отец Стоян Чиликов

В Римската империя до Медиоланския едикт през 313 година, а и малко след това, политеизмът е доминиращ, като в почитта към боговете важно място зае­ма култът към императора. Известно е, че всички граждани на Римската им­перия, които са заемали по-важните постове в армията, администрацията и управлението на държавата, принасят често жертвоприношения, които са обичайни и преди всяка военна битка. Св. Иполит Римски (починал 236 година), подобно на Тертулиан, не одобрява служенето в армията от християни, като препоръч­ва напускането на военна служба от страна на християните.

В същото време са известни множество воини светии от III-ти век, които са слу­жили в римската армия. Запазено е свидетелството на Ориген (починал 253 година) от този период, който изразява своето несъгласие за участието на християните във войните: както жреците на идолите не вземат участие във войните, за да бъдат техните ръце чисти и неокървавени от убийства при принасянето на жертвите, така и християните не участват във войните, те обаче форми­рат особена армия на благочестието чрез молитвите си за държавата и за императора[27].

Очевидно Църквата се бори с войната като с необходимо зло и се опитва да го предотврати. Затова и през IV-ти век св. Атанасий Александрийски (починал 373 година) пише: „Да се убива не е позволено, но на война да убиеш врага е законно и похвално”. Последните думи на светителя предават не учението на Църквата, а отно­шението на държавната власт, тъй като воините защитават държавата.

В този контекст говори и св. Василий Велики в своето 13-то правило, че убийс­твата по време на война не се считат за убийство, но същевременно налага най-строгото църковно наказание – лишаване от причастие за тригодишен период[28]. Това правило на св. Василий Велики изразява много добре отношени­ето на Църквата към войната през IV-ти век: войната е зло, както и свързаните с нея последици, най-страшната от които е отнемането на човешки живот. Същевременно поради принадлежността на християните към Империята убийството по време на война не носи своите последици и отговорности пред светските власти, а само пред църковните.

Християнско отношение към войната в съвременния свят

След IV-ти век, с признаването на християнската религия за позволена (свобод­на) и приключването на гоненията, започва процес на християнизиране на Римската империя, който включва в себе си отношения на симфония и сът­рудничество между Църквата и държавата. Членовете на Църквата са чле­нове и на държавата. Затова учението на Христос за неотвръщането на злото със зло е трансформирано в полза на отношението Църква-държава, при което Църквата постепенно започва да благославя военните действия в защита на отечеството. Императорът започва да се възприема като външен епископ, който брани границите на Империята, респективно на Църквата. Впоследствие с развитието на християнската химнография се появяват богослужебни текстове, които благославят военното оръжие на василевса над варварите, изпросва се победата на византийската автокра­ция. По-късно, след разпадането на Римската империя, тези молитви се от­насят за победата на българската, сръбската, руската царска влас[29]. Тези молитви са свидетелство за промяната на отношението на Църквата към войните.

Учението на Христос е за спасението, освещаването на човека и света, израстяването на християнските добродетели у вярващите, в основата на които са душевният мир, смирението, саможертвата, покаянието, любовта.

Църковното богослужение е адресирано към Бога, но благодатта освеща­ва човека и впоследствие у него се развиват християнските добродетели. Различните типове литургии от древността до днес са застъпили като ос­новен елемент мира: предаването на мира от свещенослужителя на народа, целувката на мира, подканата на главните молитви е да се помолим с душе­вен мир. В същността си мирът е в основата на принасянето на Безкръвната Жертва, както и на християнския духовен живот.

В контекста на казаното по-горе считам за в известен смисъл проблема­тично прошението от ектениите на вечерното и сутрешното богослуже­ние, където освен за мира в целия свят се молим и за успех на войнството: „за христолюбивото ни войнство да се помолим… за да покори под нозете му всеки враг и противник на Господа да се помолим[30]”. То е въведено и в ектениите от литургиите на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики и въпреки че е от късен произход, но то също говори за тенденцията за благославянето на войнството и неговата победа и не само за това, а и за „покоряването на все­ки враг и противник[31]”. Тази част от прошението има проблематичен харак­тер, защото е свързана с изкривяване на учението на Господ Иисус Христос за мира, греха и спасението на човека. Евангелието, което благовести Христос, е за спасението на всеки човек и войната трудно може да се впише в контек­ста на учението за любовта, според което Христос учи да обичаме и враго­вете си[32]. Повечето от химнографските текстове акцентират предимно на духовната битка и имат есхатологична перспектива[33].

Със зависимостта на Църквата от държавната власт се променя и отноше­нието ѝ към злото и войната. Следващата фаза от тези промени е замяната на патриотизма от национализма[34], който е присъщ за поместните правос­лавни църкви. Проблем, който започва след оформянето на националните църкви и постепенно се откроява ереста на етнофилетизма.

В историческия развой на Църквата на Изток доминира така наречения цезаропапизъм, който се изразява не със симфонията на държавната и църковната власт, както е описана в шестата Юстинианова новела, но с превес на императорската власт над епископската. Съществуването на патриотизма е лесно защитимо при една единна императорска власт. При обособяването на отделните дър­жави се конфигурират и самостоятелни национални църкви. Национализмът (а не патриотизмът) се свързва с борбата за власт, променя и подменя хрис­тиянското учение за мира и любовта в пацифизъм или в толстоизъм.

Действително, учението на Толстой и Ганди за непротивенето на злото има в основата си християнския възглед за отхвърлянето на войната и в това няма нищо опасно. Напротив. Заимстването на възгледите им от учението на Христос е свидетелство за действието на освещаващата Божия благо­дат в света, на влиянието на християнския мироглед и духовност през веко­вете, което започва с Въплъщението на Словото (началото на християнска­та ера), християнизирането на Империята и влиянието на християнската духовност върху всички аспекти на човешкия живот, което създава христи­янската цивилизация. Проблематично е обаче, когато учението на Христос се оприличава с учението на Толстой (което е еретическо) с цел да се оправ­дава нехристиянският възглед за войната[35].

Евангелието на Христос няма как да благославя войната. Не съществува не­обходимо зло и то не може да бъде благославяно от Църквата. По същия начин не съществува и „справедлива война”, защото в „основата на войната вина­ги има някаква несправедливост или неправда[36]”.

На Запад св. Августин Хипонски (починал 430 година) полага основата на учението за спра­ведливата война. Въпреки че той я отрича, пише, че разбира причините, които оправдават нейното водене[37]. На тази база през Средновековието се оформят основите на „свещената война”, които на Запад прерастват в по­редица от кръстоносни походи. За православния Изток се оказва съдбоносен именно Четвъртият кръстоносен поход, когато носещите кръста тръгват да освобождават Иерусалим, а превземат и разграбват Константинопол през 1204 година, като основават своя империя. Подобни събития, освен че са съдбонос­ни, са свидетелство за изкривяването на християнския възглед за войната.

Аналогични аномалии са характерни за римокатолицизма през Средно­вековието, където Църквата се слива с държавата, при което папата става и глава на държава, като ръководи развитието и управлението на западните държави. Църквата на Запад има нужда от оправдаване на военните дейст­вия и тяхното благославяне, което е свързано и с индулгенции. Впоследствие учението за „свещената война” е подкрепено с учението за оправдателната „превантивна война”, която благославя изпреварващата атака като форма на самоотбрана.

Църквата на Изток не приема „свещената война” и „превантивната вой­на”. През IX-ти век византийският император Никифор Фока отправя апел към Константинополския патриарх за канонизация на войниците, които заги­ват във войните, приравнявайки ги с мъченици на вярата. Патриархът от­хвърля искането с аргумента, че тези, които убиват на война, не са мъчени­ци за вярата, а според каноните на Църквата се лишават от причастие за 3 години[38].

Православният Изток, въпреки че не споделя римокатолическото учение за свещената война и няма своите кръстоносни походи, исторически се добли­жава до сходни действия, където православни народи воюват срещу правос­лавни народи поради икономически и геополитически интереси.

Теорията за пацифизма[39] е използвана от определени изследователи, за да определят християнското отношение към войната на Църквата на Запад. Тя се е превърнала в евфемизъм, с който се заменя православният възглед за мира и войната, така както се заменят християнските добродетели с евро- атлантически или общочовешки ценности. Пацифизмът не може да замени учението на Христос за мира, духовната борба, саможертвата, любовта към Бога и ближния. И не на последно място: пацифизмът има своето значение и място в материалния свят, докато учението на Христос е есхатологично, християнските добродетели имат своето отправление и предназначение към живота в бъдещия век. Ето защо отношението на Църквата към вой­ната не е пацифистично, а с оглед спасението на човека и неговото битие в бъдния еон.

В съвременния свят Църквата продължава да отстоява евангелското учение за мира. Всяка война е противоположна на мира и носител на злото. Църквата е била принудена да приеме по снизхождение отбранителната война като по-малкото зло. Ставаме свидетели и днес как от страна на православни държави се оправдава войната като свещена, превантивна и необходима. Христос и Евангелието изключват такава позиция като чужда на основно­то послание на Спасителя за освещаването на човека, освобождението му от греха и неговото спасение. Духовната война със страстите и греха е из­местена от войните за власт, пари и надмощие, икономически и геополитически интереси. Съвременните войни, развитието на технологиите[40],дори електронните агресивни игри на подрастващите представят мирогледа на съвременния християнин съвсем различен от учението на Христос за злото, греха и спасението на човека.

Думите на Господ Иисус Христос са категорични: „Моето царство не е от този свят”. Изправена пред реалността на войната, Църквата не толкова приема по-малкото зло, колкото проявява своята сотириологично-икономийна природа и снизхожда към човешките немощи, тъй като гражданите на държавата са и членове на Църквата. Затова по време на междуособна война литургичната общност се моли за прекратяването на войната, която е плод на човешките страсти, властолюбието и користолюбието. Молитвите, произнасяни (в случай на война) по време на великата ектения и сугуба ектенията на светата Литургия, са показателни какво е отношението на християните към войната и борбата им за духовно противостоене на зло­то: „за да спре (Господ) междуособната война, да обърне сърцата на непримирителните люде от кръвопролитните им желания към братолюбие и омиротворяване… за да изкорени всичката завист, гняв, братоненавист и всички останали страсти, които се намират в нас, от които произлизат всичките крамоли, раздори и кръвопролития[41]”.

Църквата е есхатологична общност. Новият завет и светоотеческите текстове предават учението на Христос не за оправдателна или свещена война, а за духовна. Достоевски, който основателно е наричан „петият еван­гелист”, също предава тези истини, но в литературна форма. В поемата си „Великият инквизитор” от Братя Карамазови той описва именно това „пре­форматиране” на учението на Христос от съвременния човек, който иска хляб земен вместо „небесен хляб[42]”. Учението на Христос за духовната борба е заменено от „меча на кесаря”, който Христос отхвърля[43]. Великият инкви­зитор пророкува, че народът ще иска да разпъне отново Христос, защото не търпи Неговото учение за любовта и свободата, затова „ще низвергнат храмовете и ще залеят с кръв земят[44]”. Част от „поправянето на подвига на Христос[45]”, за което говори Великият инквизитор, е подмяната на миро­гледа на човека, замяната на духовната борба с война един против друг, на подмяната живота в Христос сега и винаги и во веки веков с живота само тук и сега.

Съществува реалната опасност Христовият мир да се идеализира и пре­върне в пожелателен, а християнството да остане есхатологично само в Евангелието, докато в реалния живот да продължи да се акцентира върху надпреварата във въоръжаването, оправдаването на всякакви войни, битки за власт, икономически и геополитически приоритети и интереси.

В същността си Евангелието на Христос е сотириологично и есхатологично. Има значение спасението на всеки човек и живота му с Христос не само тук и сега, но и в бъдещия век. Всеки член на Христовото тяло има възможността да направи своя избор за своя живот, за своето отношение към Бога, човека до себе си, мира или войната.

Смъртта и злото присъстват в света, но християните не бива да ги предизвикват, защото те са несъвместими с Христос, с Неговото учение и с есхатологичната перспектива на Църквата. В нея християните се ос­вещават, осветяват и вкусват от живота и сладостта на славата Божия в бъдещия век. Войната, злото и всички последици, свързани с тях, отдале­чават човека от Бога, от общуването с Него. Те предполагат начин на жи­вот тук и сега, противоположен на този, който Църквата предлага, заради който Христос умря и възкръсна, несъвместим с Царството на славата в бъдещия век[46].

Позицията на Църквата, основана на библейските и светоотеческите текс­тове, следва да изразява неприемане на войната, защото животът на вяр­ващите е живот в Христос. Той е славословие на Бога и общение с Него сега и винаги и през всички векове. „Когато пък дойдеш праведно да съдиш вселена­та, благоволи и аз да посрещна на облаците Тебе, моя Създател, с всички Твои светии, та безкрайно да Те славословя и възпявам с безначалния Твой Отец и с пресветия и благия и животворящия Твой Дух, сега и винаги и во веки веков! Амин[47]”.

_________________________________

*Публикувано в Християнство и култура, 2023, бр. 6 (183), с. 51-63 и в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основаение чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[27]. Мандзаридис, Георгиос, 2013, Християнска етика, том II, София: Омофор, с. 393.

[28]. Там, с. 394.

[29]. „Спаси Боже Твоя народ и благослови наследието Си, като подариш победа на василевса над варварите и запазваш с кръста Си Твоя народ”. Тропар на 14 септември – Въздвижение на светия Кръст. Σώσον Κύριε τόν λαόν σου καί ευλόγησον τήν κληρονομίαν σου, νίκας τοϊς βασιλεΰσι κατά βαρβάρων δωρούμενος καί τό σόν φυλάττων διά τοϋ Σταυροΰ σου πολίτευμα. Минея Сентябрь (Москва 1997), 282. – Μηναία τοΰ ολου ενιαυτοΰ A̋ (Rome 1888), 162.

[30]. Вж. Служебник, 1988, София: Синодално издателство, с. 69.

[31]. Християнството е есхатологично, като Христос освещава човека още в сегашния век. Разбира се, прошението може да се разбира и като духовна борба, на която христолюбивото войнство не би трябвало да е чуждо. Така се разбира то в молитвата на проскомидията при покриването на предложените дарове. В конкретния случай обаче по-скоро се имат предвид и духовните и физическите врагове. Прошението е символ на симфонията църква-държава, като войнството трябва да брани държавата „от всеки враг и противник”.

[32]. Лука 6:27- 28.

[33]. „Въоръжили се с бронята на вярата, мъченици, силно уязвихте противобореца враг и противник”. Минея июнь 28 юни св. Кир и Йоан, канон 6, песен 2 стих. „И вземайки на всеоръжение кръста, на врага да се възпротивим, имайки за всенерушима стена вярата, и молитвата – за броня, и милостинята – за шлем, и вместо меч – поста, с който се отсича от сърцето всеки порок. Постъпващият така ще получи истински венец от Христа, Царя на всички в деня на съда.” Триод, Неделя Сиропусна, 2-ра хвалитна стихира.

[34]. Тъй като Църквата не успя през вековете да намери отговор на етнофилетизма, в историята на света той се ипостазира в национализъм. Започвайки от гротескните му форми, демонстрирани от Хитлер и Мусолини, и достигайки до доминирането му в съвременния свят. Днес може да се открият много ясно изразени паралели на това явление и в България.

[35]. Вж. Романов, Андрей. Християнство или толстоизъм. https://www.pravoslavie.bg/колонката/ християнство или толстоизъм/.

[36]. Мандзаридис, Георги, цит. съч. с.392.

[37]. Там.

[38]. Там, с. 395.

[39]. Вж. статията на Стоевски, Гроздан. Богословски възгледи за войната и военната служба. В: https:// http://www.evangelsko.info/bogoslovski-vazgledi-za-voynata-i-voennata-sluzhba/. Авторът представя три модификации на християнския възглед за войната: пацифизъм, оправдателна война и превантивна война. Това вероятно е протестантската богословска гледна точка, но не е църковната гледна точка за християнското отношение към войната.

[40]. Развитието на технологиите е естествен процес. Те, разбира се, имат много позитивни страни. Проблематични са начинът, целите и средствата, които могат да ги превърнат в унищожителни оръжия.

[41]. Служебник, с. 310.

[42]. Достоевски, Фьодор. 2003. Братя Карамазови. София: Захарий Стоянов, с. 306.

[43]. Там, с. 311-312.

[44]. Там, с. 310.

[45]. Там, с. 314.

[46]. В своята беседа върху 2 Тимотей 9:3 св. Иоан Златоуст пише: никой от човеците, които оскверняват себе си със скверни дела, не може да види Слънцето на правдата. Отрезви се пък и макар и малко, излез от тази бездна, от светската пропаст, ако искаш да видиш Слънцето, ако искаш да се удостоиш с Неговото пришествие. Ако ти се удостоиш с Неговото пришествие сега, ще гледаш с голямо дръзновение на Него тогава.” Migne, J. 1862, Patrologiae Cursus completus Series Graeca Tomus LXII. S. Joannes Chrysostomus. Homiliae in Epistolam secundam ad Timotheum, p. 654.

[47]. Молитвеник. Трета молитва преди свето Причастие, София: Синодално издателство, 1991, с. 256.

Изображение: авторът отец Стоян Чиликов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cZo