Иван Г. Панчовски

Дори най-нещастен и злочест човек има право на щастие и с цялата жар на душата си жадува за него. „Ние наистина сме създадени за щастие“ – заявява даже такъв теоретически и практически песимист като италианския поет-философ Джакомо Леопарди[1], който само мрачни картини виждал, само черни дни на нерадост изживял и не вкусил от никой плод на щастието. Но къде се намира това рядко съкровище – човешкото щастие? Кой път води към него? С какви средства се постига? 

Многовековният човешки опит доказва, че щастието се състои в доброто, в добродетелния живот. Който прави добро и посвещава живота си в служба на ближните си, той спечелва най-голяма слава и оставя след себе си паметник от добродетели, които никакви разрушителни сили на времето не могат да повалят и да обвият с прашното було на забравата. Който записва името си със светлите букви на доброто в сърцата на онези, които го заобикалят, никога не ще бъде пренебрегван, изоставян и забравян. Добрите дела пръскат светлина, красота, радост и щастие по цялата земя.

Чрез дългия си житейски опит всички народи са дошли до непоклатното убеждение, че добрият живее добре, а лошият – зле. Божията мъдрост и човешкото знание са привели безброй доказателства в потвърждение на тази истина. Старозаветният мъдрец казва: „Бог дава мъдрост, знание и радост на човека, който е добър пред лицето Му; а на грешника дава грижи – да събира и трупа, за да предаде отпосле ономува, който е добър пред лицето Божие“ (Еклисиаст 2:26). Древните елини и римляни обстойно проучили добродетелта и дошли до безспорната истина, че само тя води към щастие. „Единствено добродетелта – казва Сенека – осигурява трайна, безгрижна радост[2].“ В същия дух се изказват още мнозина мислители не само от древността, но и от новото време. Една българска пословица казва: „Направи добро, па го хвърли в морето; ако рибите не видят, Господ ще види[3].“ „Добродетелта – говори Гьоте – има такова влияние върху щастието и нещастието на човека, че повечето положения в живота са зависими от нея[4].“ От нашите добродетели зависи оценката на хората за нас; нашите добродетели обуславят положението ни в живота; нашите добродетели определят преуспеха ни в семейството и обществото, нашите добродетели създават душевния мир, спокойствието на съвестта – елементи, без които няма радост, няма щастие.

Човекът е предназначен за добро: неговата най-съкровена същност е насочена към доброто и когато го извършва, той остава верен на себе си, осъществява назначението си и изживява вътрешно задоволство, душевен мир, върховно щастие. „Злото разрушава щастието на отделния човек, както и на цялата човешка общност – казва Гьоте – напротив, доброто и благородното причиняват и укрепват индивидуалното и общественото щастие[5].“ Гьотевият Фауст пребродил всички друмища на живота, изпитал всички наслади и удоволствия, ала „най-висшия миг“ изживял само когато се отдал на практическа дейност за благото на ближните си. „Заслужава да се отбележи – да кажем заедно с видния немски общественик и учен Вилхелм Хумболдт, – че когато не правим големи усилия да гоним щастието или да бягаме от нещастието, а само се стараем да изпълняваме дълга си, щастието идва самó по себе си[6].“      

Пътя на доброто посочва съвестта, този чуден Божий глас в сърцето ни. „Съвестта – казва Менандър, а след него и Виктор Юго в пълно съгласие с безброй други мислители и с общочовешкото съзнание – е Бог в човека[7].“ Като верен страж на доброто съвестта непрекъснато бди: предпазва от зло и грях, охранява от порок и падение, насочва към светлите лазури на добродетелите и към сияйните върхове на нравственото съвършенство. Когато следваме нейните повели, съвестта ни дарява с най-висшата награда.

От структурата на съвестта, от нейното място в нравствения живот и от нейните прояви произтича огромното ѝ значение. Човек не е възможен като личност и като нравствен характер, ако би бил лишен от съвест. „Нравствената същност на личността – казва видният германски философ Николай Хартман – се намира в съвестта[8].“ Без съвест няма нравствено съзнание, няма нравствена отговорност, няма нравствена дейност, следователно няма това, което образува ядрото на човешката личност. Ето защо съвестта принадлежи към самото нравствено битие на човека и без нея то не може нито да съществува, нито да се осъществи в пълнота и разцвет. Нищо не е така есенциално свързано и неразривно срастнато с личността на човека както съвестта: тя е пазител, страж и съдия. Затова който потъпква съвестта си, той изменя на себе си, унижава личното си достойнство, обезобразява се духовно и се обезличава нравствено. Следователно, достойнството на човека се състои в съвестта и се измерва по нейната будност и висота. Съвестта служи за най-правилен мащаб, с който човек може да оцени състоянието и нивото на своята личност. По нейната будност и чувствителност, по нейната чистота и висота, по нейната власт да определя решенията и поведението, се оценява личността на човека както от обществото, така, и от Бога.

Когато човек се е издигнал до будна съвест и следва нейните изисквания, той се удостоява с най-висшата награда. Спокойната съвест, съзнанието за изпълнен индивидуален и обществен дълг – ето върховното щастие на земята, което съдържа в себе си сигурна гаранция и за вечно блаженство. Колкото човек по-внимателно се вслушва в гласа на съвестта си, той ще придобива толкова по-голяма мъдрост и по-дръзновено ще служи на правдата. „Чистата съвест – отбелязва римският поет Овидий – не се бои нито от лъжи, нито от клевети, нито от сплетни[9]“. Щом съвестта е чиста и спокойна, човек върви уверено по жизнения си друм и се избавя от всяко чувство на неувереност и несигурност. Художествен израз на тази истина е дал Пейо К. Яворов в стихотворението си „Нотата“ (VI):

«Не ме е страх от хорски съд, присъда –

не всякога е прав света,

не ме е страх! – в тъмница нека бъда,

но… да мирува съвестта[10]».

Накрая гласът на съвестта ще се разрастне във величествен и тържествен призив, който ще води човека по върховете на съвършенството и ще му открие безкрайните чертози на блажения живот. Комуто съвестта е чиста и спокойна, той има мир в душата си: него никоя земна грижа и несгода не може да доведе до малодушие и отчаяние. Сред най-големи беди и нещастия чистата съвест е последната крепост, която ни запазва, утешава и успокоява. Борис Годунов, герой на Александър Сергеевич Пушкин, говори: „Ах! Чувствам: нищо не може да ни успокои сред световните скърби; нищо… само съвестта[11]“.

Щастието на спокойната съвест не се проявява с блясък навън. То често пъти остава незабелязано за външния наблюдател. То се разлива като тиха радост по цялата душа и я гали като мека лунна светлина. Всички венци на човешката слава увяхват – вечно свеж остава само венецът, изплетен от неувяхващите цветя на спокойната съвест. В душата, в която съвестта е чиста, не бушуват бури и урагани, които помитат всичко по пътя си, ломят и рушат, оставят след себе си печалната картина на опустошението. В нея владее божествено спокойствие и небесна тишина, в които се раждат свети идеи и се творят велики дела. Тихият одобрителен глас на чистата съвест е по-приятен от кресливите гласове на суетната слава. Когато човек запази съвестта си чиста и неопетнена и когато се вслуша в нейния закон на законите, той извайва в душата си вътрешната красота – единствената красота, която никога не увяхва и не погива. В знаменитите си „Тускулански беседи“ Цицерон нарича чистата съвест „най-хубавото украшение[12]“.

Щом съвестта почне да се вълнува, да негодува, да въстава срещу нас, да ни изобличава и терзае, и ние не се опомняме и не се поправяме, отлетял е чудният свят на мира и спокойствието, изчезнал е чаровният миг на радостта и щастието. Тогава душата ни бива овладяна от черни призраци и страшни демони, които прогонват от нас всяка светлина и ни правят убежище на непрогледен мрак. Тук много трудно прониква светъл лъч от царството на доброто; тук едва ли се заражда благороден порив и добродетелен помисъл; тук вилнеят грехът и порокът, сред чиито бурни вълни погива нежното цвете на радостта и щастието. Няма щастие без чиста съвест, без съзнание за вярно изпълнен нравствен и обществен дълг. Който няма спокойствие в съвестта си, никъде другаде не може да намери мир и отрада. „Моята съвест непрестанно ми напомня миналото – би могъл да изповяда подобно на преподобни Ефрем Сириец всеки човек, обременен с грях, – представя престъпленията ми и всекидневно опечалява живота ми. Когато размислям върху всичките си явни и тайни грехове, при всеки грях възкликвам: горко ми! и облажавам тези, които преждевременно са били изхвърлени от майчината утроба и не са видели светлината на този свят: по-добре е гроб без грях, отколкото дневна светлина в грехове[13].“

Колко ярко блясва превъзходното величие на спокойната съвест, когато го сравним с мрачната картина на злочестата душа, която се намира под ударите на неспокойната, изобличаваща и наказваща съвест! Много правдиво изобразява това Александър Сергеевич Пушкин. „Ако в съвестта има само едно случайно попаднало петно – пише той в „Борис Годунов“, – това е същинска беда! Душата ще изгори като от чума, сърцето ще се налее с отрова, укорът ще бие в ушите като с чук. И от всичко ще ти прилошава, ще ти се вие свят. И щастлив ще бъдеш да избягаш, но няма накъде… Ужасно! Да, жалък е онзи, чиято съвест не е чиста[14]“.

Огнените укори на наказващата съвест парят в душата като неугасващи въглени. Нейните невидими стрели се забиват направо в сърцето на човека и го обливат в кръв. Окото на съвестта е всевиждащо; от неговия поглед не може да убегне нито един греховен помисъл и нито едно порочно дело. Този образ прекрасно е разработен от Виктор Юго в стихотворението „Съвест“. Неговият герой Каин, изобличаван от гласа на съвестта си за извършеното братоубийство и изтръпнал от уплаха от нейните преследвания, бяга разчорлен, смъртно блед, сред страшни бури. Злочестият убиец пристига в нощна доба край самотна планина и необитавано поле, покрито с мъх. Но и сред тази самота Каин не намира покой и дрямката бяга от очите му. Та нали чистата съвест не се бои да бъде сред хората, а нечистата я плаши самотата“ (Сенека)![15]

«Втренчил своя взор към тъмните простори,

видя: Око голямо в мрака се разтвори.

Пронизваше го то като с остър меч…

И хукна Каин пак да бяга, по-далеч!»

Обзет от смъртен страх, той бяга безспир и без отдих, докато най-сетне достига „края на света“. И тук обаче го преследва Окото на съвестта и смъртен ужас го пронизва. Многобройната челяд на Каин иска да помогне на нещастния си баща, да го скрие от Окото на съвестта. Обаче безсилна се оказва и шатрата на Явел, баща на скитниците злочести, и бронзовата ограда на Юзал, прочут леяр, и каменната кула на ковача Тубалкайн, и стрелите, които синовете на Енос и Сет отправят към звездните небеса. И в укрепения град, на чиито стени поставиха надписа: „Вход за Бога няма!“ пак прониква всевиждащото Око на съвестта. В изнемога и отчаяние Каин иска да се скрие от Окото на съвестта в гробната тъма.

«И в гроба тъмен слезе сам през мрачний вход,

и свре се там самин под непрогледний свод,

но и когато го зариха в гроба тайн,

и в тъмний гроб Окото взираше се в Каин!»[16]

Върховният съд е този на съвестта. От всеки друг съд човек може да се укрие и от всяко друго наказание може да избяга, но той не е в състояние никъде да се укрие от съда на собствената си съвест и да избяга от нейното наказание. Според пластичния израз на Свещеното Писание, „нечестивецът бяга, когато никой не го гони“ (Левит 26:17; Притчи Соломонови 28:1), понеже неговата съвест навсякъде го съпътства, никъде не му дава мир и постоянно го терзае. Другаде в Словото Божие се казва, че нечестивецът чува ужасни гласове в ушите си и точно когато мисли, че е намерил спокойствие и живее в мир, върху него връхлита пагубникът (Иов 15:21). Ето един пример от историята! Римският император Констанций (323-361 година) заповядал да убият брата му, дякон Теодосий и то в същия ден, когато последният му предложил чашата на Светото Причастие с пречистата кръв Христова. Веднага го обзел ужасен страх от смъртта, който го преследвал навсякъде денем и нощем. От Константинопол той избягал в Италия, от Италия – в Сицилия, от Сицилия – обратно в резиденцията си. И никъде не можал да намери мир. Навсякъде му се струвало, че вижда убития си брат, облечен в дяконски одежди, да стои пред него и да държи в ръката си пълна чаша с кръв и да му вика: „Пий, братко, пий!“

Ако чрез вяра и покаяние човек не намери прошка на греховете си от Бога и чрез добри дела не поправи сторените злини, съдът на съвестта му може да го доведе до морална гибел, а понякога и до физическа смърт. Според свидетелството на видния старогръцки оратор Есхин, мнозина съдии в Древна Гърция, издали несправедливи присъди, се самоубивали[17]. Угризенията на съвестта на Юда Искариот за предадения от него невинен божествен Учител и Спасител го довели до самообесване (Матей 27:5). Лев Николаевич Толстой разказва в своите „Спомени“, че брат му Митенка, който бил дълбоко религиозен и сериозен човек и дълго време водил най-чист живот, изведнъж се покварил: започнал да пие, да пуши, да прахосва пари и да дружи с леки жени. Покварата бързо пресушила всички жизнени сили у Митенка и под неумолимите удари на съвестта си той загубил всяка съпротивителна мощ и скоро станал жертва на преждевременна смърт. „Мисля – завършва разказа си Толстой, – че не толкова лошият, нездравословният живот, който той беше водил няколко месеца в Москва, колкото вътрешната борба, укорите на съвестта му изведнъж разрушиха силния му организъм[18]“. По такива основания Максим Горки твърди категорично: „Без съвест и при голям ум не ще преживееш[19]“.

Съвестта одобрява и насърчава човека, когато добросъвестно изпълнява дълга си и живее честно, но тя и горчиво го осъжда и тежко наказва, когато не върви из правия път, когато се провинява и съгрешава. Наистина страшни са терзанията на лошата съвест, ужасни са нейните мъчения! Не напразно е казано: „Гризението на съвестта е предверието на ада“. За злосторника и престъпника наказанието на съвестта е по-ядовито от отровата на усойница; то нанася по-люти рани от най-острия меч; то е по-хапливо от езика на най-разгневения човек, по-гибелно от най-силната отрова. То е наистина адът на земята.

От изложеното става ясно, че съвестта има огромно значение за радостта и щастието в живота. Чрез нея Бог е турил окото Си в сърцата на хората, за да им показва величието на Своите дела (Премъдрост на Иисус син Сирахов 17:7), тоест да им посочва превъзходната прелест на доброто и да ги наслаждава от неизказното щастие на добродетелния и свят живот. Който има будна съвест и се вслушва в нейните изисквания и оценки, той е радостен и щастлив, весел и жизнерадостен; в душата му царуват мир и доволство, понеже води достоен живот, остава верен на призванието си и осъществява назначението си. „Блажен е оня човек – казва премъдрият Иисус, син Сирахов, – който не е грешил с уста и не е бил ранен със скръбта на греха. Блажен е комуто душата не го осъжда“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 14:1-2). В драмата си „Мария Стюарт“ Фридрих Шилер основателно облажава онези, „които нямат лоша съвест[20]“. В същия дух нашият поет Пенчо Славейков възпява като честити „миналите“, които „държаха факела пламтящи на съвестта“ и не се опетнили със зло[21]. Напротив, който притъпява съвестта си и не се вслушва в правите ѝ нашепвания и съвети, той е лишен от радост и щастие, от мир и веселие и е обречен на морално падение, което води към пълна гибел. Според дълбокомисления израз на премъдрия Соломон, „седем пъти ще падне праведник – и ще стане; а нечестивите ще паднат в погибел“. Ето защо „недей негодува против злодейци и недей завижда на нечестивци, защото злият няма бъднина – светилото на нечестивците ще угасне“ (Притчи Соломонови 24:16, 19-20). Поради огромното значение на съвестта за постигане щастие и блаженство ние трябва винаги да изпитваме съвестта си и да изпълняваме нейните прави изисквания. Старогръцкият философ Питагор е завещал мъдър и проверен съвет в това отношение: „Всяка вечер, преди да заспиш, подложи на изпит съвестта си; укори се за грешките и се разкай; наслади се на доброто, което си направил[22].“ Френският мислител Блез Паскал счита съвестта за „най-добрата нравоучителна книга от всички, които притежаваме“; затова „нея трябва да прелистваме най-често“[23].

Но как човек да опази съвестта си будна, чиста и спокойна и още повече как да следва нейните изисквания, когато е толкова немощен в нравствено отношение, а грехът понякога е тъй съблазнителен и злото нерядко е тъй властно?

В това отношение християнската религия е доказала своята превъзходна нравствено-възпитателна роля и благодатно-възраждаща мощ. Вярата в Бога и придобиваната чрез нея благодат, любовта към Бога и Божието благодатно съдействие чрез християнските тайнства очистват и окрилят човешката съвест, придават ѝ будност и твърдост, правят я властна, авторитетна и с това даряват на човека радост и висше щастие. Коледарският хор от „Епически песни“ на Пенчо Славейков, отразявайки вековния религиозен опит на нашия народ, добре знае, че Бог може да очиства съвестта. Поради това той между другото пожелава: „Бог да дава… чиста съвест!“[24] Изкупителната жертва на Христа Иисуса очиства съвестта на вярващите от мъртви дела, за да служат на живия и истински Бог (Евреи 9:14) и да извършват дела на правда и братолюбие. Озарена от Христовото благовестие и обновена от Божията благодат, съвестта става сигурен ръководител на вярващия по пътя на истината, правдата и обичта, а заедно с това и по пътя на радостта, щастието и блаженството. „Светлината на праведниците свети весело, а светилото на нечестивците угасва“ – четем в „Притчи Соломонови“ (13:9).

Благотворното влияние на християнската религия върху съвестта се дължи главно на това, че евангелската вяра безпогрешно, напълно и авторитетно разкрива съдържанието на така наречения естествен нравствен закон, което човек изпълнява в постъпките си според свидетелството на съвестта си. Така че когато съвестта получи потвърждение за правотата на своите изисквания и за тяхната нравствена задължителност и обществена ползотворност и чрез гласа на обективното Божие откровение, тя става много по-сигурна, по-твърда, по-властна, отколкото когато се основава само на себе си и на субективното си преживяване като глас Божий.

Озарена от евангелската светлина и благодат, съвестта става сигурен ръководител на вярващия по пътя на нравственото усъвършенстване и на общественото служение и на съдържащото се в тях непотъмняващо щастие. Който е повярвал в Евангелието и е позволил Христос да се весели в душата му, той не познава мъчителните терзания на неспокойната съвест: чрез богоозарената си съвест той води праведен, свят живот и предвкусва неземната радост на вечното блаженство. Затова апостол Павел основателно не желаел да се хвали с нищо друго освен със свидетелството на добрата си съвест (2 Коринтяни 1:12). Щастието на спокойната съвест, която неотклонно насочва към доброто и дава сила за неговото извършване, превъзхожда всяко друго щастие. „Веселие и радост не доставят нито величието на властта, нито многото пари, нито могъществото, нито телесното здраве, нито разкошът и изобилието, нито скъпите дрехи, нито някое друго от човешките предимства – говори вдъхновено св. Иоан Златоуст, – а само духовното съвършенство и добрата съвест. И тъй, който има чиста съвест, макар да е облечен в дрипи и да търпи глад, е по-щастлив от тези, които живеят разкошно; но този, който чрез съвестта си съзнава извършеното от него зло, макар да притежава много богатства, е по-нещастен от всички хора[25].“

Значението на съвестта надхвърля границите на временния живот, защото тя свидетелства за вечната валидност на нравствените ценности, а оттук и за вечните сетнини от тяхното осъществяване или неосъществяване. В одобряващата и неодобряващата, в похваляващата и осъждащата функция на съвестта човек не изживява само мигновена радост или ефимерно огорчение, преходна похвала или мимолетно осъждане, но и предвкусва вечния рай или ад. В неподкупния и неумолим зов на съвестта се долавя далечният глас на Страшния съдия, Който ще даде безпогрешна отсъда за делата ни през земния живот.

Не бива обаче да се мисли, че съвестта иска моралното унищожение и вечното осъждане на провинилия се. Езическият свят в лицето на римския поет Публий Сир (I-ви век преди Рождество Христово) бил убеден, че „раните на съвестта никога не заздравяват окончателно[26].“ Съвременната ценностна етика на Николай Хартман отива още по-нататък в това отношение, като учи, че моралната вина тежи като бреме, което трябва да бъде носено от виновния и под което той трябва да пъшка и да бъде смачкан, тъй като вината е вечна и неунищожима. Тя продължава да съществува дотогава, докато съществуват ценностите, тоест вечно. Поради това моралната вина надживява лицето. Никой не може да се откаже от вината си, ако има нравствен орган да я почувства. Злото, в каквото и да се състои от гледище на неговата материя, на неговото съдържание, като ценностно качество на собственото поведение, не може да бъде променено и изкупено[27].

Тази теза на съвременната ценностна етика се опровергава не само от религиозната действителност на изкуплението, но и от моралната убеденост в превъзмогването на злото чрез доброто и в копнежа на моралния човек да се освободи от бремето на вината, като поправи стореното зло и го изкупи. Ето защо съвестта дори със съдебната си функция се стреми не просто да осъди, да накаже и да унищожи виновния, а чрез отсъдата и наказанието да го предпази от други провинения, да го подтикне да превъзмогне извършеното зло чрез добро и да се излекува от лошите си влечения, наклонности, страсти и пороци. „Като усърден лекар – отбелязва св. Иоан Златоуст – съвестта не престава да прилага своите лечения“, без да обръща внимание, че не се вслушват в нея. Благодарение на тази си постоянна загриженост за поправянето на грешния, съвестта никога не му позволява да забрави лошите си постъпки и иска да го предпази от повтаряне предишните грехове. Значението на съвестта в дадения случай – заключава св. Иоан Златоуст – е толкова голямо, че без „нейната помощ ние веднага бихме загинали[28]“.

Разбира се, съвестта не може само чрез собствената си сила да ни предпази от всяко повтаряне на предишните грехове, а още по-малко може да ни изкупи от вината, да ни освободи от тежестта на нейното бреме и да ни прероди за нов, праведен, свят живот. Всички тези актове излизат извън ограничените морални възможности на човека и са по силата на Бога, Който има власт да опрощава, оправдава и спасява. Съвестта обаче подбужда, подтиква и подготвя човешката душа за тези актове главно чрез разкаянието, чиято същност се състои в съзнаването на извършените греховни постъпки и в желание за поправяне и водене нов живот в служба на правдата и доброто. Тази същност на разкаянието очевидно свидетелства, че то е проява на съвестта, понеже именно тя подтиква към осъзнаване сторените, грехове, предупреждава и предпазва от тяхното повтаряне.

При това предизвиканото от съвестта разкаяние, когато се извършва в името на Бога и с крепка вяра в Неговата всеопрощаваща благодат, непременно довежда до спасение: „Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт“ (2 Коринтяни 7:10). Така например лъжливото разкаяние довело Юда Искариот до самообесване (Матей 27:5; Деяния на светите апостоли 1:18), а искреното разкаяние с вяра в Бога привело Закхей (Лука 19:8), благоразумния разбойник (Лука 23:40-43), апостол Петър (Матей 26:75; Марк 14:72; Лука 22:61-62) и мнозина други до спасение.

Изтъкнатото вече е достатъчно, за да се схване и разбере огромното значение на съвестта не само в нравствения, но и в религиозния живот. Тя създава онова състояние на духа, при което човешката душа се отваря за Христовата благовест и за Божията благодат. „Добрата съвест“ – нека се изразим в духа на апостол Павел – е сигурният компас сред невидимото; тя сочи на човека полюса на абсолютното добро и висшата правда – Бога – и направлява кораба на човешкия живот към спасителния бряг на вярата. Който притежава този компас, той има най-доброто средство за търсене и намиране Бога и за живот в съгласие със светата Му воля. Поради това при благовестието си за Христа Спасителя, апостол Павел се обръщал към съвестта на своите слушатели. Той знаел, че Евангелието поради съдържащата се в него божествена истина и нравствена красота най-естествено и най-лесно може да намери прием в хора с будна съвест (2 Коринтяни 4:2). От друга страна, поради моралния характер на истините си Божието Слово не може да бъде възприето и осъществено в пълнота без чиста съвест (срв. 2 Тимотей 1:3; 3:9). Поради това тези, които отхвърлят „добрата съвест“, се лишават от компаса на живота и на спасението и претърпяват „корабокрушение във вярата“ (1 Тимотей 1:9). Предвид на това ѝ значение за озаряване човешките сърца чрез светлината на вярата и за водене спасителен религиозен живот, апостол Петър с право нарича съвестта „съзнание за Бога“ (1 Петр. 2:19). Тази мисъл е възприета от древния църковен учител Тертулиан, според когото съвестта е първото, началното съзнание на човека за Бога[29]. Тя се потвърждава и от св. Иоан Златоуст, който нарича съвестта „единствен начин на богопознание[30]“.

Значението на съвестта не се изчерпва само с нейното влияние върху индивидуалната нравственост. То се простира също върху обществената нравственост и политическия живот. Социалнонравственото значение на съвестта е несъмнено: тя е съзнание за нравствения дълг на човека относно неговото поведение спрямо другите хора, спрямо обществото, спрямо цялото човечество. Ето защо съвестта е скритата пружина, която подтиква и движи непрекъснато напред общественото развитие и световния прогрес. Нрави и обичаи, правни норми и обществено устройство са повече или по-малко статични величини, които действат в много отношения като консервиращи сили и тогава задържат и забавят прогресивното движение на общественото развитие. А будната съвест е винаги живо и творческо начало, което непрекъснато подтиква към обществен кипеж, към движение на прогресивните сили, към еволюционни промени и революционни скокове, към преустройство на обичайното и държавното право, към търсене и създаване все по-нови, по-съвършени и социално по-справедливи и хуманни форми и структури на обществен живот и на международни отношения.

По тези причини понятието за съвестта играе важна роля в политическата ситуация на нашето съвремие. Вслушвайки се в изискванията на съвестта си и позовавайки се на нейното пълномощие, борците за свобода тръгнаха по пътя на съпротивата в така наречения Трети свят. Също по съображения на съвестта някои младежи на Запад и в Америка отказват да влязат в редовете на армията, понеже не могат да поемат върху себе си отговорността за неописуемите ужаси и непоправимите катастрофи от евентуална бъдеща атомна война, респективно за ядрената смърт на човечеството. Съвестта е онази общопризната днес инстанция, към която апелират борците за мир, сигурност, разбирателство и сътрудничество в света. Обществената и световната съвест е станала фактор в политическия живот на съвременния свят, който не може да се пренебрегва безнаказано от никого, особено от държавните дейци и ръководители. Поради все по-голямото нарастване на значението на съвестта не само в индивидуалния, но и в обществения живот, ние имаме твърди основания да се надяваме, че човечеството навлиза в нова епоха от съществуването си, когато спорните въпроси между народите и въобще всички политически и икономически проблеми от национален, регионален и световен мащаб ще бъдат разрешавани не чрез средствата на насилието, а чрез преговори върху базата на справедливостта, разбирателството и сътрудничеството – хуманни и социални принципи на съвестта, които все повече ще придобиват характер на валидни и неотменни норми в човешките и международните взаимоотношения.

Бележки

[1]. Цит. по П. Кохан, Очерки по история на западноевропейските литератури. Прев. Б. Райнов и Ив. Моллов. Шумен 1910, стр. 22.

[2]. Seneca, Philosophische Schrifiten. Drittes Bändchen: Briefe an Lucliius. Erster Teil. (Brief 27). übers, von Otto Apel. Leipzig 1924, S. 101.

[3]. Цит. по Е. Kаз, Книга на мъдростта. 2-ро изд. Превел и допълнил Ст. Атанасов, с предговор от К. Величков, София 1926, стр. 302.

[4]. Goethe, Versuch über die Dcihtungen XXXI, 36-37. Цит. no Dr. Th. Deimel, Zeugnisse deutecher Klassiker für das Christentum. 3. Aufl. Freiburg im Breisgau 1914, S 125.

[5]. Johann Peter Eckermann, Gespräche mit Goethe. 9. Aufl. Leipzig 1909, S. 488.

[6]. Цит. по Орисън Марден, Доброто настроение като сила в живота. Прев. д-р Г. Ефремов. София 1934, стр. 47.

[7]. Цит. по Дамян Бърняков и Алекси Андреев, Мисли и афоризми. София 1968, стр. 103; Е. Каз, пос. съч., стр. 60. Вж. моята статия «Съвестта като глас Божи» в списание «Духовна култура», год. XXXIII. София 1953, кн. 9-10, стр. 28-32.

[8]. Nicolai Hartmann, Ethik. 4. Aufl. Berlin 1962, S. 134.

[9]. Цит. по Дамян Бърняков и Алекси Андреев, пос. съч., стр. 103.

[10]. Пейо К. Яворов, Събрани съчинения, т. I:Стихотворения. София 1959, стр. 280.

[11]. Александър Сергеевич Пушкин, Борис Годунов. Москва 1949, стр. 21.

[12]. Цит по М. Григоров и К. Кацаров, Блясъци на остроумието София 1969, стр. 249.

[13]. Ефрем Сирин, Творения, 4 изд. Свято-Сергиева Лавра 1900, ч. V, стр. 44-45.

[14]. Александър Сергеевич Пушкин, пос. съч., стр. 22.

[15]. Цит. по Дамян Бърняков и Алекси Андреев, пос. съч., стр. 104.

[16]. Виктор Юго, Съвест. Превел от оригинала Асен Симеонов. (Списание «Духовна култура», год. XXVIII. София 1948, кн. 1, стр. 15-16); Срв. Виктор Юго, Лирика. Превел Пенчо Симов. София 1962, стр. 143 и сл. Вж. за всекидневния съд на съвестта прекрасната статия, изградена върху светоотеческа основа: И. Вартагов, Каждодневний суд совести. («Странник» Спб. 1910, кн. 2, стр. 178 и сл.).

[17]. Aisсhines, Rede über die Truggesadtschaft, n. 88. Вж. оригинала и превода в изданията на Benseler (1855-1860 година), F. Blass (2 изд. 1908 година), Martin и De Bude (2 изд. Paris 1962 година).

[18]. Лев Николаевич Толстой, Воспоминания. (Собрание сочинени, т. XIV, Москва 1964, стр. 464).

[19]. Цит. по Дамян Бърняков и Алекси Андреев, пос. съч., стр. 103.

[20]. Friedrich Schiller, Maria Stuart (Gesammelte Werke. Bd. IV: Dramen, III. Berlin 1954, S. 107.)

[21]. Пенчо Славейков, Ha острова на блажените. (Събрани съчинения. София 1958, т. II, стр. 22.).

[22]. Цит по Е. Каз, пос. съч., стр. 297.

[23]. Цит по Н. Я. Xоромин, Энциклопедия мысли. Киев 1918, стр. 396.

[24]. Пенчо Славейков, Епически песни. (Събрани съчинения. София 1958, т. I, 4. стр. 281).

[25]. Joannes Chrysostomus, Homiliae in Epistolam ad Romanos, Homilia I, (J. P. Migne, Patrologia grаeca, t. 60, col. 400.)

[26]. Публий Сир, Сентенции. Цит. по М. Григоров и К. Кацаров, пос. съч., стр. 249.

[27]. Nicolai Hartmann, Ethik. 4. Aufl. Berlin 1962, S. 818.

[28]. Joannes Chrysostomus, Homiliae in Genesin, Homilia XVII, 1 (J. P. Migne, PG, t. 53, col. 135.)

[29]. Tertullianus, Adversus Marcionem, lib, I, cap. 10 (J. P. Migne, PL, t. 2, col. 282.)

[30]. Вж. А. Лепорский, Учение св. Иоанна Златоуста о совести. («Христианское чтение», год. 78, т. 205, ч. I. Спб. 1898, стр 89-102); Н. Богословский, Совесть как голос Верховной Правды. («Вера и разум», Харков 1910 г., № 17, стр. 596, заб.); Gottfried Griеsl, Gewissen. Ausburg 1970, S. 7 ff.

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1973, кн. 1, с. 28-36. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ej6