Иван Г. Панчовски

І. Любов и справедливост

Проблемът за отношението между любовта и справедливостта представлява извънредно голям теоретически и практически интерес. Неговото теоретическо значение важи с еднаква сила както за философията и богословието, така и за етиката и правото. Практическото значение на този проблем пък има екзистенциален и дори съдбовен характер: то може да повлияе върху насоката на живота и да определи участта на човека не само във времето, но и във вечността[1]. 

Проблемът за отношението между любовта и справедливостта крие в себе си не само много затруднения, но и много опасности ако не бъде правилно поставен и разрешен. Няма нужда да се разкрива истината, че са съществували и съществуват тенденции да бъде подчертавана справедливостта за сметка на любовта или да бъде утвърждавана любовта в пълна противоположност на справедливостта. За правилната постановка и още повече за успешното разрешаване на поставеният проблем е абсолютно необходимо да се вникне в тайната на справедливостта, като преди всичко се определи понятието „справедливост”, защото в него се е влагало и може да се влага съвсем различно съдържание. Още Аристотел забелязал, че думата ”справедлив” се употребява с двойно значение и с нея се обозначават две различни понятия: първо, в широк смисъл с нея се обозначават доброто настроение или доброто поведение въобще и второ, в тесен, специален смисъл с нея се обозначава даване на всекиму своето[2]. 

В широк смисъл древногръцката етика употребява думата ”справедливост” когато схваща справедливостта като съвършена добродетел. Така още древногръцкият мъдрец Теогнис (шести век преди Рождество Христово) пише: ”В справедливостта ние обхващаме всяка добродетел[3]”. Платоновата пирамида на добродетелите завършва на върха със справедливостта, която е един вид корона на умереността, храбростта и мъдростта[4].  Аристотел подържа същата теза, като счита справедливостта за най-висшата и съвършена добродетел, като цялата добродетел[5]. 

Тук е особено важно да се посочи, че думата ”справедливост” се употребява в широк смисъл и в Свещеното Писание. Тук под справедливост най-често се разбира цялото религиозно-нравствено поведение на човека. Съответно на това справедлив, респективно праведен, човек е този, който с цялата си душа вярва в Бога и предано изпълнява Божията воля[6]. 

В ново време думата ”справедливост” почти не се употребява с такова широко, всеобемно морално съдържание. Когато днес се говори за справедливост, съвсем не се включва в нея всяко добро и не се обхващат всички добродетели. Да бъдеш справедлив в смисъла на днешната словоупотреба, не означава да въплъщаваш в дейността си всички нравствени ценности, да си съвършен в религиозно и нравствено отношение, да си праведен в очите на Бога и човеците. Напротив характеризирането на някого като справедлив днес не се цени много високо, защото в понятието ”справедливост” не се влага цялото съдържание и цялата дълбочина на нравствеността, а само един ограничен, тесен и плитък ”изрязък” от нея, само нейното минимално изискване, тоест това, което е абсолютно необходимо и безусловно задължително. В този смисъл справедлив е онзи, който пази своите права, но и не потъпква чуждите, който търси своето, но и не взема чуждото, който държи на своето достойнство и на своята чест, но също така зачита достойнството и честта на другите. 

Когато тук ще се говори за справедливостта и за отношението ѝ към любовта, ще се има предвид именно справедливостта в тесен и специален смисъл. Тази справедливост е общочовешка ценност: в някаква форма и степен тя е била позната на човечеството и е била спазвана от него още преди да е било изгряло на земята ”Слънцето на правдата”[7] в лицето на Богочовека Иисус Христос. Изразен в така нареченото златно правило на нравствеността в неговата отрицателна формулировка, принципът на справедливостта е бил добре известен не само в Стария Завет[8], но и на Махабхарата, и на Яджнавалкя, и на Буда, и на Конфуций, и на древногръцката етическа мисъл в лицето на Питак Митиленски, Талес, Аристип, Аристотел, и на ”писмото на Аристей”, и на древния юдейски законоучител Хилел Стари[9]. Св. апостол Петър, когато се срещнал със стотника Корнилий, който още като езичник е охарактеризиран от писателя на новозаветната книга ”Деяния на апостолите” (10:20) като ”мъж добродетелен и богобоязлив, с добро име между целия юдейски народ”, говорил предимно за тази справедливост в тесен и специален смисъл, която е позната на всеки народ, защото без нейния морален минимум той не може да съществува. Като се запознал с този езичник и като се убедил в неговата добродетелност и богобоязливост, св. апостол Петър рекъл: ”Наистина, признавам, че Бог не гледа на лице: но у всеки народ онзи, който се бои от него и върви според правдата, приятен Му е”[10]. Въз основа на тази справедливост езичниците, които нямат богооткровен закон, по природа вършат законното, защото делото на закона е написано в техните сърца и те самите на себе си са закон – както се изразява св. апостол Павел[11]. Значи, тук в понятието ”справедливост ще се влага не библейската справедливост, за която се казва, че ”праведния чрез вяра ще бъде жив[12]”, нито Божията справедливост, за която се говори, че се яви ”без закона[13]” в изкупителното дело на Иисус Христос. От богословско гледище справедливостта в тесен и специален смисъл следва да бъде наречена светска или земна справедливост за разлика от справедливостта на вярата или небесната справедливост, която се придобива чрез вяра в Христос Иисус, която е праведност от Бога чрез вяра[14]. Ясно е, че справедливостта на вярващите която, според думите на Иисус Христос от ”Проповедта на планината”, трябва да надмине справедливостта на книжниците и фарисеите[15], е качествено различна от светската справедливост. Създаваната чрез вярата и благодатта справедливост обхваща цялото религиозно-нравствено поведение на християнина, което протича в съгласие с Божията воля. Тази справедливост в българския език се различава и езиково от светската справедливост, като се нарича праведност. Разбраното в смисъл на праведност, справедливост по-скоро прилича на опрощаващата и даряваща любов, отколкото на светската справедливост, която чуждо не взема, но и свое не дава, чуждите права зачита, но и своите права не отстъпва. Св. Григорий Нисийски обяснява, че гладните и жадните за правда ще се наситят и са блажени (Матей 5:5), защото те се стремят не само към една добродетел, а към всяка добродетел. Справедливостта е съвършена добродетел, само когато в нея не липсва никоя друга добродетел. Значи, към съдържанието на евангелската справедливост или по-точно казано праведност принадлежат всички добродетели; в него влиза всяко добро. ”Следователно тук – заключава св. Григорий Нисийски – под думата справедливост се мисли всеки вид добродетел[16].” ”Тук мислената справедливост е истинската добродетел, съвършенството, което няма никакъв недостиг и включва в себе си цялото добро[17].” 

Колкото и да не се занимава със справедливостта в тесния смисъл на думата, която очевидно принадлежи същността към правото, много малко към морала и почти никак към благодатната религиозност на християнството, все пак Евангелието я познава и признава нейната ценност. В беседата Си с богатия момък, Иисус Христос посочва, че пътя към вечния живот включва в себе си и изпълнението на десетословието, като специално споменава следните Божии заповеди от него: ”Не прелюбодействай; не убивай; не кради; не лъжесвидетелствай; не увреждай![18]” Съдържанието на всички тези конкретно посочени Божии заповеди принадлежи към справедливостта в тесния смисъл на думата и поради това то е включено почти във всички юридически кодекси. В евангелската притча за съдията, който нито от Бога се боял, нито от човеци се срамувал, и за настойчивата в отстояването на законните си права на вдовицата също се говори за справедливостта в тесния смисъл на думата. Неуморните настоявания на вдовицата заставили неправедния съдия да изпълни дълга си: да осигури законната справедливост на вдовицата – да я защити от противника ѝ. Притчата завършва с думите: ”Та Бог ли няма да защити избраните Си, които викат към Него денем и нощем, макар и да забавя да ги защити? Казвам ви, ще ги защити скоро[19].” Очевидно е, че правната справедливост се намира под върховната закрила на Бога. В свои проповеди и беседи Иисус Христос твърде често говори за съда Божи, който ще бъде произведен според строгите изисквания на справедливостта: на всекиго ще се въздаде според делата му, всеки ще получи заслуженото и ще се държи сметка и за последната стотинка[20]. През земния Си живот Иисус Христос зачитал законно установените власти, съблюдавал предявяваната и закриляна от тях правна справедливост и изисквал и от последователите Си да я изпълняват[21].

Въз основа на това предварително понятие за справедливостта ще може да се определят по-точно съдържанието, смисълът, обсегът и валидността ѝ, а от тук и нейното отношение към любовта. 

От най-общо философско и етическо гледище безспорно е, че справедливостта принадлежи към нравствената сфера, че тя е нравствена ценност на човешката личност, че тя е нравствено качество на човека и като такова означава определен съзнателно-свободен начин на човешкото мислене и поведение. В този смисъл справедлив или не справедлив може да бъде само човек като съзнателно-свободна личност; предмети и животни сами по себе си не могат да бъдат нито справедливи, нито несправедливи. Все пак в по-широк смисъл думата ”справедливост” се отнася не само до съзнателно-свободните прояви на човека; тя не означава само съзнателно-свободна насока на човешката мисъл и воля, не е само добродетел. Като справедливи или несправедливи могат да бъдат обозначени закон, наредба, ред, строй, доколкото те въплъщават в себе си или не, идеята за правото. В този смисъл справедливостта не е вече нравствено качество, не е вече добродетел на човешката личност; тя не е лична проява, а обективна даденост.

Още тук проличава същностната разлика между любов и справедливост. Любовта е винаги лична проява и никога предметна даденост. Докато може напълно смислено да се говори за справедливостта на закон, наредба, ред, строй, не може да се говори за любовта на закон, наредба, ред, строй. Още при най-повърхностното сравнение между любовта и справедливостта се долавя, че любовта е много по-тясно свързана с личността, отколкото справедливостта: любовта е най-интимната и дълбока проява на личността, докато справедливостта е нейна по-външна, по-повърхностна проява и дори може да бъде обективна, предметна даденост. Като най-интимна проява на личността любовта извира из съкровената дълбочина, из основното, централното ядро на човешката душа, докато справедливостта като по-външна и по-повърхностна проява на личността се отключва и протича в по-периферната сфера на човешката душа. Като най-интимна и най-дълбока проява на човешкото лично ”аз” любовта, а не справедливостта, е най-висшето отношение на личност към личност: в нея се проявява най-личното на собствената душа и се зачита най-много личността на другия. От това се вижда, а и всеки знае от собствен опит, че любовта е по-лична, отколкото справедливостта, тоест че отношението между хората, което се определя чрез любовта, е много по-лично, отколкото отношението, което се определя чрез справедливостта[22].

Любовта е устремена направо към личността на обичания и я обхваща изцяло – във всички нейни жизнени сфери и положения. За любовта няма нищо дребно, малко, нищожно, щом то се отнася до обичания. Любовта осветява всички жизнени прояви на обичания – вижда положително съдържание в тях, изпълва ги със смисъл и значение. В сравнение с любовта справедливостта в това отношение се ограничава само върху някои основни блага на човека: върху живота, здравето, собствеността, семейството и честта му, като всичко друго остава настрана като несъществено и маловажно. При гарантирането на тези основни блага на човека справедливостта се стреми да се абстрахира от човешката личност, от личното в човека. Нещо повече, справедливостта не трябва да вижда личността, а само изискванията на закона относно нейните права и задължения, заслуги и провинения. Съдия, който излиза извън обективната сфера на правните предписания и се вдълбочи в субективната сфера на подсъдимата личност, е изложен на опасността да наруши закона, да бъде несправедливо от гледна точка на закона. Поради това древните гърци представяли Темида, богинята на справедливостта и покровителка на правосъдието, със затворени очи, само с везни и меч в ръка. Този символичен образ иска да посочи, че справедливостта трябва да бъде сляпа за личното у човека – да преценява строго обективно според писанията на закона и да наказва виновния, неповлияна от никакви чувства на снизхождение, състрадание и милост. На тази страна на справедливостта обръща внимание и Гьоте, както в ”Торквато Тасо”я представя с превръзка на очи[23]. В противоположност на тoва любовта винаги е отворена за личността на ближния, та бил той и най-големия грешник, и най-непоправим престъпник. Любовта не заема позицията на неумолим съдник по отношение на ближния заради неговите дела. Тя се отнася към него като милващ и всеоправдаващ баща, като разбиращ възпитаващ и поправящ лекар на душата му. Любовта – казва св. апостол Павел – е пълна с благост, тя не се сърди, всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява[24].

Оттук може да се направи една предварителна сравнителна оценка на любовта и справедливостта Щом любовта е по-лична проява на човека от справедливостта, то ясно е, че любовта стои по-високо в иерархическата стълбица на нравствените ценности, отколкото справедливостта. Нравствеността е проява на човешката личност.Следователно тази нравствена ценност, в която човешката личност участва по-непосредно, по-интимно, по-вътрешно, по-цялостно, е по-висша, отколкото нравствената ценност, в която човешката личност участва по-повърхностно, по-външно, по-частично. Въз основа на това следва да се признае за най-висша нравствена ценност – любовта, защото в нея се проявява съкровеното, най-дълбокото, най-личното ядро на човешкото ”аз”. В този смисъл любовта включва в себе си цялото нравствено добро е и най-висшата добродетел. В сравнение с нея справедливостта е само частично нравствено добро е и най-нисша, най-елементарна добродетел. 

Това ще стане още по-ясно, като се определят по-точно съдържанието и областта на справедливостта. За разлика от любовта, която разкрива най-висшите нравствени отношения на личност към личност, справедливостта регулира само тези отношения на личностите помежду им, които обхващат техните основни, елементарни жизнени интереси. Значи за разлика от любовта справедливостта има работа не със самата човешка личност, а с нейните жизнени интереси, които принадлежат не толкова към нравствената, колкото към правната сфера. Още от дълбока древност принципът на справедливостта се определя правилно чрез формулата suum cuique – ”всекиму своето”. Според Платон, тя идва от прочутия древногръцки лирик Симонид (556-468 година преди Рождество Христово [25]). Аристотел я приема като твърдо установена и ѝ дава точен словесен израз[26]. Тя е била известна и на Цицерон: в нея той обхваща съдържанието на понятието ”lex” или ”номос[27]”. Чрез известния римски юрист Улпиaн (Domitius Ulpianus, 170-228 година) тази формула влязла в бележития юридически сборник ”Corpus iuris civilis[28]” и оттам преминала през цялото средновековие и достигна до наше време като най-кратко определение на справедливостта. Тази формула се среща и у отците и учителите на Църквата. Според свидетелството на св. Григорий Чудотворец Ориген учил, че ”справедливостта дава на всекиго приспадащото се[29]”. Църковният писател Лактанций (250-340 година) привежда възгледа на философите и по-специално на Платон и Аристотел за справедливостта, която ”всекиму дава неговото и във всичко запазва правото[30]”. Св. Василий Велики говори, че има правда, която се намира в нас; тя се състои в това: да се дава всекиму дължимото[31]. На св. Григорий Нисийски също била известна дефиницията на справедливостта в тесен смисъл. Според него, справедливостта ”се състои в готовността да се отдава всекиму правото и нему подобаващото[32].” Св. Амвросий Медиолански, следвайки Марк Тулий Цицерон (De finibus 5, 23), дошъл до следното определение: ”справедливостта дава всекиму неговото[33]“.Блажени Августин отбелязва също, че справедливостта е ”онази добродетел, която дава всекиму неговото[34]”. Съдържанието на тази формула е включено в ”Православното изповедание на Източната кафолическа и апостолска църква”. Там се казва: ”Справедливостта е добродетел, която отдава всекиму дължимото[35]”. Значи, справедлив е този, който дава всекиму неговото, като под негово се разбира не само собствеността[36], но и животът, честта, свободата и семейството на човека, или така наречените естествени права на човека. Сега вече е съвсем лесно да се различи любовта от справедливостта. Любовта стои над мое и твое; тя не си поставя за цел да търси своето и дава на другите само това, което им принадлежи, което им се пада от гледище на правото. Любовта не търси своето; тя на драго сърце се лишава от това, което по право ѝ принадлежи: тя не дава, а дарява на другия своето, собственото, личното, върху което той няма никакво право; при нужда любовта дори пожертва живота на своя носител за доброто и спасението на ближния. В противоположност на справедливостта любовта ”не дири своето[37]”, а дарява своето и се самопожертвам; обичащия полага душата си за своите приятели[38]. Любовта е даряваща, всеопрощаваща, саможертвена каквато не е, не може и не следва да бъде справедливостта. Това разграничение не дава основание да бъде подценявана справедливостта в сравнение с любовта. Справедливостта има своя ценност; на своето място тя трябва да важи и не само не следва, но и не може да бъде заменяна с любовта. Ценността на справедливостта прекрасно е изразена в следната старозаветна мъдрост: ”Правда народ въздига, а беззаконие народи безчести[39].” Имануел Кант също оценява високо справедливостта. Той пише: ”Ако справедливостта изчезне, няма вече на земята ценност, заради която заслужава човек да живее[40].” В безличните отношения на хората – в обществените формации и сдружения, в държавния и международния живот – идеята за справедливостта е най-висшето и ръководно начало. Най-висшето, което може да се изисква от обществените институции, от обществения и държавния строй, от юридическите норми и закони, е справедливостта. Не стои обаче така работата с личните отношения на хората един към друг. Тук справедливостта е съвсем нисша добродетел; тук има своето място любовта и тя е най-висшето ръководно начало. Така че справедливостта и любовта са същностно различни принципи: те принадлежат към две различни сфери на човешкия живот и всяка на своето място има ценност, и е незаменима. Справедливостта е висшата добродетел за регулиране на обществените отношения между хората, тя принадлежи към така наречената обществена етика или етика на институциите. А любовта е висшата добродетел за определяне на личните отношения между хората, тя принадлежи към така наречената индивидуална или персонална етика[41]. Справедливостта няма толкова работа с човека като личност, колкото с човека като член на една или друга обществена единица; справедливостта принадлежи към света на обществените институции. Любовта пък има работа с човека само като личност и винаги създава лични отношения между хората. Със своята хладнина, пресметливост и дори безогледност справедливостта държи хората чужди едни на други, докато любовта със своята топлота, всеотдайност и жертвеност ги сближава и свързва, от врагове ги прави приятели.

В света на обществените институции справедливостта е най-висшето – тя е основният и най-висш градивен принцип на човешкият живот в обществените формации. Тук любовта не само не е на своето място и не може да бъде градивен, творчески принцип, но може да действа като разстройващо, разлагащо начало. Нека за момент си представим, че съдебната власт на дадена страна почне да прилага спрямо закоравели престъпници, като например потисници, експлоататори, крадци и убийци, принципа на всеопрощаващата християнска любов и не ги подхвърля на никакви наказателни и ограничителни мерки! Ясно е че живота в тази страна би бил изложен на голяма несигурност и организираната общност непрекъснато би боледувала от разложителните действия на безсрамни и вулгарни престъпници. Това не ще рече, че християнинът в света на обществените институции трябва да престане да се придържа към Христовата заповед за любовта и да не проявява своята християнска същност – обичта. Тук християнинът ще проявява своята любов само във формата на справедливостта – разбира се не е формалната, законническата бездушната справедливост, а възвисената, одухотворената, облагородената сублимираната от любовта справедливост.Всяка любов, която в живота на обществените институции не е взела формата на тази “по-висша”,”по-добра” справедливост необходимо се превръща в слабост, в сантименталност, в мекушавост, в мечтателност, в утопичност и разстройва обществения живот, тика го към анархия. 

Колкото повече една институция стеснява своя обсег и се доближава до сферата на личното, тоест колкото по-малко хора обхваща и колкото по-малко господства в нея вещта над личното, толкова повече се откриват възможности справедливостта да отстъпи и да се измества от любовта[42]. Държавата, която като най-всеобхватна институция е най-безлична – според Карл Барт – в държавническите си функции “не знае нищо за любовта[43]”. В моногамния брак, който се свързва и се състои само от две човешки личности и представлява най-малката обществена единица, доминира личният елемент. Заради това неговата духовна структура се формира от любовта и то е толкова по-съвършено, колкото повече са вдъхновени от нея.

Оттук вече следват още редица същностни разлики между справедливостта и любовта. Справедливостта като регулативен принцип на човешките взаимоотношения, обхванати в обществените институции, сочи нещо твърдо, трайно, постоянно, тоест почиващо върху закон. Поради това идеята да справедливостта е вътрешно свързана и неотделима от идеята за закона. В своя подробен анализ на идеята за справедливостта Джон Стюарт Мил идва до несъмненото за него убеждение, че първичния елемент, който лежи в основата на идеята за справедливостта, ”е съответствието със закона” или “съобразността с него”. ”Ако не във всички езици – говори Джон Стюарт Мил, – то поне в повечето етимологията на думата, съответстващата на английската “just” справедлив, посочва на такъв произход, който свидетелства за нейната връзка с положителния закон или с това, което обикновено представлява първоначалната форма на закона, тоест с обичая[44].” Да постъпва човек справедливо, ще рече да постъпва по закон, да се съобразява със закона, да изпълнява нещо поставено от закон. Тук се намира основата за ограничената нравствена ценност на справедливостта, за нейната недостатъчност и за нейното несъвършенство за изграждане на по-възвишен нравствен живот. Всеки закон в по-висша или по-нисша степен необходимо е общ и схематичен: едно предписание на закона важи за много конкретни случаи, които, колкото и да са сходни, никога не са тъждествени и винаги носят в себе си нещо единствено, особено, индивидуално, неповторимо. Няма и не може да има закон, който да бъде така подробен и индивидуализиран, че да съдържа в себе си член, параграф, или алинея за всеки отделен случай, за всяка конкретна проява и да може да обхване цялото многообразие и всичката пълнота на живота. Законът по необходимост налага механическо прилагане на принципа за справедливостта, при което не могат да се вземат под внимание много съществени моменти и страни на постъпката като вътрешни подбуди, мотиви и намерения. Углавното право подвежда под една и съща формула деяния, които, осветлени от нравствена гледна точка, стоят много далече едно от друго. Още древният римски комик Теренций (201-159 година преди Рождество Христово) много справедливо е отбелязал: ”Duo si faciunt idem, non est idem[45]”. Наказателното право, където схематичното и механичното прилагане на справедливостта (justitia vindicativa) най-остро се чувства като ужасна неправда, е било смекчавано в миналото чрез използването на специално отредени места за убежище.” Всред потопа на наказателните закони и варварските съдопроизводства – според картинния израз на Виктòр Юго – тези убежища бяха нещо като острови, които се издигаха над нивото на човешката справедливост… Злоупотреба с безнаказаността редом със злоупотребата с наказанията – две лоши неща, които се опитваха да се поправят едно чрез друго[46].

В ново време наказателното право се стреми да стане по-гъвкаво и по-приспособимо към индивидуалността на различните случаи чрез принципа за ”смекчаващи вината обстоятелства” и чрез правото за помилване. Обаче напълно ясно е, че тези корективи не са в състояние да изкоренят присъщия на всяка юридическа справедливост недъг и да поправят навсякъде грешките на повече или по-малко механически действащия правов ред. Самото естество на закона е такова, че той необходимо вижда във всички човешки личности равното, еднаквото, общото и колкото и да се опитва да ги категоризира, никога не може да вземе под съображение всички техни индивидуални различия, особености, нужди, потребности, състояния и положения, чието многообразие се простира едва ли не до безкрайност и не може да бъде обхванато от никакъв закон. Справедливостта, която човек получава според предписанията на закона, винаги съдържа в себе си някаква доза несправедливост, защото тя в по-голяма или в по-малка степен вижда и зачита само еднаквото у хората, а недовижда и не зачита индивидуалното, личното у тях. Пълна, абсолютна справедливост човек може да получи не от закона, а от любовта, която схваща човека в неговите индивидуални  особености и го оценява според личните му качества и достойнства. Човек не желае да бъде считан само за един екземпляр между многото екземпляри и да бъде подвеждан с всички останали под един унифициращ знаменател, както прави справедливостта на закона. На това справедливо изискване на човешката личност се отзовава любовта, която никъде и никога не действа схематично, а винаги индивидуално, лично. Когато тук се говори за свързаността на справедливостта със закона, има се предвид не само един или друг позитивен закон, а също и онзи свръхпозитивен закон за справедливостта, който служи като идеал и който се стремят по възможност най-съвършено да изразят всички позитивни закони. Този неписан закон, наричан под влияние на стоиците естествен закон (lex naturae), е постоянния критерий, с който човек измерва като справедливи или несправедливи не само своите стъпки, но и самите позитивни закони. Тази висша справедливост, която стои над справедливостта според позитивните закони и ги оценява като по-справедливи или по-несправедливи, също е обвързана със закон и носи законническия характер, който я обуславя, ограничава и лишава от творческата спонтанност и свобода на любовта. 

Следва…(виж тук).

_________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, том XI (XXXVII), 1, С., 1961-1962. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. За тази важност и още повече актуалност на проблема за отношението между любовта и справедливостта в разширения обсег на темата ”право, правда и любов” особено много настоява професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков в студията си ”Правото, правдата и любовта” (Годишник на духовната академия, т. 5. С., 1956, с. 359-360). 

[2]. Aristoteles, Ethica Nicomachea, lib. V, cap. ІІ (ІV). (Opera omnia. Graece et latine. Paris 1927. Vol. ІІ, p. 54-55.)

[3]. Theognis, v. 147. Виж Th. Bergk, Poetae lyrici graeci. Bd ІІ. 4 Aufl. Leipzig 1915, S 132. E. Diehl, Anthologia lyrica graeca. Bd. І. Leipzig 1925, S. 124.

[4]. Platon, Politeia, ІІ, 367 sqq. (Oeuvres complètes. Paris 1932. t. VІ, p. 62).

[5]. Arisloteles, Ethica Nicomachea, lib.V, cap. l. (Opera omnia. Vol. ІІ, p. 53).

[6]. Виж Матей 5:20-45; Лука 1:6; Иоан 3:7, 12; 1 Коринтяни 15:34; Евреи 11:4; 12:23.

[7]. Малахия 4:2. 

[8]. Товит 4:15. 

[9]. Виж по-подробно за това у д-р Иван Георгиев Панчовски, Хилел и Христос. (“Годишник на Духовната академия”, т. ІX. С. 1960, с. 125 и сл.).

[10]. Деяния на светите апостоли 10:35; срв. Второзаконие 10:17-19; Иов 34:19.

[11]. Римляни 2:14-15.

[12]. Римляни 1:17. 

[13]. Римляни 3:21. 

[14]. Филипяни 3:9. 

[15]. Матей 5:20.

[16]. Gregorius Nyssenus, De beatitudinibus, Oratio IV. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris, 1858, Tomus 44, col. 1233 sq.). 

[17]. Gregorius Nyssenus, De beatitudinibus, Oratio ІV. (J. P. Migne, PG, t. 44, col. 1245.).

[18]. Марк 10:19; срв. Лука 18:20.

[19]. Лука 18:1-8. 

[20]. Матей 18:23-34; 25:31-46; Лука 12:58-59.

[21]. Виж Матей 22:21; 26:52; Иоан 18:11, 36; 19:11.

[22]. По този проблем виж следната литература, която тук е взета под внимание: Владимир Соловьев, Спор о справедливости и Конец спора, (Собрание сочинений. 2 изд. Спб. 1911, т. 6, с. 442-484); Max Rümelin, Die Gerechtigkeit, 1920; Emil Brunner, Justice and Social Order. Teanslatet by Mary Hottinger. New Jork and London 1945, p. 17; Erwin Sutz, Die Soziale Botschaft der Kirche. (“Theogische Studien”. Herausg. von Karl Barth. Heft 17. Zürich 1945, S. 35ff); H. Marcus, Metaphysik der Gerechtigkeit, 1947; G. del Vecchio, Die Gerechtigkeit. 2. Aufl. 1950; І. Pieper, Über die Gerechtigkeit. 2. Aufl. 1954; P. Trunde, Der Begriff der Gerechtigkeit in der aristotelischen Rechts – und Staatsphilosophie, 1955; Paul Tillich, Liebe, Macht,Gerechtigkeit. Tübingen, 1955.

[23]. Той пише: “ Die Gerechtigkeit trägt eine Binde  und schliebt die Augen jedem Blendwerk.”  (Goethe, Torquato Tasso. 2. Aufl. 3. Auftr. Werke. Festausgabe. Leipzig 1926. Bd. VІІ. Darmen ІІІ, S. 179.) 

[24]. 1 Коринтяни 13:4-7. 

[25]. Рlaton, Politeia, І, 331 a. (Oeuvres complétes. Paris 1932. Tome VІ, p. 9). 

[26]. Aristoteles, Rhetorica,lib. І, cap. ІX. (Opera omnia. Graese et latine. Paris 1927. Vol. І., p. 329.). 

[27]. Cicero, De legibus, lib. І, cap. 6, § 19. (M. Tulli Ciceronis scripta quae manserunt omnia. Recognovit G. F. W. Mueller. Partis ІV. Lipsiae 1910, p. 387.).

[28]. Corpus iuris civilis, Digesta, lib. І. De iustitia et iure, 10 (Recognovit Paulus Krueger. Berolini 1928. Vol. І, p. 29.). 

[29]. Gregorius Thaumaturgus, In Origenem oratio panegyrica, VІІ et XІ. (J. P Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris, 1857, Tomus 10, col. 1080 et 1184.).

[30]. Lactantius, Divinae institutiones, lib. V: De justitia, cap. XVІІІ; lib. ІІІ: De falsa sapientia philosophorum, cap. XІ. (J. P. Migne, PL, t. 6, col. 417, et. 604 sq.). 

[31]. Basilius Magnus, Homilia XІІ: In principum Proverbiorum. (J. P. Migne, PG, t. 31, col. 404.).

[32]. Gregorius Nyssenus, De beatitudinibus, Oratio ІV. (J. P. Migne, PG, t. 44, col. 1233.).

[33]. Ambrosius, De officiis ministrorum, lib. І, cap. XXІV, 115. (J. P Migne, Patrologiae cursus completus. Series latina. Paris, 1880, Tomus 16, col. 62.).

[34]. Augustinus, De civitate Dei, lip. XІX, cap. XXІ, 1. (J. P. Migne, Patrolopiae cursus completus. Series latina. Paris, 1841, Tomus 41, col. 649.)

[35]. Православное изповедание кафолической и апостольской Церкви восточной, ч. 3, отг. 12. Киев, 1838, с. 185.

[36]. Така погрешно мисли John Locke. (Виж Two Treatises of Government, § 26; Д. Лок, О государственном правлении, кн. 2, гл. І, § 26, в ”Избранныe философские произведения”, Москва, 1960, т. 2, с. 18-19.). 

[37]. Коринтяни 13:5.

[38]. Иоан 15:13.

[39]. Притчи Соломонови 14:34.

[40]. Walter Lüthi und Eduard Thurneysen, Gerechtigkeit. Basel 1956. (“Kirchenblatt für die reformierte Schweiz” Basel 1956, Jahrgang 112, № 15, S. 238). 

[41]. Emil Brunner, пос. съч., с. 17, с. 263. 

[42]. Пак там, с. 129.

[43]. Karl Barth, Rechtfertigung und Recht. (Eine Schweizer Stimme. Zürich 1945, S. 41.). 

[44]. John Stuart Mill, Utilitarianism. 8. Edition. London, 1882, p. 70.

[45]. ”Когато двама вършат едно и също нещо, то не е същото.” (Виж Publius Terentius, Adelphoe, V, 3. Comoediae. Recognovit Alfredus Fleckeisen. Lipsiae, 1916, p. 297.). 

[46]. Виктòр Юго, Парижката света Богородица. Прев. Л. Сталева. С., 1960, с. 425.

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cn8