Иван Г. Панчовски

ІІ. Вяра и любов

Отношението между вярата и любовта има основоположно значение за християнското съзнание и за християнския живот. Какво образува живецът на християнския живот – вярата или любовта? Съвместими ли са вярата и любовта като религиозни и нравствени ценности? Какво място заемат вярата и любовта в християнското нравствено усъвършенстване и в делото на спасението, а оттук в иерархията на християнските ценности и в системата на християнската етика? И накрая, могат ли вярата и любовта да бъдат хармонично и творчески съчетани? В историята на християнската мисъл още от най-ранното време на нейното зараждане и през цялото и развитие са се появявали и утвърждавали идеи, становища, учения и течения, в които проблемът за отношението между вярата и любовта не е получил правилна постановка и вярно разрешение. Това се отразявало вредно върху християнския живот. Тук няма да бъде проследявано извънредно сложното историческо развитие на проблематиката за отношението между вярата и любовта, защото то излиза извън обсега на това кратко систематическо изложение. Ще бъдат посочени само основните идеи и противоположности от тази проблематика, чрез чието осветление ще се цели да се постигне правилно разрешение на проблема за отношение между вярата и любовта. 

На първо място се обсъжда идейният обсег на християнската вяра. Лев Николаевич Толстой настойчиво твърди, че Иисус Христос не е изисквал от последователите Си да вярват в Него или в нещо друго освен в учението Му, чиято същност се състояла в принципа на нравствената любов. Вярата в Иисус Христос като безпогрешен Учител, Изкупител и Спасител на човечеството била измамна. Такива мисли се срещат в много съчинения на Лев Николаевич Толстой и особено в следните: „Изложение на Евангелието“, “Християнското учение“ и „Царството Божие е вътре във вас”

На второ място същината на вярата се разбира така, че тя се противопоставя на любовта и оттук се отрича нейната нравствена ценност: вярата разединявала и разделяла хората, насаждала в душите им фанатична непримиримост и ожесточеност, а любовта ги съединявала и свързвала, разтапяла леда в душите им и ги обединявала в едно велико братство. Такива тенденции могат да се срещнат почти у всички представители и привърженици на така наречената автономна нравственост, на автономно-етическото движение и на автономно-етическата религия. 

На трето място се забелязва надценяване на ролята и значението на вярата и обусловеното от него подценяване, респективно отхвърляне на любовта в християнския живот и в делото на спасението. Такива тенденции най-силно са застъпени в протестантския свят. Още религиозният реформатор Мартин Лутер (1483-1546) с учението си за оправдаване само чрез вяра (sola fide) е създал благоприятна идейна атмосфера да се приписва не само първенство, но и всевластие на вярата и да се изтиква на заден план любовта в християнския живот и в делото на спасението[127].       

1. Христоцентричност на евангелската вяра

Истинската християнска вяра за разлика от всеки друг вид вяра има за свой основен обект богочовешката личност и спасителното дело на Иисус Христос. В този смисъл вярата, която се основава върху евангелията и се изисква от Божията Църква, е христоцентрична. Нейният живец е личността на Иисус Христос: без нея християнската вяра загубва силата си и става безплодна; тя се изражда в суеверие и накрая замира. Иисус Христос съвсем определено обявявал Себе Си за средоточие на евангелската вяра. 

Един път мнозина слушатели на Иисус Христос Го запитали какво трябва да правят, за да извършват Божи дела. Иисус Христос им отговорил дословно: „Делото Божие е това – да повярвате в Онзи, Когото Той е пратил[128].“ Очевидно е, че вярата в Своята изключителна личност и божествена мисия Иисус Христос поставя като първо условие за богоугоден живот. Така разбрали Иисус Христос и cлушателите Му. Те Го запитали какво знамение ще направи, за да повярват в Него[129]. 

Себе Си като централен обект на евангелската вяра Иисус Христос е посочил също така определено в беседата Си с изцерения от Него слепороден, за когото повествува св. апостол  Иоан Богослов. Иисус Христос го запитал дали вярва в Него като в Божи Син. Изцереният от слепотата си отговорил утвърдително и Му се поклонил[130]. В беседата Си с Никодим, Иисус Христос между другото открил истината за Своята личност като въплътен Единороден Божи Син и за  необходимостта свободно да се вярва в Него, за да се постигне спасение и вечен живот. Иисус Христос казал: „Който вярва в Него, бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал името на Единородния Син Божи[131].“ Иисус Христос изисква от последователите Си и да вярват в Него, защото тази вяра има нравствено-преобразователна, духовно-прераждаща и религиозно-спасителна сила. Той говори: “Ако не повярвате, че Аз съм Месия – Христос, ще умрете в греховете си[132]”. Той назовава Себе Си, а не учението Си, хляба на живота, живия хляб, слязъл от небето, Който вярва в Него, който яде пречистата Му плът и пие честнàта Му кръв в тайнството свeта Евхаристия, той има вечен живот и ще бъде възкресен в последния ден[133]. Към пълнотата на християнската вяра принадлежи не само вяра в Иисус от Назарет като въплътен Бог Слово, като божествен Месия и Спасител на човечеството, но и вярата във възвестеното от Него евангелско учение. Поради това Иисус Христос изисква: „Вярвайте в Евангелието[134].“ Тук е от особено значение да се изтъкне, че за истинския християнин евангелското учение е неделимо от вярата в неговия божествен благовестник – Иисус Христос, без вярата в богочовешки характер на Неговата личност, без вярата в Неговото божествено пратеничество и без вярата в Неговото спасително дело. Евангелско учение е благовестие за дошлия в света божествен Спасител в историческото лице на Иисус от Назарет. Ако евангелското учение се отдели от богочовешката личност и от спасителното дело на Иисус Христос, то се превръща в обикновена религиозно-нравствена система, която може да притежава само по-висока или по-нисша теоретическа ценност, но не и безусловна религиозно-нравствена валидност и духовно-спасителна сила. 

Също така християнският религиозно-нравствен живот, подвижничеството в християнските добродетели и най-вече осъществяването на евангелската нова заповед за любовта не са възможни без вяра в Иисус Христос като въплътен Бог Слово и без непрекъснато благодатно общение с Него. Непресъхващият извор на християнския живот се състои в благодатното общение с безмерния божествен живот на Иисус Христос. Спасителят Сам нарича Себе Си истинската лоза, а вярващите в Него – лозови пръчки. Както пръчката сама по себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, така и вярващите ако не пребъдват в Иисус Христос. „Аз – казва Той – съм лозата вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят. Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте, и ще ви бъде[135[.” Който вярва в Иисус Христос и се намира в непрекъснато благодатно общение с Него, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода[136]. 

И така, центърът, около който се групира цялото съдържание на християнската вяра и се движи целият християнски живот, е богочовешката личност и месианската дейност на Иисус Христос. Същината на християнството не се състои в евангелското учение, а в живата и дейна вяра в Иисус Христос като божествен Спасител на света. Евангелското слово е вест за въплътения Единороден Божи Син, за Неговата спасителна мисия, за Неговото божествено учение и за извършващото се чрез жива и дейна вяра в Него спасение. Евангелското учение е само разкритие на богочовешкото дело на Иисус Христос и на осъществения в Него съвършен религиозно нравствен идеал. Християнската религия има за своя основа и за свое средоточие лицето на Иисус Христос и извършеното от Него спасително дело. С оглед на това Иисус Христос облажава онзи, който не ще се съблазни поради Него[137], който ще повярва в Него, ще Го последва и по този начин ще стане съучастник на струящия в Него безбрежен и вечен божествен живот. Изпращайки учениците Си на проповед, Той им поръчал да благовестят и да свидетелстват за Него[138]. 

Следвайки завета на божествения си учител, светите апостоли в писателската и мисионерската си дейност благовестели за Иисус Христос, за Неговата богочовешка личност, за извършеното от Него изкупление и за постиганото чрез вярата в Него и чрез изпълняването на учението Му спасение. Цялото съдържание на каноническите евангелия има за свой предмет и за свое средоточие личността, живота и делата на Иисус Христос. Книгите на Новия Завет не си поставят за цел да дават изложение и обосновка на някаква религиозно-философска доктрина или на някаква религиозно-етическа система. Те разказват за Иисус Христос като Месия, за изкупителния Му подвиг и за постиганото чрез Него спасение. 

Св. апостол Матей нарича Евангелието си „книга за живота на Иисус Христос[139]”, а не книга за учението Му.   

Св. апостол Лука написал своето Евангелие и книгата „Деяния на светите апостоли“, за да разкрие по достоверни сведения образа и живота на Иисус Христос, Който представлява „твърдата основа“ на християнското учение [140]. Следователно евангелското учение екзистенциално и органически е свързано с личността и делото на Иисус Христос. Отделено от историческата личност и от изкупителното дело на Иисус Христос и обособено като самостоятелна и независима от тях религиозно-философска или религиозно-етическа система, евангелското учение става безпочвено и загубва благодатно-преобразователната и духовно-спасителната си мощ.

Св. апостол Петър говори и пише от името на всички апостоли, че свидетелстват за Иисус Христос, Спасителя на света, това, което им е известно от непосредно общение с Него и от личен опит[141]. „Живият камък“, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, положеният в Сион избран и драгоценен Камък е Иисус Христос. Този Камък, а не едни или други евангелски принципи или норми, „стана глава на ъгъла“; върху Него се издига величествената сграда на Божията Църква като духовен дом за религиозна обнова и морално прераждане, за нравствено усъвършенстване и душевно спасение[142]. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов в първото си съборно послание си поставя за задача да съобщи на вярващите онова, което той заедно с другите апостоли е чул с ушите си, което е видял с очите си, което е наблюдавал и което е попипал с ръцете си, именно за Словото на живота, тоест за въплътения Единороден Божи Син в историческата личност на Иисус от Назарет[143]. Св. апостол Павел пише и проповядва за Иисус като разпнат възкръснал божествен Месия и Спасител на човечеството. Навсякъде в писанията на св. апостол Павел, Иисус Христос се представя като историческа личност и възкръснал Богочовек. Ако Иисус не бе съществувал като историческа личност и ако Той след кръстната Си смърт за изкуплението на човешките грехове не бе възкръснал от мъртвите то християнската проповед и евангелската вяра биха били празни, безсмислени и безсилни[144]. Следователно истинността и спасителността на евангелското учение се обуславят от историческото съществуване и от възкресението на Иисус Христос.

И останалите апостоли в писанията и проповедите си на първо място благовестват за Иисус Христос, свидетелстват за богочовешката Му личност и за месианското Му достойнство и изискват вяра в извършеното от Него изкупление и постиганото чрез него спасение. Своята проповед апостолите обикновено наричали благовестие за Господа Иисус или свидетелстване за Него[145]. 

По такъв начин въз основа на първоизворите на християнската религия се установява, че евангелската вяра е преди всичко друго вяра в Иисус Христос. Същината на християнството не се състои в извлечени из евангелията догматически и етически положения, а в живата и дейна вяра в богочовешката личност, месианското достойнство и спасителното дело на Иисус. Църквата още от времето на нейното основаване и до ден-днешен гледа на Иисус Христос напълно основателно като на свой божествен Основоположник и невидим Глава. Благодатният живот на Църквата струи от богочовешката личност на Иисус Христос и се състои в непрестанно духовно и благодатно общение на вярващите с Него. Вследствие на това основният предикат на Църквата, с който се определя нейната същност, е названието Христова, респективно християнска. Още от апостолско време обединените в Църквата вярващи се наричат християни, защото сърцевината на тяхното съзнание се състои във вярата в Иисус Христос. Първи се нарекли християни вярващите в Антиохия, които били спечелени за вярата в Иисус Христос от самите апостоли[146]. Оттогава и до ден-днешен вярващите в Иисус Христос напълно основателно и със съзнание за достойнство се наричат християни, с което дават да се разбере, че тяхното верово и църковно битие се определя от богочовешката личност и от спасителното дело на Иисус Христос. За тях под небето няма друго име (освен името на Иисус Христос, скоби мои), дадено на човеците, чрез което трябва да се спасим”[147]. 

2. Религиозно-психологически поглед върху отношението между вярата и любовта

Когато вярата бъде схваната едностранчиво и повърхностно, в нея бездруго могат да бъдат открити някои идейни страни и тенденции, които по своята структура и насока са противоположни на любовта. В такъв случай вярата се схваща повече или по-малко като убеденост в някои исторически обусловени и закостенели теоретически положения и формулировки от догматически характер, които трябва да бъдат налагани и отстоявани на всяка цена, без оглед на човешката личност, на нейната свобода на съвестта и на нейните елементарни права. В историята на религиите, а дори и в историята на християнството, когато то в лицето на някои свои поддръжници се е отчуждавало от Иисус Христос и се е отклонявало от Неговите възвишени, религиозно-нравствени начала, бездруго могат да се намерят много факти, при които вярата е била схващана и проявявана в посочения по-горе неправилен смисъл и е водила до фанатични борби, до омраза между хората и народите, до разделение на враждуващи лагери. Обаче извращенията на вярата не трябва да се отъждествяват със самата вяра и оттук тя да бъде противопоставяна на любовта и да бъде отричана нейната нравствена ценност. 

Вярата като религиозно-психологическо явление в своята същност и пълнота отваря човешката душа за духовните въздействия, които излъчва от Себе Си Бог. Тези духовни въздействия поради божествения си извор и характер цялостно обземат човешката душа, вътрешно я възвисяват и облагородяват, устремяват я към морално съвършенство и святост, чиято сърцевина е нравствената любов. Бог е любов[148]. Следователно въздействията, които Божието битие излъчва от себе си и чието възприемане събужда вярата в човешкото съзнание, носят в себе си нескрити следи от Божията любов и заедно с вярата възпламеняват и любовта – в човешката душа. Вярата в Бога като любов никога не може да се противопостави на любовта като проява на човешката нравствена потребност и активност. Напротив, вярата в Бога като любов не само придава метафизична тежест и значимост на любовта като нравствена проява, но и най-много съдейства за нейното пробуждане, активизиране и възвисяване в човешката душа. 

Вярата като религиозно-опитно преживяване е висше чувство, което носи цялостен характер, обзема цялата човешка душа, дава тон и насока на всички останали душевни преживявания – на първо място на тези от морален характер. Вярата в съществуването на висше, абсолютно божествено Същество и чувствата, породени от възприемането на излъчваните от Него духовни въздействия и от духовното общение с Него, изгарят в човешката душа низшите влечения и чувства и на тяхно място възпламеняват възвишени, благородни, хуманни подтици, импулси, действия и постъпки. От вярата, като религиозно опитно преживяване, извират мощни творчески сили, които на първо място променят из основи духовния живот на човешката личност и го насочват в нов път. Преживяването на Бога като най-висша битийна, религиозна и нравствена ценност обзема основното ядро на човешката душа и протича в самата ѝ глъбина. Поради това то заема централно място в човешкото съзнание и става определящ фактор в по нататъшния му живот. Около неговото централно ядро се групират останалите съдържания на съзнанието, а нехармониращите с него се изтласкват по периферията му или се подтискат в областта на несъзнателното. „Новият пламък, който сега гори в неговото сърце, изгаря в огъня си нисшите пречки, които по-рано са били властни над него, и не му позволява въобще да попадне под влияние на нисшата страна на природата му[149].” Чрез този душевен обрат пътят към доброто е вече открит и е обсипан с изобилна съзнателна светлина. Големите препятствия, които възпират душата да полети към висините на съвършения и свят живот, губят своята сила. Оковите на страстите, които по-рано са спъвали човешката душа, сега са разбити и тя свободно може да се насочва към доброто и да го осъществява творчески. Силата на божествената любов, която се е докоснала до човешката душа, е придобила власт над егоистичните влечения и я е окрилила за живот и подвижничество в нравствената чистота и братската обич. 

Всяко дълбоко религиозно-опитно преживяване на вяра представлява самò по себе си обръщане: то с изключителността и неповторимостта, новостта и динамичността, абсолютната сигурност и валидност своето съдържание поставя начало на творчески обрат не само в религиозния, но и в целокупния живот на човешката личност. В нравствената област този обрат се характеризира с преход от затвореност и егоистичност към отвореност за другите хора, от себелюбие към боголюбие и братолюбие. 

Да подкрепим тази религиозно-психологическа истина с няколко изповеди взети из богатите религиозно-опитни колекции на професор Уилям Джеймс и професор Едуин Старбък! 

Стефан Брадлей, почти неграмотен американец, описва настъпилата у него след преживяването на религиозно-опитна вяра промяна, по следния начин: „Всеки ден ми изглеждаше като тържествен Господен празник. В мен имаше горещо желание всички хора да изживеят такова чувство и да възлюбят Бога повече от всичко. По-рано бях твърде себичен и горделив; сега желая доброто на всички, чувствам, че мога да простя от цялата си душа на най-злия от враговете си и че съм готов да понеса презрение и присмех от когото и да било, да понеса всичко за Господа, ако по този начин ще мога да стана оръдие за обръщането макар само на една душа [150].”

Джонатан Едуард в описанието на религиозното си обръщане между другото съобщава: „Почувствах любов към всички хора; тази любов беше напълно особена по своята сила и сладост и никак не приличаше на това, което съм чувствала по-рано. Силата на тази любов ми се стори неизразима. Аз си помислих, че ако бих била обкръжена от врагове, които биха искали, да излеят върху мене злобата и жестокостта си и да ме мъчат, то все пак не бих била в състояние да изпитам към тях други чувства освен любов, състрадание и доброжелателство. Никога досега не съм била толкова далеч от намерението да осъждам и порицавам другите хора[151].” От религиозно-психологическата сбирка на професор Едуин Старбък е достатъчно да бъдат приведени само няколко изрази от изповеди на хора, които са преживели религиозно обръщане и са почувствали дълбоко силата на вярата. Чрез въздействието на вярата те са разширили границите на душата си до такава степен, че в нея е пламнала обич към ближните и те са станали способни да живеят и да работят за тяхното благополучие и спасение. Ето няколко характерни изповеди: “Аз започнах да работя за другите“, „аз почнах да се отнасям по-нежно към семейството си“, „аз говорих с човека, на когото по-рано се сърдех“, „аз съчувствах на всички и обикнах приятелите си повече, отколкото по-рано”, „аз видях в лицето на всеки човек приятел[152]”. Ако по самата си психологична структура вярата като духовно-опитно преживяване предизвиква разширяване на човешката душа и поражда в нея възвишени чувства на симпатия и доброжелателство, на съчувствие и обич към хората, то в безкрайно по-висша форма и степен поражда из себе си такива чувства християнската вяра, защото  тя е не само пълно духовно общение с Бога, Който е любов, но и пълно послушание към изискването Му да обичаме всички хора като свои братя. Чрез вярата си християнинът изцяло потопява душата си, в безпределния океан на божествената любов и я изпълва с неговите струи, с които облива всички свои ближни, щом влезе в каквото и да било отношение с тях. Истински вярващият християнин никога не може да остане верен на структурата и съдържанието на вярата си, ако по какъвто и да било повод и начин се отчужди от любовта към ближните си. Християнската вяра като духовно общение с Бога като небесен Отец, Който обича всички човеци като Свои чеда и изисква от нас да ги обичаме като свои братя[153], винаги действа чрез любов[154]. 

Християнската вяра не съдържа нито в психологичната си структура, нито в съдържанието си някакви пречки за любовта към ближните. Никакви вероизповедни, догматически, канонически, богослужебни и каквито и да било други различия и разногласия не могат да послужат като повод да изстине или да се обезсили християнската любов, към който и да било човек. И в най-голямото си религиозно отстъпление и отрицание, и в най-дълбокото си нравствено падение и покваряване човекът продължава да носи богоподобна душа и да бъде наш брат в Господа, когото ние сме длъжни да обичаме по поръката и примера на Иисус Христос. Той се е въплътил и принесъл Себе Си в жертва на Голготския кръст за изкуплението и спасението на грешните човеци. Той не е дошъл да призове праведници, а грешници към покаяние[155]. „Още когато бяхме немощни – свидетелства св. апостол Павел, – Христос в определеното време умря за нечестивите. За праведник едва ли ще умре някой; за добрия, може би, някой да се реши да умре. Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни[156].” В духа на Собствения Си живот и пример Иисус Христос поръчал на последователите Си не само да вярват в Него и в учението Му, но и да обичат всички хора. Заповедта Божия – пише св. апостол Иоан Богослов „да вярваме в името на Неговия Син Иисус Христос и да се любим един друг, както ни е дал заповед[157]”. Въз основа на този религиозно-психологически поглед върху структурата на вярата въобще и на особеното съдържание на християнската вяра в частност се установява, че истинската вяра никога не може да се противопостави на любовта, следователно не насажда вражда и омраза между хората. В очите на вярата всички човеци са синове на един небесен Отец и са братя помежду си. Поради богоподобната си природа и призванието си към вечно богосиновство всички хора са достойни за любов и заслужават да бъдат обичани. Поставяйки човека в непосредно духовно общение с божествения извор на любовта, вярата възпламенява в душата му нравствено чиста, възвишена и безпределна обич както към Бога, така и към сътворените от Него Негови възлюбени чеда – всички човеци. В края наложително е да се отбележи, че фанатизмът, който е пораждал разделения, ненавист, вражди, ожесточения и жестокости между хората и народите в миналото и често се свързва с религията, няма нищо общо с религиозността. Той въобще не принадлежи към същината на вярата като психично явление и още по-малко към вярата, която се изисква от Евангелието и се проявява от истинските християни. Фанатизмът е свойствен на ограничения човек въобще и слага своя позорен печат върху всички области на живота му и върху всички прояви от дейността му. Нито психологията на религията, нито философията на религията дават каквито и да било основания да се счита фанатизмът за религиозно явление. Той се проявява и в обществените, и в политическите, и в националните, и в класовите, и в партийните, и във всички други борби. Поради доминирането на религиозния светоглед в миналото фанатизмът предимно се е обличал в религиозни дрехи и е прикривал отвратителната си нравствена същина зад чистотата, възвишеността и светостта на едни или други религиозни истини и ценности. 

Така нареченият религиозен фанатизъм, както и много други извращения на религиозна почва, се дължи главно на желанието на някои хора да превърнат религията в инструмент в ръцете си, за да утвърдят своята незаконна власт над хората и да постигнат себични интереси. За осъществяване на тази цел те заместват живата вяра със сляп догматизъм и на своите измислици и постановления придават абсолютна ценност и валидност. Вярата като духовно общение с Бога няма никакво вътрешно отношение към фанатизма. Тя още по-малко може да го поражда, насърчава и култивира. Чрез вярата си човек влиза в духовно общение с безпределното любящо и свято божествено Същество. Това общение разхлабва, разкъсва и разрушава самозатвореността и ограничеността на човешката личност, които са майчинската основа на фанатизма. По-нататък, то разширява човешката душа, открива пред нея безкрайни хоризонти и с това я прави толерантна и великодушна, доброжелателна и любвеобилна. В такава душа никога не може да се породи фанатизъм със свойствените му явления на нетърпимост, омраза и жестокост.

Най-малко е основателно да бъде обвинявана християнската вяра във фанатизъм. Свързаните с историческото християнство прояви на фанатизъм нямат никакво пряко отношение към истинската християнска вяра. „Гоненето на евреите, преследването на албигойците и валденците, избиването с камъни на квакерите и методистите, изтребването на мормоните и арменците – всички тези позорни дела – пише професор Уилям Джеймс – не са израз на положителната религиозност на техните извършители, а на първичния страх пред новото, на първобитната страст към борба, чиито следи всички ние намираме в себе си, и на ненавистта към мислещите другояче. Тук религията се използва само като маска, зад която се прикрива първобитният инстинкт на дивака… Не трябва да се държи отговорна религията за всички жестокости, които са се извършили и се извършват и досега в нейно име. Най-много тя може да бъде упрекната само в това, че не е съумяла да подтисне естествените ни страсти и че дори ги е снабдила с маската на лицемерието, което прикрива тяхното безобразие[158].“

Християнската вяра като духовно общение с Бога, Който като небесен Отец на всички хора „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни[159]“ и е „благ и към неблагодарните, и към злите“[160], изисква и насажда търпимост, доброжелателство и обич към всички хора. Иисус Христос изобличил учениците Си на два пъти, когато забелязал у тях признаци на зараждащ се фанатизъм, като им посочил, че известената и изисквана от Него вяра зачита достойнството и свободата на всеки човек и се отнася към него с търпимост и обич, а не с фанатизъм и омраза[161].

Следва…(виж тук).

____________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, том XI (XXXVII), 1, С., 1961-1962. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[127]. Обстойно изложение на Лутеровото учение за оправданието виж у Wilhelm Link, Das Ringen Luthers umdie Freiheit der Theologie von der Philosophie. Berlin 1954.

[128]. Иоан 6:28.                

[129]. Иоан 6:30.

[130]. Иоан 9:35-38.

[131]. Иоан 3:18.

[132]. Иоан 8:24. 

[133]. Иоан 6:47-54.

[134]. Марк 1:15.

[135]. Иоан 15:5-7.

[136]. Иоан 7:38. 

[137]. Матей 11:6.

[138]. Лука 24:48; Иоан 15:27; Деяния на светите апостоли 1:8.

[139]. Матей 1:1.                

[140]. Лука 1:1-4; Деяния на светите апостоли 1:1.

[141]. Деяния на светите апостоли 2:14 и 22; 2 Петра 1:16.

[142]. 1 Петр. 2:4-7; срв. Псалом 117:22; Исаия 8:14; 28:16.

[143]. 1 Иоан 1:1-3; срв. Иоан 19:35; 21:24.

[144]. Виж 1 Коринтяни 15:14-17.

[145]. Виж Деяния на светите апостоли 5:42; 8:35; 11:20; 14:7; 17:18; срв. Римляни 1:1; 1 Коринтяни 1:17; 15:15; Ефесяни 3:8; 2 Солуняни 1:10.

[146]. Деяния на светите апостоли 11:26. 

[147]. Деяния на светите апостоли 4:12.

[148]. 1 Иоан 4:8 и 16.

[149]. Prof. William James, The Varieties of Religious Experience. A Study in Human Nature. Seventh Impression. New-York 1903, p. 267; Prof. William James, Direligiose Erfahrung in ihrer Mannigfaltigkeit. Deutsche Bearbeitung von Prof. Dr. Georg Wobbeirmin. 3. Aufl. Leipzig 1920, S. 216.

[150]. Prof. William James, nocоченото английско съчинение, c. 190.

[151]. Prof. William James, noc. съч. 280-281; James-Wobbermin, noc. съч., с. 226.

[152]. Prof. Edwin D. Starbuck. The Psychology of Religion. An empirical Study the growth of religious consciousness, 1899. p. 127; 2. ed. 1901; Prof. Edwin D. Starbuck, Religionspsychologie. Empirische Entwicklungsstudie religiösen Bewufltseins. Deutsch von Fiedrich Beta. Leipzig 1909; cрв. Wiliam James, noc. cъч., с. 280; James -Wobbermin, noc. съч., c. 226.

[153]. Матей 5:44-47.   

[154]. Галатяни 5:6.

[155]. Матей 9:9-13; Марк 2:16; Лука 5:27-34.

[156]. Римляни 5:6-8.

[157]. 1 Иоан 3:23; срв. Иоан 6:29; 13:34; 17:3.

[158]. Prof. William James, поc. съч., с. 338; James-Wobbermin, пос. съч., с. 273-274; срв., проф. Н. Бердяев, О достойнстве христианства и недостойнстве христиань, Варшава, 1928, т. 41.

[159]. Матeй 5:45.

[160]. Лука 6:35. 

[161]. Виж Матей 13:24-30; 26:51-52; Лука 9:51-56; 22:49-51.

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cpm