Румен Ваташки

В интерес на историческата истина трябва да се поя-снят непосредствените поводи за писмата на Светия Синод до патриарх Атинагор. Първото писмо от 31 де-кември 1953 година е мотивиран отговор на патри-аршеското писмо от същата година, с което се възразява Българската православна църква да възстанови своето древно патриаршеско достойнство.

Второто писмо от 11 ноември 1955 година е в резултат на постигнато споразумение по време на разговорите, които патриарх Кирил води през есента на 1955 година в манастира „Драгославеле” в Карпатите, лятна резиденция на Румънския патриарх Юстиниян, и в Букурещ с упълномощени представители на Вселенския патриарх – Тиатирския митрополит Атинагор и Мелитския епископ Яков.

Третото писмо е изпратено след разговорите в София през август 1959 година с Антиохийския патриарх Теодосии VI, който преди това провежда разговор по спорния въпрос с патриарх Атинагор в Цари-град.

Повод за четвъртото писмо (Пасхално приветствие) от 31 март 1961 година са разговорите между Руския патриарх Алексей и Вселенския патриарх Атинагор през декември 1960 година в Цариград.

Светия Синод на Българската православна църква смята за необхо-димо да поддържа добри отношения с всички поместни църкви и особено с Вселенската патриаршия. Поради това се отзовава на всяко предложение, идващо от компетентни лица и по настояване на Вселенската църква за нормални канонически междуцърковни отношения. Това се счита за дълг към всеправославното църковно единство.

Като друг мотив на взетото от Цариградската патриаршия решение е желанието да се запази единството на Едната, Света, Съборна и Апостолска църква и да се укрепи любовта между двете сестри църкви чрез връзките на мира. Този мотив е оценен от висшата ни иерархия. В писмата си до Вселенската патриаршия Светия Синод на Българската православна църква винаги настоява за нормализиране на отношенията в името на същите тези съображения.

Патриарх Атинагор и патриаршеският събор вземат решението си „по икономѝя”, тоест дават братското си съгласие, признание и благословение, тъй като актът от 10 май 1953 година според тях представлява отклонение от каноническия ред, с надежда, че с това решение „според традициите на миналото” ще бъдат съгласни и останалите патриарси и предстоятели на православните автокефални църкви, „докато този въпрос окончателно бъде разрешен от вселенски събор, който единствено има право да провъзгласява дадена Божия поместна църква в патриаршеско достойнство и чест”. В случая „икономѝя” означава „по наложено от обстоятелствата изключение”. Тя се налага, тъй като каноническият ред е друг, а правото да провъзгласява патриаршия има единствено Вселенският събор.

Ако се приеме, че това е така, то всички православни патриаршии, въздигнати след последния вселенски събор през VIII век, получават патриаршеското си достойнство по икономѝя, тоест  извън канонич-ния ред, и тепърва един вселенски събор ще трябва да установява дали да ги утвърди, или не. Това гледище в Православната църква не е безспорно.

Синодалните архиереи определят като ценни поздравленията и пожеланията на патриарх Атинагор към Българския патриарх, свеще-ническия клир и цялото паство.

Мястото на Българската патриаршия в свещените диптихи след името на Румънския патриарх се приема за правилно, макар че Българската православна църква получава патриаршеското си достойнство преди Руската, Сръбската и Румънската църква, но го възстановява най-късно в сравнение с изброените поместни автокефални църкви.

С особено внимание членовете на Синода изслушват писмото на патриарх Атинагор в частта му, където се съобщава решението на Патриаршеския Синод за нормализиране на отношенията между двете църкви чрез признаване на валидността на акта от 10 май 1953 година за възстановяване на древното патриаршеско достойнство на родната ни църква.

Както е известно, патриаршеското достойнство на Българската църква е признато от Вселенската църква още през X век, а в началото на XIII век е потвърдено. След завладяването на България от турците в края на XIV век нашата църква губи своята независимост, като е подчинена на Цариградската патриаршия, за което няма каноничен акт.

След обявяването на независимостта на Българската православна църква и особено след Освобождението на България нормално е тя да възстанови и патриаршеското си достойнство. Това не прави веднага, за да улесни подобряването на отношенията си с Вселенската църква, като си дава сметка за сложната църковна и политическа ситуация по това време.

Очакванията са след вдигането на схизмата през 1945 година Българската православна църква да възстанови и патриаршеското си достойнство. Съвсем логично това се случва на 10 май 1953 година. Този акт е признат от повечето поместни църкви. Вселенската патриаршия обаче изказва писмено несъгласие. Подкрепена е от Иерусалимската патриаршия, Гръцката църква и Кипърската архиепископия. Поради тази причина Светия Синод на Българската православна църква прави няколко пъти постъпки пред Вселенската патриаршия за нормализирането на отношенията, без да търси предварително съгласие за възстановяването на патриаршеското си достойнство.

Все пак в Светия Синод разполагат с информация от достоверни източници, че още от самото начало на църковния спор патриарх Атинагор е благоразположен към Българската църква, но вероятно условията не позволяват да го покаже публично.

За разрешаването на този проблем голяма заслуга имат Руският патриарх Алексей, Антиохийските патриарси Александър III и Теодосий VI, Александрийският патриарх Христофор, както и Румънският патриарх Юстиниян, които водят разговори с Вселенския патриарх и посредничат за разрешаването му.

Нормалните канонични отношения между Вселенската патриаршия и Българската църква са възстановени през 1945 година с вдигането на схизмата по времето на патриарх Вениамин. Във връзка с признаването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква Светия Синод отговаря с писмо, адресирано до Негово Светейшество Вселенския патриарх Атинагор, архиепископ на Цариград, Новия Рим и Патриарх Вселенски[8].

Известни са някои подробности за посредническата роля на Антиохийския патриарх Теодосий VI, който се среща няколко пъти с Вселенския патриарх и с други източни патриарси и спомага за разрешаването на този проблем.

През 1959 година Светия Синод кани Теодосий VI да посети България след визитата му в Москва, където е по покана на Руския патриарх Алексей. Поканата е изпратена в Дамаск и е приета с радост.

На път за Москва Антиохийският патриарх се отбива за няколко дни в Цариград като гост на Вселенския патриарх, с когото разговарят по широк кръг теми, включващи взаимоотношенията между поместните църкви. Не е избегнат въпросът и за отношенията между Цариград-ската патриаршия и Българската църква, както и контактите с Чехо-словашката, Полската и Албанската църква.

Преди него предшественикът му на Антиохийската катедра Александър III по настояване на Светия Синод на Българската православна църква и със застъпничеството на Руския патриарх Алексей поема инициативата да подобри отношенията с Вселенската патриаршия.

Пред Атинагор Теодосий VI изразява пожелание за отстраняване на недоразуменията между двете църкви. По време на срещата Вселенският патриарх се изказва ласкаво за Българската църква и българския народ, като застъпва становище, че е достатъчно Светия Синод на Българската православна църква писмено да изяви желание за нормализиране на отношенията с Цариградската патриаршия.

След срещата си с патриарх Атинагор Антиохийският патриарх посещава Прага, където е гост на Пражкия и Чехословашки митрополит Иоан. Патриарх Алексей одобрява посредничеството му за подобряването на отношенията на Чехословашката и Българската църква с Вселенската патриаршия. 

По време на разговорите, които се провеждат в Синодалната палата в София, Теодосий VI предлага Светия Синод да изпрати писмо до Вселенския патриарх, в което да се спомене изрично, че Антиохийският патриарх e предал за добрите чувства на патриарх Атинагор към Българската православна църква и българския народ. По този повод архиереите настояват Вселенският патриарх да приеме църковна делегация начело с Българския патриарх, за да изрази лична благодарност за добрите чувства и уважение.

Синодалните старци възприемат това предложение и на 17 септември 1959 година изпращат писмо до патриарх Атинагор. Препис от него е предаден на Теодосий VI по негово настояване.

Въпреки че отговор на писмото не е получен, до българските митрополити достига поверителна информация, че от страна на Вселенската патриаршия не липсва желание за подобряване на отношенията с Българската патриаршия. Основания за това дава намерението на Атинагор да проведе разговор с българския генерален консул на 30 октомври същата година. Срещата наистина е осъществена. Налице е виждането на патриарха, че българската държава е сериозен фактор в признаването на Българската църква, поради което търси контакт с нейни представители в лицето на консула.

Заради лични заслуги при вдигането на схизмата през 1945 година великият рефендарий на Цариградската патриаршия Георги Холенбах получава от българското правителство орден V степен. На среща с българския генерален консул в Цариград Холенбах настоява да получи друг орден, тъй като даденият му не отговаря на неговото високо служебно положение. Той връчва на генералния консул и неподписан меморандум по този въпрос. Синодалните архиереи очакват правителството да уважи молбата му. Всичко това недвусмислено показва, че Вселенската патриаршия променя отноше-нието си към Българската църква.

От 11 до 16 ноември 1959 година в Солун е предвидено честването на 600-годишнината на св. Григорий Палама. Поканени са и гости от чужбина. Солунският митрополит Пантелеймон, под чийто патронаж е организиран юбилеят, кани и българския богослов и учител в Софийската духовна семинария Апостол Михайлов[9].

По настояване на българските архиереи след възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква професор Иван Снегаров прави исторически преглед на Българската патриаршия през вековете.

Погледнато в исторически план, Цариградската патриаршия винаги е била против въздигането на Българската църква в ранг на патриаршия. Правила е компромиси по политически причини, когато ѝ е налагано от византийските императори. Първоначално Българ-ската църква е с ранг на архиепископия и е в диоцеза на Цари-градската патриаршия, а българските архиепископи са назначавани от Вселенския патриарх.

По времето на цар Симеон (893-927) архиепископът на Българската църква е провъзгласен за патриарх. Това става без одобрението на Цариградския патриарх, поради което той не признава и патриар-шеското му достойнство.

Царската титла на българския владетел Петър е призната от Византия след женитбата му с византийската принцеса Мария. По настояване на византийския император Роман Лакапин Вселенският патриарх признава главата на Българската църква Дамян за патриарх. Въпреки това преди падането на България под византийска власт приемниците на Роман Лакапин в официалните документи не признават патриаршеското достойнство на църквата ни. Това положение отра-зява и византийският хронист Иоан Скилица.

По време на византийското робство главата на Българската църква е титулуван архиепископ. Това е по силата на трите грамоти, издадени от император Василий II на българския архиепископ Иоан. В средата на XII век предстоятелите на Българската църква се наричат архиепископи на Първа Юстинияна и цяла България.

Основаването на Търновската патриаршия става без благословията на Цариградския патриарх  и Охридския архиепископ и е в резултат на действията на българските боляри за национална независимост от Византия. Първоначално имаме Търновски архиепископ, който по-късно е обявен за патриарх по настояване на Калоян заради желанието му да бъде коронясан за цар. За да осъществи намерението си, той води преговори с Римския папа. Инокентий III въздига българския архиепископ в примас, което според папата е почти равностойно на патриарх, и обявява Калоян за император. Независимо  от това архиепископ Василий е наричан патриарх, а Калоян е титулуван цар. Като такива са приемани от широките слоеве на българското население.

Въпреки че има случаи, когато Византия признава някои от Търновските владетели за български царе, то Търновският архие-пископ не е признаван от Вселенската патриаршия за патриарх.

След битката при Клокотница през 1230 година българският владетел Иван Асен II започва преговори за съюз с никейския император. На тези разговори е поставен и въпросът за признаването на патриаршеско достойнство на Търновския архиепископ. То става по политически причини след подписването на военен съюз между двете държави, подсилен със сключването на брак между никейския престолонаследник Теодор Ласкарис и дъщерята на българския владетел Елена. Не може да се пренебрегне и натискът върху Никейския патриарх Герман от страна на император Иоан Дука Ватацес. Другите източни патриарси също дават съгласието си и така се стига до църковния събор в Лампсак през 1235 година, когато Търновският архиепископ Иоаким е провъзгласен за Български патриарх. С този акт е възстановена Българската патриаршия. Въпреки това Вселенският патриарх не признава главата на Българската църква за равен на останалите източни патриарси.

Въздигането на Българската църква в патриаршеско достойнство се дължи в голяма степен на желанието на българските владетели да използват авторитета на църквата при задоволяването на политическите си амбиции. Международното признание на Българската патриаршеска институция е зависело изцяло от Вселенската патриаршия и Византия, тъй като източните патриарси общуват директно с Цариградската патриаршия и нямат преки контакти с Българската църква.

В средите на Цариградската патриаршия съществува виждането, че само патриархът на Константинопол има правото да въздига поместните православни църкви в патриаршеско достойнство, да освещава миро и да коронясва царе. Така например през април 1693 година Вселенският патриарх Калиник II изпраща окръжно послание до поместните православни църкви за броя на патриарсите в Православната църква, които според него са пет – Цариградският, Александрийският, Антиохийският, Иерусалимският и Московският.

Московският митрополит Иов е въздигнат в патриаршеско достойнство през 1589 година със съгласието на Вселенския патриарх Иеремия II. На следващата година в Цариград е свикан църковен събор, който признава каноничността на Московската патриаршия. По този случай е издадена специална грамота.

През 1721 година руският император Петър Велики се намесва грубо в църковните дела на Руската православна църква, като я лишава от патриаршеско достойнство и създава специална духовна колегия. За промяната, която извършва, иска съгласието на Вселенската патриаршия. С явна неохота източните патриаршии признават проме-ните, тъй като го правят чак през 1723 година.

Московската патриаршия е възстановена през 1917 година след Февруарската революция от църковен събор, проведен в Москва. За патриарх е избран Московският митрополит Тихон. За възстановяването на патриаршеската институция Руската църква не изисква съгласието на Вселенската патриаршия и на другите източни църкви, тъй като причините за отнемането на патриаршеското ѝ достойнство са от политически характер. Висшият клир проявява отговорност и смелост при възстановяването авторитета на Руската църква в онези трудни революционни години.

Румънската църква е въздигната в патриаршия през 1925 година и това става с решение на Светия Синод на Румънската православна църква. С томос от 30 юли 1925 година Вселенската патриаршия признава патриаршеското ѝ достойнство. Това означава, че Вселен-ската църква предварително е дала съгласието си.

От посочените примери е видно, че инициативата за въздигането в патриаршеско достойнство на всяка поместна църква и самият акт са нейна вътрешна инициатива. Не се пренебрегва и авторитетът на Вселенския патриарх, който в Православната църква е считан за пръв сред равни. Съгласно църковната традиция на Изток се изисква съгласието му, който със свое определение (томос) му придава междуцърковно значение. Този ред се определя за каноничен, въпреки че няма канон, който да предписва подобна процедура, а практиката е една традиция, за да не се нарушава хармонията сред православните сестри църкви. Приема се, че самопровъзгласяването в патриаршеско достойнство на определена автокефална църква не е правилно и е необходимо съгласието на Вселенската патриаршия и на другите източни патриаршии.

Претенциите на Вселенския патриарх са, че Българската православна църква може да бъде въздигната в патриаршия единствено от него поради историческата връзка на нашата църква с Цариградската патриаршия през вековете, а не поради някаква каноническа зависимост. Вселенската църква е очаквала удостояването на Българската църква с патриаршеско достойнство да бъде съгласувано предварително с Вселенския патриарх.

Мнението на професор Снегаров  е, че след като Българската църква е призната за патриаршия от някои поместни църкви, то висшата иерархия трябва да изглади отношенията си с Вселенската патриар-шия посредством посредничеството на Руската и Румънската църква [10].

През 1963 година в Министерството на външните работи е получен секретен доклад от българския генерален консул в Истанбул, отнасящ се до издаването на кръщелни и венчални свидетелства за българите в Цариград. Според поверителна информация патриарх Атинагор прави публично изказване, че докато този въпрос не бъде разрешен, няма да позволи ръкополагане на друг български свещеник в Цариград. Негово Светейшество настоява кръщелните и венчалните свидетелства да се издават от кочани и бланки с името на Вселенската патриаршия, написани на гръцки или български и гръцки. Консулът смята, че след надписа „Вселенска патриаршия” в свидетелството трябва да има и надпис „Българска църковна община”. Този вариант е приемлив за Вселенската църква.

Поради съществуващия проблем патриарх Атинагор отказва да приеме членовете на църковното настоятелство при българския храм „Св. великомъченик Стефан” в Цариград. Сред българската църковна община се наблюдава разцепление, тъй като една група, сред която е и отец Венцеслав Димитров, е против кандидатурата за свещеник на Танчо Чобанов. Те упорито разпространяват слуха, че българското църковно настоятелство ще предаде независимостта на българската църковна община.

Съществува и друга група, която желае отделяне от юрисдикцията на Вселенския патриарх. Предложението на консула е, да не се отговаря на искането на Вселенската патриаршия и да не се настоява за ръкополагането на Тончо Чобанов. Според него това ще влоши отношенията на българската колония с Цариградската патриаршия. Второто предложение е да се приеме новият начин за издаване на документите. Очаква се обаче това да предизвика недоволство сред българската общност в Цариград[11].

Загрижени от създалата се ситуация, синодалните архиереи призовават българското църковно настоятелство в Цариград към благоразумие при разрешаването на проблемите. По въпроса за свидетелствата съветват да се намери най-приемливото решение, като не се накърняват правата на Вселенската патриаршия. С това българският характер на храма „Св. великомъченик Стефан” се запазва, както и вътрешната самостоятелност на църковното настоятелство към него[12].

Признаването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква от Вселенската патриаршия на 27 юли 1961 година позволява нашата църква да заеме полагащото ѝ се място сред Поместните православни църкви и да участва пълноценно във всеправославния диалог. Така на практика се признава валидността на акта от 10 май 1953 година, с който е възстановено патриаршеското достойнство на Българската православна църква.

ПОЛЗВАНИ ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА

I.Извори

1.Архивни документи

Докладна записка от 30 декември 1948 г. с гриф „ПОВЕРИТЕЛНО” на пълномощния министър Димитър Илиев, директор на изповеданията, адресирана до Георги Димитров, председател на Министерския съвет. ЦДА, Ф. 165, оп. 9, а. е. 127, л. 1-7.

Изложение от патриарх Кирил относно нормализиране отношенията между Вселенската патриаршия и Българската православна църква. Заседание на Св. Синод в пълен състав, проведено на 17 юни 1960 г., протокол №6. ЦДА, Ф. 549, оп. 1, оп. 3, а. е. 3, л. 93-94.

Писмо (препис) на Александър III, патриарх на Антиохия и на целия Изток, от 31 януари 1955 г., адресирано до Българския патриарх Кирил. Агатоникийският епископ Иона, главен секретар на Св. Синод, удостоверява с подписа си, че съдържанието на писмото е вярно с оригинала. ЦДА, Ф. 165, оп. 9, а. е. 990, л. 1.

Писмо (препис) на патриарх Кирил от 2 април 1955 г., адресирано до Александър III, патриарх на Антиохия и на целия Изток. ЦДА, Ф. 165, оп. 9, а. е. 990, л. 2.

Изложение от патриарх Кирил относно нормализиране… Заседание на Св. Синод в пълен състав, проведено на 17 юни 1960 г., протокол №6. ЦДА, Ф. 549, оп. 1, оп. 3, а. е., 3, л. 94-100.

Писмото на Цариградския патриарх, с което е признато патриаршеското достойнство на БПЦ, е под № 552 от 27 юли 1961 г. Извънредно заседание на Св. Синод на БПЦ в пълен състав от 19 август 1961 г, протокол 9. ЦДА, Ф. 549, оп. 3, а. е. 5, л. 77-87.

Отношения със светата Вселенска патриаршия. ЦДА, Ф. 549, оп. 3, а. е. 1, л. 98-102.

Писмо на проф. Иван Снегаров от 25 юли 1953 г., адресирано до Негово Светейшество патриарх Кирил. Писмото му е в отговор на писмо на Св. Синод на Българската църква (№5051) от 1 юли 1953 г.  ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 3289, л. 10-16.

Заседание на Св. Синод в намален състав, проведено на 26 март 1963 г., протокол №13. ЦДА, Ф. 549, оп. 3, а. е. 10, л. 192, 194-195.

Писмо на патриарх Кирил от 26 март 1963 г., адресирано до църковното настоятелство при българския храм „Св. вмчк. Стефан“ в Цариград. ЦДА, Ф. 549, оп. 3, а. е. 10, л. 195-196.

2.Периодичен печат

Кирил, Патриарх Български. Един Богоприятен акт. – Църковен вестник, 1961, бр. 30, с. 1-3.

II.Литература  

Цацов, Б. Архиереите на Българската православна църква. С., 2003.

________________________

*Материалът е предоставен от автора и представлява доклад, четен от него през декември 2016 година в Шуменския университет, по повод изпълването на 25 години от създаването на Катедрата по теология в същия университет. Текстът на доклада е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т.  5 от Закона за авторското право и сродните му права..

[8]. Писмото на Цариградския патриарх, с което е признато патриаршеското достойнство на БПЦ, е под № 552 от 27 юли 1961 г. Извънредно заседание на Св. Синод на БПЦ в пълен състав от 19 август 1961 г, протокол 9. ЦДА, Ф. 549, оп. 3, а. е. 5, л. 77-87.

[9]. Отношения със светата Вселенска патриаршия. ЦДА, Ф. 549, оп. 3, а. е. 1, л. 98-102.

[10]. Писмо на проф. Иван Снегаров от 25 юли 1953 г., адресирано до Негово Светейшество патриарх Кирил. Писмото му е в отговор на писмо на Св. Синод на Българската църква (№5051) от 1 юли 1953 г.  ЦДА, Ф. 1318к, оп. 1, а. е. 3289, л. 10-16.

[11]. Заседание на Св. Синод в намален състав, проведено на 26 март 1963 г., протокол №13. ЦДА, Ф. 549, оп. 3, а. е. 10, л. 192, 194-195.

[12]. Писмо на патриарх Кирил от 26 март 1963 г., адресирано до църковното настоятелство при българския храм „Св. вмчк. Стефан“ в Цариград. ЦДА, Ф. 549, оп. 3, а. е. 10, л. 195-196.

Изображения: авторът Румен Ваташки. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6BC