Л. Целер

Вечно съществуващият Син Божи е дошъл в света в образа на смъртен човек. За Неговата бедна майка не се е намерило място в странноприемницата. В една пе­щера край Витлеем, в която при лошо време овчари подслонявали стадата си, се родил в тихата зимна нощ «Царят на царете» (1 Тимотей 6:15), Чието царство не ще има край.

По Своята човешка природа Христос е подобен на всички нас, но чрез вели­чието на Своето божествено Лице Той превъзхожда всички човеци и ангели. В този смисъл Той е, както пише св. апостол Павел, «образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята… и всичко чрез Него се държи» (Колосяни 1:15-17). Неговото царство не е само една историческа законна претенция, не е също божествено облагодатяване; в «Него телесно обитава всичката пълнота и Божеството» (Колосяни 2:9). Него­вата божествена природа е съединена с човешката в едно лице, затова Той прите­жава «всяка власт на небето и на земята» (Матей 28:18). С всемогъществото Той съе­динява пълнотата на мъдростта и съвършенството на добродетелите, каквито ни­кой владетел преди и след Него не е притежавал, нито пък може да притежава. В Него «са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието» (Колосяни 2:3). «Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца» (Иоан 1:14). Иисус е получил Своята царска власт от Отца.

Понеже Спасителят Христос, за да ни изкупи от греха, смирил Себе Си и бил послушен дори до смърт, «Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и под­земно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ» (Филипяни 2:8-11). Христос е спечелил Своето царство с цената на Своята кръв, която Той пролял на кръста от любов към нас; Той е цар на любовта и мира.

В Никеоцариградския символ на вярата четем: «Който (Иисус Христос) заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небето и стана човек». С тези думи ние изповядваме, че Господ Иисус Христос е станал човек, за да се постави всецяло в служба за нашето спасение. Как е възможно, естествено е да запитаме, Творецът да служи на творението? Не е ли това нарушаване на правилния ред? Затова ли се въплътил Син Божи, за да промени този ред? Не трябва ли и ние да кажем заедно със св. апостол Петър: «Господи, няма да умиеш нозете ми во-веки» (Иоан 13:8); все пак Ти не можеш да се поставиш в служба на мене недостойния; аз трябва да Ти служа»? Тук се натъкваме на привидни противоречия, които могат да бъдат раз­решени, ако разберем действията на Триединния Бог и Неговата тайнствена любов.

«Бог е любов» (1 Иоан 4:8). Всяко дело Божие е плод на Неговата любов. Не от сляп инстинкт или от външна принуда Бог е извикал творението към битие. То е произлязло от свободното решение на Неговата свята воля. Любовта, с която естествено е свързано Божието същество, Го е подбудила, ако можем така да се изразим по човешки, да създаде небето и земята и всичко, което е на тях, ангели и човеци. Бог вижда в творението слаб отобраз на Своето собствено безкрайно съ­вършенство и от любов Той иска също и творенията да се радват на битието и жи­вота. Той произнася словото на Своето всемогъщество и те идват от небитие към битие. «Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина» (Битие 1:3). «Той повика звез­дите, и те казаха: «ето ни», и заблестяха от радост пред своя Творец» (Варух 3:35). Творението е плод на премъдростта, любовта и всемогъществото Божие. То е дело, което прославя своя Творец, то е прослава Божия.

Любовта Божия отива по-нататък. Тя искала да призове ангелите и човеците към още по-голямо участие в Божествения живот. Бог издигнал Своите разумни творения в благодатния живот. Чрез благодатните средства Той ги направил спо­собни да съзерцават духовно вечното величие на своя Творец, да притежават ве­чен живот и дори да станат съпричастници на Божествената природа. «Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме» (1 Иоан 3:1). Чрез богосиновството ние сме призвани и направени способни за по-висока прослава на Бога. Докато пребиваваме на земята нашият благодатен живот е несъвършен; едва когато придобием пълнотата на благодатта на небето, ще можем да вземем участие в трисветата песен на ангелите и светиите, ще можем благоговейно да паднем пред престола на Триединния Бог и да се молим: «Спасението дължим на нашия Бог, Който седи на престола, и на Агнеца» (Откровение 7:10). Все пак и тук на земята нашата първа молба е: «Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име» (Матей 6:9). Тайнственото съзнаване на нашето богосиновство (срв. Римляни 8:16) ни улес­нява да познаем светата любов на небесния Отец.

Но и с това любовта Божия още не се изчерпва. Ако вече свърхестественият порядък на благодатта ни открива тайните на любовта, които «око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това» (1 Коринтяни 2:9), защо ни е потребна и «тайната на Христа» (Ефесяни 3:4; Колосяни 3:4)? Кой човек някога би помислил, че безкрайният Бог е Триличен в единството на Своето същество и въпреки това ве­личие, в Своята любов към творението отива така далеч, че съединява човешката природа със Своята божествена природа в единството на личността на Своя вечен Син? Нещо повече! Кой би смятал за възможно, че вечното Слово на Отца приема човешката природа в смирения образ на раб, за да стане послушен до кръстна смърт? В тайната на Христа сияе едно така възвишено и покоряващо откровение на любовта Божия, че ние само смирено можем да вярваме и, изпълнени с удивление, да благоговеем. Наистина, Бог е любов!

Господ Иисус Христос Сам ни е възвестил, че Той е дошъл в света, защото Отец ни обича. «Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та вся­кой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен» (Иоан 3:16). Св. Иоан Богослов, апостолът на любовта, пише: «Който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов. Божията любов към нас в това се яви, дето Бог про­води в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане омилостивение за нашите грехове» (1 Иоан 4:8-10). Също и св. апостол Павел посочва на чудесното откриване на любовта Божия, която лежи в основата на боговъплъщението и изкуплението: «Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни. Затова много повече сега, след като сме се оправ­дали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева» (Римляни 5:8-9).

Спасителят Христос винаги е говорел за любовта на Отца; защото постоянното позоваване на изпращането от Отца ни посочва, че Отец ни обича и че Христос в служение на любовта на Отца е дошъл в света за нашето спасение. Или не е никакво доказателство на любовта Божия, че Отец ни изпраща Своя Син? Тъкмо в изпращането на Сина св. апостол Павел вижда първото и най-голямо доказателство на любовта Божия, първопричина на всеки дар и благодат. «Оня, Който и соб­ствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко» (Римляни 8:31-32)? По поръка на Отца Христос извършва Своите чудеса (Иоан 5:19); от Отца Той е получил учението, което ни възвестява (Иоан 7:16); в изпълнение на волята на Отца Той върши всяко Свое дело (Иоан 4:34); от ръката на Отца Той приема чашата на кръстната жертва (Лука 22:42). Отец Му е запо­вядал да отдаде живота Си за нас (Иоан 10:18; 14:31). Напълно и всецяло нашият Господ и Спасител Иисус Христос стои в служба на любовта на Отца; от любов към Отца Той «смири Себе Си, бидейки послушен до смърт, и то смърт кръстна» (Филипяни 2:8).

Унижението, което въплътеният Син Божи приел върху Себе Си за нашето спасение, е било голямо. Като истински Син Чо­вечески Иисус е изживял всич­кия позор и цялата мъка на кръстната смърт; в Гетсиманската градина Той молел Отца със сълзи (Евреи 5:7) и кървав пот, ако е възможно, да отмине от Него тази чаша (Лука 22:42, 44). Отец не отменил Своята заповед. Иисус трябвало да умре на кръста. Неговата кръстна смърт обаче е служела не само за изкуплението на людете от греха, но на първо място и за прославата на Отца. Това е било възви­шена задача, която Иисус е имал като най-висша цел пред Себе си. Наистина Той е слязъл от небето заради нас и заради нашето спасение, и заради нас е умрял на кръста; обаче ние човеците и нашето спасение сме само непосредствената и най-близка цел на Неговото въплъщение и на Неговото изкупително дело. Ние сме подчинени с нашето спасение като деца Божии на една по-висша цел – просла­вата на Отца. Затова в Своята първосвещеническа молитва Христос говори: «Отче, Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня» (Иоан 17:4). Така сияе в «тайната на Христа» онази любов Божия, която е насочена към вечната прослава на Бога и все пак не е себелюбие в човешкия смисъл на думата, но истинска любов, истинско благоволение, което се раздава на другите. Просла­вата на Отца и изкуплението на човеците не са в противоречие; в действителност те са едно и също нещо. Те се различават само по отношение на различните цели и тези цели отново не са в противоречие, но са подчинени една на друга. «Син Чо­вечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мно­зина» (Матей 20:28). Едно служение на вечното спасение на людете обаче не е само служение на тях, но и служение на прославата на небесния Отец, царско служение на любовта.

В служението Си на небесния Отец Христос не е основал земно царство, но царство на любовта и мира. Понеже Той е съединил човешката природа със Своето божествено Лице, и като Син Човечески Той е истински Син Божи; защото синовството не е едно отношение, което засяга само природата, но то прониква цялата личност. Против адопцианизма Църквата изрично е изяснила, че може да става дума само за едно и то за естествено Богосиновство на Христа. Невъзможно е, щото Той същевременно да притежава чрез благодатта, по силата на която и ние сме чеда Божии, едно второ Богосиновство; защото в Христа има само едно Лице. Наистина трябвало е и човешката природа на Христа да бъде приобщена с благодатните да­рове. Тъкмо ипостасното съединение с Божеството изисквало пълното приобщаване на човешката природа на Христа със свръхестествените благодатни и жизнени сили. Освещаващата благодат обаче не е можела да даде на Христа онова Богоси­новство, което дава на нас, защото като божествено Лице по природа Той винаги е бил Син Божи.

Христос е бил обичан от Отца с такава любов, каквато Отец само Нему е мо­гъл да дари и Той като Син Човечески е обичал Своя Отец с такава любов, каквато само Неговата високооблагодатена човешка душа е могла да чувства. Два пъти Отец е дал на Своя въплътен Син тържествено свидетелство за Своята любов. Когато Иисус, за «да изпълни всяка правда» (Матей 3:15) и за да признае пратеничеството на св. Иоан Кръстител, приема от него кръщение, отворили Му се небе­сата и прозвучал гласът, на Отца, Който говорел: «Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение» (Матей 3:17). Отново Той получава същото свидетел­ство от Отца след преображението на Тавор (Матей 17:5). Затова Иисус винаги е говорел за любовта на Отца. «Както Отец възлюби Мене – говори Той на учени­ците Си, – и Аз възлюбих вас», и добавя увещанието: «Ако спазите Моите запо­веди, ще пребъдете в любовта Ми, както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и пре­бъдвам в любовта Му» (Иоан 15:9-10). Тази любов е връзката на единството, която свързва Иисус по човешката Му природа с Отца и учениците Му; тя е връзката, която свързва и членовете на Неговата Църква. В първосвещеническата Си молитва Той се обръща към Отца с думите: «Славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби» (Иоан 17:22-23).

Иисус отвърнал на любовта на Отца по най-съвършен начин. За тази Му лю­бов свидетелстват онези Негови думи, в които Той изразява предаността Си към Отца с трогателна сърдечност: «Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело» (Иоан 4:34). Както тялото черпи от храната своите жизнени сили, така и Иисус черпи Своите духовни сили от пре­даността Си към волята на Отца. «Отивам, за да разбере светът, че любя Отца – говори Той на учениците Си в прощалната Си беседа, – и, както Ми е заповядал Отец, тъй и правя. Станете, да си идем оттук» (Иоан 14:31). Той отишъл с учениците Си в Гетсиманската градина, та в гореща молитва да покори противодействието на Своята човешка природа спрямо кръста на волята на Своя небесен Отец и да вземе върху Себе Си послушанието дори до кръстна смърт.

От любовта към Отца Иисус черпел любовта Си към човеците. Светите апо­столи, които Той приближил към Себе Си и направил възвестители на Своето цар­ство, първи узнали Неговата любов. Те са ни засвидетелствали това, което сами са преживели. Св. евангелист Иоан се именува в Евангелието «ученикът, когото Иисус обичаше» (Иоан 13:23; 19:26; 21:7, 20). Известието за Тайната вечеря той започва с трогателното посочване на любовта на Спасителя: «Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай» (Иоан 13:1). Апостолът на любовта означава кръстната смърт на Иисус като най-голямо доказателство на любовта Му: «Любовта (Христова) познахме по това, че Той положи за нас душата Си» (1 Иоан 3:16). Сам Иисус нарича Своята смърт велико дело на любовта: «Никой няма по-голяма любов от тая, да положи душата си за своите приятели» (Иоан 15:13). Св. Иоан Богослов в тайнствено откровение тъкмо в любовта на Господ Иисус Христос вижда величието на Неговото царско достойнство: Иисус е «Начал­никът на земните царе, Който ни възлюби и уми от нашите грехове чрез Своята кръв» (Откровение 1:5). А св. апостол Павел пише: «Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо по­добно, но да бъде света и непорочна» (Ефесяни 5:25-27). Св. апостол Павел сочи също на вярващите за пример любовта Христова. «Във всичко удържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби» (Римляни 8:37). «Живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене» (Галатяни 2:20). «Живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание» (Ефесяни 5:2).

В притчата за добрия пастир Сам Христос се явява като цар на любовта. Този образ не е бил нов за Неговите ученици. Юдеите били свикнали да виждат в царете народни пастири; Самия Бог те си представяли като голям пастир на човеците. И досега ние се молим с царствения пастир Давид в псалмите: «Дойдете да се поклоним и да припаднем, да приклоним колена пред лицето на Господа на­шия Творец; защото Той е Бог наш, и ние сме народ от Неговото паство и овци под Негови ръце» (Псалом 94:6-7; срв. 73:1; 76:21; 78:13 и други). Пророк Исаия предвъзвестил пастирската дейност на обещания Месия с думите: «Като пастир ще пасе Той Своето стадо» (40:11; срв. Иезекиил 34:23). Следователно Иисус бил добре раз­бран от Своите ученици, когато казал: «Аз съм добрия пастир: добрият пастир по­лага душата си за овците; а наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга» (Иоан 10:11-12). Тъкмо този образ ни посочва, че Иисус упражнява Своето царско пастирско служение с пълна любов към Своето паство, че благото на Неговото паство е Негова радост. Той е цар на любовта. Затова Той изисква от св. апостол Петър освен изповядване на вя­рата (Матей 16:16 сл.) още и изповядване на любовта. Три пъти Господ го пита: «Симоне Ионин, любиш ли Ме?» Трикратният въпрос трябвало да посочи на Петър и на всички нас, че любовта Христова е връзката, която трябва да свързва па­стира и стадото. Св. ап остол Петър вижда в трикратния въпрос някакъв упрек, натъжава се и отговаря: «Господи, Ти знаеш, че Те обичам». Сега Христос му поверява Своето стадо – агънцата и овците (Иоан 21:15 сл.). Прекрасният образ е продъл­жавал да живее в душата на св. апостол Петър; той го употребява два пъти в своето първо послание. На вярващите той говори: «Бяхте като овци блуждаещи (без па­стир), но сега се завърнахте при Пастира и Пазителя на вашите души» (2:25). На епископите и презвитерите той посочва пастирските им задължения с думите: «Па­сете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над притча, а като давате пример на стадото» (5:2-3).

Понеже Иисус дарява на Своето стадо заради Отца пълнотата на любовта и е живял на земята всецяло за доброто на човеците, Той изисква също и от нас пълна любов, заповедта за любовта Той нарича Своя заповед и нова заповед. Наистина заповедта за любов към Бога и ближните е съществувала и преди Него в Стария Завет. На лицемерния въпрос на един законник коя е най-голямата заповед Сам Иисус отговаря: «Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум;… възлюби ближния си като себе си» (Матей 22:37, 39; Лука 10:27) и добавя, че на тези две заповеди се крепи целият закон и пророците. И все пак Той говори за една нова заповед, която Той нарича Своя, защото Той пръв я дава. Той има предвид онази съвършена любов към Бога и ближните, онази самоотвержена, жертвена любов, каквато Сам Той проявявал. Затова в проповедта на планината Той противопоставя Своите заповеди на заповедите на древните (Матей 5:21 сл.) и говори изрично при възвестяването на новата заповед: «Нова за­повед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго» (Иоан 13:34). И отново Той говори: «Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих» (Иоан 15:12). Това е напълно нова, обхва­щаща всички, дори и враговете, любов, която Иисус изисква от Своите ученици. Тази любов Той поставя като признак на тяхното ученичество: «По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си» (Иоан 13:35). Църквата Христова е свято общество на любовта, а Сам Христос е Цар на любовта.

Никоя друга заповед не Се възвестява така често и настойчиво от светите апо­столи, както заповедта, която Господ Иисус Христос е направил основен закон на Своето царство. Според свидетелството на блажени Иероним, св. Иоан Богослов в своята напреднала възраст, когато не е можел вече много да говори, винаги повтарял пред вярващите: «Деца, обичайте се едни други». Когато, при постоянното повтаряне на тези думи, някои от братята го питали: «учителю, защо винаги ти повтаряш само това», той дал достоен за апостола на любовта отговор: «защото това, е заповедта на Господа; ако това се изпълни, достатъчно е». Че св. евангелист Иоан придава на заповедта за любовта това значение, доказват и неговите посла­ния. И тук той говори почти само за любовта. «Любовта (на Христа) познахме по това, че Той положи за нас душата Си; и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята» (1 Иоан 3:16). «Който каже: «любя Бога», а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед: който люби Бога, да люби и брата си» (1 Иоан 4:20-21). «Чеда мои, нека любим не с думи или с език, а с дела и истина» (1 Иоан 3:18). Заповедта за любовта е била главната тема на този апостол. Могат да се приведат още много свидетелства за това, но нека посочим думи и на други апостоли.

Св. апостол Петър увещава вярващите: «След като сте очистили душите си с послушност на истината чрез Духа за нелицемерно братолюбие, обичайте се посто­янно един други от чисто сърце» (1 Петр. 1:22). Св. апостол Яков нарича заповедта за любовта «царски закон» и посочва, че вярата без делата на любовта е мъртва: «Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли го спаси вярата?… Както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва» (Яков 2:8, 14, 26). Св. апостол Павел е написал най-възвишения химн на лю­бовта: «Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям – щом любов нямам, нищо не съм… А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта» (1 Коринтяни 13:1-2, 13). На римляни св. апостол Павел пише: «Не дължите никому нищо, освен взаимна любов; защото, който люби другиго, изпълнил е закона. Защото заповедите: не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай, и всяка друга заповед се съдържат в тези думи: възлюби ближния като самия себе си. Любовта не прави зло на ближния; и тъй, любовта е изпълнение на закона» (Римляни 13:8-10; срв. Галатяни 5:14). Любовта за св. апостол Павел е «свръзка на съвършен­ството» (Колосяни 3:14). «В Христа Иисуса нито обрязването има сила, нито необрязването, но вярата, която действа чрез любов» (Галатяни 5:6). Св. апостол Павел вижда в Църквата общество на онези, които обичат Христа и в тази убеденост той завършва посланието си до Ефесяни с пожеланието: «Благодатта да бъде с всички, неизменно любещи Господа нашего Иисуса Христа» (6:24).

Думите на Христа и Неговите апостоли са така ясни, че наистина в любовта трябва да виждаме най-съществената страна на християнския живот. Любовта е най-скъпоценният дар, който Иисус е оставил на Своята Църква. Защото Той ни е дал не само заповедта за любовта, но Той ни дава любовта и като най-благородния дар на благодатта. Любовта е свързана неразривно с Богосиновството и с освещаващата благодат. С благодатта ни се дават най-съвършените добродетели – вярата, надеждата и любовта и всички други благодатни жизнени сили. Христос, Царят на любовта, е Този, Който ни дарява в светото кръщение божествената любов; Той е Този, Който в тайнството покаяние ни я връща, ако чрез греха сме я загу­били. В тайнствата Христос открива Своето царство на любовта. В тях ние полу­чаваме от Него духа на синовството, духа на любовта. Защото ние всички получа­ваме от Неговата пълнота благодатта и истината (Иоан 1:16, 17). «Любовта Бо­жия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий» (Римляни 5:5). Ние приехме «Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Ава, Отче!» (Римляни 8:15). Понеже сме синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Своя Син (Галатяни 4:6). Светото кръщение е видимият благодатен знак, който е получил сила от Христа да ни дари духа на синовството, духа на благодатната любов към Бога и ближните. Когато свещеникът ни помазва със свето миро в името на Триединния Бог, тогава Христос невидимо слага Своята десница върху душата ни и я помазва с благоуханното миро на Своята мо­гъща любов, за да ни направи достойни членове на Своето царство. Защото на всички, които вярват в Него, Той е обещал Светия Дух (Иоан 7:37), Духа на исти­ната и любовта, Който Той на Петдесетница изпратил на Своите ученици във вид на огнени езици. Христос ще живее като Цар на любовта до края на света. Цър­квата е царство на Неговата любов. «Вярата в Христа, която се изявява в делата на любовта, те прави християнин», говори блажени Августин.

Любовта е връзката, която свързва Христа с Неговата Църква. Любовта е задължението, което ни възлага първата и най-голяма заповед (Матей 22:38), лю­бовта е най-висшата и съкровена жизнена сила, която благодатта ни дарява (1 Коринтяни 12:31; 13:1-13), любовта е тайната на най-светото тайнство, Което Спаси­телят е завещал на Своята Църква – светата Евхаристия. В нея видимо се разкрива пред очите на света Христовото царство на любовта. «Аз съм хлябът на живота… Аз съм живият хляб, слязъл от небето» (Иоан 6:48, 51), говори Иисус, за да въведе вярващите в Него в тайните на Своето царство, на Своята любов. Което е хлябът за нашия телесен живот, това е Христос за нашата душа – източник на всички благодатни жизнени сили. Винаги и навсякъде, особено в тайнството Евхаристия Спасителят невидимо е близо до нас и ръководи със светлината и силата на Своето невидимо благодатно присъствие целия наш духовен живот. Той е лозата, от която пръчките – вярващите в Него – постоянно черпят жизнени сили.

За благодатното действие на светата Евхаристия Иисус е говорил съвършено ясно: «Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в Него. Както Мене е пратил живият Отец и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене» (Иоан 6:56-57). С тези думи Той пояснява, че в тайнството Евхари­стия, под вид на хляб и вино, вярващите в Него се приобщават със Самия Него – с Неговото тяло и с Неговата кръв.

В тайнството Евхаристия Спасителят е оставил на Своята Църква и една жертва, в която Той Сам като «свещеник по чина Мелхиседеков» (Евреи 7:11; Псалом 109:4) под тайнствените образи принася в жертва Своето тяло и Своята кръв, като подновява Своята кървава кръстна жертва в безкръвна.

Ако бихме могли да видим потоците на благословението, които излизат от светия олтар всеки път, когато се извършва светата Евхаристия и когато вярващите благо­говейно се свързват с жертвата на Христа, и ако бихме могли да видим как тези потоци от установяването на светото тайнство до днес текат чрез Църквата, даряващи светлина и благодат, в благодарствен възторг бихме паднали на колене пред Христа, нашия Спасител. В затрогваща истина и величие би стояло тогава пред нашите очи царството на Неговата любов. Защото какво е царството на един земен цар в срав­нение с вечното царство на Христа? Христос е «Цар на царете и Господар на господаруващите» (1 Тимотей 6:15; Откровение 17:14; 19:16). Неговото царство стои над всяко земно царство – то е царство на истината, правдата, любовта и мира. Той е Помазаникът на Всевишния, Пророк, Първосвещеник и Цар, Когото Отец «постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете и Който, бидейки сияние на славата и образ на Неговата ипостас и държейки всичко с мощното Си слово, след като чрез Себе Си очисти греховете ни, седна отдясно на престола във виси­ните и стана толкова по-горен от Ангелите, колкото по-славно име от тях е на­следил. Защото кому от Ангелите някога Бог е казал: «Син Мой си Ти, Аз днес Те родих». И пак: «Аз ще Му бъда Отец, а Той ще Ми бъде Син» (Евреи 1:2-5)? С тези думи на св. апостол Павел и псалмопевеца Църквата ни възвестява раждането на обе­щания Изкупител, Чието идване в света пророк Исаия е съзерцавал духом и предсказал: «Младенец ни се роди – Син ни се даде; властта е на раменете Му, и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира» (Исаия 9:6).

Превел от немски Илия Цоневски

___________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1960, кн. 1, с. 3-10. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикция – https://wp.me/p18wxv-e8I