Д-р И. К.

Да можех само един час да вървя с Него, само един час!… Бих желал да се заслушам в звука на Неговия глас, както са го слушали апостолите! Ис­кам да се вгледам в дълбоките Му очи, както св. Йоан Го е гледал често! Бленувам да поговоря един или два часа с Него, както Никодим говорѝ нощем! Ах, да мога да бъда при Него, както бях при майка си като дете и се притисках до нейното сърце или до коленете ѝ! В кого ли не са въз­никвали всички тези желания, обле­чени в светлите „сватбени“ одеяния на копнежа? Кой от нас не би раз­крил пред Него стотици свои мъчи­телни загадки на живота, разрешение на които може да даде само Той, Кой­то всичко знае, ако бихме имали въз­можност да прекараме поне една-един­ствена блажена вечер в Неговото учи­лище?!

Но уви! Той е вече недостъпен в Своя земнотелесен вид за нашите смъртни очи! Нямат възможност сети­вата ни да почувстват цялото – неиз­разимо обаяние, което се е излъчвало от Него и за което съдим от някои евангелски места!

Трябва да е било действително дивно това очарование, което е заставяло с непреодолима сила човеците да Го след­ват. Ние знаем малко или собствено почти нищо не знаем за външния вид на Иисус от Назарет. Не знам дали слънцето е обгорило лицето Му при Неговите дълги пътешествия, дали вя­търът е развявал светли или тъмни къдрици по челото Му, дали Неговите очи са били озарени от тиха светлина или са изразявали скрита меланхолия. Свещеното Писание ни дава само ня­колко кратки намеци за осанката на Иисус. Но от тях се вижда, че в ця­лото Му същество се е криело нещо, пленително. Той поглежда само един-единствен път в очите и през очите – в душата прости люде, които поради своята професия са чужди на всяка склонност към мечтания, произнася само три малки думи: „Вървете след Мене!“ – и тези, които не са Го виж­дали никога преди това, тръгват с Него и не се грижат вече за нищо от онуй, което досега е било съдържание на техния живот. — Но тази пленителна сила била съединена с царствена не­зависимост и величие. Когато тълпа от Негови гонители застава пред вра­тата на Гетсимания, за да улови голе­мия „Противник“ на синагогата и да Го заведе на съд, тогава Иисус излиза от сянката на маслинените дървета и пита: „Кого търсите ?“ И Неговото явя­ване действа в тоя момент така ве­личествено, че враговете Му падат на земята, като че ли някой изплющява с невидим камшик над главите им, и те се сгромолясват. Още стоеше по ли­цето на Иисус дълбоката бледнина от смъртния ужас пред настъпващите стра­дания; още не бе се свърнал напълно Неговият поглед из далечината на предстоящата кръстна смърт, която зърна, – и все пак човеците залитат и падат пред Него, като че ли са оза­рени от прекомерно ослепителна свет­лина. Предава им беззащитните Си ръце, за да Го вържат, – и все пак Той стои пред тях „стопроцентов цар“, и никой не се осмелява за известно време да сложи ръка върху тази цар­ствена осанка. – Обаче аз предполагам, че очите на Спасителя ще да са из­пускали съвсем особена сила. Изглеж­да те са излъчвали всезнанието на Не­говата душа, когато са се спирали на някой човек. Един поглед на тези очи, един-единствен поглед, непридружен от никаква дума из богочовешките уста, е бил достатъчен, за да превърне Петър от отрицател на Христа в разкаял се грешник, който с горчиви сълзи умива греховния позор от своята душа. Погледът на Иисус трябва да е притежавал истинска слънчева сила, която изнася на показ всичко, що се крие в най-тайните дипли на човеш­кото сърце.

И в Сина Човечески е кипял душе­вен живот, но – най-идеалният, който земята е видяла. Иисус е имал истин­ска, действителна човешка душа, – което не бива никога да забравяме за­ради вярата в Неговото Божество. И който се вдълбочи в главните черти на този душевен живот на Иисус, срещу него блясва съвършеният идеал на това, към което може и трябва да се стреми една човешка душа с вът­решно нравствено величие.

Той беше преди всичко вътрешно свободен. Не тегнеха върху Му никакви душевни бремена, под които ние греш­ните човеци пъшкаме. Никакви вериги, не Го обвързваха, които дрънкат тихо или шумно – при всяка наша стъпка. Не го теглеше копнежът, който ни принуждава да гледаме назад, назад към детството, към родния край, към блажените отминали дни. Той е бил в най-широкия смисъл на думата свобо­ден от родина и дом. Тук ми идва на ум една малка подробност из живота на Наполеон I. В деня, когато бил ко­ронясан за император, той, който се изкачил на най-високото стъпало на живота, бил блед като мрамор. Като полубог крачел бавно в коронното ше­ствие, горд, недостъпен, почти мрачен. Обаче душата на властелина, когато вървял видимо твърдо, се намирала под закона, който бил по-силен от почти стихийно силния подем на този властен дух, под закона за копнежа по миналото, който напада почти всеки велик човек, когато се намира на ви­сотата на своя живот. През време на коронното шествие Наполеон се обър­нал към своя брат Йосиф с думите: „Йосифе, ако беше жив сега баща ни!“ По-добре може да се почувства, от- колкото с думи да се изрази онова, което се крие в туй единствено изре­чение. В него се таи звук от песента: „О, блажено, блажено е да бъдеш още дете!“ В него се таи звук от песента:. „Помогни ми да забравя бремето на живота, и нека отново да стана като дете!“ Това чувство е толкова човеш­ко, толкова понятно, но Синът Чове­чески бе издигнат над него. Той изрече думи, които бяха резултат на продъл­жително самовъзпитание на един ис­тински човешки волев живот, макар никога не поддаващ се на слабости „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за Царството Божие“. Този, Който постави стоманеното изискване: „Не поглеждай назад, когато твоят дълг изисква настойчиво да вървиш на­пред!“,- Той сам изпълни това искане. Когато се повдигнаха първите преследвания против Него, тогава майка Му и роднините Му искаха да Го върнат отново вкъщи в тишината на град Назарет, обаче Той им отговори, че не познава родно място, и майка и братя, ако любовта към тях би Го спряла да върши волята на Своя Отец. Какво ве­личие се крие в това! Всеки от нас, който има родно място и дом, знае какво обаяние те притежават. Той знае как от всички техни уютни кътчета и скрити пътеки пеят сладките гласове на приказното минало и викат и при­мамват: „Твоето щастие лежи само във възможността да се върнеш към дет­ството, а в света и в твоята дейност се крие само твоето, никога не прекра­тявашо се, разочарование!“ Кое родно място и кой дом не са говорили така на човека, който след раздяла отново ги е виждал?

И към Марииния Син от Назарет родният край и дом отправи своя зов; това напълно трябва да го вярваме. Полските лилии Му викаха: „Остани, остани; Ти като дете почиваше в нас сякаш върху мека благоуханна коприна! Остани тук и не отивай при човеците, които не Те разбират!“ Но да остане там, това би значело да остави неиз­пълнена волята на Отца… И Той не остана: сложи ръката върху ралото и вече не погледна назад.

Но въпреки това Синът Човечески не беше беглец от родина и дом. Тъкмо поради Своята вътрешна свобода не биваше да стане такъв. Буда нощем и в мъгла избяга от жена и дете, за да не бъде победен от чара на родното място и домашното щастие. Обаче Иисус, Който каза: „Който изпълни волята на Моя Отец небесен, той Ми е брат и… майка“, въпреки това ос­тана и добър брат, и добър син. Тъ­жеше за сънародниците Си и плака за Иерусалим, а едно от последните Му слова, висейки на кръста, беше из­раз на грижа за Майка Му.

И тази възвишена свобода, която стои над всяка сантименталност, Гос­под притежаваше по отношение на всички човешки обстоятелства. Той ня­маше дом и чувстваше това, – че няма. Затуй и каза: „Лисиците имат леговище, и птиците небесни – гнезда, а Син Човечески няма где глава да подслони“. Има една картина към тоя текст: Спасителят върви в пороен дъжд из безлюдна степ. Една лисица префу­чава пред самотния пътник през друма и търси своята дупка, птиченцата се скриват от проливния дъжд в клоните на дърветата, обаче Синът Човечески трябва да върви нататък, без да на­мери закрилящ покрив. И тази картина несъмнено някога е била действител­ност. Но Синът Човечески никога не се оплаквал, че е бил лишен от удоб­ствата на живота. Във всичката Своя бедност Той е бил приятел на враб­четата и на полските лилии. В душата Му не е имало място за онова на­строение, на което Ницше е дал кла­сически израз в своята песен „Самот­ният“, в която скърби: „Враните гра­чат и отлитат в шумен полет към града: скоро ще завали сняг – горко томува, който няма покрив!“

И това е великото и свръхвеликото в Него, че Този, Който никога не по­чувства като горчива оскъдица ли­шението, което понасяше заради Своето призвание на Спасител, не отблъсна и никоя невинна и благородна радост, която нетърсена се приближаваше до Него. Неговите притчи са взети почти из всички области на природата и чо­вешкия живот, и доказват, че Той е показвал извънредно наблюдателно око за всички реалности. Имаше бо­жествено велика любов към всичко съществуващо. Той гладува и жадува и се задоволяваше с рибите, които Не­говите ученици печеха на въглени, и с чаша вода от Якововия кладенец; но той прие и поканата за сватба или за гощавка, щом можеше там да послужи на Своята велика задача, и не отхвърли при това виното и гостбите, които Му поднасяха като на високопочтен Гост, приготвени сигурно не по ежедневните рецепти. И все пак от друга страна Той настави Своите ученици да ядат и да пият, каквото им предложат. Дре­хата, която Господ носеше, изглежда да е била тъкана с особена любвеобилна старателност, може би от ръката на Неговата майка, която добре е по­знавала високия естетически усет на Своя Син. Той не презираше сивия прах на обгорелите от слънцето дру­мове на Палестина, който покриваше сандалите и краката Му, – обаче също позволи да потече по Неговите нозе и нардовото миро със своето рядко благоухание и не отритна обичта на бедната, каеща се жена, която по тоя начин искаше да Му засвидетелства своята смирена и благоговейна пре­даност.

*

Но всичко туй още не е най-вътреш­ното светилище на човешката душа на Иисус. Той стоеше над нещата и чо­веците на тази земя. Ако се вдълбочим в съзерцание на Спасителевия образ, винаги имаме чувството, че тук един Цар се е унизил до човеците не само, за да бъде приет от тях, но и да им даде от Своето изобилие; че тук дойде Един, Който остава еднакво в мир и величие, безразлично дали чо­веците идват при Него или се отдале­чават от Него.

Казах: еднакво в мир и величие. Туй е една от най-характерните черти в живота на Иисус, че Той живееше винаги в чуден мир и вътрешна съсре­доточеност, безразлично дали ликуването на масите Го заливаше от всички страни, или пък разочаровани Го оста­вяха самотен. Обаче и като аплодиран, и като самотник, неразбран, зле раз­бран, той оставаше вътрешно еднакво в мир и величие.

Иисус остана такъв при Своите успехи. Никога не смесваше буйно пламналото въодушевление с изправлението на онези, които са били въодушевени от Него. Два пъти Му предлагаха царска корона: след чудесното умножаване на хлебовете и при последния Му вход в Иерусалим. Той, Божият Син, несъм­нено би могъл да насочи всяко на­родно движение според Своите пла­нове, – обаче се отказа от всякакъв блясък, който би бил само външен… Той остана точно тъй в мир и величие и спрямо Своите неуспехи. Съветваше, предпазваше, заплашваше; обаче ни­кога не стана дребнав и обезсърчен. Често дълбоко въздишаше, че се на­тъкваше на толкова тъмни души, които не бяха способни да разберат светли­ната, на толкова жестоки сърца, които не искаха да се отворят за Него, обаче вървеше винаги изпълнен в мир по Своя трънлив път.

Синът Човечески имаше приятели. Мнозина се привързваха към Него с дълбоко и въодушевено почитание. Обаче и спрямо тях остана всякога несмутим и непоколебим. Не се мамеше в това, че те бяха грешни човеци. Той ги прозираше чак в дълбините на ду­шата им и – бих желал, коленичейки,- да напиша тези думи: въпреки това Иисус ги обичаше. Знаеше, че нито един от Неговите ученици не Го раз­бираше напълно, и все пак не ги от­прати от Себе Си. Знаеше предвари­телно, че Петър ще се отрече от Него, че Юда ще Го предаде, и въпреки туй не се отвърна с презрение от тях. Той знаеше, че цялата Негова трудна, в буквалния смисъл кървава, спасителна дейност е напразна за мнозина човеци, и все пак я извърши, извърши я в не­поколебим душевен мир, дори до най-последната въздишка на живота Си, най-тежката, която изобщо някога чо­век е изтръгвал: „Свърши се!“

Прочетете още „Иисус Христос като идеален човек и като идеал на човечеството*“ →

Професор протопрезвитер Николай Шиваров

Бележитият църковен отец, мислител и стълб на православното богословие св. Василий Велики е един от най-изтъкнатите тълкуватели на Свещеното Писание. За неговото задълбочено проникване в смисъла на библейския текст е спомогнало и широкото му и солидно образование. Още в Кесарийското училище той се проявява, по думите на св. Григорий Богослов, като „ритор сред риторите“ и „философ сред философите“[1].

Тази характеристика разкрива основната насока в интересите на бъ­дещия църковен отец, която се забелязва и при следването му във висшите школи в Константинопол и в Атина, с право наречена от св. Григорий „обител на науките[2]„. В нея св. Василий изучава философия, риторика, литература, математика, астрономия, геометрия и медицина[3]. Голямата част от този кръг науки се нарича в Елада εγκυκλιος παιδεία  (тоест общобразователен), а в Рим – artesliberales (тоест „свободни изкуства“, науки за свободния човек). Теса в основата на факултетите по изкуства, които в Средновековието са въведителни за богословието, пра­вото и медицината[4].

Многостранно надареният млад кападокиец с чистота, усърдие и задълбоченост овладява науките и достига върховете на тогавашните човешки познания. След петгодишно следване, около 356 година, св. Василий се завръща в родината си „натоварен като кораб с толкова ученост, колкото е възможно да вмести човешката природа[5]. Той избира пътя на всецяло служене на Бога и ближния и посвещава своята изключителна подготовка, големия си талант и любвеобилното си сърце на богосло­вие и архипастирство

1. Екзегетическият метод в „Шестоднева“ на св. Василий

Плод на библейските трудове на св. Василий са забележителните му девет беседи върху Творението, из­вестни като „Шестоднев“ (Нехаеmeron)[6]. Той ги произнася преди 370 година. Стилното майсторство в тях е съчетано със задълбочена мисъл, благодарение на което светителят разкрива смисъла на библейския текст и осветлява Божието творческо дело сполучливо и привлекателно, особено за образованието. Св. Василий се спира при това кри­тично на съвременните му натур­философски виждания и гностически учения, като отхвърля всичко онова, което противоречи на здравия ра­зум[7]. „Шестодневът“ е запазил своето голямо значение в много отноше­ния до днес. Надживяването на времето от него се дължи в не малка степен и на екзегетическия метод на св. Василий.

Движеща сила за екзегета в „Шестоднева“ е дълбокото убеждение, че Бог, „това преславно и преблажено естество, извънмерна доброта, скъпото име, началото на всичко съществуващо, изворът на живота, светлината на разума, безкрайната премъдрост, несравнимият благ Тво­рец, Той е сътворил небето и земята“[8].

Поради специфичната задача в настоящата работа се спира внимание на онези страни в екзегетическия метод на св. Василий, с които той най-вече се откроява сред светите отци и древни църковни писатели. Само за да не се остане с погрешни впе­чатления, се привеждат и някои точки от общовъзприетия светооте­чески подход.

Св. Василий прилага успешно в труда си херменевтическото пра­вило за двата етапа в екзегетическото осветление на текста: обективното схващане и излагане на разказаното от свещения автор (interpretatio) и съпоставката му с други събития и учения, намиращи се във връзка с тълкувания текст и критическото им анализиране, при което екзегетът дава и своето мнение (com- mentatio, explicatio)[9].

Общо светоотеческо направление е например и библейският текст да се взима като едно цяло и когато се разглежда и изяснява отделно място от него. Затова св. Василий правилно поставя разказа за Творе­нието в широк контекст, като обръща сериозно внимание на единството на Стария Завет с Новия. Той прибягва често към Псалтира не само защото чувства, че поетическото преклонение пред Твореца ще подейства емоционално на слушателите. Той търси в псалмения текст също богооткровената истина, което ще му помогне за точно и всестранно изяснение на застъпеното в библейския разказ за Творението. Месианската перспектива намира трез­во и точно своето място в „Шестоднева“, а евангелският високонравствен закон се включва в изясне- нията, за да се поучат вярващите за висшите цели и предназначение на човешкия род. В старозаветния текст св. Василий вижда и начално загатване на верови истини (като Троичността), които се разкриват в Новия Завет[10].

Св. Василий познава основно постиженията на езическата филосо­фия. Той знае както нейните сполуки, така и многото ѝ слаби страни. Добре са му известни блуждаенето, лутанията и противоречията в нея. Същевременно той реалистично оценява, че най-вече интелигентни негови съвременници се увличат от та­ланта на един или друг философ, от интересните подходи и обяснения в концепциите на една или друга философска школа. Затова св. Ва­силий, след интерпретирането на даден израз или отделна дума на библейския автор, счита за свой дълг да влезе в дискусия с езически фило­софи и да докаже несъстоятелността на техните твърдения или да приеме онова, което е основателно. Той съзира хипотетичното и използва противоречията, без да изпада в нихилизъм. В началните страници на беседите той казва: „Като размишлявам за това велико дело, дивя се и не зная как да започна… Елинските философи са говорили много за природата, но нито една тяхна дума не може да стои устойчиво неизменно и непоколебимо. Казаното от другия разрушава онова от (първия), тъй че не ни е (трудно) да ги изобличим. Защото достатъчно е те един друг да се опровергават“[11].

Въпреки че този подход изпсква голяма образованост, той се възприема от някои църковни автори, в това число от големия старобългарски книжовник Иоан Екзарх. При използването му той чувства нуждата да даде на старобългарския читател по-голяма информа­ция. Затова например се обръща поименно към съответните филосо­фи, когато опровергава техните уче­ния за материята и първопричината на всяко битие – например Пар­менид, Талес, Демокрит, Диоген[12], които считат един или друг елемент за базисен или дори първопричина. Иоан Екзарх се обръща към тях с думите: „Като ги виждате съединени, натрупани и преплетени…, защо вие приписвате на тези видими неща, противоречейки сами на себе си творческа сила и продължавате да говорите много за това?… Защо ти, о, човече, умуваш напразно и постъпваш неправилно? Ти твърдиш, че първопричина на всяко битие е водата, друг пък казва, че е огънят, трети пък – въздухът, след това земята, а друг пък казва, без да мисли, че те всички заедно (са първопричината). И не виждаш, че нито едно от тези неща няма разум, няма мисъл, нито душа, нито чувство. Как ти (можеш) да влагаш душа в бездушното, на което не са при­частни нито ум, нито мисъл, нито слово… Как ти, Аристотеле, (мо­жеш) небесното тяло, което е видимо и за най-малките живи същества и за нашите слаби очи и което е раз­делимо и измеримо, да поставиш наравно с невидимия, недоведомия и неописуем Бог и да говориш, че то е без начало и без край и че е вечно. Още повече, че ти, като казваш това, го провъзгласяваш за единствен бог и причина, и за господар“[13].

Това не е отричане на философията или на натурфилософското мислене и търсене. Както казва Иоан Екзарх, следвайки разбиранията на св. Ва­силий, „на философията е присъщо да търси истината, да узнае какви са природата и произходът на всяко битие, необходимо е (философите) да се опитват (да узнаят) същността на другите твари и да разберат какъв е техният произход. Така те биха могли, след като най-напред са поз­нали себе си, да разберат природата и на другите (неща)“[14]. За съжаление обаче те не са изпълнили тази своя задача и Иоан Екзарх посочва тяхната слабост: „Те не познаха собствената си природа, като разбраха колко над естествените закони е съставена тя, а как можеха (тогава) да разберат природата на небесното тяло или да го проумеят[15]?“ Все пак той отхвърля една или друга съществена точка от натурфилософските концепции и конкретно мотивирано.

Екзегетът е длъжен да познава и неправославните учения при изяснение на свещения текст и да ги взима под внимание, като ги анализира внимателно и след това посочва тяхната несъстоятелност. Това общоправославно херменевтическо пра­вило, почиващо на голям опит относно еретическите изопачения, намира приложение и в „Шестоднева“ на св. Василий. Той споменава ересиарси, посочва учения и изяснява тяхната несъстоятелност (например, че тъмнината и бездната са зли сили и дава естествено-научни обяснения за тях[16]). Еретическото учение за тъмнината и бездната като зли сили е отглас от шумерски и вавилонски митове в манихейското учение, а оттам и в павликянското, и в богомилското. Поради това Иоан Екзарх включва целенасочено в труда си „Шестоднев“ въпросния пасаж от тълкуването на св. Василий. За да опровергае това еретическо твърдение, кападокийският светител изяс­нява, че тъмнината няма свое самостоятелно личностно съществуване, а физически погледнато тя е липса на светлина[17]. Опасността под езическо или еретическо влияние да се гледа светлината пък като живо същество налага св. Василий да даде изяснение и за нея. След като оборва твърдението, че тъмнината би могла да бъде причина да се появи светли­ната, св. Василий изтъква, че тази има своя субстанция, свое естество. Чрез нея всичко става видимо. Тя прониква в света по всички посоки. Самата тя е с прозрачно естество и е много фина. Водата става по-ясна чрез светлината и я отражава. Когато Бог определя светлината като добро нещо, това означава не само, че тя поражда приятни чувства, че има в себе си симетрия на частиците си. Тя е добра и тъй ще бъде в полза на човека, понеже в този мо­мент човекът още не е бил сътворен и неговото око не се е наслаждавало на светлината[18]. Следователно тя е в услуга на човека.

В екзегетическото си осветление, пазейки правата вяра, св. Василий използва научните познания в различните области – не само астро­номически, но и географски, ботанически, зоологически и така нататък. Той описва страни и реки, растения и риби, морски животни и сухоземни. Не е необходимо да бъдат привеждани съответни примери. Трябва само да се подчертае, че този начин на използване естествените науки при тълкуване на библейския текст възприема и Иоан Екзарх.

Както изглежда, по труд, в който са използвани данните в Аристотеловото съчинение Historia Animalium,[19] Иоан Екзарх включва в коментара си подробно описание на анатомията на човека, когато изяснява сътворяването на първите хора[20]. В него той се отнася с голямо внимание към разясненията на физиците и естествениците[21]. Възприема и мнението за кръговото движение на небесните тела[22], което за мнозина в онова време е странно, тъй като съществува и друго научно гледище – че „по природа има само пра­волинейно движение[23], което застъпват предимно неоплатониците“. Иоан Екзарх привежда също древни изчисления за обиколките и диаметрите на земята, луната и слънцето, като подчертава, че това са сведения на хора, задълбочено изучавали астро­номия. Разбира се, за нашата съвременност твърдението, че „слън­цето е многократно по-голямо от самата земя, а земното кълбо (кроугъ) е два пъти по-голямо от луната“[24] не е задоволително. Все пак за онази епоха то е връх на човешките пости­жения, отговаря на духовния ръст в нея, а и съответства на правилния път на научното придвижване.

Прочетете още „Екзегетическият метод в св. Василиевия „Шестоднев“ и актуализирането му днес*“ →