Илия Цоневски

5. Ермий

1.Oт епохата на древните християнски апологети е запазено (в шестнадесет ръкописа oт Х-ти и следващите векове) под името на Ермий едно малко съчинение (в десет глави) под заглавие: „Осмиване на външните (не християнски) философи oт философа Ермий“: („Ermivou filosovfou diasurmojV tw’n exw filosofwn. Irrisio gentilium philosophorum“). Няма обаче никакви сведения нито в самото съчинение, нито в древната християнска литература кой е бил този християнски „философ“ Ермий, oт каква народност е бил, oткъде произхожда и кога точно е живял. В надслова на съчинението, както то е запазено в ръкописите, той е назован „философ“. Но философ по призвание той едва ли ще да е бил. Неговата дълбока вяра в Бога го е направила философ, истински боготърсител, който е намерил Бога и иска предано да Му служи. Oт самото съчинение се вижда, че той живее с ясното съзнание, че „притежава истинската философия в противоположност на езическата философия, която съвършено малко е осветена oт светлината на Откровението и никога не е могла да открие истината. В този смисъл Ермий е философ“[331].

Острата полемика на Ермий с езическата философия и възгледът му за нейния произход напомнят повече епохата на ранното християнство – време на защита на християнството в борбата с езичеството, отколкото по-късната епоха на борба с ересите. Затова повечето учени основателно отнасят Ермий към християнските апологети oт ІІ-ри или началото на ІІІ-ти век[332].

2.По своето рязко отрицателно отношение към езическата философия Ермий напомня твърде много възгледите на Тациан. Съдържанието на съчинението му напълно съответства на заглавието. В него има повече остроумие, горчива ирония и безпощаден сарказъм по отношение на осмиваната езическа философия, отколкото апологетически доводи в подкрепа на християнското учение[333]. С основните истини на християнството той почти не се занимава. В замяна на това той се занимава почти изключително с различните философски учения, като разкрива противоречията и несъстоятелността им. Като изхожда подобно на Тациан oт мисълта, че езическата философия дължи своя произход на падналите духове, и като изтъква противоречивите възгледи на езическите философи за душата, за Бога и за света, той се старае да докаже, че усилията на различните философски системи да разрешат най-важните проблеми на човешкия дух са напълно безплодни. „Едни oт философите признават човешката душа за огън или въздух; други казват, че тя е ум, движение, изпарение или сила, произтичаща oт звездите, или число, надарено с двигателна сила… Колко мнения върху този въпрос! Колко разсъждения на софистите, които повече спорят помежду си, отколкото да намират истината“[334].“… По-нататък едни казват, че природата на душата е безсмъртна, други – че тя е смъртна, трети – че тя съществува за кратко време; едни я низвеждат в животинско състояние, други я разлагат на атоми; едни твърдят, че тя преминава в ново тяло, други смятат, че тя странства три хиляди години… Как да наречем тези мнения? Не чудноватост ли, както ми се струва, или безумие, или нелепост, или всичко това заедно? Ако те са открили някаква истина, нека и еднакво да мислят или да говорят в съгласие помежду си: тогава и аз на драго сърце ще се съглася с тях. Но когато те разкъсват душата, превръщат я, един – в едно естество, друг – в друго и я подхвърлят на различни веществени преобразувания – признавам: такива превръщания пораждат в мене отвращение. Ту аз съм безсмъртен и се радвам, ту съм смъртен и плача; ту ме разлагат на атоми; аз ставам вода, ставам въздух, ставам огън; ту аз не съм нито въздух, нито огън, но ме правят звяр или ме превръщат в риба и аз ставам брат на делфините. Като се гледам, аз дохождам в ужас oт своето тяло и не зная как да го нарека: човек ли, или куче, или вълк, или птица, или змия, или дракон, или химера. Тези любители на мъдростта ме превръщат във всякакъв род животни: в земни, водни, летящи, променящи вида си, диви или домашни, неми или издаващи звукове, безсловесни или разумни. Аз плавам, летя, влека се, тичам, седя. Явява се най-после Емпедокъл и oт мене прави растение“[335].

Още по-малко са единни езическите философи според Ермий в своите учения за боговете и основните начала на природата. „Ако бих се срещнал с Анаксагор, ето как би започнал да ме учи той: началото на всички неща е умът; той е виновник и господар на всичко; той привежда безредното в порядък, на неподвижното дава движение, смесеното разделя, неустроеното устройва. Това учение на Анаксагор ми се нрави и аз напълно се съгласявам с неговите мисли. Но против него въстават Мелис и Парменид. Последният в поетически стихове възвестява, че съществуващото е едно вечно, безпределно, неподвижно и съвършено равно на себе си. Аз отново, не зная защо, се съгласявам с това учение и Парменид измества oт душата ми Анаксагор.

Когато си въобразявам, че съм се утвърдил в мислите си, взема думата на свой ред Анаксимен и се провиква: „Аз ти казвам, че всичко е въздух…“ Аз отново преминавам на страната на това мнение и обиквам Анаксимен“[336]. „Но въстава срещу това с грозен вид Емпедокъл и oт глъбините на Етна се провиква: „Началото на всичко е омразата и любовта; последната съединява, а първата разделя и oт борбата им произлиза всичко…“ Прекрасно, Емпедокъл, аз ще дойда с тебе до самия кратер на Етна. Но на другата страна стои Протагор и ме привлича с твърдението: „Пределът и мярката на нещата е човекът; това, което подлежи на чувствата, то действително съществува, а което не подлежи, то в действителност не съществува“. Примамен oт такава реч на Протагор, аз съм възхитен, че всичко или по-голяма част той предоставя на човека. Но, oт друга страна, Талес ми предлага истината, като пояснява: „Началото на всичко е водата; всичко се образува oт влагата и всичко преминава във влага…“ Защо да не повярвам на Талес, най-древният oт йонийските философи? Но съотечественикът му Анаксимандър говори, че преди водата съществува вечното движение и чрез него едно възниква, а друго се разрушава“[337]. Противоречиви са според Ермий възгледите и на другите философи върху въпросите, които занимават човешкия дух. Архелай смята за начало на всичко съществуващо топлината и студа, Платон – Бога, материята и идеята, Аристотел – дейността (дейното начало) и страданието (страдащото начало): дейното начало не е способно за никакво развитие, а страдащото има четири свойства – сухост, влага, топлина и студ[338], Ферекид – въздуха, земята и времето, Демокрит – съществуващото и несъществуващото, Левкип – безпределните, вечно движещите се, извънредно малки атоми, Хераклит – огъня[339],  Питагор – единицата[340] и така нататък. „Oт всички страни – завършва Ермий своето съчинение – ме обгражда мрак и невежество, тъмни измами, нескончаеми заблуди, пълно неразбиране и непроницаемо незнание; остава още да изброя атомите, oт които са образувани тъй многото светове[341]. Всичко това аз изтъкнах, за да се види как философите си противоречат взаимно в мненията, как изследванията им се загубват в безкрайността, като не се спират на нищо, и как непостижима и безполезна е целта на техните усилия, която не се оправдава нито oт действителността, нито oт здравия разум“[342].

Заключение

Oт направения преглед на възгледите на древните християнски апологети върху езическата философия се вижда, че се очертават в това отношение две насоки: едни oт апологетите имат положително отношение към философията, като смятат, че и в нея, поради причастния на всички люде Логос и преди боговъплъщението или поради заимстване oт свещените старозаветни книги, не всичко е лъжа и заблуда, а има и нещо добро и истинно; други пък апологети (главно Тациан и Ермий) имат към нея отрицателно отношение, като виждат в нея само лъжа, измама и заблуда, плод на демонско влияние, и отхвърлят дори самата възможност за езическите философи да постигнат макар и отчасти истината.

Безспорно този преглед, който са направили древните християнски апологети на постиженията на езическата философия и острата критика, на която те (дори и крайно отрицателно настроените към нея апологети) са я подлагали, са имали решаващо значение изобщо за оформянето и изясняването на отношението на християнството към философията и науката и за изграждането и по-нататъшното развитие на богословието като наука. Защото тъкмо в тази остра и безпощадна понякога критика на езическата философия oт страна на апологетите е било изяснено и изтъкнато превъзходството на християнското учение над всички философски системи и учения както в теоретическо, така и в практическо отношение. Но oт друга страна, пак в тази критика и борба също било изяснено, че не всичко в езическата философия е лъжа, измама и заблуда и че не бива да се отхвърля полезното и истинното в нея, което е съгласно с божественото Откровение, нито пък да се пренебрегват доводите на разума за по-ясното, по-достъпно и по-убедително разкриване основните истини на вярата. По този начин се е стигнало до положително изясняване на въпроса за отношението на вярата към знанието, на Откровението към разума, на християнството към философията и науката. И затова отците и учителите на Църквата след апологетите не са смятали за нещо недостойно, оскърбително или унизително както за себе си, така и за самото християнство да изучават и добре да се запознават с езическата философия и наука, да използват положителните им достижения или пък да заимстват философски термини и понятия за разкриване на някои oт основните истини на вярата, в които термини и понятия, разбира се, те влагали чисто християнско съдържание[343].

По този път на примирително и положително отношение към истинното и полезното в езическата философия, наука и литература са вървели почти всички отци и учители на Църквата.

Според Климент Александрийски съвършеният християнин „се ползва oт науките като oт предварителни упражнения, та, доколкото е възможно, по-добре да усвои истината и да отхвърли лъжата… Но той не ще ги изучава заради самите тях. Oт всяка наука той ще взема истинното, доколкото то го упражнява в знанието[344]“. Той упреква ония християни, които имат отрицателно отношение към езическата наука и философия и посочва ползата oт тяхното изучаване: „Някои като се смятат за даровити, мислят, че вършат умно дело, когато не искат да имат работа нито с философията, нито с диалектиката, нито пък да изучават естествените науки, а се задоволяват с простата и чиста вяра. А това е все едно да твърдят, че не е необходимо да полагаме каквито и да било грижи за лозата, а е достатъчно да я посадим и веднага да искаме да получим oт нея грозде. Умствената сила на всяко лице изисква много и голямо образование, та най-после да му стане достъпен светът на религиозното знание… В земеделието и в медицината се счита за способен този, който е изучил различните науки, които дават познания за обработването на земята или за лечението на болестите. Точно така и в областта на религията: не може да бъде добре образован този, който не знае геометрия, музика, граматика, философия и изобщо това, което е полезно за обясняване и защита на вярата“[345]. Но особено голямо значение за езичниците в делото на вярата, като възпитател във и към Христа, е имала философията. Бог като виновник за всички добри неща, Който е дал двата Завета – Стария и Новия – непосредствено е дал косвено на елините философията, та, каквото е бил законът за юдеите, това да бъде за тях философията, тоест да ги възпитава и води към Христа [346]. Философията е дело на Божия Промисъл[347]. Както законът и пророците били дадени на юдеите и другите народи, за да ги насочват по пътя на нравственото съвършенство и да ги приближават към Христа, така и философията трябвало да отвори ушите на елините за Евангелието[348]. Затова според Климент Александрийски някои „несправедливо говорят, че философията е изобретение на дявола. Злото не може да създаде добро, тъмнината не открива светлината; а философията е извор на доброто. По какъв начин духовното изкуство, най-благородното oт всички изкуства, което непосредствено служи на истината, може да има дяволски произход? По какъв начин изучаването на мъдростта може да бъде лошо дело, когато самото Свещено Писание ни предписва с всички сили да се стремим да постигнем истината? Ще кажат може би, че философията е дъщеря на човешкия разум? Но разумът е дар Божи, който ние надлежно трябва да употребяваме[349]. Философията изследва истината и същността на нещата и води към Този, Който е самата Истина [350]. Дори и Свещеното Писание не може да се разбере напълно и добре, не може да се проникне във вътрешния му смисъл без помощта на философията[351]. Философията не само не е гибелна за благочестието, но тя ни укрепва във вярата и ни подпомага да доказваме нейната истинност[352]. Необходимостта и ползата oт изучаването и познаването на философията според Климент, се открива oт самото свойство на предметите на християнското знание. Можем ли иначе, освен философски, да разсъждаваме за свръхчувствените, възприемани само oт разума предмети на християнската вяра? А философия аз наричам не стоическата, не Платоновата или Епикурейската и Аристотеловата философия, а това, което всяка oт тези школи говори правилно, което научава на праведност с благочестиво знание.Всичко това, извлечено oт тях, аз наричам философия „[353].

Ориген в едно свое писмо, запазено у Евсевий Кесарийски, отхвърля отправените му oт някои християни упреци и обвинения, че се занимава с изучаването на светските науки, като подчертава, че изучава философията не заради самата нея; той вижда в нея средство, което може да служи за разпространяване и укрепване на християнската вяра. В подкрепа на своето схващане той се позовава на авторитета на своите предшественици: „Аз всецяло се предадох на изучаването на Словото Божие; но когато мълвата за моето преподаване се разпространи повече, на моите лекции започнаха да се стичат еретици, любители на светските науки, и особено философи. Oт това време аз започнах да смятам за необходимо да разглеждам твърденията на еретиците и да изследвам това, което са говорили философите. Впрочем, като действах по такъв начин, аз следвах примера на мъдрия Пантен, който преди мене е принесъл полза на множеството свои ученици с дълбоките си познания в различните области на знанието. Аз подражавах също на Херакъл, който сега заема място между презвитерите на Александрийската Църква и когото аз срещнах у един учител по философия, чиито лекции той беше вече посещавал пет години, когато се присъединих към него“[354]. Св. Григорий Неокесарийски (Чудотворец) свидетелства за себе си, че Ориген пръв и единствен го поощрил и подтикнал да изучава гръцката философия[355]. Според свидетелството на блажени Иероним Ориген изучил така добре всички светски науки: математика, геометрия, музика, граматика, риторика, диалектика и системите на всички философи, че си спечелил дълбокото уважение и удивление дори и на самите врагове на християнството; следовниците на различните философски школи отивали при него да се учат на светските науки[356]. А св. Викентий Лерински отбелязва: „Учеността на Ориген била така голяма, че той превъзхождал всички с нея; малко имало в Божествената и почти нищо в светската философия, което той да не бил изучил съвършено“[357].

Св. Василий Велики в нарочна беседа към юношите говори „за полезната употреба на езическата литература“. „Не се чудете вие, които всеки ден отивате при своите учители и беседвате с най-бележитите мъже на древността чрез оставените oт тях съчинения, ако ви кажа, че сам намерих нещо по-полезно. За него и искам да ви дам съвет, а именно, че не трябва, като предадете веднъж завинаги на тези мъже кормилото на кораба, да ги следвате където ви поведат, но като заимствате oт тях всичко, което е полезно, трябва да умеете да отхвърлите другото“[358]. А тъкмо това полезно в езическата литература и философия той иска да посочи на християнските юноши в тази бележита своя беседа. Сегашният живот според св. Василий не е някаква особена придобивка. Всички усилия трябва да бъдат насочени към подготовката за бъдещия, вечния живот. Към този живот ни води преди всичко Свещеното Писание. По пътя на нравственото усъвършенстване и насочване към вечния живот „ни предстои тежък подвиг, най-важен oт всички подвизи – подвиг, за който трябва да направим всичко; за подготовката си към него да се трудим според силите си, да беседваме и с поетите, и с историците, и с риторите, и с всеки човек, oт когото може да има само полза в грижите за душата“. За да бъде полезно и резултатно изучаването на Свещеното Писание, трябва „да се посветим предварително на изучаването на външните писатели“. Защото „първо трябва да привикнем да гледаме слънцето във водата и след това да обърнем погледа си към самата светлина. Знанието на сходството между Свещеното Писание и „външната литература“, ако има такова, ще бъде полезно за нас. Ако пък няма такова сходство, изучаването на разликата между тях ще послужи за потвърждаване на по-доброто – християнското учение. Отношението между християнското и езическото учение св. Василий сравнява с плодовете и листата на дървото. Превъзходство имат несъмнено плодовете, но листата служат за украшение на дървото.Така и в душата предимство има истината, но „не е лишено oт приятност и това, ако душата е облечена и с външна мъдрост, като с листа, които служат за покривка на плода и не причиняват неприятен вид. Защото, говори се, че и бележитият Моисей, чието име, заради мъдростта му у всички люде е било велико, най-напред упражнявал ума си в египетските науки, а след това пристъпял към съзерцаване на Съществуващия. А подобно на него в по-късни времена се повествува за премъдрия Даниил, че във Вавилон той изучавал халдейската мъдрост и тогава се докоснал до божественото учение“[359]. След като разкрива, че „външните науки не са безполезни за душата“, св. Василий посочва в каква степен те трябва да се изучават и какво oт тях може да се заимства и усвои.“ Да заемем oт тях по-добре тия места, в които са възхвалявали добродетелта и са порицавали порока. Защото, както за другите творения насладата oт цветята се ограничава в благоговението и пъстротата на цветовете, а пчелите събират oт тях и мед, така и тук: който се стреми не само към наслада и приятност oт съчиненията, той може да се запаси oт тях и с полза на душата. Затова, като се оприличавате във всичко на пчелите, трябва да изучавате тези съчинения. Защото и пчелите не на всички цветове еднакво се задържат и oт тия, на които се задържат, не всичко искат да вземат, но само това, което могат да преработят, а другото оставят незасегнато. И ние, ако сме мъдри, като съберем oт тези произведения това, което е свойствено и сродно с истината, останалото ще отминем. И както когато откъсваме цветовете oт розовия храст избягваме шиповете, така и в тези съчинения, като се възползваме oт полезното, ще се пазим oт вредното“[360]. Към истинския живот може да се достигне по пътя на добродетелите. В тяхната похвала е казано много нещо oт поетите, историците и особено oт философите, например: Хезиод, Омир, Солон, Теогнис, Продик, Еврипид, Перикъл, Евклид, Сократ, Платон, Диоген и други. Затова трябва да се дири полезното и истинното както в живота, така също и в съчиненията им за поука и назидание[361].

Св. Григорий Богослов в своето надгробно слово за св. Василий Велики изказва същия възглед за отношението на християнството към „външните науки“: „Предполагам, че всеки разумен човек признава като първо за нас благоучеността. Аз говоря не само за тази най-благородна ученост, която принадлежи само нам и която, като пренебрегва украшенията на стила и хубостта на езика, има предвид само спасението на душата и красотата на свръхчувствения свят. Аз говоря и за тази външна ученост, която мнозина християни отхвърлят, понеже поради неправилно разбиране я смятат за изпълнена с примки и опасности и мислят, че тя отдалечава oт Бога. Не трябва да презираме небето, земята, въздуха… поради заблудите на някои люде, които вместо на Бога, са въздали на тях божеско поклонение. Напротив, ние ще се възползваме в природата oт всичко, което може да служи за поддържане и украса на нашия живот, а ще избегнем само това, което може да ни бъде вредно. Ние не ще подражаваме на тези безумци, които обръщат творението против Твореца, но oт създанието ще познаем Създателя, според думите на апостола „пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа“ (2 Коринтяни 10:5)… Така и oт науките ние сме заимствали изследванията и възгледите за природата на нещата, но сме отхвърлили всичко, което води към демоните, към заблуда и в дълбочината на гибелта. Ние извличаме oт тях нещо полезно и за самото благочестие, понеже, като узнаваме техните недостатъци, ние дохождаме до знанието на по-доброто и oт тяхната слабост се ползваме за укрепване на нашето учение. Поради това не трябва да се унизява учеността, както правят някои, а напротив, трябва да признаем за неразумни и невежи тези, които, като се придържат към такова мнение, биха желали да видят всички подобни на себе си, та в общия недостатък да скрият собствения си недостатък и да избегнат изобличението в невежество“[362].

Според блажени Августин някои философи, доколкото са се ползвали oт Божествената помощ, са открили нещо велико[363]. Особено много той цени Платоновата философия, понеже тя най-много се приближава към християнското учение[364]. Затова следовниците на Платон заслужено се ползват с по-голяма слава, отколкото следовниците на всички други философски системи[365]. Сам блажени Августин свидетелства за себе си, че решително значение за опомнянето и насочването му по пътя на истината е имало за него съчинението на Цицерон „Horiensius“. То събудило у него жаждата за философски обоснован и задълбочен мироглед. „Тази книга – говори той – промени разположението на душата ми; и по отношение към Самия Тебе, Господи, аз почувствах промяна и в молитвените просби, и в желанията, и в обетите. Изведнъж, макар и да не изчезнаха съвършено, но поне загубиха своята сила всички мои суетни надежди и като узнах oт опит тяхната пустота, и като се отвратих oт предишните свои празни занятия, аз възжелах с неимоверен пламък в сърцето вечната мъдрост. И започнах да мисля, че трябва да стана, за да се върна при Тебе“[366].

Към този възглед на зачитане положителното и истинното в светските науки и философията се е придържала винаги към Църквата Христова. „В лицето на своите най-добри представители, тя винаги е призовавала към светлина и е благославяла науката[367]“. Поради това всякакви обвинения против нея, че спъвала развитието на науката, културата и прогреса са неоснователни. Православната църква, според думите на историка Дрепер, „oт възстановяването на науките никога не е ставала враждебна към успехите на знанието. Напротив, тя винаги се е отнасяла към него благоприятно. Тя е запазила уважение към истината, oт която страна и да е дохождала тя. Като забелязвала видими противоречия между своите тълкувания на откровената истина и откритията на науката, тя винаги е очаквала, че ще се намерят задоволителни обяснения и примирения и в това тя не е грешила. За най-новата цивилизация би било полезно, ако Римокатолическата църква би постъпвала по същия начин“[368].

_______________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том VII (XXXIII), 6, 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[331]. Andreas Frh. di Pauli: Hermias’ des Philosophen Verspottung der nichtchristlichen Philosophen (Einleitung). „Bibliothek der Kirchenväter“‘ I. Reihe, Bd. 12 (Ftühchristliche Apologeten, Bd.1), Kempten und München 1913. S. 3 (113).

[332]. Срв. Протоиерей Преображенскiй, пос. съч., стр. 195; Bardenhewer, пос. съч., S. 326 f.

[333]. Срв. Архимандрит Киприан, пос. съч., стр. 92.

[334]. Heremias Phil.: Irrisio gent. Philosoph., c. 1, c. 1; Migne, PG, t. 6, col. 1169.

[335]. Пак там, c. 2; Migne, PG, t. 6, col. 1169 sq.

[336]. Пак там, c. 3; Migne, PG, t. 6, col. 1172 sq.

[337]. Пак там, c. 4; Migne, PG, t. 6, col. 1173.

[338]. Пак там, c. 5; Migne, PG, t. 6, col. 1173 sq.

[339]. Пак там, c. 6; Migne, PG, t. 6, col. 1176.

[340]. Пак там, c. 8; Migne, PG, t. 6, col. 1177 sq.

[341]. Ермий има предвид учението на Епикур за съществуването на много светове.

[342]. Hermias Phil.: Irrisio gent. Philosoph., c. 10; Migne, PG, t. 6, col. 1180.

[343]. Срв. Владимир С. Соловьев: Чтениiя о Богочеловечестве. Собранiе сочиненiй, ІІ изд. т. ІІІ (1877-1884), С.Петербург, б.г., стр. 81 сл.; Плотников, пос. съч., стр. 87 сл.; Мотрохин, пос. съч., стр. 352 сл.; М. Остроумов: Исторiя философiи в ея отношенiи к откровенiю, във „Вяра и разум“, 1886 г., №10, стр. 511 сл., №11, стр. 556 сл.; Karl Adam: Jesus Christus. 8. Auflage, Düsseldorf 1949, S. 295; Walter Schönfelder: Die Philosophen und Jesus Christus. Ein Beitrag zur Geschichte des Gesprächs der neuzeitlichen Philosophie mit dem Christentum, Hamburg 1949, S. 9.

[344]. Clemens Alex.: Stromat., 6, 10; Migne, PG, t. 9, col. 301.

[345]. Пак там, 1,7; Migne, PG, t. 8, col. 732 sq.

[346]. Пак там, 1,7; Migne, PG, t. 8, col. 717.

[347]. Пак там, 1,16; Migne, PG, t. 8, col. 784 sq.

[348]. Пак там, 6,6; Migne, PG, t. 9, col. 269.

[349]. Пак там, 1,6; Migne, PG, t. 8, col. 729.

[350]. Пак там, 1,5; Migne, PG, t. 8, col. 717.

[351]. Пак там, 1,9; Migne, PG., t. 8, col. 740 sq.

[352]. Пак там, 1,2; Migne, PG., t. 8, col. 709.

[353]. Пак там, 1,7; Migne, PG, t. 8, col. 732 sq.

[354]. Eusebius: Ekkl. ivst., 6, 19; Schwartz, S. 240.

[355]. Срв. S. Gregorius Neocaes. episc.: Oratio prosphonetica ac panegyrica in Origenem, c. 11; Migne, PG, t. 10, col. 1081. Срв. също S. Hieronymu s: De vir. illustr., c. 65; Migne, PG, t. 23, col. 711.

[356]. S. Hieronymus: De vir. illustr., c. 54; Migne, PL, t. 23, col. 698.

[357]. S. Vincentius Lerin: Commonitorium, c. 17; Migne, PL, t. 50, col. 661.

[358]. S. Bacilius Magnus: Sermo de legendis libris gentilium, c. 2, Migne, PG, t. 31, col. 565.

[359]. Пак там, c. 2; Migne, P., t. 31, col. 568.

[360]. Пак там, c. 3; Migne, PG, t. 31, col. 569.

[361]. Пак там, c. 3 sq.; Migne, PG, t. 31, col. 566 sq.

[362]. S. Gregorius Nazianz.: Oratio 43, funebrins in laudem Basilii Magni, c. 11; Migne, PG, t. 36, col. 508 sq.

[363]. Срв. S. Augustinus: De civitate Die, 2, 7; Migne, PL, t. 41, col. 52.

[364]. Пак там, 8, 5; Migne, PL, t. 41, col. 229.

[365]. Пак там, 8, 6; 8, 7; Migne, PL, t. 41, col. 231, 232.

[366]. S. Augustinus: Confessiones, 3, 4; Migne, PL, t. 32, col. 685.

[367]. Архимандрит Киприан, пос. съч., стр. 35.

[368]. Джон Уильям Дрэпер: Исторiя отношенiи между католицизмом и наукой, С.Петербург 1876, стр. 7.

Изображение: авторът Илия Цоневски (1903-1992). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c97