, макар и уродливи чеда единстве­но на протестантизма. Очевиден факт е оба­че, че протестантизмът видимо се е изме­нил от първоначалните идеи на първите ре­форматори, което показва, че има нали­чие на разпад на идеите на протестантизма като цяло. Дали култовете постепенно ще го изместят, не е предмет на настоящата работа, но заслужава да отбележим, че има подобни признаци, които в днешно време звучат все по-актуално.

Въпросът за смисъла на човешкия жи­вот винаги, съзнателно или не, е подбуж­дал човешката природа към екзистенци­ална потребност да разбере предназначе­нието си. Но за съжаление протестантски­те общности не са в състояние да осъщест­вят тази естествена човешка потребност[5]. Защото не винаги протестантизмът след­ва историческата си традиция – да въстава срещу политическите промени на време­то и да декларира ясни позиции, понякога той остава встрани от събитията. На сек­тите обаче находчивост и смелост не лип­сват и те изземват постепенно вековната историческа позиция на протестантските общества, като ясно и категорично гово­рят за актуалните обществени проблеми, с което постепенно спечелват симпатиите на все по-голяма част от обществото. Ис­торически погледнато, в днешно време по-голямата част от населението на западни­те страни гледа на култовете като на рав­нопоставени религиозни общества и дви­жения, които по нищо не се различават от традиционния протестантизъм. В този кон­текст на мисли има съвсем реална вероят­ност в бъдеще време (но не и по-рано от 100-120 години) култовете да изместят тра­диционното протестантство от историчес­ката сцена.

В настоящия момент историческата картина е по-различна, защото култовете изграждат доктрините си в едно модерно глобализирано общество, което функцио­нира независимо и свободно от църковни­те авторитети. Настоящият свят, в който всички ние живеем днес, не допуска Бог да бъде субект на историята. Някои от обра­зованите съвременни хора не приемат цър­ковните институции, те не вярват в хрис­тиянския Бог. Все пак декларират някак­ва вяра, тоест вярват „в нещо“, в някакъв свой бог. Хората са тръгнали по пътища без граници. Пътища на неограничената свобода. Църковните институции са отх­върлени в полза на принципите на индиви­дуалната свобода и на независимостта. Те се явяват архаични и старомодни, не ко­респондиращи с актуалната действител­ност. Тази социално-обществена среда е много благоприятна основа за развитието на учението и доктрините на култовете, ко­ито се явяват като алтернатива на „закос­тенялото“ протестантско мислене, както и на Христовата църква като цяло. Те имат доктринални различия с всички християн­ски деноминации. Пряко или косвено от­хвърлят основния християнски догмат за Света Троица. Според мнението на по-голямата част от отците на Църквата, които ревностно при всяка възможност са защи­тавали това становище, не може да се на­рече християнин никой, който отрича троичността на Бога. С отричането на този догмат, който е основополагащ за всяко християнско сърце, култовете, в повечето случаи неосъзнато, се самоидентифицират като нехристиянски. Догматът за Света Троица за повечето от тях, включително и за Свидетелите на Иехова, се явява „гру­бо езичество“.

Без преувеличение може да се отбеле­жи, че днес всички култове имат преврат­на христология, сотириология и есхатология. Свидетелите на Иехова не правят изключение, всъщност те са един от мал­кото сравнително последователни в уче­нието си култове. За разлика от мормони­те например, които възникват по същото време в Съединените щати, по което и Сви­детелите на Иехова, те изповядват арианство, което според доста теолози е зна­чително по-обосновано като доктрина, отколкото политеизмът, който проповядват мормоните.

Споменатият по-горе (така наречен антитринитарен) възглед, общ за мнозинст­вото сектантски движения, не се отличава значително от конкретното учение за Бо­га на Свидетелите на Иехова, а именно, че църковният догмат за Света Троица е „грубо езичество“. Чарлз Ръсел, разсъж­давайки и размишлявайки дълго и задъл­бочено върху Свещеното Писание, стиг­нал до извода, че има три отделни божест­ва с три същности, които обаче са в няка­къв вид единство. За Свидетелите на Ие­хова има трима богове – Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети. Те са равни според Техните свойства – същност, сила и веч­ност[6]. Според иеховистите фактите показ­вали, че „троицата“ е дяволска измислица, защото никъде в Библията не се говорело за Нея. Не се споменавало никъде за „тро­ица“, дори нямало идея за Нея[7]. Но както ще видим по-долу, на други места в тяхно­то доктринално изложение за Бога се го­вори за категоричен субординационизъм при Лицата на Света Троица. Което на свой ред означава, че все пак те приемат Света­та Троица, но разбира се, не и по този на­чин, по който би трябвало човек да се от­нася към своя Създател, а именно с благо­говение.

Тези иеховистки доктрини звучат чуж­до на Православната църква и богословие, които по никакъв начин не могат да се съг­ласят с тях. За да бъде правилно разбрано църковното учение по тези специфични въпроси, е необходимо, на първо място, да се внесе определено известно разяснение относно термина „троица“, след което да се изясни последователно и православна­та позиция.

Вярно е, че думата Троица в този си вид не се среща в Свещеното Писание, но тя се използва широко, с цел да се подчертаят трите Лица на единия Бог. Ако трябва да сме обективни, трябва да признаем, че при един по-повърхностен прочит на Стария Завет у средностатистическия читател ос­тава впечатлението, че никъде там не се говори, нито се споменава за Троица, да­же напротив, Старият Завет сякаш е изпъл­нен с идеята, че има само един-единствен Бог в цялата вселена. „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един“ (Второзаконие 6:4). Трябва веднага да отбележим, че това първо впечатление, което се придо­бива от Стария Завет за един-единствен Бог, не е в противоречие с православното учение за Света Троица. Това, че думата Троица не се среща в Библията, съвсем не означава, че учението за Светата Троица не е библейско. Бог разкрива Себе Си в Свещеното Писание, от една страна, като един­ствен Бог в целия свят, а от друга, като един Бог с една същност, но с три Лица – Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети. На пръв поглед би могло да възникне извест­но неразбиране, но всъщност противоре­чие няма. Свещеното Писание недвусмислено сочи, че има един Бог, Който има три Лица, от което на свой ред следва, че не е непра­вилно да бъде употребен терминът Трои­ца, когато говорим за Бога. Иеховистите по-скоро проявяват в случая недобра во­ля, вид заядливост и неприемане конкрет­но на термина, отколкото библейско ос­нование да не са съгласни с него.

Най-достоверният източник, безспор­но, Свещеното Писание, свидетелства, че има един Бог, познаваем в три Лица или Ипостаси. Произходът на последния термин ид­ва от гръцки език. Етимологически по-правилно е, когато говорим за Лицата на Бога да употребяваме думата ипостаси. Православната църква винаги е учила, че Бог е един по същество, но троичен по Лица. Това е тайна, която превишава въз­можностите на човешкия ум, тя не може да бъде разбрана напълно, тъй както и Бо­жията същност не може да бъде разбрана и обяснена. Без да се опитваме да обясня­ваме защо Бог ни се открива точно по то­зи начин, който превишава нашите умст­вени възможности, можем без затрудне­ние обаче да се аргументираме защо уче­нието за Света Троица е библейско. За цел­та на първо място трябва да се посочат и подчертаят тези места от Стария Завет, в които се говори за множественост на Лица­та у Бога.

„Да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие“ (Битие 1:26).

„Рече Господ Бог: ето, Адам ста­на като един от Нас да познава добро и зло“ (Битие 3:22).

„Нека слезем и смесим там езици­те им тъй, че един да не разбира езика на другиго“ (Битие 11:7).

„Свет, свет, свет е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава“ (Исаия 6:3).

Макар и непряко, трикратното повта­ряне на думата свет в последния цитат сви­детелства също за троичността на Бога. Към тези посочки можем да отнесем и Бо­жието явяване на Авраам при дъбравата Мамре под образа на трима мъже (срв. Битие 18:1-3).

Че у Бога има множественост, това ясно е засвидетелствано от старозаветните цитати. Те обаче не са в състояние да ни упътят по-конкретно и да ни разкрият от­делните Негови лица. На свой ред обаче, тези цитати показват, че в Свещеното Писание на Стария Завет се съдържат все пак ня­какви указания за Света Троица, макар и косвени.

Конкретни и много ясни свидетелства за троичността на Бога обаче също можем да намерим в Новия Завет. Когато Иисус Христос бил кръстен от св. Иоан Кръсти­тел в река Йордан, върху Него слязъл Све­тият Дух във вид на гълъб, а от небето се чул гласът на Бог Отец: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето Бла­говоление“ (Матей 3:17). Същото свидетел­ство се среща и в Марк 1:10-11, както и в Лука 3:22. Изпращайки учениците Си да проповядват Евангелието по света, Спаси­телят отново им напомнил ясно за троич­ността на Бога. „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Матей 28:19). Тук съвсем ясно са споменати и три­те Лица на Света Троица, като същевре­менно е подчертано и единството Им. Ако Спасителят е имал предвид, че има трима богове, Той би използвал думата имена­та. Но Той съвсем ясно употребил име­то. Още по-ясно свидетелство за троич­ността на Бога намираме в Първото пос­лание на св. апостол Иоан Богослов: „Три­ма са, Които свидетелстват на небе­то: Отец, Слово и Свети Дух; и Тия Три­мата са Едно“ (1 Иоан 5:7). В Евангели­ето според същия свети апостол се казва от­ново много ясно, че Бог има три Лица, ка­то дори се загатват функциите на всяко от Тях: „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки… А Утешителят, Дух Све­ти, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко, що съм ви говорил“ (Иоан 14:16, 26). Св. апостол Павел също свидетелства за Света Трои­ца: „Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа и любовта на Бога и От­ца, и общуването на Светаго Духа да бъдат с всички вас“ (2 Коринтяни 13:13).

Изразен есенциално, догматът за Све­та Троица гласи: единият по същност Бог е троичен по Лица[8]. Ако Бог не е само един, но и единствен, то трябва да Го мислим като същество самозатворено, да­леч от света и човека. Този възглед води до деизъм, който изключва Божията любов към хората. Ако пък Божията любов е на­сочена само към тварите, то ограничена­та твар не може да обгърне тази безкрайна любов. В такъв случай трябва да признаем Божеството и да Го отъждествим с огра­ничения свят, както това е сторено в пантеизма. Само и единствено в ипостасното взаимоотношение на трите Лица на Света Троица се разкрива пълнотата на любовта и съвършения живот на Бога[9].

Несравнимо великият Творец на ця­лата вселена Бог, Който е един по същ­ност, но троичен по Лица, не може да бъ­де разбран, а още по-малко обяснен от ни­кое човешко същество. Но ние все пак имаме утехата на вярата. Това, което зна­ем за Бога, идва от Самия Него, според намерението Му, доколкото това е полез­но за нас, да ни се открие чрез Свещеното Пи­сание. „Божието никой не знае, освен Божия Дух“ (1 Коринтяни 2:11). А по отноше­ние на „благовестията“ в нашето динамич­но време не само от страна на Свидете­лите на Иехова, но и от всички подобни религиозни движения и формации, тряб­ва да сме изключително внимателни и да не забравяме думите на св. апостол Па­вел: „Ако дори ние, или Ангел от небе­то ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, ана­тема да бъде“ (Галатяни 1:8). Тези думи на апостола са ясно и убедително предуп­реждение към всички, които биха се ув­лекли по лъжливи религиозни учения.

Бележки

[1]. Коев, Тотю. Православен катехизис и Посла­ние на източните патриарси за православната вя­ра. Първо фототипно издание, С., 1991, с. 36.

[2]. Митев, Димитър. Христос и духовете на земята. С., 2000, с. 17-18.

[3]. Рормозер, Гюнтер. Ситуация христианства в эпоху „постмодерна“ глазами христианского публи­циста – Във: Вопросы философии, кн. 5. М., 1991, с.78-79.

[4]. Бек, Хюбърт. Как да отговорим на култовете, С., 1995, с. 9.

[5]. Пак там, с. 24.

[6]. Нека да бъде истинският Бог. Списание Стражева кула. Спец, изд., 1946, с. 81.

[7]. Истината, която води до вечен живот. Издание на Стражева кула. С., 1968, с. 25.

[8]. Коев, Тотю. Догматът за Света Троица – В: ГПБф, т. I, 1991/1992, с. 10.

[9]. Дюлгеров, Димитър, Илия Цоневски. Православно догматично богословие. Трето издание, В. Тър­ново, 1997, с. 55.

______________________________________________

*Публикувано в  Духовна култура, 2005, кн. 9, с.  6-12.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 Закона за авторското  право и сродните му права.

Изображения: авторът Мартин Ралчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-eyv