Димитър Витанов Дюлгеров

10.

Ученията на Теософското общество за Бога са твърде неопределени и поради това човек не може да ги подложи на анализ[85]. У теософите на Запад учението за Бога се оформя като мъглив теизъм; у теософите в Индия – като пантеизъм; у Кришнамурти – като многолик атеистичен будизъм[86]. Една обща мисъл, обаче, владее цялото Теософско общество: “човешкия дух е не само част от Божествения; човешкия и Божествения дух са почти тъждествени; те се отличават само по съвършенство, по чистота, а не по същина и възможности”[87]. Ето защо, Теософското общество смята себепознанието за Богопознание. В тази мисъл е скрит зародиша за титаническата гордост на теософите[88]; от нея с необходимост следва фактическата атеистичност на Теософското общество, макар че теософите постоянно говорят за Брахман, за Бог, който е едничък и всичко (Tat twamasi)[89].

Себепознанието е гносеологически акт, който установява същината на личността. Самопознаващият се е направил себе си, само себе си, най-интересен обект за наблюдение, и установява каква е същината на неговата личност, и с какви гиздала тя се явява пред другите. Като гносеологически акт себепознанието е всеобщо единен, с различна само пълнота и дълбочина, а като последица (тоест резултат от себепознанието), то е напълно индивидуално и неприложимо към никого другиго: личността е една и неповтаряема. Очебийно е, че себепознанието не е и не може да бъде Богопознание. Трепетът, който вълнува човешката воля не винаги блика от кристално чисти извори на истината, доброто и красотата. Често той носи със себе си мътните утайки на порока; не рядко той завлича в лепкавата кал на греха, и много често очарова с блясъка за чертозите, в който нагиздени с измами пурпур и злато царуват себелюбието, клеветата, измамата, похотливостта, гордостта.

Ако себепознанието е Богопознание, тук няма друг Бог, освен човека. Колко жалък е този бог! Този, който всеки миг тръпнеше за своя живот, който копнееше по далечни, не винаги възможни идеали, който е безпомощен от люлката до гроба…, той бил бог! В такъв бог никой не може да вярва. Към такъв бог никой не може да протегне ръце с надежда. Пред такъв бог никой не може да наклони глава и да свие колене с гореща молитва. Този бог е затворен в своето съзнание и не може да ограничи рамките на ограниченото несъвършеното[90].

Очистеният човек не е, и не може да бъде Бог. Той все пак е човек, а не Бог. Бог е абсолютното живо въплъщение на истината, добро и красота[91]. Ако човек би могъл да достигне тази абсолютна пълнота, той би станал друг бог. Това е немислимо: две абсолютни взаимно се унищожават, това е невъзможно: абсолютността е трансцедентна за човека, желан и неосъществим блян.

Освен това, какво значение има себепознаването, ако неговите върховни и възможни постижения са предварително определени от махатмите (“велики духове”), великите учители-свръхчовеци? Нали Махатма Мория и Махатма Кут-Хуми са съобщили чрез дейците на Теософското общество онова, що намират за потребно да съобщят на всички хора? Какво ново може да даде себепознанието? Може би то е необходимо за проверка на съобщението от великите учители-махатми? В такъв случай проверката, като напълно индивидуална, би отрекла самите махатми и би задушила смирението, което краси всеки човек и което – по необходимост – у теософите е могъщ закрилник на закона на развоя. Съобщаваното от махатмите може да се смята само като разказ за изминалия от тях път на духовен развой. Този път не може да бъде задължителен за никого: всеки човек по свои пътища достига съвършенство.

В тази верига от мисли се очертава и образа на Христа Богочовека. За Теософското общество живота за Христа не е нито истинска история, нито мит или легенда. “Историята за Христа има по-дълбок смисъл”, пише Анни Безант. “Христос е нещо повече от човека Иисус и има мистическо значение… Ние, теософите, различаваме исторически, митически и мистически Христос [92]”.

“Окултните летописи отчасти потвърждават разказа на Евангелието и отчасти не го потвърждават; те ни показват живота, и така ни помагат да го разплетем от митовете, които са преплетени с него. Детето, чието еврейско име е било обърнато на Иисус, е било родено в Палестина 105 години преди датата, когато почва нашата ера, през време консулството на Публиус Рутилиус Руфус и Гнайус Малиус Максимус. Родителите му са били благородни, макар и бедни и те му дали добро образование по еврейските свещени Писания. Неговата ревностна преданост и сериозност не за годините му, е накарала родителите да го обрекат на религиозен и аскетичен живот, а наскоро, подир едно посещение в Иерусалим, когато то показва своя необикновен интелект и жажда за знание в своите разговори с учителите в храма, него изпращат на обучение в един есеенски манастир в южно-юдейската пустиня. Когато Иисус става на деветнайсет години, той отива в друг есеенски манастир, близо до планината Сербал; този манастир бил посещаван от учени хора, пътуващи от Персия и Индия за Египет, и там е имало една великолепна библиотека от окултни съчинения – много от тях индийски, от зад хималайските страни. От това място на мистична ученост той минава по-късно в Египет. Там той получава пълно обучение в тайните учения, които са били за есенциите истински източник на живот и там бива посветен като ученик на онази възвишена ложа, от която са излезли всички основатели на великите религии. Защото Египет бе останал един от основните центрове на истинските мистерии, на които всички полуоткрити мистерии са само едно слабо и далечно отражение…Тук младият евреин получава тържествено посвещение, което го приготвя за царското свещенство, което той постига по-късно. Така свръхчовешки чист е бил той, и тъй нежно набожен, щото в своя пълен разцвет високо се е издигнал над строгите и някак фанатични аскети, между които се е учил; върху сухите еврейски души около себе си той е пръскал благоуханието на една нежна митична мъдрост – като роза, странно поникнала в пустиня, и разливаща благовоние през околната пустош. Прекрасната и мъжествена грация на неговата бяла чистота го е окръжавала като кратко лунно сияние, и неговите думи, макар малко, са били винаги сладко-пленителни и пълни с любов, така че дори и най-грубият е ставал за миг вежлив и най-коварният – нежен, когато са чували гласа му. Така той живял двадесет и девет години смъртен живот, растейки от благодат в благодат… Тази свръхчовешка чистота и преданост приготвят човека Иисус, ученик, да стане храм на една по-възвишена сила, на едно мощно, вътре пребиваващо присъствие. Тогава настава време за една от тези божествени прояви, каквито от време на време стават, за да се подпомогне човечеството, когато трябва да даде нов тласък за ускорението на човешката духовна еволюция, когато трябва да се зароди нова цивилизация. Западният свят бе тогава в утробата на времето, готов да роди и тевтонската подраса трябваше да подвземе имперският скиптър, който се изплъзваше от отслабналите ръце на Рим. Преди подрасата да се появи, обаче, трябвало е един миров спасител да благослови детето – Херкулес в люлката. Един могъщ “Син Божи” трябваше да се въплъти на земята, един възвишен учител, “пълен с благодат и истина” (Иоан 1:14), в когото божествената мъдрост обитава в пълна мярка, който наистина е въплътеното “Слово”, светлина и живот в преобилно богатство, истински източник на водата на живота, владика на състрадание и мъдрост – такова е неговото име – и от своето желание на тайните места Той излиза между човеците. За него е бил необходим земен храм, една земна форма, тялото на един човек, и кой е бил пригоден да отстъпи доброволно своето тяло в радост и доброволна служба Томува, пред който ангели и човеци се прекланят в най-пълно благоговение? Кой друг, освен този евреин между евреите, този най-чист и най-благороден между “съвършените”, чието неопетнено тяло и ум са били най-доброто, което човечеството е можело да предложи тогава? Човекът Иисус принася себе си доброволна жертва, “предлага себе си безпорочен” пред Владиката и любовта, който взема този чист храм за свое обиталище и живее в него три години смъртен живот. Това влизане е отбелязано в преданията, записани в Евангелието, като кръщение Иисусово, когато Духът “слиза от небето във вид на гълъб и застава върху Него” (Иоан 1:32) и един небесен глас го провъзгласява като възлюбен Син, Когото людете трябва да слушат… Иисус оттогава започна да проповядва. Той е бил оная чудесна мистерия – “Бог проявен в плът” (1 Тимотей 3:16) – не, обаче, едничък Бог, защото е писано: “Аз казвам, вие сте богове”… Всички човеци са богове по отношение Духа вътре в тях, но не у всички богоначалието е така проявено, както у този възлюбен Син на Всевишния. На това проявено присъствие може с право да се даде името “Христос”, и Той именно е живял и се е движил в облика на човека Иисус по гори и полета из Палестина, когато е учил, изцерявал болести и недъзи, и събирал около себе си ученици… Посредством притчи и живи образи, Той учил неуката маса… и като си служил със силите на своя свободен Дух, Той изцерявал много болести с дума и докосване, като усилвал магнетичните енергии, присъщи на Неговото чисто тяло, чрез възбудителната сила на Неговия вътрешен живот… Той бива отхвърлен от своите есеенски братя, между които първо е работил; техните аргументи против Неговия живот на благотворна дейност са събрани в разказа за изкушението – понеже Той разкрил на народа духовната мъдрост – съкровището, което те смятали за своя най-голяма гордост и за най-голяма тайна… Скоро учителите и водителите на Неговия народ почнали да го гледат със завист и гняв: Неговата духовност е била постоянен укор срещу техния материализъм, Неговата сила – постоянно, макар и мълчаливо, излагане на тяхната слабост… Три години след Неговото кръщение… човешкото тяло на Иисус понася наказанието, задето се е отдало в служене на един Учител, Който е бил повече от човек… Учителят не забравя своето обещание да дойде при учениците си, след като светът го изгубва от очи (Иоан 14:18-19) и нещо повече, – петдесет години Той ги посещавал в своето етерно-духовно тяло, продължавайки прекъснатото от смъртта обучение, като ги обучавал в областта на окултни истини… Събирали се в едно уединено място в покрайнините на Юдея… и получили “даровете на Духа”… Подир това, напълно подготвени, апостолите се разпръсват да проповядват, винаги подпомагани от своя Учител… Вътрешното учение, давано от Христа на избраните Му се е предавало устно на достойни люде, на ученици, които са образували малки общини, за да водят уединен живот и са запазвали връзки с централното тяло… Историческият Христос е едно велико Същество, принадлежащо към великата духовна иерархия, която ръководи духовната еволюция на човечеството. Той си е служил три години с човешкото тяло на ученика Иисус, като е поучавал народа в Юдея и Самария, церял е болни и е извършвал и други важни окултни действия… Той е бил убит за богохулство, понеже е учил, че всички човеци, и Той заедно с тях, са от божествен произход. Той идва да даде нов тласък на духовния живот в света, да възвеличи изново вътрешните учения досежно духовния живот, да окаже още един път на древния “тесен път”, да провъзгласи съществуването на “Царството небесно”, царството на посвещението, що въвежда посветения в онова познаване Бога, което е живот вечен… Това мощно Същество, което си послужило с тялото на Иисус, като със свое оръдие, и чиито покровителствени грижи се простират върху цялата духовна еволюция на петата раса, по-късно предава грижата за младата църква на този свят свой ученик Иисус. Като завършва своята човешка еволюция, Иисус става един от учителите на мъдростта и взема християнството под своя особена грижа, като се е старал винаги да го води по правия път, да го пази, да го храни. Той е бил иерофантът на християнските мистерии, непосредствен учител на посветените… Негов е импулсът, който е говорил в гърма на Савонарола. Негова е енергията, която е подбуждала Роджър Бейкън, Галилей и Парацелз да изследват природата. Негова е красотата, която е вдъхновила Фра Беато Анжелико, Рафаел и Леонардо да Винчи, възкриляла гения на Микеланджело, блестяла пред очите на Мурило и е дала оная сила, която е въздигнала чудесата на света: Дуомон в Милан, св. Марк във Венеция, катедралата във Флоренция. Негова е мелодията, която диша в месите на Моцарт, в сонатите на Бетховен, в ораториите на Хендел, във фугите на Бах и в строгото великолепие на Брамс. Негово е присъствието, което е ободрявало самотните мистици, преследваните окултисти, търпеливите изследователи на истината. Чрез убеждаване и заплаха, чрез красноречието на Франциск и сарказмите на Волтер, чрез кроткото смирение на Тома Кемпийски и суровата мъжественост на един Лутер, той се е старал да поучава и събужда, да привлича към святост и да отбива от порок. През дългите столетия на старание и труд, носейки цялата тежест на Своята Църква, Той никога не е пропускал да утеши и последното човешко сърце, което се е обръщало към него за помощ. И днес Той се старае да облагодетелства християнския мир с част от великата струя мъдрост, която се излива сега за подновяване на света, и Той търси във всички свои църкви да намери някои, които имат уши да чуят мъдростта, и които ще отговорят на Неговия зов – за пратеници да разнесат мъдростта из неговото стадо с вика: “Тук съм Господи, прати ме!”

Около Иисус, като историческа личност, са се напластили много легенди и митове за всемирния Христос, който символизира едно божествено същество. Така се създава митическия Христос. Слънчевия мит е кристализиран около Иисус и определя раждането на Иисус посред нощ на 24 декември, най-малкия ден на годината, когато знакът Дева се издига над хоризонта. Роден при изгрева на този знак, той винаги се ражда от девица и тя си остава девица и след раждането на своето слънце – дете. Понякога намираме Слънце-Бога изрисуван в окръжността на хоризонта, с глава и крака допрени до кръга на север и юг, и с ръце прострени на изток и запад – “Той бе разпнат”. Подир това Той възкръсна тържествено и се възнася на небето. Роденият при изгрев слънце на 25 декември Бог, винаги бива разпъван в деня на пролетното равноденствие. Тези явления се преповтарят за всички слънце – богове и древността е пълна с такива примери: Изида в Египет, като Мария от Витлеем е била непорочна дева, царица небесна, Божия майка. Като Мария е рисувана с божествения Кришна девицата Деваки и така нататък. В псевдомистериите разказът за слънце-бога е бил драматизиран, а в древните мистерии той е бил проживяван от посветения и оттам води началото връзката между мита и великия факт на посвещението. Ето защо, когато Учителят Христос станал Христос на мистериите, легендите за по-старите герои на тези мистерии се събрали около него и разказите били преповторени и за най-последния божествен учител, като представител на логоса в слънцето… Когато великата легенда за слънцето била приписана и Нему, знакът Агне става знак на Неговото разпъване, както знакът Дева става знак на неговото раждане… Тези слънчеви митове, вечно повтаряни през вековете, всеки път с ново име на героя, не могат да не обърнат вниманието на изследователя… И когато се използва като средство да се унижи или съвсем премахне великата фигура на Христа, те трябва да се посрещнат не с отричане на факта, но с разбиране дълбокия смисъл на разказите, с разбиране духовните истини, които легендите изразяват под прикритата форма. Христос на слънчевия мит е Христос на мистериите и ние намираме тайната на митическия Христос в мистическия[93].

Мистическият Христос е двоен: 1) Логосът, второто лице на Троицата, 2) Любовта или втората страна на развиващия се божествен Дух у човека. Първият представя мирови произшествия, станали в миналото, и той съставя основата на слънчевия мит; втория представя един процес, който се извършва в човека, – стадия, с който се довършва човешката еволюция. Това прибавя много подробности в мита. И двамата тези са дали по нещо за евангелската история и заедно създават образ на мистическия Христос… Когато материята, която е трябвало да образува нашата слънчева система, се е отделила от океана материя, което изпълва пространството, третото лице на  Троицата – Духът Свети – излива своя живот в тази материя, за да оживи, за да може с време тя да приеме разни форми. Тогава тя влиза в разни състави и образува тези форми под въздействието на живота на Логоса, второто лице на Троицата, Който принася себе си в жертва, като носи налага ограничения на материята, чрез което се ражда “небесният човек”… Това е космичната история, драматично представена в мистериите… Логосът, мировият мистичен Христос се облича в материя, влиза наистина в утробата на девицата – още девствената неплодна утроба на материята… В мистериите има още един Христос, който е много близък и скъп на човешкото сърце – Христос на човешкия дух; Христос, който у всекиго от нас се ражда и живее, бива разпнат, възкръсва от мъртвите и възлиза на небето. Ето жизнеописанието на духовната опитност,тоест как посветения живее живота на Христа. При първото велико посвещение Христос се ражда в ученика; тогава за пръв път ученика усеща в себе си изливането на божествената любов и изпитва онази чудесна промяна, която го кара да се чувства едно с всичко живо. Това е то “второто раждане” за “небесното царство” като малко “дете”. Това е значението на Иисусовите думи, че човек трябва да стане малко дете, за да влезе в Царството (Матeй 18:3). При второ посвещение той се кръщава с вода и Дух, който му дава сила за един учител, който трябва да излезе и работи в света. При трето посвещение, той се преобразява и среща великите мъже на миналото, които вече са преминали пътя, по който той сега върви. Четвъртото велико посвещение го въвежда триумфално в Иерусалим, с гледката на Гетсимания и Голгота. Сега той е Христос, готов за кръстна жертва. В петото велико посвещение, той се възнася при Отца и става тържествуващ учител, връзка между Бога и човека. Такъв е Христос на мистериите на своето двойно естество – Логос и човек, миров и личен. Мистическия Христос е съзнание на душата, а не Богочовек[94].

Тези разсъждения будят няколко недоумения. Неизбежно с настойчивост се натрупват въпроси: Каква е тази смесица от понятия? Какво е това отделение на Иисус от Христа? Кой и въз основа на какви данни така уверено вещае, че учението на Църквата Христова, отразило и кристализирало в себе си всичко, що Христос дал на света чрез апостолите, тоест така нареченото “екзотерическо християнство е тясно и оскъдно”[95] по сравнение с езотерическото християнство на Теософското общество? Какви са тези записки и летописи, за които постоянно говорят теософските първенци?

Въпроси един след друг в непрекъсната верига се нижат в съзнанието. На тях теософите дават само един странен, неубедителен за нетеософа отговор: това знаят, така разбират, така учат великите посветени, учителите, експертите в окултните изследвания[96].Историческата правда, неоспоримият исторически факт се изместват. Зад тях търсят легенди и митове. Преценката на разума се отхвърля и на човешкото съзнание се предлага фантастичното, не рядко може би патологично видение на някои хора. Не можеш да разбереш, защо трябва да вярваш на Махатма Мория, на Блаватска, на Безант, на Синет, на Олкот, на Ледбитер, на Желиховска, на Джинаражадаса, на Крашнамурти и други, а не трябва да вярваш на искрени и честни учени, които не са съгласни с “постиженията” на теософските първенци?! Колко е далеч този горделив теософски път от пътя на чистата наука, на непредубеденото и озарено от смирение сърце!

Кой е Христос? На този въпрос Теософското общество всъщност няма отговор. Теософи пишат че “Христос е персонифициран принцип”, или “идея за Божествен човек[97]”, че “Христос е един от учителите на бялата ложа[98] и е повторил, като пратеник на тази ложа, ученията на своите предшественици [99], за да даде нов тласък на човешката еволюция и изгради нова цивилизация[100]”, че “Христос е физическо-естерна субстанция[101]”, че “Христос е по-възвишена сила, на която Иисус станал храм[102]”, че “Христос е Владика на любовта[103]”.

И така нататък. Но това са само думи, без налагащo се на съзнанието определено съдържание. Два логически извода са възможни от тези изрази, че Христос не е Иисус Христос, Когото християните познават като Богочовек, а е само безличен принцип, не жизнена идея; че Христос е един съвършен дух, завършил своя духовен развой, своята еволюция и явяващ се периодически в различни тела.

Тези два извода си противоречат. Ако Христос е един завършил своя духовен развой дух “пълен със благодат и истина” (Иоан 1:14), в Когото “Божествената мъдрост обитава в пълна мяра” [104] и с негова помощ всеки може да е Бог; Христос е Бог, а не безличен принцип. Но в такъв случай що е всевишния, чийто син е Христос[105]? Кой е носител, обективиран субстрат на Божествената мъдрост, която обитава напълно в Христа? Безспорно пак Бог. Следователно, или има два Бога, или Бог се е въплътил в Иисус и Иисус Христос е Богочовек.

Ако Христос е дух, завършил своя духовен развой по силата на неумолимата карма, то Той един ли е или има много Христосовци? Ако е един, то кой е Той? Адам, първият човек или някой друг? Кармата ни принуждава да признаем, че Адам е Христос, защото той като пръв човек, най-рано е завършил своя духовен развой. Но в същото време кармата ни принуждава да признаем, че днес има много Христосовци. Ако Мория, Буда, Брама, Зороастър и всички основатели на великите религии са дали телата си на “Христа”, за да проживее в тях неколкогодишен смъртен живот на земята[106], то те са имали “свръхчовешка чистота”[107] и, следователно, са станали вече Христосовци, завършили са своята духовна еволюция. Освен това има вероятно и други немалцина Христосовци, щом “всеки човек ще стане Христос”[108]. Бялата ложа, която ръководи съдбите на вселената, нали е събрание на Христосовци, станали богове?

Но в този неоспорим извод има трагизъм за Теософското общество – има ли край безкрайното? Може ли да бъде изчерпана пълнотата, абсолютността? Безусловно не. Бог е пълнота на абсолютни съвършенства. Кой може да постигне тази пълнота по пътя на развоя, на еволюцията чрез многократни прераждания? Никой никога. Духът носи със себе си своето съзнание и последното не може да излезе от рамките на ограниченото, определимото, изчислимото. Всяко човешко същество е пределно, измеримо, изчислимо; свръхчовешкото е невъзможно за човека, то е трансцедентно за него[109] и при неограничено число въплътявания.

Възможно ли е от теософско гледище да се говори, че някой (в случая Христос) е завършил своя духовен развой? Нали няма спор в духовния развой? Ако духовния развой свършва с обожествяване, то или старият бог (Брахман) и новите богове (Христосовците) не са абсолютно съвършени и ще продължат своя развой, или теософският бог (Брахман) не е едничък и всичко; в такъв случай изразът tat twamasi остава само фраза, съдържаща горчива измама.

Христос е или Бог, или човек, достигнал възможната за човека степен и съвършенство. В първия случай Той е Син Божи, второ лице в светата Троица, “неотлъчена идея, а действаща субстанция (ипостасна сила),” във втория случай Той е един от многото нравствено съвършени хора; Той не е един и единствен и не може да бъде такъв. А теософите смятат Христа за единствен дух.

Освен посочените противоречия, от последната мисъл следват с неотразимост и следните изводи:

Ако Христос е един и единствен, то Той спира духовния развой, еволюцията на другите хора и никой никога не може да стане друг Христос, не може да стане Бог. Този извод подрива устоите на Теософското общество, отрича “развоя, който е закон на естеството,” според теософите.

Ако Христос е един и единствен, то неговите периодически въплъщения (приблизително всеки 2000 години) са безпредметни. Всяко ново въплъщение на Христа трябва да следва едва тогава, когато всички, а не поне мнозинството хора от лицето на земята са оделотворили вече дадените от Него завети и става необходимо да се даде “нов тласък на човешката еволюция, за да се изгради нова цивилизация.” Духовният растеж, обаче, се извършва не по силата на механически закони, действащи вън от личността и независимо от нея; той е личен етичен акт, извършва се чрез лично усилие във време, но неговата продължителност във време е индивидуална. Всичко зависи от напрежението на волята, от светлината или тъмнината, които излъчва личността. Успехите и паденията на личността са индивидуални; те определят нейния духовен растеж, нейната духовност[110]. Иисус Христос е начало на нов живот, който във всяка личност се развива по свои закони. Иисус Христос е “квас”, а личността – “три мери брашно”; всяка личност “възкисва” за свое време и в своя пълнота. Иисус Христос е “основание” общо и неизменимо за всички[111], но върху Него всеки свободно гради своя духовен дом. Следователно, всяка личност посвоему и в различна продължителност време постига съвършенство, и никой не може да предрече кога човечеството ще живее Христовите завети и ще стане нужда от ново въплъщение на Христа.

________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет 1929-1930 г. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[85]. Срв. заключението на Комитета, назначен от Ламбетската конференция да даде преценка на теософията, напечатан в Conference of Bichops of the Anglican Communion. Second edition. London 1920, p. 125-130. Председател на този комитет е бил Оксфордският епископ Hubert M. Burge.

[86]. Димитър Витанов Дюлгеров, Теософско общество; организация и учение, стр. 38-46.

[87]. “Брахман е всичко. Човек е част от Брахмана; той е атман”. Виж Kurt Lehmann-Issel, пос. съч., стр. 16-17, 126; “Няма външен Бог. Бога трябва да разкриваме в себе си, и в себе си да пробудиме спящия Бог… Няма друг Бог освен очистения човек”, пише Кришнамурти в “Звезда”, кн. ІІ, стр.22-24; кн. VІ-VІІ, стр. 68; “Това, което е вечно в нас, нашето най-дълбоко себе, е Бог”, пише Анни Безант, Всеобщата религия. София, 1921 год. стр. 15, 37 сл.; “Всяка представа за личен Бог е само символ”, пише Sinnet , Esoterische Lahre, S. 206; “Колко ограничени са представите на онези, религиозни неверници, които сеят заблудата, че Господарят на вселената е личен Бог, и Той управлява вселената по произвол, и има човешки слабости и чрез молитва може да бъде убеден да измени волята си”, пише Hartmann, Was ist Theosophie? S. 15. V. Riel, пос. докл. S. 308.

[88]. Kurt Lehmann-Issel, пос. съч. стр. 106.

[89]. Idid., стр. 17. Анни Безант, Всеобщата религия, стр. 11 сл. Будистските и Браманистки религиозно-философски идеи в теософията ще бъдат посочени в отделна глава.

[90]. Срв. Лев Платонович Карсавин, Пролегомены к учению о личности. (“Пут”, орган русской религиозной мысли. Изд. Религ.-филос. Академии. Париж 1928 год. № 12, стр. 32-46); Анри Берксон, Творческая еволюция. Перев. М. Бугатова. Москва 1909 год.; Ле-Дантек, Познание и сознание. Перев. Базарова. Спб, 1911 г.; A. Shopenhauer, Dieb Welt als Wile und Vorstellung, 3 Aufl. Leipzig 1859; L.Will. Stern, Person und Sache. Sistem der philophischen Weltanschauung. B. I. Leipzig 1909.,S. 16 ff.; Лев Михайлович Лопатин, Нравствнное учение Шопенгауэра (“Труды Моск. Психологическаго общества”, Вып. І. 1888 год.); Василий Петрович Преображенский, Очерк теории знания Шопенгауэра (“Труды Моск. Психологическаго общества” Вып. І. 1888 год. Виж заб. 109).

[91]. G. Cohen, Sistem der Philosophie. B. II. Berlin 1904, S. 417 ff.

[92]. Анни Безант: Всеобщата религия, стр.32 сл.; Езотерическо християнство, стр. 80-90; Ч. У. Ледбитер, Християнското верую: начало и значение. София 1919 год., стр. 10-67.

[93]. Анни Безант, Езотерич. Христ., стр. 91-105; Ч. У. Ледбитер, Християнското верую, стр. 49-51; Паралели за страданията и кръстната смърт на Христа търсят в елинската митология и не теософи. Например: Reich, Der König mit der Dornenkrone (“Neue Jahrbücher für die klassische Altertum” 1904), S. 705 ff; G. Rudberg, Die Verhöhnung Iesu vor dem Hoheprister (“Zeitschrift für neutestam. Wissenschaft” 1925), S. 194 ff; P. Wendland, Iesus ais Saturnalienkönig (“Hermes”: Zeitschrift für classische Philologie”. Berlin 1898), S. 175 ff

[94]. Анни Безант, Езотерич. Христ., стр. 106-118; “Вопросы теософии”, І, стр. 159 сл.; Ч. У. Ледбитер, Християнското верую, стр.51-87.

[95]. Анни Безант, Езотерич. Христ., стр.153.

[96]. “Подробности за еврейския учител (Иисус Христос) са дадени на света от Елена Петровна Блаватска, както и от други експерти в окултните изследвания. В умовете на мнозина ще се надигне съмнение досежно думата експерт във връзка с окултизма. А тя просто означава лице, което, благодарение на особени изучавания и подготовка, е придобило особен род значения, и е развило в себе си сили, които му дават възможност да има свое мнение върху предмета, който изследва… Когато започне чрез тези развити способности да изследва невидимия мир…, той може по своя воля да проверява летописите, за които говорим. Такова проверяване е тъй далеч от схващането на обикновения човек, колкото математическите книги, написани със символите на висшата математика, са далеч от разбирането на тези, които нямат математическа подготовка”, пише Анни Безант, Езотерическо християнство, стр. 80-81; “Сведенията, които ще дам за символите тоест за никейския символ на вярата, не съм ги достигнал нито от сравнение на стари ръкописи, нито от изучаване от многотомни съчинения на богословси автори; те са просто резултат от изследвания из Природните записи, извършена от неколцина ученика на окултизма”, пише Ч. У. Ледбитер, Християнското верую, стр. 6.

[97]. Елена Петровна Блаватска, Писмо до А. П. Ганненфелтот 24. ІІІ.1884 г. Срв. Димитър Витанов Дюлгеров, Теософско общество. Организация и учение, стр. 46, заб. 7. “Вопросы теософии”, І, 159.

[98]. Елена Петровна Блаватска, Из пещера и дебрей Индостана. СПБ. 1912 год., стр. 39. “Велико същество, принадлежащо към великата духовна йерархия, която ръководи духовния развой на човечеството”, според Анни Бизант: Езотер. Христ., стр.91-94; Всеобщата религия, стр. 3 сл.

[99]. Анни Бeзант, Езотер. Христ., стр. 91-94.

[100]. Ibid., стр. 82.

[101]. Kurt Lehmann-Issel, пос. съч., стр. 126.

[102]. Анни Бeзант, пос. съч., стр. 82.

[103]. Ibid., стр. 83.

[104]. Ibid., стр. 83, 84.

[105]. Ibid., стр. 84.

[106]. Ibid., стр. 82, 99-100, 102. Срв. Николай Райнов, Днес и утре. София 1925 год., стр. 57-58, 79-80.

[107]. Ibid., стр.152, 232.

[108]. Анни Безант, пос. съч., стр. 82.

[109]. Анри Берксон, Матерiя и памят. Изследованiе об отношенiи тела к духу. Перев. с франц. А. Баулеръ. СПБ. 1911 г., стр. 259 сл.; Семьон Людвигович Франк, Личност и вещ (сборник: Семьон Людвигович Франк, Философия и жизнъ. Этюды и наброски по философия и кулкуры СПБ, 1910 г., стр. 162 сл); Борис Сидис, Психология внушенiя. СПБ, 1902 г., стр. 186 сл.; Иммануил Кант, Критика чистого разума. Гледай “О дедукцiи чистыхъ расудочныихъ понятiи”. Виж заб. 90.

[110]. Виж статията “Солъ Земли”, тоест сказанiе о жизни старица Геθсиманскаго скита iером. Аввы Исидора, собрание и по порятко изложиния недостоинымъ сыном еог духовнымъ Павломъ Флоснискимъ”. Серг. Посад 1909 год., (отпечатък отъ сп. “Християнинъ” 1908 год., № 10-12 и 1909 год. №№ 1 и 5); Срв. свящ. Павел Флоренскiй, Столпъ и утвержденiе истины, стр. 321, 751-752.

[111]. Матей 13:33, Лука 13:2, 1 Коринтяни 2:10-11; Срв. свящ. Павел Флоренскiй, Столпъ…, стр. 232, 723-724; Митрофан Дмитриевич Муретов,“Эрнест Ренан и его „Жизнь Иисуса“, СПБ. 1908; J. G. Fichtes nachgelassene Werke, herausg. Von J. H. Fichte. 3 Bde. Bonn 1834.

Изображение: авторът Димитър Витанов Дюлгеров (1890-1966). Източник архив на библиотеката на Богословския факултет при Софийския университет.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dj9