Людмила Савова

„Имам щура идея: да се направя на луд[1]“. Идеята е на младия Фьодор Михайлович Достоевски, който на 9.VIII.1838 година я споделя с брат си Михаил в писмо до него. Може би тя звучи шокиращо, но по-нататъ­шните му думи я обясняват: „Ужасно е да виждаш човек, овладял недостижимото, човек, който не знае какво да прави по-нататък и си играе с единствената достъпна играчка – с Бога[2]“. Сякаш 17-годишният младеж е изрекъл през XIX вeк тези думи за нас, хората, навлиза­щи в XXI век – всеки със своя Бог, индивидуално моделирал Го според потребностите и желанията си, според степента на отчужденост и егоцентризъм. Защото пророчествата на Достоевски не се отнасят само за православна Русия, а са всечовешки. Сега светът е луд, защото та­кива са нашите правила на поведение и ценности. Валидни са два модела. На Запад – „моделът на действието“, докато Изтокът изпо­вяда философията на съществуването – „модела на приемането“. Чо­векът от постмодерната епоха се мята между нейния европейски мо­дел на постиженията, на придобивките: образователна степен, пови­шение, брак, деца, благосъстояние и така нататък, и от друга страна – между желанието да си отдъхне. То може да бъде удовлетворено в кръгова­та спирала „без начало и без край[3]“, при която няма по-добро място, достатъчно е да си там. Този модел превръща пътуването в цел и ни­какво усилие не се изисква от участниците в него.

Още съвсем млад, Фьодор Достоевски вижда в човека „само едно състояние – атмосферата на неговата душа се състои от слива­нето на небето със земята[4]“. По един конкретен повод той възкликва: „Колко малодушен е човек!“, но само след година написва: „Човекът е тайна. Трябва да я разгадаеш и ако я разгадаваш цял живот, не казвай, че си си изгубил времето; аз съм се захванал с тази тайна, понеже искам да бъда човек[5]“?

Изследователите на Достоевски пишат, че „като пряк пропо­ведник на Православието той се открива пред себе си и пред света едва в последното десетилетие на своя живот, като славянофил и панславист – в последните няколко години[6]“. Като антрополог и психо­лог обаче, като познавач на дълбините на човешката душа, той няма стадии на развитие. И юноша, и в зрелите си години с еднаква сила прониква и осветява вътрешния живот на героите си, борбата им със самите себе си, разкаянието или самоубийството им.

В писмата му виждам два основни центъра – Христос и дете­то, Божественото и неосъзнатото, висшето и неразвитото в човека, мъдрото и детинското, младенчески невинното и крайно порочното. Пътят на бъдещите му герои е страдалческото изкачване от низките езически страсти до одухотворяващата вяра и пречистващата Хрис­това любов.

Прочетете още „Боготърсенето на младия Достоевски*“ →