Свещеник кандидат на богословските науки Кирил Краснощеков

В историята на Вселенската Църква никога не е имало такива мащабни  и всеобхватни гонения, както в съветска Русия през XX век. Гоненията се разпространяват по цялата територия на огромната страна, обхващат всички слоеве на обществото и всички възрасти – от децата до старците. Според някои оценки за 70-те години (от 1917 до 1987 година) повече от сто милиона са православните вярващи в Русия подлагани на различни гонения, притеснения, дискриминации – от издевателства и уволнения от работа до разстрел[1]. В своя доклад ще се постарая да направя кратък обзор на най-страшния, най-кървавия период на гонения, периода 1918-1940 година.

На 23 януари 1918 година болшевишкото правителство Съвет на народните комисари (Совнарком) публикува „Декрет за отделянето на църквата от държавата и на училището от църквата”. Този закон поставя Руската православна църква в строгите рамки на всякакви забрани и ограничения. От този момент тя изгубва правата си на юридическо лице, лишена е от собственост и от възможност да придобива такава. На 8 май 1918 година Совнарком постановява да бъде създаден към Народния комисариат на правосъдието особен, постоянно действащ отдел, който да ръководи делото по отделянето на Църквата от държавата. Възниква VIII (впоследствие V), или така нареченият „ликвидационен” отдел (имат се предвид задачи по ликвидирането на предишните, дореволюционни отношения между Църквата и държавата и оказване на помощ на органите на властта за пресичането на контрареволюционната дейност на религиозните обединения). Неговият несменяем завеждащ П. А. Красиков се откроява сред болшевишките ръководители, отнасящи се особено отрицателно към религията. На практика функциите на отдела не се ограничават с изброеното по-горе. Въпреки декларирания принцип на отделяне на Църквата от държавата, основа на политиката на болшевишкия режим е жестокото смазване на религиозния живот.

Още от януари 1918 година до висшите църковни власти, почти ежедневно, започват да постъпват рапорти и донесения на управляващи архиереи и епархийски съвети относно реквизиране или заграбване на движимо и недвижимо имущество на храмове, манастири и духовни училища. Например, при конфискацията на Уфимския Совнарком в Одигитриевската обител „тя била разгромена в буквалния смисъл на тази дума. Манастирският храм бил осквернен. Стените били разсичани и разбивани, прозорците били избити, иконите били превърнати на трески или… намазани с нечистотии. Един от извършителите на това светотатство отнесъл светия престол в дома си и мястото на трапезата Господня било превърнато в кухненска маса”[2].

В началото на 1918 година червените превземат Киев, в лаврата е разположен военен отряд. По време на богослужението въоръжени войници с шапки, с цигари в устата нахлуват в храмовете, правят обиски, издевателстват над монасите. На 25 януари червеноармейците извършват обиск в покоите на митрополит Владимир (Богоявленски), а вечерта при него нахълтват петима пияни бандити. Извеждат от спалнята светителя по расо, с бяла камилавка, с панагия. Бандитите натикват светителя в автомобил, откарват го на половин верста от вратите на лаврата и го разстрелват. Тялото на убития свещеномъченик е намерено сутринта, владиката лежал по гръб в локва кръв, без панагията и без кръста на камилавката. Светите мощи на мъченика са пренесени в лаврата. Погребват свещеномъченика Владимир в Далечните пещери, редом със светите мощи на Киево-печорските угодници. Светителят Владимир Киевски пръв от епископите се удостоил да стане един от новите руски мъченици.

През лятото на 1918 година гражданската война обхваща Сибир, Урал и Поволжието, Южна Русия. За спасяването на съветската власт са взети особени мерки. През нощта на 16 (29) юни в Сибир, в река Тура е удавен епископ Тоболски Ермоген (Долганов), който от 1903 до 1912 година заема Саратовската катедра. През март в града под негово ръководство е организирано литийно шествие. Това послужило като повод за отдавна подготвяния арест на владиката. Утешавайки своето „благоговейно любимо и незабравимо паство”, владиката пише: „Скъпи за Господа! Да ви утеши, научи и възрадва Господ! Отново с цяла душа ви моля, не скърбете за мен по повод затварянето ми в тъмница. Това е моето духовно училище. Слава на Бога, който дава толкова мъдри и благотворни изпитания на мен, крайно нуждаещия се от строги и крайни мерки за въздействие върху моя вътрешен духовен свят…”[3].

Заедно с други арестувани, епископ Ермоген е откаран в Тюмен и качен на параход. Страхувайки се от идването на белите, комисарят, преди да избяга, заповядал да удавят арестуваните. Епископ Ермоген се молел на глас, извили му ръцете, вързали на шията му камък и го хвърлили в река Тура. Същата участ постига и свещеник Петър Карелин. Честнѝте останки на епископ Ермоген били изхвърлени от водата на брега и на 3 (16) юли са намерени от селяните. Стекло се огромно множество народ и свещеномъченикът бил погребан в гробницата на Софийската катедрала, където по-рано почивали светите мощи на Иоан Тоболски.

На 7 (20) юни 1918 година е убит от болшевиките Пермският архиепископ Андроник (Николски). „По време на разпита архиепископът дълго не отговарял на нито един въпрос, а след това, сякаш решил да направи нещо, снел панагията, завил я в голяма лилава копринена кърпа, сложил я пред себе си на бюрото и, обръщайки се към тях (чекистите), казал следното: „Ние сме открити врагове, примирение между нас не може да има. Ако не бях архипастир и беше необходимо да се решава вашата участ, то аз, поемайки греха върху себе си, бих заповядал да ви обесят незабавно. Повече нямаме за какво да разговаряме. Като казал това, той без да бърза разгърнал кърпата, сложил панагията, спокойно я оправил на гърдите си, и като потънал в молитва, не проронил повече нито дума”[4].

На 4 (17) юли 1918 година в Екатеринбург, в подземието на къщата на инженер Ипатиев, болшевиките злодейски убиват императора мъченик Николай II, заедно със семейството му: императрица Александра, наследника на престола Алексий и дъщерите – Олга, Татяна, Мария и Анастасия. Св. Царствени страстотерпци, както и множество други новомъченици и изповедници на Русия, доказват със своята мъченическа кончина, че изтърпявайки видимото поражение от господстващото в света зло, може да се постигне нравствена победа над него. Въпреки всички страдания, преживяни от Императора, сърцето му се изпълнило със светлината на Христовата любов и с всеопрощение, за което четем в едно от писмата на Великата княгиня Олга Николаевна: „Баща ми моли да предадете на всички, които са му останали предани, и на тези, над когото те могат да окажат влияние, да не отмъщават за него, тъй като той на всички е простил и за всички се моли, и да не отмъщават за себе си, и да помнят, че това зло, което е сега в света, ще стане още по-силно, но не зло ще победи злото, а само любовта”[5].

На 5 (18) юли, на 12 версти от Алапаевск екзекутират великата княгиня Елисавета Фьодоровна, заедно с монахиня Варвара, великия княз Сергей Михайлович, князете Игор Константинович, Константин Константинович младши, Иоан Константинович; граф Владимир Павлович Палей.

Великият княз Сергей Михайлович е застрелян, а останалите са хвърлени живи в минна шахта и засипани с боклуци и камъни. Великата княгиня Елисавета, по произход принцеса Хесен-Дармщадтска, сестра на императрица Александра Феодоровна, омъжена за великия княз Сергей Александрович, петия син на Император Александър II. Родена в протестантска среда, едва в Православието тя намира онова, което отговаря на най-важните търсения на нейната душа. Великият княз Сергей Александрович през 1905 година загива от бомба, хвърлена от революционер-терорист. След кончината на съпруга си Великата княгиня изцяло се отдава на духовен живот и милосърдни дела. Тя създава знаменитата Марфо-Мариинска обител в Москва. Разследването, проведено при идването на адмирал А. В. Колчак, показва, че мъченица Елисавета Феодоровна дълго време е останала жива в ямата. Сама ранена, тя прави превръзка на княз Йоан. И от дълбините на шахтата се чувало църковно пеене[6].

На 5 септември 1918 година Съветът на народните комисари приел постановлението за червения терор. Съгласно това постановление, местните власти могат да вземат заложници от „бившите”, „чужди класови елементи”, и да ги разстрелват по свое усмотрение за сплашване на инакомислещите. Това послужило като сигнал за повсеместно масово прилагане на репресивни мерки срещу духовенството.

В Саратовска епархия жертви на червения терор стават: свещеномъченик Герман, епископ Волски; свещеномъченик йерей Михаил Платонов; свещеник Шански, Андрей Василиевич, личен секретар на епископ Ермоген – които са разстреляни на 10 октомври 1919 година; свещеник Олимп Дяконов и свещеник Генадий Махровски – разстреляни на 30 септември 1919 година; йерей Владимир Пиксанов – пребит на 3 април 1918 година с камшици и разстрелян без съд и следствие; прот. Николай Лебедевски – 75-годишен старец, убит в дома си на 2 юни 1918 година; Лев Захарович Кунцевич, саратовски мисионер – разстрелян пред очите на жена му през август 1918 година; свещеник Исидор Востряков – разстрелян заедно с десетки съселяни за съпротива срещу системата за разпределяне на продоволствията и мобилизацията в Червената армия; свещ. Михаил Добролюбов – разстрелян на 13 юли 1919 година като вреден елемент, паразит за трудовия народ, враг на Революцията (той поддържал съселяните си, обявили се срещу мобилизацията в Червената армия, като заявил, че това е братоубийствена война).

В знак на протест срещу гоненията на Църквата в много градове през 1918-1919 година са организирани литийни шествия. Едно от тях се провежда в Астрахан с благословението на архиепископ Митрофан (Краснополски). В отговор на тази проява на народния протест болшевиките отвръщат с терор. На 25 май 1919 година в Астрахан по указание на Киров са арестувани управляващият архиепископ Митрофан (Краснополски) и епископ Енотаевски Леонтий (барон Вимпфен). Опитите на православните жители на града да спасят своите архипастири не се увенчават с успех. Преди разстрела архиепископ Митрофан благословил войниците, на които е заповядано да го екзекутират. Тогава командващият разстрела чекист ударил архипастира с револвера си по благославящата десница и стрелял в слепоочието му. Това се случило на 23 юни (6 юли), също тук е разстрелян и неговият викарий[7].

През 1919 година болшевиките изоставят тактиката на „кавалерийските атаки” срещу Църквата и започват да прилагат планомерни антицърковни кампании. Организационно значение за тези кампании имат решенията и директивите на VIII конгрес на Руската комунистическа партия (болшевики) – РКП (б), състоял се през март 1919 година. В приетата на конгреса партийна програма, по предложение на П. А. Красиков, ръководещ осъществяването на религиозната политика на Съветската власт, е поставена задача за прокарване на общодържавно ниво на мерки, водещи до „пълно отмиране на религиозните предразсъдъци и на църквата”[8].

Решили да започнат с кампания по отварянето на светите мощи. VIII отдел на Народния комисариат на правосъдието отъждествявал религиозното почитане на останките на светците с шарлатанство, фокусничество и фалшификация. „VIII отдел смята, – се посочва в разяснението относно № 1019 от 16 септември 1919 година, – че в XX век в съветската Република трупове или останки от трупове, или имитация на трупове не могат да бъдат предоставени на частни лица с цел укрепване или експлоатация на религиозните вярвания, за свободно разпореждане с тях, а още повече за извличане от това на доходи от едни или други религиозни организации. Поместването на мощите в музей е най-безобидният начин да се ликвидира експлоатацията на народните предразсъдъци”[9].

„В отговор на инициативата и настойчивите искания на трудещите се” на 16 февруари 1919 година колегията на Народния комисариат на правосъдието приема първото постановление за организирано отваряне на мощи, което предвижда „реда на тяхното инспектиране и конфискуване от държавните органи”. В „Бюлетин за отваряне на мощи по инициатива на трудещите се на съветска Русия през 1918, 1919 и 1920 година”, публикуван в списание „Революцията и църквата” в № 9-12 за 1920 година, има данни за 63 отваряния на св. мощи. Но болшевиките се излъгали в очакванията си: излагани на показ, св. мощи привличали голямо количество поклонници и далеч не отблъсквали хората от Църквата.

По тази причина на 29 юли 1920 година от Народния комисариат на правосъдието са разработени предложения за ликвидиране на мощите в общоруски мащаб. Предвиждало се „планомерно и последователно да се извършва пълна ликвидация на мощите по места, като се избягва вредната нерешителност и половинчатост”. „Ликвидирането на посочения култ към мъртви тела” се предвиждало да става „или чрез поместване на така наречените „мощи” в музеи, в отделите за църковни старинни предмети, или чрез погребването им”[10].

На 30 юли Съветът на народните комисари приема постановление „За ликвидирането на мощите в общоруски мащаб”. В този документ е формулирана целта на кампанията – „напълно да се ликвидират варварските отживелици от миналото, какъвто е култът към мъртви тела”, тоест става дума за унищожаване на почитането на светите мощи сред православното население на Съветска Русия.

В хода на кампанията има множество случаи на насилие над духовенството, оскърбления на религиозните чувства на вярващите и нарушения от страна на местните власти на указанията, даже на централните. Така например при оглеждането на мощите на св. Сава Сторожевски в Савино-Сторожевската обител на 1 март 1919 година един от членовете на събранието на Звенигородския Съвет се изплюл върху черепа на светеца и се разсмял. Безбожниците сами подредили останките на светеца – череп и 32 кости, – но така, че да изглеждат възможно най-смешно. След това разлепили из града обяви, в които канели публиката да разгледа „гнилите кости”[11].

На 8 август 1919 година VIII отдел на Народния комисариат на правосъдието издава секретна разпоредба до властите в Сергиев Посад „да вземат мерки по изнасянето на мощите на Сергий Радонежки от Лаврата, за да бъдат откарани в един от московските музеи”. Мощите на преп. Сергий били иззети от Църквата след окончателната забрана да се извършва богослужение в храмовете на Лаврата на 31 май 1920 година.

Прекъсването на достъпа до мощите на най-почитаните руски светци и конфискуването им от властите „за последващо предаване в музеи” развълнувало хиляди вярващи. Често хората оказвали съпротива при изземването на светите мощи. Това водело само до нови репресии и нови жертви. Светите мощи на руските светци били поставяни в музеите на антирелигиозни изложби, а след това ги отнасяли в хранилища, където тихомълком ги унищожавали. Само някои от тях по чудо се запазват до падането на комунистическия режим и са върнати на РПЦ.

Болшевишката кампания по отварянето на св. мощи има и още един аспект. Изземването на мощите се съпровожда, като правило, със закриване на манастирите, където те се пазят. Списанието „Революцията и църквата” редовно публикува известия за затваряните „черни гнезда”, тоeст православните манастири.

Много обители са превърнати в концентрационни лагери, в които измъчват изповедниците на Христовата вяра. Може би най-печално известният сред тях е древният Соловецки манастир – СЛОН (Соловецки лагер с особено назначение) към НКВД.

Трябва да отбележим, че Основният закон за „социализацията” на земята, обнародван на 19 февруари 1918 година, давал възможност, за да се издържат живеещите в обителите, частично да се запазят манастирските стопанства, като се реформират по уставите на селскостопанските кооперации и комуни. В чл. 4 се подчертава, че „правото на ползване на земя не може да бъде ограничавано нито от пола, нито от вероизповеданието, нито от националността, нито от поданството”.

През 1918-1919 година живеещите в много от манастирите се обръщат към местните земеотдели, за да бъдат регистрирани като организации на земеделци, за да им се предостави земята за ползване, да се запазят постройките, инвентарът, стопанството и така нататък Това дава възможност на някои православни обители да просъществуват под формата на селскостопански комуни до 1927-1928 година. Впоследствие, със започването на колективизацията, всички те били разпръснати от НКВД.

През есента на 1921 година Русия пострадала от много слабата реколта. До голяма степен причина за това е и политиката на реквизиции и грабежи, която болшевиките провеждат по отношение на и без това вече обезсиленото селско население. Въпреки оскъдната реколта през 1920 година са реквизирани десет милиона пуда (1 пуд е равен на 16,38 кг, бел. ред.) зърно[12]. Иззети са всички резерви, дори семенния фонд за бъдещата реколта. И още през януари 1921 година много от селяните вече няма с какво да се изхранват. От февруари започва да расте смъртността. В Саратовска губерния, намираща се в епицентъра на глада, случаите на човекоядство и трупоядство стават едва ли не обичайно явление[13].

Гладът през 1921-1923 година, превърнал се в трагедия за руския народ, става повод за поредната антицърковна кампания на болшевиките – кампанията по изземването на църковни ценности. Фактически Съветската власт от първите дни на своето съществуване е на ръба на финансова катастрофа, а гладът, съответно, става удобен повод за изземването на църковните ценности. При това болшевишките вождове си ги представят почти като приказни съкровища: „…може би няколко милиарда”[14].

Естествено, всичко трябвало да се случва „по настояване на трудещите се” и „по инициатива отдолу”. На Саратовска губерния, намираща се в епицентъра на глада, ѝ предстояло да се включи в тази грандиозна авантюра като една от първите. Болшевиките организират грандиозна кампания по вестниците, в която представят Църквата в най-неизгодна светлина. РПЦ е оприличена на Юда, предал Христос – тоест гладуващия православен народ. Централният и местният печат публикува на първите си страници анонимни писма на „вярващи”: „Аз се смятам за православна християнка; вероятно, още дълго бих останала такава, ако нашето духовенство не беше толкова лицемерно и алчно за пари; от този момент цялата ми вяра се разколеба, и аз заявявам на всички свещенослужители, че вие служите не на бога, а на златния телец”[15].

Когато властите решават, че общественото мнение е достатъчно подготвено, на 26 февруари 1922 година ВЦИК издава Декрет за изземването на църковните ценности. Из цялата страна започват конфискации, нерядко съпроводени със сблъсъци между комисията по изземването и струпващия се около храмовете народ. Всичко това е добре дошло за болшевиките, тъй като дава повод да се обвини иерархията на РПЦ в контрареволюционна дейност и други подобни.

В град Шуя на 15 март 1922 година по време на изземване става сблъсък между възбудената тълпа с милицията и взвод червеноармейци. Част от червеноармейците са обезоръжени от демонстрантите. С картечници и пушки тълпата е разпръсната. В резултат – 5 убити и 15 ранени. Същия ден въстават 2 фабрики. Редът е възстановен едва вечерта[16].

На това известие В. И. Ленин отговаря с програмно писмо до В. М. Молотов и членовете на Политбюро на ЦК РКП (б) от 19 март 1922 година, в което, в частност, пише: „… Един умен писател, запитан по държавните въпроси, справедливо отговорил, че ако за осъществяването на известна политическа цел е необходимо да се стигне до редица жестокости, то те трябва да бъдат извършени много решително и за много кратък срок, тъй като народните маси няма да издържат продължително прилагане на жестокост. Това съображение особено се подкрепя и от факта, че съобразно международното положение на Русия за нас, по всяка вероятност, след Генуа ще се окаже или може да се окаже, че жестоките мерки срещу реакционното духовенство са политически нерационални, може би дори прекалено опасни. Сега победата над реакционното духовенство ни е гарантирана напълно. (…) Затова аз стигам до безусловния извод, че ние сме длъжни именно сега да влезем в най-решително и безпощадно сражение с реакционното духовенство и да смажем неговата съпротива с такава жестокост, че да помнят това десетилетия наред (…). Колкото повече представители на реакционното духовенство и реакционната буржоазия успеем по този повод да разстреляме, толкова по-добре (…)”[17].

За тази цел са изфабрикувани два показателни процеса: в Москва – 154 обвиняеми, 11 смъртни присъди (6 помилвани), и в Петроград – 80 обвиняеми, 10 смъртни присъди (6 помилвания)[18]. В Москва са разстреляни протоиереите Александър Заозерски, Василий Соколов, Христофор Надеждин, йеромонах Макарий (Телегин) и мирянинът Сергий Тихомиров. В Петроград – свещеномъченик Вениамин (Казански), митрополит Петроградски, архимандрит Сергий (Шеин) и миряните Юрий Новицки и Иоан Ковшаров. Останалите са осъдени на затвор и заточение в отдалечени глухи места. По наличните данни във връзка с изземването на църковни ценности през 1922 година, в страната има 231 съдебни дела, на които са издадени присъди на 732 души[19].

През 20-те години властите преминават от отделни кампании към планирани действия по унищожаването на Църквата. Тази дейност се съсредоточава в Обединеното главно политическо управление (ОГПУ). За Църковните работи там отговаря Е. А. Тучков. През 1931 година Е. А. Тучков е предложен за орден „Червено Знаме” за следните заслуги пред Родината:

– Разкол в Православната Църква (на обновленци, тихоновци и ред други течения);

– Изземане на църковни ценности;

– Провеждане на два църковни събора (на обновленците), на които е свален патриарх Тихон и е изнесено постановление за опразване на манастирите, за мощите, а също и за лоялното отношение на Църквата към Съветската власт;

– Работа по разкола в Православната руска църква зад граница;

– Осуетяване на обявения от Римския папа през 1930 година кръстоносен поход срещу СССР;

– Работа по признаване на службата на сектантите в Червената Армия с оръжие в ръка;

– Ликвидиране на редица нелегални контрареволюционни организации, действали под флага на сектантите (Истинна православна църква и т.п.)[20].

През 20-те години ОГПУ успява да организира или провокира редица разколи в РПЦ: „Обновленския”, „Григориевския”, „Йосифлянския”, „Викторианския”, „Ярославския”, „Даниловския”, и други. Въпреки че вероучителните позиции на техните последователи са различни, в крайна сметка, всички те подронват църковното единство, така необходимо в това изключително тежко време. Знаме на това единство е Местоблюстителят на патриаршия престол свещеномъч. митр. Петър (Полянски). Арестуван през 1925 година, той така и не излиза на свобода до смъртта си. От затворения първоиерарх се иска да се откаже от местоблюстителството, с надеждата, че след това ще последва задълбочаване на църковните неуредици, тоест ще бъдат подронени правата и на назначения от митрополит Пьотр заместник. Отговаряйки на тези домогвания, митрополит Петър на 27 март 1931 година пише до председателя на ОГПУ Менжински: „Откровено ще ви кажа, че не съм загрижен от личен интерес – дните на моя живот не са много, а и струва ми се, аз вече съм загубил интерес към живота, скитайки повече от осем години по затвори и заточения. Само се опасявам, че с необмислено разпореждане или действие мога да наруша своя дълг и да внеса смут в средите на вярващите”[21]. На 10 октомври 1937 година в 4 часа през деня митрополит Пьотр Крутицки е разстрелян за „клевета срещу съществуващия строй”, изразяваща се в обвинения срещу този строй „в гонения срещу Църквата и нейните служители”.

Периодът от 1929-та до 1931-ва – годините на принудителна колективизация и масово разкулачване, с други думи, на ограбване на работещите селяни и на репресии срещу тях, влизат в историята като време на „велик прелом”, но както казва А. И. Солженицин, това е прелом (пречупване, бел. ред.) на гръбнака на руския народа. В тези години са затворени повечето селски храмове. Създаването на колхоза, като правило, се съпровожда със затваряне на църквата и арест на свещеника по обвинение в съпротива срещу строителството на колхоза. Всички архивно-следствени дела от този период са групови – свещеникът и средно 5-15 миряни „кулаци”. Така са унищожени най-ценните хора в руското село, опора на нацията.

На 15 май 1932 година „Съюзът на войнстващите безбожници” – най-масовата обществена организация в СССР, планират своята петилетка: през първата година да закрие всички духовни училища (те все още съществуват при обновленците, докато числящите се към патриаршеската православна Църква отдавна вече ги няма); през втората – да извърши масово затваряне на храмове, да забрани издаването на религиозни съчинения и изработване на предмети на култа; през третата година да заточи всички служители на култа зад граница (в реалната обстановка на онези години „зад граница” означава места не толкова отдалечени – концлагерите); през четвъртата – да затвори останалите храмове на другите религии и, накрая, през петата – да утвърди постигнатите успехи. По този начин войнстващите атеисти предполагат, че до 1 май 1937 година „името на Бога трябва да бъде забравено по цялата територия на СССР”.

Започва масово закриване и унищожаване на православни храмове. На 5 декември 1931 година е взривен в Москва катедралният храм „Христос Спасител” – символ на руското Православие. За периода 1929-1933 година са арестувани около 40 хиляди църковно- и свещенослужители[22]. Голяма част от арестуваните са осъдени на затвор в концлагерите, останалите – разстреляни. Тези, които са осъдени на затвор и доживели до гоненията през 1937 година, претърпели мъченически край в този период.

През 1937 година ръководството на антирелигиозната кампания се оглавява лично от народния комисар по вътрешните работи Н. И. Ежов. Следствието, като правило, се изчерпва с един – два разпита и няколко свидетелски показания, често подправени (следователите принуждават „свидетелите” да подписват празни страници) или взети под натиск. Присъдата – без съдебна процедура – произнасяла тройката от НКВД. Голяма част от присъдите са разстрел.

Към есента на 1938 година антирелигиозната политика на държавните органи достига пик в развитието си. Руската православна църква, като организация, е разгромена. По данни на Правителствената комисия по реабилитацията на жертвите на политическите репресии, през 1937 година били арестувани 136 900 православни църковно- и свещенослужители, от които са разстреляни 85 300; през 1938 година са арестувани 28 300, разстреляни са 21 500[23]. През лятото на 1939 година са останали само четирима служещи архиереи – Патриаршеският Местоблюстител митрополит Московски Сергий (Страгородски), митрополитът на Ленинград Алексий (Симански), архиепископ Петергофски Николай (Ярушевич) и управляващият Новгородска и Псковска епархия архиепископ Дмитровски Сергий (Воскресенски), който от 1937 година заема длъжността управляващ Московската Патриаршия. Още около 10 оцелели архиереи от Патриаршията или не служат, или извършват богослужения като настоятели на храмове. Епархиите, като административни единици през 1939 година, вече почти не съществуват, и отделни енории поддържат някаква връзка с Патриаршията.

Ситуацията малко се изменя през септември 1939 година, след влизането на съветските войски на територията на Полша и присъединяването на Западна Украйна и Западна Белорусия към СССР, когато правителството се оказва пред обстоятелството да включи в живота на страната области с недокоснат от гоненията религиозен живот. По мнение на доктора на историческите науки М. В. Шкаровски, съгласно доклада на председателя на Съвета по делата на РПЦ генерал Г. Карпов в ЦК КПСС от 14 февруари 1947 година, преди войната в СССР действат 3 732 църкви, от които около 3 350 са на територията на новоприсъединените западни области, а в останалите, „болшевишки” части на СССР, преди войната са останали примерно 350–400 действащи православни храма. Тези цифри се потвърждават и от данните по отделните епархии[24].

В навечерието на Великата Отечествена война изглежда, че властта почти е достигнала набелязаните цели в областта на религиозната политика. „Безцърковните” и „безбожни” села, градове, и цели области са десетки и стотици. Но това е илюзия. Вглеждайки се в историята на гоненията срещу православната вяра в съветска Русия, ние отново и отново се убеждаваме в истинността на думите на Спасителя: „ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18). Въпреки изключително жестоките гонения и почти пълния разгром на организационната структура на Руската православна църква, тя съумява да устои, да оцелее като Богочовечешки организъм, нещо повече – да даде на целия православен свят сонм мъченици и изповедници Христови. От първите векове на християнството Църквата израства от семето, посято с кръвта на мъчениците. И днес Руската православна църква, възраждайки се, жъне плодовете на това Божествено семе.

_________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, кн. 3-4, с.40-51. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Емельянов Н. Е. Оценка статистики гонений на Русскую Православную Церковь (1917 – 1952 годы). Электронный ресурс:http://kuz1.pstbi.ccas.ru/cgibin/code.exe/nmstat4.html?/ans

[2]. Цит. по: Кашеваров, А. Православная Российская Церковь и советское государство. М., 2005, с. 138.

[3]. Дамаскин (Орловский), иером. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Русской Православной Церкви XX столетия. Тверь, 1996, Кн. 2, с. 172.

[4]. Пак там, с. 109 сл.

[5]. Цит. по: Православие и современность. Электронный ресурс: http://www.eparhia-saratov.ru/index.php?option=com_content&task=view&id=3413&Itemid=263

[6]. Цыпин Владислав, прот. История Русской Церкви 1917 – 1997, М., 1997, с. 57.

[7]. Пак там, с. 64 сл.

[8]. Алексеев В. А. „Штурм небес” отменяется? Критические очерки по истории борьбы с религией в СССР. М., 1992, с. 23.

[9]. Цит. по: Кашеваров А. Н. Цит. съч., с. 192.

[10]. Русская православная церковь и коммунистическое государство. 1917 – 1941. Документы и фотоматериалы. М, 1996, с. 60.

[11]. Вострышев, М. Патриарх Тихон. М., 1995, с. 111.

[12]. Куртуа С., Верт Н., Панне Ж.-Л. и др. Черная книга коммунизма. М., 2001, с. 134.

[13]. Черная година. Саратов. 1922, № 1–2.

[14]. Письмо В. И. Ленина В. М. Молотову для членов Политбюро ЦК РКП (б) 19 марта 1922 г. – Русская Православная Церковь и коммунистическое государство. М., 1996, с. 89.

[15]. Саратовские известия. 1922, 10 февраля, №32, с. 3.

[16]. Телеграмма губкома г. Иваново-Вознесенска в Политбюро 18 марта 1922 г. – Русская Православная Церковь и коммунистическое государство 1917–1941, с. 88.

[17]. Пак там, с. 88-91.

[18]. Пак там, с. 69.

[19]. Архивы Кремля. В 2-х кн. – Кн. 1. Политбюро и Церковь. 1922–1925 гг. М. – Новосибирск. 1997, с. 78.

[20]. Русская  Православная  Церковь и коммунистическое государство. Документы и фотоматериалы. М. 1996, с. 290–291.

[21]. Цыпин, Влад., прот. История Русской Церкви 1917-1997. М., 1997, с. 199.

[22]. Дамаскин (Орловский), игум. Гонения на Русскую Православую Церковь в Советский период. Электронный ресурс: http://fond.centro.ru/calendar/about/gonenija.htm

[23]. Доклад митрополита Крутицкого и Коломенского Ювеналия, председателя Синодальной комиссии по канонизации святых. Электронный ресурс: http://www.tzar-nikolai.orthodoxy.ru/n2/sobor/dokl.htm

[24]. Шкаровский М. В. Русская Православная Церковь при Сталине и Хрущеве. М. 2005, с. 117.

Изображения – авторът свещеник (сега протоиерей) кбн Кирил Краснощеков и репресии срещу руски духовници от техни сънародници – богоборци. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази статия – https://wp.me/p18wxv-5Za