Монах Пахомий Желев (Зографски)

За автора и книгата

Авторът на книгата, монах Пахомий, е роден на 31 август 1957 година в град Сливен, със светското име Людмил Панчев Желев. На четиридесет и пет години постъпва като послушник в Поморийския монастир „Св. великомъченик Георги Победоносец“, след което е преместен на послушание в Бачковския монастир „Успение Богородично“, където пребивава година и половина. След това е послушник в братството на славянобългарския монастир „Св. Вмчк. Георги Зограф“, Света Гора, където е постриган за монах. Монах Пахомий завършва Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през учебната 2014/2015 година

Настоящата книга се издава като студия на тема „Безсмъртието на човешката душа“ с благословението на схиархимандрит Амвросий – игумен на славянобългарския монастир „Св. Вмчк. Георги Зограф“, Света Гора.

Книгата ще бъде полезна за всички, които се съмняват в безсмъртието на човека, и за тези, които просто се интересуват от въпросите за живота след смъртта или по-точно за живота след живота. Авторът прави достъпни чрез разсъждения и тълкувания някои от най-важните истини за вярата, дадени на човека в откровението.

Според монах Пахомий „вярата не се състои само в това безусловно да се вярва, че с Божията благодат на вярващите в Христа са опростени греховете заради заслугите Му, но оправдаващата вяра се състои в искреното приемане на всички истини на откровението, както ги преподава и разбира вселенската Църква. Особено нужно е да се вярва, че има Бог.“ „Защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:6). Използвайки умело светоотеческите слова, авторът ни дава нравствени поучения за правилната вяра в Бога и безсмъртието на човешката душа. Ето някои кратки примери: „Вярата приближава човека до Бога и го усвоява за Бога. Тя ще представи човека пред Божието лице и ще го постави в последния ден от живота на този свят – в началото на вечния ден – отдясно на Престола Божи за вечно наслаждение в Бога, за вечно съцарствие с Бога. Вярата в Христа е живот. Хранещият се с вяра вкусва още по време на земното си странстване вечен живот, определен за праведниците след края на това странстване.“ „Когато говориш, ти раждаш слово. Ти произнасяш слово, което никога не умира, а живее до Страшния съд. То ще застане с тебе на Страшния съд и ще бъде с тебе или против тебе.“ В този смисъл написана на основата на светоотеческата традиция и духовния монашески опит, книгата е интересна, увлекателна и е предназначена за широк кръг читатели.

Бисер Божков

Предговор

Едно от главните занимания за всеки монах е да помни смъртта, особено ако знае и осъзнава, че тя реално му предстои. Не съм съзнавал като дете и в младини, че ще стана монах на Света Гора. И днес съзнанието, че съм осъден да умра някой ден, е за мене непоносима мъка, но и радост. Защото, без да размишлявам за нещо конкретно, в сърцето ми се появяват понякога следните мисли: …щом човек може да страда така дълбоко, то по своята същност той е велик. Бог е абсолютно реален единствено, ако човек сам по себе си е венец на цялото мироздание. И в Божиите очи той наистина е най-ценният от всички творения. Монашеството е много славно дело, възпято от всички свети отци. То е най-висшият начин на живот за човека на земята. Разбира се, добре е, че монашеският живот изглежда за нас много примамлив, а и кой истински християнин не мечтае в дъното на душата си за иноческия път. Но да се прецени истинският ни запас от ревност и любов към Бога и силата на онзи огън, без който не може да отидем да живеем усамотено, никак не е лесно.

От времето на Адам и Ева за съжаление смъртта е станала участ на всички хора, макар и печална, макар и не нормална, макар и противоестествена, макар и несъответстваща на Божия замисъл за човека. Но също така това е станало като някаква наша втора природа, която Господ е победил със Своето Възкресение. Но Той не ни е дал безсмъртие сега, в това тленно тяло, което би било жестокост, а ни е дал Възкресение в безсмъртно тяло. По горните съображения и заради ежедневните ми разсъждения за смъртта и за живота след нея като реалност събудиха в мен желание да разработя темата за „безсмъртието на човешката душа“. Изказвам искрена синовна благодарност и признателност на схиархимандрит Амвросий, игумен на славяно-българския монастир „Св. Вмчк. Георги Зограф“, Света Гора, моя духовен старец и баща за духовното наставничество през годините и благословението да издам настоящата книга за полза на Църквата.

Монах Пахомий Желев (Зографски)

Увод

Във всеки човек е заложена вечността. Този Божий дар съвременният човек е изродил в принципа: Аз да съм добре – след мене потоп (Монах Пахомий)

На темата какво прави с човека смъртта, продължава ли след смъртта на тялото някакво съществуване и ако да, то какво е точно, продължава ли човешката душа безсмъртен и вечен живот са написани много книги и статии. Сред съчиненията и мислите на св. отци има и фантазии на съвременни автори и съвършено нелепи измислици. Смъртта съвсем не е такава, каквато ние най-често си я представяме. Всички ние преди смъртта, при умиране и после в отвъдния свят виждаме и преживяваме несъмнено много неща, които не очакваме и за които не мислим. Знаейки малко повече в неверието си или вярата в Бога, се надяваме, че ще се страхуваме и страдаме по-малко. Християнството учи, че душата е безсмъртна и че след смъртта на тялото тя преминава в други условия на реалността и продължава съзнателното си съществуване. В това може да се вярва или да не се вярва. Щастливи са тези, които могат да вярват простодушно и дълбоко в Бога, без да навлизат в някакви размишления. Техният живот би бил по-светъл и по-хубав. Но не всеки притежава правилна и непоколебима вяра в Бог. Съвременният човек, дори да е близо до вярата в Бога, е привикнал да размишлява, да открива, да търси потвърждения. Неверието никога не е било резултат от познанието, а този, който твърди, че познанието разрушава вярата, се лъже. Умирането може да бъде много трудно, но може да бъде толкова леко, както преходът от реалността към съня. Смъртта трябва да се очаква и да бъде посрещната така, че умирането да бъде достойно и не прекалено трудно. Темата за безсмъртието на човешката душа е вълнувала много творци. Така например Фьодор Михайлович Достоевски смята, че: „Целият живот на човека, личен и обществен, е основан на вярата в безсмъртието на душата. Това е най-висша идея, без която нито човекът, нито народът биха могли да съществуват“, а Иохан Волфганг Гьоте пък е казал: „Аз съм съвършено спокоен при мисълта за смъртта, защото съм твърдо убеден, че нашият дух е същество, чиято природа остава неразрушима и което ще действа непрекъснато и вечно.“ Отците на Църквата учат, че за да се възприеме това, което е по-висше от материята, са нужни духовни опит и знание. Неверието никога не идва като резултат от знанието. Напротив, ако вие поговорите с някой от „убедените неверници“, ще разберете, че той никога не е чел Свещените книги, дори Евангелието, не знае нищо за Христовото учение и въобще не се интересува от тези „легенди“. А за да „се вярва“ или да не се „вярва“, е нужно все пак да се знае за какво става дума. Защото, ако ние решаваме нещо, без да познаваме същността на нещата, то каква е цената на нашето мнение или на нас самите? Но само с отвлечени знания, само с изучаване не бива да се усвоява истината, особено духовната истина. Освен знанието е нужен духовен опит и молитвен живот. Молитвата е опит да се разговаря с Бога.Темата за смъртта на човека и безсмъртието на човешката душа е постоянна и многостранна тема на всяко едно човешко общество, епоха, всяко едно човешко поколение и сърце. От древността до днес тя е може би дори най-съдбоносният въпрос, който занимава всяка изучаваща човека наука и философия. В религиите тя е основно занимание. Огледана е от всички страни, за нея вече е казано всичко, което е могло да бъде казано и помислено. Освен най-дълбокото и най-съкровеното – онова, което задължително трябва да бъде преживяно лично от всеки един от нас, реалните хора на своето време, които един ден ще бъдем в гроба и отвъд. Именно за нас и нашето човешко сърце науката и философията не казват нищо повече от думи, а техните думи са лишени от силата да животворят. Животвори едничък Животът, победил смъртта… Съзнателният земен живот на всеки един човек започва с въпроси за смъртта – какво е смъртта; защо има смърт; край или начало е тя. Поставени пред съзнанието, тези въпроси не дават на човешкото сърце покой дотогава, докато то не намери за тях окончателен и категоричен отговор. И този отговор е неизменно свързан с въпроса за Истината: окончателната, абсолютната и категоричната истина. По такъв начин самата мисъл за смъртта ни тегли към Живота и Истината. Разсъждавайки в тази посока, стигаме до заключението, че: Нашият Творец изковава добро, тоест Той превръща всяко зло в добро. Непримирима е нелукавата душа, която търси Живота и Истината – непримирима пред всичко лъжовно, лицемерно и отклоняващо я от нейното стремление към тях. Сътворена от Живота, душата търси Живот, пребъдващ вечно. Създадена от Истината, човешката душа е преизпълнена с копнеж по Истината, съществуваща вечно. Затова Пътят, Истината и Животът – Христос е смисълът на нашето временно и вечно съществуване! Единствено Христос в Своето божествено Евангелие дава на всички човешки въпроси, стремежи и копнежи – отговор, способен да утоли у човека всички жажди, да уталожи всички питания. Смъртта ни тласка към Христа чрез вродената у нас вяра (ако я имаме) в безсмъртието на душата, обдарена с ненаситен стремеж да търси и намери Бога, от Чието дихание тя е излязла. Но срещата на душата с Бога може да стане единствено в Истината, защото освен Живот, Бог е Истина. Това поле е Църквата, опазила в духовните си хамбари, човека за всичко, що касае битието му, смисъла на смъртта – сега и във вечността. Според Свещеното Писание и Свещеното Предание цялото човешко житие се свежда до безсмъртието и възкресението на човека. Целият наш живот жадува за Христа и Го намира единствено в Неговата Църква – Христовата Православна църква.

Цел на настоящата книга е православният анализ за безсмъртието на човешката душа и изясняване на есхатологичния смисъл на възкресението на човека. В книгата сме си поставили следните задачи:

– проучване на библейското и светоотеческото учение на православието за: целта на човешкия живот; оборването на лъжеученията за живота след смъртта; помненето на смъртта, частния и страшния съд, възкресението на човека, горчивата и блажената вечност;

– анализ на преживяванията и вярата в Бога на религиозния и светския човек;

– разглеждане на основоположните въпроси за смъртта, безсмъртието на човешката душа и възкресението на човека съгласно учението на Православната църква.

Предвид казаното дотук ще упоменем най-общо някои древни и съвременни автори, които са писали за смисъла на тайната на смъртта и безсмъртието на човешката душа, и възкресението на човека, а именно това са: св. Макарий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов, св. Иоан Дамаскин, св. Митрофан Воронежки, блажени Иоан Милостиви, св. Игнатий Брянчанинов, св. Иоан Максимович, иеромонах Серафим Роуз, архимандрит Серафим Алексиев, протоиерей Георги Флоровски, преподобни Иустин Попович. Тук подчертаваме, че не споменаваме изчерпателно всички, например пророци, евангелисти, апостоли и църковни писатели, изразяващи Светия Дух и учението на Господ Иисус Христос в Свещеното Предание и Свещеното Писание. Защото те ни учат твърдо, че Господ сътворил два свята – две вселени, които са взаимносвързани – видим свят и невидим свят. За това слушаме всеки ден на вечерното богослужение при четенето на 103-ти псалом. И видимият, и невидимият свят се разцепили вследствие на грехопадението: първият – заради Денница и последвалите го ангели, вторият – чрез грехопадението на първите хора Адам и Ева. Заедно с греховете във „видимия свят дошли болестите, тлението и смъртта. Господ казал на Адам: „Пръст си и в пръстта ще се върнеш“ (Битие 3:19).

Да преминем по съществото на книгата.

Първа глава

За смъртта

Смисълът на човешкия живот е да се подготвим за живота след смъртта (Монах Пахомий)

Според св. апостол Павел нашият земен живот е подготовка за бъдещия живот, който настъпва след смъртта. „Както на човеците е отредено да умират един път, а след това – съд“ (срв. Евр. 9:27), а „най-последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта“ (срв. 1 Коринтяни 15:26). Смъртта за християнина не е страшна, ако той се е подготвил за нея с покаяние и е живял така, като че ли всеки ден от тукашния живот му е бил последен. Свещеното Писание казва: „Във всичките си работи помни за твоя край и вовеки не ще съгрешиш“ (срв. Сирах 7:39). А преподобни Иоан Лествичник поучава: „Както хлябът е най-необходимата от всичките храни, така и мисълта за смъртта е най-нужна от всички други деяния. Невъзможно е за човека да прекара благочестиво сегашния живот, без да живее с мисълта, че всеки ден е последен от живота му[1]“.

1.1. Православното учение за смъртта и причината за нея

Повечето хора живеят с илюзиите на земния живот и забравят, че са смъртни. Те градят домовете си и щастието си върху несигурна основа. Затова кроежите им често рухват, преди да бъдат изпълнени (срв. Матей 7:26-27). За построяването пък на свой вечен дом, те дори не помислят. Смятат го за празна фантазия. Това е трагичното в съдбата им. Вярващите в Христа Спасителя не бива да забравят, че са създадени за вечен живот и че той представлява най-скъпия Божи дар за нас. Творецът, у Когото е изворът на живота (срв. Псалом 35:10), е вложил вечността в сърцето на човека, по думите на премъдрия Соломон (срв. Еклесиаст 3:11). След грехопадението блажената вечност е била изгубена за нас – хората. Копнежът по нея обаче останал в нас. Той не е илюзия, не е въображение, а е действителна жажда, която не ни лъже, ако сме реалисти в духовния живот.„Човек предполага, а Господ разполага“ – гласи често употребяваната, но практически почти винаги забравяна народна мъдрост. Ние плануваме много неща, възлагаме надежди на бъдещето, но изведнъж една невидима Ръка зачерква всичките ни проекти и ни отвежда там, откъдето няма връщане. При това фактическо положение на нещата се пита: Принадлежим ли на себе си? – Отговорът е: Не! Хилядите примери на живота около нас потвърждават това. Тъкмо когато някой мисли, че почти се е наредил, че сега вече може да си поживее, идва смъртта, като крадец и го грабва, за да го заведе в задгробния живот. Предвид казаното възниква въпросът, каква е причината за смъртта?

Бог сътворил първите човеци – Адам и Ева – безсмъртни, дарувал им вечно блаженство и жителство при Себе Си в рая. Но нашите прародители, злоупотребявайки със свободата си, съгрешили тежко, не се покаяли за греха си и били наказани с изгонване от райското жилище. От този момент те и потомците им понесли робския ярем на жалкото земно съществуване; и да търпят тежките последици на грехопадението си: телесната и духовна смърт, проклятието и греха. Човек почнал да боледува, да старее и умира. След смъртта си той не отивал при Бога, а в ада, понеже раят бил заключен за всички хора до неопределено време. Но милостивият Бог не ни изоставил напълно. Той обещал (говорейки чрез пророците) в Писанията, че ще настъпи време, когато ще изпрати Своя Син на земята, за да ни освободи от робството на дявола. Бог изпълнил обещанието Си. Преди около 2000 години Син Божи слязъл на земята, като се родил по чудесен начин от Пресветата Богородица – Присно Дева (като се въплътил от Дух Свети и Дева Мария), приел името Иисус Христос и живял тридесет и три години като човек и едновременно като Бог, тоест като Богочовек. През това време Той излекувал много болни, възкресил мъртви, учил хората да вярват в Него като в Син Божи и да се обичат помежду си. Накрая се предал доброволно в ръцете на враговете Си, за да бъде разпнат и възкръсне, което било и крайната цел на Неговото изкупително дело и въплъщение в плът по свръхестествен начин от Дух Свети и Дева Мария. След като Христос издъхнал на Кръста, пречистото Му Тяло било погребано по иудейски обичай, а с Духът Си Той слязъл в адовата преизподня, за да благовести на всички отвека починали праведници, че е настъпил часът на тяхното избавление. Така Спасителят ни изкупил от греха и от дяволския плен чрез пролятата Си Кръв и саможертва. И Раят, откъдето някога били изгонени нашите прародители, отново бил отключен за човека и станал вечен дом на всички праведници.

След Възкресеснието и Възнесението Си Господ не оставил човеците, а им изпратил Дух Свети, който невидимо, но реално пребивавал, пребивава и ще пребивава в Христовата Православна църква, която образували всички повярвали в Господ Иисус Христос, независимо от тяхната раса, народност, пол, обществено положение. Дух Свети е Третото Лице на Света Троица, който ние наричаме нашия Бог, Който е един по същество, но в три равни по чест, но различни по свойства Лица. По този начин основаната от Христа, осветена, облагодатена и ръководена от Светия Дух – Църква продължава и днес делото на Богочовека – Иисус Христос тук на земята. Тя се моли за всички починали със светлата надежда, че Господ Бог ще се смили над всички тях и ще ги помилва по начин, Който Му е угоден и само Той единствено знае. От казаното дотук става ясно, че човекът е сътворен с безсмъртна душа, която носи Божия образ и подобие, и това е най-главното ни различие от животните. Благодарение на своите душевни способности ние, хората, мислим, говорим, постъпваме по съвест (Божия глас в хората, заложен ни трансцендентно), тъгуваме, радваме се и така нататък. Нашата душа може да съществува и вън от тялото ни, докато тялото престава да живее, когато е напусното от душата. Това изменение в човешкото битие ние наричаме телесна смърт. Тогава тялото се разлага на съставните си части, изгнива… То ще бъде съставено отново, но в обновен вид в деня на Страшния съд, когато, съединено отново с душата, ще образува същия човек, който ги е носил през времето на земното си съществуване. Така обновени и освободени от несъвършенствата на телесното, всички ние ще получим справедливо възмездие за своя земен живот: вечно блаженство, ако сме вършили добро, или вечни мъки, ако сме умрели (починали) като неразкаяли се грешници. Смъртта е неизбежна участ на всеки Адамов потомък[2]. „Човек не е властен над духа… и няма власт над смъртния ден, нито избава в тази борба“ – казва библейският мъдрец (срв. Еклесиаст 8:8). Самоизмама е, че щом не мислим за смъртта, тя не се приближава към нас.

1.2. Защо за християнина смъртта не е страшна

У всички свети отци често срещаме тази чудновата на пръв поглед мисъл, че смъртта за някои – най-страшното нещо в живота – не е страшна. Както вече видяхме, светата Църква гледа на смъртта на праведниците като на най-светло тържество. Свети Иоан Златоуст говори, че за истинския християнин тя е по-приятна от живота[3], защото „тя не е нищо друго освен пътешествие, преселване, успокоение, тихо пристанище, избавление от смутове и освобождаване от житейските грижи[4]“. Смъртта е благо за благочестивия християнин, защото го отвежда при Бога във вечния живот. „Който е умрял, – пише свети апостол Павел, – той се е освободил от грях. Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него.“ (Римляни 6:7); „И тъй, ние винаги сме спокойни и като знаем, че докле живеем в тялото, се отдалечаваме от Господа,… имаме дръзновение и по-скоро желаем да напускаме тялото и да се приберем у Господа“ (2 Коринтяни 5:6, 8). Защото само този, който (макар и на късен етап в живота си) е живял с подвига на християнския живот, с покаянието и с оплакването на своите грехове, може да каже като свети Амвросий Медиолански: „Глупавите се боят от смъртта като от най-голямо зло, а мъдрите я желаят като успокоение след трудовете и край на бедите.“ Затова, когато праведниците умират, те са спокойни за прехода.

Но за митарствата ще говорим по-нататък.

Да обобщим защо смъртта не е страшна или кога е страшна. Не смъртта на тялото е страшна, защото с нея човекът не престава да съществува, а преминава в един друг живот, в задгробния живот. Страшна и ужасна е смъртта, при която човешката съвест е нечиста, а това е адът с неговите вечни мъки, които дяволът е приготвил за всички неразкаяли се грешници: „самолюбци, среблюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непремирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци“ (срв. 2 Тимотей 3:2-3). Това, че смъртта не е страшна за праведниците, се потвърждава от думите, които чуваме всеки път на Пасха: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ … смъртта биде погълната с победа“ (срв. 1 Коринтяни 15:54-55).

1.3. Целта на човешкия живот

Какво нещо е животът, каква е неговата цел? „Род предхожда и род дохожда“ (срв. Еклисиаст 1:4). Времето неудържимо лети. Вековете прииждат, отминават и с тежките си стъпки потъват в сумрачните далечини на миналото. Поколения се раждат и изчезват, за да не се върнат вече никога на земята. Човеците градят домове за себе си, но бързо ги напускат завинаги и други хора се заселват в тях. Градове се съзиждат и развалят. Държави се създават и пропадат. Картините на историята непрестанно се менят. Каквото е било, вече не е. А това, що иде, само Бог знае какво ще бъде. Светът е арена, на която действащите лица се заменят едно от друго в непродължително време. Нови човеци се явяват на сцената, но скоро и те пропадат в мрака на забвението. Някои играят важни роли в живота, други – незначителни, а трети – никакви. Някои се показват на широкото обществено поле и славата им бляска като метеор на небето, за да угасне скоро. Други се мяркат само в тесния кръг на своето служебно място и сред малцината си приятели. За трети пък никой нищо не знае. Едни са щастливи, а други – нещастни. Едни се смеят, а други плачат. Едни са здрави, а други постоянно боледуват. Едни са богати, а други – бедни. Едни са даровити, а други – посредствени и обикновени хора. Някои живеят, по светски казано, извънредно дълъг живот, други, току-що родени, бързо умират. Но и продължителният, и късият живот от гледна точка на всепоглъщащата ни вечност в края се изравняват. Какво представлява най-учудващото дълголетие пред необятната вечност? Не са ли това все мигове, които блясват като искри и щом угаснат, вече не се явяват? Човешките години изглеждат много на брой, когато предстои да се живеят. Отлитнат ли обаче, те се превръщат в бързо изчезнали сънища. Човекът е ненаситен на живот. Този всеизвестен факт говори, че сме създадени не за смърт, а за вечен живот. Затова поначало ние, хората, жадуваме за вечност. Всички чувстваме, че смъртта е нещо нередно, вмъкнало се насилнически в човешката съдба, и инстинктивно някак си се държим за живота си като за своя най-скъпа драгоценност.Но тогава възниква въпросът, има ли безсмъртие на човешката душа в отвъдния свят? Разбира се, че има! Това ние изповядваме всеки ден в Символа на Вярата („Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин.“), защото иначе би било безсмислено да се живее и особено да се живее по християнски с всичкото напрежение, което се изисква от висотата на евангелското нравоучение. Защото човешкото сърце, в което грее надеждата за безсмъртие, не може да се примири с мисълта за жестоката безсмисленост на земния живот[5]. Човекът е тяло и душа, тоест венецът на творението е дихотомно разумно същество. Ако човешките тела са така премъдро сътворени, че с всеки свой орган и с всяка своя насочена функция постигат някаква разумна цел, то нима можем да допуснем някаква разумна цел, то нима може да допуснем за душата, че тя – най-ценното, безсмъртното в човека, е лишена от всякакъв смисъл, от всякаква цел? Не! Това е немислимо. Душата е създадена от Бога и за Бога. Ние се раждаме във времето за вечността и смъртта не е отрицание на вечния живот, защото е казано: „И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била, а духът ще се върне при Бога, Който го е дал“ (Еклисиаст 12:7). Изводът от казаното дотук е, че: Единствено убедеността в безсмъртието на човешката душа може да придаде смисъл на краткия земен живот на хората[6].

Помнене на смъртта

Помненето на смъртта е най-добрият път за постигане на духовната истина за нещата. Помненето на смъртта помага за изгарянето на страстите на човека. Старецът Ефрем Светогорец (наричан Аризонски) казва в тази връзка: „Защо събираш, защо се гордееш, защо се хвалиш, о, младост, о, здраве, о, ученост? Щом дойда – казва смъртта, ще ви дам истинска цена! Когато бъдете поставени в тъмния гроб, тогава ще познаете ползата от земните блага! Защото… заминаваме, чеда мои, в друг свят, неподвластен на сетивата, не ще останем в този, пълен с горчивина, притеснения, грях и мъчения. Там, в истинския живот, Господ Бог „ще отрие всяка сълза от очите на спасените“ (срв. Откровение 7:17; 21:4), и няма да има нито болка, нито печал, нито въздишка, а несвършващ ден, живот без край[7]. Затова, с цялата си душа, с целия си жар да възжелаем онзи живот, чеда мои, та с Божията помощ да го придобием и да се избавим от страшно мъчение[8]“.

Затова трябва да помним смъртта (тоест да мислим за нея), защото „всичко в този суетен свят ще отмине. Светът и земният живот са тържище, на което всеки човек купува със златото на живота си вечен живот. Колко мъдър ще бъде онзи, който употреби разумно златото на живота, като купува само това, което ще му донесе полза в часа на смъртта и в часа на Божия съд! Да купуваме скъпоценни неща, които се харесват на великия Цар: изповед, смирение, пълна чистота от плътски грехове, любов по Бога; осъждането, празнословието, лъжата и други подобни греховни деяния да бъдат далеч от нас… Ако направим така, ще станем богаташи в блаженото Божие място[9]“. Праведният Лот, намирайки се сред развратни и порочни хора, се измъчвал ден и нощ. Той страдал, като виждал срамните им дела, но сам не осъждал никого, затова и бил удостоен с Божественото явяване и бил избавен от гибелта на нечестивите по време на Божественото подпалване на беззаконните градове[10]. Тоест когато човек мисли за смъртта като реалност, той може да си спомни, че: „Суета на суетите, всичко на този свят е суета“ (срв. Еклисиаст 1:2). Така възкликнал премъдрият Соломон, след като преизобилно опитал всички чувствени наслаждения. Сърцето му изпитало всички удоволствия, но краят им е тление и гибел, а трудещият се по Бога, обратно, и от необходимото за живот не се лишава, и от друга страна, чувства истинската радост и Божи мир[11].

Затова и св. пророк Моисей, казва: „Да помниш през всички дни на живота си деня, когато излезе из Египетската земя“ (срв. Второзаконие 16:30).

На въпроса, кой е достоен да се нарече разумен, св. Исаак Сирин отговорил така: „Онзи, който действително е разбрал, че тукашният живот има предел. Той единствен може да поставя предел и на своите прегрешения[12]“. В това се състои, според великия сирийски светец, мъдростта – да предвариш смъртта и преди тя да е сложила край на твоите греховни привички, ти да си съумял да скъсаш с тях. В тоя смисъл св. Антоний Велики съветва: „Винаги помни излизането от тялото и не забравяй вечното осъждане… Ако така постъпваш, няма да съгрешиш вовеки. Размишлявай в себе си и си казвай: „Аз няма да приживея днешния ден в този свят.“ Всеки ден си мисли, че това е последният ти ден в този свят – и ще се запазиш от грехове… Горко на нерадивите (ленивите), защото краят им наближава, а нямат помощник, нито надежда за спасение[13]“. Според митрополит Филарет Московски мисълта за смъртта е свързана със страх и печал само поради несъвършенство. Който обаче е обзет от любов към Бога, неговата мисъл за смъртта се озарява от радостна надежда. Това извършва Божията благодат в човека. Следователно може да се разсъждава за смъртта без смущение[14].

1.4. От смърт към живот

Смъртта е велика тайна. Тя е раждане на човека от земния, временен живот във вечността. При извършването на смъртното тайнство ние снемаме от себе си нашата груба обвивка – тялото, и с душевното същество, тънко и ефирно, преминаваме в друг свят, в жилище на същества, еднородни с душата. Този свят е недостъпен за грубите органи на тялото, чрез които по време на нашето пребиваване на земята действат сетивата, принадлежащи впрочем единствено на душата[15].

Смъртта е раздяла на душата с тялото, съединени по Божия воля, и пак разделяни по Божия воля. Смъртта е раздяла на душата с тялото вследствие на нашето падение, от което тялото е престанало да бъде нетленно, каквото първоначално е било сътворено от Създателя. Смъртта е наказание за безсмъртния човек, с която той бил поразен за непослушанието си към Бога. Чрез смъртта човекът болезнено се разсича и разделя на две части, от които е съставен, и след смъртта вече няма човек, а тялото му съществува отделно. И тялото продължава да съществува, макар и да виждаме, че то се разрушава и се връща в земята, от която е взето: то продължава да съществува в тлението, както семето в земята, в очакване на вторичното съединяване с душата, след което то вече ще стане недостъпно за видимата смърт. Телата на особените Божии избраници се противопоставят на тлението, бидейки обилно проникнати от Божията благодат, и в самата смъртна сянка явяват началото на своето славно възкресение. Вместо зловоние те излъчват благоухание, вместо да разпространяват около себе си смъртна зараза, те изливат изцеление от всички недъзи, изливат живот. Такива тела са и мъртви, и живи – мъртви по човешко естество, и живи по присъствието на Светия Дух в тях. Те свидетелстват в какво величие и святост е създаден от Бога човекът, и че това величие, тази святост са възвърнати от изкуплението[16].

Християните, прекарали земния си живот благочестиво или очистили се от греховете с искрено покаяние, с изповед пред духовния отец и изправяне на себе си, ще наследят вечно блаженство заедно със светлите ангели. А напротив, нечестивите, тоест невярващите в Христа, злочестивите, тоест еретиците, и онези от православните християни, които са прекарали живота си в грехове или са паднали в някакъв смъртен грях и не са се излекували с покаяние, ще наследят вечно мъчение заедно с падналите ангели[17]. „Смъртта на грешника е люта“ (срв. Псалом 33:22), казва Писанието, а за благочестивите и светите (хора) тя е преминаване от житейската мълва и смущение към нерушимо спокойствие и безкрайно блаженство, преминаване от земята на небето и съединяване с безчислените сонмове свети ангели и свети човеци[18]. В тържествените служби на Велика събота и на Света Пасха – Църквата, празнувайки и възпявайки спасението на човеците от пострадалия за нас Богочовек, потъпкал със смъртта Си смъртта, съкрушил адовите врати и затвори, възкресил човечеството в Себе Си и за Себе Си, с особена яснота изразява своето мнение за място както на ада, така и на рая. Църквата не се занимава самоцелно с изпитване къде е адът и къде е раят, но славословейки Господа и говорейки за ада и рая, макар и по необходимост, макар и мимоходом, изразява своето мнение за тяхното място, говори за това като нещо общоизвестно[19]. В това се съдържа и смисълът на прехода от смъртта към живота във вечността.Величественото песнопение на утренята на Великата събота след прочитането на шестопсалмието и великата ектения започва с два дълбоко умилителни, изящно поетични тропара, в първия от които се възпява погребението на Господа, а във втория – Неговото слизане в ада. „Благообразният Иосиф, като сне от дървото Твоето пречисто тяло, го обви с чиста плащаница и аромати и го положи в нов гроб[20]“. И после: „Когато си слязъл в ада с блясъка на Божеството, когато и умрелите си възкресил от преизподнята, всички небесни сили зовяха: Жизнодавче, Христе, Боже наш, слава Тебе[21]“. Библията съдържа много откровения за бъдещия живот, очакващ ни след сегашния. Към този бъдещ живот тя насочва мислите ни, когато ни говори по един или друг начин било за безсмъртието на човешката душа, било за възкресението на мъртвите, било за справедливия Божи съд, който ще се извърши над нас след смъртта ни, когато се въздаде всекиму според делата му – мисъл, повтаряща се и в Стария, и в Новия Завет (срв. Псалом 61:13; Матей 16:27; Римляни 2:6; Откровение 2:23). В тази връзка са и завършителните думи от Символа на Вярата: „Очаквам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“, които са синтез на библейското учение за живота след живота[22], тоест на прехода от смъртта към живота.

Въздушните митарства

Какво са митарствата в контекстта на смъртта според учението на Православната църква? Митарствата са нещо от рода на застави или митници, които срещат по пътя си душите на починалите, възнасяйки се към престола на небесния Съдия. При тях стоят духовете на злобата и взимат от всяка душа, виновна в някакъв грях, своего рода данък или откуп, състоящ се в поставянето пред тях на противоположното на този грях добро дело. Названията митарства и митари са взети от еврейската история. Митари у евреите се наричали лицата, назначени от римляните за събиране на данъците. Те обикновено взимали данъците чрез откуп и използвали всякакви средства, като не пренебрегвали даже изтезанията, за да извлекат най-голяма изгода за себе си. Митарите стояли при особени митници или застави, събирайки от превозваните товари мито.

Тези застави се наричали митници, митарства. Християнските писатели пренесли това название и върху местата на въздушните изтезания, при които възлизащите към престола на небесния Съдия души се задържали от злите духове, стараещи се да ги уличат във всевъзможни грехове и чрез това да ги отведат в ада. Същността на учението за митарствата е изложена в словото на свети Кирил Александрийски (починал 444 година) за изхода на душата, поместено обикновено в Следовния Псалтир. „При раздялата на душата с тялото – се казва тук – пред нас ще застанат, от една страна, небесните сили и войнства, а от друга – властите на тъмнината, въздушните началници на митарите, изобличителите на нашите дела. Като ги види, душата ще се разтрепери и в смут и ужас ще търси за себе си защита от Божиите ангели; но и бидейки приета от ангелите и преминавайки под покрова им през въздушното пространство и възнасяйки се нагоре, тя ще среща различните митарства, които ще преграждат пътя ѝ към Небесното Царство, ще я спират и задържат в стремежа ѝ към него. На всяко от тези митарства ще се изисква отчет за особени грехове… Всяка страст, всеки грях има своите митари и изтезатели. При това ще присъстват и Божествените сили, и сонм от нечисти духове; и както първите ще посочват добродетелите на душата, така вторите ще изобличават греховете ѝ… И ако за своя благочестив и богоугоден живот тя се окаже достойна (за награда), то ще я приемат ангелите и тогава тя вече без страх ще отиде в Царството.“ И обратното, ако се окаже, че тя е прекарала живота си в нерадение и невъздържание, то ще чуе оня страшен глас: „да се махне нечестивият, да не види славата Господня“ (срв. Исаия 26:10), „тогава Божиите ангели ще я оставят и ще я вземат страшните демони, и душата, свързана с неразкъсваеми вериги, ще бъде низвергната в адските тъмници“.

В този смисъл митарствата не са нещо друго, а частен съд, който извършва Сам Господ над човешките души, невидимо, при посредничеството на ангелите, допускайки при това и „клеветникът на братята ни“ (срв. Откровение 12:10), злите духове – съд, на който на душата се припомнят и безпристрастно се оценяват всичките ѝ дела и след който ѝ се определя известна участ. Този съд се нарича условно частен, за разлика от всеобщия, който ще се извърши над всички хора при свършека на света, когато Син Божи отново ще дойде на земята, но вече в славата Си. Предвид казаното дотук ще споменем, че: „Може би нито един аспект на православната есхатология не е бил толкова правилно разбиран, както въздушните митарства[23]“. Богослуженията на Православната църква също съдържат многобройни споменавания на митарствата. Така например в „Октоиха“, творение на св. Иоан Дамаскин (VIII век), четем: „В часа на моя край от бесовските ръце, Дево, ме избави, от съда и оценката, от страшното изпитание, от горчивите митарства, от злия княз, Божия Майко, и от вечното осъждане[24]“ (глас четвърти, петък, тропар осми, песните от канона на утрените). Най-задълбоченото изложение на учението за въздушните митарства от ранните отци на Църквата може да се намери в „Слово за излизане на душата“ на св. Кирил Александрийски (починал 444 година), което винаги е било включвано, както казахме, в църковно славянския Псалтир, приспособен за богослужебна употреба[25]. Частният съд на душата на човека по време на митарствата определя временно задгробната участ на човека. За грешниците след този съд е възможно някакво подобрение на положението им по силата на зоупокойните молитви на Църквата и милостините, извършвани в памет на починалите. А Всеобщият Божи съд определя навеки задгробната съдба на човеците. Той е безапелационен. Учението за Частния Божи съд е известно още на старозаветната Църква. Премъдрият Иисус син Сирахов пише: „За Господа е лесно в смъртния ден да въздаде човеку според делата му; … при свършека на човека се откриват делата му“ (срв. Сирах 11:26-27). Щом старозаветният мъдрец говори за въздаване всекиму в смъртния ден, ясно е, че той има предвид Частния, а не Всеобщия съд. Господ Иисус Христос е казал, че праведниците не минават през Частния съд, защото дяволът няма в какво да ги обвини (срв. Иоан 14:30).

Затова християнският живот е прекрасен. Не е вярно, че в него има само лишения и теготи. Жестоко се лъжат някои, че християнството налага окови на човека и единствено бунтът срещу тези окови може да ги свали. Напротив, извън християнството няма свобода и само то може да направи човека свободен[26]. Защото в него присъства Истината, която ще ни направи свободни (срв. Иоан 8:32). И иеромонах Серафим (Роуз), и Фьодор Михайлович Достоевски са оставили литературни трудове, които могат да ни бъдат от голяма полза днес. Особена ценност притежават онези места, които ни разкриват техните разсъждения за истината и борбата срещу нея в съвременния свят. Тази борба може да се изразява в прост стремеж към удоволствията или пък в съзнателно противене на доброто. Идването на Антихриста и приемането му от повечето хора сякаш съчетава двата вида богоборчество. И в земна перспектива това е логичният завършек на историята на богоборчеството, а в цялостен план такъв се явяват отхвърлянето на Божията любов и вечният мрак на злото в ада. По прекрасен начин всичко това систематически е изразено в съчиненията на иеромонах Серафим (Роуз), който така често се опира на разсъжденията на Достоевски по този въпрос. И като че ли най-прекрасният завършек на казаното тук са следните знаменателни думи на иеромонах Серафим (Роуз): „Великата и непобедима истина на християнството няма унищожение, а нихилизмът е безрезултатен. С Бога можеш да се бориш и в това се състои съдържанието на съвременната епоха, но Него не можеш да победиш и от Него никъде не можеш да се скриеш: Неговото царство ще продължава вечно и всеки, който отхвърля призива към това царство, ще гори вечно в адски пламъци[27]“. Следователно това означава, че:

„За да бъде и вярата такава, каквато трябва, и делата да се извършват надлежно, ни е необходима благодатта на Светия Дух. Без нея не само да повярваме, но и да помислим за доброто не можем. Но дори и да помислим, нямаме сили да изпълним това добро. Защото, както казва Апостолът, да пожелаваме доброто можем, но щом се стигне до дело, бягаме от него: „защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили“ (Римляни 7:18). „Знай и твърдо се придържай към убеждението и онази вяра, че благодатта на Светия Дух не се подава иначе и не може да бъде приета освен чрез тайнствата, установени в Църквата от Самия Господ чрез ръцете на Светите Апостоли[28]“.

Накратко цялата вяра може да се вмести в следните думи: „Бог в Троица покланяем, света създал и за нас промишляващ, ще спаси нас, падналите, по благоволението на Отца в Господа Иисуса Христа чрез благодатта на Святаго Духа в Светата Си Църква, ще ни спаси със спасение, тук съкровено извършващо се, което в бъдещия живот ще се яви в цялата си неизречена светлина[29]“.

„В този живот, всичко е свързано със служение на тялото, като дом на нашата душа. Но доколко и докъде трябва да му служим, е вече въпрос на свободна воля, на индивидуално израстване на съзнанието за човешки живот и неговия смисъл. Много важно е да прекъснеш зависимостта си от този свят, от материята. Това е получаването на вътрешен мир. Не само да разбереш суетата на тукашния живот, но да го осъзнаеш и да стане отправна точка за по-нататъшния ти живот. Съвременният човек, осъзнавайки, че цялото общество на планетата е тотално манипулирано, в един момент въстава дори и срещу Бога, своя творец и създател. А това вече е тежък грях, последиците от който са пагубни… Човек трябва да се научи да проумява истинската природа на греха. Издигането на нивото на човешкия морал не е достатъчно. Виждането на собствения си грях е духовен акт, породен от Бога вътре в нас (в сърцата ни). А Бог е сърцевед, любов, истина и светлина. Неговата вечност и безкрайност са отвъд греховните ни представи, но можем да сме сигурни в поне две неща. Първото от тях е, че съвършенството не е еднообразно, а разнообразно. И второ – усъвършенстването не е статично, а динамично[30]“.

(Към втора глава)

____________________________

*Из книгата Безсмъртието на човешката душа от монах Пахомий Желев (Зографски), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2015. Същият текст тук е възпроизведен с разрешението на автора.

[1]. Св. Иоан Синаит, Лествицата, Атон, 1999, с. 125-128.

[2]. Серафим (Алексиев), архимандрит, Беседи за живота след живота, С., 2009, с. 16.

[3]. Св. Иоан Златоустъ, Къ Теодору падщему увещание 2-е, Творенiя, Т. I, кн. 2, СПб, 1895, с. 41.

[4]. Св. Иоан Златоустъ, Беседа VII о статуяхъ, Творенiя, Т. II, кн. 1, СПб, 1896, с. 96.

[5]. Серафим (Алексиев), архимандрит, цит. съч., с. 32.

[6]. Бл. Теофилакт, Толкованiя на Новый Завет, СПб, 1911, с. 789.

[7]. Последование на погребение на мирянин, Кондак след 6 песен от канона, Требник, Атон, 1921, с. 254.

[8]. Старецът Ефрем Светогорец, Отечески съвети, Атон, 2007, с. 195.

[9]. Старецът Ефрем Светогорец, цит. съч., с. 196.

[10]. Пак там, с. 187.

[11]. Пак там, с. 196.

[12]. Св. Исаак Сиринъ, Слова подвижническiя, Слово 21, М., 1901, с. 120.

[13]. Св. Антонiй Великiй, O смерти и судъ, Добротолюбiе, T. I, СПб., 1877, с. 92.

[14]. Серафим (Алексиев), архимандрит, цит. съч., с. 302.

[15]. Св. епископ Игнатий Брянчанинов, Слово за смъртта, Атон, 2006, с. 5.

[16]. Св. епископ Игнатий Брянчанинов, цит. съч., с. 7.

[17]. Пак там, с. 10.

[18]. Пак там.

[19]. Пак там, с. 39.

[20]. Пак там.

[21]. Пак там, с. 40.

[22]. Серафим (Алексиев), архимандрит, цит. съч., с. 59.

[23]. Серафим (Роуз), иеромонах, Душата след смъртта, М., 1991, с. 56.

[24]. Пак там, с. 62.

[25]. Пак там.

[26]. Миланов, Росен, Иеромонах Серафим Роуз, Достоевски и Богоборчеството. В: //www.draganbachev.com/.

[27]. Серафим Платинский (Евгени Роуз), отец, Човекът против Бога, М., 1998, с. 90.

[28]. Св. епископъ Теофанъ Затворникъ, Письма к разным лицам о разных предметах веры и жизни, М., 1892, с. 62.

[29]. Пак там, с. 57.

[30]. Пахомий (Зографски), монах, Размишления за Бога и човешкия живот, Атон, 2010, с. 4-7.

Изображения – авторът монах Пахомий Желев (Зографски) и книгата Безсмъртието на човешката душа. Източник – google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Hd