Галя Тодорова Господинова

От фонда № 52к на академик Йордан Иванов, съхраняван в Научен архив на БАН, научаваме за интересите, които ученият е проявявал към събиране на етнограф­ски, исторически и археологически сведения[1] от различни райони на страната.

Обект на разглеждане в този доклад ще бъдат данните, предоставени в архивни единици № 82, 83 и 197, които засягат темите за обичаите и нравите на българите, прак­тикувани по нашите земи. Това са сведения от село Раждавица, Гърбино и село Лозно, които са събирани от учителя В. Паспалев от село Гърбино. Другите данни са от село Сеславци (Софийско), които са събирани от неизвестно лице във връзка с проуч­ванията на академик Иванов върху св. Иван Рилски и Рилския манастир. Материалите в последната архивна единица № 197 са събирани от няколко лица, които са оставили своите имена върху отделните листове. В края на лист 16 научаваме, че през 1905 година данните са събрани и записани от Тр. Чолаков от кюстендилското село Еремия. В същата архивна единица 197 (на лист 7б) се съдържа и името на Георги Милчев от село Очуша. Сведения за празниците са оставени и от Христо и В. Стоеви от Кюстендилско (лист 8), а Атанас Митрев е писал песни за различни светци и празници, като например – св. Никола, св. Йоан и така нататък. Тези текстове също са предоставени на академик Иванов.

В сведенията от село Гърбино (архивна единица 82) са поместени по дати обичаите за празни­ците, започвайки от 1 януари. Описанието е за сурвакари, които, обикаляйки къ­щите и удряйки със сурвачки хората, изказват обичайните сурвакарски пожелания и накрая събират дадената им храна и пари. По-нататък документът продължава по календарния ред с 6 януари. За този ден (Богоявление) се споменава, че след като се ходи на черква, на връщане хората се къпят в коритата на чешмите си.

За празника Сретение Господне се споменава, че се раздава пшеница.

За Тодоровден се описва, че вечерта се излиза на служба с колаци, пшени­ца и вино, а след това младите невести играят хоро. На сутринта преди изгрев слънце се яздят конете със запалени свещи на самара и ги поят с вода, за да не ги лови болест (5 март).

За празника Св. 40 мъченици – 9 март, се споменава, че на този ден се събират по няколко души и ходят по къщите да ядат и пият, като пеят по обичая. Същото се прави и на празника 25 март Благовещение (Благовец).

За празниците Цветница и Великден се споменава, че се ходи на черква. Дните Велики четвъртък и събота преди Деня на св. Георги се отбелязват по начин, по който да се предпазят населението и посевите от градушки. На Велики четвъртък бабите, с решето в ръце, излизат преди изгрев слънце, обръщат се на запад или ако има облак, се обръщат към него, и баят. Думите са: „Джермана, Джермана, да дойдеш на Бъдни вечер, тогай съм сготвила тебе вечеря, тогай да вечераш, а сега да не дойдеш, сега да идеш у пуста гора, тамо дека нема говеда да реват, овце да блеят, човеци да думат, тамо дека нема нищо да чуеш. Наше е поле покрито със златен пояс, увито с бяла пелена покритаархивна единица[2]“. След тези думи бабите се връщат заднешком в къщите, така с този обичай се пропъждал облакът, който носел градушка.

На Гергьовден се колят агнета за курбан и се пекат вън от селото. На овцете им се дава от свещеника така наречената молитвена сол. Тя се измесва с разни билки, които се берат от момичетата. Това са здравец, коприва и други, набрани преди изгрев слънце. Берат се също и върбови клончета, които слагат като пояси на кръста, за да не ги боли. Върбови клонки слагат и по вратите и прозорците. Изплита се венец от билките и върбите за ведрото, където овцете ще пият вода. Друг венец се изплита от треви и цветя, който се поставя на главата на овцата и стои там, докато се дои животното. Имало е обичай, според който по плешката на живот­ното, принесено в жертва, се гадаело бъдещето на семейството. Ако костта е мътна, показва богатство, а ако е чиста, показва сиромашия.

За Атанасовден – 2 май, се споменава, че няколко души отиват от къща на къща и събират неща, които се сваряват в голям котел заедно с царевица. Останалото се продава и с парите се купува вино. Всички се събират с колаци и свещеникът чете молитва на колаците и пшеницата. След което всички сядат на обща трапеза. Същият обичай се прави и на 30 юни – събор на светите Апостоли (Павловден), заедно с това се прави и маслосвет, и водосвет.

През следващия месец юли, на Деня на св. Илия, се приготвят курбан ястия. По такъв начин се чества и празникът на св. Иван Рилски, само че животните се колят на оброчище, което носи същото име на празника. Това оброчище е в голяма пещера, където бил живял св. Иван Рилски. Свещеникът прави молитва на жертвата.

Интересно е описанието за 8 ноември – Архангеловден. Този празник се празнува, като се коли овца или овен. По-бедните купуват плешка от закланото за курбан животно. Вечерта се събират няколко души и отиват във всяка къща. Обичаят повелява да бъде приготвено през това време колак с пшеница и чаша вино. Запалва се свещ над колака и всички стоят, докато не изгори свещта. Един от домакините – обикновено най-възрастният, взема лопата с огън и тамян и кади всички. След това двама души – един от домашните и един от дошлите, разчупват погачата, като гледат в кого е по-голямата част. Този, у когото е по-голямото парче пита, показва, че е бил по-голям орач, и домакинът изрича думите: „Житото да бъде толкова високо и класът му толкова тежък, колкото тежи парчето от погача­та“. По плешката изядено месо се предсказвало бъдещето на семейството. Ако по костта има спусната дълга черна линия, предсказвало някакво нещастие, а ако е бяла без петна – сиромашия. Когато костта е заградена с тъмни черти – на богатство. След всичко това гостите повтарят обичая в друго домакинство.

На Игнажден не се празнува, но според данните, оставени за сведение на академик Иванов, се разбира, че се гадаело на този ден по това, кой пръв ще дойде в дадена къща. Ако е от богато семейство, означавало, че тази година ще е богата за това домакинство, и така нататък.

За Бъдни вечер се съобщава, че на 23-ти вечерта се избира кой от дадено се­мейство ще бъде готвачът за този празник. Тогава определеното лице трябва да стане рано и да омеси тесто. От тестото трябва да се направят фигури на орач или животно – куче, овца и така нататък. Фигурите се поставят върху погачата и се изпи­ча първа. Вътре в нея се поставя и пара – сребърна или медна, а също сламка и клечка. Всички тези дребни неща означавали богатство – с пари, едър или дребен добитък.

Всичко, което е приготвено през деня, се слага на трапезата (зелник, ошав, боб и други), като под нея се поставя сноп слама. Върху погачата се слага свещ и се запалва, през това време всички стоят, докато не изгори свещта. Домакинът кади с тамян всички, а за онези, които имали кошери с пчели, се изпълнявало следното: взема се вретено и се завързва на него от всеки член на семейството по една нишка и се пита: „Какво правим?“, отговорът, който трябвало да последва, бил: „На кошерите сграда“. Това се правело, с цел да се роят кошерите с пчели. След това домакинът излиза пред вратата с трапезата, която е наредена, и застава на прага, като с глас вика следното: „Джермане, Джермане сега съм направил много вечеря, да ми дойдеш на вечеря, няма да ти се посрама, а лятоска да не дождаш, защото лятоска няма сготвена вечеря[3]“ – тези думи са изричани няколко пъти. После се връща на мястото в стаята и се разчупва погачата. По това, на кой какво се падне от парчето хляб, се гадае какво ще му донесе новата година. На сутринта, преди изгрев слънце, домакинът взема снопа слама и отива при плодните дървета. Там той връзва по няколко сламки на всяко дърво. С този обред се цели раждането на повече плодове през годината.

Данните за Кюстендилския район, предоставени от Христо и В. Стоеви на академик Йордан Иванов, обхващат по-важните празници през годината, като се започва от Бъдни вечер. Местното наименование на този ден е бил „наядка“, защото на този празник децата са ходили по къщите и им дават неща за ядене. Ако е било женско, то се е смятало, че агнетата и говедата ще бъдат женски, и обратно. За това особено са се радвали на момичетата. Когато детето дойде в някоя къща, то домакините го карали веднага да яде и да се лакоми, защото и животните ще са такива. На този ден жените в дадено домакинство хранят кокошките 10 пъти, за да са сити, като по този начин кокошките през цялата година ще носят яйца. Когато хранели кокошките, тогава те не бива да бъдат привиквани, защото може да ги чуе някоя друга жена и ако каже: ,,На тебе кокошки, на мен яйца“, то се вярвало, че няма да има яйца в дома. На този ден към животните е имало особено внимание и на всички се е давало така наречената пресол – тоест сол, разтворена във вода, и в нея се слага тиква. Така се захранвали всички животни, за да бъдат здрави, а говедата да не хващат щръклица. На вечерта всички от домакинството сядали на трапезата и никой не трябвало да става, защото се вярвало, че така ще избягат пчелите, а ако някой му се налагало да стане, то е важно да се хване за кош, сложен в някой ъгъл на стаята, като по този начин и пчелите щели да се прибират в кошера си. Вечерта, преди да се сложи софрата, се слага под нея слама, а също и кръст, направен от слама. Те се оставят там цялата вечер, а на сутринта се взимат и с тях се прави следното: кръстът се хвърля на къщата, а другата слама се връзва на дърветата, за да раждат през годината. Което дърво не е раждало години наред, то домакинът взима секирата и отива заедно с някой от къщата и го заплашва, че ще го отсече, а другият с него го спира и отвръща „Не мой, оно че роди[4]“.

Прочетете още „Еортологични данни според ръкописни материали от фонд № 52к на академик Йордан Иванов, съхраняван в Научен архив – БАН*“ →

Галя Господинова

За град София в Житие на мъченик Николай Нови Софийски, писано от Матей Граматик (XVI-ти век), се казва следното:

„В планините около този град имало твърде много манастири, а в самия град имало твърде много бележити храмове, които поради пазените в тях свети мощи привличали мнозина от православните българи. В църковно отношение град Средец бил не по-малко бележит. Нека напомним, че в този именно град в 343-344 година бил свикан известният Сардикийски поместен събор, главната цел на който било окончателното осъждане ереста на Ария. В София в XVI-ти век имало архиереи, истински пастири на словесното стадо; достойни свещеници и дякони и отлични четци и певци църковни. А и самите градски жители се отличавали по благочестието си и искрената си вяра[1].”

В това изследване ще бъдат разгледани част от духовните светини, които е притежавала нашата столица, а именно: средновековните църкви „Св. Богородица Пречиста” ; „Св. Иван Рилски”; „Св. Архангел”; „Св. Марина”; „Св. Никола  Глаголеми”,“Св. Никола Мали”, както и църквите „Св. Лука”; „Св. Спас“ и „Св. Димитър”. По данни на различни изследователи и архивни материали ще се спрем на всяка една от тях поотделно. Като част от духовното и културно наследство на София, храмовете са изпълнявали изконната си цел – да са обект, на духовни средища, но векове след това, те се превръщат в спънка за преодоляване и придобиване на други ценности.

Необходимо е да се спомене, че в Научния архив на БАН се съдържа фонд № 132, оп. 1, а. е. 264, където се съдържа списък на паметниците, които имат археологическо, историческо и художествено значение, обявени за народни старини в Държавен вестник (бр. № 69 и № 221 от 1927 година и бр. № 89 от 1928 година) и в този списък не фигурират изброените църкви, за които ще стане дума в следващите редове. Знае се, че някои от тези църкви са съхранявали ценни ръкописи, икони, стенописи, утвари и така нататък, но по една или друга причина те не попадат във въпросния списък.

Средновековната църква „Св. Иван Рилски”

Този храм е бил построен в Средец (София) след 967 година и преди 1018 година – тоест преди превземането на София от византийците и падането на Първото българско царство. Правдиви изглеждат твърденията на Ст. Станимиров, относно това, че храмът бил манастирски и не е от времето на цар Мануил. (Станимиров, 1931: 3). Според най-старото свидетелство – „Житие на Иван Рилски“ от Георги Скилица – се твърди, че храмът е бил съграден в близост до стените на града. Предположенията за местонахождението на този храм са: намирал се е на юг от днешните Централни хали и по-точно срещу старото ковчежничество, на улица „Пиротска” до хотел „Метропол” (старото кино „Македония“). По предания на софиянци, Константин Иречек споменава, че храмът бил съборен от турците и на негово място била изградена джамия – при голямата баня на улица „Мария Луиза”. Авторът Ст. Станимиров, прави същото заключение (вж. Станимиров, 1931: 11-12). След Освобождението тя е била склад за кожи на евреин. Според Хаджи Янков имала е висок таван и зографисани стени (Иширков, 1912: 27). Окончателното ѝ заличаване от картата на столицата е станало при кмета Димитър Петков и прокарването на новия градоустройствен план на града.

Средновековната митрополитска църква „Св. Марина”

Тя се е намирала в двора на старата Софийска митрополия на улица „Цар Калоян” . За нея се говори в Житието на св. мъченик Георги Нови Софийски. Житието се съдържа в препис № 86  „Сборник жития и слова“, съхраняван в Научния архив – БАН (Сбирка X), където на лист 6а – се говори, че светецът е бил погребан в митрополитската църква „Св. Марина“ по време на Селимовото царство, тоест това е времето на първия султан-халиф – Селим І Явуш (1512-1520 година). През XVI-ти век книжовникът Матей Граматик в „Житие на Николай нови Софийски”, посочва следното: „Нека отбележим, че от този злобен старец (стар турчин) твърде много е пострадала Христовата църква в София: той всеки ден преследвал християните и той бил причина за разрушаването до основи на някои храмове. Той бил причина и за смъртта на многострадалния Георгия нови Софийски мъченик (от София), който след страшни мъки пред очите на майка му бил обесен”.

От препис № 86, (лист 6а) научаваме, че мощите на св. Георги Софийски са пренесени от свещеник Иоан в църквата на великомъченица Марина, след което са се събрали всички от свещения клир, заедно с митрополитите и панагратите, и с псалми и песни погребали мъченика във великата митрополитска църква „Св. Марина[2]”. Това събитие станало на 11 февруари 1515 година, а по това време митрополит на столицата бил Панкратий. Към тази църква е имало училище, където са се били подготвяли духовни лица (вж. Темелски: 2015: 5).

Позовавайки се на описаното от Герлах, професор Анастас Иширков, споменава, че през 1578 година тази черква все още е била митрополитска (Иширков 1912: 24). Между 1455-1469 година мощите на св. Стефан Урош II Милутин, които идват от град Трепче (на север от Прищина), били първоначално положени в ротондата „Св. Георги“ и когато я превръщат в джамия те били пренесени в тази черква (Темелски 2015:5).

Двамата изследователи – Константин Иречек и Анастас Иширков твърдят, че църквата била срината от земетресение около 1585 година (Иширков 1912:24-25). Според други историци църквата била съборена няколко години преди 1670 година „от един паша или бейлербей” (вж. Темелски 2015:7). Църковния историк доц. д-р Христо Темелски определя, че „след събарянето на „Св. Марина“ временна митрополитска църква станала „Въведение Богородично” (или още „Св. Пречиста” ) (Темелски 2015: 7).

През 1879-1884 година Константин Иречек съобщава, че за пръв път е присъствал в православна църква в България на 5 декември в двора на митрополитската църква „Св. Стефан’’ („Св. Неделя”), където имало литургия за спасяването на руския цар – тоест по това време митрополитска църква била вече „Св. Стефан” (Иречек 1995а: 62-63).

Църквата „Св. Богородица Пречиста”

Наречена още „Пресветая“ и известна още като „Въведение на св. Богородица”. Нейното местоположение е било на север от „Св. Неделя“ („Св. Крал“) (36/977: 1) тоест между нея и „Св. Параскева“ (почти на ъгъла на бул. „Дондуков“ и „Мария Луиза”). Тя е съборена на 22 май 1889 година по нареждане на градоначалника Димитър Петков[3]. За него Георги Тодоров отбелязва: „Неговото кметуване формално трае от 29 август 1888 година до 7 октомври 1893 година, но може да се предположи, че реалната власт в общинския съвет е била в ръцете на Петков още по времето, когато е бил помощник-кмет – от 30 октомври 1887 година. Дори изборът му за градоначалник става в отсъствието на кмета Никола Даскалов[4]„.

При строежа на метростанция „Сердика“ бяха намерени основите на църквата. Но поради ниското място под трамвайния път, основите бяха изместени на около 120 метра източно и сега могат да се видят в Ларгото.

Църквата „Св. Никола Глаголеми“

Намирала се е срещу Софийска митрополия, в близост до църквата „Св. Марина” и „Св. Петка Стара”. По данни на професор Анастас Иширков (в „Град София през XVII-ти век”) и представения план на София от 1887-1912 година тази църква е била заобиколена от ул. „Търговска”, бул. „Мария Луиза” и бул. „Дондуков”. Била е малка църква, но няколко пъти е била достроявана и разширявана.

Евтим Спространов се натъкнал на бележка в Пентикостар, където е отбелязана датата 1148 година. Според автора в XII-ти век бил направен кервансарай[5] и веднага или после бил подарен на черквата „Св. Никола“. Още в 1901 година изследователят твърди, че от нея само олтарът е в първоначалния си вид (36/977: 5). От 1923 година била отстъпена от митрополит Стефан на руските емигранти, за да се черкуват в нея. През пролетта на 1944 година при бомбардировките над София църквата била срината до основи. По времето на патриарх Кирил, тя е била възстановена с големи трудности, но вече като патриаршески параклис.

Прочетете още „Изчезналите църкви на град София*“ →

Галя Господинова

В раздела Материали от творческата дейност е класиран един от най-значимите трудове на митропо­лит Симеон „Писма на Охридския архиепископ Теофилакт“. Любенова отбелязва, че по поръчка на Васил Златарски той е започнал да работи върху писмата на Теофилакт, които медиевистът му подбира и изпраща периодично[28]. Наред със статиите на митрополит Си­меон съществуват и работни материали, между които изпъкват темите относно „Чин за ръкоположение на епископ[29]„, „Изложение върху положението на българщината в Македония и Тракия през 1904 година[30]“ и други. Интерес предизвикват отделни статии по въпросите за схизмата[31]; бележки по синодални въпроси, правилата на светите и всехвални апостоли[32], бележки за църковните речи и други. Сред кореспонденцията на Варненския и Преславски митрополит са копирни книги с писма на митрополит Симеон до екзарх Антим, Българската екзархия и екзарх Иосиф, както и кореспонденция водена между други лица. От личните писма на владиката се разбира, че е изпращал пари на различни хора. Търсило се е неговото застъпничество пред архиерейския събор, за разрешаване въпросите на Екзархията. Често към него са отправяни молби, за да съдейства и подк­репи различни духовници.

Към личния фонд на митрополит Симеон са присъединени и писма на Антим I до различни лица. Пис­мата, които са на гръцки език са анотирани от външен сътрудник. Те са важен източник за църковно-националните борби на българския народ. Особена ценност представляват документите отпреди Освобождението, които разкриват живота на Екзархията и облика на духовниците. Личната кореспонденция на митрополит Симеон е обширна – около 700 архивни единици.

Друг особено значим личен фонд на наш богослов е този на Васил Друмев[33] (фонд 54к). Той е роден в Шумен през 1841 година. Завършва Духовната семинария в Одеса и академията в Киев. Васил Друмев напуска тайно Семинарията, след което заминава за сръбските земи, където негови другари са Васил Левски, Стефан Караджа и Иван Касабов[34]. След неуспеха на легията, той отново е приет в Семинарията, където успешно взима изпитите си за пропуснатото полугодие[35]. Той е един от основателите и първите действителни членове на Българското книжовно дружество. Още като студент Васил Друмев обмисля как да се създаде едно Книжовно-просветително дружество, което да работи за духовното повдигане на българската нация[36]. Бил е негов председател през периода 1869-1873 година. През 1873 година приема духовен сан под името Климент, след което става епископ на Доростоло-Червенската епархия (1874-1884 година). През 1893 година е бил заточен в Пертопавловския и Гложенски манастири и е лишен от правото да служи като духовно лице заради проруските си възгледи.

Първото постъпление на документи на Васил Друмев в Научния архив към Българската академия на науки­те е от май 1950 година. Документите са предадени от Стефан Пашев и през същата година са представени за откупване. Няколко години след това са предложени още материали за откупване от Теодора Петрова Станкова и Дора Друмева. Деветнадесет го­дини по-късно документите са оценени и откупени за сумата от 3000 лева. От тези частични постъпления в Научния архив се оформя и впоследствие е обработен архивния фонд на Васил Друмев.

Документалното наследство на митрополит Кли­мент обхваща периода от средата на XIX-ти век до 1925-­1930 година. В раздела биографски материали са класирани студентските му курсови работи и биографичните очерци и спомени за него.

В раздела творчески материали са организирани повести, исторически драми, съчинения, разкази, статии, откъси от исторически и нравствено духовни трудове (като например съхранява се чернова на Студия за история на християнската църква[37], биография на Иосиф Соколски[38], лекции, отзив, рецензии и бележ­ки. Кореспонденцията, водена от фондообразувателя се отнася до въпроси, засягащи църковната общност. Срещат се интересни данни за Българското книжов­но дружество[39], за Доростоло-Червенската епархия[40], Пертопавловския манастир[41], Търновската епархия[42] и други. Кореспонденцията на Васил Друмев е ценен извор и за политическия живот в страната след Освобождението. В личния фонд на Васил Друмев се съхранява и Устав на българската църква[43], съставен от самия него. Интерес представляват всички оцелели литературни ръкописи на Друмев, като „Цар Иван Александър“, „Цар Тодор-Светославов“, „Ученик и благодетели или чуждото си е все чуждо“ и други. Насоките, които дава Друмев в своите творби са от нравствено-християнска гледна точка.

Рачо Михов Каролев[44] е роден на 15 февруари 1846 година в Габрово. Първоначално завършва Киевската духовна семинария, а след това и Академията (1871 година). Бил е инспектор на народните училища в Русенска гу­берния. Представител е в Учредителното народно съб­рание в Търново за изработване конституцията на Бъл­гарското княжество. Рачо Каролев е бил министър на Народната просвета в кабинета на Петко Каравелов, а съ­що и народен представител на IV-тото Обикновено народно събрание. Член е на Българското книжовно дружество.

Прочетете още „Фондове на учени богослови, съхранявани в научния архив на БАН – продължение и край*“ →