Иван Спасов Марковски

Най-голямото значение и ценност на Библията е, че тя е богата с мъдрост, поука и утеха, които всеки може да почерпи от нея. На самотния и изоставения тя е неизменен другар, на измъчения и нещастния тя е благ утешител, на отча­яния и изгубил пътя в живота тя може да бъде фар и пътеводител.

В световната литература, пък и в самия живот, са посочени много случаи, когато затворници, отшелници, нещастници и разни други, потиснати от живота са намирали голяма утеха в Библията и тя ставала неразделен другар в живота. Св. апостол Петър се обръща със следните окуражителни думи към вярващите, които се отчайвали във време на страдания и им отслабвала вярата: «Възлюблени! не се чудете на огненото изкушение, което се праща вам за изпитание, като на случ­ка странна за вас; но доколкото участвате в страданията на Христа, радвай­те се, та, и кога се яви Неговата сила, да се възрадвате и развеселите… И тъй, ония, които страдат по волята на Бога, нека предадат Нему, като на верен съз­дател, душите си» (1 Петр. 4:12-13, 19). «Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема» (Евреи 12:6).

Нищо не е така реално, така всекидневно както нещастията, трудностите и мъките в живота и най-после смъртта. С плач се ражда пеленачето в света, с плач отминава човекът в задгроба.

С въпроса за страданията са се занимавали още от най-древно време хората и на религията, и на поезията, и на философията, и на науката. Няма на земята религия, която да не е давала едно или друго разрешение и разяснение на въпро­са за човешките страдания, според степента на своето развитие. Ние бихме ка­зали нещо повече: силата и величието на една религия се измерват с това, докол­кото тя дава правилно и задоволително разрешение на проблема за страдани­ята и с това дава устойчивост и утеха на своите вярващи. Такава религия е хри­стиянството със своя голготски Страдалец, Богочовека Христос, с всичките биб­лейски мъченици и мъдреци. Изстрадалата душа никъде не може да намери та­кава велика утеха, както в лицето на Божиите избраници и богоугодници.

В думите на праведния страдалец Иов: «Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе…» (Иов 1:21) се съдържа цялата философия на вярата. Какво велико примирение и утеха се крият в тези думи! Иов изгубил всичкото си имущество, най-после и децата си, но не се отчаял. Той знае, че всичко принадлежи на Бога: и земята, и всичко, което е на нея, и човешкия живот, и всичко що го изпълва. Господ е единственият Създател, Тво­рец и Господар. Всичко е Негово. Той го дава и следователно може да Си го вземе, когато пожелае. Защо трябва да тъжим за нещо, което не е наше, което вре­менно ни е дадено? Този е смисълът на думите: «Господ  даде, Господ и взе».

Един друг въпрос, над който човечеството не е преставало да разбива гла­вата си, е въпросът за произхода и причинителя на злото. Християнството учи, че Бог е любов, че Той е всеобщ Отец. Е, може ли Той тогава да бъде източник и причинител на злото? На този въпрос Библията ни дава задоволителен отговор, като ни сочи множество примери и случки из живота, от които се вижда, че пър­воначалният враг на човека е сатаната, дяволът. Тази мисъл особено добре е развита в книга Иов, а също и у св. апостол Павел.

Бог е един. Той е Бог на доброто, на правдата и любовта. И като един и всемогъщ Бог Той владее над всичко, над доброто и злото. Допуска последното, за да го превърне в края на краищата пак на добро.

Всеки човешки живот е застрашен от една тайна, тъмна сила, едно скрито същество, което е представител на несполуката, на съмнението, на завистта, на злото; това е сатаната, вечният противник и обвинител на човека.

И гениалният Гьоте в своя „Фауст“, за да разреши проблема на човешките страдания и изпитания, прибягва до злите сили, до сатаната, представен в лицето на Мефистофел.

От житиетата на светите апостоли и на множество светли и благочестиви люде знаем, каква голяма роля е играела в техния живот борбата със злото, с козните на дявола, с човешките страсти, и колко много поука се крие тук. Сам св. апостол Павел казва: «Даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям» (2 Коринтяни 12:7).

Причината на страданията у праведния Иов е пак сатаната, когото Бог допуснал, за да посрами демоничната сила и да възвеличи още повече праведника Иов в неговото нравствено съвършенство и духовна сила.

От Свещеното Писание, където се говори за допускане нa злите сили, ясно личи, че Бог не може да бъде източник на злото, нито пък то е някаква Негова същност, защото Той е добро начало. «Бог е любов, и който пребъдва в любов, пребъдва в Бога и Бог – в него» (1 Иоан 4:16). Бог само допуска злото, както един баща допуска наказание спрямо своите чада за тяхно изправление, за тяхно нравствено издигане и добро.

От псалмите, от книга Иов, от много места в апостолските послания ние идваме до убеждението, че пътят на страданието е път към богопознание. Тук ни се дават класически примери, в които е посочено, как страданията довеждат човека до истинско богопознание, до почувстване близостта на Бога. Защото, когато човек бъде изоставен от всички, когато изгуби всяка опора в живота, на какво може да разчита освен на Божията помощ?

В своето безсилие и изоставеност Иов пита: какво да сторя още, та да придобия отново своя изгубен Бог? «Ако съм съгрешил, какво да сторя за Тебе, о, Бдителю над човеците!… И защо да не ми простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми» (7:20-21)? «Колко ми е силата, та да се надявам на мене си» (6:11)? В такива случаи наистина може ли човек да се надява на себе си, след като е разбрал и дълбоко почувствал всичкото човешко безсъгласие? Истинската религия не ще рече само богословстване, а да дирим Бога в подвиг и борба, да живеем във и със Бога, както това виждаме у праведния страдалец от Уц.

Някои мислители, като изхождат от книга Еклисиаст и от 3-та глава на книга Иов погрешно смятат, че тук се проповядвали безнадежден песимизъм, скептицизъм и отричане на живота. Обаче едно по-дълбоко вникване в духа и идеите на единия, и другия свещен писател не ще ни позволи да направим такова неправилно заключение.

Наистина книгата Еклисиаст започва с думите: «Суета на суетите… – всичко това е суета! Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди по земята» (Еклисиаст 1:2-3).

На пръв поглед цялата тази книга прави впечатление като че ли тя е съвременен трактат, в който се съдържат проблеми, въпроси, недоумения и мъчителни загадки на човека, преизпълнен с песимизъм и скептицизъм, обладан от мрачни и меланхолични настроения, лутащ се бездейно всред трагедията на живота.

Действително Еклисиаст е писател на мировата скръб, той е старозаветен философ на житейската мъдрост, подобно на Епиктет, Сенека, Марк Аврелий и други, без да принадлежи към тяхната философия. Ние бихме били твърде несправедливи към него в своята оценка, ако го окачествим ту като скептик и безнадежден песимист, ту като епикуреец материалист и други, съдейки по кратките афоризми, в които той не е казал последната си дума, нито е дал окончателна форма на своя истински възглед. Може ли да се говори за скептицизъм като светоглед и система на познанието у един автор, който здраво държи за вярата в Бога и за Божия съд? Може ли нашият свещен писател да се охарактеризира като безуте­шен песимист от школата на новите песимисти: Шопенхауер, Хартман, Хайдeгер и други, когато той издига принципа, че «всичко каквото Бог е направил, е добро направено в свое време» (3:11)? Еклисиаст намира също, че «Бог направил човека прав (добър), но човеците се впуснали в много мъдрувания» (Еклисиаст 7:29). Справедливо забелязва професор Вилхелм Фалк, че «дори да приемем този автор за скептик, все неговият скептицизъм е такъв, щото в края на краищата води към Бога».

Въпреки мрачната картина на действителния живот, която ни рисува Екли­сиаст, все пак той не е изгубил вярата в Бога и в нравствения световен порядък. Противоречията и недоуменията във всекидневния живот – мъчителните загадки и неправди в света – той вижда и познава по-добре от всекиго, но той не изважда оттук практическото заключение, което води към безутешен песимизъм. И тъкмо в това се заключава триумфът на религиозната вяра и благочестие, така тържест­вено отразени в книга Еклисиаст. Нашият автор е тънък и трезв наблюдател на жи­вота и в нищо той не се мами. Непоколебимата и здрава вяра в личен Бог и в нрав­ствения световен порядък си остават докрай непоколебима основа на неговия светоглед. И тъкмо в отрицанието и в утвърждението е голямата му мъдрост.

Също и в трета глава на книга Иов имаме отрицание и силен протест срещу жи­вота. «Да се провали денят, в който се родих, и нощта в която рекоха: зачена се човек! Оня ден да бъде тъмнина…» (Иов 33:4). Ала Иов никога не отстъпил от вярата си в Бога.

Стенанията и протестите на прикования Прометей, зовът на отчаянието на «Едип в Колон», безнадеждният песимизъм на Фаустовата декламация – вси­чко тога бледнее в сравнение с Иововия изригващ вулкан от дълбочината на ду­шата му. При все това у Иов нямаше песимизъм, който да е резултат на фило­софско умстване и убеждение. Неговото мрачно настроение произлиза от уста­новен светоглед, от наболяло сърце. Песимизмът на Иов е религиозен; той из­хожда от дълбока вяра и голяма привързаност към Бога. Защото всичкото отча­яние на Иов иде оттам, че след като се видял изоставен от всички, почувствал се забравен и от Бога. А за вярващ като Иов това е от голямо значение. В това се състои неговият живот. Да изгуби той Бога ще рече да изгуби всичко. Същият зов на отчаяние слушаме в псалмите у изоставения от Бога вярващ.

Че песимизмът на библейския мъдрец Иов има религиозна основа се вижда от факта, че на него и през ум не му минава тури край на живота си. В отча­янието си той само казва, че по- добре би било да не се е раждал, щом като ще тря­бва да живее без Бога. До песимизъм, който отрича живота, до самоубийство мо­же да доведе човека само езическата философия, например епикуреизмът, защото той дири смисъла на живота само в удоволствията и в земните блага. Когато човек се лиши от тях, няма и смисъл защо да живее повече. Щом човек изгуби опората в живота лесно се решава да се лиши от живот. Въпреки всичко, библейският страдалец излезе победител в живота и в това се заключава неговият велик пример.

Библията ни учи също да не се увличаме  подир суетни примамки в живота. На много места е подчертана необоримата истина, че всяко удоволствие се из­купва със страдание. Затова хората, пленници на удоволствията, често пъти се чувстват твърде нещастни.

Не земните блага сами за себе си са източник на щастие, а чистата душа, спокойната съвест са главните фактори, които ни даряват трайна радост. Затова и нашият Спасител Иисус Христос е казал великата истина, че царството Божие е вътре в нас. Не са материалните блага единствени, които могат да направят човека щастлив. Колко много хора има, които живеят в богатство, в охолство ивсевъзможни удоволствия и все пак се чувстват незадоволени и нещастни.

С тази основна библейска истина, като че ли следните думи на Еклисиаст се намират в противоречие: «Не остава нищо по-добро за човека, няма по-голямо щастие за него, освен да яде и да пие и да се радва на делата на своя труд» (Еклисиаст 2:24).

Не е ли това епикуреизъм? Не се ли намира Еклисиаст под влияние на епикурейското учение за живота? – Ние и по-горе обяснихме, че той нито е после­дователен и непоправим песимист, нито е убеден философ епикуреец. Не е безна­дежден песимист, защото и при най-трудните положения в живота той намира из­ход благодарение на своята вяра. Не възприема и епикуреизма като своя докт­рина и основа на живота, защото вярва в провидението и в безсмъртието на ду­шата. И тук той, като поставя яденето и пиенето за естествено и насъщно благо, не го поставя като цел в живота, не го издига в степен на принцип. Напротив, той дори намира, че това е напълно във властта на човека, а зависи от Бога, «защото кой може да яде и кой може да се наслаждава без Бога?» Той препоръчва яденето и пиенето като естествена потребност, но не като средство за удоволствие, за излищества и прекалености, тъй като е естествено човек да се радва на делата на своя труд.

Колко по-щастлив в сравнение с погълнатия от грижи за богатство и пир­шества е трудещият се скромен работник! Сладък е неговият сън, казва Еклисиаст (5:11), независимо от това дали той е ял много или малко. Той твори, всеки ден създава нещо в живота, а не унищожава и това го радва. А най-голямото зло, най-тежката мъка за богатия е това, че един ден той може да осъмне като последен бедняк: «Какъвто е дошъл, такъв си и отива» (5:15). Какво може да изгуби бедният, когато не е имал богатство? А колко голямо, мъчително е нещастието на имотния, когато в един злочест ден неговото богатство загине (5:13). Той не би бил толкова нещастен, ако целия му живот, целият негов свят не би се заключавал само в богат­ството му.

Библията ни дава мъдри съвети и по въпроса, какво трябва да бъде отноше­нието на мъдрия към държавната власт. В книга Еклисиаст (8:1-9) са дадени доста ценни практически правила, които и днес биха могли да се използват. Авторът развива тук своите политически разбирания, като за да ги илюстрира по-добре, ни сочи примери, как мъдрият постъпва в разни случаи.

Мъдростта ни учи да сме внимателни, да изпълняваме задълженията си като добри граждани.

Затова мъдрият понася всичко с търпение и чака сгодния момент, защото всяка работа си има своето време (Еклисиаст 8:6). Освен това трябва да се знае, че има неща в света, които и най-голямата сила не може да предотврати и спре. Както никой няма власт над вятъра, за да го спре, нито над смъртния ден, за да го от­срочи; и както никой, подлежащ на военна служба, не може да бъде освободен от полесражението, така и нечестивецът, нарушителят, противникът на мира не ще избегне наказанието си. Затова «сърцето на мъдрия знае и време, и наредба» (Еклисиаст 8:5).

Библейските мъдреци не са оставили незасегнат и въпроса за отношението към жената. Още повече, че този въпрос е поставен още в началото на Библията. Жената е сътворена не така както мъжа. Тя произхожда един вид от него. Тя е кост от костта му и плът от плътта му. Затова тя трябва да е привързана към мъжа си, да тегне към него и той ще бъде с нея (Битие 3:16). А мъжът пък оставя баща си и майка си и се привързва към жена си; и те биват двамата една плът (Битие 2:24). Този библейски възглед е легнал в основата за назначението на жената: тяда бъде радост на мъжа, източник на семейно щастие посред многочадие.

Някои обаче четат книга Еклисиаст (7:26-28), изпадат в недоумение и каз­ват, че тук Библията си противоречела. Еклисиаст тук говорил като някой отявлен женомразец, според разбиранията на Шопенхауер, на Ницше и други. Той казва: «Обърнах се със сърцето си, за да узная, изуча и издиря мъдростта и разума, и да позная нечестието и глупостта, невежеството и безумието, – и намерих, че по-горчива от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето ѝ – примка, ръцете ѝ окови; добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея… Мъж намерих един от хиляда, но жена между всички тях не намерих».

Наистина този възглед за жената не е библейски. Още когато мъжът бил поставен в рая и имал всичко на разположение, което да изпълни неговото щас­тие, без жената се чувствал самотен и не така щастлив «И рече Господ Бог: не е добре за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен» (Битие 2:18). В книга Притчи 5:18, 19 се казва: «Утешавай се с жената на своята младост… с любовта ѝ се наслаждавай постоянно.» А Песен на песните е химн на любовта и на жената. Как да си обясним тогава цитираните по-горе думи?

Естествено, че Еклисиаст не може да си противоречи с другите библейски писатели. Това се вижда и от неговите думи, казани в следващата девета глава, 9-ти стих: «През всички дни на суетния си живот наслаждавай се от живота заедно с жената, която обичаш, и която ти е дал Бог под слънцето…» Къде тогава той е по-последователен? Дали в 7:26-2, където вижда в жената причина на всевъзможни злини, или пък тук, където той я счита за носителка на радости през всички дни на живота? И в единия, и в другия случай той е верен на себе си.

Изобщо нещата имат две страни: лице и опако, добро и зло. В първия слу­чай Еклисиаст е в тон със своя песимистичен поглед за нещата. Той разглежда же­ната само от нейната опака страна, без да открива нещо добро в нея, и я сравнява с един доста висок идеал, който той си изработва в душата, и като не го намира точно такъв в реалния живот, той остава огорчен и разочарован. Това негово настроение особено се оправдава, когато говори от свое име, защото «жени развра­тиха сърцето му и го склониха към други богове» (З Царства 11:3, 4). Макар че той (Соломон) бил такъв велик цар и прочут мъдрец, но поради увличането си подир чужденки-друговерки, той затъмнил славата си. Мъдростта го напуснала, той из­губил Божието благоволение, езичеството почнало да се шири и настъпил безпо­рядък в царството му и прочее. Летописецът в 3 Царства 11-та глава обяснява безславния край от царуването на Соломон с обстоятелството, че той «залюбил много жени чуж­денки, които развратили сърцето му».

Ако един такъв мъдрец може да стане жертва на женски мрежи и примки, колко повече обикновеният човек. За Соломон и за подобни случаи жената, може да се каже, е по-горчива от смъртта. Право е, че между хилядата жени, които са пълнили двореца му, не е имало нито една, която достойно да се нарича царица. И както първият човек в рая бил изкушен от жена и бил изгонен от рая, така и най-големият мъдрец може да стане жертва на своето увлечение подир жени.

Така че личната изповед на Еклисиаст не може да се отнася изобщо до всич­ки жени, защото съветът който той дава (9:9) да се наслаждава човек от живота заедно с жената, която обича, би бил безпредметен. У Еклисиаст, а така също и в книгата Притчи, се различават два вида жени. От една страна се описва разврат­ната жена, която хвърля примка по стъгдите, в къщи не обича да стои и чиито ръце са окови, а от друга страна пък се сочи за пример добродетелната жена, която е обичана от своя мъж (31:10-31). От първата само «добрият» пред Бога ще се спа­си (7:26), а втората е дар от Бога, дял на трудолюбивия и благочестивия (9:9). По-нататък Еклисиаст, в съгласие с Притчи (5:15 и нататък) рисува картинно радостите на семейния кът с добра и любяща жена. Ето това е истинският и обективен въз­глед на Библията за жената.

Мястото не ни позволява да изнесем пред читателите още много други перли от неизчерпаемия резервоар на библейската мъдрост. Ние им препоръчваме по-често да се вчитат в премъдростните книги на Соломон, на Иисус, син Сирахов, на пророците, въобще на цялата Библия – Стария и Новия Завет.

____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1969, кн. 7-8, с. 36-41. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Спасов Марковски (1885-1972). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e7M