Димитър Витанов Дюлгеров

11.

Учението за прераждането, според теософите[181], е присъщo на всички религии[182] и на всички велики умове. То единствено обяснява очевидните неправди в живота, дава бодра надежда, че всеки и всички ще бъдат едно с Бога, и разкрива смисъла на човешкия живот. Учението за прераждането е “неизбежна логическа последица от факта, че съществува развой и постепенно усъвършенстване. Развоят е закон на естеството… Не може да се допусне, че животът, след като е минал през по-долните царства, за да стигне до човека, ще се спре там, без да се издигне по-горе, без да създаде още по-пригодна за себе си форма, без да пробуди още по-високо съзнание“. „Човек е същество, което трябва да се превъзмогне” (Ницше). Преражда се, разбира се, не човекът, а душата – живият индивидуален принцип, който живее в човешките тела, и ги въодушевява. След смъртта на тялото този принцип се вселява след повече и по-малко продължително време в друго тяло, на различни места, при различни условия, син кога на този народ, кога на онзи, кога – на една, кога на друга религия, член ту на един, ту на друг обществен слой. Така се редуват преражданията, като зрънца на броеница. Живият принцип е вярата, а отделните тела, в които той е живял, са зрънца. Чрез прераждането се припечелва всестранен и обилен духовен опит: а животът без тела в сфръхфизически светове е лечебница, в която добрите постижения (опитности) дават нова сплав – умствени и морални способности, а лошите – зли, разрушителни способности. Тия способности, изработени в свръхфизически (небесни) светове, съставляват характера, с който всеки се ражда на земята[183]. Духовната опитност расте и добива безсмъртие, тоест човек достига висотата на един Риши, един Буда, един Христос, и при настъпването на “нощта”, той остава в обятията на Отца и чака зората “нов творчески ден” (нова ера за нова цивилизация, а за нов живот въобще). Мисълта, че развоят засяга цялото човечество не е чужда никому. В развоя на отделните цивилизации царува закон за ритъм: има зараждане, цъфтеж, узряване; сетне иде отпадък и цивилизацията загива. Но винаги преди да загине се е явявала нова цивилизация, в чийто градеж вземат участие досущ нови творчески сили. Годните единици от загиналата цивилизация се преливат в новата, стига да се приспособят към нея. Тъй се осигурява безспирния напредък на човешкия дух към абсолютното съвършенство – сливане с Бога[184]. “Преражданията не стават произволно. Те не се налагат от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е сам зидар на своята съдба. Всяка мисъл, всяка дума, всяко дело има своята последица и в своята съвкупност определят бъдещата съдба на човека. Всеки живот е точен, естествен и необходим продукт на минал живот. Който се е стремял към нещо добро в миналия живот, в новия се ражда при добри условия, и миналия опит се кристализира сега в ясно определени дарби и способности. От всичко това мистикът извлича късата мъдрост: “Посей помисъл – и ще пожънеш навик; посей навик – и ще пожънеш нрав; посей нрав – и ще пожънеш съдба”. С една реч – “каквото посееш, това ще пожънеш” (Галатяни 6:7): древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара”.

*

Учението на Теософското общество е несъстоятелно научно и философски. Действително, мисли за прераждане на душите срещаме не у малцина мислители и не в малко религиозни системи. Такива мисли проникват едва ли не във всички философски системи до Аристотел. Но в миналото те са кристализирани в по-други форми от тези, които днес ни предлага Теософското общество. Жаждата за живот, за безсмъртие, която всекидневния живот с всичките му многолики и нетрайни прояви подхранва и защитава, а не отрича, е източник за мисли за “прераждане”. Невъзможността да се изясни тайната на смъртта още повече разгорещява мисълта и тя търси задоволяващи я форми. По този път се оформят разнолики анимистични учения, култове на предците, вяра в короконджове, ведми и талъсъми[185], митологически и други разкази за странстването на душата и така нататък. Разбира се, по същия път се оформя и чисто философското учение за странстването на душата. Всички споменати учения, култове и вери, обаче, са несъвместими с учението на Теософското общество за прераждането. Навсякъде в култовете на предците прониква или идея за “прераждане”, тоест предаване на качества, на характерни белези на личността или идея за безсмъртие на доброто и злото във веднъж установени за нея форми[186].

Култът на предците е несъвместим с вярата на прераждане на душата. В него прониква съкровена мисъл, че душата като безсмъртна същина, живее без тяло или с някакво духовно тяло. Тя бди над своите близки, ръководи ги вековечно. И е много по-силна без тяло, защото е неуязвима.

Култът на предците е почит на една определена безсмъртна личност. Ако тази последната се губи, чрез прераждания, то почитта е без смисъл. Смъртта скрива в своите дълбоки дипли на своята хладна мантия всичко случайно, дребно, слабо, недобро. Личността остава нагиздена само с доброто и могъщото. Времето ѝ придава нова сила, тайнствена, а въображението, подкрепено от безсилието на разума, ореол на много съвършенства. Така крепне почитта към великата личност, изграждат се идеални образи за подражание. Ако човек знаеше, че личността (умрелият или душата на умрелия) ще се яви отново в човешко тяло, то той не би я почитал, поради слабостите и недостойнствата, които таи в себе си тялото. Съзнанието не ще може да се освободи от живите спомени за действителната значимост на покойника, и почитта не може да се оформи в култ, в благоговение пред идеализираната личност.

Култът на предците е отразен в традицията на новородените да се дават имена на родени, на близки или на далечни починали люде. Това сочи, че в името се цели да се предаде (да се прероди) не душата, а действителността, добродетелите, ума и силата на оногова, името на когото се взема, като се предават и не малко физически белези, физиологически и психически предразположения. “Преражданията на хората в животни”[187] в миналото често означават отиване в живи животни. Нито човекът става животно, нито животното човек: в животното отива чуждата на личността сила, която е спъвала нейния правилен растеж. Освободен от нея личността не умира, не дава душата си, а остава цялостна, една жива личност. В евангелията се повествува, че Иисус Христос изгонвал бесове от хора. Той изгонил от един човек нечистия дух, на когото името му било легион и той (те) влезли в около 2000 хиляди свине[188].

Има ли в тези факти поне “ефирна следа” от теософското прераждане?

Действително, в древността е имало, пък и сега още има учения за прераждане на хора в животни, растения и минерали, но всички те са постижения на слаб човешки разум, който не може да проумее тайната на смъртта, не желае да задуши жаждата за безсмъртие и иска да види ненакърнена присъщата на човека идея за нравствена правда.

*

В Свещеното Писание изразът прераждане на душата не се среща; нито пък има косвен помен за теософско прераждане. Само с изкуствен и произволен екзегезис[189] могат да бъдат направени подобни изводи.

Първенците на Теософското общество не дръзват да посочат места от Стария завет[190] в полза на прераждането. Те, обаче, твърдят, че в Талмуда и Кабалата била ярко подчертана идеята за прераждането. Това твърдение на първенците на Теософското общество е много смело и необосновано. В Талмуда няма нито една дума за прераждането на душите. Напротив в Талмуда ярко се подчертава безсмъртието на човешката душа и възкресението на мъртвите. Школите на раби Iоhanan, на раби Jišмâel, на раби Gamaleil твърдят, че мъртвите ще оживеят[191] защото ”тялото и душата взаимно са отговорни за извършеното през земния живот”[192]. Своите твърдения талмудистите градят върху много места от Стария Завет[193], особено на Даниил 12:2: “И много от спящите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама[194]”; Еклисиаст 12:7: “И още ще се върне пръстта (тялото) в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал”; Битие 3:17-19: “А на Адама рече: задето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото… с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и при пръст ще отидеш”; Иезекиил 18:4: “Всички души са Мои: както душата на бащата, тъй и душата на сина са Мои”.

Възкресение и прераждане са несъвместими: при възкресение душата взема само своето единствено обновено тяло. Ако има прераждане преди възкресението, то душата би трябвало или да избира между много тела, в които се е прераждала, или да вземе всички свои някогашни тела. В първия случай има необяснима несправедливост, във втория случай има съдбоносно отношение на единството на личността и с противоморални последици твърдение, че тялото и душата не са взаимно отговорни за всяка мисъл, желание и дело, извършени през земния живот.

Някои теософи смятат, че в Новия Завет има няколко места, които са необясними без съкровена мисъл за прераждане на душите[195]. Например Матей 5:48, 19:10, Иоан 3:32; 9:1-2; 3:3, Галатяни 6:7, Матей 16:13 (паралел. Марк 8:27 и Лука 9:18). Достатъчно е да се прочетат споменатите места[196], за да стане очебийно и за предубедения, че в тях няма помен за прераждане, а има дълбоко убеждение във възкресение на мъртвите. И Ирод даже изповядва това убеждение: “В онова време Ирод четвъртовласник чу мълвата за Иисуса и рече на своите служители: това е Иоан Кръстител; той е възкръснал от мъртвите, та за това стават чрез него чудеса[197]”. Произволният и изкуствен екзегезист, обаче, всичко може да съзре в тези думи.

Несериозността на посочените твърдения съзнават немалцина теософи. Те не крият това. Тези теософи смятат, че новозаветните писатели са били принудени да премълчат своята изповед за прераждането. “У християнството, пише Николай Райнов, преобладава идеята за спасението. Цялата християнска цивилизация е възникнала върху схващането, че човешката личност е нещо много ценно. Всеки има, тук на земята, да свърши нещо; той трябва да служи на другите доброволно, непринудено, да се жертва за другите, за да спаси душата си. Напредъкът се схваща като личен подвиг, като закрепване на силна и себевластна личност. В това е разликата между източните цивилизации и нашата, западната, че първите са тачели семейството или народа, а ние тачим личността; те са говорили само за длъжност, а ние говорим изключително за права. Доведе ли се до крайност основното схващане, раковидната идея се изчерпва и цивилизацията рухва. Тъй рухна и индуизмът със своите касти, тъй рухна и християнството с учението за лично  спасение. За човечеството е било потребно да създаде силни личности, затова учението за прераждане се премълчава: за него говорят само отци като Ориген, когото църквата осъжда и секти като гностиците, богомилите и западните албигойци, които се смятат за еретични. Когато учените запитват Иисус, минавайки край слепородения, той ли е съгрешил или родителите му, та се е родил сляп, Учителят им наистина не възразява, че прераждане няма, и че вярата на есеите е лъжовна; но все пак той се не спира на това учение, макар че е имал не един повод за това. Подбудите са ясни: ако се приеме прераждането, личността може да забави своя развой; а щом знае, че живее само веднъж, и че от извършеното през земния живот зависи вечния живот след смъртта, тя ще се изостри, ще дорасте до подвиг, ще развие всичко индивидуално у себе си. Тъй се ражда западната цивилизация…, която е пред своята смърт и не ни задоволява [198]”.

*

Теософите твърдят, че всички народи са вярвали в прераждането на душите. Това твърдение е спорно. С по-устойчиви данни може да се твърди, че само някои народи са имали тази вяра. Положението е известно, че старите германци, особено южногерманците, са презирали смъртта[199] и са се надявали на възкресение. Следователно, те не са могли да вярват и в прераждане. Западните германци имали обичай на новородените деца да дават имена на умрели бащи или роднини[200]. В този обичай не трябва да се съзира съкровена мисъл за прераждане на душата. Новороденото има вече душа; с името то получава качествата на умрелия баща или родственик. И днес дават на новородените имена на живи роднини или познайници. В тази нова традиция се е отразила напълно по същина старата. Знайно е, че традицията не се изживява; тя само се очиства в лечебницата на времето[201]. За старите гали и келти Диодор Сицилийски съобщава, че “те за дреболии се бият на двубои и не ценят за нищо живота, защото възприемат мнението на Питагор, че душите на хората са безсмъртни, и че след определено число години душата отново се вселява в ново тяло[202]”. Един народен певец (Barde)[203] говори за себе си (през VІ-ти век), че той веднъж бил рис, след това куче, елен, петел, жребец, козел и най-сетне зърно, което клъвнала една кокошка. Тези съобщения не могат да утвърдят с неотразимост твърденията, че уж древните гали и келти вярвали в прераждането на душите. В тези исторически сведения има трудноуловима истина, заблудена от времето, езика и формата на речта. Тя отчасти се разкрива от съществуващите от галите обичаи, да хвърлят писма за умрели родственици при изгаряне на труповете. Това сочи, че Диодор не предава точно вероизповеданията на галите, на народа, а само съобщава за разпространението от чужденци (гърци-колонисти) и свои (тогавашни интелигентни люде) чуждо на народа мнение на Питагор. И, вероятно, народният певец осмива тези новатори в своята сатира, като сам разказва за своите уж прераждания.

*

Херодот (ІІ, § 132) съобщава: “Египтяните твърдят, че душата е безсмъртна. След раздялата с тялото, тя отивала в някое животно и след като се прероди във всички животни на земята и всички птици, отново се връща в човешкото тяло[204]”. И в това твърдение трябва да съзираме по-друга историческа истина, защото то противоречи за представите у египтяните за създаването на света, за съда пред Озирис-Кгонт-Амент и на религиозния култ към телата на покойните.

Египтяните са вярвали в безсмъртието на душата. Преражданията, за които говори Херодот, са всъщност странствания на душата, докато тя влезе в царството на светлината. Египтяните вярвали, че смъртта е само врата, която води в нов живот в царството на светлината. Слънцето цели 12 часа се намира зад планината на север и се движи с лодка по океана, който окръжава земята. Тук живеят сенките на умрелите. Умрелите отиват пеша или с лодка към прохода на планините, който води в друга земя. Те намират този проход и престъпват прага на новия свят с голям труд и с помощта на много богове, особено на богинята Нейт, майка на Севек. Тук тях (душите на умрелите) ги очаква радост. Отначало те страдат, гладуват, умират даже като живи човеци. Живеят в по-благоприятно положение от умрелия; той може да преодолява опасности и да побеждава със сила, оръжие, дрехи, талисмани. А умрелият няма нищо със себе си, и нищо не може да стори. Благочестието на неговите роднини и близки са единственото негово богатство. Който знае магическите заклинания и талисмани, който изпълнява култовите задължения е благочестив и след присъдата получава блаженство – слива се с Озирис или с Ра. Душата на умрелите се явява на съд пред Озирис, Кгонт, Амент и 42-ма съдии, водена от богинята на истината Маат. Съвестта (сърцето) на умрелия говори за или против него. Гор и Анубис поставят сърцето на една страна на везните, а на друга страна поставят справедливостта, Тот отбелязва резултата. Съдът произнася присъдата. Оправданият получава блаженство – слива се с Озирис и Ра, а не оправданият странства, докато се очисти[205]”.

Ясно е, че душата на покойника без прераждания отива за вечно блаженство или страдания веднага след смъртта в зависимост от живота му на земята, от знанието на магическите заклинания и талисмани[206] и от отношенията на близките към него след смъртта му.

Това се потвърждава и от култа към телата на покойниците. Запазването на телата по един сложен начин със смола мум е израз на идеята за безсмъртието на душата, която живее само със своето тяло, като прелита в него във вид на птица. За да не се заблуди, над мумията са поставяли нарисувано на камък, метал, рог или дърво отворено око, а на самия саркофаг също са рисували отворено око. Над мумията също са поставяли от камък, дърво, или кост (рог) два пръста – показалеца и средния, та с тяхна помощ душата да отваря устата на тялото, и то да придобие своята жизнеспособност. По-късно в школите при храмовете се оформя учение за прераждане на душите.

*

Интересни са гръцките религиозни и философски изповеди за и против прераждането.

Орфическата теология[207] изцяло е построена върху идеята за прераждането и необходимостта прераждането да бъде избегнато. “Хората са сътворени от праха на титаните и от сърцето на Дионис. Всеки човек е длъжен да задуши лошите (титанически) склонности и да прояви добрите, божествените (дионисовите)”. Смъртта освобождава от злото само за кратко време: след нея душата отново се оказва в ново тяло на човек или животно. Така безспир тя странства между слънчевия живот без тяло и земен живот в тяло. Тази безнадеждна съдба, това вечно раждане (kuklov thv geneswv) могат да се избегнат само от онези, които знаят орфическата мъдрост и вземат участие в орфическите мистерии.

Питагор и питагорейците учат, че съзнателната душа на човека е безсмъртна демонична същност. Душата слиза на земята от надземния свят, вселява се в тялото на човек или животно, но няма никаква вътрешна връзка с него, и след смъртта на тялото наново се връща във висините. Изборът на тялото за живот на земята не е случаен, произволен. Напротив, той изцяло се предопределя от делата от изминалия живот на земята. Преражданията не са само една скръбна козметична необходимост (ku;klov anagchv), но справедливо възмездие за извършени прегрешения, за отпадане от божеството. За да върши прегрешенията и за да заживее безкраен духовен живот, човек трябва да усвои Питагоровата мъдрост и да се ръководи от Питагоровия аскетически начин на живеене[208].

Хераклит учи, че душата е безсмъртна същност, съединена със смъртно тяло. “Безсмъртните са смъртни и смъртните безсмъртни”, казва той. Душата е част от чистия всемирен творчески огън. След смъртта на тялото живелите, както трябва да спечелят по-блажено битие, а лошите ще получат заслуженото.

Емпедокъл отрича съществуването на душата, като самостойна същност. Но по-късно в своите kaqarmoi той възприема Питагоровото учение, че душите на хората са съгрешили демони, изгонени от жилището на блажените и че те се прераждат в хора, животни и растения, за да се очистят и върнат в това жилище. От кръговъртежа на преражданията, човек може да се освободи чрез изпълнение на тайнства и обреди, чрез въздържане от боб и местна храна. По този път човек става пророк, поет, лекар, княз, въздига се като бог… свободен от всякакви човешки болки и безгрижен спрямо съдбата. За себе си Емпедокъл разказва, че бил момче, момиче, храсталак, птица, безгласна риба [209].

След Питагор, най-убеден и най-възторжен закрилник, според теософите, на учението на прераждането на душите бил Питагор[210]. В неговите диалози, “Федон”, “Тимей”, “Република” и “Горги”, те съзират опит философски да бъде основана традиционната вяра в прераждането на душите със следните аргументи: а) Природен закон е нещо от нещо да се получава; б)По същина душата е безсмъртна. Тя е еманация на световната душа, откъснала се за определено време от нея за живот на земята и отново връщаща се при нея; в) Човешката душа и световната душа имат еднаква същина. И двете са неунищожими и незаменими; г) Възпоменанието е опита, който душата вече има; д) Прераждането е нравствена необходимост. Без него се умъртвява нравственото чувство.

Действително, във “Федон” и “Федър” Платон твърди, че душата е безсмъртна [211], че всичко произлиза от противоположното: хубавото от грозното, справедливото от несправедливото, силното от слабото, голямото от малкото, бодърстването от съня, животът от смъртта[212]; че възпоменанието е само опита от минал живот и то е възможно само при прераждане; че душите на недобрите блуждаят около телата, докато се облекат в ново тяло[213], “вероятно такова, което отговаря на тъмния минал живот: похотливите – в магарета; несправедливите, властолюбците и хищниците – във вълци, ястреби, соколи; справедливите и с обществени добродетели – в пчели, мравки, и даже пак в хора[214]”; че е възможно прераждане и в животни, но не и в растения, както мисли Емпедокъл; че човек трябва да се освободи от тялото, защото то оцапва душата; че душата е благоподобна и това нейно достойнство налага тя да се освободи от тялото. Но не само така мисли Платон за душите на нейната служба след смъртта.

В същия диалог (“Федон”) Платон твърди, че душата на любознателните и чистите след раздялата с тялото отива при боговете и там, както лебедите, пеят повече и по-често за радост. “Душите на очистените чрез философия цяла вечност живеят без тела в жилища по-прекрасни от земните[215]”. Тук ясно се подчертава идеята за безсмъртието на душите без прераждане. Същата идея изпъква още по-ярко в описанието на съда, произвеждан от Минос, Радаминт и Еак на един кръстопът: към острова на блажените и към тартара. “Душите отиват в преизподнята и преди всичко биват подлагани на съд. Които са водили посредствен живот отиват към Ахерон. Там те обитават, очистват се, изтърпяват наказание за неправдите, сторени на земята и стават свободни. Многократно осквернените, например убийците и непоправимите, биват хвърлени в тартара и от него не излизат никога. Извършилите неголеми грехове, например оскърбилите в гняв родителите си и останалия си живот са изкарали в разкаяние за стореното, отиват в тартара, но след една година биват изхвърлени в Пирифлегетон и отиват в езерото Ахерусия. Тук те викат оскърбените да влязат в езерото, за да ги изведат. Ако ги умилостивят, избавят се от страданията, ако ли не – отиват отново в тартара. Това се повтаря докато умилостивят оскърбените[216]”.

Трябва да се подчертае, че Платоновото учение за душата, за нейното безсмъртие и прераждане е чуждо за широките маси. То е достояние само на философите, на филосовстващите и на религиозните мистерии. Първите са заимствали идеите за безсмъртието на душата от последните; в религиозните мистерии тази идея крепне като тайно (езотерическо) учение, достъпно само за посветените. Народите, широките маси не знаят за безсмъртие и за прераждане на душата.

Хомер сочи, че душата без тялото е сянка и няма същина и съзнание[217]. Животът на земята таи в себе си всички  ценности, всичко добро и зло. Наказанията и наградите следват постъпките веднага. В Аида страдат или на острова на блажените блаженстват вечно само легендарните люде. За всички останали няма задгробно възмездие. Например Тантал вечно се наклонява над облягащия от него кристално чист поток, за да утоли жаждата си. Сизиф вечно изкачва камък към върха и в последния миг камъкът отново се сгромолясва в низината. Иксион вечно се върти, прикован към него огнено колело, със светкавична бързина. Алкестида умряла от любов по своя мъж Адемед. Нейният подвиг е ценен заслужено от хората и боговете. Боговете ѝ дали награда, “почетен дар – извели душата ѝ от подземното царство за безсмъртие[218]”.

Постепенно, в продължение на два века, тази идея разширява своя обсег: прилага се не само към легендарните люде, но и към всички хора. Съзнанието на народа бива завладяно от идеята за вечно блаженство или вечни страдания след смъртта, по-тежки от онези под слънцето. Тя смущава “търсещия премъдрост[219]” и буди у него неудовлетвореност. На тази почва, виждайки безспирно обновяващата се през пролетта почти умрялата през есента и зимата природа, в мистериите жаждата за безсмъртие се оформя в учение за безсмъртие на душата, на духовното начало у човека. Това учение става предмет на философски размисъл.

______________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет 1929-1930 г. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[181]. Анни Безант: Всеобща религия, стр. 38-39, 43, 47, 49, 54. Reinkarnation oder Widervergeltung; Ч. У. Ледбитер, Живот след смъртта (“Теософия” 1921 год. І, кн. 1 и сл.). Християнското верую. София 1919, стр. 82-87; Sinnet, Esoterische Lehre, S. 295 ff;Hartmann, Die Reunkartation, S. 3 ff. W. Bruhn, Teosophie und Theologie, S. 3 ff; Софрони Ников, Прераждането, една велика отдавна забравена истина. София 1913 година; Николай Райнов, Днес и утре, стр. 28,55,74, 100-101.

[182]. “Последователите на старите религии включват в своите учения и дълга редица превъплъщения… Но по-новите религии ги включват или не, според това как те четат своите авторитетни писания, и според своето разбиране и съдене. Обаче, знае се сигурно, че до шестото столетие след Христа, превъплътяването под една или друга форма, е било учение на всеобщата религия”, заявява Анни Безант, Всеобща религия, стр. 40; Hartmann, Die Reunkartation, S. 1 f.  

[183]. “Небето и адът са думи,             

Които стряскат и нудят към прави дела.

Но те са измислица празна.

И само из твоя посев,

Като пламък зелен ще покълне

Цветът на твоя копнеж“, пише                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                Ж. Кришнамурти, Грънчарят (“Звезда”, год. І, кн. 7-8, стр. 229).

[184]. Кришнамурти повествува за себе си: “Преди да се слея с Възлюбения, да получа освещение и щастие, трябваше да се развия, да опитам всички пътища по планината, где обитава човечеството. Така през разни епохи, аз минах от стадии в стадии, от характер в характер, от опитност в опитност, от желание в желание, докато изследвам всички възможни принципи, които – според мен – трябваше да ме изведат на върха на планината. Всеки извървян път ме извеждаше малко по-високо, но никой не ме заведе докрая, ето защо аз не можах да постигна… пълно сливане с Възлюбения. След изпитания, след борба… аз захвърлих вси неща, вси желания, всяка привързаност, вси страдания и радости, и вси пътища… Аз ги оставих настрани и се вслушах в гласа, който беше плод на опитността, която бях събрал през вси пътища и мисъл, вълнение и дейност… Тъй и всички трябва да оставят настрани вси неща и да се научат да уповават на себе си, и да се облегнат на силата, която те са събрали от многобройните си опитности, от разнообразните си пътища в много и много животи.” Ж. Кришнамурти, Искрата и пламъка (“Звезда”, год. І, кн. 7-8, стр. 221, 236-237; Копнеж по Възлюбения (Ibid., стр. 241).

[185]. Николай Сперанскiй, Ведмы и ведовство. Москва 1906; Сергей Василиевич Максимов, Нечистия, невидимая крестная сила. СПБ. 1903 год; Леонид Николаевич Майков, Великоруския заклинанiя. (“Записки импер. Русск. Геогр. Общ.” Т. І-. СПБ. 1869 год.). Алексей Василиевич Ветухов, Заговоры заклинанiя. Обереги и другiе виды народнаго врачеванiя. Варшава 1907 год; Пьотр Страхов, Идея воскресенiя в дохристиянком философском сознанiи (Оттиски из №№ 3-4 “Богословскаго вестника” за 1913 годъ, стр. 4 сл.).

[186]. Срв. заб. 185.

[187]. Дъновистите учат, че човек за недобър живот може да се прероди не само в животно, но и в растение и минерал. Ако това са “вярвания на диваци”, както смятат теософите (Николай Райнов – Днес и утре, стр. 17-18), то не може да се разбере, защо вярата на втелесяването на човешката душа да не е вяра на диваци. Ако става въпрос за логичност, то дъновистите са по-логични. Това ще бъде уяснено в края на тази глава.

[188]. Матей 9:32-33, 12:24, Лука 11:14. Особено Марк 5:2-14.

[189]. Виж Conference of Bichops of the Anglican Communion. Second edition. London 1920, p. 125-130.

[190]. Софрони Ников, Прераждането…, стр. 38 – посочва Бит. 1:26-27: “След това рече Бог: да сътворим човека по Наш образ (и) по наше подобие… И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” и заявява, че подобието се постига по дългия друм на много прераждания. Основания Софрони Ников не привежда и за това не се спираме на това негово твърдение.

[191]. Die Rechtswissenschaftliche Sektion des Babilonischen Talmuds übersetzt und mit kurzen Erklärungen verehen… von Lazarus Goldschmidt. Nebst einem Anhang: Darstellung des Talmudischen Rechts von Josef Kohler. B. II: Das peinliche Recht. Berlin 1907, S. 380, 381-382, 386-387, 389-391.

[192]. Ibid., S. 386. Не е вярно, следователно, твърдението на теософите (Михаил Александрович Калнев, Теософията (окултизъм), лъжеучението на дъновистите пред съда и науката обществото на християнството. София 1921 год., стр. 28), че “от египтяните, без съмнение, са заимствали учението за прераждането от евреите, а от тях то е преминало към християните, като си намирало място в разни гностически секти: карпокротяни, василидияни, валентинияни, особенно у манихеите”.

[193]. Например Второзаконие 31:16; 11:9; 4:4; Иезекиил 26:14; Песен на песните 7:9; Даниил 12:2; Еклисиаст 12:7; Исаия 38:10; Иезекиил 18:4; Битие 2:17-19.

[194]. Срв. Матей 25:46, Иоан 5:29.

[195]. Софрони Ников, Прераждането…, стр. 38-40; Ч. У. Ледбитер, Християнското верую, стр. 83-85; Ледбитер даже твърди (стр. 83), че сам Христос е проповядвал за прераждането.

[196]. Анализ на тези места е направил Михаил Александрович Калнев, пос. съч., стр. 97-106.

[197]. Матей 14:1-2.

[198]. Николай Райнов, Днес и утре, стр. 105-107. Критика на източната цивилизация, която уж задоволява, виж на края на тази глава.

[199]. G. Neckel, Die altgermanische Religion (“Zeitschrift für Deutschkunde” 1927), S. 465-494; H. Goldschmidt, Von der germanischen Todesstrafen (“Zeitschrift für Völkerkunde”, 2 Jahrg), S. 34-38; H. W. Schomerus, Der Seelenwanderungsgedanke im Glauben der Völker (“Zeitschrift für sistematische Theologie” 6. Jahrgang 1928, 2 Vierteljahrheft, S. 220-224).

[200]. H. W. Schomerus, пос. съч. стр. 221-222.

[201]. Анни Безант твърди, че митът, легенда не е фантастичен разказ…, а много по-правдоподобен от история: историята е разказ на една сянка, а митът-разказ за същината, която хвърля тази сянка. Също и традицията запазва същината, а не сянката. Анни Безант, Езотерическо християнство, стр. 95-98.

[202]. H. W. Schomerus, пос. съч. стр. 225.

[203]. Ibid., S. 225.

[204]. Ibid. S. 226-227. Röder, Urkunder zur Religion der Aegypten. Berlin, 1923. Fr. Schmalz, Totenglaube und Totenkult im alten Aegypten (Westermanns Mhe Nov. 1927). S. 313-316; Сергей Сергеевич Глаголев, из Чтенiй о религiи, стр. 67 сл.

[205]. Сергей Сергеевич Глаголев, пос. съч., стр. 68-69.

[206]. Не е необходимо да се знаят някакви скрити (езотерически) учения, а да се знаят самите заклинания и талисмани. Тези последните са сбор от думи без определено съдържание.

[207]. H. W. Schomers, пос. съч., стр 227-229; Erwin Rohde, Psyche. Seelenkult und Unsterblichkeitsglaude der Griechen. 3. Aufl. Freoburg i. Br. 1894. B. I, S. 303 ff., 424 ff; Сергей Сергеевич Глаголев, пос. съч., стр. 123-127. Иван Георгов, История на филосфията. Т. І: древна философия І. София 1926 год., стр.343-344. На стр. 302:306 е посочена литература върху гръцката философия.

[208]. H. W. Schomerus, пос. съч., стр. 229-230; Иван Георгoв, пос. съч., стр. 430-431, 453-468; Пьотр Страхов, Идея воскресенiя в дохристiиянском философском сознанiи (Оттиски из №№ 3 и 4 “Богocловскаго вестника” за 1913 год., стр. 17-20).

[209]. Иван Георгов, пос. съч., стр. 528-542, 545-570; Пьотр Страхов, пос. съч., стр. 13-14; H. W. Schomerus, пос. съч., стр. 229.

[210]. H. W. Schomerus, пос. съч., стр. 230-236; Пьотр Страхов, пос. съч., стр. 20-27.

[211]. “Федон” (Сочиненiя Платона. Перев. съ греч. и обясн. проф. Карповымъ. Изд. 2. Ч. 11. СПБ. 1863 год.) стр. 82, 89, 128-130. Ср. “Федор” (Творческiя Платона. Т. V. Петербург 1922 г. Перев. С А. Жебелева), стр. 122-123: “Всяка душа е безсмъртна, говори Сократ. Вечно движещото се е безсмъртно; всичко друго, което получава движение отвън има край на движението, има край и на живота. Само себедвижещото… никога не престава да се движи и е начало на източник на движение на всичко, що се движи. Началото не се ражда: всичкото раждане все неизбежно се ражда от началото, а самото начало от нищо не се ражда. Ако то се раждаше от нещо, то не би било вече начало. Тъй като началото не се ражда, то – неизбежно – трябва да бъде нетленно. Защото, ако началото погине, нито то ще се роди от нещо друго, щом всичко трябва да се роди от начало… Тъй като е ясно, че привеждащото самò себе си е безсмъртно, то всеки, за същината на понятието на душата, няма от какво да се смущава. Всяко тяло, което получава движение извън, е неодушевено, а тяло, което получава движение отвътре, от себе си, е одушевено, тъй като такава е природата на душата. И доколкото не нещо друго, а душата привежда сама себе си в движение, то неизбежно следствие от това е, че душата е нещо нареждащо се и безсмъртно”.

[212]. “Федон”, стр. 81.

[213]. Ibid., стр. 94. Срв. “Федор”, стр. 123, 127: “Всяка душа, отделно взета, не се връща в същото състояние, от което е излязла от продължение на 10,000 години. До това време тя не получава криле. Изключение правят душите на онези, които безхитростно любят мъдростта… тези души се окриляват в кръговъртежа през 3,000 години, ако три пъти подред изберат такъв живот… Останалите души, след завършека на своя пръв живот, се привеждат на съд. След съда едни от тях остават в подземната тъмница и там излежават наказанието си, а други, получили от Дика облекчение, отиват в определеното място на небето и там живеят тъй, както са живели под човешки образ. След 100 години и едните, и другите се явяват да теглят жребий, да си изберат втори живот по свое желание”.

[214]. “Федон”, стр. 132.

[215]. Ibid., стр. 139-68.

[216]. Ibid., стр. 138-139. Срв. “Горгiс”, стр. 362-364, 370.

[217]. Одис. ХІ; “душата изчезва на едно с дима на погребалната клада и се превръща в скръбна сянка на Аида”. Одис. ХІ, 488 – Сянката на покойника се оплаква от Одисей: “По-добре е да бъда жив и като надничар да работя в живота, да изкарам насъщния си хляб, отколкото тук да царствам над бездушните мъртви”; Илиада ІХ, 401: “С живота, след мене, нищо не може да се сравни: нито богатства, нито съкровища… всичко може да се припечели…,” но душата не е възможно да се върне назад, щом веднъж е отлетяла от устата”; Илиада ХХІІІ, 75: “Никога аз вече не ще изляза из Аида и не ще се явя пред живите”, казваха на Ахила сянката на Патрокъл. Сенките на Аида могат да говорят едва след като вкусят жертвена кръв. Те се носят вихрено в подземния мрак “като прилепи в глъбините на голяма пещера…” (Одис. ХІ, 147: ХХІV, 6) и постепенно, но безвъзвратно стават бледни, безсилни и безумни призраци (Одис. Х, 495). Виж Юлиан Андреевич Кулаковскiй, Смерт и безсмертiе в представленiях древних греков. Москва 1899; Пьотр Страхов, Идея воскресенiя…, стр. 4-6; Анатолий Алексеевич Спасский, Эллинизим и христiянство (“Богословскiй вестник” 1912 год., iюлъ-август). Иоан Василиевич Попов, Идея обоженiа в древне-восточной церкви. Серг. Посад 1909 год. Tassilo von Scheffer, Die Homerische Philosophie. München 1921.

[218]. “Пир” (Творенiя Платона. Т. V. Петербург 1922 год.) стр. 21-22.

[219]. 1 Коринтяни 1:22 сл. В трагедиите на Еврипид се говори, че Херакъл изтръгнал душата на Алкестида от обятията на смъртта и тя отишла на острова на блажените завинаги (за вечност). Срв. Иннокентий Федорович Анненскiй, Театр Еврипида, т. 1. Москва 1916 год; Иван Иванович Толстой, Остров Белый и Таврика на Евксинском Понте. Петроград 1918 год.

Изображение: авторът Димитър Витанов Дюлгеров (1890-1966). Източник архив на библиотеката на Богословския факултет при Софийския университет.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-djI