Димитър Витанов Дюлгеров

10.

Ученията на Теософското общество за Бога са твърде неопределени и поради това човек не може да ги подложи на анализ[85]. У теософите на Запад учението за Бога се оформя като мъглив теизъм; у теософите в Индия – като пантеизъм; у Кришнамурти – като многолик атеистичен будизъм[86]. Една обща мисъл, обаче, владее цялото Теософско общество: “човешкия дух е не само част от Божествения; човешкия и Божествения дух са почти тъждествени; те се отличават само по съвършенство, по чистота, а не по същина и възможности”[87]. Ето защо, Теософското общество смята себепознанието за Богопознание. В тази мисъл е скрит зародиша за титаническата гордост на теософите[88]; от нея с необходимост следва фактическата атеистичност на Теософското общество, макар че теософите постоянно говорят за Брахман, за Бог, който е едничък и всичко (Tat twamasi)[89].

Себепознанието е гносеологически акт, който установява същината на личността. Самопознаващият се е направил себе си, само себе си, най-интересен обект за наблюдение, и установява каква е същината на неговата личност, и с какви гиздала тя се явява пред другите. Като гносеологически акт себепознанието е всеобщо единен, с различна само пълнота и дълбочина, а като последица (тоест резултат от себепознанието), то е напълно индивидуално и неприложимо към никого другиго: личността е една и неповтаряема. Очебийно е, че себепознанието не е и не може да бъде Богопознание. Трепетът, който вълнува човешката воля не винаги блика от кристално чисти извори на истината, доброто и красотата. Често той носи със себе си мътните утайки на порока; не рядко той завлича в лепкавата кал на греха, и много често очарова с блясъка за чертозите, в който нагиздени с измами пурпур и злато царуват себелюбието, клеветата, измамата, похотливостта, гордостта.

Ако себепознанието е Богопознание, тук няма друг Бог, освен човека. Колко жалък е този бог! Този, който всеки миг тръпнеше за своя живот, който копнееше по далечни, не винаги възможни идеали, който е безпомощен от люлката до гроба…, той бил бог! В такъв бог никой не може да вярва. Към такъв бог никой не може да протегне ръце с надежда. Пред такъв бог никой не може да наклони глава и да свие колене с гореща молитва. Този бог е затворен в своето съзнание и не може да ограничи рамките на ограниченото несъвършеното[90].

Очистеният човек не е, и не може да бъде Бог. Той все пак е човек, а не Бог. Бог е абсолютното живо въплъщение на истината, добро и красота[91]. Ако човек би могъл да достигне тази абсолютна пълнота, той би станал друг бог. Това е немислимо: две абсолютни взаимно се унищожават, това е невъзможно: абсолютността е трансцедентна за човека, желан и неосъществим блян.

Освен това, какво значение има себепознаването, ако неговите върховни и възможни постижения са предварително определени от махатмите (“велики духове”), великите учители-свръхчовеци? Нали Махатма Мория и Махатма Кут-Хуми са съобщили чрез дейците на Теософското общество онова, що намират за потребно да съобщят на всички хора? Какво ново може да даде себепознанието? Може би то е необходимо за проверка на съобщението от великите учители-махатми? В такъв случай проверката, като напълно индивидуална, би отрекла самите махатми и би задушила смирението, което краси всеки човек и което – по необходимост – у теософите е могъщ закрилник на закона на развоя. Съобщаваното от махатмите може да се смята само като разказ за изминалия от тях път на духовен развой. Този път не може да бъде задължителен за никого: всеки човек по свои пътища достига съвършенство.

В тази верига от мисли се очертава и образа на Христа Богочовека. За Теософското общество живота за Христа не е нито истинска история, нито мит или легенда. “Историята за Христа има по-дълбок смисъл”, пише Анни Безант. “Христос е нещо повече от човека Иисус и има мистическо значение… Ние, теософите, различаваме исторически, митически и мистически Христос [92]”.

“Окултните летописи отчасти потвърждават разказа на Евангелието и отчасти не го потвърждават; те ни показват живота, и така ни помагат да го разплетем от митовете, които са преплетени с него. Детето, чието еврейско име е било обърнато на Иисус, е било родено в Палестина 105 години преди датата, когато почва нашата ера, през време консулството на Публиус Рутилиус Руфус и Гнайус Малиус Максимус. Родителите му са били благородни, макар и бедни и те му дали добро образование по еврейските свещени Писания. Неговата ревностна преданост и сериозност не за годините му, е накарала родителите да го обрекат на религиозен и аскетичен живот, а наскоро, подир едно посещение в Иерусалим, когато то показва своя необикновен интелект и жажда за знание в своите разговори с учителите в храма, него изпращат на обучение в един есеенски манастир в южно-юдейската пустиня. Когато Иисус става на деветнайсет години, той отива в друг есеенски манастир, близо до планината Сербал; този манастир бил посещаван от учени хора, пътуващи от Персия и Индия за Египет, и там е имало една великолепна библиотека от окултни съчинения – много от тях индийски, от зад хималайските страни. От това място на мистична ученост той минава по-късно в Египет. Там той получава пълно обучение в тайните учения, които са били за есенциите истински източник на живот и там бива посветен като ученик на онази възвишена ложа, от която са излезли всички основатели на великите религии. Защото Египет бе останал един от основните центрове на истинските мистерии, на които всички полуоткрити мистерии са само едно слабо и далечно отражение…Тук младият евреин получава тържествено посвещение, което го приготвя за царското свещенство, което той постига по-късно. Така свръхчовешки чист е бил той, и тъй нежно набожен, щото в своя пълен разцвет високо се е издигнал над строгите и някак фанатични аскети, между които се е учил; върху сухите еврейски души около себе си той е пръскал благоуханието на една нежна митична мъдрост – като роза, странно поникнала в пустиня, и разливаща благовоние през околната пустош. Прекрасната и мъжествена грация на неговата бяла чистота го е окръжавала като кратко лунно сияние, и неговите думи, макар малко, са били винаги сладко-пленителни и пълни с любов, така че дори и най-грубият е ставал за миг вежлив и най-коварният – нежен, когато са чували гласа му. Така той живял двадесет и девет години смъртен живот, растейки от благодат в благодат… Тази свръхчовешка чистота и преданост приготвят човека Иисус, ученик, да стане храм на една по-възвишена сила, на едно мощно, вътре пребиваващо присъствие. Тогава настава време за една от тези божествени прояви, каквито от време на време стават, за да се подпомогне човечеството, когато трябва да даде нов тласък за ускорението на човешката духовна еволюция, когато трябва да се зароди нова цивилизация. Западният свят бе тогава в утробата на времето, готов да роди и тевтонската подраса трябваше да подвземе имперският скиптър, който се изплъзваше от отслабналите ръце на Рим. Преди подрасата да се появи, обаче, трябвало е един миров спасител да благослови детето – Херкулес в люлката. Един могъщ “Син Божи” трябваше да се въплъти на земята, един възвишен учител, “пълен с благодат и истина” (Иоан 1:14), в когото божествената мъдрост обитава в пълна мярка, който наистина е въплътеното “Слово”, светлина и живот в преобилно богатство, истински източник на водата на живота, владика на състрадание и мъдрост – такова е неговото име – и от своето желание на тайните места Той излиза между човеците. За него е бил необходим земен храм, една земна форма, тялото на един човек, и кой е бил пригоден да отстъпи доброволно своето тяло в радост и доброволна служба Томува, пред който ангели и човеци се прекланят в най-пълно благоговение? Кой друг, освен този евреин между евреите, този най-чист и най-благороден между “съвършените”, чието неопетнено тяло и ум са били най-доброто, което човечеството е можело да предложи тогава? Човекът Иисус принася себе си доброволна жертва, “предлага себе си безпорочен” пред Владиката и любовта, който взема този чист храм за свое обиталище и живее в него три години смъртен живот. Това влизане е отбелязано в преданията, записани в Евангелието, като кръщение Иисусово, когато Духът “слиза от небето във вид на гълъб и застава върху Него” (Иоан 1:32) и един небесен глас го провъзгласява като възлюбен Син, Когото людете трябва да слушат… Иисус оттогава започна да проповядва. Той е бил оная чудесна мистерия – “Бог проявен в плът” (1 Тимотей 3:16) – не, обаче, едничък Бог, защото е писано: “Аз казвам, вие сте богове”… Всички човеци са богове по отношение Духа вътре в тях, но не у всички богоначалието е така проявено, както у този възлюбен Син на Всевишния. На това проявено присъствие може с право да се даде името “Христос”, и Той именно е живял и се е движил в облика на човека Иисус по гори и полета из Палестина, когато е учил, изцерявал болести и недъзи, и събирал около себе си ученици… Посредством притчи и живи образи, Той учил неуката маса… и като си служил със силите на своя свободен Дух, Той изцерявал много болести с дума и докосване, като усилвал магнетичните енергии, присъщи на Неговото чисто тяло, чрез възбудителната сила на Неговия вътрешен живот… Той бива отхвърлен от своите есеенски братя, между които първо е работил; техните аргументи против Неговия живот на благотворна дейност са събрани в разказа за изкушението – понеже Той разкрил на народа духовната мъдрост – съкровището, което те смятали за своя най-голяма гордост и за най-голяма тайна… Скоро учителите и водителите на Неговия народ почнали да го гледат със завист и гняв: Неговата духовност е била постоянен укор срещу техния материализъм, Неговата сила – постоянно, макар и мълчаливо, излагане на тяхната слабост… Три години след Неговото кръщение… човешкото тяло на Иисус понася наказанието, задето се е отдало в служене на един Учител, Който е бил повече от човек… Учителят не забравя своето обещание да дойде при учениците си, след като светът го изгубва от очи (Иоан 14:18-19) и нещо повече, – петдесет години Той ги посещавал в своето етерно-духовно тяло, продължавайки прекъснатото от смъртта обучение, като ги обучавал в областта на окултни истини… Събирали се в едно уединено място в покрайнините на Юдея… и получили “даровете на Духа”… Подир това, напълно подготвени, апостолите се разпръсват да проповядват, винаги подпомагани от своя Учител… Вътрешното учение, давано от Христа на избраните Му се е предавало устно на достойни люде, на ученици, които са образували малки общини, за да водят уединен живот и са запазвали връзки с централното тяло… Историческият Христос е едно велико Същество, принадлежащо към великата духовна иерархия, която ръководи духовната еволюция на човечеството. Той си е служил три години с човешкото тяло на ученика Иисус, като е поучавал народа в Юдея и Самария, церял е болни и е извършвал и други важни окултни действия… Той е бил убит за богохулство, понеже е учил, че всички човеци, и Той заедно с тях, са от божествен произход. Той идва да даде нов тласък на духовния живот в света, да възвеличи изново вътрешните учения досежно духовния живот, да окаже още един път на древния “тесен път”, да провъзгласи съществуването на “Царството небесно”, царството на посвещението, що въвежда посветения в онова познаване Бога, което е живот вечен… Това мощно Същество, което си послужило с тялото на Иисус, като със свое оръдие, и чиито покровителствени грижи се простират върху цялата духовна еволюция на петата раса, по-късно предава грижата за младата църква на този свят свой ученик Иисус. Като завършва своята човешка еволюция, Иисус става един от учителите на мъдростта и взема християнството под своя особена грижа, като се е старал винаги да го води по правия път, да го пази, да го храни. Той е бил иерофантът на християнските мистерии, непосредствен учител на посветените… Негов е импулсът, който е говорил в гърма на Савонарола. Негова е енергията, която е подбуждала Роджър Бейкън, Галилей и Парацелз да изследват природата. Негова е красотата, която е вдъхновила Фра Беато Анжелико, Рафаел и Леонардо да Винчи, възкриляла гения на Микеланджело, блестяла пред очите на Мурило и е дала оная сила, която е въздигнала чудесата на света: Дуомон в Милан, св. Марк във Венеция, катедралата във Флоренция. Негова е мелодията, която диша в месите на Моцарт, в сонатите на Бетховен, в ораториите на Хендел, във фугите на Бах и в строгото великолепие на Брамс. Негово е присъствието, което е ободрявало самотните мистици, преследваните окултисти, търпеливите изследователи на истината. Чрез убеждаване и заплаха, чрез красноречието на Франциск и сарказмите на Волтер, чрез кроткото смирение на Тома Кемпийски и суровата мъжественост на един Лутер, той се е старал да поучава и събужда, да привлича към святост и да отбива от порок. През дългите столетия на старание и труд, носейки цялата тежест на Своята Църква, Той никога не е пропускал да утеши и последното човешко сърце, което се е обръщало към него за помощ. И днес Той се старае да облагодетелства християнския мир с част от великата струя мъдрост, която се излива сега за подновяване на света, и Той търси във всички свои църкви да намери някои, които имат уши да чуят мъдростта, и които ще отговорят на Неговия зов – за пратеници да разнесат мъдростта из неговото стадо с вика: “Тук съм Господи, прати ме!”

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“ – продължение от публикация № 1585*“ →