Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

4. Съдът на Месията, пети април, тридесета година

Ден по-късно Иисус се появява във вътрешния площад на храма, наречен „Женски двор“ и сяда под навеса край касите за пожертвувания. В пасхалните дни хората обикновено извършвали ежегодния си принос. Много от тях, с идването си, изсипвали пари с шепи, но вниманието на Иисус е привлечено от една бедно облечена жена, която пуска в касичката две дребни монети. Като извиква учениците, Той изрича: „Истина, истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всички, що дадоха за съкровищницата. Те от излишъка си дадоха, а тя от немотията си пусна всичко, що имаше. Пусна цялата си прехрана[1]„. Единственото, което радва и трогва сърцето на Иисус в Иерусалим, е жертвата на бедната жена.Намирайки се в самия център на църковния живот, Той вижда недъзите му, замаскирани под показно величие. Край Него, снизходително отговаряйки на поклоните, шестват надменните законници. Техните „тефилини“ – превръзки на челото с текстове от Тората, и другите им атрибути на набожност, се набиват в очите на всички, но колко малко те отговарят на духовното състояние на тези хора! Иисус вижда и учени, които с часове обсъждат най-дребните подробности от наредбите; вижда и фарисеи, които по пътя се препъват в камъните, за да демонстрират пълното си откъсване от света. Иисус знае колко лесно проникват в тази среда честолюбивците, които впоследствие се опиват от властта си над душите. Още пророк Иезекиил е казал за подобни пастири, че „те пасат самите себе си“. Дори светлината на библейското Откровение сякаш помръква в тази задушна атмосфера на самодоволство и лицемерие.

Защо още в Галилея повечето от книжниците се опълчват срещу Иисус? Та нали тогава Той крие месианството Си? А благовестието за Отца, призоваващ заблудилите се деца, би трябвало да пробуди всеки, който е верен на учението на пророците. Следователно книжниците са загубили главния смисъл на пророческата проповед. Признавайки на думи, че основа на Тората е любовта към Бога и човека, те продължават да заменят духа на Закона Божи със система от формални задължения и култови правила. Пророк Михей учи:

О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: Само да постъпваш справедливо, да обичаш милосърдни дела, и смирено да ходиш пред твоя Бог[2].

А фарисеите, особено учениците на Шамай, са потънали в дебрите на ритуализма и казуистичните тълкувания. Познавайки из основи каноните, те ги превръщат в оръдие на господство над „невежите“. На тази почва възникват множество злоупотреби, достигащи почти до цинизъм.Христос иска да предпази Църквата от тази съблазън, от „фарисейския квас“, и да покаже по примера на израилевите пастири каква опасност може да я заплашва. Обръщайки се към учениците, Той казва:

На Моисеевото седалище са седнали книжниците и фарисеите.
Затова всичко що ви кажат да пазите – пазете и вършете;
а според делата им не постъпвайте. Защото те говорят, а не вършат.
Връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят на плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат.
И всичките си работи вършат, за да ги видят човеците.
Разширяват „тефилините“ си и увеличават ресните на дрехите си,
обичат първо място на гощавките
и предни седалища в синагогите,
и поздрави по тържищата,
и – да им казват човеците: „рави“.
Задето изпояждат домовете на вдовиците
и лицемерно дълго се молят,
те ще получат по-голямо осъждане.

А вас нека не ви наричат „рави“,
защото един е вашият Учител, а всички вие сте братя.
И никого недейте нарича свой отец,
защото един е вашият Отец – Небесният.
И нека не ви наричат наставници,
защото един е вашият Наставник – Месията.
А по-големият между вас да ви бъде слуга.
Защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен,
а който се смири, ще бъде въздигнат[3].

Отказвайки се от авторитарната власт над хората, Иисус завещава и на апостолите Си само една власт – властта на любовта и служението.

Но това не означава, че Той е готов на компромис с двуличието и неправдата. Когато Христос влиза в Иерусалим, съпроводен от виковете „Осана!“, Той се представя като кротък Цар на помирението; когато отговаря на въпросите на богословите – действа като мъдър Наставник; сега е часът, когато е длъжен да се покаже като Пророк-изобличител.

В проповедта Си Той не засяга зилотите и садукеите, чиито дни и без това са вече преброени. Първите сами подготвяли гибелта си, раздухвайки пламъка на войната; другите представлявали шепа богати клерикали, които с всяка година губели поддръжката на народа. Истински представители на старозаветната Църква са били книжниците, равините, тълкувателите, принадлежащи към фарисеите. Иисус не отрича и не принизява заслугите им; Той открито говори, че апостолите сеят върху почва, вече разорана от наставниците на вярата. „Други се трудиха, а вие влязохте в техния труд[4].“ Но тъкмо това признание на книжниците стоварва върху тях огромна отговорност и прави греха им двойно по-тежък.Христовото изобличение е истински съд на Месията над онези, които искат да се „откупят“ от Бога посредством обреди и дарове, които се смятат за каста, единствено притежаваща ключовете на спасението. Над града и над столетията, над религиите и църквите звучи Словото на Сина Божи, сечащо като меч:

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето затваряте Царството Небесно пред човеците!
Нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат.

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето обикаляте море и суша,
за да привлечете поне един последовател;
и когато това стане,
правите го син на геената,
дваж по-лош от вас.

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето давате десятък** от гьозума, копъра и кимиона,
а сте изоставили най-важното в Закона:
правосъдие, милост и верност.
Това трябваше да правите,
и онова да не оставяте.
Водачи слепи!
Комара прецеждате,
а камилата поглъщате!

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето чистите отвън чашата и блюдото,
когато вътре те са пълни с грабеж и неправда.
Слепи фарисеино! Очисти първом извътре чашата и блюдото,
за да станат чисти и отвън.

Горко вам книжници и фарисеи, лицемери,
понеже приличате на варосани гробници,
които отвън изглеждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и нечистота. Тъй и вие отвън се показвате на човеците праведни,
а извътре сте пълни с лицемерие и беззаконие.

Горко вам книжници и фарисеи, лицемери,
задето зидате гробници за пророците,
и украсявате паметниците на праведниците, и казвате:
„да бяхме живяли в дните на нашите бащи,
не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците“. С това сами против себе си свидетелствате,
че сте синове на ония, които са избили пророците.
Преизпълнете, прочее, мярата на бащите си!
Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането в геената?
Затова и Божията Премъдрост рече: „Ето, Аз пращам при вас пророци,
и мъдреци, и книжници; и едни ще убиете и разпнете,
а други ще бичувате в синагогите си
и ще изгонвате от град в град.
Да падне върху ви всичката кръв праведна,
пролята на земята: От кръвта на Авел до кръвта на Захария,
син Варахиин, когото убихте между храма и жертвеника“.
Истина ви казвам: всичко това ще падне върху тоя род[5].

Със страх, затаили дъх, хората сигурно са слушали Иисус. Ударът, нанесен по маската, я разсича, и под нея се показва духовната пустота.

За никого досега Иисус не е говорил толкова рязко. Той съчувства на грешници и заблудили се; по-късно ще прости на учениците Си малодушието им, а на Петър – отричането. Не ще упрекне и самия Юда. Дори „хулата срещу Сина Човешки“, по думите на Иисус, може да бъде опростена. Само към едно нещо Той не ще прояви снизхождение: към фарисейската карикатура на благочестието, която е равносилна на кощунство спрямо Духа Божи.

Евангелието не разказва как възприемат учениците изобличителната реч на Господа, но по всяка вероятност тя е всяла в душите им тревога. Макар апостолите и по-рано да са чували от Учителя подобно нещо, но едно е да говориш така в Капернаум, а друго тук – в Иерусалим, където фарисеите са влиятелна партия. Сега вече е трудно да се надяват дори и на частично помирение.Но възможно ли е Месията завинаги да бъде в конфликт с признатите вождове на народа? Или пророчеството за Иерусалим като столица на бъдещето е лъжа? За какво тогава Иисус е дошъл в този град?

На апостолите толкова силно им се иска да вярват, че святото място и Божият Дом ще станат Христов дял, където ще се утвърди Неговото Царство. Нали Той сам отстрани светотатците от храма и го нарече „Молитвен дом“.

Като не се решават да си признаят за обзелите ги съмнения, те повеждат с Иисус разговор за храма. Един от дванайсетте се надява да предизвика у Него възхищение от грандиозните постройки на светилището.

– Учителю, погледни, какви камъни и какви здания!

– Виждаш ли тия големи здания? – отвръща сурово Иисус. – Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат[6].

Апостолите са смаяни; най-малко са очаквали такъв отговор. Ясно им е, че това е присъда и то последна.

Потиснати, без да кажат дума, те излизат след Иисус през портата. Мрачни мисли ги завладяват, а в душата на Юда навярно се надига истински бунт. Ако по-рано у него едва е мъждукала искрица вяра в Учителя, сега тя окончателно угасва. Човек, Който пророкува гибел на храма, не може да бъде Месия! Той обеща на учениците Си победа, а в действителност само оскърби блюстителите на Закона и настрои срещу Себе Си целия град. Или е безумец, или е лъжец! Рано или късно властите ще се справят с Назаретеца. Но какво ще стане с тях, Неговите привърженици? Ясно, че и тях не ще пощадят. Трябва час по-скоро да си осигури защита и да помогне на архиереите да заловят Иисус.

През това време Христос започва да се изкачва на Елеон. По пътя Той се спира и сяда на склона. Повечето ученици, без да Го дочакат, са се разотишли; с него са само Симон, Андрей и синовете Зеведееви.

Иисус мълчи, гледайки заспиващия град, който се разстила в краката Му. Над хълма цари вечерната тишина; отблясъкът на залеза пламенее върху гребена на храма, позлатява кулите; въздухът се изпълва с мириса на есенни треви и млади листа.

Учениците се досещат, че Иисус мисли за Иерусалим. Страх ги е. Тъжно им е. Градът, където всеки камък може да разкаже за мъдреци и пророци, за смъртни наказания и боеве, за горещи молитви и упования… Колко дълго чака Избавителя и след като Го дочака, не Го позна!…

Най-накрая апостолите нарушават мълчанието. Кога ще стане това? Кога ще се изпълни присъдата над храма? Може би след това ще настъпи денят, който те силно желаят: Синът Човешки ще яви славата Си и ще въздигне над света вечния месиански храм.

И тогава Христос започва да говори за края.

„От смоковницата вземете подобие: когато клоните ѝ станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято“ – казва Той. Така и близката катастрофа на старозаветния свят ще се отбележи с низ от личби[7]. Ще се появят лъжепророци и лъжемесии, увличайки мнозина след себе си. „Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане. Ала туй още не е краят.“ Верните на Иисус ще бъдат подложени на жестоки гонения. „Тогава мнозина ще се съблазнят, и един други ще се предадат, и един други ще се намразят. И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта.“И накрая ще се появи последният зловещ признак: „Дето бъде трупът, там ще се съберат орлите.“ Трупът, това е обреченият Иерусалим, не намерил в себе си сили духовно да се възроди, а орлите – имперските римски знамена.

Навярно в същия този момент, когато Иисус е говорел за тях, край западните стени вече са се стягали отрядите на Пилат, пристигащи обикновено в града за Пасха. Сред тях са и войниците, които след два дни ще приковат към кръста Сина Човешки и дори някои от онези, на които ще им бъде съдено след четирийсет години да изпълнят присъдата над Давидовия град.

„А кога видите Иерусалим обграден от войски – продължава Иисус, – тогава знайте, че е наближило запустяването му; тогава ония, които се намират в Юдея, да бягат в планините.“ На мястото на олтара, оставен от Бога за човешките грехове, ще се появи „мерзостта на запустението“, за която се говори в книга на Даниил: идолопоклонниците ще завземат и ще осквернят светинята[8]. Те ще властват дотогава докато не свършат „времената на народите“***

Самите апостоли и техните съвременници ще видят крахът на старозаветната цитадела: „Истина ви казвам, няма да премине тоя род****, докле всичко това не се сбъдне.“

Но не само Юдея ще изпита силна покруса. „След скръбта на ония дни“ целият свят ще бъде обхванат от бури. Христос ги обрисува с цветовете на апокалиптичните писания. Ще настъпят времена на безпросветен мрак, ужас и агония. „Ще въстане народ против народ, и царство против царство. Ще има големи трусове, и на места мор и глад. Ще има и страхотии, и големи поличби от небето, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение*****; тогава човеците ще примират от страх в очакване на онова, що ще връхлети върху вселената, понеже и силите небесни ще се разклатят.“ Както гибелта на Иерусалим е „начало на родилните мъки“, тъй и световните катаклизми са само предизвестие за последния съд. Той идва внезапно. Никой, дори и ангелите, не знаят ни деня, ни часа, когато ще настъпи. Самият Син Божи, смирил Се, се отказва от това познание. А верните не бива да пресмятат „времената и сроковете“, а да бъдат бдителни, като живеят в постоянна молитва и готовност да дадат отчет пред Господа. За тях идването на Иисус в Славата Си означава радост от срещата, окончателно сливане с Господа. „Ще видите Сина Човешки да иде на облаци, със сила и слава голяма. А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви.“

Пророчеството на Христос, произнесено на Елеон, е една от най-мъчните загадки в Евангелието. Първите християни, под влияние на Юдейската апокалиптика, я решават лесно: малко време след падането на храма Христос ще се яви, за да царува над света. Дори когато се убеждават, че думите Му са изтълкувани повратно, много вярващи продължават да живеят под знака за близкия свършек на света. Безчетен брой пъти са се появявали сектанти, които възвестявали настъпването на Страшния съд и дори посочвали деня. Обзети от мистичен ужас, хората захвърляли работата си, дома си, отивали в горите и пустините. Понякога есхатологическото чувство заразявало почти цялата Църква[9]. Но неизменно се сбъдва Христовото слово за тайната на последния час, известна само на Отца.

Кое е породило това многовековно недоразумение?

Някои екзегети смятат, че пророчеството за края принадлежи не на Христос, а на евангелистите, или по-скоро на ония източници, от които те са черпили; че в съзнанието на първите християни думите на Иисус за участта на храма се слива с идеята за края на света. Наистина, евангелията не са стенограма и е възможно в тях при предаването на Господните слова да са отразени вярванията на ранните общини[10]. Но кое е породило самите тези вярвания? Само народната фантазия ли? И нима те биха могли да са толкова устойчиви, ако Христос не им бе дал основание за това? Нека си припомним, че още началото на Неговата проповед в Галилея е свързано с вестта за идването на Царството Божие. Да се изхвърли есхатологическата тема от Неговото учение, означава да се отиде твърде далече.

Други богослови, смятайки, че Иисус Христос чисто по човешки е могъл да се заблуди, са склонни да виждат грешка у Него Самия. „Иисус – казват те, – е живял в очакване на близкия край.“ Но такова виждане е неприемливо за християнското съзнание и противоречи на Евангелието. Благовестието на Иисус, взето в пълния си обем, подразбира занапред дълъг период от време, предшестващ идването на Царството. Това се вижда, както вече казахме, дори и от притчите за зърното, за нивите, за дървото, за кваса[11]. А и самата Елеонска проповед на Господа включва тази перспектива. „Времената на народите“, посочени от Него, са съвсем неопределен период. Той нарича разоряването на Иерусалим и световните бедствия „начало на родилните мъки“. Думите „близко при вратата“ трябва да се приемат по-скоро в мащабите на пророчествата, които обикновено обрисуват „хиляда години като един ден“. Това не са земни, а божествени мащаби.По думите на Христос, Той ще се яви в славата Си, но не преди времето, когато „ще бъде проповядвано това Евангелие на Царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи[12]„. Трудно е да си представим, че Христос в дадения случай е имал предвид само няколко десетилетия. Ние знаем, че това условие и след двайсет века далеч не е изпълнено. Дори и страни, като че ли вече християнизирани, често остават в неведение за същността на Евангелието.

Но ако Христос говори за далечно бъдеще, защо призовава учениците Си да бъдат нащрек? Какво отношение има към тях онова, което ще се случи след хиляди години?

Редица съвременни тълкуватели смятат, че в Евангелието ние имаме „осъществена есхатология[13]„. Онова, което Христос нарича „явяване на Сина Човешки“, съдещ света, е Неговият собствен живот, смъртта Му и възкресението Му. Идването на Сина Божи наистина е било съд, който продължава във вековете.

Тази мисъл навярно може да се потвърди от много изрази на Иисус: „На съд дойдох Аз на тоя свят“; „Сега е съд над тоя свят[14].“ И все пак онези, които внимателно четат Евангелието, трябва да признаят, че Христос говори за Съд не само в смисъл на Своето служение. Неговото благовестие е неотделимо от старозаветните пророчества, които сочат пътя на човечеството към свършека на времената, към съвършеното тържество на Царството.

Защо в Евангелието темата за края на Стария Завет се преплита с темата за Съда и темата за края на историята? Вероятно Христос съзнателно ги е приближил, защото съществува тайнствена връзка между трите събития: Въплъщението, смъртта на Христос и последната криза на света.

Явяването на Спасителя е начало на „месианската ера“: Бог навлиза в живота на човечеството, приближава се до него толкова непосредствено, колкото никога преди. Тъкмо тази среща представлява Съдът, влизащ в сила от момента, в който унизеният Месия, вестител на любовта и правдата, поставя хората пред избора: да Го признаят или да Го отхвърлят.

Старозаветната Църква като носителка на Откровението вече неведнъж е била осъждана от Бога. Когато хората са се отказвали да слушат словото Му, възвестено чрез пророците, те са се лишавали от небесен покров и са попадали в робство у езичниците. Съдено е през седемдесета година тази трагедия отново да се повтори, защото „Иерусалим не узна времето, когато беше посетен“. Но жребият на Иерусалим е предобраз на продължаващия съд Божи; християнският свят го изпитва върху себе си: Рим, Александрия, Константинопол.

Новият народ Божи, приемайки Христовия Завет, носи същата отговорност, както и древния Израил. Затова той ще преживява „съдните дни“, докато борбата между доброто и злото не достигне връхната точка на напрежение, и тогава ще се извърши последният съд, преломът, пробивът на историята отвъд нейните предели, очистването и преобразяването на света.

Древните хора не са могли да си представят богоявлението по друг начин, освен в ореола на космическите катастрофи. Затова, следвайки традицията на пророците и Самият Иисус говори за гаснещо Слънце и падащи звезди. Но символиката на тази апокалиптична икона не бива да се приема за точно описание на събитията.Евангелската есхатология по същество не се съсредоточава върху явните знамения на съда. Той се извършва „незабележимо“. От времето, когато Бог стана човек, всяка душа се явява на съд. Съдът се стоварва изневиделица върху безгрижните и лекомислените, както се е стоварил и върху старейшините на Иерусалим. Говорейки за това, Иисус посочва не далечното бъдеще, а онова, което се случва днес и винаги. „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно, като примка.“ Близостта на Бога се открива само на бодърстващите, а другите остават слепи и неподготвени. „Както в Ноеви дни преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха до оня ден, в който Ной влезе в ковчега“, така и във всяка епоха хората живеят, без да подозират, че Съдията е близо[15].

Иисус изразява заповедта да бъдем винаги нащрек и готови да застанем пред Господа в няколко притчи, които разказва след пророчеството за края[16]. Техният основен мотив е идването или внезапното връщане на Онзи, Който отсъства. Това се отнася и до Месията, и до съда над света след Неговото земно служение. Христос сякаш подготвя учениците Си за раздялата, за да не се поддадат на слабост и духовна дрямка, когато тя настъпи.

„Ако стопанинът на къщата знаеше в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата.“ Човек трябва също така да прилича на слугата, когото господарят е оставил да се разпорежда в къщата. Ако изпълнява волята на господаря в негово отсъствие, той е благословен. „Ако пък лошият слуга каже в сърцето си: „закъснява господарят ми“, и започне да бие другите роби, такива като него, да яде и пие с пияниците, – господарят на тоя слуга ще дойде в ден, в който не очаква, и в час, който не знае и ще го разсече надве****** и осъди на еднаква участ с лицемерите: там ще бъде плач и скърцане със зъби.

В друга притча Христос уподобява Царството Божие, идващо внезапно, на жених, когото шаферките на невестата веднъж чакали. Според обичая те трябвало да го посрещнат със запалени светилници. Но от десетте девици само пет се били запасили с масло за лампите. Женихът се забавил по пътя и те задрямали. В полунощ се чул вик: „Ето, младоженецът иде!“ Предвидливите излезли да го посрещнат, а на останалите светилниците угаснали: свършило им се маслото. Когато те отишли да купят и се върнали, вратата била вече затворена и женихът не ги пуснал вътре.Да бъдеш готов, означава да се трудиш за Господа. На това ни учи четвъртата есхатологическа притча. Господарят, преди да замине в далечна страна, оставя на трите си слуги различно количество таланти*******. Двамата се постарали да преумножат полученото, а третият заровил таланта в земята. Щом господарят се завърнал, той по достойнство оценил труда на усърдните слуги, а нехайния наказал.

В какво се състои този труд? Отговорът на въпроса се съдържа в притчата за Царя, Синът Човешки, Който отделя овците от черните кози********. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна:

„Дойдете вие, благословените от Отца Ми,
наследете Царството,
приготвено вам от създанието на света.
Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям,
жаден бях, и Ме напоихте,
гол бях, и Ме облякохте,
странник бях, и Ме прибрахте,
болен бях, и Ме посетихте,
в тъмница бях, и Ме споходихте.“

Тогава праведниците ще Му отговорят:
„Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме?
Или жаден, и напоихме?
Кога Те видяхме странник, и прибрахме,
или гол, и облякохме?
Кога Те видяхме болен, или в тъмница,
и Те споходихме?“

А Царят ще им отговори:
„Истина ви казвам:
доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя,
на Мене сте го сторили.“

Тогава ще каже на ония, които са от лява страна:
„Идете от Мене, проклети, в огън вечний,
приготвен за дявола и неговите ангели.
Защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям,
жаден бях, и не Ме напоихте,
странник бях, и не Ме прибрахте,
гол бях, и не Ме облякохте,
болен и в тъмница, и не Ме споходихте.“

Тогава и те ще Му отговорят:
„Господи, кога Те видяхме гладен,
или жаден, или странник, или гол,
или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?“

Тогава Той ще им отговори:
„Истина ви казвам:
Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките,
и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка,
а праведниците – в живот вечен“*********.

И тъй, ако за света като цяло времето на съда е скрито под непроницаемия покров на бъдещето, то всеки човек и днес вече стои пред Сина Човешки и Той го изпитва. Неговото Царство е тук, „сред нас“. Тъничка преграда ни отделя от Божието горнило. „Не знаете – казва Христос на учениците Си – кога ще дойде господарят на къщата: привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване. И да не би като дойде ненадейно, да ви намери, че спите: каквото вам говоря – говоря го на всички: БЪДЕТЕ БУДНИ!“
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Църковен данък. Бел. авт.

***Тоест езичниците. Бел. авт.

****Тоест сегашното поколение. Бел. авт.

*****Морските вълни – библейски символ на сатаната. Бел. авт.

******Тоест изобличава. Бел. авт.

*******Талант – мярка равна на 26 кг. сребро. Бел. авт.

********В Палестина козите обикновено са черни. Бел. авт.

*********Вж. по-горе стр. 97 и следващите. Бел. авт.

[1]. Марк 12:41-44; Лука 21:1-4. О жертве на храм смотри Изход 30:12; 2 Паралипоменон 24:4-10; Неемия 10:32; Мишна, Шекалим, 1 сл.

[2]. Михей 6:8.

[3]. Матей 23:1-12; Марк 12:38-40; Лука 20:45-47. Прямая заповедь, воспрещающая титул „отец“, осталась, по-видимому, неизвестной в большинстве церквей в эпоху устного Евангелия. Около 57 года апостол Павел пишет: „Даже если вы имеете тьму наставников во Христе, вы имеете, однако, не многих отцов, ибо родил я вас во Христе Иисусе через Евангелие“ (1 Коринтяни 4:15). Впоследствии этот обычай именовать руководителей Церкви „отцами“ утвердился, несмотря на слово Господне. Блажени Иероним пытается объяснить такое противоречие следующим образом: „Подобно тому, как по естеству один Бог и один Сын не препятствует другим, чтобы они назывались богами и сынами, и единый Отец и Учитель не препятствует другим, чтобы они назывались несвойственными им именами“ (Блажени Иероним, Толкование на Матфея, IV).

[4]. Иоанн 4:38.

[5]. Матей 23:13-36; Лука 11:42-52. „Десятина“ распространялась на все виды пищи, в том числе и на специи (Маасрот, 141). „Премудрость Божия“ есть, вероятно, название не дошедшей до нас апокалиптической книги; свр. 3 Ездра 1:32. Авель и Захария – первый и последний праведники, павшие жертвами убийц, которые фигурируют в Библии.

[6]. Матей 24:1-2; Марк 13:1-2; Лука 21:5-6. О том, что обличения Христа не означали отвержения ветхозаветного благочестия как такового, свидетельствуют аналогичные протесты против ханжества в среде самих книжников. Например, в трактате Песикто Раба, 22, говорится: „Есть люди, которые возлагают на себя тефиллин и облекаются в талит и, однако, грешат“.

[7]. Эсхатологическая речь Христа находится у Матей 24:3-42; Марк 13:3-32; Лука 21:7-36. По мнению многих современных экзегетов, она входила в отдельный сборник („Малый Апокалипсис“), из которого черпали сведения евангелисты.

[8]. Напомним, что в книга Даниила (12:11) „мерзостью запустения“ назван языческий алтарь, поставленный в иерусалимском храме царем Антиохом IV. Срв. 1 Макавей 1:54.

[9]. Смотри 1 Солуняни 5:1-6. В первые века христианства было множество эсхатологических движений (например монтанисты). В Средние века конец света ожидали в 1000, 1033, 1260 гг. Многие бедствия (эпидемии, междоусобицы) воспринимались как знамения Конца. Эсхатологичными были при своем возникновении анабаптизм, русское старообрядчество, адвентизм, иеговизм и др. Несколько раз сроки Второго пришествия „назначались“ в XIX и XX вв.

[10]. Смотри епископ Кассиан, Христос и первое христианское поколение, с. 85.

[11]. „Чем глубже мы вникаем в притчи, тем яснее чувствуем, что Христос не мог бы их говорить, если бы Он был уверен в наступлении конца мира при Его современниках“ (Олдгам, Г., Учение Иисуса Христа. Перев. с англ. СПб., 1912, с. 189).

[12]. Матей 24:14.

[13]. Эту мысль впервые четко сформулировал Чарлз Додд. „День Сына Человеческого – говорит он, – означает вневременной факт. Он связан с историей, поскольку укоренен в историческом кризисе приходом Иисуса“ (Dodd, Ch., The Parables of the Kingdom, p. 81).

[14]. Иоанн 9:39; 12:31; срв.3:19.

[15]. Матей 24:37-42; Лука 17:26-30.

[16]. Матей 24:43-51; 25:1-46; Марк 13:32-37; Лука 12:35-48; 19:12-27; 21:34-36. Притча о минах у Лука, очевидно, есть лишь вариант притчи о талантах.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4K4