Надеждата е била и продължава да бъде неотлъчен спътник на човека в жизнения му път и на човечеството в историчeското му развитие

Иван Панчовски

В най-общ смисъл надеждата изразява такова душевно разположение или стремеж на духа, който е насочен към придобиване желано и приятно благо в бъдещето. Предметът на надеждата не принадлежи към настоящето; той се очертава пред погледа на надяващия се в по-близкото или по-далечно бъдеще, но не като субективно, утопично и неосъществимо желание, а като предстояща или най-малко като вероятна възможност. Простото желание, което не е дълбоко мотивирано и обосновано, не е характерно за надеждата. В нея меродавно е дълбокото упование или непоклатимата увереност, че желаното и очаквано благо ще се придобие или получи. Следователно на надеждата не е свойствено некритично отношение и очакване да се осъществи предполагаема възможност или да се сбъдне съкровен копнеж. В надеждата има безспорно предвкусване на радост от очаквано благо, но тази радост се различава от изживяната радост от притежаването на определено благо в настоящето. Би могло да се каже, че първата радост е идеална, а втората – реална. Все пак по психологическа структура и едната, и другата радост са действителни преживявания и в това отношение между тях не съществува същностна разлика. Предвкусваната радост от очакваното в надеждата благо може понякога да бъде дори по-силна от изживяваната в момента радост от притежавано благо, както и да създава голямо морално удовлетворение. На такова наблюдение е дал израз английският писател Оливър Голдсмит, като в романа си „Уейкфилдският викарий“ е казал: „Часовете, които прекарваме в надежда за щастие са по-приятни от онези, които са увенчани с наслада“. Би било, разбира се, напълно погрешно и превратно да пренасяме благата, радостите и щастието само в бъдещето и да ги правим предмет единствено на надеждата, а не и да ги търсим и създаваме в настоящето и да получаваме от тях удовлетворение и импулс за труд и съзидание. Наистина правилно е съжалението, което е изразил Ромен Ролан в своите „Спомени от младостта“: „Уви!… Радост, спокойствие, мир всякога съществуват само в бъдещето“. От погрешното пренасяне на всички блага и радости, на щастието и блаженството само в бъдещето предпазва Блез Паскал.

Във философските си „Мисли“ той развива следните разсъждения: Хората никога не съсредоточават погледа, вниманието и силите си в настоящето и не живеят в него. Те антиципират и предвкусват бъдещето и се мъчат да го ускорят, сякаш то премного се бави. Обръщат се към миналото, призовават го, възкресяват го в съзнанието си и се опитват да го задържат, сякаш то отлита твърде бързо и се изплъзва от ръцете им. Ние сме толкова неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото време – сегашното, което ни е дадено и ни принадлежи. Същевременно сме толкова лекомислени, че мечтаем за несъществуващото, изпускайки реалното. Защото настоящето обикновено ни е досадно – наранява ни и ни опечалява. Ако ли то пък е приятно и благотворно за нас, ние съжаляваме, че ни се изплъзва. Опитваме се да го задържим чрез бъдещето и мислим как да организираме начинания, които не са в наша власт, във време, до което не сме сигурни, че ще доживеем. Блез Паскал завършва тези си разсъждения със следното обобщение: „Ако всеки човек анализира и провери мислите си, той ще установи, че всичките са свързани и заети с миналото или бъдещето. Почти никога не мислим за настоящето; а и дори да се замисляме, правим го само с оглед на бъдещето. Настоящето никога не е нашата цел: миналото и настоящето са за нас само средства, единствено бъдещето – наша цел. Затова никога не живеем, а само се надяваме да живеем; и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи[24].“

Чрез направения морално-психологически анализ се установи, че в надеждата има безспорно предвкусване и изживяване на радост. Заедно с това обаче чрез него се открива, че на надеждата е напълно чужд страхът, който се отнася до очаквано зло в бъдещето. В такъв случай човек не изживява надежда с блазнещите ѝ обещания и с предвкусване на радост, а се обзема от опасение, в което винаги е наличен страх или поне боязън.

За по-пълна психологическа, феноменологическа и етическа характеристика на надеждата с оглед на отбелязаното преместване и очакване на благата, радостите и щастието само в бъдещето или в отвъдното и примиряване с лишенията, несгодите, бедствията, нещастията и злините в настоящето, потребно е още да се отбележи, че предмет на надеждата не е всяко благо, а само такова, чието постигане е застрашено и следователно причинява загриженост. Тук надеждата не се изразява в просто желание и в пасивно очакване, а в енергични усилия за превъзмогване пречките, които се намират по пътя за постнгане въжделено благо или за осъществяване съкровен копнеж. Тази страна на надеждата се корени в самата същност на човека и е достойна проява на личността му, която е призвана да се осъществява не в прости съзерцания и безволни очаквания, а чрез активна дейност, чрез трудови и съзидателни усилия и напрежения. В този аспект вече е очевидно, че предмет на надеждата е такова благо, което се възприема, разбира и преценява като постижимо, което се намира в границите на възможното, разбира се, не непременно като пряка или най-близка цел, но и като непряка и по-далечна цел. Невъзможното не може да бъде предмет на надеждата, въобще на всяко разумно поведение на човека, който винаги устремява погледа си и употребява способностите и силите си предвидливо и реалистично, тоест за постигане възможно благо, а не за гонене химера и призрак. Още схоластиците обръщали внимание на обстоятелството, че предметът на надеждата трябва да бъде възможно благо[25]. В ново време Сьорен Кьоркегор отбелязва същото, като казва, че надеждата е „страст за възможното“, понеже тя може да бъде устремена само към постижимото[26]. След тези уточнения може да се направи обобщението: надеждата означава очакване бъдещо благо, което се намира в областта на възможното, но се постига трудно. Именно поради тази си структура надеждата принадлежи към добродетелите на човека, и е негова достойна проява, чрез която той разкрива и осъществява същностната си устременост да не остава затворен и в плен на настоящето и мимолетното и да не се ограничава и задоволява с благата му, но да гледа в бъдещето, да копнее за бъдното и да се труди за настъпването на утрешния по-светъл ден, когато според думите на поета:

Живота ще дойде по-хубав от песен,

по-хубав от пролетен ден…

(Никола Вапцаров, Песен за човека)

Надеждата като психично и морално явление има две предпоставки, върху чиято основа тя застава и се изгражда и без които тя не е възможна и мислима.

Първата предпоставка е копнежът и любовта към доброто, което се поставя за цел в акта на надеждата. Без копнеж и любов към доброто психологически не може да се отключи душевният акт на надеждата; също така без тази предпоставка той не е мислим откъм съдържанието му. Изясни се вече, че надеждата е силен стремеж към осъществяване и постигане на блазнещо, жизненоважно и утвърждаващо личността добро. Копнежът и любовта към доброто обаче са само предпоставка и необходимо условие, conditio sine qua non на надеждата, но не и самата надежда. Човек може да обича добро и да копнее за него, което е предмет на непосредствена постъпка и чието постигане един вид е осигурено. Тук обаче нямаме работа с надежда. При нея доброто от гледище на човешкия разум не се намира в границите на безусловно сигурното относно постигането му, а е предмет на силно желание и на твърдо упование. Оттук следователно се заключава, че упованието образува същностното ядро на надеждата. Както в разговорната реч, така и в много съчинения термините „надежда“ и „упование“ се употребяват като синоними и в тях се влага едно и също или близко съдържание. Наистина би могло да се каже, че надеждата и упованието означават едно и също душевно състояние или насоченост на човешкия дух. Всъщност надеждата е по-широко понятие. Тя включва в себе си упованието като необходим заключителен момент в развитието си. В упованието надяващият се човек вече изживява субективна сигурност за постигането на желано и очаквано добро. По силата на това упованието създава приповдигнатост на духа. Такова душевно състояние е имал предвид Иисус Христос, когато е казал на учениците Си: „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви“ (Лука 21:28).

Втората предпоставка, върху чиято основа произлиза и се развива надеждата, е вярата в доброто и увереността, че всичко, което ще стане с нас в бъдеще, ще служи за наше добро. Тук се установява тясната връзка на надеждата с вярата като психологично явление и с религиозните вярвания на народите. В основата на надеждата лежи вярата на човека в доброто и в окончателното му възтържествуване, вярата в незиблемия нравствен светопорядък, в безусловната му морална валидност и в победната му сила във времето и във вечността. Тук е налице не само един исторически, но и един морален и метафизически оптимизъм, който се изгражда както върху познаване законите на общественото развитие и върху съзидателния труд на хората, така и върху най-вътрешните импулси и съкровените чаяния на човешкото сърце.

А това, което говори вътрешният глас,

никога не измамва надяващата се душа.

(Friedrich Schillеr, Hoffnung)

За религиозния човек надеждата е закотвена здраво във вярата му в Бога, Който винаги се преживява като добробитийно и свято същество, като Подател на живот и блага, като най-висше благо. Според премъдрия Соломон Бог „е създал всичко за битие, и всичко в света е спасително: няма пагубна отрова, няма и адово царство на земята“ (Премъдрост Соломонова 1:14); „всичко Той е направил да бъде хубаво в свое време, и вложил вечността в сърцето им, макар човек да не постига от начало до край делата, които Бог върши“ (Еклесиаст 3:11). Като благ и обичащ небесен Отец на всички човеци Бог не желае да загине никой, а иска всички да се спасят и да достигнат до познание на истината (Матей 18:14; 2 Петр. 3:9; 1 Тимотей 2:4). Християнинът според думите на св. апостол Павел вярва, че Бог не само съществува, но и че Той „награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:16).

Обръщайки се сега специално към понятието за християнската надежда, веднага следва да се отбележи, че тя е проява на християнина, който чрез светото Кръщение е станал жив член на Църквата, мистичното тяло Христово, и е съществен акт на новия му религиозно-нравствен живот. Установените чрез направения тук психологически, феноменологически и етически анализ характерни черти на надеждата като душевна проява и добродетелно поведение естествено са свойствени и на християнската надежда, но вече са изпълнени със специфично съдържание и са получили нова насока, интензивност, смисъл и пълнота. Същинският предмет на християнската надежда е включен в Самия Бог, понеже в Божественото откровение и в основния религиозен акт Бог се открива на християнина като пълнота на живот и изобилие на блага, като най-висше благо и вечен живот. В духовното общение с Бога и във все по-пълното единение с Него, което от времето преминава във вечността и там ще получи завършеност, вярващият ще постигне пълно осмисляне на съществуването си и неизказано блаженство. За християните Бог е „Бог на надеждата“ (Римляни 15:13); вярващият възлага надеждата си на Него (Псалом 38:8). Изтъкнатата висша и последна цел на християнския живот сияе в християнската вяра като непомръкваща звезда и събужда във вярващия пламенен копнеж да постигне тази цел и да се радва на съдържащите се в нея спасителни блага. От корена на този копнеж израства очакване, действително да се постигне тази висша цел на човешкия живот и стремеж, което очакване въз основа на Божиите обещания и с помощта на Божията благодат се утвърждава в непоклатно упование и намира пълно разкритие в копнеещата любов към Бога. Като звено между вярата и любовта християнската надежда се подхранва от вярата, но се осъществява в любовта. Пълнотата на християнската добродетелност и на християнския живот е любовта, понеже тя е „свръзка на съвършенството“ (Колосяни 3:14). Следователно всяка друга християнска добродетел е включена в нея и е нейно частично разкритие. Затова въз основа на стара богословска традиция, утвърдена окончателно в творенията на св. Иоан Златоуст и блажени Августин и развита и от други отци и учители на Църквата, християнската надежда се разбира като вид на християнската любов и същността ѝ се описва като несъвършена любов към Бога. В съвършената любов Бог бива обичан заради Самия Него. В несъвършената любов Той пък бива обичан не заради Самия Него, но понеже от Него се получават блага: радост, задоволеност, осмисленост на съществуването, вечен живот и вечно блаженство. Надеждата е именно такава несъвършена любов към Бога, понеже този, който се надява, се стреми да получи нещо за себе си. В християнската надежда Бог бива преживяван като пълнота на живот и смисъл, като най-висше благо, в което вярващият получава вечен живот, намира осмисляне на съществуването си и се радва на вечно блаженство. Следователно в нея се подчертава отношението към собственото аз и се застъпва личният интерес. Разбира се, този интерес не е от нисше витално и материално естество, а е изпълнен с висше религиозно-нравствено съдържание, тоест чрез него се постига обогатяване на човешката личност, нейното щастие и блаженство. Следователно същинското и най-висше благо, към което е устремена християнската надежда, е вечното спасение и блаженство на човека в Бога и небесното Му царство. Естествената основа за възникването и развитието на тази надежда е вложеният във всяко човешко същество стремеж към запазване и обогатяване на живота, към постигане неговата осмисленост и пълнота, в присъщия на човека копнеж по истинско щастие и вечно блаженство, но самата християнска надежда се излива в човешката душа като дар на Светия Дух, който се дава предимно чрез светите тайнства – Кръщение и Причащение.

Не само християнската любов – „любовта Божия“ – се излива в сърцата на вярващите чрез дадения им Дух Свети (Римляни 5:5), но и останалите две божествени или богословски добродетели: вярата и надеждата. Според думите на св. апостол Павел, съобщени по откровение свише на солунските християни, Бог „ни възлюби и чрез благодатта Си ни даде вечна утеха и блага надежда“ (2 Солуняни 2:16). Обаче надеждата като дар на Светия Дух специално е засвидетелствана от същия апостол в посланията му до римляни и галатяни. Бог на надеждата изпълва християнина с всяка радост и мир във вярата, та чрез силата на Светия Дух да се преумножава надеждата му (Римляни 15:13). Изначалният и вечен извор на християнската надежда е триличният Бог, поради което Той е Бог на надеждата, но божественият дар на надеждата се излива в човешките сърца специално чрез третото божествено лице – Светия Дух. Водени от Него, християните се чувстват синове Божии, наследници Божии и сънаследници на Христа: „Самият Дух свидетелства на нашия дух, че ние сме чеда Божии“ (Римляни 8:14-17). Обаче не само дарът на надеждата идва от Светия Дух, но и изпълнението на съдържащите се в надеждата обещания. Затова християните се надяват и очакват оправдание от вярата чрез Духа (Галатяни 5:5). Би могло да се каже, че вярата в дадения случай е субективната предпоставка за възможността и възникването на надеждата, но Светия Дух е подателят на благата ѝ: оправданието, освещението, спасението. „Християнският живот – казва Дитрих Бонхьофер – е произведеният от Светия Дух нов живот в надеждата[27].“

В християнската надежда религиозният елемент се свързва и съединява неразлъчно с моралния елемент, поради което тя е както Божи дар, така и човешка добродетел. „Надеждата – казва св. Иоан Златоуст – се дава от Светия Дух; но необходимо е и ние да привнесем нещо от своя страна[28].“ Получаването и още повече развиването, укрепването и усъвършенстването на надеждата зависят от сърдечното разположение, свободното участие и постоянната самодейност на вярващия. Като човешка проява християнската надежда е обусловена от волята на вярващия, от добродетелното му усърдие и активното му подвижничество. Бог наистина иска да спаси всички човеци, но не без свободното им съгласие, участие и съдействие, понеже спасението като висш религиозно-нравствен акт не се извършва нито магически, нито механически, нито принудително и насилствено. Затова християните са призвани „със страх и трепет“ да извършват спасението си (Филипяни 2:12), както и с търпение да очакват да се осъществи предметът на надеждата (Римляни 8:25).

Добродетелният характер на християнската надежда, нравствената ѝ ценност и благотворното ѝ влияние се проявяват в устремеността ѝ към бъдещето, която създава в човека недоволство от настоящето и статуквото, от една страна, и го подтиква да се труди и бори, щото утрешният ден да бъде по-благополучен, по-благоденствен и по-щастлив не само за него, но и за цялото човечество, от друга страна. Надеждата винаги е оптимистична: тя вдъхновява и окриля човека. Относно световното развитие и бъдещето на човечеството нейната вероизповед гласи:

Не вечна е световната беда,

нито са вечни робските окови; –

виж, съмва – времена настават нови!

(Пенчо Славейков, „Харамии – 3“)

Като жажда за по-доброто надеждата не позволява на човека да се успокоява с постигнатото и да бездейства, а го подбужда все повече да се развива и усъвършенства, да допринася за светлото бъдеще и за вечното спасение. Надеждата не търпи греха и злото и не се примирява с тях. Според думите на св. апостол и евангелист Иоан Богослов всеки, който има християнска надежда, „очиства себе си“ и се стреми да стане подобен на Бога (1 Иоан 3:3). Надеждата устремява духа на вярващия към възвишеното, към идеала, към съвършенството, тоест към Бога и неспирно импулсира волята му да се противопоставя на злото и да превъзмогва всички препятствия по пътя към осъществяване предназначението на човека и към постигане вечната му цел. Характерна за всеки истински християнин е изповедта на св. апостол Павел: „Казвам тъй, не защото вече достигнах, или че се усъвършенствах, но се стремя, дано постигна това, за което бях застигнат от Христа Иисуса… Аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса“ (Филипяни 3:12-14).

Накрая уместно е още да се отбележи, че колкото и да е наличен в човешката душа естествен подтик към надежда, основаващ се върху вярата, че ние сме родени и предназначени за добър и благополучен живот, за светло бъдеще, непомръкващо щастие и вечно блаженство, все пак този подтик се сблъсква с много пречки и затруднения, идващи от структурата на емпиричната действителност, от природата на човека, от устройството на обществото и не на последно място от неумолимия факт на старостта и смъртта. Особено пред грозното лице на смъртта естествената надежда за индивидуално благополучие и щастие често пъти се разколебава и дори търпи крушение. Разбира се, и в християнската надежда понякога настъпват критични и тревожни мигове на колебания и съмнения, но тук на немощните сили на човека и на слабостта на духа му идва на помощ всемогъщият Бог. Той единствено може да подкрепи съкровените копнежи на сърцата ни, да ни доведе до чертога на спасението и да ни дари блаженство. Свещеното Писание не само наставлява да пазим надеждата си, но и ни уверява в осъществяването ѝ: „Нека държим неотклонно изповеданието на надеждата, защото верен е Оня, Който се е обещал“ (Евреи 10:23; срв. Римляни 3:4; 2 Тимотей 2:13). Осъществяването на християнската надежда се гарантира от безпределната благост и вярност на Бога, Който по силата на всемогъществото Си може да извърши несравнено повече от всичко що просим или за каквото помисляме (Евреи 3:20; срв. Лука 1:37). Тази страна на християнската надежда, в отлика от естествената надежда, е разкрита задълбочено от св. Иоан Златоуст. Според него не всяка надежда, а „надеждата в Бога е голямо благо“[29]. Именно тя е „твърда и непоклатима“[30]; затова „ако възложим надеждата си на Бога, ние ще бъдем в безопасност и на свобода[31]“.

Бележки

[24]. Blaise Pascal, Gedanken, Leipzig, o. J., S. 83.

[25]. Thomas Aquinus, Summa theologiae, Pars Prima Secunda, Quaestio XL, Articulus 1. Ed. Marietti 1959, p. 183.

[26]. Jürgen Моltmann, Theologie der Hoffnug, S. 15.

[27]. Dietrich Bonhoeffer, Gesammelte Schriften, München. 1972, Bd. V, S. 283.

[28]. J. P. Migne, PG, t. 60, col. 651.

[29]. J. P. Migne, PG, t. 49, col. 89.

[30]. J. P. Migne, PG, t. 60, col. 470.

[31]. J. P. Migne, PG, t. 62, col. 699.

___________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 9, с. 1-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ejW