Иван Панчовски

Човешкият гений е проявявал редките си дарования и показвал удивителни постижения в областта на религията и философията, на държавническата мъдрост и на завоевателната дейност. Пора­ди това нека бъде позволено дръзновението да сравним някои от бележитите държавни мъже и световни завоеватели на миналото с кроткия назаретски Пророк и галилейски Учител – Иисус Хрис­тос. По този начин ще може пак да се провери дали духовното съвършенство и нравственото величие на Спасителя са неповторими, несравними и божествени. Разбира се, че тук се борави с две съвсем различни и в пълния смисъл на думата несъизмерими духовни величини. Иисус Христос никога не си поставял каквито и да било политически и държавнически задачи. Своята мисия Той определял и изпълнил не като земен завоевател и цар, а ка­то Изкупител и Спасител на душите, като религиозно-нравствено преобразяваща личност. Мисията на Иисус в света е духовна; тя почива върху убеждението и върви отвътре навън, от прераждането и обновяването на душата към нейните прояви в добродетелни постъпки и дела. Ако следва да се говори за Иисус Христос като завоевател в някакъв смисъл и оттук да се оправдае извършваното сравнение между Него и някои световни завоеватели, Той може да бъде признат само за Покорител на човешки души, за Властелин на човешки сърца, за Повелител на човешки съвести.

Александър Македонски (356-323 година преди Рождество Христово), основателно наричан Велики, е най-знаменитият пълководец и държавник на древния свят. Той покорил много народи, подчинил могъщи царе и основал световна империя, която обхващала земите на Балканския полуостров, Персия, Финикия, Египет и Индия. Жреците на Египет го провъзгласили за син на бога Амон. Сам Александър Велики заповядал да го считат за бог в Македония и в Гърция. Този световен победител и мним бог обаче бил победен от виното и властолюбието. Те помрачили погледа му и той извършил редица нечовешки деяния: убил най-близкия си приятел – Клей­тон, уморил в тъмница историка Калисфена, погубил множество младежи и накрал умрял безславно от малария[1]. Веднага след смъртта на Александър Македонски основаната от него империя бързо се разпаднала.

Въпреки някои положителни качества, които развил Алексан­дър Велики и въз основа на които бил считан от някои за прелес­тно цвете на древната гръцка народност, той бледнее пред свет­лия образ на Иисус Христос. Александър Македонски победил много царе и пълководци и сложил робски хомот върху безброй хора, но той не могъл да победи страстите си и не бил господар на пороците си. На нравственото полесражение Александър Ве­лики претърпявал поражение след поражение. Тук Иисус показал Своето абсолютно превъзходство и ненадминато величие. На това най-важно бойно поле, където човек се сражава със съблазните и изкушенията, с греховните влечения и гибелните страсти, Хрис­тос излязъл непобедим завоевател. Като спечелил на моралния фронт най-великата победа и се издигнал до безгрешност и све­тост, Иисус намерил най-правилния път към човешките сърца – но за свобода, а не за робство, за спасение, а не за гибел. Осно­ваната върху насилия и кръвопролития империя на Александър Велики била напълно безславна в сравнение с Божието Царство, което Иисус Христос основал върху принципите на висшата прав­да и любов. Ето защо никаква сила не може да разклати основите му и да го разори (Матей 16:18).

Като сравнявал Александър Велики с Иисус Христос, Наполе­он се издигнал до рядкото прозрение: “Възхищавам се от завоеванията на Александър. Съвършено вярно! Но има друг Завоевател, Който си присвоил, съединил със Себе Си и организирал не само една нация, а целия човешки род! Какво чудо! Човешката душа с всичките си сили става неразделна част от Иисус Христос.”

Но завоеванията на Александър Велики придобиват трайно значение и голяма ценност, когато се разглеждат в светлината на идващия Иисус Христос. Чрез тях гръцкият език и гръцката образованост били разпространени по огромна част от света и се създало постоянно духовно общение между Изтока и Запада. Така се подготвила почвата за бързото разпространяване на евангелската спасителна вест и за превръщането на християнството във всеобща религия. Образуваните от Александър Велики гнезда на гръцката образованост по света бързо се развили и разцъфтели, за да могат по Божи промисъл да възприемат проповедта на Иисус Христос и да станат нейни разсадници сред народите.

Гай Юлий Цезар (100-44 година пред Рождество Христово) се счита за един от най-великите военачалници и държавници на Запад. С военния си гений, с безстрашието си, с голямата си политическа далновидност, с блестящите си държавнически и ораторски способности той отстранил всички свои съперници и разпрострял властта си по цяла Европа, Мала Азия и Северна Африка. Гордата римска аристокрация паднала в краката му, провъзгласила го за импе­ратор и го почитала като бог. Обаче непобедимият Цезар бил победен от жена; красивата и хитра египетска принцеса Клеопат­ра така пленила великия римлянин, че той за дълго време забравил лавровите венци, дори самата императорска корона, която го очаквала в Рим. Омагьосан от чара на Клеопатра, Цезар повел неравна война в Египет, в която едва не загубил главата си.

Името на Гай Юлий Цезар скоро се опетнило и славата му бързо залязла. Неговото дело действително е записано на страниците на световната история, но то принадлежи само на миналото. Може би най-важната последица от това дело е, че посредством създадената от Цезар и от следващите владетели Римска империя били обединени най-различни народи в една политическа и духов­на общност. Така се създали най-благоприятни условия за проповядване и разпространение на Христовото Евангелие в древния свят – от единия край на земята до другия. Би могло да се каже, че Божият промисъл допускал да се явят древните завоеватели на света, за да се подготвят великите пътища за духовното завоюване и обединяване на света от Църквата чрез проповедта за Богочовека Христос.

В по-ново време Наполеон Бонапарт (1769-1821 година) се проя­вил като забележителен пълководец и завоевател. Той съумял да разгроми всички военни сили в Европа и да стане в нея едва ли не пълновластен господар. Когато безграничното му властолю­бие и честолюбие го отвели в Русия, звездата му потъмняла и неговото безславно отстъпление завършило със загубване на императорската корона и в крайна сметка със заточение на остров “Св. Елена”.

Сред тишината на усамотението си Наполеон Бонапарт имал достатъчно време да се отдаде на дълбок размисъл за истинското величие. Тук той изучил Новия Завет, който завладял ума му и очаровал сърцето му. Наполеон бил изпълнен “с най-голямо удивление пред чистотата, възвишеността и прелестта на съдържащите се в “Проповедта на планината” нравствени принципи”.

Той не само лично се преклонил пред духовно-нравственото вели­чие на Иисус Христос, но и сам се опитал да запише в мемоарите си, че никой от великите завоеватели на света не може да бъде сравнен с Него. Разсъждавайки за огромния авторитет на Ии­сус Христос като Учител, за изумителния успех на мисията Му в света, за вечното Му царство и сравнявайки това царство със суетността на много човешки завоевания и с безславието на мно­го земни царства, Наполеон стигнал до заключението, че Иисус Христос е бил повече от човек, че Той е Богочовек. Така само в божествеността на Спасителя се намира ключът, който може да открие тайната за Христовото влияние върху човешките души и за победата на християнската вяра над езическия свят.

Според преценката на Наполеон всички Христови слова носят върху себе си отпечатъка на простота и дълбочина, които пленяват както невежия, така и мъдреца: “Никъде не могат да бъдат намерени такива прекрасни нравствени правила, които като сонм от небесно войнство отблъскват всички нападения и пробуждат в душата такова чувство, което човек изпитва при разглеждане на безкрайното и ясно небе, осеяно със звезди в прекрасна нощ … Иисус Христос основал вечно духовно царство. Неговата цел е хората да постигнат нравствено съвършенство, чистота на съвестта и светост на душите. Всички завоеватели бледнеят пред Иисус Христос … Той съединил в Себе Си и въплътил в Себе Си не един народ, а цялото човечество. Човешката душа с всичките си способности се отдава на Христос … Христос иска любовта на човека – това означава, че Той иска това, което с най-голям труд се получава от света, което напразно изисква мъдрецът от няколко свои приятели, бащата от децата си … с една дума Христос иска сърцето; него Той иска за Себе Си; Той постига това съвършено и безпределно и Неговите изисквания се съпровождат с бърз успех. От това заключавам за божеството Му. Александър, Цезар, Анибал, Людовик XIV със своите гении са нищожни. Те завоювали света, но не могли да си спечелят приятели … А ето, Христос призовава и веднага цели поколения се съединяват в съюз, по-силен и по-тесен, отколкото съюза на кръвта, съединяват се в най-свят и най-могъщ съюз, какъвто въобще може да съществува. Христос възпламенява огъня на любовта, който поглъща всеки егоизъм и превъзхожда всякаква човешка обич … Всички, които искрено са повярвали в Христос, са почувствали тази чуд­на, висша, свръхестествена любов, това непонятно явление, което е невъзможно за разума и за човешките сили, този свещен огън, чиято сила, и времето – този велик разрушител – не може да ограничи“.

Наполеон заключава, че всички велики пълководци и завое­ватели са обречени на по-бърза или по-бавна забрава; тяхната власт бързо изчезва и славата им скоро залязва: “Така е изчез- нала славата на Александър и Цезар, тях са забравили, ще забравят и нас! Името на един или друг завоевател или император ще остане само тема на училищни задачи.”

Тези разсъждения на Наполеон Бонапарт са напълно верни. Той се издигнал до пиедестала на най-велика земна слава и постигнал големи завоевателни успехи. Но когато оттук отправил поглед към тихото и светло величие на Богочовека Иисус Хрис­тос, което с еднаква сила се предава от поколение на поколение и се пренася във вековете, той се убедил, че никой човешки гений не може да се сравнява с Него, че Той трябва да бъде признат за най-великия Завоевател и Преобразител на човешките души. И Наполеон сам паднал в нозете на Христовото разпятие.

Не с външна сила, не със злато и насилия, нито с някаква изключителна военна стратегия и тактика или с нови оръжия, а единствено с изумителната Си духовна сила, с проповедта на божествената истина, с нравственото Си съвършенство, с безграничната Си обич Иисус Христос привлича хората към Себе Си, полага в душите им непоклатимите основи на Божието Царство и сяда в неръкотворния трон на сърцата им като техен Цар и Гос­под. Той – според правдивия и пълен с художествена красота израз на Жан Пол – е “най-чистият между чистите. С пробити­те Си ръце Той разтърсил царствата, накарал потока на вековете да излезе от обикновеното си корито и сега заповядва на времената”.

Ненадминатото духовно-нравствено величие и великият геро­ичен подвиг на Иисус Христос са заслужено оценени и открито засвидетелствани от бележития английски поклонник на героите – Томас Карлайл. Според него няма подобен на Христос между всички древни и нови герои на човечеството. Той нарича живо­та на Иисус “съвършена идеална поема”, а самия Спасител – “най-велик герой между всички герои”. Без да споменава името Му направо, той предоставя на читателя да размисля в свещено безмълвие върху тази божествена тема.

Сравняването с някои велики завоеватели показва, че в световната история, в духовната област, при нравствения възход и духовното спасение никой не е имал и няма такова влияние над чо­вешките души, както Иисус Христос, влияние не само през време на краткия Му земен живот, но и през всички векове след голготската Му смърт и светлото Му възкресение на небето. Бого­човешката личност на Спасителя притежава дивна духовна си­ла, която винаги ѝ е присъща, и непрекъснато извършва чудеса през всички времена. Който чрез вяра и любов се докосне ду­ховно до Иисус, той изтръгва от Него благодатна сила, която го преражда духовно и го превръща в нов човек. Духовно-нравственото величие на Христос принадлежи не само на миналото, но и на настоящето, и на бъдещето; то е постоянен действащ фактор в религиозно-нравствения живот на вярващото човечество.

Следва…(виж тук).

______________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 143-148. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Според други версии – от перфорация на язва или от остър панкреатит (Бел. ред.).

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d8I