Проблемът за безсмъртието на човешката душа в творчеството на Стоян Михайловски*

Публикувано на 04.10.2023 от Dragan Bachev

Димо Пенков

Грешат онези, които считат, че Стоян Михайловски (1856-1927) принадлежи само на българската литература. Няма културна област, духовен търсеж или обществена проява, която той да не е озарил с могъщата си мисъл. Ако българските литератори се задоволяват да го разглеждат и досега предимно като поет-изобличител, безименни ценители по собствени внушения го наричат поет-философ, като влагат в този термин всичкото свое преклонение пред прозренията на неговата мисъл и пред оригиналността на неговите идеи. Едва ли е нужно да доказваме, че от всичко, което неговият дух е завещал на поколенията в слово, най-дълго време ще съхранят своята сила и най-продължително ще се четат неговите нравствено-философски и религиозни размишления, въпреки че все още не са привлекли вниманието на днешния читател[1].

Религиозните и философски размишления на Михайловски обосновават цялостна нравствена идеология и се стремят да я наложат като канон за смислен и възвишен живот. Основният принцип на тази идеология лежи в схващането, че моралът, като регулатор на човешката активност, извира от учението за истинския Бог – че Бог е единственият Законодател на човешката нравственост и че е определил веднъж завинаги чрез Божественото учение на Иисус Христос и чрез гласа на съвестта нейните изисквания. Вярата в безсмъртието на душата е основната и вечна подбуда към нравствен живот, а съзнанието за категоричността на Божиите повеления – незаменим страж на човешката добродетел[2].

„С какъвто скептицизъм да погледне човек на живота и с каквото пренебрежение да се отнесе той спрямо реалността на душата, всяко сърце се изпълва с трепет, когато се разглежда проблемата за безсмъртието. Тя интересува всеки, защото върху ледените крила на смъртта ще отлитне всяка душа. А в момента, в който започнем да мислим за този зловещ неприятел на човешкия живот, безброй въпроси като светкавични стрели пронизват съзнанието ни. След като сърцето престане да тупти, разумът функционира, любовта да обича, въображението да твори, какво става с живота? До пределите на краткотрайното ли се простира съществуването на духовната личност? Какво става с тази динамична стихия, след като кръвта изстине и маската на смъртта положи своя отпечатък върху усмихнатото лице. Когато пламъкът на животворящото тяло угасне, къде отива животът? Какво става с мислите, с чувствата, с настроенията? Вярно ли е, че както твърдят материалистите, че душата споделя участта на тялото и се разрушава?[3]

Когато такива въпроси с трепетно вълнение започнат да плискат бреговете на съзнанието ни, един вътрешен глас по думите на Стоян Михайловски ни нашепва:

„О, има задгробен свят! Недейте иска от мен да кажа: – „Ще угаснат у човека любов и мисъл в гробна яма!“…- „Гроб врата е при сцената световна!… Там душата хрърля гиздилките си – изхабените си дрипи. И почва тогава, волно да сияе!

„Душата е била, – душата ще пребъде! Този прост довод не може никой да обори – Понеже в нашия ум от Бога е написан! Променя се светът – и род на род наследя; Но век на век еднаква вяра завещава: „ – Живот всевечен на човека е орисан[4].“

Това вътрешно непреклонно уверение, че духът не може да бъде разсечен от меча на смъртта, е загнездено в съкровената бездна на живота. Увереността, че животът не свършва в краткотрайните предели на системата време-пространство, е толкова интуитивно убеждение, колкото и съществуването на Бога е интуитивно. И върху каква друга почва бихме поставили въпроса за безсмъртието, освен върху вярата? Дали пламъкът на живота продължава да грее след като материалната структура – организмът е изхабен, не може да се докаже със символите на науката. Най-многото, което би могло да се стори, е да се открият някои аналогични точки, които да ни нашепнат слова на увереност[5]. В своето стихотворение „Credo“ поетът ни говори: „О, да, свещта угасна веч, – но не и светлината, и не угасва също тъй подир смъртта душата!“[6] А в друго свое стихотворение „Възход“ ни уверява, че: „смъртта не е провала! Зад черний гроб настава светлост бяла[7]!“

На друго място в произведенията си чрез мъдрото слово на дядо Петър Михайловски ни поднася още един довод за живота отвъд гроба: – Душата странствува насън[8] – ми казваше дядо Петър дърводелецът… Душата странствува насън; уж си легнеш, сънен и морен, уж бягаш от блясък и търсиш почивка, а имаш среща с приятели и роднини, живеещи в разни места, беседваш с велможи и войводи,… ходиш в родния си град…; накратко, вършиш хиляди работи, а все пак лежиш в леглото си! Е добре, щом човек може заспал да лежи – и да странствува, защо да не може умрял да лежи – и да странствува? Нали казват, че сънят е една малка смърт – един бегъл образ на умирането? Дали Господ не е дал съня… за да ни подсеща, че в умирането няма нищо страшно? Във всеки случай, аз не се боя от умирането. Бог не ми е дал богатства, слава, власт… но ми е дал едно драгоценно нещо, безтрепетност пред гроба! Аз чувствувам, че – на моите години – смъртта не е загуба на живота, а е подновяване на живота! Аз имам много болки, разсипан съм, едвам се влача, – и като се упътвам към последното си живелище, знам, че се упътвам към една чудна лечебница; моята хилавост може ли да бъде недоволна за това, че ще се яви пред Хирурга на Хирурзите? Добрият дядо.

Той ме научи на това, на което никаква философия не бе в състояние да ме научи[9]„. Според Михайловски „Бидейки безконечно добър, Бог не може да изисква от човешкото същество стремеж към усъвършенстване и после да накаже този негов стремеж с погазване и премахване на неговата душа. Прочее, човешкото духовно битие е несъкратимо, недосегаемо за никакво ограничение и намаление. Съществуването на един Бог е доказателство за безсмъртността на човешката душа. Както има Съвършенство – има и свръхживот. Както е вечен Създателят – вечно е и създанието. Малка росна капчица отражава всеобемната светлост на слънцето[10].Науката – продължава Стоян Михайловски – ни учи да живеем добре. Но тя нарича добро ползотворното. Религията също ни учи да живеем добре. Но доброто за нея е душеспасителното. Като ни учи да живеем добре, науката не е в състояние да забули пред очите ни ужасите, които царуват пред прага на гроба. Има умни човеци, които умират в грозна разнебитеност и немощ в душата. За религията изкуството да живеем добре – ars bene vivendi – не е нещо друго, освен изкуство да умираме добре – ars bene moriendi. Иначе казано, религията ни учи да мислим за последния си час – да се приготвяме за него чрез неопетнената чистота на нашия живот.

Поради това смъртта на вярващия може да се нарече жизнерадостна смърт. Подобна смърт е благочестие, превърната в доброчестина. В никой момент на живота усмивката върху човешкото лице не е тъй мила и светла – както бива в сетния му час, върху устните на християнина. У християнина старостта донася със себе си доказателство, че душата е съвършено независима от физическия организъм. Той крепне – в минутата, когато слабее. Докато телесната пъргавина му изневерява – той чувства в себе си оная всепобедна духовна мощ, която съставлява, тъй да се каже, живот в живота. Той би могъл да каже за себе си: – Растящото свечеряване в моето земно битие съвпада с растящото развиделяване в моята душа[11].

Като апологет на християнската вяра Стоян Михайловски излага, а след това и опровергава доводите на материалистите. По повод разсъжденията на последните той пише: „- Мене ме има на бял свят, но ме има за да се прослави чрез мене могъществото на всеобемната и всемогъща смърт. Моето съществуване е една от формите на гибелта. Аз съм една минутна искрица между две черни ями, моето начало и моят край. Човешко същество – то значи преходно привидение[12]! „Горе-долу така разсъждават онези, които отричат съществуването на душа безсмъртна. Недейте спори с подобни игродумци. Само духопомрачени софисти могат да твърдят, че това, което мисли и чувства вътре в нас, и което обладава качества несъвместими със свойствата на материята, не съществува. Само хора, скъсали със здравия разум, могат да твърдят, че това, което мисли и чувства вътре в нас, е производ на плътта – което би значело… музикантът, който свири на пиано, е производ на пианото.

На това питане – може ли нещо да погине съвършено, да изчезне безследно – обществената съвест е винаги отговаряла: Не! На това питане – нещо може ли да се превърне в нищо – общочовешката логика винаги е отговаряла: Не!

Както и да бъде махнато едно нещо, то не ще бъде премахнато, а ще бъде преместено. Където и да бъде отпъдено едно нещо, то все пак ще се намира някъде, тоест там, където е отпъдено. Нищожеството е едничкото нещо, което не съществува. По дефиниция нищожество значи: нещо, което не се намира никъде. Иначе казано, нищо, което светува на света, не престава да светува – нищо не умира. Вънкашен изглед, форми, peg, модуси, начини – меняват се; но същината на живота не е в тях. Животът стои в интимната вътрешна мощ, мислеща, самосъзнаваща се мощ.

Тази мощ е независима от веществото. Веществото не може да ѝ наложи своята участ. Да, смърт няма, смъртта пресажда, не изтребва. Това, което е – ще бъде и ще пребъде[13]! „Моето аз е, тъй да река, вградено в живот вечен, в безконечно съществувание. То не може да иде никъде извън съществуванието. То не може да бъде в света и едновременно да бъде вън от света[14]!

А ето как Михайловски стройно и аргументирано защитава безсмъртието на душата. „Отрежете ми едната ръка – и после другата, отрежете ми едната нога – и после другата – аз продължавам да чувствам моето аз. Ако чувствам моето аз, и го чувствам пълно и непокътнато, когато ми се отнема половината от моята плътност, – защо да не бъде така и когато ми се отнеме цялата ми плътност?

Ако душата не се солидаризира с преполовеното тяло – и продължава мощно да сияе… не става ли ясно, че никакви телесни видоизменения не са в състояние да причинят нейното затление[15]?

„Къде отиваме отвъд гроба – ние не можем ясно и точно да определим. По какъв начин ще продължаваме отвъд гроба, нашия духовен развой, едва наченат в този земен свят – ние не знаем.

Но има едно твърдение, едно уверение, от което нашият разум никога не ще се откаже: То е, че духовен свършек – като последна фаза на духовното битие – не съществува. Всичките съставни части на всемира – веществени и духовни – са потребни за неговия развой и затова са били създадени; веществените мирови части не могат да загинат, – не могат да загинат и духовните; нищо не се губи, а всяко съществувание, по самата причина, че е съществувание, равносилно е с безсмъртие[16].„Теолозите – пише Михайловски – казват: Богочовекът[17] склони да умре, за да осмърти смъртта.

Съвестта на човешкия род прибавя:

Смъртта е все пак живот. Смъртта е един от многото изрази и образи на живота[18]. „Да би имало умиране на душата, смъртта би била едно престъпление – понеже тя грубо би сложила край на усилията, които мъдрият човек прави в продължение на дълги десетилетия, за да всади в себе си нравствена чистота и духовна светост[19].

„В смъртта не трябва да виждаме носителка на нищожество. Сянката не е предверие на гъст и всемирен мрак – а означава точно мястото, откъдето започва светлината[20].

„Смъртта не е въвеждане във вечно небитие, а означава преселване в извънземни сфери…[21] „Отивайки при Бога – човешкото същество отнася със себе си само съвършенството, което е смогнало да gage на своята душа. Божественото у човека и човешката безсмъртност са едно и също нещо. А божественото у човека – то е любовта[22].

„Блажени Августин казва: – Като изпълните сърцето си с любов така, гдето да няма място за друго чувство, бъдете уберени, че ще победите смъртта!

Ще победите смъртта!

Каква велика дума! Ще победиме смъртта, сиреч ще се опътим тихо, спокойно, безпрепятствено отвъд смъртта! Бъдещият живот не е друго освен свято прикосновение на творението с Твореца, свято сближение и единение между вечнолюбящия Отец и вечнолюбящи чеда.

Прочее, нека бъдем твърди във вярата си – нека хвърлим котва в небето[23]!

„Неповторим е примерът, който ни дава Стоян Михайловски с последните часове на един от титаните на френската религиозна мисъл, а именно Алфонс Жозеф Огюст Гратри (1805-1872):

„Гратри беше на умиране – запазил до последната си минута всичката бистрота на своя ум и всичката благост на своята душа. Попитаха го:

– Как се чувствате?

Той отговори:

– Моето заминаване от тоя свят ми прилича на свечеряване в тих и ясен майски ден[24].

„Земният живот е ограничен между рождение и умиране. Но ограничение не значи нищожество. Рождението не е отрицание на живота; как умирането би могло да бъде подобно отрицание?

Рождението доказва едно безгранично творческо могъщество; как смъртта би била доказателство за една всепоглъщаща разрушителна сила[25]?

„Без вяра в безсмъртна душа – съвестта е едно мамило.

Без вяра в безсмъртна душа – дори науката е едно мамило.

До върховно, до пълно знание ние не достигаме никога, – ако не сме хора вярващи, понеже такова знание е обгръщане на безконечност във времена и на безпределност в простори – а безпределност, безконечност ние можем да схванем с помощта на своите чувства – не с помощта на своите силогизми. Без вяра в безсмъртна душа няма и добродетел. Който отрича свръхземна Правда и свръхземно поприще – отрича световния ред[26].

„0, да – изповядва Михайловски – ако нямаше отвъдгробно битие, животът не би имал никакъв смисъл.“

Ако нямаше отвъдгробно битие, нашата съвест би била прост каприз, способен само да противоречи на вкуса ни и влеченията ни.

Бъдещ живот има. Бъдещият живот е възможен.

Възможен е бъдещият живот – понеже има Бог. А Бог що е – ако не висш Възмездодавател и Правораздавач?

Бъдещият живот е потребен – понеже има човеци с всички достойнства – с велики дарования – с велики добродетели – безжалостно гонени и онеправдани поради тези свои преимущества.

Бъдещият живот е потребен, понеже у човека много пъти се среща само една безпределност – скръбта…

Достойнство – тегло – ето доказателства за безсмъртието.

Вярата в задгробна правда се е появила най-напред в дни траурни, в часове на жал и чернило.

Добродетелен човек, който прекланя чело под бремето на тъгата…когато горестта обитава сърцето му – е жив апел към правдата на Бога; а върховният Уредник и Съдник не може да забрави подобен апел[27].

„Без вяра в безсмъртието на душата, кой ще посвети цял живот да я гизди и разхубавява с добродетели – кой ще пожелае да създаде от себе си образцово духовно творение, като го знае осъдено да стане плячка на безмилостно разрушителни елементи[28]?

„Ако един човек не вярва по никакъв начин в безсмъртието на душата, ако той мисли, че гробът е място, където се проваля завинаги не само телесният организъм – но още и оная мисловна сила, която той зове за еманация на плътта – би ли могъл подобен човек да посвети 50 години от живота си на денонощно духовно самокултиране на повсечасна нравствена самообработка?

Не, разбира се.“

Никой не би посветил цял живот на абсолютно безполезен подвиг.

Атеизмът не би могъл да бъде ваятел на своята душа.

Той дума:

Извън материята всичко е сън на една сянка и сянка на един сън.

А никой не жертва себе си за сенки и съновидения[29].

„Да твърдиме, че няма нищо отвъд гроба, – че чобешката твар, диреща закрила в свръхземно правосъдие, и вярваща в безпределната милост и благост на своя Творец, ще бъде измамена в своето очакване – то значи да твърдим, че Върховният Световен Уредник държи страната на насилниците и злодейците – които оправдават сбоите посегателства с необходимостта да овладеят, тук на земята, онази доброчестина, чието достигане, в незнайни небесни обиталища, е според тях нещо съвсем химерично и противно на здравия смисъл[30].“

В последните си земни дни Михайловски изповядва: „При големите мъки и страдания, които изпитвам, чувствам, че душата ми се горевъзнася до последните предели на света, откъдето чрез едно помръдване на своите криле – тя ще отлети към безконечността[31].“

В заключение можем да кажем, че проблема за безсмъртието осветлява нравствената ни опитност. Идеята, че цветът на нашата душа ще се развие до пълнота, е мощен импулс на вдъхновение и бодър стремеж към живота, който няма да има край.

„Смъртта – пише Михайловски – е като болката…

Боим ли се от нея – правим я велемощна.

Презираме ли я – побеждаваме я![32]„

________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1998, кн. 4, с. 27-33. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Михайловски, Стоян. Неиздадени съчинения. Т. II. Религиозни и философски съчинения. Увод, бележки и уредба от Иван Богданов. Комитет „Стоян Михайловски“. С., 1941, с.5-6.

[2]. Пак там, с. 14

[3]. Мишков, Л. Философия на вярата. Издателство „Българска книга“. С., 1947, с. 172-173.

[4]. Михайловски, Стоян. Зараз онези, които плачат. Страници из моя интимен ръкописен молитвеник. Списание Преглед, кн. IV, Г. I. С., 1908, с. 225; Михайловски, Стоян. НБКМ-БИА, ф. № 567, арх. ед. 677, л. 42.

[5]. Мишков, Л. Пос. съч., с. 173,

[6]. Минков, Цв. Стоян Михайловски. Живот и творчество. Книгоиздателство „Игнатов“. С., 1940, с. 67.

[7]. Михайловски, Стоян. Да приидет царствие Твое. Списание Листопад, кн. 20-22, Г. II. С., 1920, с. 200.

[8]. На места езикът е осъвременен, с оглед изглаждане на текста. В случая насън, вместо насъне и така нататък.

[9]. Михайловски, Стоян. В живота щом се свечери в душата се развиделява. Списание Преглед, кн. 1, г. I, С., 1907, с. 21-22.

[10]. НБКМ-БИА, ф. № 567, арх. ед. 685, л. 4.

[11]. Пак там, л. 7-8.

[12]. Там, л. 9.

[13]. Пак там, л. 10.

[14]. Там, л. 10.

[15]. Пак там, л. 10.

[16]. Там, л. 11.