Владимир Лоски

Въплъщението, тази отправна точка на богословието, веднага го поставя в самата сърцевина на тайната на Троицата. Вярно е, въплъти се не някой друг, а Словото, тоест второто Лице на Пресвета Троица. Поради това Въплъщението и Троицата са неотделими и, въпреки протестантската критика, въпреки либерализма, който се опитва да противопостави богословието и Евангелието, трябва да подчертаем, че православната триадология се корени в Евангелието. Възможно ли е изобщо да четем Евангелието, без да се запитаме: кой е Иисус? Когато чуваме изповедта на Петър: „Ти си Син на Живия Бог“ (Матей 16:16), когато св. Иоан ни разкрива в евангелието си вечността, разбираме: единственият възможен отговор е догматът за Пресветата Троица – Христос е еднороден Син на Отца, Бог, равен на Отца, тъждествен с Него по Божество и различен от Него по Лице.

Основен извор на знанието ни за Троица наистина е не друго, а прологът на евангелието от Иоан (и първото му послание), поради което авторът на тези текстове получава в православната традиция името „Богослов“. От първия стих на пролога Отец се именува Бог, а Христос – Слово, и Словото в това „начало“ – не временно, а онтологично – е ведно и Бог („в начало… Бог беше Словото“), и различно от Отца („и Словото беше у Бога“). Тези три твърдения на св. евангелист Иоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“, са зърното, от което покълва тринитарното богословие. Те веднага ни задължават да говорим едновременно за тъждество и различие в Бога.

Разбира се, съблазнително е да се разкъса тази антиномия, като се „рационализира“ един или друг неин термин. В резултат биха се проявили с по-голяма или по-малка яснота двете най-важни еретични тенденции: унитаризмът и тритеизмът.

Унитаризмът често се превръща в абсолютно монархианство: в Бога съществува само едно Лице – Лицето Отец, а Син и Дух са Негови еманации или сили. Най-завършения си вид това учение получава през III век в модализма на Савелий, където изчезва самото понятие за Лице. Според Савелий Бог е безлика същност, проявяваща се по различни начини в света. Трите Лица са само три последователни модуса на действие, три прояви в света на една и съща Монада, оставаща винаги проста в себе си. При сътворението на света Бог приема облика на Отец. Така Отец е страна от първата фаза на Божествената проява, свързана с книга Битие и райското състояние. Но грехът променя отношението между човека и Бога; ерата на Отца приключва и Бог приема друг облик – на Сина, Чиято пълна проява е при Въплъщението. С Възнесението обликът на Сина се разтваря в неделимата същност и се появява нов облик – на Духа. И накрая, на Съда, когато вселената се обòжи, всичко отново ще се върне в неделимата монада. Тъй че тази триада на последователните прояви си остава чиста видимост и по никакъв начин не засяга самата Божия реалност: Лицата изцяло са погълнати от природата.

Противоположната ерес – тритеизмът – никога не се е изявявала в чист вид. Но при все че не е могло да бъде формулирано абсурдното учение за „разнородна“ Троица, често се наблюдава известно охлабване на троичната връзка – получава се неравнопоставена и в последна сметка „ощетена“ Троица. Преди Никейския събор субординационалистичните тенденции в християнското мислене, по-конкретно у Ориген, са много силни. Под влиянието на умерения платонизъм отъждествяват Отца с Върховното Единство, вследствие на което Син се различава само на субординационен принцип. Божествена същност Син няма. Той е само причастен към Божествената природа на Отца. В резултат Логосът става оръдие на Отца, а Светия Дух на свой ред – оръдие на Сина за прослава на Отца.У Арий тази тенденция преминава в ерес, разкъсваща троичното единство. Арий отъждествява Бога с Отца и постулира, че всичко, което не е Бог, е сътворено. Следователно, Син, доколкото е различен от Отца, е сътворен, а разграничаването на Лицата се превръща в онтологична разединеност. Този сътворен Син съответно сътворява Духа и Троицата се свежда до обикновена иерархия, където нисшият е оръдие на висшия, до Троица, разсечена от непреодолимата граница между сътворено и несътворено. Рождението се превръща в сътворение. Син и Дух („внукът“) се оказват сътворени същества, радикално отличаващи се от Божествения Отец, а триадата съществува само в резултат от разрива на монадата.

Прочетете още „Троицата*“ →