Иван Г. Панчовски

В дивната огърлица на трите християнски добродетели – вяра, надежда и любов – надеждата заема средно положение и образува свързващо звено между вярата и любовта. И по съдържание, и по духовна структура надеждата представлява един вид мост, по който единствено може да се премине от основата на християнската добродетел – вярата – до увенчаващата я корона – любовта.

Вярата открива духовния поглед на християнина за божествената му първооснова и го свързва с Небесния му Отец. В тази връзка вярващият усеща непосредно, схваща и познава превъзходната и безотносителна ценност на богоподобната си личност, осъзнава екзистенциалното си призвание и голямата си отговорност, тръгва по стръмния, но единствено достъпен и спасителен за него път на религиозно-нравствено усъвършенстване и на предано обществено и църковно служение, и се устремява към висшата си цел, която постоянно се озарява от сиянието на най-висшето благо. Така от чертозите на вярата (наречена от Климент Александрийски и св. Иоан Златоуст „майка и източник“ на всички дарби[1]) християнинът навлиза в предверието на надеждата. Тук подвизите на вярата се услаждат от предчувствие и предвкусване на вечните блага на доброто и нетленната награда в горния Иерусалим, която Бог е приготвил за Своите верни и предани чеда. Наистина най-възвишен е предметът на християнската вяра, но той все пак не така лесно би пленил и вдъхновил, раздвижил и активизирал човешката воля за изпълняване отправения от него религиозен и нравствен императив, ако той не би бил очертан от християнската надежда в привличащото сияние на най-висшето благо и на вечното блаженство. Именно в надеждата християнинът прегръща с цялото си сърце висшата цел на съществуването и назначението си, прави я въжделено съдържание на съкровения си копнеж и впряга всичките си сили за постигането ѝ. Въпреки това вярата е основоположна и определяща за християнската надежда. Дълбоките корени на надеждата се намират във вярата: оттам израства надеждата, оттам черпи живителни сокове, оттам се подхранва и укрепва за неспирен растеж, за непрестанни дръзновения, за неуморни трудове и подвизи в устрема към съзидание и съвършенство.

Както душевният живот на човека представлява една цялост, поради което всички душевни сили са взаимно свързани, една от друга се обуславят и една в друга се преливат, разбира се без да загубват специфичната си структура, така и трите основни добродетели на християнския живот взаимно се предполагат, изискват и допълват и само при съвместното си действие се разкриват в пълнота и съвършенство, разбира се без да се лишават от собствения си ценностен акцент и от присъщата си особена насоченост. В този смисъл може да се каже, че във вярата има първични и неизкореними елементи на надежда и любов, че надеждата се основава върху вярата, запазва я в себе си, придава ѝ динамика и предвкусва сладостта на любовта и накрая, че любовта като най-висша добродетел (1 Коринтяни 13:13) и свръзка на съвършенството (Колосяни 3:14) включва в себе си вярата и надеждата, придава им пълноценно съдържание и ефективно действаща сила. Затова без любов вярата и надеждата залиняват и замират; също така без любов хрястиянинът е нищо и нищо не го ползва (1 Коринтяни 13:1-3). Блажени Августин казва: „Нито любовта съществува без надеждата, нито надеждата без любовта, нито тези две добродетели без вярата[2].“

От психологическо гледище актът на познанието и още повече на вярата, в която също се постига познание и то за най-възвишени религиозно-нравствени истини и ценности, винаги се мотивира и вдъхновява не само от приятното чувство от откриването на нещо ново и ценно, но и от съдържащото се в това ново и ценно обещание за по-добър човешки живот, за по-благополучно бъдеще, за душевно спасение и вечно блаженство. Предметът на вярата не е някаква обективна и съществуваща сама в себе си действителност, която е чужда на човека и безразлична към живота, съдбата и благополучието му. Напротив, той е от най-жизнено значение и затова привлича и пленява човека. „Думите, що ви говоря – казва Господ Иисус Христос, – са дух и живот“ (Иоан 6:63). Чрез вярата си християнинът възприема божествената истина, която го прави свободен (Иоан 8:32), напътва го в доброто и правдата и го изпълва с живот и съвършенство. Основният предмет на християнската вяра е Бог, Който се открива в сърцето на човека като най-висше благо и подател на всички блага. Би могло да се каже, че предметът на християнската вяра е и предмет на християнската надежда, но схванат в друг аспект и от друга страна. За голямата близост и неразривната свързаност на вярата и надеждата свидетелства св. апостол Павел в определението на вярата като „жива представа за онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1), а също така в описанието на животворното и спасително въздействие на вярата: „Праведният чрез вярата си ще бъде жив… ние… сме от ония, които вярват за спасение на душата“ (Евреи 10:38-39).

В диалектичната си структура вярата изисква надеждата и непременно води към нея, дори я съдържа в себе си в някакъв екзистенциален минимум. Феноменологичният ценностен анализ установява, че „на висшия морал на вярата отговаря една емоционална ценност от особен вид – надеждата[3]“. Поради това – да заключим с думите на Дитрих Бонхьофер – „вяра, която не се надява, е болна. Тя е като гладно дете, което не иска да яде, или като уморен човек, който не иска да спи. Както е сигурно, че човек вярва, така е сигурно, че той се надява… Кой би искал да говори за Бога, без да се надява някога да Го съзерцава? Кой би искал да говори за мир и любов между хората, без да иска някога да ги изживява във вечостта? Кой би искал да говори за един нов свят и за едно ново човечество, без да се надява, че ще участва в тях?[4]“

Чрез сродството си с вярата надеждата не загубва самобитната си структура и особената си функция. Докато вярата насочва духовния поглед към Бога и открива истината за Него, надеждата укрепва доверието в Него, осигурява достъпа до Него и участието в преизобилните Му блага. Бог е предмет както на вярата, така и на надеждата: чрез вярата Той се открива предимно като обективна и свята действителност, която има една същност, но се проявява в три лица, а чрез надеждата Той се открива предимно със свойствата на безмерната Си доброта и благост към човека, като най-висше благо, вечно спасение и непомръкващо блаженство. В надеждата Бог е насочен направо към човека и му се открива в непрестанната Си грижа за личното му благополучие, спасение и блаженство. Поради това и въздействията на вярата и надеждата в душата на християнина не са еднакви. Чрез вярата се удостоверява съществуването на Бога и Бог се вселява в сърцето (Ефесяни 3:17). Но чрез вярата Бог се долавя и като напълно различен от света, като нуминозно респективно неземно, същество, което всява страх и трепет, понякога дори ужас, с безпределното Си могъщество и с неземното Си величие и поражда чувство за тварност, дистанция и нищожество. Едва чрез надеждата вярващият преживява Бога по-пълно – като привличаща, пленяваща, фасцинираща действителност, придобива лична опитност за безграничната Му отеческа доброта и благост и изцяло поверява съдбата си в ръцете Му. Оттук създаваната от вярата и от надеждата сигурност в душата на християнина, колкото и да е голяма и непоклатна, е различна. Сигурността или очевидността на вярата е вътрешна и се проявява в дълбока убеденост в истината Божия. Обаче в надеждата липсва такава сигурност или очевидност – поне що се отнася до постигането на лично спасение. Сигурността на надеждата се изразява в пълно доверие в Божиите обещания и в цялостно упование на Божията всеблагост. Следователно сигурността на надеждата не е толкова интелектуална и теоретична, колкото морална и практическа. „Затова Бог, като особено искаше да покаже към наследниците на обещанието неизменната Си воля, си послужи с клетва, та чрез две неизменни неща, в които не е възможно Бог да излъже, да имаме утеха ние, които прибягнахме да се хванем о предстоящата нам надежда“ (Евреи 6:17-19).

Според приведения текст от св. апостол Павел Бог си служи с клетва, за да направи напълно достоверни за вярващите обещаните блага на надеждата и да утвърди произтичащата от надеждата утеха. Ако вярата в Божиите откровения и субективното преживяване на надеждата биха доставяли сигурност и очевидност на дадените обетования, тогава не би имало нужда Бог да прибягва още и до клетва. В този контекст св. Иоан Златоуст казва: „Виждаш ли, че Бог обръща внимание не на Собственото Си достойнство, но, за да убеди човеците, допуска да се говори за Него и нещо, което не подхожда Нему, именно с цел да удостовери… Тъй като човешкият род е недоверчив, затова Бог е снизходителен към това, което е свойствено на нас: Той се кълне за нас, макар недоверчивостта да е недостойна за Него[5].“ Все пак основаващата се върху вярата в Божиите обещания надежда притежава голяма убедителна сила за вярващия. Според думите на св. апостол Павел надеждата „за душата ни е като непоклатна и яка котва“ (Еврeи 6:19). Вдълбочавайки се в този апостолски текст и обяснявайки го вдъхновено, св. Иоан Златоуст представя вярващите в така удостоверената надежда „вече като достигнали обещанието, защото чрез надеждата ние сме вече на небето. Надявайте се, казва той, защото това непременно ще се изпълни; а за удостоверяване казва: по-добре е да се каже, чрез надеждата вие вече сте достигнали това… Както котвата, спусната от кораба, не му позволява да се носи по вълните, каквито ветрове и да го разклащат, но, като е завързана с него, прави го неподвижен, така и надеждата. И виж, какво близко сравнение той представя; не казва на основа, която не би подхождала така тук, но на котва. Чрез нея корабът, който се намира на открито море и както се вижда, не е закрепен, стои на водата като на суша и ту се клати, ту не се клати. За човеците, които са много твърди и любомъдри, Христос употребява уместно израза (с основа): „който, казва, си съгради къщата на камък“ (Матей 7:24); а за човеци, които не са съвсем твърди и са принудени да се ръководят от надеждата, апостол Павел правилно употребил споменатия израз (с надежда). Вълнението и силната буря клатят кораба; но надеждата не му позволява да се носи по вълните, каквито ветрове да биха нападали върху него, тъй че, ако ние не бихме я имали, отдавна бихме погинали[6].“

Прочетете още „Отношение на надеждата към вярата и любовта*“ →