Димитър Пенов

Християнството е религия на живо­та и на щастието. Христос затова сле­зе от небето всред греховете и стра­данията на човеците, за да изтръгне жилото на смъртта, греха (1 Коринтяни 15:56) и да даде на човеците живот и то живот в изобилие (Иоан 10:10; 1 Иоан 4:9; Римляни 5:21). От цар­ството на греха и смъртта, в което сами се бяха захвърлили. Той дойде да ги призове и да ги подготви за царството Божие.

Идеята за царството Божие е цен­трална, основна за християнството. Според евангелското учение това цар­ство е завършек и венец на история­та, идеал и последна цел на всичките човешки очаквания и стремежи, по­следна награда и утеха за всички ония, които с постоянство в добри де­ла са търсили слава, чест и безсмър­тие (Римляни 2:7). Иисус не само по­стоянно благовестеше за това царство (Матей 4:23; Марк 1:14-15; Лука 8:1; Деяния на светите апостоли 1:3) и поръча на ученици­те Си да го проповядват (Лука 9:2), но и направо каза, че в това е Него­вата мисия, затова е пратен: да благовести царството Божие (Лука 4:43).

В противоположност на противоре­чията и кървавите братоубийства в сегашния живот; в противоположност на неправдите и притесненията и от­там на мъките, страданията и скър­бите, царството Божие се рисува като осъществен идеал на щастие и покой, на хармония и неизказани радо­сти. Св. апостол Павел го нарича царство на правда, мир и радост в Светаго Духа (Римляни 14:17), като по този начин е изразил пълната му про­тивоположност със сегашния безрадо­стен, безправен и безмирен живот и същевременно е изразил какъв е ос­новният копнеж на човечеството.

Идеята за щастлив и мирен завършек на световната история не е само новозаветна, християнска. Тя е всечовешка. Защото всички човеци – не само християните – носят образа Бо­жи в себе си и всички жадуват за истината, доброто и красотата, жаду­ват за щастие и мир. И колкото е по-страдалчески и безрадостен животът им, колкото е по-безпросветен, толко­ва повече те зажадняват за радост и светлина, за покой. Затова и религии извън християнството учат за настъп­ването в края на историята на вечна безметежност и успокоение в някаква нирвана, а и някои нерелигиозни со­циални учения черпят моралния си патос от вярата, че това кърваво и грешно царство скоро ще се замени с царство на пълна свобода, братство, правда и мир – оттам – на пъл­на радост и щастие. Единствено в хри­стиянството обаче тази идея за края на историята намира своето правил­но разрешение, при което са творче­ски съчетани силата и благодатта Бо­жия с усилията и въжделенията на чо­века; съчетани са вечното и временното.

В религии като будистката щастли­вият завършек се очаква в резултат на пълно отмиране на всички потреб­ности и стремежи, на бавно себеумъртвяване, на убиване на всякакви те­лесни усилия и активност. Вместо в това, християнството учи, че царство­то Божие е не в думи, а в сила (1 Коринтяни 4:20), сиреч постига се с уси­лия с високо напрежение и творческо проявление на духовните и физиче­ски сили. На християнството е чуждо съзерцателното, мечтателно очакване да настъпи царството Божие без уси­лията и заслугите на самия човек, са­мо по милостта и благодатта Божия, тъй като такова схващане не оценява достатъчно ролята на самия човек. Нему е още по-чужда самонадеяната и главозамаяна увереност на човеци­те, че сами, без Божията помощ, си­ла и воля ще завоюват царството Бо­жие. Християнството учи, че това цар­ство е Божие царство, сиреч, че гос­подар и разпоредител в него е Бог. За разлика от земните царе и госпо­дари, които с войска, оръжия и кре­пости пазят царствата си, Бог е про­водил в света Своя Единороден Син, за да призове и спаси погиналото и да го приведе в Своето царство (1 Иоан 4:9; Евреи 9:26). Но така по­казаната любов и милост от Бога е създала само възможността за човеците да се спасяват и да наследя­ват царството небесно, а това, дали те ще се възползват от тази възмож­ност и дали ще я превърнат в реално свое спасение, зависи от самите тях – от свободната им воля и от мо­ралните им усилия. Затова влизането в царството Божие според християн­ството не е нито само дело Божие, нито само дело човешко, а е дело бого­човешко: Бог благодатно подпомага и призовава човеците във и чрез Своята църква към достигане царството не­бесно, а човеците от своя страна се стремят към Него и го достигат всеки според мярката на собствените си уси­лия и заслуги.

В светото Евангелие ясно е изразен както индивидуално-психологическият така и всемирно-историческият харак­тер на царството Божие. От една страна за него се казва, че то не е от тоя свят (Иоан 18:36), че е трансцендентно, отвъдно, надвишаващо то­зи кървав грешен живот и контрасти­ращо с него. Но от друга страна то е вътре в нас, така че не ще дойде за­белязано и изведнъж, та да го посо­чат тук или там (Лука 17:20-21). А това значи, че като идеал в своята пълнота царството Божие ще се до­стигне едва в края на историческия процес, но като стремеж и копнеж към този идеал то лежи във всекиго от нас и в този смисъл ни е иманентно, свое.

Спасителят най-често сравнява цар­ството Божие със синапово зърно, кое­то първоначално е най-дребно, но по­сято на нивата расте, става голямо, така че птиците се подслоняват под клоните му, и дава плод. Сравнява се и с квас, който се слага от жената малко в тестото, но постепенно обхва­ща и възкисва цялото (Матей 13:31-33). Тези сравнения най-добре показ­ват органическия характер на осъще­ствяване царството небесно, показват неговото постепенно врастване в се­гашния и тукашен живот на човеците, така че „втасал“ ще бъде той едва накрая, но заквасен и „втасващ“ е още отсега. Сравненията показват още, че целият, всестранният човешки жи­вот подлежи на заквасване и пресътворяване: както личният, така и об­щественият, както духовният, така и телесният. Постигането на царството Божие не може да бъде само лично психологическо очакване и настроение, защото човек е социално същество и психофизическо същество. А това зна­чи, че индивидуалните настроения трябва да преминат в социални и да не си останат само настроения, а и индивидуално и социално да се пре­връщат в организирани предприятия и дела за изменяне живота в светли­на и по посока на царството Божие. Те­зи предприятия и дела са от най-раз­лично естество: като се започне от цър­ковно-литургически и омилетически, та през учебно-възпитателни, педагоги­чески, се премине към правно-юридиче­ски и стопанско-икономически – всич­ки засягат различни страни на чо­вешкото същество и следователно всич­ки подлежат на оценка и пресъздава­не от гледище на царството Божие. Нищо не стои извън обсега на общо­човешкия идеал.

Но ако е така, ние виждаме прогре­сивния реалистичен характер на хри­стиянското учение за царството Бо­жие. Царството Божие дава смисъл и цел на световната история, защото то я прави същинска история, защото я превръща в постоянно, неспирно и възходящо движение към него. Идеа­лът и действителността не се противополагат, а се взаимно предполагат. Без идеала в себе си, действителност­та би престанала да носи образа на Бога в себе си и би била само животински-безпросветно, хоризонтално, невъзходящо съществуване – без ни­какъв прогрес. От своя страна без проявлението си в действителността идеалът би бил само божествена виси­на, която не подлежи на развитие и изменение, защото не докосва човеш­ката природа. И в двата случая не би имало история и прогрес. Не би имало всъщност и идеал, защото идеа­лът е идеал само дотолкова, доколкото се съзнава, желае се и се осъщест­вява в една още различна и отдале­чена от него действителност, но която е устремена към него.

На това реалистично схващане е чужд секуларизмът, който се основа­ва на схващането, че щом царството Божие не е от този свят, то няма и ни­що общо с него, че църковните дела са чисто божествени, нямат нищо об­що със земното и телесното, чужди са на политиката и икономиката. Това схващане уж цели да запази и издиг­не чистотата и светостта на божестве­ното, а всъщност го принизява и из­вращава. Защото подобно божестве­но, което не владее и не пресътворява всичко в света и извън което свобод­но съществуват чужди и дори враж­дебни нему области, не е всъщност никакво божествено. То няма общо с божествеността на Иисус Христос, Който прие плътта човешка в Себе Си и следователно слезе не само до и за човешката душа, но също слезе до и за човешката плът: слезе да спаси и преобрази цялостния човешки живот.

Няма по-голямо извращение на хри­стиянството, което е религия на въплъщението Божие и на възкресението и възнесението Му в плът – от то­ва, да се обяви телесното за извънбожествено и да се предостави по този начин в разпореждане на противобожествени фактори и сили. Подобно схващане извращава и човешката психофизична природа, в която проявите на душата са невъзможни без тялото и проявите на тялото са невъзможни без душата. Ако достойнството и на­значението на всеки човек е да се бори и да преодолява злото в света в името на доброто, то достойнството и смисълът на християнството е в преобразяване все повече целия живот на човечеството в името и със сред­ствата на вярата. Защото както без вяра животът е всякакъв друг, но не и човешки, така и вярата без съ­ответни всестранни дела, в които да се проявява или реализира, е всичко друго, но не и истинска вяра. Вяра, която не пресъздава живота, е като вятър, що не вее, и като огън, що не грее, значи е нещо вътрешно противо­речиво – мъртво. „Както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва“ (Иаков 2:26).

От казаното става ясно, че христи­янството чрез учението си за царство­то Божие не откъсва погледа на чове­ка от тукашната сегашна действител­ност, нито се помирява с нея. Самият факт, че я премерва и преценява в светлината на този идеал, говори, че то нито утопично-мечтателно излита от нея, нито консервативно-безразлич­но се примирява с нея, а творчески це­лесъобразно я пресъздава, за да я доближава до себе си. Ако за хри­стиянството понякога невежествено се казва, че то откъсвало погледа на чо­века от действителното реално ща­стие на човека и го насочвало към не­видими, неземни, призрачни неща, то трябва да кажем, че всеки идеал и всяка програма за бъдeщето са неща, още неосъществени, но това не ги прави нереални и призрачни, защото като идеал и цел те са живи и дейни в сърцето, съзнанието и волята на ония, които ги имат за идеал. Доста­тъчно е пък да помислим за съдър­жанието на християнския идеал за царството Божие – че той е идеал на правда, мир и радост – и ние ще видим, че тук се касае за не­ща, без вярата в които човекът нито ден не може да живее, защото значи да загуби пътя и надеждата на живо­та си. А животът без надежда е не­възможен и безсмислен. В това отно­шение още древните правилно прокар­ваха връзката между живота и надеж­дата, като казваха „докато дишам, ще се надявам“ (dum spiro, spero). Още по-правилно би било обаче да кажем „докато се надявам, дишам“, защото пълната безнадеждност, дори когато не довежда до физическо са­моубийство, тя неизбежно е равна на духовна смърт.

Най-силното доказателство, че хри­стиянството не забравя, не подценява и не пренебрегва  сегашната тукашна действителност, а нея иска да пре­създава, се съдържа в учението му, че всеки човек само дотолкова ще наследи правдата, мира и радостта на царството Бо­жие, доколкото тук и сега ги е осъществявал в своя живот, сиреч доколкото е работил и спомагал за на­стъпването на това царство. Че тук не се касае за някакво индивидуалистично, лично само нечие спасе­ние, което е чуждо на обществените и социални задължения, виждаме пак най-добре от самия идеал: той съдържа правда и мир, които не са възможни и необходими като индивидуални, а като обществени добродетели. В това от­ношение Сам Спасителят ни дава по­разителен, неповторим в цялата све­товна история пример. Когато дава картината на бъдещия страшен Божи съд, Той казва, че съдбата на човеците тогава – влизането или невлизането им в царството Божие – ще зависи от това, дали са нахранили гладни, напоили жадни, прибрали странници, облекли голи, посетили болни и затворници (Матей 25:31-46). В тази картина всичко е забележително. Забележител­но е най-напред това, че ние само чрез социално добротворство постигаме своето спасение и вечен живот, а не в отделеност – без другите или против другите. Забележително е това, че Спасителят взема предвид именно телес­ните нужди на ближните, за да посочи навеки неправотата на онези, които се опитват да разделят тялото и душата. Преди всичко обаче е забележително това идентифициране Себе Си с нуж­даещите се малки братя и с техните телесни нужди: доколкото сме сторили или не сме сторили нещо на едного от нашите малки братя човеци, все едно че на Бога сме го сторили, или не сме го сторили (Матей 25:40, 45). В това идентифициране на Бога със социално слабите, с нуждаещите се и в това по­ставяне грижата за нуждаещите се ка­то критерий за влизането в царството Божие е връхната точка на християн­ската социална програма и връхната точка, следователно, на цялата светов­на социална реформеност и добротворство. Затова няма по-голяма клевета срещу християнството от тази да се ка­же, че неговият морал бил подчинен на личния интерес на единиците за спасе­ние на собствената им душа и бил противоречел на всеки обществен идеал. Докато вярното, както виждаме, е точно обратното – че личното спасение според християн­ството минава през общест­вения идеал, през социално­то творчество и пожертву­вателност, и се обуславя от него.

Така ние разбираме и това, каква це­на и значение придава християнството на социалните учения и постижения, които идват в името на радостта и ща­стието на човека. Според него те са необходими, естествени и направо предписани, доколкото в човека са вложени неунищожими идеални стремежи и не­примиримост с никое настояще и до­колкото на християнина е заповядано да се усъвършенства безкрайно, до богоподобие (Матей 5:48). Всички прогресивни движения и постижения са необходими и ценни стъпала към веч­ния идеал. Но те са именно само по­пътни движения, а никое от тях не е самият идеал, не е последната, абсо­лютна цел, която е в Бога и от Бога.

В това отношение са възможни и исторически са били правени две ед­накво едностранчиви извращения на християнството. Едното е хилиазмът, който в основната си и обща форма всякога е бил тръпно и нетър­пеливо очакване, че ще настъпи неза­бавно царството Христово. Колкото по-жестоки са бивали гоненията и страда­нията, колкото по-враждебен и непоно­сим е бил околният свят и живот, тол­кова по-силно е бивало очакването, че ето Господ е близо и ще дойде да из­тръгне Своите от ноктите на сатаната. А доколкото пък идването на Христа ще се предшества от идването на ан­тихриста (2 Солуняни 2:3-4), постоянно в изтъкнатите исторически гонители на християнството търсили и виждали об­раза на антихриста. Него са го вижда­ли още в лицето на Нерон, по-късно в лицето на Мохамед, а в средата на самите християни антихри­ста са виждали в лицето на някои па­пи, на Петър Велики, на На­полеон I, та дори на патриарх Никон, когото старообрядците счи­тали същински антихрист. А не е тай­на, че в по-ново време и други лица са били смятани за антихристи и се е очаквало да дойде Христос, да ги срази и да въдвори Своето вечно цар­ство. Тази склонност да очакват бързо и в тяхно време, в периода едва ли не на едно човешко поколение, да настъпи идеалното царство на мира, правдата и радостта, имат и някои съвременни со­циални учения. И това е твърде есте­ствено за човека, който колкото по-ясно вижда и болно изживява противо­речията на живота, толкова по-нетърпеливо очаква да настъпи избавле­нието. Затова хилиастични очаквания са проявявали в древност през времето на гоненията дори някои църковни от­ци и учители като Папий Иераполски, Иустин Философ, Ириней Лионски, Тертулиан, Сулпиций Север, Лактанций и други. Но учението им още в онова вре­ме е разкритикувано като неотговаря­що на евангелското учение, което изи­сква всякога да бъдем будни и готови, но ни казва, че само Бог знае, ко­га ще настъпи краят, а нам не е да­дено да знаем това (Лука 12:35-48).

Отпосле и исторически се доказа, че това хилиастично учение е несъстоя­телно, защото минаваха и минаха сто­летия и хилядолетия, а очакваното цар­ство Божие не настъпи така, както го очакваха. Стана ясно, че от христия­нина се изисква много по-голямо мъ­жество и твърдост в живота: да понася героично несгодите, да се бори за до­брото, да гледа с отворени очи вечност­та напред и да не очаква, че тази вечност ще се прекрати заради него и ще се завърти около него. Но ако за онова време на широко разпространен геоцентризъм все пак беше лесно обя­сним хилиазмът, днес когато коперниканските открития отвориха широко не­бето пред нас, като преодоляха дори хелиоцентризма и ни научиха да не търсим и да не намираме физически център на вселената и ни учат да виж­даме вечна вселенска еволюция, нам е по-малко простено да мислим, че изведнъж тази еволюция ще спре и то именно при нас и чрез нас, като ние със своята политическа програма ще турим край на световната история. Нравствената философия от времето особено на Кант ни учи да не виж­даме и да не очакваме близко приста­нище, да не очакваме, че до ограни­чения ни хоризонт свършва светът, а об­ратно: да се приучим да проецираме нравствените си за­дължения на хоризонта на вечността. Тогава не ще очакваме наивно, че ето, ще докоснем хоризонта, а ще се равняваме към вечната нрав­ствена цел. В противен случай ние, вместо да разширяваме умствения кръ­гозор на човека, го стесняваме и опро­стяваме, вкълъпяваме го в социологи­чески клишета, които обещават земен рай, но които неизбежно довеждат до разочарования, когато бъдат абсолютизирани. Разочарованието бива толкова по-голямо, колкото по-голямо и фана­тично е било очакването, пък се е ока­зало миражно.

Такова е свидетелството на нашата християнска вяра, но такова е свиде­телството и на хилядолетната човешка история и особено такова е свидетел­ството на заредения с ядрото на веч­ността човешки дух. Само по силата и на крилете на този дух човекът през ве­ковете и хилядолетията е превъзмогвал всяко достигнато стъпало на обществе­ни формации, преодолявал е всички об­ществено-политически и икономически устройства и на мястото им е създавал нови, за да ги замени сетне с други. Него не са задоволявали и никога не ще го задоволят временни постижения, защото в себе си носи образа на веч­ността, и затова и неговото истинско, пълно щастие е при Бога като госпо­дар на вечността, Който е господар и на най-съкровените и неутолими коп­нежи на човека.

Но ако социологичното късогледство на хилиазма е едното извращение на християнството, което иска да прекъсне историята и затова абсолютизира даде­ни програми и постижения, друго не по-малко опасно извращение на хри­стиянството е социологичното болез­нено далекогледство, което като изтък­ва вечността на идеала, отрича в него­во име всякакво значение на времен­ните програми и постижения. И едното, и другото извращение страдат от об­щия недъг, че разделят и противополагат временното и вечното, когато те всъщност са неделими, защото времен­ното е средство и път към вечното, а вечното е цел и смисъл на временното. Временните програми и постижения ня­мат окончателно самостоятелно значе­ние като завършек и цел, но те са аб­солютно необходими и абсолютно зна­чими като звена във всечовешкото раз­витие и като стъпала към висините на идеала. Това е особено необходимо да се каже, защото ако вечният идеал ва­жи за всички човешки поколения, то конкретните исторически програми ипланове, които са по посока на тоя идеал, са достатъчни понякога да дадат цел, смисъл и щастие на няколко последователни поколения. Не само това: няма постигане на вечния идеал иначе освен чрез та­кива конкретни, съобразени с епохата, с условията и сре­дата исторически задачи. Затова мами себе си и други­те онзи, който уверява, че служи на вечния всечовешки идеал, а стои настрана от конкретните исторически дела, чрез които се осъщест­вяват правдата и мирът и та­ка се служи на щастието и радостта на човеците. Както е лъжец всеки, който каже, че люби Бога, а мрази брата си, защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял (1 Иоан 4:20), така е лъжец и все­ки, който каже, че служи на вечното и духовното, та затова изоставял времен­ните и телесните нужди на ближните, защото ако не служи на временните и телесните нужди, които са кон­кретни и крещящи, как ще служи на вечното и духовното, което не е видял?

Християнството е религия на живо­та и на щастието човешко. То служи на общочовешкия идеал на царството Божие, но му служи в условията на реалния конкретен живот, на който со­чи смисъл и цел и така го дарява с истинско, не измамно и призрачно, ща­стие.

____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1957, бр. 11-12, с. 30-36. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-elf