Ева Ковачева

Abstract

Im vorliegenden wissenschaftlichen Artikel werden die grundlegenden Christologischen Namen und Hoheitstitel vorgestellt und ihre Bedeutung und Etymologie erläutert. Es wird nach ihrer Herkunft  gefragt und untersucht, ob sie in der atl.-jüdischen Tradition oder im kulturell-religiösen und sprachlichen Umfeld des entstehenden Christentums wurzelt. Im Neuen Testament erfuhren diese Ausdrücke und Titel dadurch, dass sie konkret auf Jesus Christus bezogen wurden, eine charakteristische Uminterpretation und Neubestimmung.

Im Text wird die Bedeutung der Christologischen Namen und Hoheitstitel nach dem Kontext und in den Zusammenhängen, in den sie in den neutestamentlichen Texten verwendet werden, festgestellt. Es wird für jeden Titel hingewiesen, auf welche Dimension – in der gegenwärtigen oder in der eschatologischen verwendet wird, und  welchen neutestamentlichen Verfasser auf ihn am meisten akzentuiert. Dabei werden und  einige Auslegungen von Kirchenvätern in Bezug auf die Namen und die Ausdrücke, die über  Jesus Christus im Neuen Testament verwendet werden, angeführt. 

Zum Schluss wird den Begriff „Gottessohnschaft“ und seinen Gebrauch, zunächst  im Alten Testament, dann im Neuen Testament, in Hinsicht auf Christus und auf die Gläubigen, besonders nach Paulus aber auch im Evangelium nach Johannes, dargestellt. 

***

Иисус Христос е центърът на християнската вяра и живот. Той е Словото Божие, Което трябва да следваме, живеем и към Което да се стремим.

Името е свързано със същността на неговия носител. Титлите говорят за един особен статус. Когато изследваме Христовите имена, титли, обозначения и изрази, свързани с тях, ние малко повече се приближаваме към личността и делото на Спасителя, макар Той като Син Божий да остава непознаваем в Неговата дълбочина и пълнота. Божиите имена са сила, защото пише, че „няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (ДА** 4:12).

В Свещеното Писание на Новия Завет Иисус Христос се нарича  Господ, Месия, Син Божий и Син Човечески. Христологичните имена и титли се срещат също в Стария Завет. Там те са употребени по отношение на други лица и събития (царе, първосвещеници и пророци), а някъде в предобразен смисъл. В Новия Завет, чрез живота и учението на Иисус Христос, се разкрива в пълнота техния смисъл и съдържание. За Иисус Христос се употребяват и редица обозначения, които пряко се свързват с Неговото дело като Спасител и Изкупител на човечеството. Такива определения са: „Агнецът“ (Йн 1:29), „Ходатай“ (1 Тм 2:5), „лозата“ (Йн 15:5), „хлябът на живота“ (Йн 6:35), „вратата“ (Йн 10:7), „пътят“ (Йн 14:6), „светлината“ (Йн 8:12), „възкресението“ (Йн 11:25) и други. В Свещеното Писание на Новия Завет се употребяват над 50 титли и обозначения за Иисус Христос. 

Настоящото изследване има за задача да представи основните Христологични имена и титли, да обясни тяхната етимология, да проследи произхода им – да установи доколко той се намира в Стария Завет, доколко в културно-религиозната и езикова среда на възникващото Християнство и да разкрие по-дълбоко тяхното значение в Свещеното Писание на Новия Завет според контекста и връзките, в които те са употребени.

а) Иисус

Името Ἰησοῦς  е гръцкият начин на изписване на еврейското име (Jeschu) или (Jēschūʿa), а това е кратката форма на библейското име (J^ehōschūʿa). Същото име в Стария Завет носят приемникът на Моисей – Иисус Навин и премъдрият Иисус син Сирахов. В Септуагинта името на Иисус Навин (Jоsua) е предадено с Ἰησοῦς. Тъй като Христос носи като собствено също името Иисус, се предполага, че Той е бил назоваван от Своите съвременници вероятно (Jehoschua) или още по-вероятно (Jeschua) или (Jeschu). Jeschu е Неговото име според равинското предание и оттам в съвременния еврейски език. Jehoschua като много други библейски собствени имена е едно говорещо теофорно име. В превод то означава „Y’H’W’H’ е помощ“ или „спасение“[1].

Изписването на името Иисус с двойно „и“, в православната традиция, произхожда от начина на изписване на това име в гръцкия език – Ἰησοῦς. В него втората буква (след йота – ι) е η (ета/ита). Източната  църква се ръководи по византийското или Ройхлиновото произношение, според което буквата η се произнася [i], а тъй като преди нея стои ι, която е също „и“, се получава двойно „Ии“. Западната църква се ръководи по Еразмовото (старогръцкото) произношение, според което η се произнася [ē]. По тази причина при тях Ἰησοῦς се транскрибира [Iesus], каквато е и латинската форма на името, докато  в съвременните западноевропейски езици е установена формата Jesus[2].

В Мт. 1:21 ангелът предрича на Йосиф в сън, че неговата годеница Мария ще роди син, Който той трябва да нарече Иисус, тъй като Той „ще спаси народа Си от греховете му” (αὐτὸς γὰρ σώσει τὸν λαὸν αὐτοῦ ἀπὸ τῶν ἁμαρτιῶν αὐτῶν). Еврейската дума за “спасение”, която лежи в основата на името Josua (Иисус), се интерпретира тук по очевиден начин чрез гръцкия глагол σῴζω; самия Иисус е взет като действащ субект, като Този, Който ще спаси Израел от бедственото му положение на потъване в грехове. Тълкуването на името на Иисус Христос изглежда е характерна особеност за Евангелие от Матей, тъй като няколко стиха по-нататък в същото Евангелие се разглежда отново името на Спасителя, но от друга позиция. В Мт. 1:23 се цитира известното пророчество от Стария Завет (Ис. 7:14) за раждането на Син от Девица, на Който ще нарекат името “Емануил”, като се обяснява, че това означава “с нас е Бог”[3]. От тези стихове в Свещеното Писание на Новия Завет се вижда, че макар името „Иисус“ да се употребява и в Стария Завет като собствено име, в името на Иисус Христос се влага много по-дълбок смисъл и значение още от Неговото раждане. Според св. Иоан Златоуст, дори самият факт, че името Му е донесено от ангел, показва, че това, което ще се роди е чудно; това, че сам Бог изпраща на Йосиф името отгоре чрез ангел, означава, че то не е просто име, а „съкровище на безкрайни блага“. Обяснението на ангела по отношение на името „защото Той ще спаси народа Си от греховете му“, св. Иоан Златоуст тълкува като благата, които ще бъдат дадени на света чрез родения. Тези блага са освобождението от греховете и унищожението им. Тук се говори за освобождаване не от видимите, а от невидимите врагове, благовести се за освобождаване от греховете, от които никой преди това не е могъл да освобождава[4]. С това ангелът показва още според св. Иоан Златоуст,  че раждащият се е Син Божий, и че той говори за небесния Цар, „защото освен тази небесна Сила, никоя друга не може да отпуща грехове[5].“ За другото име, което се споменава, за което обаче не се казва „ще Му наречеш“, а „ще Му нарекат името Емануил“ в стих 23 от същата глава, светият отец посочва, че се има предвид народите и събитието. Тук името се заимства от събитието. Това означава, че народите ще видят Бог с нас хората, макар Бог да е бил винаги с хората, но никога така явно[6].

б) Христос

Най-често употребяваното име за Господа, Сина Божий в богословския и църковен език, е двойния израз: Иисус Христос. Иисус е собствено име, “Христос” означава „помазан“ (на еврейски език Maschiach,  на арамейски език  Meschiah, в гръцка транскрипция  Μεσσίας, на гръцки преведено  Χριστός  Christos, на латински Christus). В Новия Завет се употребява конкретно за Иисус Христос. Иисус Христос е следователно едно двойно име, за това по логичен начин Хριστός е изписан в гръцкия библейски текст с главно Хи[7]. Граматически при Хριστός става дума за глаголно прилагателно, форма, чрез която един глагол, в този случай глагола χρίω, е използван в страдателен залог, изразяващ състояние, което е резултат от някакво действие. Глаголът χρίω означава “помазвам”, а χριστός означава оттам “помазан”. Употребяването на χριστός като Христово име не се обяснява с ежедневния гръцки език, а  се среща в Септуагинта, превода на Стария Завет от еврейски на гръцки език. В превода на LXXII χριστός e стандартното предаване на еврейското maschiah, което е също глаголно прилагателно към глагола на еврeйски eзик „помазвам”, който има значение напълно като гръцкия глагол χρίω “помазвам”. В това си значение то служи като термин за сакрално-правно встъпване в служба на царе и първосвещеници. Eдин maschiah χριστός “помазаник”, е следователно цар или първосвещеник, който чрез извършеното над него ритуално помазване, встъпва в служение. За такова помазване се говори в Стария Завет (1 Цар 10:1; 1 Цар 16:13; 4 Цар 9:6; Изх 29:21-33). В действителност, че това е една старозаветна езикова употреба, от която християнското титулуване – Христос произтича, се вижда от това, че в ДА 4:26 и следва се цитира един старозаветен текст (Пс 2:2), който се отнася за Иисус и Неговото осъждане от Понтий Пилат и цар Ирод Антипа: „Въстанаха царете земни, и събраха се князете ведно, против Господа и против Неговия Помазаник”. В този старозаветен стих „Помазаник“ е предадено с χριστός. В Евангелие на Иоан се споменава два пъти, че χριστός е превод от μεσσίας, при което μεσσίας е гръцката форма на Maschiah, на арамейския еквивалент Meschiah. Първият пример е когато се разказва за Андрей, че „Той пръв намира брата си Симона и му казва: намерихме Месия (което значи Христос)“ (Йн 1:41). Другият такъв стих е: „Казва Му жената: зная, че ще дойде Месия, наричан Христос” (Йн 4:25)[8].

Думата “помазаник” се среща в Стария Завет със значение на поставен от Бога да управлява (1 Цар 12:3-5; 26:9,10,16; 2 Парал 6:42; Ис 45:1). Представата, че царят чрез помазване трябва да заеме своята служба, е била характерна в иудейството. За Божий “помазаник” се говори в Пс 2:2;Пс 44:8;1 Цар 2:10. В книга на пророк Даниил, последният Първосвещеник, Който ще бъде, е обозначен на кратко като “Помазаникът”: „Христос ще бъде предаден на смърт, и съд не ще има; а градът и светилището ще бъдат разрушени” (Дан 9:25-26). В Талмуда и Мидраша “Месията-Цар” (Mélekh ha-Mashíaẖ) се употребява не по-малко от изразите Maschiah и χριστός в литературата от хасмонейско-иродианско време[9].

В Новия Завет думата “помазаник” се ограничава върху Господ Иисус Христос,  ό χριστός – като единият “Помазаник”. Той е помазан от Бог Отец със Светия Дух. Св. Иоан Кръстител е свидетел на това (Мк 1:10; Йн 1:32-34); срв. също: „Бог помаза с Дух Светий и със сила Иисуса от Назарет” (ДA 10:38).

Самаряните очаквали както иудеите Помазаника Христос: „Казва Му жената: зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести. Иисус ѝ казва: Аз съм, Който говоря с тебе” (Йн 4:25-26).  Много хора разпознали в Него обещания Месия (Йн 1: 41; 4:25). В Мт 16:16 апостол Петър изповядва, че Иисус е Христос. За това, как той стига до това познание, се дава отговор в следващия стих: „Не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата” (Мт 16:17). Св. евангелист Лука изхожда от старозаветните корени на понятието месианство и ги прави плодотворни за живота и делото на Иисус Христос. В неговото Евангелие се привежда един централен старозаветен пример за пророческо помазване: „Духът на Господа Бога е върху Мене, защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни, прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце, да проповядвам на пленени освобождение и на затворници – отваряне на тъмница (на слепи проглеждане), да проповядвам благоприятната Господня година и деня за отмъщение от нашия Бог; да утеша всички тъгуващи” (Ис 61:1-2 и следва). Този текст цитира св. евангелист Лука с няколко изпускания и добавки в перикопа за началната проповед на Иисус Христос в Назарет (срв. Лк 4:16 и сл.). В него се казва как Христос разгръща в синагогата книгата и прочита горепосоченото място от пророк Исаия пред слушателите като добавя: „Днес се изпълни това писание, което чухте” (Лк 4:21). Това е първото обществено излизане на Христос, за което св. евангелист Лука по-подробно говори. Евангелист Иоан използва на две места грецизирания арамейски еквивалент на думата Meсия (Йн 1:41; 4:25). Св. апостол Павел употребява Хριστός нашироко като собствено име, а като титла той го свързва най-често със спасителното значение на Христовата смърт и Възкресение: „Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христос разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост” (1 Кр 1:22-24), „А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисус Христос и ни даде служението на това примирение, защото Бог примири света със Себе Си чрез Христос, без да вменява на човеците прегрешенията им, и ни вложи в нас словото на примирението” (2 Кр 5:18-19), „Но Бог дoказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни” (Рм 5:8). Св. апостол Павел употребява в същите контексти и подобно не само Хριστός  като титла, но и κύριος “Господ” или κύριος Ἰησοῦς Χριστός “Господ Иисус Христос”. От силния сотирологичен афинитет, който е присъщ на св. апостол Павел, се обясняват своеобразните Павлови словесни изрази, стоящи в тясна връзка с Христовото име: ἐν Χριστῷ  “в Христос”  и  σὺν Χριστῷ  “с Христос”. Те изразяват, че онези, които вярват в Христос, влизат в общение с Него, посредством което добиват обновление, спасение и живот: „Както в Адам всички умират, тъй и в Христос всички ще оживеят” (1 Кр 15:22), „знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него. Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога. Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рм 6:9-11)[10].

в) Син Човечески

Изразът “Син Човечески” се употребява широко в четирите Евангелия. В синоптическите Евангелия изразът “Син Човечески” се среща в рамките на проповедта на Иисус Христос, когато Той говори за себе си, при това в 3 лице, ед. ч. Разказите за “Син Човечески” при синоптиците, по отношение на съдържателните им гледни точки, се подразделят в три групи: а) за “сегашния” Син Човечески;  б) за “страдащия” Син Човечески и  в) за “идещия” Син Човечески.

Извън Евангелията, изразът “Син Човечески” се среща рядко: един път в книга Деяния апостолски, два пъти в Откровение на св. Иоан Богослов и един път в цитат от псалмите в Послание на св. апостол Павел до Евреите. В Отк 1:13 и 14:14 св. Иоан Богослов вижда същото като в есхатологичното видение на пророк Даниил в Стария Завет (Дан 7:13-14) “подобен на Син Човечески”, ὅμοιος ὑιὸς ἀνθρώπου (Дан 7:13 LXXII[11] ὡς υἱὸς ἀνθρώπου), Който слиза от небето върху облаци да извърши съд над враговете на Израил. В Отк 1:13 Той е описан с дълга бяла дреха до земята и препасан със златен пояс. В Отк 14:14 Син Човечески стои върху облак и има на главата златен венец и държи в ръката остър сърп. Общото между есхатологичното видение на пророк Даниил и видението на св. Иоан Богослов е, че се говори за идещия Син Човечески, Който ще извърши съд над народите и ще въдвори Неговото вечно владичество.]

Иисус Христос употребява израза “Син Човечески” като обозначение за самия себе Си преди всичко в изказвания, засягащи Неговата отхвърленост, изоставеност и изстрадана враждебност към Него, но и в случаи, когато се говори за господството на Сина Човечески (над сабата) или за Неговото всемогъщество. Това, че Христос в тези връзки понякога не казва просто “аз”, а говори за себе Си в трето лице ед. ч., може да означава именно едно нещо – смирение[12].

Според св. Иоан Дамаскин, изрази като: „Защо искате да Ме убиете (Ин 7:19), Мене, Човека, Който ви каза истината (Ин 8:40); и: тъй трябва да се издигне Син Човеческий  (Иоан 3:14), посочват човешката природа на Иисус Христос[13].

г) Син Божий

Изразът “Син Божий” е играел в древно-иудейската традиция важна роля. Мотивът на богосиновството в Стария Завет е съвсем обичаен. Този израз се използва там в три случаи: първо за ангелите, които стоят около Бога и го възхваляват и славят (Пс 28:1; Пс 88:7); второ за Иерусалимския цар (2 Цар 7:12-14; Пс 2:7; Пс 88:26-28), при което с отношението баща-син между Бог и владетеля се разбира, че властта на иудейския цар е дадена от Бога; трето за народа на Израил като цяло. Изразът се среща в Стария Завет както в ед. ч., така и в мн. ч. Израилският народ като “Син”, “деца”, “синове” и “дъщери” (Изх 4:22-23; Втор 14:1-2; Втор 32:19-20, Втор 32:5). По отношение на Израилския народ синовството изразява една особено тясна форма на връзка между Бог и Израил, от която за Израил, от една страна произтичат избавление и спасение, а от друга, спазване на определени религиозни правила и задължения. Старозаветни текстове, които съдържат титлата „Син Божий“ и се цитират в Новия Завет са: 2 Цар 7:14 в Евр 1:5 и Отк 21:7; Пс 2:7 в ДА 13:33 и Евр 1:5;5:5[14].

В Новия Завет обикновено Иисус Христос не употребява сам титлата “Син Божий”, а други го наричат така. Според Евангелие от Матей, св. апостол Петър изповядва: “Ти си χριστός, Синът на Живия Бог” (Мт 16:16). След утихването на бурята и вървенето на св. апостол Петър по вода, присъстващите се обръщат към Христос, казвайки Му: “наистина си Божий Син!” (Мт 14:33). Два пъти изразът се среща в подигравките на минувачите пред Кръста (Мт 27:40,43). Тази титла е употребена от ангела, който съобщава на св. Богородица, че роденото от нея, ще се нарече „Син Божий“ (Лк 1:35). Когато Христос изгонва бесове от хората, бесовете Го наричат „Син Божий“ (Мк 3:11). Дяволът, когато изкушава Христос в пустинята, също Го нарича така (Мт 4:3,6). Титлата “Син Божий” се употребява във въпроса на първосвещеника: „Ти ли си χριστός, Синът на Благословения?“ (Мк 14:61).

Следва…(виж тук).

_____________________________________________

*Материалът представлява авторски ръкопис и е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Оригиналът на същия е публикуван в Господ Иисус Христос и Църквата. (Богословски изследвания), Изд. „ИМН“ – Пловдив, 2014, с. 38-54.

**Виж по-подробно за пълните означения и съкращенията на библейските книги в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет на български, руски и английски език на посочения сайт: https://www.pravoslavieto.com/bible/naimenovanija.htm 

[1]. Avemarie, F., Jesus Christus im Zeugnis des Neuen Testaments,  Vorlesung unveröffentlicht, Marburg,  2005, S. 9-10.

[2]. Произнасянето на η като [ē] в името се свързва и с обстоятелството, че на еврейски  името звучи [Jeschu/Jeschua/Jehoschua], което от еврейски се транскрибира съответно на гръцки език.

[3]. Kraus, H.-J. Aspekte der Christologie im Kontext atl.-jüdischer Tradition, in: E. Brocke, J. Seim, Gottes Augapfel. Beiträge zur Erneuerung des Verhältnisses von Christen und Juden, Neukirchen-Vluyn, 1986, S. 4-6.

[4]. Св. Иоан Златоуст, Тълкувание на Евангелието от Матей. С., 1934, с. 41.

[5]. Пак там, с. 42.

[6]. Пак там, с. 52.

[7]. В западните езици „Х“ (Chī /Хи) се предава не с „Н“ (hа), което се чете в началото на думата [х], а с „Сh“ (cе hа) „Christus“, което пр. в немския език по граматическите правила в началото на думата се чете като [к],  а в средата и края на думата като [х].  Предаването на Хριστός с „Сh“, а не с „Н“ стои вероятно във връзка с това, че (χ) в класическия гръцки се е произнасяло като (k^h) или (k-h). Повече за (χ) в класическия гръцки eзик виж: Stock, L., Kurzgrammatik. Altgriechisch, Berlin, München, Wien, Zürich, New York, 1981, S. 6.

[8]. Avemarie, op.cit., S. 24-25.

[9]. Ibid., S. 41.

[10]. Kramer, W. Christos Kyrios Gottessohn: Untersuchungen zu Gebrauch und Bedeutung der christologischen Bezeichnungen bei Paulus und den vorpaulinischen Gemeinden, Zürich, Stuttgart, 1963, S. 139-144.

[11]. Септуагинта.

[12]. Theissen, G./Merz, A, Der historische Jesus. Ein Lehrbuch, Göttingen, 2001, S. 479.

[13]. Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на Православната вяра, Атон, 2008, с. 258.

[14]. Frohrer, G./Schweizer, E./Lohse, E. Huios, Paris-Rom, 1969, S. 340-363.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cI9