Димитър Витанов Дюлгеров

6.

Христовото учение не е само формула, а живот и дух[43]. Животът е неопределим. Той се преживява и е ясен, жив, реален за оногова, който го има. Той може да стане достъпен другиму чрез символи: слово, цветове, отношения, и линии, и плоскости, звукове, движения, дело. И тук именно – в символите – намира образ човешкото, субективното, ограниченото, и надниква с по-голяма или по-малка настойчивост тайната на живота въобще, и на духовния живот особено. Средствата, с които ние правим достъпен нашия вътрешен човек на другите, са вторични пътища на познанието в областта на религията. Те са различно съвършени. Първичен път е непосредствения опит, непосредствено докосване до истината, чрез подвиг в жертвено изгаряне на индивидуалността, за да стане човек единна личност.

Чрез подвиг се разтърсва душата и се разкрива човешката личност, снемат се гиздавите или дрипави покривала, зад които тя се крие, за да се показва такава, каквато не е. Като страшно земетресение на душата (Хенрих Хайне), подвигът (любовта) очиства човека от лепкавата кал на злото, раздира надиплената безкрайна мантия на мрака, и го приобщава с истина, светлината, красотата, чистотата. Чрез подвиг се изгражда братство, Църква. Брат=брат (руски език), вземам неговия кръст, нося и споделям неговите радости и скърби, живея с него и в него[44]. Аз и той не сме двама. Той ми е другар=друг (руски език), друг аз[45]. В него виждам себе си, и ние двамата чрез това съзнание образуваме нещо единно,  двуединство, трето=мистическо единство на двама, на два жизнени ручея, слели се в един[46], нова духовна същност. То им дава възможност за знание[47], за влизане в Царството небесно[48]. Това единство е живо въплъщение на Църквата. Неслучайно Спасителят праща апостолите на проповед двама по двама[49]; неслучайно все двамина се явяват действащи в живота на Църквата (например Павел и Тимотей, Лука и Сила)[50]; неслучайно в народните легенди връзката между двамина и харизматическите дарове се подчертава настойчиво, например апостоли Петър и Иоан, Петър и Павел, св. Козма и Дамян, Кир и Иоан, Пантелеймон и Ермолай, Самсон и Диомид (Диомотей).

Неслучайно Църквата пее над покойниците: “Се что добро, что красно еже жити пратие вкупе”. С една дума в подвига и чрез подвига (=жертвена любов) се оделотворява църковността. Тя не е идеал, а априорна необходимост, “конститутивен елемент на човешката природа”, както се изразява свещеник Павел Флоренски[51].

Малки и големи мистерии в християнството няма. Цялото то е божествено и еднакво недостъпно (за разума), и достъпно (за сърцето чрез подвиг), и за мъдреца, и за необразования. То се предава чрез символи (богослужението), чрез учение (благовестването), чрез дело (подвиг в живота) и винаги открито, винаги достъпно. За всеки, който иска да чуе, да види, да възприеме – Христос е ръководител и наставник[52]. Той има всичко от Бога[53], а не от великата ложа от централна Азия, която изпраща своите посветени по всички страни[54]. Христос не е неин “посветен”, а е Син Божи. Той не предава Свое учение, а онова, що е чул от Отца.

7.

Вярно е, че “религиите имат един общ произход[55]”. Но не е вярно, че “всички религии в света водят началото си от учението на божествени човеци, които от време на време откриват на различните народи в света ония части от основните истини на религията, що човеците са в състояние да разберат; че като притежават същата едничка истина, учителите проповядват същия морал, втълпяват същите правила, указват на същите обреди и си служат със същите символи…; че великите учители образуват едно постоянно братство от мъже, в своето развитие достигнали недосегаема височина, които се явяват от време на време да озарят света с ново учение, и – през вековете – са духовните пазители на човешкия род; че религиите са разклонения от един и същ дънер – Божествената мъдрост, която се нарича с различни имена: мъдрост, гносист, теософия; че в разни епохи някои хора са искали да изтъкнат своята вяра в единството на религиите и за това са предпочитали еклектическото название теософияпред всички други[56]”. Религията е необходима потреба за човека. Без нея е невъзможен живота. Тя е проява на неизкоренимо религиозно чувство. И поради това всички религиозни прояви, всички религии имат общ произход. Но религиозните учения, религиозните знания, пътища, по които се разкриват религиозните истини са плод или на Божието откровение, или на естествено необходим завършек на онова, що постигат някои хора в своя религиозен живот[57]. Старозаветното религиозно учение на Богооткровено. Християнството е изпълнение и пълнота на старозаветното, и затова днес то е единствено Богооткровено учение. То е несъвместимо с ново развитие. Богооткровеният му характер губи своето значение, ако се предложи, че ще се явят пред Христа “учители, които ще озарят света с ново учение”, по-пълно, по-съвършено от Христовото[58]. Това логически е невъзможно и практически е атеистично, арелигиозно. Християнството е дадено не на една нация, а на всички нации. То надмогва време и пространство[59], национални и расови особености, способности и разните нужди на хората. Християнството, като факт, е чудо, защото не губи своята сила и задоволява всекиго и всякога[60]. Християнството, като факт в живота, със своето минало и настояще опровергава философските твърдения, че “едно и също религиозно учение не може да служи дори и за нуждите и на един народ, камо ли и за една отделна цивилизация, или за цял свят[61]… че безусловно необходимо е едно разнообразно и степенувано религиозно учение, което би отговаряло… на степента на еволюцията, в която се намира даден народ… и би помогнало всекиму там, дето той се намира в своето развитие[62].” Спасителят праща апостолите да проповядват на вси твари[63]. Цялото човечество трябва да чуе, да възприеме и да удовлетворява Христовото учение. И това ще бъде действителност, която ще вещае приближаването на второто пришествие Христово. Второто пришествие на Христа не е втора мисия за сèяне, второ откриване на ново по-съвършено учение по силата на еволюцията, а е дохождане за жътва; то ще стане не за да бъде дадено второ или ново Евангелие, а за да бъде извършен съд.

“Логосът, със своето въплъщение, свързва първата и последната буква на все световния алфавит: “в начале сотвори Бог небо и землю[64].” с апокалиптическото пророчество: “и узрят лице Его, и имя Его на чела ихь. И нощи не будете тамо, и не погребают света от светилника, ни света солончиго яко Господ Бог просвещается: и воцарятся во веки веков”[65], пише професор Николай Никанорович Глубоковски[66].

Всеединство ще се постигне не с приравняване, а с възприемане на Христовото учение.  Приравняването на религиозните учения фактически е невъзможно, защото те не са равни. А изкуственото им приравняване е равносилно на отричане на религиозните учения, защото – възприетото убива прокълналите стъбълца на неразцъфтелия, може би, още религиозен порив и внедрява равнодушие, което умъртвява религията.

Такава е целта на теософското общество. То знае добре тези необходими последици от “приравняване на религиите”, защото те са психологическа необходимост. То цели да разколебае вярата, да изкорени религиозните разбирания, да смрази с равнодушие душата, та после неизбежно да посее семена на “ново” религиозно учение, а всъщност – старото индийско браминистическо и будистическо учение.

8.

Основаването на либерална вселенска църква в недрата на теософското общество е само измамно средство за приспиване будните съвести на някои наивни християни. В тази “църква” се подготвя преход към будизма[67]: Христос постепенно бледнее и на Негово място застава Буда. Теософията е несъвместима с християнството. Между тях няма нищо общо както няма нищо общо между Христос и Буда[68].      

Теософията е бял вихър в мразовита зимна полунощ, който вее по-широка, обляна от електрическа светлина световна улица. Той вее зловещо, върти безспир игриви, капризно непостоянни кръгове от проблясващи сегиз-тогиз чудно красиви снежинки на различни религиозни и религиозно-философски системи. Но в този игрив въртеж изящните, като брюкселски дантели, снежинки се превръщат в ситен прах, хвърлят се с страхотна понякога сила в прозорците на храмовете и домовете на вярващите, за да се укрият в някой запазен ъгъл. Малко стъкла успява да строши този бял вихър; предимно той засипва низините на прозорците и бива измитан от там без съжаление.

“Струваше ми се, пише Константин Дмитриевич Кудрявцев[69], че Теософското общество има за цел да даде научно оправдание на вярата,… да постави научни основи под разклатените устои на вярата. Сега се убедих, че Теософското общество не е научно общество, че то не търси духовни пътища към Бога, а че то е религиозно движение… и в съкровените си дълбини е особена църква, нова преграда към много човешки прегради, които в течение на векове не са съединявали, а са разединявали хората. Теософията е “религия на бъдещето”, изповедта на бъдещата “вселенска църква”. Недостойно е за Теософското общество да се прикрива зад фирмата научно общество. Тъй като Теософското общество върши това, то с това, то се приближава до онези организации, които прибягват към лицемерие и лукавство, за да осъществят свойте скрити сили…[70] Теософското общество предлага лек против безрелигиозността: братство между хората при равенство на религиите. Това е само субект. Безспорно е, че този етикет не е залепен на шише с действително лекарство а на шише което има противохристиянска отрова. Теософското общество ратува за свобода. Свобода дава на църквата и Иисус Христос[71]. Между теософията и Христовата свобода има само една разлика: теософската свобода е атеистична; тя отдалечава от Христа и отчуждава от Църквата. Теософското общество е замаскирано религиозно противохристиянско движение, към което човек може да принадлежи с чиста съвест само по незнание или заблуда. В своите съкровени дълбини Теософското общество е освободена Църква; то има своя благодат, своя йерархия, свои догми, свои тайнства”. Константин Дмитриевич Кудрявцев свидетелства за своя напосредствен опит: три години той е бил ревностен член на Теософското общество Нямаме основание да не му вярваме. А имаме основание да твърдим, че Теософското общество се оформя като отделна “църква”. Това е ясно от основоположенията на “либералната вселенска църква[72] ”

Има само една Църква и един Христос[73], Всички преди Него са крадци и разбойници[74]. Такива са и тези, които след Него ще говорят: “аз съм Христос[75]”. Теософското общество със своята “либералната вселенска църква” е отпаднала от Църквата Христова религиозно общество, защото отрича Христа и служи на многолик Христос – принцип. Христос за Теософското общество е само идея за Божествен човек, който има разни имена: Буда, Шри, Кришна, Христос, Учител и други[76]. Теософското общество познава исторически, мистически и митически Христос, какъвто Църквата не знае. Теософската либерална вселенска църква, следователно, не е част от Христовата Църква, а особена религиозна организация, която сама се именува църква, за да увлече доверчиви хора.

Църквата Христова има един крайъгълен камък – Христос Богочовека. Той е един и единствен. Той умря[77] и възкръсна[78], за да изкупи човешкия род, и да му даде средства за спасение, тоест за да съгради Църквата Си. Църквата Христова е една. Който се отдели от нея, престава да бъде църковник и изсъхва, както изсъхва и бива изгаряно отрязано от лозата клонче[79]. Теософското общество  признава че самò е образувало “либерална вселенска църква”, и че не се намира в евхаристийно общение с Църквата Христова. Това е достатъчно, за да е неоспоримо, че теософската либерална вселенска църква не е Църквата Христова.

Опитите на “либералната вселенска църква” да се съюзи с всичко “истинско и добро в днешното възраждане на мисълта, което се изразява чрез новите науки, мистицизъм, теософия, нова мисъл, психични издирвания и други сродни движения, които са достигнали границите на физичното знание[80]”, още по-ярко подчертават противоцърковността на тази теософска “църква”.

9.

Църквата Христова няма за цел да оформя научни изводи; тя не е научно общество. Църквата признава науката, съобразява се с нея, определя нейните граници и използва при дейност нейните средства. Църквата Христова знае, че науката е безсилна в областта на религиозните постижения. А Теософското общество със своите “научни методи и средства” задължава членовете си да оформят изводите на теософията и други науки, “които са достигнали “границите” на физическото знание”.

Смятам, че това отношение не са нужни, каквито и да било критически бележки. Достатъчно е да бъдат приведени няколко постижения на видни теософи, за да може всеки да прецени тяхната научна стойност и църковен характер.

За св. Богородица, Ч. Ледбитер пише следното: “трябва де се разбере, че ученикът Иисус бил роден точно тъй, както всички други хора са родени. Странното учение за непорочно зачатие, разказа за особеното на благословената Дева от Дух Свети. И за раждането на Дева – всичко това са митове и символи; тези работи имат смисъл и красиво тълкуване…, но това не се отнася до физическото тяло на ученика Иисус. Майката на това физическо тяло е била една еврейска госпожа от благороден произход, но според разказа не от богат род. Не трябва да мислим за Иосиф (който също е бил от Давидовия род), като за дърводелец, защото и това е част от символизма, а не от историята. В този символизъм Иосиф е опекун на блажената Дева – тоест на душата на човека. Той представя ума; и защото умът не е създателя на душата, но само неин украсител, за това Иосиф не е зидар, подобно Великият Архитект на вселената, а само столар. Няма защо да мислим, че нашия Господ е работил в столарска работилница; това е един случай на бъркотия и оматериализирване, възприет от хората, които не разбират символизма. Майката на Иисус трябва да е била чиста и с неопетнен характер – една голяма светица, защото само такава майка е можела да роди такова чисто, дивно и славно тяло. Изследователите на вътрешния живот знаят, че когато човек свърши чисто човешката част на своята еволюция, и през него се открива стадия на Адепта, едно царство различно и над човешкото, както човешкото се различава от животинското, пред него се откриват няколко пътища на по-нататъшен растеж, и той трябва да избере един от тях. Единият от тях е този – Адаптът да стане велик Ангел или посланик на Бога – да влезе в еволюциите на Ангели (Деви). Този именно път на еволюцията е избрала госпожа Мария, щом постигнала равнището, когато човешкото раждане вече не е нужно. Твърде много красив ентусиазъм и преданост е бил излят пред нозете и през изтеклите столетия; хиляди и хиляди монаси и монахини, мъже и жени са припадали под нозете ѝ, изказвали са и своите страдания и са се молили, щото тя да поднесе своите молби пред своя Син. Тази последна молба се дължи на криво разбиране, защото Той, както е вечния Син на Бога и същевременно Христос вътре във всеки един от нас, не се нуждае от посредник с нас. Преди да изговорим, Той вече знае по-добре от нас, кое е добро за нас. “По- близо е Той от дишането, по-близо от ръце и нозе”. Когато човек разбира правилно работите, той не се моли на ангели да посредничат, защото знае, че оня, у когото всички ангели живеят и се движат и пребъдват, вече върши за всеки едного от нас най-доброто, що може да прави… Аз често съм получавал писма…, с които се молят да пратя мисъл – форма за помощ например на лице, което се подлага на хирургическа операция. Разбира се, аз винаги върша това. Тъй и когато помолим за помощ и тия велики Духове – дали той е светия в плът или такъв, който е напуснал своето плътско тяло, или това е някой велик ангел. Нека бъдем сигурни, че тази помощ идва. Такъв е случая с Мировата Майка. Бог е наредил, щото и най-малкото чувство на преданост, най-малкото чувство на разбиране, най-слабата мисъл за богопочитание да бъдат събрани, за да дадат своите пълни резултати и да извикат винаги отговор от Него. В тоя случай, в своята любвеобилност, Той е назначил Майката на Иисус като велик ангел, да събира тези молитви – да бъде проводник за тях, да ги приема и препраща Нему[81]”.

Същият Ч. Ледбитер[82] и Джофрей Ходсън[83] дават следните религиозно-научни прозрения при извършването на своята литургия. Ще цитирам малко по-подробно техните писания, за да не бъда упрекнат в прикрита умисъл да окарикатуря “великите прозрения” на епископите на “Либералната вселенска църква”, които така чистосърдечно и с детска наивност споделят видяното от тях на своите по-малки, още не достатъчно просветени и – поради това – лишени от дара за ясновидство, съидейници с теософи, а така и с всички мислещи хора.

“Нашите безтелесни братя започнаха да прииждат в голям брой малко преди началото на литургията и останаха да се носят във въздуха над нас, главно по двете страни на храма и над галерията, като стигаха дори и до покрива.

“Мнозина от въплътените богомолци бяха в състояние да поздравят своите приятели от задгробието в своето висше съзнание, и тъй станаха множество мили срещи на стари приятели. Това общение не срещаше никакви спънки от това, че въплатените не знаеха в будното си съзнание нищо, или съвсем малко от станалото. Повечето от въплатените имаха добре очертани мисъл-форми за своите замислени приятели. Полека-лека мисъл-формите бяха заменени от самите приятели. Някои от невъплатените, бяха довели със себе си души, с които са завързали приятелство отвъд гроба… Всички невидими се повърнаха към олтара в началото на службата, и последователно се приближиха все повече и повече до физическия мир. Отначало те виждаха ясно свещите, защото пламъкът от една восъчна смес е видим от вътрешните мирове, и служи понякога за сигнал на ония, които са отвъд завесата. Астралните посетители също виждаха ясно светлината и силата на причастието; някои от тях виждаха ангели, други виждаха струите сили, които течаха през разните символи и скъпоценни камъни. Ангелите на евхаристията бяха внимателни да включат във вътрешната духовна сграда всички въплътени и невъплътени, че всички да могат да използват влиянията, които се извикват при службата. Те помагаха на отделни индивиди, които беше необходимо и възможно, и със своето любовно служене, те успяха да привлекат своите астрални посетители много близо до сърцето на службата. Последните изпитваха голямо щастие от вземане участие в службата, защото за някои астралният живот не е щастлив, и те се чувстват осамотени. За множеството отслабване астралното съзнание, когато се засилваше физическата будност. Някои влизаха в аурата на своите приятели, и седяха, и стояха с тях. Почти всички чувстваха щастие от близкото общение със своите физически приятели и роднини, както и от получените от тях любовни мисъл-форми. Цялото събрание беше запазено от трептенията и вълненията на външния мир… един велик ангел пазеше тези хора и страдално бдеше над всеки едного от своите хора (безтелесните). Той ги имаше в своята аура и така доставяше ония астрални и етерни условия, при които отдръпването на завесата не беше опасно… Те виждаха много ясно всичко, чуваха музиката и думите, изслушваха с голямо внимание словото, при веруюто наведоха глава. Някои на длъжното място коленичиха и следяха цялата рецитация с почтително разбиране… След известно време и живи, и умрели бяха увлечени от ритъма и силата на службата. Последователно всички станаха като едно хармонизирано цяло, което ангелите добре използваха за своите цели. Само неколцина от нематериалните правеха изключение, защото не са били привикнали на църковни служби, и затова стояха високо, като следяха внимателно всичко, но не вземаха участие.

“Ангелът на присъствието се яви с цяла съвършена духовна красота на Господа, чиято любов и благословия се струеше непрестанно през него. Един голям ангел, от съвсем нов за мене тип се яви във фона на църквата. Макар да беше ясно, че той е ангел на любовта, външният му изглед беше такъв, че аз веднага помислих за ангела на смъртта. По цвят той бе тъмно зелен, и по снага – колкото висотата на храма. Той пазеше да не сполети нещо лошо било живи или умрели. Много са нежелателните същества и типове влияния в астралния мир, които веднага бяха използвали условията в църквата, ако не е тази охрана. Аз долавях, че дори и при тези особени условия, все пак имаше известен риск в цялата служба, тъй че присъствието на ангела на смъртта беше необходимо за по-голяма сигурност. Когато наближаваше края на службата, невидимите посетители се приближаваха все повече до светилището, и мнозина от тях като че ли приемаха тайнството чрез своите приятели. С напредването на службата, аурата на всички се засилваше в своя блясък, и към края на литургията мнозина от тях бяха духовно възнесени и просветлени.

“При думите “ite missa est”, преградата между видимото и невидимото започна да става по-гъста, като че ли завеса бе теглена пред земния живот. Някои от безтелесните останаха за последната благословия близо до своите приятели, които те дори придружиха при излизането им от храма. Може би те сега можеха да вземат участие в техния живот през останалите часове на деня – нещо, което не е възможно при нормални условия. Неколцина останаха в църквата да се молят, но голяма част от невидимите богомолци се разпръснаха след последната благословия.

“Ангелите нямат физическо тяло. Техните тела са съставени от материя по-тънка от физическата; тя трепти много по-бързо, поради което нашите очи не могат да възприемат тия вибрации. Но с очите на душата, ние можем да видим ангелите.Телата им са изградени от светлина, или по-право от материя, която свети.Те си служат с човешка форма, и при това много красива форма, макар лицата им да имат израз, който положително не е човешки; по лицата им се чете мощна енергия, живо съзнание и живот.Телата им светят и са заобиколени от атмосфера или аура, по която циркулират вълни и струи от светлина, багри и блестяща енергия. Из тях непрекъснато се струи навън сила, която протича през и около, и има постоянен изглед на северно сияние. Понякога тази сила заема определена форма, като например корона около и над главата, или като струи жива светлина, изтичаща от тялото във всички насоки, и понякога във формата на криле с най-разновидни багри и вечно променливи оттенъци. Обаче, тези аурични криле не служат за хвърчене, защото ангелите се носят във въздуха по своя воля много бързо. Старите живописци и писатели, изглежда са вземали тия течащи струи за дрехи и криле на ангелите, затова ги рисували облечени с човешки дрехи и с криле, и дори с пера на крилете. Понеже телата им са изградени от светлина, всяка промяна в течението на техните сили произвежда промяна в боите. Всяка промяна в съзнанието мигновено се явява като промяна във формата и баграта на светещата аура. Вълнение на любов, например, облива аурата в розова светлина и струя на любов – сила се излива върху обекта на любовта. Мисловата дейност се вижда като изблик на светлина и сила из главата, тъй че често те изглеждат като коронясани с бляскав ореол променливи оттенъци, – корона от злато, напъстрена с много скъпоценности, всяка една представляваща една идея… В християнската религия се казва, че те били съставлявали девет чина: тронове, господства, княжества, сили, херувими, серафими, власти, ангели и архангели, всеки със своя специална дейност и качества. От тези знания за тях, в теософията вече се оформя една система, тъй че скоро ще започнем да изучаваме ангелското царство, както сме изучавали кой да е от клоновете на естествената история”.

А Кришнамурти, верен на себе си и на духа на Упанишадите, се надсмива над “ясновидските про зрения” на епископите на теософията “либерална вселенска църква” и пише:

“В оня мир – там няма ни небе ни ад,

Ни минало, нито сегашно, ни грядуще,

Нито измамна мисъл,

Ни нежен шепот на умираща любов.

И там – там няма богове,

Нито непроницаемото време,

Ни ти, ни аз,

Но живот, който е и не е[84]”.

________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет 1929-1930 г. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[43]. “Глаголи яже Аз глаголах вам, дух сут и живод сут”, Иоан6:63. Виж подробно у Димитър Витанов Дюлгеров, Значение на догмата. Отпечатано от годишника на Софийския университет, Богословски факултет, кн. IV, 1927 г.

[44]. Срв. Галатяни 6:2, 2 Коринтяни 12:14. Св. Максим Изповедник пише “верният другар смята нещастията на другаря си свои и ги понася заедно с него, страдайки до смърт”. Migne, PG, T. 93, col. 1072 A. Подробно у священник Павел Флоренскiй, Столп и утверждение истины,  стр. 393-463.

[45]. Срв. Св. Иоан Златоуст, Тълкувание на 1 Солуняни II, 439 (Migne, PG, T. 62, col. 406).

[46]. Дон Карлос казва на Филип:

“Как сладко, хорошо в души прекрасной

себя преображать; как сладко думать,

что наша радость красит щеки друга,

что наша грусть дугую грудь сжимает,

что наша скорбь глаза другие мочит”.

Шиллер , Письма о Дон Карлосе. Письмо III. Собрание сочинения в русском перев. под ред. С. А. Венгерова. СПБ. 1902, стр. 244. Срв. Платон, Федр 255 Д: Сократ казва, че в любимия, като в огледало вижда самия себе си.

Фридрих Ницше твърди, че всеки човек има свой metron и че дружбата – това са двамина, но един общ metron, или че дружбата е еднаква структура на две души. Срв. Флоренскiй, пос. съч. стр.439.

[47]. Срв. Матей 10:2.

[48]. Срв. 2-ро послание на св. Климент Римски към Коринтяните. 12:2: “Сам Господ, попитан: ”Кога ще дойде Неговото Царство”, отговорил: “Когато двамата бъдат едно”… “Верен приятел – яка защита: който го е намерил, намерил е съкровище. Верен приятел – цена няма и мярка няма неговата доброта”. Премъдрост на  Иисус, син Сирахов 6:12. Притчи Соломонови 27:19.

[49]. Марк 6:7, Лука 10:1-9, 17:20. Матей 18:19-20.

[50]. Митрофан Дмитриевич Муретов, Иуда Предател (“Богословский вестник”, 1905 год.) стр. 551-553.

[51]. Столп и утверждение истины, стр. 443.

[52]. 2 Коринтяни 2:14-16.

[53]. Иоан 5:17-47 и други.

[54]. Анни Безант. Езотерическо християнство, стр. 25.

[55]. Ibid., стр. 11.

[56]. Ibid., стр. 11-12.

[57].Срв. W. Schmidt, Der Urspryng der Gottesidee. B. I-V. Münster i. W. 1925-1929; Anyon Anwander. Die Religionen der Menschheit. Freiburg i. Br. 1927. J. Nikel: Der Ursprung des alttest. Gottesglaubens “Biblische Zeitfragen”, 1. F., 8. H.

[58]. P. Dausch, Die Inspiraation des N. T. (“Biblische Zeitfragen”, 5. F., 2. H.). Рудолф   Щайнер признава, че “християнството има неоспорими преимущества пред почитания от мнозина съвременни  теософи будизъм: Христос е направил много повече за хората от Буда. В Него е висшия смисъл на теософията”. Рудолф Штейнер, Мистерии древности и христианство. Изд. “Духовное знание”. Москва 1900 год., стр. 113-114.

[59]. “Няма вече иудеин ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски: защото всички вие сте едно Христа Иисуса”. Галатяни 3:28. 1 Коринтяни 12:13.

[60]. Bugge, Das Christentum als Religion des Fortschritts. Giessen 1900.

[61]. „Ако учението е едно, пише Анни Безант, голяма част от тези, на които е дадено, не ще попаднат под влиянието му. Ако то бъде приспособено за хора с ограничен ум, с елементарна моралност, с тъпи схващания, за да им помогне и ги превъзпита, и тъй да подпомогне тяхната еволюция, такова учение съвсем не би подхождало за хора от същата нация, съучастници в същата цивилизация, които имат тънки и деликатни понятия, ясен и силен разум, и които са стъпили вече в областта на духовното развитие. Но ако, от друга страна, трябва да се даде на интелигенцията една философия, която да я задоволява, ако деликатните морални правила трябва да бъдат още повече изтъкнати, ако на зараждащия се духовен живот трябва да се помогне, за да достигне пълен разцвет, тогава религията ще бъде тъй духовна, тъй интелектуална и тъй морална, че когато бъде проповядвана на ниско културни хора, тя няма да достигне техните умове, нито техните сърца, а ще бъде за тях верига от безсмислени фрази, слаби да пробудят техния заспал интелект и да им дадат подтик към такова поведение, че да достигнат морална чистота. Като вземем под внимание целта на религията, нейните средства и произход; като вземаме предвид природата и разнообразните нужди на хората, на които тя се дава; като признаваме еволюцията на духовните, умствени и морални способности у човека, от такова обучение, което да подхожда на степента на неговата еволюция, ние идваме да признаем безусловната необходимост от едно разнообразно и степенувано религиозно учение”. Анни Безант, пос. съч., стр. 15-16.

[62]. Анни Безант, пос. съч., стр.14-15.

[63]. Проповядуйте Евангелие всей твари”. Марк 16:15. Срв. Колосяни 1:23:   “Проповядваното на всяка поднебесна твар благовестие”.

[64]. Битие 1:1.

[65]. Апокалипсис 22:4-5.

[66]. Николай Никанорович Глубоковский, Бог-Слово: Экзегетический эскиз “пролога” Иоаннова Евангелия (1:1-18) (“Православная мысль”, Вып. I. Париж 1928 г.), стр.121.

[67]. “Теософията е опит да се приспособят идеите на будизма към мистическите и метафизическите потреби на европейското общество”, пише Владимир Сергеевич Соловьов в “Руское Обозр.” 1890, VIII, стр. 882. Един теософ, вярващ християнин, ми изповяда своята трагедия, пише професор Ст. Консулов. Той ми каза: “Възпитан бях като християнин. Твърдо вярвах и вярвам в Христа. Увлякох се в теософията, дето срещнах и Христовите принципи на морал; никакво противоречие не виждах още с християнството. Пожелах да навляза по-дълбоко в теософската истина, поисках да постъпя в тайното учение. Започна подготвителния период. Най-акуратно изпълнявах всичко, каквото ми се заръчваше. Редовно чрез медитация се стараех да се убедя в новите истини. И успях. По едно време, обаче, поискаха от мен да подпиша декларация, че съм успял да се убедя, какво Мория стои по-високо от Христа. Това беше и ново и страшно тежко за мен. Но пак напрегнах всички свои сили, разчитайки на нашето средство – медитацията. Турях отпреде си дадения ми портрет на Мория и си повтарях необходимото, мъчех се нему да се моля. Но не успях досега. Нещо все ме караше да вдигна глава на горе, дето стои разпятие на Христа, и ми ставаше тъй болно… А сърцето не ми дава да махна Христа оттам. И до днес не съм успял да си внуша исканото от мене, за да бъда приет за редовен ученик, и досега не съм подписал, като другите, необходимата декларация”. Д-р Ст. Консулов, пос. съч., стр.85-86.

[68]. O. Wecker, Christus und Buddha (“Biblische Zeitfragen”, 1. F., 9. H.); Анни Безант, Дхарма. СПБ. 1910 год., стр. 33, 50, 51; С. Г. Келлог, Буддизмъ и христианство. Сравнение легендарной  истории и учения Будды с евангельской  историей и учением Господа Иисуса Христа. Перевод с английскаго. Изд. 2. Испр. и дополн. Киев 1894 год.; Свящ. А. Балановский, Будда и Христос. сп. “Вяра и разум”, 1887 г. июль кн. І, стр. 24-48; К, И-н, Буддизъм и христианство. сп. “Вяра и Разум”, 1888 г. окт. ІІ, стр. 513-536; Вл. Кожевников, Буддизм в сравнении с християнством, сп. “Христ. чтение”, 1910 ч. І. aвг. cтр.801-829; сент. стр. 1061-1087; ноябрь стр. 1331-1351; дек. стр 1429-1446. 1911 г.: ян. cтр. 23-37; февр. cтр. 136-147, май стр. 591-626; В. Миротворцев, Изложенiе и критическiй разбор основных начал будизма. Сп. “Православ. Собес.”, 1873, септ., стр. 34-35 ; ноябър стр. 136-147, мой стр. 295-324. 1874 год. морт, стр. 262-305; окт. cтр. 135-138; Н. Н. Писаревскiй, Християнство и будизъм. На запад. Сп. “Христ. чтенiе”, 1898, iюлъ, стр. 2-26; Свящ. А. Балановскiй, Будистическая морал. Сп. “Вяра и разум”, 1887 г. авг. Кн. І, стр. 440-477; Іером. Гурiй, Нигилистическiй принцип будiиской философiи. Сп. “Правосл. собес.”, 1909. Февр. Кн. ІІ стр. 264-286; В. Узунов, Магията в Индия. София 1909 год. Виж заб. 242.

[69]. Константин Дмитриевич Кудрявцев, Что такое теософия и теософское общество. СПБ. 1912 год. стр. 5.

[70]. Иисус Христос казал на фарисеите: “Истина, истина ви казвам: който не влезе през вратата нa овчата кошара, а прескача от другаде, той е крадец и разбойник”. Иоан 10:1.

[71]. Иоан 3:8. 2 Коринтяни 3:17.

[72]. Подобно у Димитър Витанов Дюлгеров, Теософско общество: организация и учение, стр. 47-53.

[73]. Матей 23:8. 16:18.

[74]. Иоан 10:8.

[75]. Матей 14:5; Матей 24:23: “Ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там е – не вярвайте”.

[76]. Елена Петровна Блаватска пише: “Мория смята Христа за Син Божи, но не в пряк смисъл на думата, както християните, а в по-отвлечен, образно”.“Вопросы теософии”, I, стр. 159. “Русское Обозр. ” 1891 год., ХII, стр. 574.

[77]. Римляни 5:6; 8:8; 34.

[78]. Римляни 6:4; 8:34; 9:5; 14:9; Деяния на светите апостоли 17:3.

[79]. Иоан 15:5-6.

[80]. Die liberal katholische Kirche: Darlegung der Grundsatze, Zusammenfassung der Lehre und Tablle der apostolischen Nachfolge. Düsseldorf 1927, S. 18. Либерална вселенска църква. София 1924. (Издание на Теософското общество в София), стр. 18.

[81]. Ч. У. Ледбитер, Майката на Иисус (“Звезда”, год. II, кн. 1-2, стр. 42-45).

[82]. Ч. У. Ледбитер, Церемония на светите ангели (“Звезда”, год. II, кн. 3-4, стр. 73-77).

[83]. Джофрей Ходсън, Невидимите богомолци: ясновидско наблюдение в либералната вселенска църква “Св. Мария” в Лондон на 2 ноември, Задушница (“Звезда”, год. II, кн. 1-2, стр. 84-94); Литургията, ibid, стр. 84-94; Църковните камбани в стария Малис, (“Звезда”, год. II, кн. 3-4, стр. 70); Братството между ангели и човеци (“Звезда”, год. II, кн. 1-2, стр. 49-59).

[84]. Ж. Кришнамурти, Наижда… (“Звезда”, год. II, кн. 1-2, стр. 3).

Изображение: авторът Димитър Витанов Дюлгеров (1890-1966). Източник архив на библиотеката на Богословския факултет при Софийския университет.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dhV