Иван Г. Панчовски

І. Любов и справедливост

И идеалната справедливост е обвързана от принципа ”всекиму своето” ”всекиму според заслугите” и не може да излезе извън неговите граници. В сравнение с нея любовта не знае никакъв закон, който да слага граници на нейната творческа спонтанност и свобода. Любовта има пред себе си неограничени възможности и безкраен простор за творческа проява: обичащия дарява на обичания всичко, което притежава, без последният да има право на него и без да има някаква заслуга. Божествената любов оставя ”Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни[47]”. Обичащият Бог е ”благ и към неблагодарните, и към злите[48]”. Това не означава, че справедливостта следва да бъде подценявана в сравнение с любовта, а още по-малко, че законът на справедливостта трябва да бъде отменен и заменен в нашия емпиричен свят с принципа на любовта. За вярващият човек законът на справедливостта е също така Божие установление; както и принципа на любовта и всеки от тях има своя сфера на валидност и заедно с това своя ценност. Законът за справедливостта е Божи закон. Тази теза не следва да бъде считана за плод на философската спекулация или на наивна вяра. Основания за нея могат да се намерят в самата феномология на справедливостта. Който твърди сериозно, че едно нещо е справедливо, а друго несправедливо, и още повече, който се бори срещу неправдата и иска да утвърди правдата в живота, е дълбоко убеден, че ”справедливо” и ”несправедливо” са обективни дадености, които са независими от неговото искане или неискане. Още Аристотел изразил това с рядка философска дълбочина и яснота, като казал: справедливото по природа ”навсякъде важи независимо от това дали то изглежда на човеците добро или не[49]”. Във всяко убеждение за съществуването на обективна и независима от човешкото мислене и искане разлика между ”справедливо” и ”несправедливо” е налична някаква съзнавана или несъзнавана вяра във висша, свръхчовешка, божествена инстанция или норма, според която се измерва ”справедливото” и ”несправедливото” и се оценяват човешките пожелания, помисли, намерения, установления и постъпки като справедливи или несправедливи. И това е напълно основателно, защото идеята за справедливостта изглежда екзистенционално свързана със съществуването на абсолютна, божествена справедливост. ”Само у Господа – се казва чрез устата на пророк Исаия – има правда[50].” Своя закон Бог не само известява чрез пророците и други пратеници, но и го влага непосредно в сърцето на всеки човек[51]. Пред всяко чисто иманентно, антропологическо, психологическо и социологическо изтълкуване произхода, съдържанието и валидността на справедливостта е изправена близката опасност да се отрече самата идея за справедливостта и да се породят основите на справедливостта в отношенията между хората и народите. Така че справедливостта e божествено постановление; тя не е човешка функция, а вечно отражение на безусловната и свята Божия воля. 

Още от древност идеята за справедливостта пряко или косвено е била свързана с вярата в Бога: вечният закон за справедливостта е бил изживяван и представян като Божие свято постановление. ”Идеята за правдата от древност и нататък има само религиозен произход[52].” Самата старогръцка дума дике=право, правда, справедливост води началото си не от рационалното мислене, а от митологията и носи религиозен характер. Дике е божествено същество; тя, както и другите две хори – нейни сестри (Евномия – Ред и Ейрене – Мир), е дъщеря на Зевс и титанката Темида. Дике е богиня на справедливостта и на правосъдието. Хезиод твърдял, че ”синът на Сатурн разрешил на животните да се изяждат едно друго, а за хората отредил справедливостта, най-скъпоценното от съкровищата[53]“. Следователно според древногръцките представи, справедливо е това, което е съгласно с Божията воля и което отговаря на нейните свети постановления и решения: правото не дължи своя произход на човешкото откритие и постановление; то изразява независим от хората, постановен от Бога закон. Почти навсякъде в древността справедливостта е била преживявана поне донякъде като нещо свято и ненакърнимо, като божествен закон, който никога не може да бъде потъпкан безнаказано. Поради това нимбът на светостта винаги е сияел над съдопроизводството и правораздаването. Съдилището е било считано за светилище на правосъдието. На съдията се е гледало като на жрец, който в своите присъди известява божествена правда. Старозаветните съдии били назначавани от името на Бога и им било вменявано в дълг: ”Внимавайте какво вършите; вие вършите не съд човешки, а съд Господен; и в съдийската работа Бог е с вас. Затова нека страхът Господен бъде върху вас: работете внимателно, защото у Господа, нашият Бог, няма неправда, ни лицеприятие, нито драгоприятие[54].” Нерядко изправеният пред съда човек чувства върху себе си властта и мощта на Божията десница. Той иска справедлива присъда за провинението си, смирено се прекланя пред нея, приема я покорно и я изтърпява със съзнание за нейната правомерност, заслуженост и необходимост. 

В това особено ярко се подчертава абсолютно необходимият и безусловно валидният характер на справедливостта, чрез който тя стои в някакви отношения по-близко до природните закони, отколкото до нравствения принцип на любовта. За това древните гърци наричали закона за справедливостта ”закон на природата”, под влияние на което в римската юриспруденция се оформили и утвърдили чак до най-ново време понятията за lex naturae и jus naturae. Законът за справедливостта и особено изгражданото върху него ”естествено право” не изразява толкова нравствено изискване, което апелира да бъде свободно прието и претендира да се осъществи само във формата на нравствен дълг, колкото предустановен от Твореца обикновен ред на битието, който съществува независимо от нашата воля и се утвърждава дори против нашето свободно искане. Това се дължи на обстоятелството, че съдържанието на закона за справедливостта се отнася до нисши, елементарни, но затова пък основни блага, които на всяка цена трябва да се гарантират на всеки човек, за да може той да съществува, да създава по-висши блага и да осъществява възвишени нравствени ценности. В съдържанието на справедливостта има минимум същинско нравствено изискване, минимум нравствен дълг. Поради това и формата, в която то се изразява, е почти изключително отрицателна – пригодна повече за правната сфера, отколкото за нравствеността. Тук се повелява: да не се убива, да не се краде, да не се прелюбодейства, да не се лъжесвидетелства, да не се пожелава това, което принадлежи на друг, да не се извършва неправда. Това всъщност не са заповеди, тоест положителни морални изисквания, а забрани, тоест отрицателни норми, които искат да задържат живота на обществото на сравнително ниско ниво, без което обаче не е възможно никакво нравствено развитие и творчество. Така че изгражданият върху закона за справедливостта правов ред има двойна ценност: първо, той е ценен заради гарантираните от него елементарни блага на човешкия живот и второ, той е ценен като необходима предпоставка и основа за изграждане на по-висши и най-висши културни, социални и нравствени ценности и блага. Само там, където семейството е запазено от разложение, само там може да се развива и да процъфтява висш културен и нравствен живот. Значи, справедливостта съдържа в себе си онзи минимум нравственост, без който не може да започне и да се развива в широта и висота никакъв диференциран нравствен живот.

Обективното съдържание на справедливостта и на правото поради минимума нравственост в него и поради основоположното му значение за всеки по-висш културен, социален и духовен живот бива обхващано в правни норми, чието изпълняване се осигурява по пътя на принудата, ако то не става доброволно. Тук вече не е налице моралност, а законност; тук вече няма моралитет, а легалитет, както се изразява Имануел Кант. Поддържаната от правовия ред справедливост изисква да бъде съблюдавана, макар против собственото искане и настроение; тя се задоволява с формално, дори формалистично изпълняване. В това отношение справедливостта на правовия ред се намира в противоречие със същността, с идеята и смисъла на нравствеността. Тук центърът на тежестта пада върху собственото искане, и вътрешното настроение, върху намерението и доброволното изпълнение. Никоя постъпка не носи нравствен характер и не притежава нравствена ценност, ако е извършена от сляпо послушание или принудително изпълнение на чужда заповед. Но понеже гарантираните от правовия ред блага са най-елементарни ценности на личния и обществения живот и са необходима основа на духовно-нравствения успех, тяхното зачитане не може да бъде предоставено на често пъти липсващата добра воля; те трябва да бъдат запазени на всяка цена, тоест и чрез принудата на държавната власт, та по този начин да се открие простор за осъществяване на по-висши и същински нравствени ценности в емпиричния свят. В наше време с пълно право в justitia legalis се включва и justitia socialis, което ще рече, че социалната правда може и трябва да бъде осигурена за всички хора не само по пътя на добрата воля на този или онзи, а и чрез влиянието, силата, а дори и принудата на държавната организация. Оттук извира правото на класовата борба, на социалистическата революция и на социалистическото строителство. 

В отлика от закона за справедливостта принципът на любовта е чисто нравствен: той съдържа в себе си максимум нравствено изискване, максимум нравствен дълг. Поради това неговата форма на изявяване е положителна: обичай ближния си, обичай врага си, обичай Бога! Докато справедливостта може да се оформи в поведение съобразено със закона, в законност, в легалитет, любовта винаги може да съществува само като чиста нравствена проява, като истински моралитет. Справедливостта може и трябва да бъде заповядване и налагана по пътя на държавната принуда, а любовта никога не може да бъде заповядана в собствен смисъл на думата, а още по-малко може да бъде предизвиквана чрез принуда. Любов по чужда заповед и външна принуда, любов против вътрешното убеждение и свободното искане – това е contradictio in adjecto; то е нещо безсмислено и чудовищно, което няма никаква ценност и от никого не се желае. За разлика от справедливостта, която може да бъде осъществявана чрез закон и по принуда, любовта е най-свободната проява на човешката личност: тук нямат място никакъв закон, налаган отвън, и никаква принуда. Значи, докато справедливостта съдържа в себе си минимум нравственост; любовта е цялата нравственост, нейната пълнота, нейното съвършенство. От установеното положение, че справедливостта е минимум нравственост, а любовта – максимум нравственост, следват още няколко съществени разлики между справедливостта и любовта. Справедливостта е нисша ценност и добродетел, но за това пък тя е по-необусловена в съществуването си и по-честа проява, отколкото любовта. Справедливост може да съществува и донякъде да процъфтява и там, където няма любов, докато любов може да съществува и да процъфтява само там, където има справедливост, където справедливостта е призната, зачетена и изпълнена. Справедливост без любов има, ала любов без справедливост няма; безсърдечна справедливост има, ала любов без справедливост няма[55]. Значи, справедливостта може в някаква степен да бъде автономна по отношение на любовта; справедливостта като емпирична проява може да не бъде обусловена от любовта, тоест може да бъде култивирана и там, където любовта не е позната. В противоположност на това любовта като емпирична проява винаги е обусловена от справедливостта: любовта има за своя предпоставка справедливостта и без нея не е възможна. Няма и не може да има любов там, където не се признават и зачитат правата на ближния. Любов, която иска да прескочи или да заобиколи закона за справедливостта, тоест която иска да върши всичко от милост, включително и това, на което ближният има право, не е истинска любов, защото тя обезценява ближния и си присвоява като свръхдлъжна заслуга това, което е трябвало да изпълни като дълг на справедливостта. ”Някой от светците – пише св. Исаак Сириец в 56-тото си слово – е казал: ”Сляп е милостивият, ако не е справедлив[56]”. Така че няма любов без справедливост. Ако една общност не признава и не осъществява ценността на справедливостта, тя никога не може да се издигне до познание, признание и осъществяване на ценността и любовта. В своето развитие като отделен човек, така и по-голяма или по-малка човешка общност, винаги се движи напълно естествено и закономерно от по-нисшето към по-висшето в дадения случай от справедливостта към любовта. Обратното движение, от любовта към справедливостта, би било не развитие нагоре и напред, не прогрес, а развитие надолу и назад, тоест регрес, упадък, израждане. 

Прекрасно обосновава тази истина св. Кирил Александрийски, като между другото пише: ”Законът е бил упражнение в справедливостта и някак като встъпление към доблестните дела на Евангелието, защото е писано: ”Начало на добрия път е – да се върши правда”(Притчи Соломонови 16:5 )… Законът ни довежда до справедливостта, а към това което е по-висше от нея – води ни вече евангелското учение… Законът навсякъде се грижи за равенство и задължително изисква да се върши точно справедливото… Разбери, че изложеното в закона има за граница справедливостта, а откритото от Христос изобилства пред него и се простира твърде по-далеч, защото над справедливостта стои доброто, тоест славата на живота в Христос[57]. 

Св. Исаак Сириец, като отбелязва, че обичащия не може да бъде несправедлив, същевременно изисква той да не се задоволява да се движи в нисшата сфера на справедливостта. ”Ако милостивият – пише този църковен отец – не се издига по-високо от своята справедливост, то той не е милостив, тоест милостивият не само дава милостиня на хората от собственото си, но и с радост търпи от другите неправда и им прощава. А когато победи справедливостта чрез милостинята си, тогава ще се увенчае не с подзаконните венци на праведниците. Защото да даваш на бедните от своята собственост, да облечеш голия, да обичаш ближния като себе си, да не обиждаш, да не лъжеш – това е провъзгласил и старозаветният закон; а съвършенството на евангелското домостроителство повелява така: ”Всекиму, които ти проси, давай, и от онзи, който взема нещо твое, не изисквай назад.” (Лука 6:30). И ти трябва да търпиш с радост не само когато несправедливо ти вземат, която и да било вещ и друго нещо външно, но и душата си да даваш за брат си. Този е милостив, а не онзи, който само с подаяния проявява милост към своя брат. Но и този е милостив, който като чуе или види нещо да натъжава брата му, състрадава от сърце, а също и този, който, като получи плесница от брата си, не ще прояви такова безсрамие, че да му отвърне и да наскърби сърцето му[58].”  Справедливостта като предусловие на любовта, и като минимум нравственост е устремена към нещо над себе си – към любовта. Справедливостта има тенденцията да създава основа и да открива простор за проявите на любовта. Любовта пък като висша нравствена ценност, която се изгражда върху създадената от справедливостта основа, е категориална новост в сравнение със справедливостта. Това не ще рече, че на любовта е чужда, а още по-малко противна справедливостта. Напротив, любовта съдържа в себе си справедливостта в сублимиран, възвисен, одухотворен вид. Поради това любовта първо изпълнява всички изисквания и претенции на закона за справедливостта и тогава идва в своя същински ”елемент”, в собствената си сфера – дарява на обичания това, което той не може да има по право и по отношение, на което той не може да предяви никаква правна претенция. Значи, любовта никога не може да мине без справедливостта – да прескочи или да заобиколи закона за справедливостта, да действа за сметка на справедливостта. Любовта е повече, отколкото справедливостта: тя дава на човека повече, отколкото му се припада, повече отколкото той има право. Но в това “повече” винаги се включва по-малкото, тоест преди да даряваш на човек нещо от себе си, ти си длъжен да му дадеш това, което му дължиш по право. В любовта никога не се отричат правата на човека; напротив, те се утвърждават и се укрепват. В това има висша правда: едно е да получиш нещо по право, а съвсем друго е да получиш нещо като дар, да речем от милосърдие. Трудещият се има право да получи справедливо заплащане за положеният от него труд. В това свое право той намира висше удовлетворение и утвърждава личното си достойнство. Наистина, има нещо във висша степен обидно и унизително да ти се дава като, милостиня, като подарък на любовта, това над което ти имаш право, което си извоювал със собствен труд и ти принадлежи по лична заслуга. Вероятно този превратен вид любов е имал между другото предвид Фридрих Ницше, когато отхвърля състраданието, жалостивостта и милосърдието като срамни, унизителни и оскърбителни както за тези, които ги проявяват, така и за онези, към които биват проявявани[59]. Ето защо пътят на любовта трябва да отива по-далеч и да се издига по-високо, отколкото пътят на справедливостта. Обаче пътят на любовта, за да отиде по-далеч, и да се издигне по-високо, отколкото пътя на справедливостта, трябва първо да извърви пътя на справедливостта и да достигне крайната, висшата му точка. Може да обича истински този, който първо е изпълнил изискванията на справедливостта. 

Любовта включва в себе си съдържанието на справедливостта и отдава ней припадащата се ценност. Прекрасен израз на това е дал св. апостол Павел, като казва, че ”любовта е изпълнение на закона[60].”, като под закон се разбира законът за справедливостта. Това се потвърждава от следният израз на св. апостол Павел: “Който люби другиго, изпълнил е закона. Защото заповедите: не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай и всяка друга заповед се съдържат в тия думи: възлюби ближният си като самия себе си[61]”. Всички тези заповеди и по съдържание, и по форма (забрани) са конкретно разкритие на закона за справедливостта. Като се твърди, че любовта е изпълнение на закона, не бива да се остане с впечатление, че съдържащата се в любовта справедливост е правна справедливост (justitia legalist) или легалитетът, създаван чрез правни норми и държавна принуда; тя е нравствената справедливост, при която човек дава всекиму неговото, респектира неговите естествени права, ръководен от съзнанието на тяхната ценност и напълно доброволно или, както се изразява св. апостол Павел, не поради страх, а по съвест[62]. Тук правната справедливост и създаваният чрез нейното външно изпълняване легалитет от една страна и нравствената справедливост и създаваният чрез нейното съзнателно-cвободно изпълняване моралитет от друга страна могат да бъдат тъждествени по съдържание, но са напълно различни по мотив и по начини на осъществяване. Само тази справедливост, която се извършва по вътрешно убеждение и напълно доброволно, е нравствена проява; само тя притежава висока нравствена ценност и е добродетел; само тя влиза непосредно в съдържанието на любовта, защото любовта в никаква форма и степен не търпи робско подчинение на закона или на чужда воля и външна принуда. В любовта, а също така и в осъществяваната от нея справедливост, меродавни елементи са настроението, мотивите и свободно-творческите прояви. Те придават нравствена ценност на човешките постъпки независимо от размера на техния външен резултат.

Между справедливостта на античната етика, където тя се счита за най-висша добродетел, и справедливостта в християнската етика, над която се възвисява любовта като върховен нравствен принцип, съществува парадоксална на пръв поглед разлика. Близко дo умa е да се очаква, че именно в античната етика, която признавала справедливостта за първовърховна нравствена ценност и за най-висша добродетел, съдържанието на справедливостта би било много по-богато, отколкото в християнската етика, където справедливостта отстъпва първенството на любовта. Всъщност ние установяваме точно обратното. Понеже античният свят не познавал любовта, както я е открил на света Иисус Христос, то и неговата справедливост била лишена от благотворното, облагородяващо, одухотворяващо, възвисяващо, сублимиращо и преобразяващо въздействие на любовта. Справедливостта на античната етика била законническа справедливост, която поставяла принципа над личността, буквата на закона над конкретната човешка личност. Така се дошло до положението, че дори един дълбокомислещ философ като Платон изолирал справедливостта от света на човешките личности и я абсолютизирал, издигнал я в царството на идеите и в името на идеята за справедливостта бил готов да жертва конкретни човешки личности. Като стояща над човека абсолютна идеална ценност, справедливостта била лишена от хуманността, от човечност и често била превръщана в бездушен и безчовечен принцип, за чието тържество не само се допускало, но дори се изисквало унищожаване на хора. Тук се забравяло, че справедливостта съществува не за себе си, а за човеците – за запазване на живота им и за охраняване на основните им жизнени блага, от което следва, че справедливостта трябва да бъде човечна, хуманна. Тази истина била открита от Иисус Христос в думите Му от ”Проповедта на планината”: ”Съботата е направена за човека, а не човека за съботата[63]” и била изразена в девиза на jus publicumу римляните: “Salus populi suprema lex esto[64].” Абсолютизирането на закона за справедливостта и прекомерното ръководене само от неговите предписания в обществения и личния живот могат в конкретни случай и то твърде често да превърнат summum jus в summa injuria[65]. Такова абсолютизиране на закона за справедливостта довело до прословутата максима: “Pereat mundus, fiat justitia!”. 

В съвременната литература Фьодор Михайлович Достоевски представя в романа си ”Братя Карамазови” съдебния процес на героя си Димитрий Карамазов като потвърждение на тезата, че дори при сложната машина на съвременното съдопроизводство може да има случай, когато една безукорна, единствено възможна, пределно убедителна формално-юридическа правда все пак се оказва нелепа и трагична неправда от човешко, хуманно гледище. Чрез ”съдебната грешка” на процеса Фьодор Михайлович Достоевски иска да докаже, че не е изключено формално-юридическата правда и логика, да противоречат на човечността и да поправят устоите на хуманността[66].  

Чрез историята на съдебната грешка в романа си ”Възкресение” Лев Николаевич Толстой представя цялото бездушие на съдебната машина на експлоататорската държава, която осъжда невинната Катюша Маслова, а и мнозина други като нея, и я предава на незаслужени и безсмислени страдания. Благородният, човеколюбив, справедлив и правдив Димитрий Нехлюдов счита държавните служители за страшни, за по-страшни от разбойниците. Разбойникът все пак може да те съжали – тия не знаят жалост; те са застраховани от жалостта, както камъните от растителност. Това се дължи на обстоятелството, че те от егоизъм и неразбиране признават за закон това, което не е закон и не признават за закон това, което е вечния, неизменен, неотменим закон, които Сам Бог е записал в човешките сърца. Те считат не само за позволено, но и за свой дълг да се държат с хората като с вещи, без човешко, братско отношение към тях. Според тяхното превратно убеждение, има на света такива положения, когато човешкото отношение към човека не е задължително. При изпълняването на служебните си задължения те не проявяват никакво състрадание и никакво човеколюбие, дори пречат на другите да ги проявяват, само защото виждат не хора пред себе си и своите задължения към тях, а службата и нейните изисквания, които те поставят по-горе от изискванията на човешките отношения. Ако се приема, че има нещо по-важно от чувството на човеколюбие, макар за един час и макар в някакъв единствен, изключителен случай, то няма престъпление, което не би могло да се извърши над хората, без да се смятаме за виновни. Така не само не се спазва правилото за прощаване на десет виновни, за да не се обвини един невинен, а напротив, както, за да се изреже гнилото, трябва да се засегне и здравото – отстраняват се чрез наказание десет безопасни, за да се отстрани един наистина опасен[67]. 

В християнската етика справедливостта, макар да не се признава за най-висша нравствена идея, ценност и добродетел, е много по богата по-съдържание и много по-чиста по мотиви и тенденции, отколкото справедливостта на античната етика. Именно понеже справедливостта на християнската етика не е последна и абсолютна ценност, а над нея се издига безмерно по-високата сфера на любовта, тя е отворена за непрекъснатото сублимиращо и преобразяващо влияние на любовта. Докато езическият свят се стремял към справедливост от законническата, християнският свят се стреми да бъде справедлив от любов, поради което неговата справедливост е хуманна, човечна, обичаща. Истинската християнска справедливост винаги носи върху себе си сиянието на любовта и е нейната частична и по-нисша проява. В справедливостта, която се облъхва от християнската любов и се допира до нейната по-висша сфера, не търси наказанието само за въздаяние, а за нещо по-висше; за поправяне, възвисяване и спасяване на човека. При формално-юридическото отношение към провинения и при въздаването му само според закона на бездушната справедливост може да бъде засегната все още тлеещата в глъбината на душата богоподобна искра и да бъде пресечен пътят за повдигането на падналия човек, който в богоподобната си дълбочина винаги запазва човешкото си достойнство и притежава скрити сили за опомняне и поправяне. Тогава наказаният се счита, че се е разплатил, че не дължи никому нищо; душата му няма да се разтвори за разкаяние и поправяне; той завинаги ще остане затворен в задушливата атмосфера на озлобеното си и ожесточено ”аз”. Провиненият без друго трябва да бъде наказан, ала не бездушно, а със зачитане на личността му, не според формално-юридическата справедливост, а с показана обич и проявено милосърдие. Когато в наказанието се долавят не само бездушното въздаяние, но и човечното отношение, и доброто намерение, тогава душата на наказания може да се пробуди и да се опомни. Той може да почувства, че към него са се отнесли като към човек, че към него е проявена обич, която той с поведението си не е заслужил, и която за това именно още повече го задължава. Пламъкът на почувстваната обич ще обгори сърцето му; в него ще закипи страшна борба; той ще поиска да унищожи низшето и порочното в себе си и да възкреси доброто и възвишеното, за да стане поне донякъде достойно за великия акт на обичта. Такава душа на провинения не ще се заключи в падението и ожесточението си, а ще се отвори за лъчите на доброто и на техните благодатни въздействия. Тя не ще вижда пред себе си вледеняващата я разплата на наложеното ѝ наказание и на полученото по този начин въздаяние, а ще съзерцава привличащия я безкраен простор на дълга, който ѝ е открила проявената към нея обич. В него тя ще литне окрилена и никога не ще спре своя възход. Така справедливостта, която е озарена от сиянието на любовта, и действа под нейното вдъхновяващо влияние, постига нещо много по-висше от ограничените цели на заключена в себе си и абсолютизираща се справедливост. 

Колкото справедливостта, която е сублимирана и преобразена от любовта и се извършва от любов, да стои много по-високо от законническата справедливост, от гражданската справедливост на правовия ред, от justitia civilis, тя все си остава справедливост и никога не може и не трябва да се изравнява и отъждествява с любовта. Справедливостта винаги ще остане да се движи в по-нисша сфера на нравственото и ще обхваща в себе си точно определен, ограничен, и за това изпълним кръг от длъжности. Любовта пък винаги е насочена към безмерните височини на религиозно-нравствения идеал, който изисква непрекъснато творческо напрежение и все пак не е осъществим в пълнота и съвършенство от ограничения и грешен човек. Който е обзет от обич към правдата, лесно може да изпълни длъжностите на справедливостта, докато любовта винаги поставя пред него все нови и нови задачи за творческо осъществяване и не знае никакво спиране по пътя на съвършенството, на богоуподобяването.

Поради безграничните простори, които разкрива пред духовния поглед на човека, любовта, а не справедливостта, стимулира цялостния напредък на човечеството. Карл Маркс и Фридрих Енгелс изтъкват, че любовта ”е един от източниците, от които са произлезли идеите на социалните реформи [68].” Под влияние на присъщите на човешката душа духовно нравствени сили под въздействие на християнското благовестие юридическата справедливост е изправена пред задачата: непрестанно да се изпълва с нов дух, да се освобождава от своя формализъм и от своето бездушие, да се обогатява с ново съдържание, да става все по-хуманна и по-нравствена, да превъзмогва себе си, да се доближава до любовта и да се замества от нея. За истинските християни няма правни длъжности, които да не се включват в състава на любовта, които да не са същевременно длъжности на любовта и които да не се изпълняват от любов. Съвършените християни изпълняват изискванията на справедливостта доброволно и по съвест; следователно за тях законът е погълнат от любовта и е загубил законническия си характер. Който върши доброто по-вътрешно влечение, по съзнателно убеждение и от любов, той вече не се нуждае от външен закон. Св. апостол Павел пише, че: ”законът е установен не за праведниците, а за беззаконниците[69]”. Праведникът преизобилства с любов и чрез нея осъществява пълнотата на доброто, чийто минимум се съдържа в закона за справедливостта. Следователно при наличността у него на любов, която е съвършено ”изпълнение на закона[70]”, праведникът не се нуждае от външен закон, от неговите предписания и санкции, за да постъпва справедливо. В този смисъл трябва да се разбира изпълнените със знание за високо нравствено достойнство думи от древно-християнския литературен паметник ”Послание до Диогнет”: Християните се подчиняват на съществуващите закони, обаче те ги превъзмогват чрез своя живот[71]. ”На новото небе и на новата земя, на който не ще се извършва грях, външният закон няма да има място – там ще царува само любовта. 

Следва…(виж тук).

_________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, том XI (XXXVII), 1, С., 1961-1962. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[47]. Матей 5:45. 

[48]. Лука 6:35.

[49]. Aristoteles, Ethica Nicomachea, lib. V, cap. VІІ (X), (Omina opera. Paris 1927. Vol. ІІ., p. 60.) 

[50]. Исаия 45:24.

[51]. Римляни 2:14-15.

[52]. Професор протопрезвитер д-р Ст. Цанков, пос. съч, с. 365. По подробно историческо осветление и принципно обосноваване на тази идея виж y: John Stuart Mill, Utilitarianism. 8. Edition. London 1882, p. 70 и Prof. D. Dr. Johannes Messner, Das Maturrecht. 4. Aufl. Wien – Munchen 1960, S. 81 ff. 

[53]. ІІІ. Летурно, Очерки прогреса нравствености. Спб. 1882, с. 286.

[54]. ІІ Паралипоменон 19:6-7. 

[55]. Вилхелм Лютгер не е прав, като пише, че ”няма нелюбеща справедливост”. (Wilhelm Lütgert Ethik der Liebe. Gütersloh 1938, S. 113). Справедливостта като по-нисша нравствена ценност може да бъде позната и в действителност е била позната и без познанието на любовта като по-висша нравствена ценност. Така древногръцкият свят е познал нравствената ценност на справедливостта и е упражнявал добродетелта справедливост, без да е познавал и осъществявал откритата от Иисус Христос и осъществявана от християнският свят нравствена ценност на любовта. Разбира се, съвършената справедливост не е възможна без любов; тя винаги е хуманна, човечна, любеща. В този именно смисъл само любовта може да изпълни в съвършенство закона за справедливостта, само любовта може да бъде съвършено справедлива.

[56]. Исаак Сирианин, Творения. Слова подвижническия, Слово 56. изд. ІІІ. Сергиев Посад, 1911, с. 287.

[57]. Cyrillus Alexandrinus, De adoratione in spiritu et veritate, lib. VІІ: De charitate in fratres. (J. P. Migne, PG, t. 68, col. 521.)

[58]. Исаак Сириец, Творения. Слова Подвижническия. Слово 56. Изд. ІІІ. Сергиев Посад, 1911, с. 278.

[59]. Виж Friedrich Nietzsche, Also sprach Zarathustra. Kroner Verlag. Leipzig 1930, S. 93 ff. 

[60]. Римляни 13:10. 

[61]. Римляни 13:8-9.

[62]. Римляни 13:5.

[63]. Марк 2:27.

[64]. “Благото на народа да бъде върховен закон!”

[65]. Цицерон каза: Summum ius summa iniuria, тоест прекаленото прилагане на правото и законите често причинява най-голяма неправда (Cicero, De officiis, lib. I, cap. 10, 33 – M. Tulli Ciceronis scripta quae manserunt omina, Fase. 48. De officiis. Recognovit C. Atzert. Lipsiae 1940, p. 16.) 

[66]. Виж Фьодор Михайлович Достоевски, Собрание сочинений, т. 10: Братья Карамазови, Москва, 1958, с. 187 и сл. 

[67]. Лев Николаевич Толстой, Собрание сочинений, т. 13: Воскресение, Москва, 1953, с. 6 и сл., 303, 353, 354 и сл.

[68]. Карл Маркс и Фридрих Енгелс, Сочинения, Москва, 1929, т. 5, с. 95. 

[69]. Тимотей 1:9.

[70]. Римляни 13:10. 

[71]. Epistola ad Diognetum, cap.V. (J. M. Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris 1857. Tomus 2, col. 1173.).

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-coe