(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.1.Политико-икономически и духовно-нравствени фактори, свързани с девалвацията на ценностите и употребата на психоактивни вещества при младите хораВсъщност налице е пагубна двойственост, която прави борбата с наркоманията и употребата на психоактивни вещества като цяло безуспешна. Работата е в това, че де юре наркотиците са забранени в цял свят (с изключение на Холандия, където употребата на „слаби наркотици“ е легализирана, и някои държави, където към марихуаната има снизходително отношение), а де факто те вече станаха толкова съществен компонент на икономиката, политиката и културата, че каквито и да било сериозни действия в това направление, ако те по принцип са възможни, биха предизвикали сътресения с мащабите на световна война (14, с. 70). Доходите от наркобизнеса по приблизителни оценки съставляват около четиристотин милиарда долара годишно. Но работата не е толкова в апетитите на наркобароните. Съществуването на наркобизнеса представлява национален интерес на цели държави. Това са, разбира се, на първо място страните, производителки на суровината. Най-крупният доставчик на хашиш и други канабиноиди (производител на канабиса) е Мароко, където съществуват цели конопени плантации с обща площ петдесет до седемдесет хиляди хектара, произвеждащи до хиляда тона хашиш годишно. Експортът на местния сорт марихуана е основният доход на Ямайка (1.1 милиарда долара годишно), който няколко пъти превишава доходите от износ на полезни изкопаеми (боксити) и от туризъм. Афганистан е на първо място в света по производство на опиум (три хиляди тона годишно). Това е единственият източник на доходи за населението от планинските райони. Подобна е ситуацията в страните от Златния триъгълник (Бирма, Лаос, Тайланд). Ако тайландският селянин не отглежда опиумен мак, цялото му семейство ще умре от глад. Същите са проблемите в страните от Латинска Америка, специализирани в производството на кокаин, където на търговията с него, в която участват самите членове на правителствата, се крепи икономиката.

Да се решат икономическите проблеми на тези страни от „третия свят“, означава да се откажат от основните принципи на икономиката си богатите държави. А те съществуват за сметка на експлоатацията на „слаборазвитото“ болшинство от държави с неразвита икономика, базираща се на производство на наркотици или суровини за наркотични вещества. Затова при тези дъжави е валидна максимата „злото ражда зло“. Експлоатирайки страните от Азия, Африка и Южна Америка, Западът всъщност умножава собствените си социални проблеми, увеличавайки числото на наркоманите (21, с. 71). Не по-малко заинтерисовани от съществуването на наркобизнеса са страните, където се изпират „мръсните“ пари – такива са Сърбия (в миналото), Албания, Кипър, Русия, държавите от Карибския басейн, предоставящи удобни възможности за банкови машинации.

Стандартното заплащане за изпиране на пари се колебае между 3 и 7 за 1 $, но дори тези загуби да са повече, те малко се отразяват на свръхпечалбите на наркотърговците. Та нали купеният в Азия и продаденият в Лос Анджелис или Париж килограм наркотик струват 100 и дори 1000 пъти повече от цената на мястото на закупуване.

Да вземем факта, че тези финансови средства съвсем не са статична стока, а се влагат постоянно. В това число, разбира се, и в напълно легални отрасли на икономиката. А икономическите аспекти са тясно свързани с политическите. С процентите от изпраните наркопари са финансирани военни действия от страна на Сърбия (16, с. 192). Така както и действията на Обединената армия на Косово (ОАК) са финансирани основно със средства от търговия на наркотици в страните, откъдето функционира „албанската“ наркомафия (85, с. 15-17). От доходите от опиумния мак съществуват разнообразните афганистански формирования.

Освен това наркотиците имат още и важно стратегическо значение, което е много разностранно. Чрез наркотиците става възможно да се извадят от обществения живот големи маси хора и най-вече младежите – най-активната и переспективна част от населението. Както казвал Хитлер, „който притежава младежта, притежава бъдещето“ (14, с. 72).

Наркотиците са и едно много мощно оръжие за социален геноцид[128], което дава възможност за създаването на крупно перо разходи за борба с наркоманията в страните, по отношение на които се извършва този геноцид. Също така употребата на психоактивни вещества предоставя възможности и за по-удобна манипулация на съзнанието и повишена внушаемост на населението. Употребата на психоактивни вещества (от всякакъв вид) е средство за окултно въздействие и демонизация на обществото[129].

Въз основа на казаното по-горе може да се направи извод, че много от очертаните обстоятелства са валидни за фактическата обстановка в България от гледна точка на политико-икономическите фактори, независимо, че нашата държава е член на Европейския съюз. Политическите и икономическите предпоставки в една страна влияят пряко на духовно-нравствените фактори, които са свързани с девалвацията на нравствени ценности. А това поражда неминуемо предпоставки за употребата на психоактивни вещества при младите хора и децата, което пък генерира криминогенност в различните сфери на обществения живот. По-надолу ще се опитаме да разгледаме въпросите, свързани с демографската криза и война у нас и в частност при славянските народи. Какви са методите на тази необявена война, как се води тя и каква е тази криза?

Политико-икономическата, демографската и нравствената криза са производни на духовната криза или ситуация, водещи до девалвация на нравствеността у народа и в частност у младите хора. Защо? Защото духовността на един народ се определя от няколко фактора и преди всичко от неговата религиозност. Духовността на българския народ е традиционно свързана (съгласно член тринадесети (3) от Конституцията на Република България) със светото православие. То определя от векове нравствено-моралните устои на обществото, неговите начин на живот, култура, изкуство, отношение към децата и брака, към възрастните хора и към устоите на семейството като цяло. Както културата и изкуството, така и брачните, и семейните отношения, начинът на живот на православните народи през миналите векове са се отличавали с високо ниво на развитие, тъй като са се надграждали над нравствеността на православното християнство. Но какво всъщност е православната духовност[130]? И как ние, православните християни, можем да определим духовността на човека? Духовността всъщност не е някаква отвлечена абстракция, а напълно реално състояние на даден човек и на хората като цяло. Това е взаимодействие на духовни същности. И тъй като Бог е Дух, то Той е първоизточник на всичко съществуващо, включително и на материята. В Евагелието е казано: „Бог е Дух: и тия, които му се покланят, трябва да се покланят с Дух и Истина“ (Иоан 4:24). Човекът е Божие творение и носи в себе си Божия образ и подобие. В Библията е казано: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст, и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Битие 2:7). „Бог е Дух“ (Иоан 4:24), противоположен на инертната и тварна материя, а човекът притежава дух – Божие дихание. Подобното се стреми към подобно, ето защо и човекът като носител на дух и като Божие дихание се стреми към своя Първообраз и стъпва в определени взаимоотношения с Него чрез църковните тайнства. Точно тези взаимоотношения на тези две духовни същности – Бог и човек – съставляват духовността като явление. И така духовността на човека това са неговите отношения с Бога. Но човекът е в определени взаимоотношения не само с Бога, но и с хората, със създадения от Бога за човека свят.

Взаимоотношенията между хората като носители на духа са също духовни отношения. Друг е въпросът, че невинаги това са отношения, представляващи въплъщение на Любовта, въпреки че би трябвало да са такива, тъй като „Бог е Любов“ (1 Иоан 4:16). Синът Божи – Господ Иисус Христос, е дал на хората нов завет[131]: „Обичайте се един другиго“. Затова дълбоката духовност на един православен народ е предпоставка за психическо и физическо здраве както на отделния човек, така и на обществото като цяло, а също така и за социално-икономическото му развитие, защото по думите[132] на св. апостол Павел: „плодът на Духът се състои във всяка доброта, правда и истина“ (Ефесяни 5:9); (13, с. 8-9). В днешно време духовността на българския народ се намира в криза, тоест в критично състояние, което е вследствие на откъсването и отстъплението му от този източник на нравственост и любов (към ближния) – cветото православие.

Тази духовна криза се наблюдава във всички области и сфери на нашето общество: в социално-икономическата, в политическата, в нравствено-моралната, в демографската, както и в семейно-брачните отношения, а оттам и във възпитанието на децата, подрастващите и младите хора. Следователно политико-икономическите промени не трябва да се считат за основна причина за демографската криза. Тя е породена от духовната криза и от девалвацията на нравствено-моралните ценности базирани изцяло през поледните 1300 години върху учението и живота на Православната църква. Тоест девалвацията на духовно-нравствени ценности, изразяваща се в наркомании, неокултмания и други, се дължи на отстъплението (гръцки апостасия[133]) на българския народ от светото православие и от благодатта на Светия Дух, чрез даровете на Който хората имат възможност да се обожават, сиреч да се стремят към възстановяване[134] на единството между „образ“ и „подобие“ с цел благодатно духовно-нравствено обновление на човешката природа.

2.2. Наркомания и алкохолизъм при децата като криминогенен фактор

Исторически сведения посочват, че употребата на дроги и алкохол датира от хилядолетия. Едва от края на XIX и началото на XX век обаче това явление прерасна в проблем за човечеството. Този проблем непрекъснато се задълбочаваше и през последните петдесет години застана в центъра на вниманието на развитите държави и общества. Основната причина е, че мащабите на явлението достигнаха колосални размери, а свързаните с него проблеми – здравни, социални, икономически, правни, психологически, застрашават устоите на държавите и развитието на обществата. Решаването на тези проблеми беше издигнато в ранг на държавна политика и първостепенна задача на гражданските общества. Къде е България в тази ситуация? „След няколко десетилетия „тихо“ натрупване на проблемите през последните двадесет години те се „взривиха“. Традиционно съществуващата злоупотреба с алкохол и никотин рязко нарасна преди всичко за сметка на младите хора и децата. Значимо се е увеличила немедицинската злоупотреба за справяне със стреса, безсънието и болката до степен на злоупотреба и зависимост спрямо тези медикаменти. Но общественото внимание беше привлечено преди всичко от впечатляващо бързото разпространение на нелегални дроги като хероин, марихуана, кокаин, екстази и свързаните със злоупотребата им проблеми сред младите хора и подрастващите. Мащабът на злоупотребата с хероин в България ни изведе на едно от първите места в Европа. В същото време се оказа, че държавата и обществото ни не са подготвени за това, което се случва. Като цяло липсва необходимият ресурс за противопоставяне на явлението наркомания. В продължение на двадесет години България постоянно е в състояние на преход. Инвестира се преди всичко в стратегия на ограничаване на наркотрафика и предлагане на наркотици“ (66, с. 5).

Не се инвестира достатъчно в стратегия за намаляване търсенето на дроги и алкохол чрез резидентно-рахабилитационни и духовно-просветни програми с помощта на Православната църква.

В увода споменахме, че наркоманията не е медицинска болест, а е духовен проблем – грях на отделната личност и грях на обществото като цяло. Тоест наркоманията и неокултманията са духовна болест (с медицински измерения), която може да бъде „лекувана[135]“ ефикасно по духовен път (чрез психо-социална рехабилитация и духовно обгрижване за възстановяването на личността от поведенческите и психичните ѝ разстройства). А това е Пътят, Истината и Животът в Бога, който е само в светото православие и в църковните тайнства на св. Православна църква. Там, в църковните тайнства – кръщение, миропомазване, изповед, причастие, маслосвет, водосвет, венчание, свещенство, монашество, – човешката душа (поробенна от страстта на наркоманията, алкохолизма и други) получава даровете на Светия Дух, които я освещават, умиват, очистват, разхубавяват. Даровете на Светия Дух чрез божествената енергия обновяват душата, буквално дори я умиват при дълбоко покаяние (гръцки метаноя) от греховността и състоянието на грехопадение. Разбира се, Православната църква не отрича медицината и науката, а напротив, в успешната и ефективна рехабилитация на зависими е препоръчително да се съчетаят медицинските и социалните грижи с духовното обгрижване.

Отделно от горното, връщайки се към икономиката, светската социология, психология и педагогика, ще споменем, че опитът на развитите държави показва, че отношенията „пазар-клиент“ са двупосочни и взаимно детерминирани. Не може да се очаква, че нелегалният пазар на дроги може да бъде унищожен, докато има клиенти за този пазар, както е невъзможно да се ограничат клиентите за легални наркотици (алкохол, цигари, психоактивни медикаменти) при „сегашното състояние на техния пазар в условията на псевдопазарна икономика“ (66, с. 6).

От гледна точка на социално-педагогическата наука: алкохолизмът и наркоманията, и употребата на всички психоактивни вешества са непосредствен фактор, генериращ и стимулиращ противоправно и общественоопасно поведение сред част от подрастващото поколение на всяка една страна, в частност и в нашата. Употребата на спиртни напитки и наркотични вещества е сложен феномен, обусловен от редица социални, духовни, психопедагогически и биологични предпоставки. Подценяването на този фактор води след себе си тежки за нравственото, психическото, физическото и социалното изграждане на личността на детето отрицателни последици. „Като такива последици, вследствие на алкохолизма и наркоманията, могат да се посочат в най-общ план засилилата се детска и младежка престъпност; дезорганизацията на вътресемейните взаимоотношения; малолетната и непълнолетната проституция и хомосексуализмът; автодеструктивното поведение, често преминаващо в суицидни тенденции и прочее“ (65, с. 233).

Затова учението на Православната църква гледа на наркоманията не като на биологическо заболяване, а като на духовна болест[136], защото именно грехът и греховният начин на живот пораждат страстта, която води до психични и соматични нарушения. Върху тези нарушения слага отпечатък преморбидният фон (съвкупността от наследствени и придобити психофизични особености, както и чертите от характера на човека, които той е притежавал, преди да започне употребата на наркотични вещества), който съществува у пациента до появата на греховната страст и способства за нейното развитие. Убедени сме, че преморбидните личностни особености на наркоманите се определят не от биологически причини, а от бездуховността на семейството, неправилното възпитание, например хиперопека[137] и тирания, непълни семейства, създаващи много възпитателни проблеми: от дефекти на възпитанието в училище до влиянието на уличното възпитание и други. Тези фактори могат да развият егоцентрични (антропоцентрични[138]) или, напротив, потискащи личностната активност общественоопасни тенденции, които се отразяват на психическото развитие на подрастващите. А оттам те формират девиантно, тоест противоправно и общественоопасно поведение.

„Бездуховността, безрелигиозността на семейството, отсъствието у децата на елементарни понятия за религия, духовност и грях определят непълноценните съдби на нашите младежи и девойки“ (13, с. 44-45).

Защо споменаваме познанието за религия с оглед на въпроса за наркотиците като криминогенен фактор? Защото наркоманията в някаква степен е квазирелигиозна и мистична практика, основаваща се на болна мистика, базирана върху гордостта[139]. Макар че споменахме в началото на изследването какво е религия, ще повторим пак, че значението на думата религия има смисъл и на съединяване (сношаване) със свръхестественото. Православният възглед за наркоманията е, че жертвите ѝ се съединяват (сношават и общуват) с духовете на злобата. Така формират криминално поведение.

Защото съгласно православната антропология хората са дихотомни (двусъставни) същества, призвани да общуват със Светия Дух (третата ипостас[140] на Бога), а не с падналите духове на злобата[141]. От това демонично общение (непознато за хуманитарините науки) внедреният зъл дух в душата става негова втора природа, която е реална еманация на безнравственост и противообществени прояви. В този ред на думи пак ще повторим, че „Православната църква счита наркоманията за окултна мистична практика още в древността“ (14, с. 17-19). Затова ще се опитаме пак накратко да очертаем тази съществена връзка между окултизма и наркотиците.

Наркоманията, както споменахме по-горе, е грях преди всичко (освен че зависимостта има и медицински измерения) на отделната личност и е грях на общество.

Старецът Паисий Светогорец в четвърти том, книгата „За семейния живот“, казва:… Грехът се е превърнал в мода за съвременния човек. Темата за окултните практики и наркоманията е много широка. Тя има духовен, психологичен, юридически, социален и медицински аспект. Защо и в какво наркоманията е свързана с окултните практики?

Според историята на Църквата и религиите употребата на наркотици[142] е окултна мистична практика, част от окултната антихристиянска култура. Наркоманията облекчава по псевдодуховен начин контакта на човека с падналите духове. Като такава тя (наркоманията) е изиграла съществена роля в установяването и развитието на множество традиционни езически и някои световни религиозни култури. Във връзка с това ще повторим, че според християнското светоотеческо учение на Православната църква се явява ан¬титеза на окултизма. И на практиката на употребата на наркотици се гледа като на частно проявление на окултизъм. Причините в съвременния свят за разпространението на злоупотребата с психоактивни вещества е следствие на отстъплението от принципите на православния мироглед, което е свидетелство и симптом на дълбока религиозна, нравствена и мирогледна криза. Тази криза пък е напълно закономерно и неизбежно следствие от духовното развитие на западната цивилизация. Привеждаме някои факти (валидни за България) в подкрепа на твърдяното, които споменава професор д.м.н. Димитрий Авдеев (психиатър, психотерапевт, медицински психолог, доктор по теология): „Наркоманията – тази страшна беда, стремително се разпространява в Русия“ (3, с.119).

„Ето само някои данни, свидетелстващи за мащабите и дълбочината на поразеността на нашето общество от наркотиците: два процента от населението на страната имат устойчива зависимост от наркотиците; през последните десет години наркоманията сред децата и подрастващите се е увеличила десет пъти и днес има повече от половин милион деца наркомани. Към това се добавя, че един наркоман „заразява“ (привлича към наркотиците) до шестдесет души още. Това е свързано (в криминогенен аспект) с пласирането на наркотиците. Наркоманът е принуден да стане пласьор, за да може преди всичко той самият да има пари за ежедневна доза дрога. Ще маркираме също, че наркоманията е практически нелечима по цял свят (излечимостта ѝ е 2-3 %). И това е така, защото тази болест не е телесна, а преди всичко духовна“ (3, с. 119). А процесът на лечение е свързан не толкова с приемането на медикаменти, колкото с превъзпитание, самоопределяне, продължително и търпеливо възстановяване. Според определението на Световната здравна организация (СЗО) „наркоманията е състояние на периодична или хронична интоксикация, вредна за човека и обществото, предизвикана от употребата на наркотик (естествен или от синтетичен произход)“.

Условията, при които един човек следва да се смята за наркозависим, са следните:

а) непреодолимо влечение към наркотика;
б) нарастваща толерантност (увеличаване на дозата);
в) психофизична зависимост от наркотиците.

Затова наркоманията е многоаспектен проблем. Той е и нравствен, и медицински, и социален, и юридически, и духовен. Пристрастието към наркотиците е факт още след втория, третия месец употреба. Нерядко човек става роб на наркотиците още след първата инжекция на коварно опиянение. Ще посочим това, че от началото на употребата на наркотични средства, такива като хероин например, наркоманът живее средно 7-8 години, понякога или 10-12, след което умира, но това не е живот, а по-скоро безкрайна мъка. Към наркотиците се развива физическа и психична зависимост. Първата (физическата зависимост) се определя от това, че наркоотровата се включва в механизмите на обмяна на веществата и биохимичните процеси, протичащи в организма, които изискват редовен прием на наркотик. На всеки 10-12 часа наркоманът изпитва непреодолимо желание да приеме своята доза, която постепенно се повишава. Ако наркотикът по някакви причини не се приеме, то наркоманът изпитва силно страдание и мъки. Избива го студена пот, появява се гадене и повръщане, схващане на ставите, слабост, болки в корема, треперене на цялото тяло.

Депресията и вътрешното напрежение са обичайни спътници на абстиненцията. В такова състояние именно наркозависимите проявяват криминално мислене и поведение за набавяне на средства за осигуряване на следващата доза. Това като цяло обуславя обществена опасност и общественоопасни последици в различни степени. Психичната зависимост е още по-тежка проява на наркоманията. Моделът на поведение на наркомана, както образно описват това състояние нарколозите, изпитва чувство на „любов“ към наркотиците: личността на наркомана, както и влюбеният, през цялото време мисли за предмета на своите желания, постоянно очаква среща с него, радва се, ако тази среща се състои, тъгува и нервничи, ако тази среща се отлага; готов е на всичко само и само винаги да бъде до наркотиците (3, с. 120-121). Личността на наркозависимия тотално се променя чрез психосоматична деградация[143] от медицинска гледна точка, а в юридически аспект настъпват криминогенни, финансови, облигационни (договорни[144]) и вещноправи проблеми. Накратко ще отбележим още, че употребата на наркотици нанася огромна, в много случаи непоправима вреда на психо-соматичното здраве. Поражения има върху главния мозък и нервната система, имунитетът спада, увреждат се черният дроб и сърцето. Всички органи, системи в организма на наркомана са засегнати от употребата на наркотици. Около осемдесет процента от наркоманите са заразени с вируса на хепатит В. Сред наркозависимите със същата честота се срещат ХИВ-инфекцията и вирусът на хепатит С.

Изхождайки от горните обстоятелства, ще допълним, че повечето от симптомите на наркозависимите са идентични с психосоматичния здравословен статус на жертвите на деструктивни култове, при които депресията, вътрешното напрежение, патологичната тревожност, натрапливите мисли и страхове са обичайни спътници както при абстиненцията на наркозависимите и алкохолозависимите. Затова окултно пострадалите са предразположени изначално към злоупотреба с алкохол, наркотици и други ПАВ и обратното. Зависимите към ПАВ са склонни към участие в деструктивни култове.

Относно алкохолизма като криминогенен фактор ще споменем следното: психолозите са определили някои характерологични черти, свойствени за хора (в частност деца), предразположени към алкохолизъм. Установено е, че някои от тях са лесно раними, не добре приспособени към практическия живот, слабоволеви, а други – излишно самоуверени, тщеславни, болезнено преживяват и най-малките житейски неуспехи, настойчиво търсят при¬знание. Ако върху тези черти се насложи и психо-травма, то вероятността за нервен срив и пропиване с алкохол е много голяма. Както показват наблюденията, пътят към пиянството започва от ранна възраст. Усвояването на алкохолните ритуали става много преди първото запознаване с алкохола. Малките деца, седейки на празнична маса, „играят на възрастни“, разливайки плодов сок по чашите, а след това с гримасата на лицето пият „детско вино“ пред одобрителните възгласи на родителите и гостите. Няма съмнение, че още по това време в съзнанието на детето започва да се формира представата за алкохола като за универсален спътник в живота на възрастните. Руският психиатър, професор доктор Д. Авдеев, твърди, че към 11-12-годишна възраст у подрастващите се формират напълно устойчиви стереотипи на отношение към пиянството (3, с. 120-121). Нерядко разглезеното с „усилията“ на родители, баби и дядовци дете с времето се превръща в претенциозна личност, изискваща непременното задоволяване на всички свои прищевки. Ако това не става, тогава се появяват разочарование, гняв, чувство за досада и желание „да се забравиш във виното“.

Така атмосферата на бездуховност и грях, която подрастващият вижда в обществото на възрастите и на първо място в своето семейство, също го тласка по пътя на пиянството (и криминалните деяния, за да си набави средства за алкохол и друго). Пиянството на родителите осакатява душата на децата, което е фактор за бъдещо правонарушение, тоест така се раждат децата правонарушители. Затова от гледна точка на теорията на възпитанието на малките и подрастващите деца алкохолизмът и наркоманията са сериозен криминогенен фактор при противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. А от морална гледна точка сърцето на всеки човек се къса, когато виждаме изтерзани деца, лишени от вниманието и ласките на родителите (алкохолици). За да се спаси дадено дете от страстта (болестта) на алкохолизма, е нужна подкрепа (духовна, социална, юридическа, предагогическа и други) и най-вече любов.

Това е така, защото алкохолизмът е психофизична болест, при която човек (детето) се намира в състояние на физическа и психическа зависимост от алкохола, което води до промени в психиката на болните, нарушено функциониране на обмяната на веществата и увреждания на много органи в организма.

Алкохолната зависимост възниква бавно, обикновено при повече от 10-15-годишна злоупотреба при мъжете и доста по-бързо при жените и младите хора. Характеризира се със социална дезадаптация[145], често насилие в семейството и впоследствие разтрогването му. Болните запускат външния си вид, отпадат от работа. Алкохолът е достъпен и разрешен за употреба от пълнолетни лица, както и лесен за изготвяне в домашни условия, така че рискът от привикване и пристрастяване към всекидневната му употреба е един от тежките проблеми на съвременното общество. Освен моралните негативи алкохолиците често са обект и на нормативни ограничения. Така например член пети от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи гласи: „Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона: например законно лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници.“

Синдромът на алкохолна зависимост е съчетание с телесни, поведенчески и мисловни разстройства, при които употребата на спиртни напитки придобива много по-висок приоритет за дадено лице, отколкото други видове поведение, които в миналото са имали по-висока стойност. Няколко са основните характеристики (които вече описахме) на заболяването: влечение (нарича се още психическа зависимост) да се приема алкохол, за да се промени съзнанието, психическото или физическо състояние на човека; толеранс – промяна в поносимостта на организма, която се изразява в необходимост от приемане на все по-големи количества до определен етап (повишаване на толеранса), след което ефектът на опиянение се постига от приемането на по-малко количество алкохол; абстинентен синдром – физически и психичен дискомфорт при липса на алкохол в организма; телесни увреждания – предизвикани от дългогодишната злоупотреба; нарушение в социалното функциониране – проблеми в семейството, загуба на приятелска среда, работно място[146] и други (127). В този ред на мисли е удачно да споменем следното: съгласно Наказателния кодекс, член 193 (изменен Държавен вестник, брой двадесет и осми от 1982 година, в сила от 01.07.1982 година, изменен Държавен вестник, брой осемдесет и девети от 1986 година) (1) (изменен – Държавен вестник, брой десети от 1993 година, изменен Държавен вестник, брой деветдесет и втори от 2002 година, изменен Държавен вестник, брой сто и трети от 2004 година, в сила от 01.01.2005 година) „който опие с алкохолни напитки лице, ненавършило осемнадесетгодишна възраст, или невменяем, се наказва с лишаване от свобода до шест месеца или с глоба до петстотин лева.“ (2) (изменен Държавен вестник, брой двадесет и осми от 1982 година, в сила от 01.07.1982 година, изменен Държавен вестник, брой десети от 1993 година, изменен Държавен вестник, брой деветдесет и втори от 2002 година, изменен Държавен вестник, брой сто и трети от 2004 година, в сила от 01.01.2005 година, изменен Държавен вестник, брой двадесет и седми от 2009 година) „който продаде алкохолна напитка на лице, ненавършило осемнадесетго- дишна възраст, или невменяем за лична употреба, се наказва с глоба до хиляда лева и пробация, а ако върши това системно с лишаване от свобода до три години и глоба до три хиляди лева“.

Престъпността, разглеждана в контекста на алкохолизма при децата, е постоянен проблем за всяко общество. Защото, когато алкохолизмът се свързва със зависими деца, независимо дали извършители или жертви, обществеността става особено чувствителна към него. Според едни мнения престъпността сред децата се дължи на липсата на родителски контрол, според други проблемът е в неработещата образователна система или огромното влияние на електронните медии и по-конкретно насилието, което непрекъснато залива децата от телевизионните екрани и интернет игрите. Не липсват и по-глобални изказвания, които виждат основните фактори като следствие от разрушаването на съществуващите норми и правила, живот в ценностен безпорядък и липса на морални устои в цялото общество. Въпросът за причините, обуславящи изявата на детето като жертва или извършител на престъпление, е едновременно свръхизследван и подценяван. Изписано е много, но се знае малко от богословска и духовна гледна точка за алкохолизма като криминогенен фактор, тоест абстракцията на теоретичното заключение често не кореспондира с непосредствените потребности на реалния духовен живот, в който растат поколения деца. Конфликтът на детето със закона, семейството, училищната среда и обществото се определя от сложна съвкупност от разнообразни обстоятелства с несигурно проявление в действителността. Това са рискове, които присъстват в света и на извършителя, и на жертвата и го деформират не само чрез ограбване на обективните възможности за развитие, но и чрез изкривяване на възприятията във вътрешния свят. Обусловените от рискове процеси са едновремено обективни и субективни, външни и вътрешни, осъзнати и несъзнателни (128). Те определят житейския опит на детето и самоличността му, а житейският опит и степента на изградена индивидуална идентичност определят уязвимостта му на рискови фактори от различен вид, които в случая с алкохолизма при изследваната категория деца имат криминогенен аспект.
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[128]. Геноцидът (от гръцки γενο – род, племе, и латински: caedo – убивам) е целенасочено и систематично унищожаване, частично или пълно, на дадена национална, етническа, расова или религиозна група посредством: убийство на членовете на тази група; тежко физическо или психическо увреждане на членовете на групата; насилствено възпрепятстване на тяхното въз¬произвеждане; причиняване на каквито и да е тежки условия за живот с цел унищожаването, изцяло или частично, на тази група; насилствено отнемане на деца от една група и прехвърлянето им в друга група. Самият термин „геноцид“ за първи път е въведен в употреба в началото на тридесетте години на ХХ век от полския юрист Рафаел Лемкин, а международен правен статус получава едва след края на Втората световна война, на 9 декември 1948 година, с Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид, определяща го като тежко престъпление срещу човечеството. Геноцидът е признат за международно престъпление. Според някои тълкувания отговорността за извършен геноцид се приписва не на държавата, а на властта. Самото признание за извършен геноцид на международно равнище често е проблематично. В много случаи властта, която инкриминира акта на геноцид, не желае да го признае; обратното се наблюдава в редки случаи, и то когато извършването на геноцида се признава от вече новите приемници на властта. В нередки случаи геноцидът се признава само от някои трети държави.

[129]. „Съвсем не е случайно, че зад проекта „МК-ултра“ е стоял Алън Дълес, бившият директор на ЦРУ. Ще си позволим да цитираме откровеното му изказване, имащо непосредствено отношение към Русия: „Всявайки в Русия хаос, ние незабелязано ще подменим техните ценности с фалшиви и ще ги заставим в тези ценности. Как? Ще намерим съмишленици, свои помощници и съюзници в самата Русия. Епизод след епизод ще се разиграва грандиозна по своя мащаб трагедия на гибелта на най-непокорния на земята народ, окончателното, необратимото угасване на неговото самосъзнание. От литературата и изкуството например постепенно ще изкореним тяхната социална същност. Ще отучим художниците, ще убием у тях охотата да изобразяват и да изследват тези процеси, които произлизат от дълбините на народните маси. Литература, театър, кино – всичко ще изобразява и ще прославя най-низките човешки чувства. Ние всячески ще поддържаме и издигаме тъй наречените творци, които ще насаждат и втълпяват в човешкото съзнание култ към секса, насилието, предателството – с една дума, към всякаква безнравственост… Честността и порядъчността ще бъдат осмивани и никому ненужни, ще се превърнат в отживелица от миналото. Простащина и наглост, лъжа и измама, пиянство и наркомания, животински страх един към друг и безсрамие, предателство, национализъм, вражда между народите, преди всичко вражда и ненавист към руския народ – всичко това ние ще култивираме ловко и незабелязано… И само малко, съвсем малко хора ще се досещат или ще разбират какво става. Но такива хора ние ще поставим в безпомощно положение, ще превърнем в посмешище. Ще намерим начин да бъдат оклеветени и отхвърлени от обществото“. Берестов, А., йером., Духовните основи наркоманията, Варна, 2002, с. 73. Цит. по: Митрополит Иоан (Снычев), Руская Симфония. Очерки русской историософии. СПб., Царское дело, 1998, с. 329. „Отбелязваме, че цитираната по-горе реч била произнесена още през 1945 година, което е още едно потвърждение, че психеделическата революция от шестдесетте години и последвалата я вълна от увлечение по наркотиците и износа на това увлечение в Русия определено са инспирирани от ЦРУ и стоящите зад него сили“. Берестов, А., йером., Духовните основи…, с. 73.

[130]. „Много интелектуалци биха твърдяли в този контекст, че „духовността“ е: театърът, киното, операта, изкуството (във всичките му форми), музиката и прочее. Но това не е така съгласно учението на Православната църква. Защото изкуствата, музиката и киното са само средства за духовно общуване, а духът (душата) на човека общува истински с даровете на Светия Дух в църковните тайнства. И тук ще цитираме св. Ириней Лионски, който казва:… „човекът е сътворен от Бога с призвание и предзначение да общува със своя Творец и да възраства нравствено в богоподобието“. – В: Нушев, Костадин, Антропологията на св. Максим Изповедник и развитието на православното нравствено богословие, С., 2013, с. 107.

[131]. Завет (Berit, в Септуагинте – διαθήκη) – еврейский термин „берит“ употребляется в Библии в двояком смысле: в значении союза отдельных лиц, кланов и целых народов между собою и в значении торжественного объявления одного или многих законов как знамения союза между Богом и народом (Бытие, 14, 13; 21, 27-32; 26, 28; 31, 44; Исход, 23, 32; 34, 12; Иошуа, 9, 6; Второзаконие, 9, 9; Исход, 24, 7). У древних семитических народов „берит“ имел целью покровительство и защиту отдельных лиц чужого клана, и на этой ранней ступени развития он сопровождался характерннм обычаем делать надрезы на руках союзников, (Бытие, 14, 13), и кровь эту смешивать, что символизировало собою вступление союзников в родственную (кровную) связь. В Библии „берит“ носит или характер политического (ср. Бытие, 14, 13), или религиозного союза (срв. Исход, 23, 32; Второзаконие, 29, 11). Срв. Православная энциколопедия, М., 1901.

[132]. Берестов, А., йером., цит. съч., с. 8-9.

[133]. Апостасия (от гръцки Αποστασία отстъпничество) – вероотстъпничество, богоотстъпничество, апостасия са термини, използвани със значение на религиозно, верско изоставяне. Етимологията на понятието има гръцки произход и означава нещо средно между изневяра и бунт. В повечето случаи употребата на термина носи пейоративния смисъл на безчестие, дори предателство.

[134]. Щом говорим за възстановяване на единство между „образ“ и „подобие“ в човешката природа, нека поясним релевантно битието на това разединение. Тоест ще опишем битието на злото при падналите ангели – ненавиждащи човешкия род, защото този невидим свят на паднали духове е основният източник на злини, съответстващи на окултните практики в света. Действието на злите духове е доста очевидно за онези, които внимателно наблюдават какво става по света. Но откъде идва тази ярост, с която демоните се стремят да ни погубят? И тук ще направим отново следния релевантен извод в тезата: „Като нямат възможност да нападнат Бога, те го нападат в Неговите творения, особено в човека, който е създаден по Негов образ и подобие. Те изпитват огромно адско удоволствие да осквернят този образ и да отнемат от Твореца онова творение, към което Той проявява Своята безгранична любов. Кой не знае, че злият дух, който не е способен да извърши нещо добро, изпитва необяснимо удоволствие, когато може да си спечели съучастници в своите престъпления, които също така ще споделят с него и наказанието. И дали сатаната може да остане равнодушен тогава, когато ние живеем с надеждата за онова блаженство, от което той се е лишил? Дали може да остане равнодушен, когато Господ чрез Своята благодат ни прави равни на ангелите, когато Синът Божи е приел човешки образ, за да ни направи наследници на Бога? (Ефесяни 2:12). Затова сатаната побеснява само като си помисли, че верните последователи на Господ Иисус Христос, седейки на величествени престоли, при свършека на времената заедно с ангелите ще го съдят. Тази завист го изгаря по-силно от адския пламък. Дяволът разтърсва и небето, и земята, за да ни въвлече в своите мрежи. Срещу нас той обръща цялата ярост на своя гняв и най-опасен става тогава, когато ни напада не с открита сила, а с коварните измами и различните хитрости на своя изобретателен ум.“ Срв. Божков, Б., цит. съч., с. 177.

[135]. Важно е да се спомене, че психиатрията има претенция да лекува психиката (душата) на хората; психологията има претенция да психоанализира и диагностицира човешката психика, а християнството чрез църковните тайнства има за цел да спасява душата на човека като „образ“ и „подобие“ на Бога.

[136]. Има се предвид парадигмата на „окултната болест“, тъй като наркоманията е форма на окултизъм.

[137]. Хиперопеката е форма на деструктивно обгрижване; обсебване на личността чрез психическо и физическо насилие. Хиперопеката води до личностни разстройства, едипов комплекс, наркомания и други.

[138].Антропоцентризъм (гръцки άνθρωπος, anthropos – човешко същество; и κέντρον, kentron- център), понякога и като човешко превъзходство, превъзходство на човека, е вярата, че хората трябва да бъдат смятани за център на света, също вярата, че хората имат способност да възприемат истинските качества на обектите. Например във философията на Фойербах (1841) е налице амбицията човекът да бъде издигнат до нивото на Бога с цел да покаже своята истинска същност на съществуването си и също да се разтвори Богът в човешката същност в по-голяма степен и по-ясно, отколкото при Хегел.

[139]. Гордостта е смъртен грях, защото е коренът на всяко зло, всеки грях и всяка страст, които разболяват човешката душа. В състояние на гордост умът, волята, чувствата и съвестта на човека се помрачават. При употреба на наркотични вещества или окултни практики се развива високо самомнение в душата.

[140]. Ипостас (гръцки) – означава лице, природа и други.

[141]. „Съгласно Божието Домостроителство въобще не считай Бог виновен за съществуването на злото и не си представяй, като че злото съществува самостоятелно. Злото е липса на добро. Сътворено е око, а слепотата е произлязла от загубата на окото. Така, ако окото по своята природа не подлежи на повреждане, нямаше да има и слепота. Тъй злото не съществува самò по себе си, но се появява при повреждане на душата. То не е неродено, както говорят нечестивите, които правят лукавото естество равночестно на благото естество, признавайки и едното, и другото безначални и висши по произход; то не е и родено, защото, ако всичко е от Бога, то как от благия ще произлезе зло? Безобразното не произлиза от прекрасното, порокът не е от добродетелта. Прочети историята на мирозданието и ще намериш, че там „всичко, що създаде (и ето), беше твърде добро“ (Битие 1:31). Затова злото не е сътворено заедно с това, което е добро. Но и разумните твари, произлезли от Създателя, не са приведени в битие с примес на лукавство. Защото, ако телесните твари са нямали в себе си зло при създаването си, то още повече разумните твари, толкова различни със своята чистота и святост. И тъй, дяволът станал наш противник вследствие на падението, до което сме били доведени от неговата злоба. И според Божието домостроителство с него сме в борба, за да го победим с послушание и да възтържествуваме над противника. Друго нещо, ако не беше станал дявол, но пребиваваше в чина, в който го поставил отначало Чиноначалникът! Но доколкото станал отстъпник, враг на Бога и враг на човеците, сътворени по образ Божи (той е човеконенавистник по същата причина, по която е и богоборец: той ни ненавижда като творения на Господа, ненавижда ни и като Божие подобие), то мъдрият и благопромислителен Домостроител на човешките дела се възползвал от лукавството му за обучение на нашите души, както и лекарят употребява отровата от ехидна в състава на спасително лекарство“. – В: Творения Василия Великого, архиепископа Кесарии Кападокийской. Изд. 4, ч. 4. Свято Троицкая Сергиева Лавра, 1901, с. 111-114.

[142]. Това частично е така и според историята на светската психиатрия като хуманитарна наука.

[143]. Психосоматичната деградация на личността се изразява в състоянието на „окултна болест“. Тя се проявява в психоза, придружена от коморбидни заболявания. Психозата е дълбоко нарушение на психиката, психично заболяване в тесен смисъл на думата; качествена промяна на психичната дейност, изразяваща се в изопачено отразяване на действителността и неадекватно поведение. Това влияе в конкретния случай и на соматиката (тялото) на човека и социалното му функциониране. „Светите отци не се колебаят да признаят физиологическия произход на някои форми на лудост, като се придържат към утвърдените медицински понятия на своята епоха. Психическото умопомрачение, причинено от употребата на алкохол или дрога, е доказателство за такъв произход при някои форми на делириум или халюцинация“. Срв. Ларше, Ж., Кл., Терапия на менталните болести, С., 2013, с. 48.

[144]. Например наркозависимият може безрасъдно да прехвърли неизгодно собствеността си, или да сключи договор с неравноправни клаузи за заем или кредит, без да преценява обективно своята кредитоспособност.

[145]. Дезаптация (от фр. des и лат. adapto – приспособявам) – липса на адаптация; нарушена способност или пълна неспособност за приспособяване към условията на околната среда (природна и социална), към определена форма на трудова дейност; наблюдава се при психичноболните с деградация на личността (психози, тежки неврози, психоаптии и други).

[146]. Срв. http://www.puls.bg.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4ND