(По случай Международния ден и декада на детето)

Иван Г. Панчовски

С пленителния си образ, с невинността и нравствената си чистота, с обещанията си за ново творчество и по-добра бъднина на човечеството детето винаги е излъчвало очарование и е предизвиквало обаяние. Наистина, има ли нещо по-красиво и по-обнадеждаващо от децата? Често пъти ги сравняваме с живи цветя, със свежо утро и романтичен изгрев; украсяваме ги с най-ху­бави епитети; възлагаме им със светли надежди. Всяко дете е не само невин­ност, но и новоначинание: то е стрела, устремена напред и нагоре – към нова висота; дръзновен полет към неоткрити истини и неподозиран възход. Децата са не само красивият символ на бъдещето, но и пълноценното му съдържание. Те събират като чуден фокус настоящето и бъдещето на планетата. Те са необходимо звено между миналото и бъдещето на човешкия род, което не само го запазва, но и го обновява.

В началото на нашето столетие (1902 година) излезе от печат съчинението „Векът на детето“ от шведската педагожка Елен Кей. Под нейно влияние целият двадесети век е обявен за век на детето. Това съчинение предизвика сензация и въпреки някои недостатъци спечели завидна слава на авторката му. То бързо беше преведено и издадено на много езици в Европа, включи­телно на български (в 1907 година). В него се изтъкват на преден план правата на детето и им се дава енергична защита. Елен Кей не иска да се отнасяме към детето като към играчка и още по-малко като към безправно същество. Тя от­правя вдъхновен призив за запазване детето чисто и невинно, за спасяването му от разновидните угрози на света: бедността, издевателството, демонична­та съблазън, безпризорността, наркоманията, ужаса от войната. От родите­лите се изисква да осъзнаят най-голямата си отговорност и да изпълнят свещения си дълг – отглеждането, образованието и възпитанието на децата си.

След обявяването на нашето столетие за „Век на детето“, след огромния напредък на педагогиката и след колосалните успехи в семейното, училищното и общественото възпитание в наше време бе определен и Международен ден за защита на детето – Първи юни. „Да спасим децата! Да запазим цвета и бъдещето на човечеството!“ Този благороден девиз бе издигнат на 1 юни 1949 година от Международната демократична федерация на жените. Учреденият тогава „Ден на детето“ отправя енергичен призив да отстояваме правата на децата навсякъде и особено там, където те жестоко се погазват, където деца са обре­чени на глад и мизерия, където се лишават от подслон и дом, където се зат­варят вратите на училището за тях, където деца се осакатяват и избиват. В 1959 година Общото събрание на Организацията на Обединените нации изра­боти и прие „Декларация за защита правата на детето“, с която прикани хо­рата и народите от целия свят да ценят и зачитат човешкото достойнство на всяко дете и по законодателен път да осигуряват съзнателно и отговорно правата му, обхванати в десет точки. В тях между другото се повелява: де­тето да бъде защитавано от небрежност, жестокост, принуда, търговски сделки и експлоатация; да бъде защитавано срещу расова, религиозна и всяка друга дискриминация.

Въпреки този законодателен акт на Международното право за защита на детето в световен мащаб, всеки ден по нашата планета умират от глад, недояждане и епидемични заболявания над 80,000 деца, по-голямата част от които не достигат дори до едногодишна възраст. Около 43 милиона деца от 6 до 16 години продават своя невръстен труд, за да изкарат късче хляб. Около 240 милиона деца от 5 до 16-годишна възраст не посещават училище. Около 10 милиона деца под 5-годишна възраст са обречени в развиващите се страни на гладна смърт. Пет милиона деца са изгнаници: нямат отечество и бащина стряха. Общо в света днес има 1 милиард и 300 милиона деца и повечето от половината от тях са лишени от възможност да се радват на живота, да се раз­виват и обогатяват със знание и опит, да се учат на доброта и добродетел; ли­шени от медицинска помощ и изобщо от закрила; угнетявани по всевъзможни начини. Все повече се ширят наркоманията, престъпността, самоубийствата и проституцията сред децата. Посочените цифри не са мъртви, те не са фор­мални: зад всяка една от тях се крие детско създание, което е лишено от хляб, трепери от студ, ужасява се от сграбчваща го смърт.

За насърчаване любовта към децата и грижата за тях, за поставянето на децата в благоприятни условия за живот и развитие, образование и въз­питание, за благополучието и щастието им Тридесет и първата сесия на Общото събрание на Организацията на Обединените нации провъзгласи 1979 година за Международна година на детето. Вече не един ден в годината, а цяла година се провъзгласява за година на детето! Светът се развълнува от този акт от изключително хуманно и социално значение. Връхна точка в международните мероприятия за защита на децата бе „Всемирният ден на детето“, честван на 3 октомври 1979 година. На този ден представителна делегация на деца от целия свят удари в седалището на Организацията на Обединените нации за пръв път така наречената „Камбана на мира“. Чрез звъна на тази камбана децата от целия свят заявиха: „Ние искаме мир между всички хора и народи, за да растем щастливо и щастливо да бъде новото човечество!“ Сред многото мероприятия в нашата страна за всестранна грижа за децата от международно значение е проведената с голям успех в София Международна детска асамблея „Знаме на мира“. Девизът на асамблеята бе: „Единство, творчество, красота“. Това е крилат девиз. Той има предвид „единство в името на мира и щастието на днешните и идните поколения; единство, което създава условия за истинско творчество; творчество, което създава красота в живота, извор на оптимизъм и на действена вяра в мирното бъдеще на нашата многострадална планета“- както се заяви от най-високо място при откриването на асамблеята. Там прозвуча увереният глас на бъдещето, призивът и вярата на децата – бъде­щето на планетата: „Майки и бащи, пазете радостта на човешката общност! Нека символът на детето, което свързва в едно минало, настояще и бъдеще и винаги събира като мост деца и родители, бъде вечно сияйно чист!“

Едва ли има човешко сърце, което да не се вълнува от огромния напредък, от повратния исторически момент в отношенията към децата, в грижата за тяхното благополучно съществуване, хармонично развитие и творческо офор­мяне. Като вярващи и членове на светата Църква ние сме дълбоко убедени, че в сложната тъкан от причини и фактори, които доведоха до такова благо­приятно развитие, има не малък дял и християнската вяра, която ето вече двадесет века призовава да обичаме децата и да се грижим за тях като за Господа. За по-пълно разкриване на тази истина допринася обсъждането на темата за образа на детето в християнското семейство в рамките на Между­народния ден на детето, както и на обявения преди години от Светия Синод на Българската православна църква празник „Въведение Богородично“ за „Ден на християнското семейство“.

Според Библията – тази книга на книгите, свещена книга на божестве­ните откровения и на вечната мъдрост – децата притежават непреходна лична ценност, понеже са сътворени по Божи образ, носят в себе си начатъците на безсмъртието и са предназначени за безкрайно съществуване и вечен живот. Бог е небесен Отец на всички хора. Обръщайки се молитвено към Все­вишния, ние можем да кажем като Гьотевия герой Вертер: „Боже милостиви! Деца стари виждаш Ти и деца млади – нищо повече; а на кои се повече радваш, това отдавна е възвестил Твоят Син“. Бог се радва най-много на децата и тях обича повече от всичко, защото в девствената чи­стота на детската душа, в нейната невинност и искреност най-непокътнат е Неговият свят, пречист и съвършен образ. Колко дълбоко е вникнал в тази истина гениалният руски писател Антон Павлович Чехов, когато изпод вдъхновеното му перо са излезли следните думи: „Децата са свети и чисти. Дори у разбойниците и крокодилите те имат ангелски чин.“

Поради невинността на душите си и чистотата на сърцата си децата са най-близко до Бога, непосредствено чувстват превъзходното Му величие и отеческата Му обич, непринудено Му въздават хвала и велелепно Го славословят. Сърцето на детето представлява храм на Всевишния, където обитава Светия Дух и се извършва непрекъснато богослужение, съставено от чисти мо­литви, хваления и благодарения. Това е изразил богоозареният псалмопевец Давид, когато се обърнал към Всевишния със следните думи: „Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала, за да засрамиш Твоите врагове, та да направиш да млъкне враг и мъстител“ (Псалом 8:3). Тези думи винаги за­пазват възвишения си смисъл и намират осъществяване в живота, но особено ярко показали истинността си при тържествения вход на Господ Иисус Христос в свещения град Иерусалим. Тъкмо когато юдейските властници кроели съдебния процес и подготвяли смъртното наказание на невинния Агнец Божи Христос Богочовека и когато фарисеите и книжниците Го сле­дели, за да Го заловят в някакво привидно провинение, децата Мy пеели възторжено: „Осана на Сина Давидов!“ (Матей 21:15). Това непринудено признание на божественото достойнство и засвидетелстване месианското служение на Иисус от страна на децата изпълнило враговете Му с несдържано негодувание, което било изобличено с приведените думи на старозаветния пророк.

Във всяко отношение Светата Библия гледа на децата като на най-скъп дар, като на висше благословение, като на украса на семейството и като на неувях­ващи цветя на живота. Псалмопевецът Давид казва: „Ето, наследие от Го­спода са децата; награда от Него е плодът на утробата“ (Псалом 126:3). Както, ако Господ не съзижда къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ; ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата – така и ако Господ не е отключил майчината утроба и не е вложил в нея зародиш на живота, тя не може да стане вместилище на бъдещата рожба и да се увенчае със славата на майчинството. Жизнодавецът е Бог и Той вдъхва в първия човек дихание за живот, за да стане жива душа (Битие 2:7). Праведният Иов изповядва: „Дух Божи ме е създал, и диханието Вседържителево ми е дало живот“ (Иов 33:4; срв. 10:12). Затова според думите на св. апостол Павел ние чрез Бога живеем, движим се и съществуваме (Деяния на светите апостоли 17:28). Наследие от Господа са децата, понеже Бог отначало сътвори човека, мъж и жена ги създаде (Битие 1:27) и им отстъпи част от творческата Си сила и отеческата Си власт, та и те подобно на Него да бъдат в ограничени рамки създатели на живот, бащи и майки на бъдни поколения. Дар от Господа са децата, понеже Той основа и освети брачната връзка със съюза на любовта между мъжа и жената, като ги бла­гослови да се плодят и умножават, да изпълват Земята и да я владеят (Битие 1:28).

И да обърнем внимание! Всички деца носят в себе си дихание от Вседържителя. Всички деца са отобраз на вечния Бог, Негови свидни рожби и възлюбени чеда, независимо от това как са дошли на света и към коя раса и класа принадлежат. Без оглед на формата на брака, за която възрастните естествено носят отговорност произлезлите от него деца влизат в света с незаличими следи от Божия свет образ и имат всички права за земно добру­ване и щастие, за наследяване вечните обещания и Царството Божие. Стра­шен и осъдителен е предразсъдъкът на старото общество, което нарича рож­бите от незаконните бракове „деца на греха“, лишава ги от едни или други права и ги обрича на незаслужен позор. Не по-малко страшен и осъдителен е предразсъдъкът децата да бъдат делени по расов и класов произход и съот­ветно на това едни да бъдат ограждани с внимание и всяка грижа, а други да бъдат изоставяни на улицата и да не бъдат допускани в храма на образо­ванието и на науката. Прекрасно се изразява американският писател от ми­налия век Хенри Джордж: „Най-слабичкото детенце, възвестяващо с плач появата си на този свят в тъмния ъгъл на най-бедната колиба, получава в момента на раждането си същите права, каквито имат и милионерите. И да му откажем тези права, значи да го ограбим.“

Християнството гледа на детето като на нещо свето, понеже откакто Единородният Божи Син стана дете и мина по спасителния Си път през детската възраст, всяко дете получава освещение. Оттогава да приемем дете и да се грижим за него с обич, означава да приемем Самия Господ Иисус Христос и да се грижим за Него. Нали божественият Спасител изрично е казал: Който приеме дете в Мое име, Мене приема; а който Мене приема, приема Този, Който Ме е пратил (Матей 18:5; Марк 9:37; Лука 9:48). Светият Дух обитава във всички християни и те са Негов храм (1 Коринтяни 3:16). Но най-чистият храм на Светия Дух са децата, понеже в банята на светия купел те са измити от петното на първородния грях, а лични грехове не са сторили. Затова от древност хри­стияните гледат на детето като на нещо свещено: res sacra puer – казвали някога римските християни. Като илюстрация на това да припомня за тре­петното благоговение пред детето на св. Леонид, мъченик от II-ри век и баща на бележития църковен учител Ориген. Св. Леонид често пъти ставал през нощта, целувал детето си по гърдичките, като казвал: „Това е храм на Светия Дух!“ Падал на колене пред леглото на детето си и усърдно се молил на Бога. На запитването на съпругата си защо именно там се моли, той отговорил: „Аз се моля на Светия Дух, който обитава в гърдите на детето ни“.

Според един художествен израз „в светилището на християнския брак и семейство детето стои като Божи образ върху олтара на родителската обич“. Ето защо именно невинността и чистотата на детето, от една страна и него­вото извършвано със саможертвена обич отглеждане и възпитание, от друга страна, може би най-много допринасят за светостта на християнското семей­ство. Когато встъпилите в брак не желаят да имат деца и правят всичко, за да нямат собствени деца или да не приемат чуждо дете в дома си, те лишават от святост брака, понеже го превръщат в средство за самодоволно и егоистично съществуване. Това съжителство блажени Августин не нарича брак, а санк­ционирано чрез законни норми и облечено в законна форма греховно отно­шение. Вярващите не изпадат в родителски егоизъм не се обземат от нежела­ние да раждат и отглеждат деца, понеже знаят от Свещеното Писание, че децата са Божи дар и Божие благословение, че именно те придават най-голяма кра­сота и пълнота, завършеност и украса, радост и щастие на брака и дома. Добре известен е случаят с бедната, но благочестива Корнелия. При нея дошли на посещение нейни приятелки – жени на богати римляни, които се хвалели една на друга със скъпоценности и украшения и я помолили да им покаже своите. Тогава тя извела децата си с думите: „Ето моите скъпо­ценности и украшения!“

Свещено нещо са децата и голямо е благословението и благоуханието, което те внасят най-напред в семейството, а оттам го разпростират върху все повече хора, дори върху цялото човечество. Но това свещено нещо, което родителите получават като дар Божи, им възлага големи задължения, не­измерими отговорности: да пазят децата в чистота, да ги възпитават в святост да ги подготвят да станат зидари на народното и общочовешкото благополучие строители на Царството Божие на Земята. В духа на библейския възглед за човека и на евангелското отношение към него Лев Толстой приканва: „Ува­жавай всеки човек, но сто пъти повече уважавай детето и се пази да не нару­шаваш девствената чистота на душата му!“ Тогава светостта на семейството, която се получава чрез благодатното освещение на тайнството брак и на други християнски тайнства, поне донякъде ще почне да се превръща и в лично по­стижение, в собствена заслуга.

Възпитанието на децата е най-важното общо задължение на родителите – и на бащата, и на майката. Това е голяма задача, изискваща обич, талант и широко познаване на живота. Без друго вярна е мисълта на английския поет Джoн Xерберт, че „един баща значи повече, отколкото сто учители“. Все пак не може да се отрече, че най-висшето и трудно изкуство – възпитанието на децата – много по-лесно се отдава на жената, отколкото на мъжа. Майката е първата и най-добра възпитателна на детето. Сърцето на майката е неизчерпаем извор на чудеса: то може да извърши и голямото чудо – от невръстното дете да направи възпитан човек, примерен гражданин, общо­човешки борец и деец, строител на Царството Божие на Земята и блажен небожител във вечността. Ние получаваме благородството на характера, въз­вишените мисли и светлите чувства най-вече от майка си. „Всичко прекрасно в човека – казва Максим Горки – е от лъчите на Слънцето и от млякото на майката“. Затова може да се каже, че в най-голяма степен бъде­щето на детето, съдбата му е в ръцете на майка му – дори тя е неговата съдба. Навярно всеки от нас може и трябва да се обърне към майка си, към онази „майка богобоязлива, света жена“, както е сторил народният ни поет Иван Вазов в двете си стихотворения-изповеди „Старата икона“ и „Пред гроба на майка ми“ за да ѝ изкаже дълбока благодарност и признателност, че тя не само го е родила, но и е възпитала от него добър гражданин, пламенен патриот, борец за свободата и щастието на народа:

Ти ме роди, но ти ми даде

и светилото, що в теб блестеше,

и всичко светло, що в душата ми има,

ти насади го, теб дължа го само.

Ти и човека в мен създаде –

два пъти ми майка беше.

Не по-малко е значението на майката за религиозното съзряване, за духовния живот и за вечното спасение на детето. Не един вярващ е изповядал, че в очите-звезди на майка си е открил пътя за Витлеемската пещера и смирено е склонил глава пред божествения Спасител, че е обикнал всички хора като свои братя и се е посветил на нравствения, обществения и патриотичен дълг. Чрез раждането на деца майката слага на главата си корона, която е по-скъпоценна от всички диадеми на света и превъзхожда всяко друго земно укра­шение. Тази корона озарява майката с чудно сияние и я насочва по пътя на славата и спасението. Обаче тази корона твърде често прилича на трънения венец на божествения Страдалец и Изкупител, понеже майчинството възлага на жената трудни възпитателни и спасителни задължения и отговорни задачи, чието изпълнение не рядко минава през някоя голгота и едва тогава се увен­чава с радостта на успеха и с надеждата на спасението. Това изразява св. апостол Павел, като казва, че жената „ще се спаси чрез раждане деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие“ (1 Тимотей 2:15).

Едва ли има друга книга на древността, в която децата да са поставени на толкова висок пиедестал, да са предмет на възторжен копнеж, на нежна обич и на възпитателна грижа, както в Библията.

Старият Завет непрекъснато наставлява да обичаме и да възпитаваме децата. Премъдрият Соломон казва: „Поучи момъка в начало на пътя му: той не ще се отклони от него и кога остарее“ (Притчи Соломонови 22:6). Но и децата се назидават да уважават родителите си и да ги почитат, да напредват в знание, мъд­рост и добродетелност. Всички знаем петата Божия заповед, която изисква от децата да почитат баща си и майка си, за да живеят дълго на земята (Изход 23:12; Второзаконие 5:16; Матей 15:4; 19:19: Евреи 6:2-3). Колко затрогващо се об­ръща Бог чрез устата на премъдрия Соломон към детето: „Синко, дай си мен сър­цето, и очите ти да гледат моите пътища“ (Притчи Соломонови 23:26). Премъдростта – според старозаветната образна реч – застава по високи места, край пътища, по кръстопътища, пред портите при входа на града, при входа на вратата и приканва: „Деца, послушайте ме: блажени са, които пазят моите пътища! Послушайте поуката, бъдете мъдри и не отстъпвайте от нея… Престани, синко да слушаш внушения, които те отклоняват от думите на разума!“ (Притчи Соломонови 8:32-33; 19:27). А нима не е добра поуката и не е назидателно вну­шението, което родителите дават на децата си! Старозаветният мъдрец уве­щава: Слушай, синко, поуката на баща си и не отхвърляй завета на майка си, защото това е красен венец за главата ти и украшение на шията ти… Синко, пази заповедта на баща си и не отхвърляй поуката на майна си; вържи ги за всякога на сърцето си, обвържи с тях шията си. Тръгнеш ли, те ще те ръководят; легнеш ли да спиш, ще те пазят, събудиш ли се, ще приказват с тебе; защото заповедта е светило, и поуката – светлина, и назидателните поуки – път към живота“ (Притчи Соломонови 1:8-9; 6:20-23).

Разбира се, за нас, християните, най-голяма сила имат примерът и уче­нието на Господ Иисус Христос. През целия Си земен живот Той е проявя­вал безкрайна обич към децата, като не само ги е дарявал с благата Си усмивка и нежната Си милувка, нито само кротко ги е благославял и всячески покровителствал, но при нужда ги е избавял от беда и дори ги е изтръгвал из ледените обятия на смъртта. С обичта Си към децата и не по-малко с учението Си, че децата са най-близко до Царството Небесно и че ще наследят Царството Божие (Матей 19:14; Марк 9:14; Лука 18:16), Той е допринесъл извънредно много за издигане достойнството на детската личност и за зачитане правата на децата през вековете. При това Той придал специално религиозно-нрав­ствено значение на децата и посочил тяхната чистота, невинност и смирение като пример за следване от страна на възрастните, дори на Собствените Си ученици – светите апостоли. При последното Си пребиваване в град Капернаум Иисус Христос взел едно дете, изправил го сред учениците Си, прегър­нал го и рекъл: „Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в Царството Небесно“ (Матей 18:3-5). А при благославянето на децата Спасителят възвестил на целия народ: „Който не приеме Царството Божие като дете, няма да влезе в него“ (Лука 18:17).

Светите апостоли, които Господ Иисус Христос научил да обичат децата и да се грижат за тяхното възпитание и спасение, в лицето на св. апостол Павел поучават бащите да не дразнят децата си, а да ги възпитават в учение и настав­ление Господне (Ефесяни 6:4). Обаче същият апостол не пропуска да прикани и децата да бъдат послушни на родителите си в името на Господа, защото това е справедливо (Ефесяни 6:1) и богоугодно.

Според учението на Свещеното Писание и на Стария, и на Новия Завет децата са не само дар Божи, но и Божие благословение. Появата на дете в християн­ски дом се посреща като голямо Божие благоволение. И наистина, с невин­ността и чистотата си децата излъчват от себе си непонятно обаяние, което е способно да влее нова жизнена и нравствена струя в семейния живот. Чрез общуването с невинните и чисти детски души и още повече чрез възпитаването им във възвишен нравствен дух родителите само се въздържат от зло, напред­ват в добродетелите и вървят по пътя на спасението. Може би някому ще се види странно на пръв поглед, но безспорен факт е, че родителите, като въз­питават децата си, сами се възпитават и възрастват в нравствено отношение. И тук намира приложение познатият дидактически принпип docedo discimus или docеndo discitus, тоест като учим другите, учим и себе си, който е обра­зуван въз основа на седмото писмо на бележития римски философ Сенека. В това отношение по-нататък е отишъл известният латашки поет, драматург и революционер Райнис (псевдоним на Янис Плиекшан), като е изрекъл сентенцията: „Отначало ние учим нашите деца. После ние сами се учим от тях. Който не иска да прави това, той изостава от своето време“. Затова децата във всяко отношение са благословение, с което Небето всекидневно осенява Земята, за да обогатява и украсява живота, да смекчава ог­рубелите души и ожесточените сърца на възрастните. Децата, които всеки­дневно се раждат, представляват от себе си благодатно излияние на не­винност и свежест. Те не само оплодяват човешкия род и го предпазват от изчезване, но също го церят от греховна зараза и го възпитават в добродетелност. Всички благородни чувства, които се пораждат около детската люлка и се предизвикват от невинните детски очички, представляват една от тай­ните на великия Божи Промисъл в премъдрите Му грижи за нравственото заздравяване и за спасението на човешкия род. Ако Земята се лиши от тази освещаваща роса, вихърът на себичните страсти като всепояждащ огън ще пресуши изворите на живота и на духовната красота в света. Нека за миг да си представим, че човечеството в сегашното си състояние би се състояло от безсмъртни същества, чието число не би могло нито да се увеличи, нито да се намали! По всяка вероятност тогава ние бихме станали хиляди пъти по-умни, но заедно с това може би и хиляди пъти по-лоши. Огромни знания биха се натрупали и голям житейски опит би бил набран, обаче всички добродетели, които се зараждат от любовта към децата и от грижата около тях, биха ни били непознати. Тогава скука и жестокост биха сковали човешките души и биха ги превърнали в безплодна пустиня. Ето защо детството носи със себе си двойно благословение: то е благословение самò по себе си: то е благословение също така и заради великото благо, което произвежда, като ни подтиква и позволява да го обичаме и по този начин да се възпитаваме в добродетелност. Чрез детството сърцата ни се смекчават и пречистват и ние можем да виждаме на Земята частица от рая. Нима не знаем много случаи от заобикалящия ни живот, когато появата на дете в дом, изпълнен със самота и скука, внася в него оживление и радост? Не са малко случаите, когато детето слага край на раздорите и крамолите в семейството и заякчава разхлабените връзки на любовта между съпруга и съпругата. Чудна е силата на децата: те често пъти въдворяват мир в размирна къща и насаждат приличие и честност в разстроено семейство. Грижата около дълго очакваната рожба сближава бащата и май­ката, обединява интересите и усилията им, отклонява ги от разпътство и разсипничество, привързва ги към семейното огнище. Пред чистия и невинен поглед на детето страстите като че ли се засрамват, пороците се укротяват, бурните изстъпления стихват. Тогава сред благодатния мир почват да се пробуждат чисти пориви и да се пораждат светли мисли, от които бързо из­растват добри дела и се оформят добродетели

Чрез децата и особено чрез родителските грижи за възпитанието им много буйни и невъздържани мъже стават сериозни и разсъдливи бащи и много лекомислени и капризни жени стават грижовни и търпеливи майки. Дори и съвсем сурови, корави, егоистични и жестоки натури трудно могат да се про­тивопоставят докрай на невинния и доверчив поглед на детето – той понякога извършва същински чудеса на възпитателно въздействие и причинява рели­гиозно-нравствен обрат. В един от „Калифорнийските разкази“ на американ­ския поет Брет Xарт се обрисува поразителното въздействие на въз­питателното влияние на едно дете върху шайка от огрубели и сурови хора. Пред една компания от разпуснати младежи, които се събрали в далечния запад като златокопачи, остава детето на една индианка, която живяла между тях. Майката умряла при раждането и шайката трябвало да се заеме с от­глеждането на детето. Веднага детето почва да ги възпитава. Те се стараят да пазят малко тишина, когато то спи; те играят с него, когато е будно; ко­гато пораснало, те му правят играчки и му донасят шарени камъчета и цветя. По този начин се запознават и с други радости, които досега им били непоз­нати. Те познавали само радостите на гуляите, игрите и буйствата. Още в началото те кръщават детето, като с това искат само да се пошегуват, но тържеството ги затрогва и шеговитостта се задушава. Накрая най-суровият от тях умира с детето, когато иска да го спаси от буйната река, където е паднало.

Свещеното Писание не изтъква само едни или други принципни положения и изисквания относно достойнството на децата и задълженията ни към тях, но също посочва редица примери на послушни и възпитани деца, които и днес не са загубили значение и ни трогват. Всеизвестен е случаят с библей­ския Иосиф, който при посрещане баща си в Египет се хвърлил на шията му и дълго плакал от вълнение (Битие 46:29). Дълбока синовна обич проявил и Юда, който искал да остане заложник и роб в Египет вместо брат си Вениамин, за да не причини на баща си Яков безутешна скръб, а може би и преж­девременна смърт. Колко умилителни са думите на Юда, които дават израз от една страна на искрена синовна преданост и, от друга страна, на дълбока бащинска любов! Юда казва: Ако се върна при баща ни и не бъде с нас мом­чето, „с чиято душа е свързана неговата душа, той, като види, че няма де­тето, ще умре; и рабите ти ще свалят седината на твоя раб, нашия баща, с тъга в гроба“ (Битие 44:30-31). Разбира се, най-възпитателен и поучителен е образът на божествения Младенец Иисус, Който според евангелския раз­каз бил винаги послушен и във всичко се покорявал на пресвета Дева Мария и на праведния Иосиф (вж. Лука 2:51). Дори когато изживявал Голготската трагедия и понасял неописуеми кръстни страдания, в предсмъртната Си мъка Той не забравил божествената Си Майка и я поверил на синовните грижи на любимия Си ученик и апостол Иоан (Иоан 19:26-27).

В заключение нека припомня още, че според Свещеното Писание голяма е радостта на родителите от възпитаните им и добри деца. В библейската книга „Притчи Соломонови“ нееднократно е посочено и обосновано, че мъдър син радва баща си (Притчи Соломонови 10:1; 15:20; 23:15), че бащата на праведник тържествува и който е родил мъдрец, радва му се (Притчи Соломонови 23:24), че „човек, който обича мъдрост, радва баща си“ (Притчи Соломонови 29:3). Обаче Свещеното Писание знае за съществуването също на невъзпитани и лоши деца, които създават много грижи и страдания, големи болки и мъки на родителите си. Дълбоката при­чина за това печално явление се корени не само в неумението на някои роди­тели да възпитават децата си, но и в редица други причини, като например наследствена обремененост, психична увреденост, силно влечение към зло, неустойчивост пред съблазни и изкушения, лоши социални условия, влияния от страна на недобри другари и покварена обществена среда (срв. Римляни 1:30; 2 Тимотей 3:2).Нека си спомним за синовете на благочестивия старозаветен първосвещеник и съдия Илия, които според оценката на библейската книга „Първа книга царства“ (2:13-25) били „лоши човеци“. Баща им ги увещавал да се поправят, обаче те не се вслушвали в гласа му. Но и синовете на неговия наследник – великия съдия Самуил, който се отличавал с праведност и патриотичност – не вървели по пътищата на баща си, а се впускали в корист, вземали подаръци и съдели криво (1 Царства 8:3). Непослушните, невъзпи­тани, дръзки и лоши деца са тежко бреме за родителите им: те са скръб и сък­рушение за бащата и огорчение и тъга за майката (Притчи Соломонови 10:1; 17:21, 25; 19:13). Но бащите и майките никога не трябва да униват и да се отчайват и още повече никога да не престават да вярват в доброто начало, което е вложено във всеки човек и да не спират възпитателните си въздействия над децата. Нека знаят, че докато човек е жив, той винаги може да почувства и да въз­приеме красотата и силата на доброто и да се поправи. А и Всевишният не желае да погине никой, иска да се спасят всички човеци и да достигнат до поз­нание на истината (2 Петра 3:9; 1 Тимотей 2:4), като същевременно неспирно ги озарява със светлината на божествената Си истина и ги дарява с благата на небесната Си благодат, за да се обърнат към покаяние и да се поправят. Нали Син Човечески е дошъл на Земята за да подири и спаси погиващото (Матей 18:11), и ни поучава, че нашият „Отец небесен не иска да загине ни един от тия малките“ (Матей 18:14)!

Особена ценност и непреходна валидност има наставлението на Господ Иисус Христос: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец небесен“ (Матей 18:10). Тези думи звучат не само като завет, не само като ре­лигиозно увещание и морално наставление, а и като юридическа норма, която е отправена към всички хора без никакво изключение и която може и заслужава да бъде включена направо в кодекса на съвременното Междуна­родно право. Повелята да не презираме децата изисква при днешните усло­вия да не допускаме никаква дискриминация в отношенията ни към децата, да не позволяваме да има където и да било по Земята гладни, недохранени, полуголи, дрипави, боси, недоспали, измъчвани, бити, лишени от елементарни средства за живот и развитие, от родителска и обществена закрила, недопуснати в свещената сграда на училището, оставени без медицинска, културна и всяка друга помощ, попаднали под ударите на ненаситна алчност, зверски насилия, кървави междуособици, братоубийствени и всеунищожителни войни.

Господ Иисус Христос предпазва да не презираме децата. Никой човек не заслужава да бъде презиран, а най-малко някое дете, което никога и с нищо не дава достатъчно основание и повод за презрение. Страшна, осъдителна проява е презрението! Чрез него се проявява не само неуважение към човека, но също и зла воля, убийствен помисъл, който накърнява основното ядро на човешката личност – достойнството ѝ. Затова според мъдрия афоризъм на английския писател Филип Честърфилд „обидите все още могат да бъдат забравени, но презрението никога не се прощава“.

Близка на презрението по психическа и морална структура, както и по гибелни последици, е съблазънта, понеже тя е в състояние да порази човека морално, да го убие духовно. Затова Спасителят осъжда всеки съблазнител, най-вече съблазнителя на деца, като казва: „Горко на онзи човек, чрез когото съблазън дохожда… Който съблазни едного от тия малките… за него е по-добре да му наденат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина“ (Матей 18:6-7; Марк 9:42; Лука 17:1-2).

Прочее, познавайки високото достойнство на децата и голямата ни от­говорност за тях – за отглеждането, възпитанието, бъдещето и спасението им, – неотстъпно да изпълняваме родителския и обществения си дълг, както и Божията поръка и евангелския завет за всеотдайна обич към децата и всестранна грижа за тях. Подтиквани от християнската си съвест, ние ще спазваме също Декларацията на Организацията на Обединените нации за защита правата на детето и тържествената клетва: „Да се борим непрестанно за създаване условия, необходими за хармоничното развитие на децата, за благополучието и щастието на бъдните поколения!“

________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1980, кн. 8, с. 6-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос с деца. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d1l