Павел Павлов

Abstract:

Pavel Pavloff, Theological Legacy of a Church Historian: Prof. Hristo Stoyanov.

This article is dedicated to the life and legacy of Professor Hristo Stoyanov as a church theologian, teacher, and researcher of Church history. It addresses the significance of continuity between generations within churchtheological circles and the challenges of maintaining this continuity under Bulgarian political conditions. The article highlights the individual’s commitment to upholding the Truth and the Christian faith during the totalitarian communist regime, emphasizing the crucial role of history and faith in shaping both human and Christian identity.

Keywords: Hristo Stoyanov, History, Church, Theologian, Faith, Continuity, Bulgaria, Totalitarian Regime

***

Има един впечатляващ текст на професор Николай Глубоковски, посветен на кончината на неговия научен ръководител професор Алексей Лебедев. Статията, озаглавена „В памет на покойния професор Алексей Лебедев“, е с подзаглавие „под първите впечатления от тежката загуба[2]“. Този удивителен текст е провокацията и моделът на моите размишления тук, макар и това, което казвам, да не е „под първите впечатления от тежката загуба“, а да е дълго обмисляно. Разбира се, ние помним нашите наставници и ясно съзнаваме дълга си пред учителите и преподавателите, които ни откриха големия свят на богословието и историята. Приемствеността между поколенията в България и особено в църковно-богословските среди е доста сложно нещо, което често се характеризира с диаметрални противоположности. Във връзка с честването днес на 75-годишнината от рождението на нашия професор ще се опитам да поговоря за неговите приноси обективно, макар че субективността в случая е очевидна. В моя доклад ми се ще да откроим човека, личността на богослова-църковен историк иззад текстовете и архивните документи. Макар и да е твърде кратко времето, ще се опитам да ви разкажа за нашия професор Христо Стоянов преди всичко като църковен богослов, преподавател и изследовател на историята на Църквата. Личните свидетелства са съчетани с конкретните житейски обстоятелства и с богословския му мироглед. През целия си живот той свидетелстваше за Истината, а и други привличаше за това свидетелство със заразителния си пример.

1. Поколението

Поколението, на което принадлежи професорът (това е поколението и на моя баща, който е роден в същата 1941 година), е първото, прекарало целия си съзнателен живот през комунистическия период, чак до промените през 1989 година Това е поколение, което, от една страна, не познава войната, както предните две-три български поколения, а от друга, живее в епоха на разделение, когато хората се разделят на „наши“ и „чужди“, на „нови“ и „бивши хора“[3]. Налагането на тоталитарния режим в България по съветски модел създава цели групи в страната, които са дамгосани с определението „народен враг“. Това особено се отнася за тези, които избират пътя на служението в Църквата. Именно там обаче се усеща и най-силно разделението, защото макар и тя да е приемана традиционно за „буржоазна“, в средите ѝ постепенно се появяват „прогресисти“, които се опитват да се нагодят в конкретната ситуация.

Изключително трудно е да си семинарист през 50-те години, когато все още непрекъснато изчезват хора от църковните среди в лагерите и политическите затвори на България. От друга страна обаче, това е и особена привилегия – затворен между два железопътни тунела и два завоя на реката в Искърското дефиле, любознателният младеж има за свои учители невероятни ерудити от „старото поколение“. Разбира се, това лека-полека ще се промени и за нас семинаристите от 80-те години (само 25 години по-късно) нещата ще изглеждат по-различно – други ректори, други учители, възпитатели и така нататък. Поколението на семинаристите от късните 50-те даде своите приноси в различни църковни поприща, макар че мнозина не оставаха на служение в Църквата. Причините за това са много – липса на чисто светска перспектива за семинаристите, изолация от връстниците по места, поставянето на семинаристите в групата „утайка на обществото“, но и все по-голямата незаинтересованост от страна на някои църковни фактори, които се опитват да се спасяват поединично, нагаждайки се към създалата се ситуация и така нататък.

Христо Стоянов завършва семинарията с пълно отличие през 1960 година и получава диплома №2149/19.06.1960 година. Трудно е да си пълен отличник в Семинарията. От една страна, в програмата има широка палитра от дисциплини – общообразователни предмети, църковно пеене, класически езици, но и централни богословски дисциплини. Трябва наистина да притежаваш доста умения, за да получаваш отлични оценки по всички предмети. От друга страна обаче, стои изкушението, че не е необходимо толкова да се стараеш, защото няма кой знае каква полза от твоите знания, липсва конкурентна среда, перспектива и така нататък. Второто разваля до такава степен средата, че на подобни отличници се гледа като на амбициозни натегачи, като на хора, които на по-следващ етап биха напуснали Църквата, защото тя не може да осигури пространства на подобни амбиции и знания. Нашият професор преодолява всички тези изкушения и остава завинаги в лоното на Църквата със своя избор да бъде богослов и учител на богослови. Може би за това има заслуга и духовният му отец, който десетилетия наред не престава да мотивира – курс след курс и семинарист след семинарист – за безкористно служение на Църквата и Отечеството.

В следване на своите църковни и богословски идеали Христо Стоянов влиза в Духовната Академия „Св. Климент Охридски“ през 1962 година. Записан е под албумен номер 400[4]. Завършва преждевременно своето следване за 3 години, вместо за 4, като последните две години взема за една. Това става възможно с решение на Светия Синод от 2.10.1964, което му препоръчва да завърши ускорено. Общият успех от следването му е 5,93 – има само две петици (по Нравствено богословие и по Тълкувание на Новия Завет). На страницата на Христо Стоянов в книгата за редовни студенти четем бележка от професор Тодор Събев: „студентът представи много добра работа (теза) при катедрата по Църковна история“. След задграничната му специализация (Швейцария и ФРГ) е приет за аспирант по Църковна история, както се нарича тогава. След защитата на докторската си дисертация той печели конкурс за асистент в същата катедра. Така от 1971 година до края на живота си през 2000 година той преподава църковно-историческите дисциплини в Духовната академия/Богословски факултет.

Не знам дали днес си даваме сметка за трагизма на богословското изгнаничество през комунистическия период, особено на честно посветилия се на „академичното“ богословие млад човек, ясно осъзнаващ ограничения, в чисто количествен смисъл, характер на своето лично богословско свидетелство. За него сякаш в най-пълна сила важи възгласа от Светата Литургия „Да стоим добре, да стоим със страх, да внимаваме, за да принесем в мир светото възношение!“ Защото силата на богословския подход в онова време не е само в способността да се усещат съществено важните богословски въпроси и да се предлагат отговори, а в това преди всичко да се очертаят посоките на най-ключовите измерения на богословската проблематика, които ще се превърнат в пътеводител за онези, които могат да слушат, а и да чуват.

2. Специалността

„Като историк се чувствам у дома във всяка епоха“, казва един историк на църквата от ХХ-ти век[5]. Никой изследовател няма право да си затваря очите за времето. Вредно е да се пренасяме в епохите, когато ги изследваме, напротив трябва да изследваме и оценяваме всяка една епоха според плодовете, които е дала. Трябва да гледаме епохата през нашия прозорец, защото дистанцията е далекоглед или увеличителна лупа, която ни дава възможността по-отчетливо да различаваме релефите. Често пъти неща, които не биха били забелязани от съвременниците, стават видими и различими от увеличителната дистанция на времето. Сякаш времето има характера на изцелител и завършител на започнатите или само загатнати въпроси. Освен това, гледайки от дистанцията на времето, ние гледаме епохата като на филм – динамично, а не като картина – статично. Непрекъснато изникват нови неща, които украсяват или развалят всеки отделен кадър.

Нужно е да погледнем положително и по човешки съдбата на всеки един от примерите на богословско свидетелство през ХХ-ти век. Единствено посочването на добрите примери ще покаже по убедителен начин и предателите на богословското свидетелство в близкото минало. Антиперсоналистичният ХХ-ти век не обича особено положителните герои или обявява за такива само тези с безспорно отрицателни качества. Днес ние желаем да дадем за пример, за образец нашия любим професор.

Макар и да е получил възможно най-доброто за тогавашните условия образование и да е постигнал забележителни общобогословски успехи, все пак пряката научна специалност на нашия професор е Историята на Църквата. А „тя се рисува необикновено трудно дори и в случай, че обектът на изследване би бил достъпен на непосредствено наблюдение. Но, в това е и огромното затруднение, че за това служи твърде нищожна част от бързо преминаващата и едва уловима съвременност, защото главната маса принадлежи на миналото, отдавна потънало в мрака на вековете. До нас са се запазили само отражения на тази отминала история в разнородни паметници, поради това преди всичко е необходим пълен подбор и най-строга оценка на съществените извори за всеки период“, казва професор Глубоковски[6] .

За да се занимава човек с такава обемна дисциплина, са необходими широта на кръгозора, възможности за възпроизвеждане и точност на преценката. Тясната специализация и прекомерното фокусиране много често водят до едностранчивост до такава степен, че се преувеличава и митологизира определен образ. Макар че понякога лекото преувеличение би могло да се използва като начин за съсредоточаването върху определен важен проблем, който иначе не би направил впечатление за слушащите или четящите. Все пак е много важно заради „игличките и клончетата да не изчезне не само гората, но и дърветата[7]“. За да не се случи това, е необходимо да се изследва и познава колкото е възможно по-голяма част от общата, от голямата история. Освен това е важно изследователят да може да погледне нещата и от всички страни. „Необходимо е навсякъде да се прониква извън външната осезателност, тъй като тя служи само за опорна точка за разкриване на ръководните исторически начала, които дават фундамента на целия процес, одухотворяват го на всички отделни стъпала и всички стадии свързват в сплотени звена за развитие на последователно осъществяваната идея. Принципността, почерпана от потапянето в дълбините на историята, е душата на истинно-научното историческо построение, за да не се превърне то в статистическа хронография на копиране на фактите, където, колкото те са повече, толкова по-безобразна става грамадата от струпани на купчина камъни, защото те в такава масивност просто мачкат, но с нищо не поучават[8]“.

Професор Стоянов остава верен на тези принципи, които прилага във всички по-тесни научни дисциплини, които му се налага да разработва и преподава. Във всяко конкретно изследване той привлича всички възможни извори, като понякога за целта му се налага да превежда, да анализира и да сравнява до най-голямата прецизност. Използва винаги много авторитетни научни издания – изобщо онова поколение се доверява изключително на авторитетите, което понякога се оказва доста измамно. Днес има безкрайно много възможности и алтернативи, което прави авторитетите доста мимолетни. Друго време, други нрави! Друга забележителност на неговия метод е използването на възможно най-обемна литература при изследването на всяка, дори и най-дребната и маловажна тема. За това му помага широката ерудиция и доброто познаване на немската и руската църковно-историческа литература.

3. Преподавателят

В продължилата почти цели тридесет години преподавателска дейност професорът преподава различни дисциплини: Обща история на Църквата, История на Българската православна църква, История на Съвременните православни църкви, История на Народна република България. Последната дисциплина е наложена от Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове към Министерство на външните работи. Веднага след промените, през 1990 година сам дойде при нас студентите от първи и втори курс с предложението да направим подписка за премахването на тази дисциплина. Така и сторихме.

Седмичната натовареност на асистента, доцента (30.10.1979 година) и по-късно професор (от 24.06.1985 година) Стоянов се увеличава значително след заминаването на професор Събев на работа в централата на Световния съвет на църквите в Женева. В Протокол № 11/15.05.1979 година[9] на Академическия съвет четем, че по молба на професор Събев съветът решава да възложи ръководството на катедрата временно на професор Цоневски, а преподавателската работа да се поеме от главен асистент Христо Стоянов, като Академическият съвет да замоли главния секретар на Световния съвет на църквите д-р Потър да осигури евентуално възможност на професор Събев за „едноседмичен курс лекции в Духовната Академия поне през единия учебен семестър“. В протокол №1/29.08.1979 година на Академическия съвет четем за отговор от страна на генералния секретар д-р Филип Потър, в което благодари на Духовната академия: „в рамките на възможното и при съчетаване на тамошните задължения на професор Събев, с регионалните задължения на Световния съвет на църквите в Източна Европа и Близкия Изток, необходимо е той да продължи и поддържа своята връзка с Духовната академия и другите църковни поделения“. От тази година на нашия професор се налага в рамките на повече от 12 години (до приемането на хонорувани асистенти през 1992 година, вече в рамките на Университета) сам да чете лекциите и да води упражненията по посочените 4 дисциплини. Средната натовареност на дисциплините през годините е следната: Обща история на Църквата – 3+9, История на Българската православна църква – 3+6, История на Съвременните православни църкви – 3, История на Народна република България – 2. Или през зимния семестър чете четирите дисциплини в четири дни, с обща натовареност 11 часа лекции. Днес бихме приравнили тези 11 лекции на 22 часа обща натовареност. През летния семестър продължават само първите две дисциплини с 10 лекции и 5 упражнения или обща натовареност от 25 часа. В този случай общата годишна натовареност за редовните студенти възлиза на 330 зимен и 375 летен семестър (общо 705 часа). И още половината за задочниците или 353 часа, което прави общо 1058 часа. Това е учебна натовареност за повече от три университетски щата днес. Всичко това може лесно да бъде открито и днес (30 години по-късно), когато се отвори материалната книга, в която се изчисляват седмичните часове – професорът има по-голяма натовареност дори от старши преподаватели, чиито часове се броят като упражнения, тоест с двойно по-ниска натовареност.

Дисциплините, които преподава професорът, са особено важни в програмата на един богословски факултет: Обща история на Църквата е водеща дисциплина с максимална натовареност, Историята на Българската православна църква е дисциплина, която създава идентичност на нашия факултет и съществува от самото му създаване, Историята на Съвременните православни църкви още от времето на професор Иван Снегаров е богато разработвана дисциплина с огромен курс и е изключително трудна, както за преподаване, така и за вземане на изпита. За четвъртата дисциплина вече стана дума – тя е наложена и е под специалното наблюдение на службите. Всичко това създава допълнително напрежение и усилие при воденето лекциите по тези дисциплини.

Следва…(виж тук).

________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2019, кн. 1, с. 61-76. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Заокона за авторското право и сродните му права.

[1]. Доклад, прочетен на Международната конференция по случай 75-годишнината от рождението на професор Христо Стоянов Христов, проведена на 2 декември 2016 година.

[2]. Текстът е публикуван в сп. Странник, бр. 9 (1908), 274–305. Превод на български (Павел Павлов): Николай Никанорович Глубоковски, „В памет на покойния професор Алексей Петрович Лебедев (под първите впечатления от тежката загуба)“, Forum Theologicum Sardicense (Богословска мисъл) XIX/2 (2014), 167–202.

[3]. Срв. В. Лилков, Хр. Христов, Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност, София 2017.

[4]. Данните са от архивните книги на Духовната академия, които се съхраняват в Богословския факултет.

[5]. Цитат по Эндрю Блейн, Георгий Флоровский: священнослужитель, богослов, философ, Москва 1993, с. 173.

[6]. Николай Никанорович Глубоковски, цит. съч., с. 172.

[7]. Пак там, с. 173.

[8]. Пак там.

[9]. Протоколите от заседанията на Академическия съвет се съхраняват в архива на Богословския факултет.

Изображения: авторът Павел Павлов и проф. Христо Стоянов (1941-2000). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-euO