Хилеър Белок

Най-важното следствие от Реформацията е изолацията на душата.

Това е основната последица, от нея произлизат всички останали резултати, не само видимо вредните, поставили на карта нашите традиции и щастие, но и на пръв поглед напредничавите резултати, особено тези, свързани с материалния прогрес.

Трудно може да бъде посочено точното начало на този процес, конкретната дата, която да бъде наречена моментът на катастрофата. През дълъг период от време преобладават съмнението и объркването, неяснотата дали катастрофата ще бъде окончателна или не. През този период обликът на бъдеща Европа остава неясен и едва след това се появява модерна Европа с нейните нови разделителни линии и новата ѝ съдба. Отричането на авторитетите започва от самото начало на XVI век. Новата ера обаче започва не по-рано от средата на XVII век, а дори и по-късно.

Повече от столетие континентът е владян от концепцията за битката, за вселенска война, даваща отражение върху цялото тяло на Европа. Катаклизмът и революцията разтърсват Запада за пръв път през първите десетилетия на XVI век, ако трябва да бъде посочена конкретна дата, това е 1517 година; този катаклизъм засяга цялата наша цивилизация, той е обсъждан навсякъде, за да стане накрая причина за повсеместни бунтове, срещнали повсеместен отпор, за да се стигне до конфликта, който владее живота на три поколения. Един млад човек, видял началото на тази буря, дори в годините на своята старост не е можел да предугади разрива в Европа. Няма човек, живял толкова дълго, че да е видял повече от половината от цялостното развитие на този процес.

Реформацията се налага като ясна разделителна линия в историята на нашата цивилизация и на нашите традиции, след нея в определени региони и части на обществото се налага протестантският тип, оставил своя отпечатък върху бъдещето; но това се случва не по-рано от началото на следващото столетие, не преди смъртта в Англия на кралица Елизабет[1] и във Франция на Анри IV[2] (както и на всички останали основни действащи лица и от страната на реформаторите, и от другата страна – като Лойола, Нери[3] и всички останали), както и не преди възхода на Ришельо във Франция и утвърждаването на аристократичния парламент в Англия.

Може да се каже, че резултатът от Реформацията става ясен малко след избухването на Тридесетгодишната война[4]. Англия се превръща във видимо протестантска държава в десетилетието между 1620 и 1630 година. Някъде по същото време френските хугеноти, макар и все още погрешно да са приемани за политическа група, също се превръщат в самостойна и реална сила. По същото време холандската търговска олигархия успява да наложи отделянето на Нидерландия от господството на империята и фактически успява да учреди своя независима държава. По това време новата вълна залива и северногерманските княжества, както и малките планински държавици (по-конкретно Женева). За разлика от тях Франция, Бохемия, държавите по Дунава, Полша, Италия и Европейския юг са спасени.

Въпреки че битките продължават още дълго време, въпреки че Северна Германия почти изцяло е покорена повторно от силите на императора и е спасена само благодарение на политиката на Франция, въпреки че тези битки намират своето отражение в лицето на Гражданската война и падането на монархията, въпреки последните битки срещу Стюартите и всеобщата война срещу Луи XVI – всички тези събития са само последици от значимото историческо събитие, а големият резултат от това историческо събитие е ясен още преди началото на тези битки. Началото на новата епоха е поставено през първата третина на XVII век. От този момент може да се наблюдава развитието на паралелните процеси, създали духовния и след това и светския облик на модерна Европа. Необходимо е било време за утвърждаването на тези процеси, тъй като тогава те са все още незавършени, но резултатът от тях вече е можел да се види на хоризонта.През следващите три столетия се развиват следните процеси: 1)бързото развитие на физическата наука, съпроводено от задълбочаването на всяка друга форма на познанието, основано на опита и измерването; 2)възникването и налагането основно в новата протестантска част на Европа (но разпростиращо се отчасти и върху католическите територии) на системата, наричана днес „капитализъм”, която се основава на собствеността върху средствата за производство от малцинството и експлоатацията на мнозинството; 3)опорочаването на принципите за управление и власт, докато те започнат да бъдат разбирани като груба сила; 4)голямото, макар и не всеобщо нарастване на богатството, заедно с развитието на опитното знание; 5)все по-задълбочаващият се скептицизъм, който, независимо дали прикрит зад някакви традиционни форми или не, от самото начало се основава на пълното отрицание, поставило накрая под съмнение не само всички човешки институции, но и всяка форма на мислене, включително и на математическите истини; 6)всички тези процеси са съпроводени от едно всеобщо усещане – задълбочаващото се чувство за отчаяние.

Ако погледнем към тези три века от дистанцията на времето, ще забележим, че те са доминирани от прекалено разтеглени във времето процеси, които на пръв поглед са лишени от връзка помежду си – от една страна, това е връзката между знанието и богатството, а от друга, задълбочаването на нещастието на хората. На този наблюдател ще направи впечатление, че съзряването на процеса, или по-точно – задълбочаването на развалата, добива накрая размери, които заплашват самата тъкан на европейското общество. През тези столетия физическата наука придобива такава мощ, потискането на бедните става толкова всеобщо, духът на човешкия разум е обхванат от толкова остро чувство на несигурност, че най-накрая Европа се оказа изправена пред въпрос, който никога до този момент не е възниквал – дали тя, заради собствения си вътрешен разпад и леност, а не под напора на външните врагове, няма да загине.

В отговор на този злокобен, но все още неполучил своя отговор въпрос, в отговор на натрупването на толкова много зло, се налага единствената жизнена формула на нашето време: „Ако иска да оцелее, Европа трябва да се завърне към вярата”.

***

Споменах в началото, че най-важната последица от Реформацията е изолацията на душата. Това е истина, която съдържа много повече смисъл, отколкото изглежда на пръв поглед.

Под изолация на душата се разбира загубата на връзка с общото тяло, загубата на здравословния баланс между общия опит, сигурността и общата воля. По самата си дефиниция изолацията на душата включва и усещането за нещастие. Но това жестоко следствие, приложено върху обществото, съдържа в себе си нещо много повече от простото увеличаване и утвърждаване на усещането за човешко нещастие.

На първо място и преди всичко друго, изолацията на душата дава възможност в обществото да се развихри силата. Както във физиката, така и в обществото, нарушаването на стабилността в една система освобождава огромни потенциални и скрити енергии. По тази причина силата, която до този момент е успявала да удържи отделните части в едно цяло, сега е изместена от сила, която води до разсейването на тези части, за да предизвика ефект, подобен на експлозия. Това е причината Реформацията да даде началото на поредица от следствия, свързани с материалния прогрес, които обаче се развиват хаотично и се насочват в различни посоки, резултатът от които може да бъде само бедствие. Но това не е единственото следствие.

Може лесно да се забележи, че изолираната душа увеличава своите капризи. Душата не може да остане празна. Ако е заслепена, тя ще започне да опипва. Ако не може да открие желаното с всичките си сетива, тя ще започне да го търси с едно от тях.

Разпадът на общото тяло и загубата на общата религия са заместени от идоли, които независимо от тяхната ценност остават винаги непостоянни и нетрайни. Най-видимият и траен израз на съпротивата срещу корпоративния живот приема формата на обожествяване на националността – патриотизмът.Едното следствие е възникването на множество нови табута, налагането на представата за нещо като вманиачен бог, кръвожаден и вдъхващ ужас. Друго (или може би същото) следствие е утвърждаването на странния нов ритуал на всеки седми ден да се отдава почит на нищото. Друга проява е ирационалната почит, изпитвана към една книга. Сред другите възникнали концепции е и тази, че човешкият разум може изцяло да осмисли човешкото съществуване, тоест че няма никакви тайнства; както и другата крайност – че човешкият разум не може да управлява дори собствената си сфера. Тези две концепции, макар и да си противоречат, имат общ корен. Рационализмът на XVIII век, пренесен през материализма на XIX век, както и ирационалните съмнения на Кант (между които има и много емоционални безсмислици) стават причина за пълното объркване на следващите метафизици, които отричат противоречията или дори самото съществуване. Извор и на двете концепции е загубилата подкрепа душа, търсеща някакво вътрешно основание за себе си, чийто страшен сън се е превърнал в затвор, който я кара да се разтваря в чудовищна празнота.

Това първо вътрешно следствие от Реформацията е толкова могъщо, колкото силно е било реформаторското движение в откъсналите се от Европа територии и секти, докато ефектът от него се чувства значително по-слабо в териториите, останали привързани към вярата, това следствие извървява целия си път, за да произведе накрая всеобщото отрицание и всеобщото предизвикателство, поставило под въпрос всяка институция и всеки постулат. Но тъй като човечеството не може да продължи да живее в състояние на анархия, можем да допуснем, че вече наближава или е започнал един нов етап, в който липсата на корпоративна подкрепа за душата ще изведе на повърхността странни религии, свързани с магията и некромантията.

Може би това е бъдещето. Възможно е отговорът на големия въпрос да бъде намерен преди разпространението на тези нови болести. Но при всички случаи сега се намираме на етапа на пълното отрицание. Но трябва да бъде повторено отново, че откъсването от корените владее в различна степен различните общества, че все още голяма част от Европа, съставляваща около половината от нейната територия, продължава да се уповава на светостта, както и че това е тази половина, в която вярата се практикува изцяло или поне продължава да бъде влиятелна наследената от нея традиция, в тази територия Католическата църква успява да съхрани мястото си като признат и неотделим авторитет за мисленето на хората.

Причина за следващия процес, който трябва да бъде отбелязван и който за някого може да изглежда парадоксален, също е изолацията на душата. Това е процесът на нарастване на познанието. Хората, които мислят и действат като част от общото корпоративно тяло, не са толкова склонни да поставят въпроси и да се впускат в изследвания, колкото хората, които действат самостоятелно. Хората, чиито действия се основават на споделената от всички философия, не изпитват същата необходимост за изследване, колкото хората, лишени от този ориентир. Преди повече от хиляда години, когато последните големи вълни на евангелизацията на континента все още не са утихнали, един велик човек написал следното за физическата наука: „Прекарах цялата си младост в занимания с тези дреболии”. А друг, говорейки за божественото знание, написал: „всичко друго е прах”.

Опитното познание е единствената утеха, способна да замести липсата на вяра.

Човешкият разум е способен да възприеме истината по три начина – чрез науката, което означава, че за истина се приемат тези факти, които могат да бъдат доказани по пътя на опита, и по тази причина ние не можем да допуснем съществуването на нещо различно. Другата форма е мнението, при което истината се приема посредством вероятността, което е частичен, но не и пълен опит, и по тази причина ние не можем да отречем възможността за съществуване на нещо различно. Третата форма е вярата и в този случай приемаме за истина това, което не може да бъде доказано опитно, но въпреки това не можем да допуснем възможността за съществуване на нещо различно – такава е например вярата на всички здравомислещи хора в съществуването на вселената около тях или в съществуването на други човешки същества около тях.

Когато вярата като форма на познание на истината бъде отхвърлена, мнението вече не може да се противопостави на науката. Така опитното познание завзема цялата територия. Един от белезите на модерното несъвършенство е, че тази епоха не може да се опре на никаква друга форма на сигурност освен на сигурността, доказвана по пътя на опита; затова тази епоха е неспособна да оцени дори и собствените си неподлежащи на доказване основополагащи принципи.

Този стремеж на изолираната душа за търсене на индивидуално убеждение по пътя на изследването, сетивния опит и физическа наука, както е известно, преобладава през последните три века. Всички се наясно с последиците от това. Все още нито една от тях не е допринесла за увеличаването на човешкото щастие, а всяка от тях е била използвана за задълбочаване на човешкото нещастие. В тази трагедия има и нещо комично – това е постоянното учудване на откривателите, че техните открития създават не само радост и щастие и че с тях може да бъде злоупотребено, както и с всичко останало. В своето изумление мнозина започват да търсят утешение в още по-голямото разширяване на физическата наука.

Прогресът във физическата наука и в използването на машините е толкова естествен за човека (стига това да не води до нарушаване на гражданския ред), че той щеше да се случи дори ако единството на Европа не беше разрушено. Може би не толкова бързо, но също толкова неизбежно. Разрушаването на единството на Европа ускори този процес невъобразимо, но и напълно измени посоката на неговото развитие.

Ренесансът, това благотворно и ярко европейско явление, се случва много преди Реформацията, която представлява опорочаване и извращение на Ренесанса. Той открива пред душата дверите на модерната наука, но тя е била отделена от своите себеподобни точно преди да премине през тези двери. На това прекъснато развитие дължим провалите в тази област. Да се отрича ценността на модерната и напредничава наука е богохулно, както е глупаво и страхливо да се опасяваме от възможните последици от нея. Вредните последици от нея се дължат на лошата им употреба, тоест на лошата им вътрешна философия.

Свързано с освобождаването на изследователските сили е и едно друго, на пръв поглед противоречиво следствие от изолацията на душата – налагането на един лишен от основания външен авторитет. Това развитие е любопитно и макар и често да е подценявано, ако все пак модерният човек внимателно се обърне към него, ще остане изумен от неговите мащаби. Под влияние на скептицизма хората започнаха да възприемат всяко печатно слово и всяко изписано във вестниците име за непогрешим авторитет, на който трябва да се вярва без допълнителни въпроси. Отричането на тези авторитети започва да се прие¬ма за безумие, а на практика това явление доведе до разделението на хората на две групи – едната е групата на малцината, които са посветени в истината за политическия живот, за финансовите споразумения или за нерешените проблеми; а другата е групата на огромното мнозинство, което приема безкритично за истина частична или напълно лъжлива информация, разказвана и преповтаряна във вестниците или книгите.Това невероятно следствие от продължителната раздяла между некатолическото съзнание и разума има дълбок ефект върху модерния свят. И наистина, основната бъдеща битка между хаоса и реда ще се води основно по този въпрос, по проблема дали да бъде приет един лишен от основания ирационален авторитет.

На последно място, една от важните последици от Реформацията е феноменът, който сме приели да наричаме „капитализъм” и който мнозина, разбиращи носеното от него зло, погрешно приемат за основна пречка пред правилното развитие на човешкото общество и за разрешаването на нерешимите сега напрежения в модерния свят.

Системата, известна сега като „капитализъм” и всички негови проявления, е директно следствие от изолацията на душата. Тази изолация дава възможност за възхода на неограничаваната от нищо конкуренция. Тя дава възможност за неограничено развитие на по-големи умения и на по-големите таланти. Тя освобождава алчността. Същевременно руши корпоративните връзки, върху които до този момент се е основавала икономическата стабилност на хората. Възникнал първо в Англия, разпространил се после сред всички по-големи протестантски нации, а след това в различна степен и в останалата част от християнския свят, капитализмът е система, в която едно малцинство притежава земята и машините за производство, докато мнозинството постепенно губи своята собственост. По тази причина хората, останали без собственост, могат да съществуват само благодарение на милостинята, подмятана от малцинството, за което човешкият живот не представлява никаква ценност. Наред с това, малцинството от собственици контролира държавата и всичките нейни институции – това е причината за натрупването на големия национален дълг, съпровождащ винаги тази система; това е причината и за здравата финансова хватка, наложена върху далечни икономически активни хора, както и за извличането на богатствата не само от все по-недоволните народи в отвъдморските територии, но и от индивидуалните производители, които живеят в други независими държави.

В резултат на налагането на тази система се губи същинската концепция за собствеността, а утешението по естествен начин започва да се търси в цялостното отричане на собствеността. И в този случай, както и в случая с ирационалните табута и скептицизма, две на пръв поглед противоречащи си явления имат общ корен – както капитализмът, така и идеалната нехуманна (и неосъществима) система, наречена социализъм, се основават на един и същ начин на мислене и търсят решение на един и същ проблем на обществото.

Опора на съпротивата и срещу двете е селското общество, което в цяла Европа се оказва свързано с авторитета на Католическата църква. Под селско общество не се разбира общество, съставено от селяни, а общество, в което модерният индустриален капитализъм се основава върху земеделието и в което земеделието е извършвано от хора, които частично или изцяло притежават земята и инструментите за нейното обработване под формата на пълна собственост или на временно ползване. В тези общества държавните институции се основават върху концепцията за сигурно и балансирано разпределена частна собственост, която не може да бъде отнета и която оказва влияние върху цялостното мислене на всички. И тази система, както и всяка друга основана на здравия разум система, макар и да е приложима само към този грешен свят, се ползва със сигурната подкрепа на Католическата църква.

***

Това е истината. В резултат от катастрофата, случила се преди триста години, сме достигнали до състояние на обществото, което не може да продължи дълго; това е общество, лишено от общо политическо тяло, изгубило своите илюзии и духовните си рамки. Хората навсякъде вече усещат, че продължаването по този безкраен и безцелен път, водещ надолу, прилича на безкрайното трупане на дългове. Следването на този път ни отдалечава все повече от възможното разрешение. Различните форми на познание все повече се отдалечават една от друга. Авторитетът, този основен принцип на живота, все повече губи своя смисъл, а сградата на нашата цивилизация, която сме наследили и която ни е поверена, постоянно се тресе и заплашва да се срути. Тя е видимо нестабилна. И може да рухне всеки миг. И ние, живите, може да бъдем свидетели на тази разруха. А когато това разрушение настъпи, то няма да е само внезапно, то ще бъде и последно.

В това състояние остава валидна само една историческа истина – че това е нашата европейска цивилизация, изградена върху най-благородните основи на класическата древност, създадена благодарение на, съществуваща чрез, в съгласие със и която може да продължи да съществува само с помощта на Католическата църква.

Европа или ще се върне към вярата, или ще загине.

Вярата е Европа. И Европа е вярата.

Представяне и превод от английски: Момчил Методиев

____________________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Елизабет I (1533-1603) – кралица на Англия (1558-1603), по чието време Англиканската църква получава статут на подкрепяна от държавата Църква. – Б. пр.

[2]. Анри IV (1553-1610) – крал на Франция (1589-1610). Преди възкачването си на трона участва в религиозните войни във Франция от страната на хугенотите. След коронацията си обявява преминаването си от калвинизма в католицизма, а през 1598 година издава Едикта от Нант, с който прокламира религиозна толерантност към протестантите, сложил край на гражданската война в страната. – Б. пр.

[3]. Св. Филип Нери (1515-1595) – италиански свещеник, наричан също апостолът на Рим, основател през 1552 година на световната Конгрегация на свещениците ораторианци. Съветник на папата и близък приятел на св. Игнаций Лойола. – Б. пр.

[4]. Тридесетгодишната война (1618-1648) – един от най-разрушителните конфликти в историята на Европа, която се води основно на територията на днешна Германия. Причините за войната, както и мотивите на европейските сили да се включат в нея са различни, но основната причина е конфликтът между протестанти и католици на територията на Свещената римска империя. Войната завършва с подписването на Вестфалския договор през 1648 година, с който се гарантират религиозните права на протестантите в Германия. – Б. пр.

Хилеър Белок (1870-1953) е един от известните и оригинални английски мислители от първата половина на ХХ век. Плодовит автор, той е известен като историк, поет, сатирик, литератор и политически активист. Заедно с Бърнард Шоу, Хърбърт Уелс и Гилбърт Кийт Честъртън е сочен като един от Четиримата големи в английската литература през епохата на крал Едуард.

Четиримата непрекъснато дебатират помежду си както по страниците на вестниците, така и на публични събрания, а единомислието между Честъртън и Белок става причина Бърнард Шоу да създаде думата „Честърбелок“, с която описва близостта между тях.

Роден във Франция от смесено семейство на французин и англичанка, Хилеър Белок израства в Англия, но получава официално британско гражданство през 1902 година. Спечелва си известност още като студент в Университета в Оксфорд, където е избран за президент на университетския клуб за дебати, известен като Оксфордски съюз. След като завършва образованието си, той се включва в политиката и от 1906 до 1910 година е депутат в парламента от Либералната партия, но скоро след това е разочарован от политическата система и се оттегля от политиката. През останалата част от живота си живее благодарение на перото си, а единствената му постоянна работа е между 1914 и 1920 година като редактор на списанието Ленд енд Уотър (Земя и вода), посветено изцяло на хода на бойните действия по време на Първата световна война.

Най-важните му съчинения излизат през двадесетте години на ХХ век, от този период е и неговата полемика с Хърбърт Уелс, в която Белок критикува секуларните идеи на Уелс и споделяната от него теория на еволюцията и на естествения отбор. В хода на този спор Уелс отбелязва, че „да дискутираш с Белок е като да попаднеш в буря“. Началото на полемиката е поставено от рецензията на Белок за книгата на Уелс Поглед към историята, в която Белок отбелязва, че това е „една въздействаща и добре написана книга, докато в нея се появява човекът, което се случва около страница седма“. Уелс отговаря с малката полемична книжка Възраженията на г-н Белок, в отговор на която Белок издава книжката Г-н Белок продължава да възразява.

Белок е автор на множество книги от различни жанрове, посветени на разнообразни теми. Сред най-известните му произведения са книгите със стихотворения Приказки с предупреждение, на пръв поглед предназначени за деца, но чието сатирично съдържание е адресирано към възрастните. Сред почитателите на тези стихове е и основателят на „Пинк Флойд“ Сид Барет, чиято песен Майка Матилда от първия албум на групата се основава на стиховете на Белок. Най-известните негови исторически и публицистични съчинения са Робската държава (The Servile State, 1912), Европа и вярата (Europe and Faith, 1920) и Евреите (The Jews, 1922).

Основна черта на възгледите на Белок, оказала влияние върху цялостното му мислене, е неговият безкомпромисен католицизъм. Католическата вяра, критичното му отношение към секуларизма и протестантството, както и разочарованието му от политическата система във Великобритания го сближават с Гилбърт Кийт Честъртън и с неговия брат Сесил Честъртън. През 1911 година Хилеър Белок и Сесил Честъртън издават книгата Партийната система, в която защитават тезата, че политическата система е доминирана от хората от „предните редици“, които остават едни и същи независимо от смя¬ната на управляващата партия. На следващата година тримата създават и вестник Ай Уитнес (Очевидец), чиито разкрития през 1912 година водят до избухването на първия голям корупционен скандал в английската политика, известен като случая „Маркони“. Двамата с Честъртън споделят и социално-икономическите идеи на така наречения дистрибутизъм, повлияни силно от социалната доктрина на Католическата църква. Тази идея е представена от Белок като алтернатива едновременно на капитализма и социализма, като според него дистрибутизмът не е програма за формиране на нова икономическа система, а представлява завръщане към системата, съществувала в Европа през хилядолетието, в което Католическата църква е заемала доминиращо положение. Обобщение на възгледите на Белок е фразата „Вярата е Европа и Европа е вярата“. Този цитат е използван и за заглавие на публикуваното тук есе на Белок, което е заключението на неговата книга Европа и вярата. В своите мемоари, в които посвещава на Белок специална глава, Честъртън го описва като задълбочен и принципен мислител и борец, но и като весел човек, способен да се радва на живота. Израз на тази страна от неговия характер е и друга известна фраза на Белок:

Където католическото слънце свети, добро червено вино, любов и веселие цари.

Изображения – авторът Хилеър Белок (1870-1953). Източник – yahoo.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5IC