Дилян Николчев

Темата за модерното гражданско общество взривява всички граници. Тя е богата и пъстра като самия живот. Затова ние тук положително няма да можем да я изчерпим. Тя ни внушава обаче да направим опит да прекъснем абстрактното разглеждане на конституции и институции поне за един момент. Ако не са активисти, истинските хора живеят в крайна сметка в житейските ситуации не според дневния ред на политиката. Те искат да научат нещо за ценностите, към които да могат да се придържат. В елементарен смисъл свободата е такава ценност. Тя е просто желание да не бъдеш затворен[1]. Но векът, който вече е към своя край, оставя склонните към размишления объркани, изчерпани и все пак с искрица надежда. Какъв е смисълът на това убийствено време, как трябва да разберем и проумеем ценностите на човешкия живот, кой е пътят към модерното гражданско общество?

Преди да направим опит да отговорим на тези въпроси, е необходимо да излезем от двумерния анализ на конфликтите в модерното общество – политически и икономически, и да насочим вниманието си към жизнения шанс на всяко общество – нравствеността. Нравствеността като етична категория е тясно свързана и вродена в религиозността… Ще каже някой: стари идеи! – Напротив: Идеите, чието време, надяваме се, е дошло, са стари, познати, добре проверени. И от всички добре проверени национални идеи за свободно българско гражданско общество най-устойчивата, най-родолюбивата, най-отговорната, най-неопетнената остава тази на Православната ни църква. Ето защо, „анатомията“ на модерното общество в следващите страници ще бъде разгледана през призмата на православното учение в контекста на историческия опит на Българската православна църква.

Кои са причините за нравствения срив всред българското общество? – Може би историята би трябвало сама да разказва:Без да се връщаме с подробности назад в многовековния исторически път на Православната ни църква, който е и летопис на българската народност и държавност през вековете, ще трябва поне да отбележим обективните факти от нейната обществена роля:

1.Българската православна църква е артифакс, тоест първопричина за образуването на българската нация и в голяма степен и за утвърждаването на държавните ѝ устои.

2.Дори по време на петвековното османско робство Българската православна църква остава носителка на националното съзнание и културно-християнските блага на народа.

3.Пак по време на това робство, по време на Възраждането, именно Църквата, в частност нейното духовенство, застава начело на борбата за църковна и национална независимост.

4.Свободна България в своята основа се явява дело на църквата, на Българската Екзархия.

5.В следосвобожденска България до 9.09.1944 година, Църквата е често в конфликт с политическите партии и правителства, но остава неразделна част от народа, а народната душа е олицетворена от смелите защитни реакции на нейни висши духовници по съдбоносни за страната ни политико-икономически моменти.

6.Следва един твърде тежък и драматичен период за Българската православна църква. В годините непосредствено след 9.09.1944 година са убити, затворени в лагери хиляди български духовници. Българската комунистическа партия, която идва на власт, прилага своите схващания за свободата на съвестта и вероизповеданията. Църквата е отделена от държавата. Важен момент в политиката на комунистическата партия към религията е отделянето на училищата от Църквата и нейното лишаване от религиозно-възпитателна функция спрямо подрастващото поколение. Не по-безболезнен удар е нанесен и срещу нейното висше ръководство.

В своето отношение към религията Българската комунистическа партия се ръководи от постановката на Ленин[2], че религията е частно дело на хората, но не може да бъде частно дело по отношение на партията. За нея не е безразлично не само отношението на членовете ѝ към религията, но и състоянието на последната в страната, нейното влияние и дейността на институциите ѝ. Поради това партията-държава започва организирана и целенасочена дейност за отслабване влиянието на религията в страната. Срещу православието в частност е мобилизиран мощен пропаганден апарат, в който са включени класици на марксизма-ленинизма като партийните идеолози Николай Мизов[3], Кр. Кръстев[4], Т. Стойчев[5], сегашният главен редактор на вестник „Дума“ Стефан Продев[6] и други. Максимално се активизират партийните и други „обществени“ организации в борбата с религията, като силово се ангажират с атеистично-възпитателна дейност. Резултатът естествено е противопоставяне на невярващи на вярващи, нарушаване на законите и правата на човека. Така се получава един типичен тоталитарен начин на третиране на проблема за свободата на съвестта и изповеданията. При него се декларират религиозните права и свободи, но при тяхното осъществяване се налага стремежът на партията да ограничи влиянието на религията в страната. А това вече води не само до ограничаване правата на човека и до дискриминационно отношение към вярващите, но и до реално унищожаване на гражданското общество.В този контекст от събития гражданското общество бе разделено в най-благоприятния случай на две категории граждани: едно от предварителните условия да си в първата категория бе декларацията да си атеист, невярващ. Тази категория пълноправни граждани допускаше до себе си граждани от втората категория (вярващи), на които гледаше като ab absurdum и неблагонадеждни. Дори когато такива хора бяха допускани в обществото в резултат на симпатии или проява на чисто човешки добродетели, то неминуемо присъстваше елемент на тревога.

Най-скъпата цена се плати с жизнените шансове и със спъването на напредъка към гражданско, модерно общество. От човека като личност, като частица от обществото, бе иззета основната му функция – моралът, който е фундаментът, върху който се гради всяко свободно човешко общежитие. Без морал няма социален и индустриален напредък, няма граждански права и свобода на личността, няма либерално и модерно общество.

Една неприятна история от нашето минало не може да бъде премахната с помощта на дефиниции. По този начин известни двусмислености остават неизбежни. С това възниква практическият въпрос: как можем да се приближим до необходимата цел – модерното общество, и каква е ролята на Църквата за постигането на тази цел?

Трите пътя, които трябва да извървим, според православния мироглед не са от вчера, но са важни.

I. Българската православна църква и политическият път на развитие към модерното обществоОтделните иерарси и духовници на Православната църква симпатизират на различни политически партии, но по традиция това не им пречи да имат единно становище към установилата се политическа структура в България. Голямото предизвикателство на настоящия век в сферата на политическия живот несъмнено са двете крайни течения – фашизмът и комунизмът. В сложния проблем на политически борби тези два антагонистични полюса на съвременния свят рефлектираха и върху религиозно-етичната позиция на Българската православна църква. Без да се спирам, по понятни причини, на политическото поведение на църковния ни клир от последните четиридесет години, ще отбележа отношението на българските иерарси по този въпрос от преди 9.09.1944 година.

Много сполучлива оценка на тези два политически тумора – фашизма и комунизма, дава ерудираният Софийски митрополит, по-късно Български Екзарх Стефан. „От християнско гледище – пише Високопреосвещеният митрополит – комунизмът и националсоциализмът са еднакви в основата си – те са псевдорелигии. В стремежа си да станат единствен авторитет в индивидуалния и колективния живот, те са готови да защитават своите домогвания чрез насилие и безпощадна нетърпимост[7]“. Мастити български иерарси доказват своята християнска обществено-политическа позиция и чрез смел личен пример в най-тежките години на Втората световна война. По време на акцията на българското правителство за репатрирането на българските евреи Св. Синод начело със Софийския митрополит Стефан[8] и Пловдивския митрополит Кирил[9] открито и енергично протестират срещу Закона за защита на нацията по еврейския въпрос.

Осъзнавайки настъпващата болшевишка опасност, българските богослови открито предупреждават: „Комунизмът обезценява и обезличава човека, пише Иван Панчовски, сваля го от неговия царствен трон и го изравнява с животните… Комунизмът лишава човека от Божия образ и подобие и му придава зверски и маймунски образ… Комунизмът е отрицание не само на Бога, но и на човека[10]“.

Отношението на Българската православна църква към политическите крайности в обществения живот в страната ни е последователно отрицателно. Упреците към партиите с недемократични прояви са не само израз на защита на самата Църква, но и тревога за самия български народ. „Както левите, така и десните политически партии у нас – четем в църковния печат – се стремят съзнателно и свободно да скъсат връзки с оная наша народна светиня, която бе и продължава да е вдъхновителка на всички свободолюбиви идеи и е готова да даде всичко свое за успеха и благоденствието на българския народ. И затова тя е изолирана и от ляво, и от дясно[11]“. Несъмнено критиката е отправена към управлението на Народния блок, който само от няколко месеца е на власт. Но позицията на Българската православна църква е принципна и активна през цялата ѝ многовековна история: Тя е била и е категорично против „зоните на беззаконие и неправда“ в политическия живот на нашите общества.Изводът, който може да се направи по отношение на позицията на Православната църква към политическия живот, който е компонент от развитието на всяко модерно общество, е:

1.Православното учение е, че „всяка власт е дадена от Бога“. Когато обаче държавната власт постъпва не съгласно с нравствените изисквания, Църквата има правото и е длъжна да протестира и да повлияе върху политиката на управляващите. Същата държавна власт може да приеме или отхвърли критиките на Църквата, но последната е длъжна точно и ясно да посочи истинското положение в страната и причините за ненормалното състояние в държавата[12].

2.Българската православна църква е против политическите крайности в обществено-държавния живот. Като пример за политически екстремизъм тя посочва двата антипода на политическата култура – фашизма и комунизма. Вторият носи все още своите негативи върху българското общество. Комунизмът бе бедствие не само за Българската православна църква, но и за целия български народ[13].

3.Българската политическа архитектура ще е добре да асоциира в себе си един националноотговорен елемент, примерът на който се крие в богатия исторически опит на Православната ни църква. Независимо от идеологическите възгледи да се работи за „церкви и отечеству на пользу“.

II. Българската православна църква и социално-икономическият път на развитие към модерно общество

Проблемите на икономическото развитие на модерните общества са били важен обект на особено внимание на българското богословие, което то разработва предимно в социално-нравствен план. Средствата, които предлага Православната църква за постигане на икономически напредък, са предимно духовно-етични и са свързани с теорията за надкласовата и надпартийна същност на религията.

Коментирайки икономическата криза, световноизвестният български богослов – църковен правист, юрист и социолог протопрезвитер Стефан Цанков, пише: „Кризата е една манифестация на извратеността, на духовните начала, чрез които се ръководи икономическият живот. И тук задачата на Църквата е не да предписва икономически реформи или средства за стопански ред, а: първо да се опълчва против злото, човешкия грях в това стопанство. Например: против абсолютизирането на икономическите цели, против стопанския егоизъм, против пренебрежението на правдата в стопанския живот и така нататък. Че и да се застъпва за един религиозно етически (християнски) дух[14]“.

Православните богослови, дори и в най-тежките години на комунистическото управление, винаги са защитавали идеята за собствеността и по-специално за частната собственост. Колко точно звучат думите на професор Ганчо Пашев в защита на собствеността и човешкия труд: „Тия плодове – рожби са негови, от неговата душа откъснати, от нея захранвани и отгледани. Те са негова собственост[15]“.За богословите не е отминат и проблемът „бедни-богати“, наличието на които не се крие в частната собственост. Причините за това са преди всичко субективни, произтичащи от личните качества на човека – пестеливост, трудолюбие и инициатива, или леност, мързел, слугуване на различни пороци и така нататък. Неравенството е двигателят в обществото на стремеж към собственост, към създаването на ценности. На пръв поглед като че ли има логическо противоречие. Идейната насоченост на православното учение за собствеността е в подкрепа само на тези, които с честен труд умножават своите богатства. В противен случай богатството, натрупано с измама, затруднява влизането в Царството Божие и обикновено довежда до погубване на душата (вж. Матей 5:19; Марк 8:36; Лука 6:24 и други). Неслучайно в десетте Божии заповеди се казва: „Не кради, не лъжесвидетелствувай…, не пожелавай дома на ближния си;… нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито никакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“ (Изход глава 20). Що се отнася до реалното премахване на бедността, „бедни ще има дълго време още, докато се преродят хората; богати: докато се установи и възпита у хората друг поглед върху богатствата, друга оценка и друго разбиране на материалната култура, когато тя ще бъде средство на всички хора, за да преживеят на земята тъй, че да освободят душите си за висшите задачи на своето духовно-нравствено предназначение[16]“. Началото на това църковно-социално разбиране се крие още от първите времена на християните, когато „всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо; продаваха стоката и имота си и всяка собственост и разпределяха парите на всички според нуждата на всекиго“ (Деяния апостолски 2:44). Този синтезиран идеал и пример на първите християни обществото може да достигне само тогава, когато по нравствен, ненасилствен път достигне до моралната висота и оценка, че „излишествата на богатите са нуждите на бедните[17]“.

Православните богослови твърдят, че социално-икономическият идеал може да бъде осъществен единствено по пътя на икономически реформи, вървящи успоредно с нравственото самоусъвършенстване. По този повод иеромонах Наум пише: „Църквата не може и не трябва да възприеме комунистическите средства за една социална борба по две причини: първо – понеже този начин на съпротива стои в рязко противоречие с нейната идеология, и второ – защото е убедена, че по пътя на стачки, революции, барикади и атентати не се лекуват болезнените прояви на човешкия дух и не се създава една здрава основа на живота[18]“. Църквата проповядва ненасилие в обществото и на подобно противопоставяне за решаване на социално-икономически проблеми предлага християнско милосърдие и благотворителност.

„Не трябва да отблъскваш нито един беден, прост и слаб човек, за да не те отблъсне Бог[19]“ – съветва и предупреждава човечеството св. Иоан Златоуст. Немалка част от представителите на човешкия род обаче не виждат причина да помагат на страдащите, гладните и жадните, на жизнено-нуждаещите се от помощ и човешка топлота. Като римския поет Плавт, който, издигайки своята „морална“ максима „Ноmo homini lupus est”[20], призовава да не се помага на бедните, защото лоша услуга прави на гладния и жадния оня, който му дава да яде и пие, тъй като дареното само унищожава и удължава страдалческия живот на нещастника. Или като Овидий, чието мнение относно милостинята е: „Защо да се дава на бедните? Когато даваме на тях, сами се лишаваме, а на другите помагаме дотолкова, доколкото да продължим жалкия им живот… [21]“.Не такъв пример ни дава Господ Иисус Христос. Сам Спасителят храни гладни, лекува болни, възкресява мъртви.Той учи, че всички хора са братя и са длъжни да си помагат и да се обичат, дори и враговете. „И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем“ (Матей 5:40-42). Спасителят изисква милосърдните ни дела да бъдат безкористни и доброволни:„И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците“ (Матей 6:2).

Влиянието на Църквата се проявява във възпитанието[22] в духовно изящество. Въпреки ширещия се икономически материализъм човек не може да живее само с хляба земен, защото, както е казал Тертулиан, „душата по природа е християнка“. Човечеството трябва да бъде осветено от светлината на Църквата, която от своя страна да разбужда социалната съвест, да благовести на отрудените и обременените. Действителното милосърдие никога не е угасвало в Църквата, феноменът на доброволната помощ, който Църквата подкрепя и поощрява, призовавайки всички да сътрудничат, е живо назидание и днес.

Най-същественото, което характеризира живота на Спасителя и Неговите ученици, е трудът и неговата заслужена награда. „Моят Отец досега работи и Аз работя“ (Иоан 5:17) – ето това е възловото начало в Христовата мисия. Така, трудът в християнството се превръща в един ръководен принцип, свързващ материалните и духовните ценности, необходимостта и законността на възнагражденията за всеки труд с признаване правото върху едни или други ценности. Прекрасен образец за съчетание между благовестническа дейност и физически труд показали и апостолите. Св. апостол Павел денем и нощем изработвал палатки, за да изкарва прехраната си, та да не бъде в тежест на вярващите. И с пълно право той дава себе си за пример на ефеските презвитери: „Сами знаете, че за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце“ (Деяния апостолски 20:34[23]).

Изводът, който можем да направим за социално-икономическия път на развитие на модерното общество, според православното схващане, е:

1.Решението на социалния въпрос не е да създаде рай, а по-скоро да се решат твърде елементарни въпроси. Социалният живот има две цели: да се намалят човешките страдания, бедността и униженията и да се създадат положителни ценности. Хляб трябва да бъде гарантиран за всички и за всеки. Нетърпимо е да има на земята изоставени хора, лишени от осигуровка за съществуване. Трудът трябва да намери своя смисъл и достойнство, а не да се превръща в стока. Трудът не е нищо друго освен работа за осъществяване ценностите на истината, красотата и светостта.

2.Горецитираният извод обаче не трябва да спекулира по отношение на идеята за равенството, която в определен момент може да има практическо значение. Защото сама по себе си идеята за равенството е нищожна, сама по себе си тя не означава въздигане на всеки човек, а завистлив поглед към съседа. И все пак съществува равенство на всички хора пред Бога, но това се изразява в свободата и достойнството на всеки отделен човек, а не на всичко като цяло. Думите на св. апостол Павел до солуняни: „Който не иска да се труди, не бива и да яде“ (2 Солуняни 3:10), следва да са отправен принцип в посока справедливостта.3.Решението на икономическия въпрос се крие и в правилната държавна политика по отношение на собствеността. Собствеността, поставена в светлината на християнската нравственост, се явява вътрешна и външна необходимост за живота на човека. Тя е важно условие за властта на духа като творческо начало, „за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело“ (2 Тимотей 3:17). Собствеността и правото на собственост са неоспорима даденост на християнския живот. Но да владееш над вещите и то за задоволяване само на своите собствени интереси е нещо чуждо, далечно и противоречиво на духа на християнството и на Христовата любов. Иначе, „каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Марк 8:36).

4.Държавата, ако иска да види осигурено своето битие, в своята законодателна и изпълнителна дейност не трябва да се ръководи от неясните и сменяващи се понятия на човечеството, а да потърси живителна сила за развой и възход в християнското разбиране за „природата“ на труда и стопанството[24]. Сам Спасителят Иисус Христос ясно ни говори: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).

III. Българската православна църква и духовният път на развитие на модерното общество

Преди всичко трябва да се отбележи, че под „духовен път“, под „духовност“ не трябва да се разбира единствено вътрешната и външната проява на религиозността. Духовността е по-широко нравствено понятие, което намира своя израз под различни форми: език и нрави, характер и темперамент, изкуство и наука, право и стопанство, изграждането на материални и духовни блага[25]. Що се отнася до по-тясното – православно схващане на термина „духовност“, то практически и идейно се обхващат в него всички по-горе изброени форми на човешкото развитие, но обогатено с нещо много ценно: вярата в Бога и човека, вярата в доброто, в справедливостта, в любовта и истината, вярата и верността към Православната църква.

Разбира се, субективни възгледи са недопустими по въпросите на вярата: невъзможно е всички хора еднакво всичко да разбират и свободно да възприемат. Едни преживяват религиозните и другите чувства вътрешно, други ги изразяват чрез външни проявления: жестове, думи, въздишки и така нататък. Но едно се разбира еднакво от всички, а именно – доброто и злото[26]. Разбира се и от вярващи, и от невярващи, като и едните, и другите заемат равнопоставено място в редиците на духовния път, водещ към модерното общество.

Днес много се говори за Църквата в секуларизирания свят и се изказват опасения за това каква ще бъде линията на поведение и какво място ще заеме тя в съвременното общество. Обаче в това (ако се абстрахираме от съществуващите в момента вътрешноцърковни проблеми, които по мнение на автора са политически увертюри в областта на Църквата) няма нищо ново. Сам Христос и апостолите провеждали своята дейност направо в секуларизирания свят, понеже нито за момент не са се отделяли от народа и неговите нужди[27]. В наше време е необходимо религията да се приближи повече до съвременния човек и заедно с това да се търсят нови форми и способи за разрешаването на важните социални проблеми, за осъществяване на социалната справедливост. Извън народните маси не трябва да се полага труд. Затова всякога са имали и имат успех тези, които работят в тясно общение с народа. От такава позиция трябва да осъществява своята мисия Православната църква, за да води народа към добро и помогне да се разрешат всички нравствени и социални проблеми така, че да ги приближи колкото е възможно повече към признаваната от всички и действена правда и справедливост[28].В новата епоха възниква ново общество с нови проблеми и потребности. В това ново общество и Църквата трябва да намери и намира своето място. Новата епоха изисква нова работа и нови позиции.

Духовността, в отношението ѝ към модерното общество, дотук се разглежда и разбира в широк, нетехнически смисъл. Възможно ли е да се даде практическо „движение“ на коментираните дотук идеи? На този „парещ“ поне от няколко години въпрос отговорът е повтарящо се положителен и може да се дефинира така:

1.Необходимо е на всяка цена да се възстанови историческият съюз между Църквата и Училището, тоест между майката и чедото. Трябва да се подчертае дебело, че въобще най-важните неща в битието са такива, че „не могат да влизат в охлювните черупки на нашите сетива[29]“. Политическото късогледство на управляващите, които и да са те, не трябва да отнема от желанието на българския ученик да открие и научи нещо ново, интересно и полезно за бъдещия им житейски път. Религиозното ограмотяване в училищата е, ако не задължително, то поне крайно желателно. Часовете по религия благоприятно ще съдействат за развитието на собствените сили и способност на учениците, ще се развие у тях способността за разсъждение и преценка. Точността в текста, необходима при религиозното обучение, засилва паметта и обогатява речника им. Същото това обучение дава на волята и чувството нравствена норма, изпитана от двадесет века насам, а Свещената история прави нагледно това нравствено учение с многобройни примери на възвишени и благородни чувства. От своя страна, църковната дисциплина е несравнимо училище на уважение и справедливост, на истинска любов към всички човеци, което е особено полезно за оформяне на човека от социално гледище. Освен това, изучаването на религията в училищата дава много познания, които помагат на учениците да разберат общата история, литературата, археологията и творбите на различните изкуства[30].

Ето защо, давайки си добра сметка за всички тези ценни и незаменими страни на религията и в частност на православието, грамадната част от българите – родители, ученици и учители, желаят приемането в училищата на религиозното ограмотяване.

2.Необходимо е на всяка цена да се даде нов смисъл на структурата на сегашното семейство. Въпреки кризата, която семейството на много места изживява, общо е убеждението, че то остава основа на обществото, най-задушевна и най-съвършена социална формация. Настъпилите изменения в стила на живота вследствие на политическите промени през последните десетилетия на настоящия век, включително и тези от 1989 година насам, в резултат на разместването на пазарно-икономическите пластове в обществото, на проблемите в производствената заетост и социалната защита на мъжа и жената, безспорно дават отражение върху брачните отношения. Все пак съвременните социолози не предвещават край на семейството. Те само настояват да се създаде такава жизнена структура на брачния и семеен живот, при която личността на съпрузите и децата може да получи максимално развитие и пълен разцвет.

В подкрепа на идеята, че е необходимо да се даде възможност на съвременното семейство да напусне „евтиния пансион за пренощуване“ и да преоткрие здравината и дълбочината на християнския брак, се изказва и Православната ни църква.

Българската православна църква може да изиграе изключително положителна роля за укрепване структурата на българското семейство. За това е необходима, разбира се, широка държавна и обществена подкрепа, изразяваща се в достъп на Църквата до училищата, семейството, средствата за масова информация и така нататък. Законодателното отношение на държавата към Църквата трябва да е в известна степен преференциално.

По силата на вярата в Бога, в изпълнение на Божията воля и чрез действието на свръхестествената благодат, християнският брак ще затвърди устоите на българското семейство, като:

а) предпази от разложение семейното огнище и утвърди моногамията не само като юридическа норма, но я превърне в нравствен закон за пребиваване в безусловна брачна преданост и вярност до гроб: в християнския брак мъжът и жената не стават пленници на низши страсти, нито попадат в примката на прелъстяващи съблазни и увлечения, а винаги спазват обета си за вечна привързаност, преданост и вярност[31];

б) чувствително намали трагедията от разводите, при които се руши както щастието на мъжа и жената, така и се разпъва на кръст обичта и съдбата на децата, лишени от един от своите родители; разводът е и социално бедствие и косвено увреждане устоите на обществото. А за вярващите това, което Бог е съчетал, човек не бива да разлъчва (Матей 19:6; Марк 10:9);

в) подобри атмосферата при отглеждането и възпитанието на децата: свещено нещо са децата и голямо е благословението и благоуханието, което те внасят най-напред в семейството, а оттам го разпростират върху все повече хора, върху цялото общество. Именно детето със своята невинност и чистота, от една страна, и извършваното със саможертвена обич негово отглеждане и възпитание, от друга страна, може би най-много допринася за светостта на християнското семейство[32].Възпитанието на децата, което е най-висше и трудно изкуство, е най-важно общо задължение на родителите – и на майката, и на бащата. Родителите-християни са готови на всякакъв подвиг, на всякаква саможертва, готови са да преминат всякакви трудности, да понесат всякакви лишения, да правят отстъпки и прощават, но никога не секва и не се изчерпва тяхната морална сила, никога не отпада. Родителското възпитателно въздействие е огромно и несравнимо с никое друго педагогическо влияние.

Чрез вдъхновената вяра в Бога, чрез устрема към богоподобно съвършенство и чрез освещаващата Божия благодат, християнското семейство е морално здраво и ненакърнимо. Съзнавайки високото си призвание и голямата отговорност пред обществото и пред себе си, пред Бога и пред Църквата, вярващите все повече ще пазят здравината и светостта на своите семейства, за да стоят на висотата на християнското си достойнство и на патриотичното си съзнание[33].

Като заключение на цялата тема може да се каже:

Такива разсъждения настройват за размисъл и надявам се човешките надежди да се заловят за тях. Предлаганите форми за по-добър живот и постигане на желаната цел – достигането на модерно общество, са добре изпитани и проверени през вековете. Те имат същите жизнени шансове и намират своето потвърждение там, откъдето произлизат – от дълбините на хилядолетното православно учение и традиции. Дали ще съумеем да използваме тези дадени ни шансове – всичко зависи от нас; нашият живот е това, което ще направим ние с него. Бог е създал човека свободен да избира. Усетът за посоката и успеха не трябва да се разбира формално, методите за реализация са не само технически, а нещо повече: „мисловните полета“ и „стратегическото“ ни поведение са преди всичко нравствено-духовни.

Ако се помисли добре над всичко това, тогава модерното гражданско общество не би изглеждало лошо място за живеене, стига да поддържаме буден духовния порив за подобряване на нещата. И тогава с основание бихме възкликнали: „Велико нещо е човекът“ (Притчи 20:6), защото всекиго почитаме, братството обичаме (1 Петр. 2:17).

_________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 5, с. 9-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Дарендорф, Ралф, Съвременният социаленциален конфликт, [С., Център за изследване на демокрацията], 1993, с. 247.

[2]. Н. Бердяев дава следната характеристика на Ленин: „Ленин е страстен и убеден атеист и враг на религията – Ленин е почти гений на грубостта – такъв е неговият стил“. Вж. Бердяев, Н., Извори и смисъл на руския комунизъм, С., 1994, с. 178.

[3]. Вж. например: Мизов, Н., Методологически проблеми на атеизма, С., 1970; Човек, религия, познание, С., 1973; Религиознание – система и същност, С., 1976; Религия и хуманизъм, С., 1971; Отношението на религията към труда на трудещите се, С., 1959 и други.

[4]. Вж. например: Кръстев, Кр., Религия и религиозност, С., 1974; Религия, мироглед, ценности, С., 1978 и други.

[5]. Вж. например: Стойчев, Т., Социализъм и религия, С., 1965; Религия и общество, С, 1971; философия, религия, атеизъм, С., 1974; Атеистичните традиции на българския народ, С., 1974 и други.

[6]. Вж. например: Продев, Стефан, Сестра на мрака, Народна култура, бр. 27, 1958.

[7]. Софийски митрополит Стефан, списание Духовна култура, 1939, кн. 5-6, с. 148.

[8]. На специално заседание от 2.IV.1943 година Св. Синод разглежда прилагането вече на приетия закон за преследването на евреите. Реакцията на митрополит Стефан е твърде характерна за общото неодобрение от страна на Българската православна църква, с което се посреща антисемитският закон. „Законът за защита на нацията – изтъква той – бе създаден под чуждо влияние с преднамерена цел да се злепостави една част от българското гражданство – еврейското малцинство. В това отношение законът отиде дотам, че извърши посегателство върху правата на Българската църква, да се забрани кръщаване на евреите, а после и венчаването с българи”. Вж. ЦДИА, ф. 791, оп. 1, а. е. 70, л. 70.

[9]. В Пловдив на 9-ти срещу 10-ти март 1943 година са арестувани около 1500 евреи, за които Пловдивският митрополт Кирил лично се застъпва. Вж. пак там.

[10]. Панчовски, П. и Ив. Панчовски, Пътят на модерния човек към Бога, С., 1943, с. 177.

[11]. Вж. вестник „Пастирско дело”, брой 45, 1931.

[12]. По този въпрос вж. и Милаш, Далматински епископ Никодим, Православно църковно право, С., 1904, с. 671.

[13]. Навсякъде в статията, където става въпрос за „комунизъм“, авторът има предвид проявите на този вид „политически тумор“ в България до 1989 година. Всякакво друго тълкуване и асоциация със сегашната БСП е въпрос на лична преценка и анализ на читателя.

[14]. Цанков, Ст., Народ, държава, свет и църква на православния Изток, ГБф, т. 14, 1936-1937, с. 105.

[15]. Пашев, Г. Ст., Собствеността в светлината на християнската нравственост, ГБф, т. 17, 1939-1940, с. 59.; Учението на Църквата за собствеността намира своя силен правов институт в учението на Самия Господ Иисус Христос. Спасителят нееднократно отбелязва несъвместимостта на богатството с пълното християнско съвършенство, но едновременно с това Той защитава правото на собственост. В Неговите проповеди и притчи се съдържа богата юриспруденция, която свидетелства, че Христос, макар и да не освещавал тогавашните правови институции, не излизал и да ги осъжда. Той просто и спокойно ги констатирал като нещо нормално и типично. Господ Иисус Христос споменава различни видове собственост: домовладение, заграждано от собственика (срв. Лука 12:39); владение на стадо (срв. Матей 18:12; Лука 15:4); лозе, оградено с плет (срв. Матей 21:33; Марк 12:1); аренда на лозе (срв. Матей 21:33, 44); правоотношения между господари и слуги (срв. Матей 24:45-51; Лука 17:7 сл.); продажба на имот (срв. Лука 12:33); разделяне на имот (срв. Лука 15:12); наемане слуги (срв. Матей 20:2 сл.; Лука 15:17); заем (срв. Лука 7:41; 11:5) и така нататък. Срв. по този въпрос и Спекторский, Е., Християнството и правовата култура, С., 1926, с. 8.

[16]. Пашев, Г. Ст., Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа, ГБф, т. 5, 1927-1928, с. 192.

[17]. Лебедев, А., Християнская помощь, Харков, 1905, с. 14; Цитираните думи са на св. Иоан Златоуст.

[18]. Наум, иеромонах, Църквата и социалният въпрос, С., 1941, с. 59.

[19]. Мутафчиев, К. Н., От извора на Цар-Симеоновия „Златоструй“, С., 1922, с. 18.

[20]. В превод от латински: „Човек за човека е вълк“.

[21]. Цит. по Шиваров, Николай и Димитър Киров, Беседи по религия, С., 1992, с. 126 сл.

[22]. Самата дума „възпитание“ е съставена от представката „въз“ (тоест повече) и „питание“ (храна) и има смисъл на „повече храна“ – „повече духовна храна“.

[23]. Цит. по Панчовски, Ив., Животът и щастието в християнско осветление, С., 1957, с. 183.

[24]. Такава мисъл изказва и „Железният канцлер“ Бисмарк: „Държавата, ако иска да види осигурено своето битие, трябва да почива на религиозни основи. Ако изтръгнем на държавата тези религиозни основи, от нея нищо друго не остава, освен случайно натрупване на права…“. Вж. Маринов, Борис, Опиум ли е религията за човешката душа и за народите?, С., 1944, с. 21; цит. по Ргоf. Dr. T. Toth, Im Weinberg des Herrn, 2. Aufl. Paderborn, 1934, S. 144.

[25]. За значението и тълкуването на думите „духовно” и „светско” вж. и моята статия „Религиозното образование“ (Правни основания), списание Богословска мисъл, бр. 1, 1996, с. 55.

[26]. Сурма, прот. К. Д., Религия и богословие (в превод), списание Духовна култура, 1969, кн. 11-12, с. 36.

[27]. Там.

[28]. Пак там, с. 38.

[29]. Архим. Евтимий, проф. д-р, Кратък наръчник по християнска апологетика, С., 1942, с. 39.

[30]. Димитров, Христо, Мотиви за и против премахване на вероучението от училищата, списание Духовна култура, 1946, кн. 2, с. 3 сл.

[31]. Панчовски, Иван, Освещаване на семейството, списание Духовна култура, 1974, кн. 11, с. 22.

[32]. Пак там, с. 24.

[33]. Пак там, с. 27.

Изображения – авторът, Дилян Николчев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4T6